Jump to content

30. Страдание и любов: есе (17.I.1977 г.)


Recommended Posts

30. СТРАДАНИЕ И ЛЮБОВ

есе

17.I.1977 г.

Казал го е, изпял го. Как е стигнал до това свято откровение, до това свято възвишение, няма да питаме, няма и да търсим отговора. Книгата, колкото и инкриминирана да е от съвремието, колкото издевателствата да са били извършени в миналото над нея, тя оцеля, тя съществува и всеки може да проследи живота и пътя на този апостол - Христов ученик, дръзновен работник в Божията нива, казано по евангелски. Този избраник изведе от пътя за Дамаск, където се състояла оная знаменателна среща между Христа и бъдещия апостол. Тоя просветен мъж, римски гражданин, живущ в гр. Tape, прочут по това време с науката и образованието - Павел е учел в този град и като завършил науките, изпратен бил в Ерусалим в училището на Гамалана, който се смята за един от забележителните познавачи на отеческата му вяра -един от равините. Възползувал се от наставленията на Гамалана станал учен по закона Мойсеев, предаден на строгите обичаи и ритуали на фарисеите и защитник на юдейството, противник следователно на Христа. Но се случва друго. “Избран след” става Той. Прочутите му послания, тая духовна работа, изпълва страниците на книгата “Деянията на апостолите”. Казано е там всичко за него. Надарен с дар слово, владеещ езици, между всичко писано от него, остана да блести една глава от I послание - 13-та по ред - не е друго, а с първите стихове на същата глава най-сгъстеното слово за Любовта, най-краткото, а толкова проникновено и блестящо. Изящната форма, в която тоя поет в душата просветен е незаменима. Нищо по-хубаво и по-съдържателно за Любовта не е било казано преди него и след него. Никога тези стихове няма да изгубят своята сила, своята истина, своята красота. Ние сега се спряхме на тях, за да очертаем оня връх, повел душите ни към Великото, Мощното, бихме казали Централното. Нищо по-важно, нищо по-съществено, до което човекът трябваше да се домогне.

Идеята лежи в основата на всичко, което е било направено за човека, на всичко, което му е било дадено и поднесено от Великите пратеници и Учители. Нищо друго не се е целяло, само това, за което се говори в тези стихове на 13 глава от I-во послание на Павел. Нищо друго, освен Любовта, най-голямата между трите, Любовта, за която пее, изливайки в няколко стиха значението и силата:

“Ако говоря с человечески и ангелски езици,

а Любов нямам, ще съм мед що звънти, или кимвал що дрънка.

И ако имам пророчеството и зная всичките тайни и всяко знание

и ако имам всичката вяра, щото и гори да премествам,

а Любов нямам, нищо не съм.

И ако, ако...”

Казано е всичко. Спряхме се на тези стихове, за да подчертаем значението на идеята колко тя е значима, важна, легнала като канара в основата на всички учения от древността и през нашето време и в бъдещето. Тя е всичко - формулирана от апостол Павел, тя блести в цялата си мощ, заела централно място. Защо е така, е широка и дълбока тема. Целият живот и цялата култура на човечеството, възгледи, просвета - всичко се дължи на магическата сила на тая малка дума, претърпяла толкова поражения, употребявана и злоупотребявана толкова пъти. Но ето, тя оцеляла и никога, никога основния закон в нея нямаше да се промени, принципа й никога нямаше да се помрачи, силата й да се порази. Любовта е всичко. Тая цел като Слънце и като връх е привличала погледите на всички Учители и на всички ученици. Приемането на Любовта е върховна цел на Битието: “Желанието на Бога е да приемем Любовта”. Всичко що носи дихание на живот се стреми съзнателно и безсъзнателно към Любовта.

Учителят казва: “Господ вижда, че хората няма да приемат Любовта доброволно, затова прекарва ги през мъчнотии и страдания. Всички хора, които не приемат Любовта, ще минат по тесния път - този път е път без Любов, като минат по този път, те ще повикат Любовта.”

Канавата е дадена, станът е готов - нишките са навити в кросното, остава само да се работи, да се тъче. Направи го Той и вече нямаше да спре през многото години в различни варианти, с многото примери да изясни идеята, да я направи достъпна. Нямаше да има вече школно или неделно Слово, където въпросът за Любовта и страданията да не вървят паралелно, бихме казали сякаш на нищо друго Той не отдаде толкова и такова внимание, както на двете теми, всекидневни, актюелни, значими като ключове към голямото, прекрасното, великото ни бе повел. Никой и никога преди Него, дръзваме да кажем днес не е дал толкова много бисери на тая тема и толкава светлина. Успял е да приближи човека до тоя дълбок извор на сила, на здраве, на мир, на радост, на светлина. Успял е също да облекчи страданията, които неизбежно следвали човека, целящи не друго, не, а неговото повдигане, каляване, омекотяване, за да стигне до Любовта, за да даде прием на Любовта, за да направи от нея основание на своя дом за своя живот.

За страданията говореше като благо - върховно и единствено, чрез което човекът можеше да се домогне до Любовта. Без страданията тя си оставаше недостъпна. Казваше: “Недейте съмнява или оплаква, когато някой страда -вие само му помагате да ги мине по-леко”. Да се вслушвате в страданията на ближните си, да отзвучиш и се притечеш на помощ, беше дълг, който никога не бива да забравяме. Страданията вършеха своята обновителна роля, когато бяха естествени, определената цел. “Вие искате понякога да станете ясновидци - няма по-голяма ясновидство от това, да разбирате от какво страда човека до вас и да му помогнете”.

Избрал бе за страданието най-високото поприще и когато някой се оплаква от него, казваше: "За добро е”. Той виждаше уровена, до който човечеството бе стигнало - беше вечния израз и указание, че Любовта липсваше. Един свят на безлюбие, свят, където вилнееше люта зима. По време на една неделна беседа не се поколеба да каже: “Ако страданията ще разтопят ледовете на тази зима, аз призовавам тези страдания”.

Всичко това се знаеше и се разбираше от учениците. Многократно бяха слушали за страданията и за любовта тогава и сега те минаваха по този път, оглеждаха го, мислеха върху всичко, което ставаше и връхлиташе върху тях и стигаха до заключителната истина по този въпрос. Затова не бяхме изненадани, когато и на този събор темата беше поставена. На един фокус бяха събрани пак Страданието и Любовта и идеята засия с всичкия си блясък. Всичко след толкова време получаваше нов облик и нова сила. Беше се случило нещо и с целия свят около нас и в самите нас. Всичко сега ти говореше на ясен и разбран език, ние бяхме се променили и разстоянията се бяха скъсили до минимум. Виждането и мисленето бяха други. Огледахме сега света и можеше да кажем като Него:

“Бъдещето е на тия, които страдат дълбоко и съзнателно. Душата им се раздрусва така, като, че ли светът се руши.”

Беше настъпило това време, когато пътищата лежаха открити и по тях големите страдания летяха и стигнаха сега не само до единици, а до всички. Всеки човек - едно страдание, целия свят - едно голямо страдание. Не бяхме изненадани, бяхме чули достатъчно за всичко, което ставаше и стигаше до всички:

“Всички ще страдат и вие ще страдате,/разликата ще бъде само в това,

че вие ще знаете защо”.

“Всички народи ще страдат” и ги изреждаше по именно, ала страданията на учениците ще бъдат най-големи”.

Тая славянска страна, тоя славянски род, чийто дълбоки духовни заложби стояха непокътнати, девствени - страданията, тоя очистителен огън щеше да ги лизне, за да се отдели скъпоценния метал от благородните руди. Същият процес в различна сила щеше да стане във всички - той вече ставаше и ние виждахме и усещахме огъня, през който минаваше целия свят. Нямаше вече в света народ и човек, недокоснат от горящата лава на голямото страдание, която заливаше света от единия до другия край. Ние знаехме причините, виждахме как епохата страдаше, как старата култура залязваше, как всички нейни прийоми на безлюбие, се стопяваха и ставаха негодни както държавите се силеха да внесат известен ред в света и да възстановят мира в него.

Ние гледахме с отворени очи и светът нас, и думите на апостола, кънтяха в ушите ни, а голямата, нова идея блестеше като звезда, като слънце. Любовта - заради нея е всичко това, заради нея е приготвен този тесен път, спира не само сгъстената тъма на вековете, но и всичкия студ на старото, негодното, което пречистваше големите страдания - ’’Нека дойдат, аз ги призовавам”.

Защото само тя ще изведе човека от този път и ще ги приближат до нея - до Любовта - великата цел на живот и великия смисъл. Затова ли човечеството не бе лишено ни от светлина, ни от сила, ни от надежда, които да го подкрепят през усилните времена. Затова Той бе слязъл на земята и между всичката друга работа, да свърши и тази:

“Аз чувствувам страданията на всички разумни и неразумни същества, на всички малки и големи, моята душа знае причините на тия страдания”.

Затова и при всички случаи препоръчваше: Не туряйте нито на косъм повече страдания, аз съм против изкуствените страдания, които хората си създават. И без това в света има достатъчно страдания. Съмнението, недоверието, подозрението са изкуствени страдания. Избягвайте, не ги създавайте сами, защото те ще донесат други, по-тежки страдания”.

Те не целят главната цел, те нямат нищо общо с Любовта, те по-скоро отвеждат човека до мъчението, а то няма нищо общо със страданието. Той не само говори най-много за Любовта и за страданието, но и ни показа скритата страна на двете, неделимата им връзка и ни въведе в оная скрита сила на Любовта, единствена, която ражда живота - пълния, богатия живот, осмислен и хармоничен - за който човек нямаше никога да престане да бленува.

Любовта е всичко. “Нищо не съм, ако нея нямам”. И изрежда цяла серия от добродетели: Любовта дълго търпи, благосклонна е, тя не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразствува, не търси своето, не носи зло”. Любовта е всичко. Тя е на пост и бодърствува, търпеливо очакваща човека, изпълнена с мекота, с със светлина, с мир и с радост, за да го поеме в обятията си, вярна на своята служба и пост накрая на оня пост, наречен тесен.

Отдавна, неизвестно в кой ден и час от цялата вечност, те си бяха дали среща - страданието и Любовта в началото и края на един път, на един живот, за да ги преживее човекът на великото тайнство на двете и за да вкуси на края от елея на безсмъртието.

Друг път нямаше.

Затова не гледахме на страданието като наказание, като съдба, като карма. Съществуваше и наказание, и съдба и карма, но над всичко стоеше великия закон и великата милост - един тесен път, едно голямо страдание за ония, които жадуваха за Нея.

Тя минаваше само по пътя на страданието. И понеже тя беше най-високия връх на земята, Учителят през този събор каза: “Бъдещето е на страната на страждущите”. Другояче казано: Бъдещето е на светящия стан на Любовта.

Страдание, ела!

Само разумния, само високо надарения, само благородния, преживял страданията дълбоко и съзнателно, само ученика можеше да каже: Любов, ела!... Искам да опитам твоя Божествен нектар!...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...