29. Симфония на ученичеството. Гемиджийското въже: есе (13.I.1977 г.)

[Ани]

29. СИМФОНИЯ НА УЧЕНИЧЕСТВОТО.

ГЕМИДЖИЙСКОТО ВЪЖЕ

есе

13.I.1977 г.

Няма да се спираме на избора на деня, на часа и нека не се отклоняваме с тия неща, които на пръв поглед за обикновеното съзнание може да се види случайно или естествено. Но ще кажем, макар, че съществената централната част привлече нашата размисъл и нашето перо, ще кажем, че не случайно денят е неделя, часът е 8 - вечерно време и лекцията [Обич към знанието: [21 август], 8 ч.в. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 249-282.] започва с познатото мото, с което до последния ден започваха лекциите от Младежкия клас. Ясно беше, че цялата тази лекция бе адресирана изцяло към младите, които по това време пълнят класа и в голямата си част са ученици, студенти от които някои в началото, други към края на семестриалните изпити. Всичките тези лекции имат нещо специфично, специално за образовани, академици, затова и материята на места може да се каже, беше строго научна. В тях много често имаше новости около научната мисъл, откриваха се много истини около устройството на тялото, имаше много фактологически материал около “непризнатите" от официалната наука стръкове на окултното познание: астрология, хиромантия, френология. Много лекции наред третираха тези въпроси, от които младите умове живо се интересуваха. Ние смятаме, че по тези науки се казваха много истини, оборваха се някои, утвърждаваха се други и всичко това добре споено и стегнато можеше да се вземе като основа, вярна и здрава за ония, които щяха да ги изработят.

Специална, казваме сега беше и тази лекция: "Обич към знанието”, пета по ред. Спомняме си, че тогава стана дума дали само младите ще присъствуват на нея. Тоя ден класовете се сляха - специалния и общия. Бяха съборни дни, бяха дни празнични и ни един не биваше за един час дори да се лиши от празничната трапеза. Ние се смесихме тогава и школния час на вид по нищо не се различаваше от поредицата часове и дни. Но, когато Учителят се изправи на катедрата, обърнат към всички за молитва и поздрав, Той каза само кроткото мото - определеното за Специалния клас: “Само светлият път на Мъдростта води към Истината”, и след това Размишление. Така започна този съборен ден и тази втора по ред беседа през този неделен ден. Цялата лекция по съдържание, за целите нека не говорим още, а по нейния стил, беше за младежкия клас, предназначена за тая цветуща младост, чийто пърхане на криле се чувствуваше и чийто ухания на жажда и копнеж, живееха в очите. За тях, както казахме материята се различаваше, черната дъска блестеше измита и чиста, геометрическите пособия за чертане бяха налице, тебешира и гъбата бяха също на лице. В последна сметка и Той, след встъпителните думи, където пролича веднага основната тема, Той стана и се приближи до дъската. През тия неделни часове, Той обикновено не сядаше, или малко сядаше. Затова и този час имаше неотразимата красота на ученически, на учебен, на школен, на университетски час. Какво изпитаха учениците тогава е нещо, което трудно може да се каже. То е намиране на онова, по което съзнателно и безсъзнателно си ожидал, чакал, то е среща с онова, което сякаш по магичен начин ще спре хода на времето, и ти ще си останеш за цял живот не само ученик, но и млад, то е намирането на извора от който завинаги ще черпиш вода и жаждата никога няма да те мори. Имаше и още нещо, което още не съзнаваше, но което бавно узряваше и което едва сега можеш да го уточниш, да го съзреш, да го преживееш - избора на твоя път и на попрището ти да се наредиш до всички умни, разумни, добри хора, които ратуваха благото на всички хора по света. Младостта сияеше, беше се обрекла на нещо високо и възвишено, и беше щастлива. Специалният клас беше свидна Негова творба и този час, този неделен час, беше специален, носеше отличителните белези и определената идея - да посее тая хлебородна нива с най-ситите семена, да извае от тая младост истински хора, саможертвени работници, - ученици - факли, които да сочат направлението, които да съхранят ценностите, духовните разбира се, да образуват факли, който да подложи здравия си гръб на реакцията, която вече се готвеше стръвно за последния си двубой.

Ние сега не искаме, повтаряме да правим разбор на това съборно Слово, нито да коментираме, нито дори да цитираме. Книгата с 466 страници е налице, всеки може от нея да направи настолна книга, както направихме ние. Ние целим друго - от една страна висока точка надземна сега съзерцаваме цялата тази неделна постановка - очите ни са на Него и на черната дъска. Материалът на тази лекция се изяснява фигуративно - помним тая линия. Думата земни пластове ти звучи наивно като слушаш за мозъчните пластове, които имали нещо общо с тия на земята. Прави ти силно впечатление и съвсем ново и странно ти звучи, когато слушаш вече както водата се събира и тече по тези пластове, така и “по гънките на мозъка, тече космическа енергия на разумния живот, който душата използува. Тези гънки са проводници на енергии от цялото пространство".

Нека се върнем към основното, което заглавието напълно оправда: “Обич към знанието”. Най-важния въпрос за младите, това е “обич, любов към знанието”, то е равносилно на любовта на детето към млякото. Единственото, което отличава ученика, това е знанието. Тая жажда всеки ден да научиш нещо ново, всеки ден притурваш нещо към духовната си съкровищница. Изисква се един прекрасен ум и един непресъхващ копнеж към учението. Вече знаеш като ония редовни и трудолюбиви студенти, където не отлагат изпитите. Следиш трепетно мисълта, гледаш чертежите на дъската, разбираш какво ти се говори.

Казваше днес, разбираше какво е целял. Като в стройна редица са наредени тоновете на тази симфония на ученичеството, бихме я нарекли ние. След като каза, показа и доказа, че няма нищо по-съществено за ученика от любовта към знанието, че то е гръбнакът на неговото духовно тяло, че то единствено определя неговата физиономия, че то е фактор за живот за него. И тук пак виждаш начална линия на пътя и че няма друг, по-хубав път, няма нищо по-величествено, което твоето време може да ти предложи. Вече си пленен от красотата, която не престава да се разкрива пред тебе и този събор, и този неделен час, и тази лекция изключително за младите, не само заради жаждата на младия ум, а и за нещо, което е много важно, съдбоносно дори, нещо, което едва сега съзираш. Тая предпазна мярка, това извайване на живата скулптура, която щеше да носи името ученик. Едва сега разбираш, какво е било направено до тази 1927 година и какво точно през тази година на този събор, на този неделен ден. С тази лекция един пределен час, колкото чукът пада, сякаш върху наковалнята с всичката си тежест, за да изкове тази фигура, да се изработи това съзнание, да се отлее това ново, което един ден щеше да се противопостави на най-голямата тъма, и на най-голямата реакция. Учениците бяха необходими, нужни, изработени - минали през Неговата школа, минали през специалния клас, различаващи се, отличаващи се всред сивата и безлична маса, където щяха да бъдат погазени основните закони на онова, което наричахме морал, което за Него и за нас имаше огромно значение. Моралният усет не бе нищо друго, а точно както бе прието да се казва в света “морален гръбнак” и както го наричаше Той: “Живия перпендикуляр”. Човекът единствено можеше да го нарече така. Беше важно за Него да го имат Неговите ученици. Нататък вече цяла поредица от норми - отличителни белези на тия, които нямаше да остареят, нямаше да се подхлъзват, нямаше да се продават, нямаше да се отклоняват от тоя светящ път на зазоряване. Беше много важно това, тоя кадър, тоя клас букет, тая възторжена младост да бъде спечелена, да бъде запалена и вдъхновена не само до като траят дните на събора, а за цял живот. Беше най-важна тази задача, нека повторим тази фраза - да бъде изградена тя, да бъдат оформени тези характери, да личи по всичко, че са минали през Него.

Идеята светеше, идеята процъфтя и даде плод. Нивата посята със едри и сити семена избуя.

Целеше от тая младост да направи здрави по ум, по сърце и по тяло хора, които да устояват на страданията и изпитанията. В лекцията става дума за едно гемиджийско въже: “Представете си, че ви го дават да го скъсите и за тази цел ви дават една шевна игла... Ще разнищваш конците един по един, без да ги късаш и без да правиш възли”. Воля, постоянство, сръчност - изводите са на лице.

Говори се още за пластове - грапави, глинести, тинести. “Де се намират те?” - “В ума, в сърцето”. Човек може да затъне в тях. “Говорих ви за честата права мисъл”. Ученикът знае какво значат тези пластове, знае как настървено светът те гледа и как те примамва с нескончаемите форми на удоволствия, които изместват: чистото, простото, естественото. Природата, знаеш вече, разбираше езика ти, предлага чиста вода - другите са изключени. За ученика само водата - другите са изключени. Идеята за въздържанието е дадена и вече тя не е проблем. Ти си запален вече, но нека бъде отбелязана, тя може да трябва, не знаеш дали някога друга младост, която те следва няма да се противи.

Много е важно за учениците да обичат работата, както обичат знанието и нека всеки ученик, вън от научната специалност, да имат още по един занаят. Нека ония, които имат и най-малката дарба да гледат да я развият: “Как мислите, позволено ли е на ученика да взима пари на заем от другарите си? -Да си помагате взаимно, това е друг въпрос, но заеми, обещания - не".

Ученикът трябва да има най-хубав хляб и да бъде доволен от количеството - колкото и да е.

Живият хляб - добрите условия, които да се използуват.

Смирението като вътрешно качество на ученика.

Стремежа да има един прекрасен ум.

Съвестта трябва да е добре развита.

Казваме в началото, че няма да цитираме, резюме не искаме да правим, позволихме си тия основни положения - до последната страница като бистра течуща вода, като сочни сладки плодове, като сити семена. Имаш чувството, че трапезата е богата, чиста, прекрасна - страница по страница, ред по ред -всяко гребване в тая течуща вода - бисер.

Напълниха ни се ръцете - нека всеки ги намери. Цялостна и единна е лекцията, изваяна, отлята до съвършенство, да не смееш да я докоснеш. Но бяхме поразени от една идея и решихме затова да вземем перото. Ако годината не беше 1977 - нямаше да стигнем до нея, нямаше да бъдем изправени пред внушителното дело на Учителя: “Гемиджийското въже”, и една игла шевна само, за да бъде разнищено, без да се прави ни един възел. Не знаем дали учениците могат да изпълнят тази задача, ала Той, Той я изпълни. Това е Негов стил и възможности. Едно усилие, едно постоянство и едно търпение - Неговите пособия, за да изработи учениците си - гемиджийското въже като задача беше факт и той успя. Целта на специалния клас бе оправдана, защото Той, а не друг - най-великият Практик и Реалист на своето време, предвиди всичко, бъдещето е било разкрито ясно пред очите Му. Упадъка, хаоса в живота на младите, безпътицата, младежта щеше да се лута. Не е било тайна за Него всичко това, както не е тайна вече и за нас след половин век.

А Той беше приятел на света и съдбата лежеше близо до Него, страданието, Неговото страдание. Като добрата жена, замеси тестото и тури хапка квас и се зае с гемиджийското въже.

Пося семената и застана над тях - да не липсва ни слънце, ни влага.

Учениците живееха узрели в основни линии - принципността блестеше, светеше.

Една факла всред голямата тъма означаваше и път, и вяра, и надежда, и утеха ако щете. Светът щеше да мине през ужасни страдания и голяма тъма. Новите хора, имаше и други по целия свят и всред тази армада на лично място стояха и Неговите ученици. Никога светът не е имал такава нужда от хора -факли. Той знаеше, Той виждаше големите ценности, виждаше централното, главното по време, когато цялата световна и държавна машина се беше запретнала да реди материалната база и високия стандарт и ефикасна военна машина. Учителят, безшумно, бавно, методично и с безкрайно търпение разнищваше гемиджийското въже и нишка по нишка извайваше Новия човек.

Човекът с морален гръбнак.

Човекът с будна съвест,

Човекът с прекрасен ум,

Човекът със здрава основа - убеждения,

Човекът със строга принципност,

Човекът - ученик с изключителна жажда да учи и с голямата си любов към знанието.

Направи го - за нас остави само възхищението и радостта, че бе успял да се справи с това въже - гемиджийското, изработване, изграждане на човека - живия и монументален строителен обект, най-мъчния, и най-необходимия през всичките епохи и нашата в това число.