3. Къщата: разказ

[Ани]

3. КЪЩАТА

Всяка къща говори и човек, който чува и разбира нейния говор, не може да я подмине току-така, без да се поспре пред нея. Ако пък отседне вътре, или застане близо до нея, може с часове да слуша историята й. Това е досущ като историята на един човешки живот. Тази къща, за която искам да кажа няколко думи е съставна част от "Изгрева".

От отдавна нашите очи гледаха на “Изгрева” тази къща, но нещо все не достигаше, за да се улови целия й образ. Ние я гледахме отвън, от изток, от запад, от север и юг. Едно хрумване на млади, ентусиазирани хора беше причина тя да изникне тук. Те бяха младежи, студенти, пламенни идеалисти, носени на крилете на младежките си копнения, за няколко дни я съградиха. Близо половин век от тогава.

Тя се намираше на един от ъглите на полянката, с югоизточно изложение - първата къща, като се стегне края на малката алея. Цялата е от дървен материал, облицована отвътре с шперплат. Прави впечатление на птица, разперила крилата си над своите пиленца. Не много висока, с две малки стаи -първите, които били построени в началото и една веранда - открита, която по-късно се превръща на голям хол, просторен, в сравнение с малките къщички, които по онова време никнеха на “Изгрева". Верандата, цялата остъклена, предаваше на къщата нещо своеобразно, оригинално. Тя е вече доста остаряла по стил и време, но достатъчно беше да се надникне в нея, за да се почувствува живота, който е текъл в нея, който кипеше по-късно в нея през онези години, пълни със смисъл, когато в нея се събирахме през двадесетте години на този век. Наред с официалната наука, която изучавахме там, учехме и живата наука за живота. Този пламенен устрем остана сякаш да сияе и огрява скромната къща, в нейната жива атмосфера, където живееха група млади хора, първите, които туриха началото на общежитието, на колективния живот на дело. Търсиха се пътища и посоки, за да се предаде образ на онова, което казваше Учителя относно колективния живот. Учителят не говореше за колективен живот в този обикновен смисъл на думата, а за изработено, пробудено колективно съзнание, база и идея за едно бъдеще. Дълбоката вътрешна революция е важна - отвътре човек да стане друг. Дълбоката вътрешна революция е важна - отвътре човек да стане друг. Всички процеси в природата започват отвътре - навън. Да живееш колективно без изработено колективно съзнание, не е нищо друго, освен хабене на сили, несполучливо начинание, което свършва с неуспех.

В тази къща са правени първите опити, в нея се водеха спорове, дискусии, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. Какви съдържателни години! Къщата няма и мълчалива е записвала на невидим запис всички по-главни събития, ставали в нея. В нея са гостували много хора от провинцията, идвали са гости и от далечни страни. Тук се пееха песни, свиреше се, слагаха се трапези. Цялата къща сияеше от вътрешен блясък, съдържание и красота. Беше празник да присъствуваш делничен ден на някой скромен обяд, или на вечеря с чай. Ставаха топлосърдечни, братски срещи - животът тук течеше като бързоструйна река, която полива китни и слънчеви долини.

Какво ли не мина през вратите и стените на тази къща!

В тази къща по всяко време и всеки можеше да влезе било на разговор, било за ценен съвет, било да се споделят общи грижи.

През последните години тя стана лична собственост на Борис Николов, но въпреки това, тя пак не изгуби своята физиономия, остана си пак една братска къща, отворена винаги за всички, особено когато в нея дойде да живее брат Боян Боев. Тя тогава се превърна на средище на братския живот. Тук пулсираше едно сърце, от което изтичаха и в което се втичаха струите на братския живот на цяла България. И зиме и лете и по всяко време тук идваха хора. Тази къща никого не връщаше, този брат всекиго насърчаваше и се раздаваше. Животът наново се върна в къщата, своеобразен и пълен. Но този път много различен, защото бяхме преживели 27 декември 1944 година.

Когато големият салон, в който Учителят държеше своите беседи и лекции, се одържави и ключовете бяха предадени, къщата на брат Боян Боев стана център на братския живот. Вече нямаше човек, дошъл на “Изгрева", който да не се отбие при Боян Боев. В тази къща всеки пребиваваш по няколко часа в полезен разговор, и си излизаше обнадежден, окуражен. Приятели и почитатели на Учителя идваха в тази къща. Тя сякаш празнуваше своето знойно лято; всичко можеше да се уподоби, което преживяваше, на едно дълго празнично летуване на село, с близки хора. Тук се празнуваха традиционните празници, когато това беше възможно, четеше се беседата, пееха се песните, дадени от Учителя, или пък братски песни. Къщата израсна, макар и порутена. Беше ни скъпа и сякаш чувствуваше какво ще се случи, бързаше да изживее своят празник и своето величие.

Тази къща сива и скромна, проста в своята външна и вътрешна уредба, по живот можеше да съперничи на много солидни и богати къщи, натруфени и лишени от духовно озарение. Тази къща е хроникирала в себе си какви ли не скъпоценни събития! Преживяното в нея е жива история, забележителна страница от живота на Братството - богат по съдържание необикновен, смислен и дълбок живот. Тази къща крепко стоеше срещу всичката пошлост на действителността, с която по-късно тя щеше да се сблъска още по-трагично. Приличаше на цвят, чийто аромат и прашец, се носеха навред. Не се забравя това. Красотата остана нейде недокосната и чиста. Тя не може да се краде. Във всички къщички на “Изгрева” имаше съкровища духовни, отвред се чуваше музика, хората които живееха там, бяха неразделна част от общото, но това, което излъчваше Къщата беше нещо по-друго. В тази къща начинът на живот беше неразривно и безусловно свързан със самия живот на “Изгрева” и с всичко ново, което нашия Учител ни завеща.

Прекрасното в нея остана някъде далеч. Секнаха песните. Брат Боян Боев когато завърши земния си път, за да се запази облика на този дом, където той живя, някои братя искаха да я дадат на негови приятели, които се нуждаеха от жилище, но жилищният съд грубо отказа и сложи ръка върху нея, върху Къщата. Разпоредиха се като с лична собственост, и в тази къща с минало и история, поставиха хора от малцинството - две семейства цигани. По този начин беше подчертано отношението на държавните власти спрямо нас, спрямо всички ни. Къщата бързо остаря, за часове посърна. Сгърчи се под напора на грубия живот, а би могла да бъде и столетница. Тя толкова погрозня с остарелите вещи и дрипи, нахвърляни по нея и около нея, че не приличаше на себе си. Нейните нови стопани ни гледаха враждебно. И все пак имам чувството, че тя е жива, и минавайки покрай нея, винаги си казвах: Не се смущавай, душата ти ще остане недокосната, тялото ти ще се слее с благословената плът на земята. Великото никой не може да разруши, няма такива оръжия и няма такава власт на земята.

Къщата изгоря. Неизвестни останаха причините на пожара. Някои казаха, че станало късо съединение, но нищо не се разбра, изгоря по чудо за минути, дървото беше старо и сухо, и край къщата дълго време имаше неизгорели вехтории и шарени парцали. Изчезна къщата, изравни се със земята, превърна се в частица от големия двор на Съветската легация.

Кой можеше до помисли, че нещата в света са така зависима едно от друго и така свързани помежду си, и че онова, което времето не може да извърши, извършиха го извънредно, неочаквано стеклите се обстоятелства.

БУЧА БЕХАР

/Да си спомним с любов за нашата мила сестра Буча/ 10 февруари 1984 година

Бележка на съставителя:

Тази къща е построена от младежите (вж Изгревът, том VIII, с. 711-712). По-късно в нея живее Боян Боев в едната стая, а другата се държеше от Мария Тодорова и Борис Николов (вж Изгревът, том V, с. 411-417).

А самата къща - вж снимки № 12, 13, 14 и 15 в том XVIII на “Изгревът”.

Това бяха рилски, блестящи и светли дни. Гледам... пред мен е Рила - вълшебната, жадуваната. Нейната хубост грабва моето сърце и очарована аз я съзерцавам; Рила - вълшебницата, мечтана. Рила с пеещите потоци, с шумещите водопади. Накъдето и да се обърна все е тя - свещено и скъпо място, светъл и величествен кът почиващ като бисер в пазвите на нашата хубава страна.

Нейната хубост и музика отдавна преживяни се струят по-свежи и по-прекрасни пред моите очаровани очи. Това е Рила, потънала в лазура на пробуждащия се ден, облъхната от свежия хлад на планинското утро, окъпана от роената влага на ясната нощ, наситена от яркото злато на планинското слънце.