2.37. Молитвата на щъркелите

[Ани]

2.37. МОЛИТВАТА НА ЩЪРКЕЛИТЕ

Правехме едно от обичайните си пролетни пътешествия. Пътувахме с жадни отворени сърца. Радвахме се на живота, който се връщаше, дишахме с пълни гърди, гледахме с благодарни очи: Пролет!

Гости от един невидим свят изпълваха нашия. Първи се бяха пробудили върбите - още преди да се разлистят, тънките им гъвкави клончета се бяха раззеленили. Изведнаж ни посрещнаха и златистите цветчета на подбела. Потоците преливаха от сила, песента им се носеше навсякъде, пълна с надежда:

Не се страхувайте, имайте вяра!

Животът не се губи, Животът вечно се обновява!

Всъщност, всичко идеше от Слънцето.

Пътувахме пешком. Замръкнахме до някакво ханче край пътя. Понеже бяхме изморени и гладни, решихме да пренощуваме тук.

Сутринта излязох да се поразходя, но времето се беше променило - духаше студен североизточен вятър. Валеше сняг на големи мокри парцали, зимата се връщаше.

Изведнаж се спрях - на поляната пред мене стояха ято щъркели. Те бяха се наредили в правилни редове - всички обърнати към вятъра, с глави наведени и клюнове забодени между краката. Картината беше тъжна, трогателна. Птиците стояха неподвижно, мокрия сняг се трупаше върху тях. Щъркелите се молеха безмълвно. Застанах зад тях и се присъединих към молитвата им.

Не мина много време и вятърът спря, снегът престана. Слънцето изгря, небето пак се усмихна - върна се пролетта!

Когато тръгвахме, ятото се изви край нас и продължи пътя си.

Животът има незнайни области. От тях иде към нас милост и благоволение. Един Любящ свят ни обгръща и бди над нас. Той е отзивчив и за най-малките ни нужди.