4.7. Съзерцание: лятото на 1954 г.

[Ани]

4.7. СЪЗЕРЦАНИЕ

лятото на 1954 г.

Сутрин, когато на изток се разливат пурпурни зари и слънцето изплава окъпано в хиляди багри, някъде на югоизток, под надвисналите канари, блести едно смарагдено и дълбоко езеро, което привлича моите очи и моето сърце.

Аз познавам неговите спокойни води, защитени от рилските ветрове, тихо шумящи в тоя кът на планината, заделен и непрорязан от планински път. Там цари необикновено спокойствие и тишина. Потокът що се влива и излива от него мълви някаква чиста и сладка мелодия, снежната преспа искряща от белота разказва някаква старинна приказка. Шеметната урва над него и потайните входове шепнат за планинските тайни и богатства, скрити в нейната сърцевина.

Често аз се спирам там, изкачвам се по пътя на реката, пресичам нейното неравно корито и се отзовавам пред огромни каменни блокове, неподвижни и заковани там, не зная от кога. Канарите на Рила... колко здрави са те, колко е здрава нашата спретната земя! Всичката мощ на планината е скрита в тях.

Просторите се реят зад огромния масив, скалите стоят надвиснали, сякаш на един хвърлей и аз малкият човек стоя там на брега на езерото стъпила на голяма канара, стоя и гледам. Като в огромна длан лежи езерото с тъмно смарагдени отблясъци, почиващо в скута на планината и отразява неизразимата красота на приказни светове.

Хоризонтът се губи в простора на рилското небе, погледът потъва в огледалната повърхност на дълбоките води и човекът в своята цялост е само там привлечен от незнаен център, потънал в дълбока размисъл. Някъде и някога през ония сияйни дни тук е отзвучавала Неговата жива и мощна реч. Какво ми нашепват водите и канарите край това отстранено езеро? Не е ли планината жива книга с разтворени страници за тия, които я обичат, за тия, които копнеят за нея? Вслушвам се - пеят водите, разказват канарите, шуми вятърът край мен, а най-мощно от всичко на света, като глас на милиони води, звучи Неговият глас. Планината отключва своето богатство, планината открива своите тайни. Неговата светлина отразява чистия образ на мъдростта, тук сме ние, за да чуем живите слова, тук сме ние, за да отнесем живия хляб слязъл от небето. В душата ни узрява един плод, в сърцето ни избуява един копнеж — да бъдем като чистите води на Рила, да бъдем силни и здрави като канарите на Рила, да бъдем щедри като Рила, раздаваща се всеки миг!

В огромна и топла шепа лежи това езеро под надвисналите канари. Хоризонтът се губи в небесния простор, човекът край бреговете съзерцава дълбоките и незнайни глъбини и сеща всичката мощ на планината, преживява всичката хубост на планината и слуша, слуша гласа на Незнайния, Който говори за един живот и за една любов, посетила в ранна пролет нашата жадна за слънце и обич земя.

лятото на 1954 г.