17. Шепота на Великото: есе (9.XII.1976 г.)

[Ани]

17. ШЕПОТА НА ВЕЛИКОТО

есе

9.XII.1976 г.

Той не попита учениците си: "Кой съм аз?” На времето Христос зададе този въпрос - времето тогава вихрено летеше, годините на голямата работа на пръсти се брояха. “Кой? За кого ме мислят, че съм?"... Някой от пророците отговорили, ала там е стоял Петър и случая е отбелязан. “А ти, за кого ме мислиш?" Отговори Петър на глас: "Ти си Христос - Син на Бога жива го".

Казано е всичко.

Малко по-късно въпросът щеше да бъде поставен от Пилат: "Кой си ти, цар ли си?" "Ти каза" - кратко отговори Христос.

Всеки иска да знае за другия - кой е той, откъде идва, какво носи, какви му са акредитивните писма.

Идва Учителя на тридесетата си година. Той е известен на един малък кръг. Започнал е скромно, безшумно, пестеливо. Биографите му вече си казаха думата - родословието на земята е картотека, тя е вече уточнена. Пътува из България и прави своите изследвания, чисто научни върху една неофициална наука - френологията, служи си с геометрически пособия и измерва чертите на типичния българин. Важно е за Него тъкмо тая глина, този съд-главата, с нейната форма, устройство на мозъка и възможностите на тая глава, която минава за корава. Това не е лошо - твърдостта е един от признаците на убеждението. А то трябва да е твърдо и установено. Методите са и не са специфични, но са подбрани, уточнени, приемливи. Започва с науката, нататък около Него се събират люде, някои от тия върху които прави измеренията на черепа. Слушат внимателно. Практичният ум на българина е раздвижен - заинтересован. Има нещо, което е вярно и което му допада, накрая харесва. Тоя млад мъж има нещо привличащо, покоряващо, разбира неща, които могат да се окажат полезни. И по всичко личи, че има дар слово. Говори ясно, гладко, разбрано. А разбира и от медицина. Дава ценни съвети, които имат ефект. Групата при Него бавно се увеличава. Началото се слага тъкмо през онези години, когато годините на 18 век вече са отшумели и нашата млада държава уверено крачи към първото десетилетие на деветнадесетия век. В тия първи години Той свиква събор -първия. Поканени били само трима. Необикновеното вече отбелязва първия си удар. Всичко далеч не е като при такива случаи. Има нещо съвсем друго, което се очертава на хоризонта като зора - първите светлини на изток с тенденция те да се разгарят до изгрева. Стъпката, обаче е бавна, спокойна, почти безшумна, като ония дълбоки подводни води, чието бълбукане се губи. Не е нужно да се чува. Стилът на работа е определен, духът на работата, казано на евангелски е уточнен и сиянието вече прониква, разширява се, вдълбочава се, за да стигне като топли искри до душата на българина, който бе успял вече да вдъхне първата струя въздух на свободата и тая първа глътка на духовното.

В случая за нас не са нужни тия първи сведения на първите събори, този въпрос е третиран другаде. Ние целим сега нещо съвсем друго - една златиста или обагрена ивица, която ще проследим до този час, до това утро на месец декември 1976 г. Тридесет и две години откакто земята се изпразни от Неговото присъствие и деветнадесет години, откогато се взеха беседите - Неговото словесно богатство - Словото. Двете събития се случиха през един и същи месец, накрая на един сезон. Показателни са стрелките и сигналите, но нека не се отклоняваме. Тоя фатален декември е преживян, но никога незабравен. Връщаме се на него, за да определим календарното време, когато ония тримата са стояли пред Него и са се дивели, как може да се състои събор между четиримата до този ден, когато един дълъг път вече бе извървян, път изпълнен с живот, път богат и живописен, чийто километражни знаци отбелязваха светещи, богати, слънчеви утра, когато пак на един и същи ден от година 19.XIII. Той свикваше съборите. Така и тогава сякаш се оформяваха и кристализираха отношенията между учениците, и между учениците и Него.

Сега цялото ни внимание, цялата ни мисъл е насочена именно към Него, не за друго, не, а за да проследим ония тънки, едва уловими нюанси на Неговата фигура и на всичко, което Той беше, като забележителна и не историческа личност, а като духовна, имаща голямо значение. Малко е да се каже това, за духовното развитие и живот на цялото човечество. Той бе духовния принос към общочовешката съкровищница на светлина и виделина, на фокуси и есенция в историята на човечеството, респективно, тази на българския народ. През всичките тези години дали е питал Той учениците си като Христа, някой като Петър например: “Кой съм аз?”... Нещата не се повтарят. Ала имало е случаи, когато учениците задават в обратно лице същия въпрос: Кой си ти? Кой?... Насреща е Той и отговаря: “Питайте Господа! Каквото Бог ви каже, то е верно", отговаря той. Ако времето можеше да се върне, епохите от тоя род имат нещо общо и между Неговите ученици би стоял Петър - тоя, който недвусмислено, ясно и категорично просто отговаря: Ти си син на Бога живаго. Времената бяха други, много неща се бяха случили. Материализмът, който се силеше и напъваше да мине за доктрина, се готвеше да залее света и да задуши с грубите си лапи насоките дори на духовния живот. Не се намери сега един Петър да каже нещо от този род в евангелския стил.

Сега, когато годините тичат към нас, и разкриват своята внушителна панорама, когато преминали през огньовете на едно изпитание, ние се чувствуваме крепки и будни със здрава сетивност да огледаме панорамата открай, до края, да виждаме и да слушаме добре много неща, които някога стояха далеч от нас - и между тях и този кратък лаконичен отговор: Питайте Господа! - решението е взето - Няма да оставим думата да виси на въздуха - нека Петър не е между нас и пред него. Принципен и точен, дава отговор начаса. Ние учениците заставаме там през онова рано утро през 1935 г. на Рила - езерата, на оня връх, наречен молитвен в 5 ч. сутринта. Думата бе казана, чухме я, съхранихме я дълбоко някъде в скритата скривалищница и тя мина в забвение, сякаш спотаена там, за да чуем ехото след толкова години -четиридесет [Сочни храни: 25.VIII.1935 г., 5 ч.с. - В: Царският път на душата: беседи от Учителя, държани при 7-те Рилски езера през лятото на 1935 г. София, 1935, с. 155-169.]

Нищо, казваме сега, времето, атмосферата,ситуацията сдържана, скромна, респектираща - никой тогава не дръзна да отговори, да каже, да коментира. “Кой си Ти?”... Въпросът ни повлече. Движението край Него винаги е било неудържимо и нека сега не кажем със закъснение, ние се връщаме на това рилско утро, на тоя школен час и съвсем сериозно сме решили с академичен тон дори да се произнесем. Той ни казва, ние изпълняваме. Питайте Господа -Ще Го питаме, и ще кажем каквото ни се каже и нека това бъде със закъснение, но няма да лишим, нито себе си, от изпитаната радост, че правим смел полет в света на една краска, която бе слязла на земята, нито ще лишим ония, които Ще дойдат на нашето място от тоя скромен дар - как сме виждали, как сме слушали Величествеността. То е толкова голямо, огромно по своя мащаб - как да го сместим в тия листи, за да го кажем както е било, за да го изразим точно и кратко, както бе поднесено на целия свят.

Питайте Господа! Питайте Го! Ще го питаме пак и пак докато да нашата съкровена и свята глъбина не стигне шепота - тих и благ за да ни разкрие голямото, неизмеримото, необхватното съкровище, духовно съкровище, откъдето ни гледаше Той. Той със светнали и благи очи. Аз съм... Преживяното е много голямо и дълбоко, за да го изразим с думи. Кой може да е? Кой, освен Онзи, Онзи, чието име ние учениците не смеем да назовем - дали ни липсва смелостта на оня корав израилтянин - Тоя камък стълб на християнството. Колко времена са минали от оная романтика, за да кажем думи като Петър, за да викаме като Пилата “Осанна”, или като Мория.

Невъзможно, отшумяло време. Но решимостта не ни е напуснала - едно перо, един лик, една поезия ще кънти, ще пее, ще изпълни света. "Осанна”, ще се чуе и някой глас, ще се очертае на големия фон нашата мисъл и нашия отговор. И шепота на Господа, който ни отвежда до голямото дело, до голямото сърце, до големите духовни съкровища. То ще ни обогати нас и всички останали с точен и категоричен отговор: Той беше Учител - дадено Му бе всичко без мярка - казваше и никак не е много, нито нескромно Родоначалник на Третия завет. Вестителят на новото - Великия Майстор зидар, Вестителят, положил основите на нова сграда - за вечни времена с трите принципа, които сега тъкмо сега действуваха в пълно единство: Любов, Мъдрост, Истина. Опитът бе универсален и мощната сила на трите не закъсня да обновява, да повдига и да възраства човек, не закъсня да напълва и възраства като три пълноводни реки - една земя, поразена от суша получи живителна струя.

Времената бяха други, нека романтиката да е отшумяла - нейния блясък сияе нов и никога нямаше да помръкне, докато на земята се раждат велики пратеници с ранг - Велики Учители облекли земни дрехи - изпратени да изпълнят Великата воля на тоя Бог. И докато на земята се раждаха невидими разказвачи, които като труженици и пойни птици щяха да разнесат новите семена на новата култура и приемането на Велики духове - синове на живия Господ - изпратени на земята с думите - “Този е Моят възлюблен, в Когото благоволих. Вярвайте в Него.”

Или Той - Духът на Истината, който ще ви научи на всичко.

Или ще ви изпратя Учител да ви донесе вест.

Духовност, Словесното богатство, голяма наука за Любовта, за Мъдростта, за Истината, се разстилаше пред нас, шумеше и пееше като океан - неизмерими бяха знанията, несекваща лееше се светлината, обилна бе виделината.

И шепота на Господа стигаше до учениците: Той е!

Учителят!

И ние като Петър вече знаехме - Той е...

Той, за Който сме копнели неудържимо; Той, Когото сме чакали хилядолетия; Той, Който е дошъл да превърти колелото на духовната история на човечеството; Той, Който махна бента и освободи трите пълноводни реки да текат свободно и едновременно.

Той, Който вдигна ръка и пусна свободно да лети най-мощната птица -Любовта, с нейните две яки криле: Мъдростта и Истината. Той, големия приятел на човечеството, любовно поставил здравата си ръка под огромната тежест - голямото страдание, което предстоеше да се преодолее от цялото човечество.

Той, Който смело драсна клечката и запали светлината, за да пламне живия огън, за да горят без да изгарят милиони същества, живущи на земята.

Той, Който поднесе голямото познание за живота, и на големите знания за човека, за да го научи на голямото изкуство как да живее.

Беше Той - Великият Учител - Слушайте Него! Следвайте Него! Учете се от Него!...