Jump to content

2.51. Звънарят Никифор


Recommended Posts

2.51. ЗВЪНАРЯТ НИКИФОР

Никифор изкара три войни без прекъсване. Накрая се уволни. Докато беше още в окопите, имаше много време да направи преглед на живота си, да прецени кое струва и кое не. Холерата беше отнесла близките му -остана сам. Беше търговец на жита, търгуваше с Египет, беше заможен. Като остана сам, в този ад на войната, като лежеше в окопите, той си даде обет - ако остане жив, да посвети живота си на Бога. Като облече непривичните цивилни дрехи, и се изправи под небето, спомни си обета, който беше дал. Раздаде половината от имота си на сиромасите, другата половина раздели на женския манастир и на манастиря, където отиде и стана калугер.

Никифор имаше едра, кокалеста фигура и мощен глас. Гласът му беше като водопад. Той имаше низини, каквито никой друг немаше. Той можеше да слиза, да слиза, и когато помислите, че нема повече къде, той изведнаж слезе още една октава надолу. През войните, през време на атаките, гласът му надвишаваше гърмежите и общата врява и внасяше ужас и паника в противника.

Когато постъпи в манастиря, току що се беше поминал отец Матей звънаря, и той взема неговата длъжност. Отец Матей беше стар, грохнал, звънеше с една камбанка, вяло, анемично, само съобщаваше, че службата почва или свършва. Никифор не можеше да се задоволи с такова нещо, той беше живял сред гърмежи и викове, движения и напрежения, слушал беше военни музики и сам пееше хубаво, само че когато пееше с други, като се позабравяше и отпуснеше гласа си, заглушаваше всички останали, и баба Неда ще го смушка: „Обуздай го малко, от него не се чуват другите!”

Никифор срамежливо ще задържи гласа си, но след малко пак се увлече. Звънарницата се намираше в един открит павилион над самата пропаст и гласът отиваше безпрепятствено в пространството. Никифор поправи Звънарницата и я укрепи, подреди я по свой вкус. - „Една камбанка, какво е това?”

Той слезе в селото до Къня. Къню беше майстор на камбани, звънци и всякакви инструменти. При него идваха от далечни градове и села, славата му се носеше по цялото прибалкание. Никифор преседе при него няколко дни, поръча и избра каквото му трябваше. Направиха прощалния обед, канеше се видя да тръгва, когато видя по стената стъклена витрина и вътре две клепала.

Клепалата висеха на въженце. Никифор се спре пред тях. Къню му обясни: „Те са правени от дядото на моя дядо - преди 200 години.” Той отвори джамлъка, откачи дървеното чукче и удари по клепалото леко -излезе глух звън като въздишка, но тъй сладък, сърдечен, топъл, задушевен като прегръдка. Къню поясни: „Правят се от специално дърво, то се избира между хиляди. Но най-важна е обработката. Като се изрежат, дъските се киснат във вода пролетно време, когато се топят снеговете. Това се прави десетина-двадесет години наред, после се сушат сто години. Виж какъв глас, като човешки.” - „А защо трябва да се киснат в снежна вода?” - „Защото снежната вода изсмуква каменната част от дървото, остават само нишките, те са които пеят. Тъй обработваме и дървото за гъдулките - затова нашите гъдулки се славят навред.”

Дядо ни Колю беше прочут гъдулар и майстор на гъдулки. Те се ценят и търсят ,но в цялото прибалкание се знаят само две, че са направени сигурно от него - на Инджето и на Кара Колю - прочути гадулари и сега, но те ги пазят като очите си. Никифор се спре пред клепалата, и вече не можеше да се отдели от тях. Чукна леко, после по-силно - глас човешки - говор.

„Искам да ги купя за манастиря!”-„Щом са за манастиря, подарявам ги!”, каза Къню и въпроса се реши.

Никифор се върна богат, дълго време работи в Звънарницата, нагласи камбанките, тури клепалата на отделна страна, беседката беше шестоъгълна. Първата неделя като даде звън, всички останаха учудени! Това беше песен, празненство, манастирят оживя, а какъв ритъм - жив, подвижен, като че ли ангели пеят. Жените като слушаха, очите им се наливаха от умиление.

Такъва звън прави човека по-добър. Той зовеше: „Къде сте, какво правите, елате, къде се губите - чакаме ви!” От селата почнаха да идват повече хора.

Тъй Никифор работи 5-6 години, и изведнаж го заболе глава. Болеше го силно, не можеше да си намери место, лекарите опитаха всички средства, билкарите също, не помогна нищо - Никифор ослепя! Лекарят поясни: „Това е последица от затрупването!” През войната Никифор беше два пъти затрупван от бомби, и последният път го изровиха едва жив!

Калугерките от женския манастир го взеха под своите грижи. Той беше винаги чист, спретнат, добре гледан, килийката му грееше от чистота. Като изживя кризата и свикна с новото си положение, Никифор пак се залови за работата си. Водеше го малкото кученце „Пухчето” - той държеше връвчицата, и то го довеждаше до Звънарницата. Ала където и да се намираше, Никифор се ориентираше и от шума на чешмата - сред двора на манастиря имаше чешма с осем чучура, обилна вода. Тя се чуваше навсякъде. Тъй Никифор знаеше всеки момент къде се намира и на къде трябва да върви. Той се отдаде на работата си с цялата си душа, измисляше все нови и нови песни и ритми.

Неговият звън никога не се повтаряше, всякога беше различен. На два празника той не звънеше еднакво, всеки път измисляше нов звън, според празника, според духът на праздника беше и звънът. Какво беше за Великден - радост, а какво беше за Коледа - тържество. Всяка неделя имаше нов звън, той идеше непосредствено от душата му, от преживяването на празника.

Отец Йероним, който служеше, разбираше този порив на душата му, и макар някой път Никифор да се увличаше и звънеше дълго, никога не му правеше забележка.

Никифор пееше и в черквата. Неговият дълбок бастъй се схождаше с гласа на отец Йероним, че двата гласа се прегръщаха и изпълняха храма с благодат, като че ангели слизаха на Земята. Това беше повече от проповед. Те си подаваха през време на службата. Понякога Никифр се позабравяше, увличаше се, отпускаше гласа си, тогава прозорците на кубето звъняха и пламъчетата на свещите и кандилата се люлееха. Отец Йероним казваше на шега: „Не ми е чудно, че са паднали Йерихонските стени! Ако Никифор пусне всичкия си глас, може да събори черквата!”

Зимно време, когато паднат големите снегове и камък и дърво се пука от студ, службата не се прекъсваше. Богомолци немаше, но все пак със същото усърдие и ревност отец Йероним изпълняваше службата си. Само Сава, неговият послушник, внасяше мангалче сразпалени въглища в олтаря да си сгрей ръцете, когато премръзнат. Отец Йероним беше над 80 години. В такива мразовити нощи, народа не можеше да дойде. Като паднат снеговете, Никифор биеше само клепалата. Техният глас тъй подхождаше на смълчаната природа, той се хлъзгаше по снеговете и отиваше по-далеч от звъна на камбаните. Набожният народ се прекръстваше - „Молят се за нас!” И му ставаше добре, умило. Добродушният планински народ се трогваше до сълзи от това!

Но какво беше в големите празници? Никифор почваше да звъни един час преди службата, за да може да пристигне народа от селата. Но всъщност те се водеха и по звездите. В неделните дни църквата беше препълнена. За отец Йероним това немаше значение, той служеше еднакво вдъхновено. За него служението беше необходимост, той дишаше чрез службата - той разговаряше с Бога, предаваше Неговото благословение на человеците. Душата му се окриляше, добиваше сила. Това вдъхновение се предаваше и на другите, те излизаха просветлени, обновени, готови за всяка добра постъпка.

Денят завършваше с вечерната служба и Никифор възвестяваше това със специален звън - бавен, спокоен, той приканваше към почивка: „Завършихме работата си за деня, сега можем да починем.”

Никифор се прибираше, Пухчето върви напред, а той държи връвчицата и върви след него. След служба Никифор никъде не се отбиваше, никъде не се спираше, с никого не заговарваше и на поздрави не отговаряше. Той беше в друг свят и не искаше да го напусне така бърже. Той сядаше на пънчето пред килийката си, опираше глава на тояжката, а Пухчето лягаше в краката му. Наставаше вечерният мир, който обичаше. Понякога който беше на близо, можеше да чуе как Никифор разговаряше с някого, в друг свят гледаше той, за който ние немаме очи.

Никой никога не беше чул Никифор да се оплаква. Неговият звън пробуждаше хората, правеше ги по-добри, усилваше вярата им, отваряше затворените човешки сърца - това беше неговото служене пред Бога. Тъй Никифор намери своето място в Дома Господен - в Големия Живот.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...