1. Немото: разказ на Буча Бехар от Когато зреят житата. Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1937, с. 3-8

[Ани]

1. НЕМОТО

В: Бехар, Буча. Когато зреят житата: разкази на Елена от Буча.

Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1937, с. 3-8.

Къща от едно се не събаря, но и майчина мъка за едно се не лекува. Не беше малък този удар за семейството. Бай Йордан беше добър, честен и трудолюбив човек. Еленчани здраво държаха за него. Умен и справедлив, той беше като съветник и съдия между селяните. Обичаха го всички и цяло село знаеше, че къщата му е отворена за всички. Но, Божа работа! Когато се намери първата му рожба, цяло село кипна от радост. Може ли да знае човек какво ще излезе? Гледаш го - яйце, затворено. Какво е? - Дали гълъбово или змийско? Туриш го под квачка и едва тогава ще познаеш. На третата година малкият не проговори, на петата изгубиха надежда, а на шестата - селото пламна: - Йордановото момче беше нямо. Лекарят, който го беше гледал, на тръгване им беше казал: - “Може да проговори някога, има надежда, не е глухо.”

Гледа бащата, гледа майката, очи се не откъсват от алени уста, а, а, ще проговори! Като рана неизцерима остана тя в сърцето на майката и бащата. Поплакваха си скришом, когато слушаха бъбривите уста на по-малките, които се мъчеха да мълвят звуци на позната човешка реч.

Детето растеше и крепнеше. След две години връстниците му ще идат на училище. Остра болка, като нож, разкъсва сърцето. Бащата удря по-силно върху нагорещеното желязо, за да не чуе училищния звънец, който събираше децата от махалата.

Изнизаха се така години. Мълком си носеха болката, заживяха с нея, остаряха без време с нея. Момчето порасна. В училище не го приеха. Дома вършеше много работа - зиме в ковачницата помагаше на баща си, лете на полето, за дърва най-често него пращаха в гората. Наедря, високо, стройно и хубаво момче! Гледаше всичко с учуден взор. Знаеше, че не притежаваше онова, което другите имаха. - Говора! Но що? Той знаеше - и животните не говореха, и птичките, които той така много обичаше, и те не говореха, но и те имаха сърца, които туптяха, сърдца, които той напипваше под меката и топла перушина. Радостно той ги посрещаше и изпращаше и прекрасно виждаше, че и те на свой ред бяха щастливи. Защо само майката тъгува толкова много? Не разбираше той; най-после така трябвало да бъде. Нали има други, които, ето, можеха да говорят?

И често майката го взимаше на колене и думаше: “Говори, сине, говори!" А след това се обливаше цяла в сълзи. То разбираше добре какво иска тя, махваше се сърдито и наскърбено, скриваше се в някой забутан кът и плачеше до насита.

Веднъж момчето отиде в гората за дърва. То ходеше често наесен, когато бащата биваше зает в ковачницата. И тоя път впрегна колата, подкара воловете и. се запъти. Минавайки край баща си, той го запита: “Взе ли си билета ? То веднага опипа джобовете си и в знак на отрицание, дигна глава нагоре. Но не се спря, малко ли пъти е сякъл без билет. Горският го познаваше. Бащата, готов да иде да го донесе, се върна и рече: “Няма нищо, горският е наш.”

Стигна гората. Разпрегна воловете, взе брадвата и започна да сече. Гората екна от грохота на падащи дървета. Неговите здрави мишци дигаха и слагаха брадвата върху клоните на старите дървета.

Изведнъж от далеч се чу вик: Хей, ей,е...! Гората ечеше. Но той продължаваше да сече. Когато този човешки глас се приближи, момчето продължаваше да сече. Но когато човекът рече: “Помози Бог!", тоя пак се не обърна.

- Не е чиста тая работа, си каза горският.

- Ей момче, какво правиш там?

- Тук има нещо лошо.

И бързо той се приближи и се изправи точно срещу него. Едва сега той го забеляза, погледна го и смутено се заозърта. Пред него стоеше горският, но не този, когото познаваше до миналата неделя, а друг. Със същите дрехи - със зелено калпаче, пушка на рамо и камшик в ръка, но не онзи познатият. Сега той си спомни, че тая заран беше забравил билета. И той видя добре опасността, непозната, но сигурна. И в своята беззащитност, в очите му се изписа силна уплаха.

- Дай билет!

Момчето мълчеше и гледаше умолително.

- Хей, билет дай, разбираш ли!?

Тоя все продължаваше да го гледа уплашено, усмихваше се виновно и стреснато. Мислеше да го смекчи. Горският пък си помисли, че иска да се мазни и побесня.

- Билет, билет дай, или ще те натупам! - и ръката му здраво стисна камшика. И тоя, който никога не беше бит през живота си от човешка ръка, тоя който не знаеше какво е бой, се видя в ужас, когато горският му показа камшика си.

- Хайде, говори бе, що щеш тъдява без билет, говори, защо не говориш!?...

Нямото стоеше безпомощно, стреснато и ужасено!

Горският изгуби търпение.

- Няма да говориш, но аз ей сега ще те накарам да проговориш! -Дигна камшика. И докато да се стовари върху лицето му, нямото направи едно свръхчовешко усилие. Разбра, че ударите ще се сипят, докато тоя не разбере, че е нямо. Те не закъсняха. Душата му се разрида. Светкавици блеснаха пред очите му. Той чувствуваше такава болка физическа и душевна, такава мъка, унижение и страх, каквито рядко човешко създание може да почувствува. И тогава стана чудо! От устата му се изтръгна вик: “Аз съм нямо, бе чичо!"... -високо викаше то през сълзи и с двете си ръце държеше наранената си буза. И докато горският да се опомни, нямото хукна през гората. То не погледна ни кола, ни волове, ни горския, който вдървен със зинали уста гледаше слисан... Момчето тичаше с все сила по прашния път, към дома си; като хала мина покрай ковачницата и право при майка си. Като я видя на двора до каменната ръчна мелница, хвърли се към нея, прегърна я и викна: “Мале!” Тя го погледна, полудяла, сякаш от радост, ударена, смаяна. Не повярва на очите си, на ушите си... Помисли, че е сън, искаше да провери и несвързано рече: “Какво ти е синко?"

И тогава той й викна, колкото глас имаше и от отключената уста излезе вик, който я раздираше и радваше. "Мале, мале, аз проговорих!”

И като разбра клетата майка, че като писна и ревна, цялата махала се събра. Сълзите течаха като поток, радостта й се изливаше като някакъв яз. Това не беше човешка радост, позната, приета, а дива, необуздана - сякаш ревеше за умряло - “Сине, сине, синко"...

Цяло село се стече. Съседите първи се притекоха и какво да видят?

- Майка и син се не пущат. Дойде най-после и бащата и какво да види...

“Бе жена, луда ли си? Цяло село сбра!”...

- Йордане, Йордане, гледай, слушай и ти ще викнеш като мене -проговорило! И майката продължаваше да бърше сълзите с черната си престилка. Задъхан, бащата с едва сдържани сълзи и луда радост, с пресекнал глас заразпитва момчето си.

А то ясно, с човешка реч разказа случилото се...

На другата неделя у бай Йорданови имаше гощавка. На лично място до кмета и хазаина стоеше горският.

- Бай Йордане, не разбрах аз добър човек ли съм, или лош? Да беше видял как дигах камшика, като звяр се нахвърлих върху момчето ти. А то какво излезе! - Прошка искам!

Бай Йордан никога не се лъжеше. Погледна го с добродушните си очи, потупа го по рамото и му рече:

- Дали си добър, или лош - аз не зная, но ти си за мене Божи човек. Това горският никога не разбра, но и никога вече не дигна камшик, ако ще и десет неми да проговорят.