2.11. Скиптърът на главния жрец на храма на Аполон

[Ани]

2.11. СКИПТЪРЪТ НА ГЛАВНИЯ ЖРЕЦ НА ХРАМА НА АПОЛОН

И тогава, най-интересното! - Учителят сяда на леглото, и ми подава един скиптър, скиптър, който свети на светлината - златен скиптър. Аз го виждам! Хем златен, хем жълтен, хем сребри на светлината и отразява светлината! Аз го виждам, но се колебая да го взема. Аз се дърпам - един път, втори път, трети път! Но Той после ми го подава скиптъра с поръчение, и започва да ми говори. И аз го взех.

Така, че аз бех влезнал на втория етаж в една стая, на едно легло с един прозорец, където Учителят беше прободен с едно копие в сърцето. Той е умрял, аз знам, но аз влизам вътре и отивам накрая на стаята. Там е леглото на Учителя. Всички наоколо плачат, че е умрял. Но аз виждам, че е още там. Аз лягам на земята и започвам да плача, и да се моля. Той идва при мене, съживява Се и започва да ми говори. Тупа ме по рамото, и аз се изправям. И чувам Неговите думи: „Ти си главния Жрец на храма на Аполон. И докато не вземеш скиптъра в свои ръце, работите няма да се оправят! - Да стане така, че хем да се оправи, хем да се работи, хем без попщина да се работи!" Това бяха думите Му.

Дава ми скиптъра. Скиптърът е вече в моите ръце - златен скиптър, сребри! Аз го държа, а Той казва: „Ако ти решиш да действуваш, можеш да действаш, защото скиптърът ти е даден и е в твоите ръце!"

Скиптърът е не символ, не знак, не печат, а скиптърът значи Сила и Власт в духовния свят.

След това идват и другите около Него, които се намират в стаята на тази двуетажна сграда, и искат да Го спасяват. Учителят казва, че е изтекло много кръв и ги изгонва всички навън. И след това Се обръща отново към мене. Това ми го повтаря за трети път: „Ти си главния Жрец на храма на Аполон! Вземи скиптъра в своите ръце, и да се оправи всичко. Докато не го вземеш, не ще да стане нищо! Хем да се оправи, но неофициално всеки да работи."

Това бяха Неговите думи. Учителят ляга отново и затваря очи. Другите след това идват около Него, заобикалят леглото Му, но не са свидетели на нашия разговор. А това беше месец ноември на 1969 година, в Районна болница - град Своге, в кабинета на доктор Пашов, който беше завеждащ детско отделение, където спах един месец, поради липса на квартира.

И след това аз си влезнах в тялото, и в разстояние на един месец това нещо ме разтърсва невероятно много, и полека-полека, постепенно-постепенно една невидима нишка, или едно невидимо въже се спусна от Невидимия свят. Бях завързан за него и винаги имах усещане, че някой ми казваше къде да отида, какво да правя, или ако се отклонявах насам-нататък, с въжето ме придръпваше, и аз отивах на онзи правилен път. Кой беше този път? Този път беше жесток!