22. “Говори Учителю": есе (2.I.1977 г.)

[Ани]

22. “ГОВОРИ, УЧИТЕЛЮ!”

есе

2.I.1977 г.

из “Пътят на ученика”

В тая голяма книга, тоя том съборни беседи, със заглавие, което те гледа топло и ласкаво, намираш един кратък пасаж от няколко думи на страница 28. Гледаш думите, четеш ги бавно, съсредоточено. Успели в туй пестеливо съчетание да поберат нещо огромно, необхватно, несъизмеримо. Там, в това късо изречение са сместени в неделимо единство две същества, два живота, два тона, от които се получава акорд - Учител и ученик.

Книгата е озаглавена: “Пътят на ученика”. Познаваш я, знаеш, че никога не можеш да я забравиш, или подминеш без вълнение. Тя крие нещо, което не знаеш как да назовеш, движи се между два полюса, осветляват я две светлини - едната на голямата нежност, другата на голямата сила. Неусетно не си вече пред това печатано слово, книгата е вече на втори план, защото ти се пренасяш близо половин век - лятото на 1927 година - зимата на 1977 година. И вече не си тук, на Изгрева още по милост Божия, денят януарски не е мъглив и студен, не усещаш това и ръката ти не тръпне - ти си там, през това неповторимо лято, през тия забележителни съборни дни, обвити в някакво сияние, с някаква позлата в рамките на едно кристално небе, от което се разлива чиста прозрачна почти синева. “Небе на ученика" - както го нарече Учителя. Тоя събор “пръв по рода си" - първия ден е петък - деня на Любовта. Преди това - колко много събори от началото на века, до тази знаменателна година, до това място, когато се изляха новите форми на учениковото съзнание. Една нова скулптура, един изваян образ, който може да се каже зае своето място не само в нашия духовен живот, но и в общочовешката култура, като краеъгълен камък на една нова душевна структура. Беше настъпило времето и сезонът напираше и цъфтежа започна, уханието се разпръсна и на земята се роди една нова личност - нов човек със скромното име - ученик. А то беше неизмеримо и много, много имаше да се говори и пише тепърва за него.

Докоснем ли тая книга, наберем ли заглавието с очите си и ние сме вече там. Салонът току що е предаден от майсторите зидари, дъските бели още смолисти ухаят приятно. Варосаните стени блестят, мирише и на вар. Светло е, не само защото денят е богат на слънце, много е светло. Рядко светъл салон е огромни прозорци - цялата южна стена, представлява стъкло. Столове още няма - изгревяни са донесли най-хубавите черги - подът е застлан, ние сме седнали кой както му е удобно, държим молив и тетрадка. Слушаме, гледаме, пишем каквото успеем да уловим. Утрото е ранно 5 часа, определения школен час. Съборът започва - всички са облечени празнично, всички чакат с трепет. Атмосферата в салона е наситена с необикновена мекота, красота, мир и радост, радост, че си на събор, че си вече пред катедрата, че слушаш първата беседа.

Първата! Сега, когато пак и пак я разлистваш, имаш усещането, не не четеш, а слушаш както тогава, долавяш силата, интонацията, височините и низините на гласа. Всичко чуваш, думите стигат цялостни, фразата ясна и приличаща на почва, добра почва, върху която благодатния дъжд се излива и всичко попиваш. Помниш цели пасажи, помниш особено нещо, което ние ще отнесем за вечността с нас, като истинско съкровище, като един малък диамант, чийто блясък никога няма да помръкне. Тъкмо този кратък израз като магически ключ ти отключва дверите на тия незабравими дни, тия светящи утра, когато още в здрач, преди да се разсъмне зората - бързаш за салона да дочакаш петия час.

Още от първия ден, от първата беседа [Пътят на ученика: 19 август, 1927 г., петък, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 5-71.] разбираш, че всичко ще бъде необикновено, че ти ще бъдеш поведен в един свят, за който не помниш вече от кога си бленувал. В душата ти царува пълен мир, потопен си в една дълбока ..тишина и си само слух и копнеж да доловиш не само мъдростта, но и нещо друго, което на вълни тече щедро към тебе.

Тоя велик ден, когато не само присъствуваш на новото, което се ражда, но и ти сам взимаш живо участие, защото не към други, а към нас, учениците е насочено всичко, разкриващи нечути неща. Мъдростта, сякаш е загубила строгия си лик, Истината своята недосегаемост, Любовта е успяла да омекоти, да спре със живителния си дъх и сега всичко, което трите наведнъж могат да ти дадат се влива в ума, сърцето, душата, духът и ти стоиш чинно, мирно, не мислиш за нищо, което в друга беседа ще чуеш. “Ще мълчите сега, защото велик е този момент”. Вече знаеше, по-точно казано вече усещаше колко всичко е необикновено, “първо по рода”. За нищо не мислиш, нищо не те вълнува, Целият ти личен живот се е стопил, ти си само слух, отбелязваш нещо, а си пренесен на криле в един свят, където всичко звучи ново, неповторимо, На 28 страница, още в началото може да се каже току що е започнал, Той казва: “Не искам да ангажирам със своята беседа за дълго време вниманието ви, да ви развивам по един философски начин новата мисъл, защото ще се уморите. Кой ще ме слуша? Никой. Но започна ли да говоря за ученика, Той ще ми каже: Говори, Учителю, аз съм готов да те слушам".

Поразително - учениците са там и слушат, нащрек са и фразата кънти, свети до нажежаване, докосва твоята интимност, и това докосване ти напомня какво ли е вятър и мека топла длан, като ти сочи път и ти казва: Върви. Учениците трепват, защото тъкмо след оная дума”никой”, той си е казал на ум, без думи: Аз ще остана, аз, аз. Ученикът вече е роден на земята, вече от този час е оповестено неговото раждане, факта е забележителен. Като удар на съдба. Той е знаел и е целял само това през всичките тези десет дни на събора, когато цялата природа е взела участие в това епохално събитие. Времето беше великолепно. Никога небето не е било така отворено, толкова огромно и утро, богато на слънце.

“Говори, Учителю! - звучат тия две думи. Ученикът милееше, апелираше, казваше го меко, безшумно, красиво: Говори - всичко беше скрито в тая кратка дума от три срички, в тая форма, успяла да изрази и копнежа, очарованието и радостта, че най-после си стигнал до този свещен праг, срещу тая врата, отворена сега, която меко те кани влез, за тебе ще бъде всичко, за тебе е било всичко, за тебе приготвена е трапеза, която не ще се вдигне никога. Тия дни ще се превърнат на епоха и всеки ред от тая книга щеше да се превърнат на принципи, на закони, на правила и пътят, пътят отсега нататък ще бъде осеян със светлина, на фар, та никога вече да не бъркат учениците посоката, да не се лъжат в много гласове, да не се заблуждават от големи обещания, да не се увличат от лъстиви гласове, да не загубят никога вкуса към пресния хляб и чистата вода. Да помнят и да знаят, че на земята се бе случило нещо, че за тях - за учениците се беше родил Учител, дошъл именно за тях, вслушал се в зова на душата им, отзовал се на техните духовни нужди, за да усещат под нозете си здрава почва, канара, а ръката си, почиваща в Неговата здрава длан.

Това беше този събор, тая книга, събрала грижливо 9 съборни беседи с общ брой на страниците 431.

Пътят на ученика е пътя на бялата раса, казваме ние, път, който води към шестата раса на светлината, на любовта, на свободата. Така преживяхме ние тоя събор и това богато Слово. Тоя бликащ извор, тази чест от океана, който никой не ще може да изгребе, но който не можеш да не обхванеш с погледа, изправени на това крайбрежие, на това свято възвишение, чиято красота, дълбочина и светлина ни докосва, за да се влее в нас и ни подари едно рядко преживяване. Ние знаем това, ние съзерцаваме, ние разбираме скритата хубост и цена. Нека изглежда огромно, нестихващо, неуловим като безкрайността на океана и на небето, но ние ще се приближим и непременно ще застанем смирено пред Неговото Слово и непременно ще се наведем и подложим шепите си на този извор, за да уталожим жаждата си, ще се наведем по всяко време, всеки ден, час и минута - океан е това.

“Някои бързат" - (с. 117), казват: Защо Учителю не свършиш вече тази беседа. Чета тази мисъл у тях. Други казват: Дано Учителят каже още нещо. Още!...Още!... За тоя час учениците са копнели неудържимо, чакали са векове, подготвяли се, молели са се” “Към Тебе Господи викам, с плътта си Господи ожидам, Вслушай се в зова на душата ми”, а на езика на нашето съвремие, бихме казали думата, която Той сполучливо я случи и я каза ясно, точно, отривисто, както ученикът може да я каже.

И учениците я казаха: “Говори, Учителю”.

Бяха дни, бяха часове, беше събор на лятото 1927 година.

Пътят на ученика се извиваше нагоре, чист без прах и без кал, здрав и хубав, изграден здраво, иззидан за вечни времена. По него щяха да минат новите хора, дошли на земята да учат най-великото изкуство - как да живеят, как да слушат, как да обичат.

Книгата: “Пътят на ученика” беше факт. Превърнала се на фар и на извор, на всичко ново, жизнеспособно, което щеше да влезе като градивен материал в живота на ученика.

“Говори, Учителю!“...

Имаше усещането, че сме казали много малко - нещо съвсем малко и скромно, за този изживян миг, за тая среща, която събра съдбата на Учителя, с тая на ученика. Който драсна клечката и запали огъня, който никога вече нямаше да изгасне.

Една вдишка, една капка вода, една хапка хляб, един лъч - през това утро се събраха там, за да подарят на ученика Новия завет на онова, което посети земята и озари небето на ученика за вечни времена. Път и небе. Учител и ученик и една песен, която никога нямаше да стихне от страниците на този великолепен съборен дар през лятото на 1927 година.