Jump to content

Обяснителни бележки


Recommended Posts

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

Брама (Брахма) – върховно божество в индуизма. Творец на света. Първо лице в индуистката висша триада (наред с Вишну и Шива). Проявлението му е периодично. Всеки цикъл на проявление („Ден на Бра/х/ма“) бива последван от цикъл на непроявеност (латентност) – Пралайя („Нощ на Бра/х/ма“). Денят на Брахма е период с продължителност 2 160 000 000 земни години, в течение на който божеството, възниквайки от Златното Яйце (Хираня Гарбха), създава и формира материалния свят (понеже той е истинската оплодотворяваща и създаваща сила в Природата). След този период, когато световете на свой ред биват разрушени от огъня и водата, той изчезва заедно с обективната природа и настъпва Нощта на Брахма. Тя е равна по продължителност на Деня му и през нейното времетраене божеството „спи“ (т.е. намира се в непроявено състояние). След събуждането той – Брахма – подновява процеса на проявление и така продължава целият дълъг „Век на Брахма“, равен на 100 негови години, състоящи се от редуващи се „Дни“ и „Нощи“. Продължителността на този „Век“ е петнадесетцифрено число земни години. След приключването му настъпва Махапралайя („Великото Разтворение“), траеща също толкова време.

 

Кришна – най-значителният, осми по ред аватар (Божествено въплъщение) на Вишну – съхранителя в триадата на индуистките върховни божества. Почитането на Вишну в образа на Кришна, съставляващо гръбнака на кришнаизма, е най-мощното разклонение на вишнуитската митология и обредност в рамките на религиозната система на индуизма. В развития индуизъм именно Вишну (или Кришна) бива отъждествен със Световната Душа (или Свръхдушата) на Вселената, постепенно измествайки Брахма от върховната позиция в религиозната йерархия. Историята на земния живот на Кришна е описана най-цялостно в свещената за кришнаизма книга „Бхагавад-гита“ („Песента на Всевишния“), част от индийския епически сборник „Махабхарата“. „Бхагавад-гита“ разказва за срещите и разговорите между Кришна и царския син Арджуна преди да се разрази мащабната битка на бойното поле Курукшетра. Една от централните тези в книгата е изразена немногословно от самия Кришна: „Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от всички греховни последици“ (глава 18, текст 66). Последователите на Кришна го обявяват за „Върховната Божествена Личност“, т.е. за върховния Бог, въплътен в тялото на исторически персонаж. По този начин божеството е олицетворение на Висшия Космически Разум и същевременно конкретна историческа личност. За индуистите Кришна е Спасител и най-популярният бог. В древните индийски свещени писания нощта на 17 срещу 18 февруари 3102 г.пр.Хр., в която е настъпила смъртта на аватара Кришна, е начало на епохата Кали юга.

 

Шива – божеството-разрушител в триадата на върховните богове на индуизма (наред с Бра/х/ма и Вишну). Разрушението не е самоцелно, а има за задача изграждане на по-добър свят. В този смисъл Шива прокарва пътя на новото, по-съвършеното. За индуистите Шива олицетворява всесъздаващата и всесъкрушаваща сила на Природата. Последователите му се наричат „шиваити“.

 

Вишну – второто поред божество във върховната триада на индуизма (наред с Бра/х/ма и Шива). Вишну е великият Съхранител на сътвореното от Брахма. Основата на всичко съществуващо е Брахман – Универсалният Дух. Висшите му проявления са трите върховни бога – Брахма (Творец), Вишну (Съхранител) и Шива (Разрушител, прокарващ пътя на новото), които съставят индуистката триада (Тримурти). Аватарите са въплъщенията на Божеството. В едни от свещените книги на индуизма, Пураните (сборници от митове, истории, легенди и хроники на бележити събития), се наброяват 28 аватари на Вишну, но главни измежду тях са 10, начело с Кришна. Десетото въплъщение се очаква – Вишну трябва да се появи на кон и с меч в ръка, за да изкорени злото и да спаси от враговете верните си следовници. Всяко проявление на аватар на Земята бележи началото на нова епоха в развитието на човечеството.

 

Буда – понятието „Буда“ (от санскрит – „просветлен“, „пробуден“) има три значения: 1. човек, достигнал най-високия предел на духовно развитие; 2. антропоморфен символ, който е идеал на духовната еволюция; 3. историческо лице, с което будистката традиция свързва създаването на учението, носещо неговото име. Собственото му име е Сидхарта („Достигнал своята цел“), а Гаутама е монашеското му име, получено след напускането на родния му дом на 29-годишна възраст. Роден е в 576 (според други източници 560) г.пр.Хр. в Лумбини, близо до Капилаваста – столицата на малкото царство Шакия (оттук и обръщението към него „Шакиямуни“ – мъдрецът от Шакия). В основата на учението му лежат концепциите за „средния път“ и четирите „благородни“ истини, обосноваващи неразумните човешки желания и привързаности като причини за страданията и предлагащи т.нар. „осморен път“ за духовно усъвършенстване. Приема се, че Буда е починал в 480 г.пр.Хр. Централно понятие в будизма е „нирвана“ (от санскрит – „изгасване“, „затихване“; „устойчив ум“), означаващо висше, трансцендентно съществуване на духовното битие, висше състояние на съзнанието изобщо, крайна цел на човешките стремежи, идеал в морално-етически смисъл. Будизмът е най-древната от съвременните световни религии (наред с християнството и исляма). В наши дни броят на последователите му е ок. 400 млн. души. Разпространен е в страните от Централна, Южна, Югоизточна Азия и Далечния изток: Япония, Китай, Непал, Миянмар (Бирма), Корея, Монголия, Шри Ланка, Тибет (под формата на ламаизъм) и др., в някои от които той е държавна религия.

 

Хермес – Хермес Трисмегист (от гръцки – Триждимогъщ) е обожественият в древния Египет автор на учение, наречено херметизъм, поставящо си за цел да разкрие всички тайни на Космоса. Херметизмът се подразделя на: „популярен“ (III в.пр.Хр. – III в.сл.Хр.), включващ трактати по астрология, алхимия, магия и окултни науки, и „научен“ (II – III в.сл.Хр.), съдържащ трактати от религиозно-философски характер. В основата на учението лежат т.нар. седем херметически принципа: на ума; на съответствието (аналогията); на полярността, двойнствеността или пола; на вибрациите (трептенията); на ритъма; на причинността и на единството и сродството. В древноегипетския политеистичен пантеон Хермес е известен и с името Тот. Езотеричното познание му отрежда ранга на велик духовен Учител, поставил основите на окултния мироглед в настоящата епоха от еволюцията на човечеството. Древногръцката митология го заимства като персонаж под името Хермес – божество-вестител на олимпийските богове.

 

Алхимия – система от знания и практически умения с духовно-мистичен характер, формирана в древността и придобила разцвет през Средновековието. Наричана още „Царското изкуство“ и „Opus magnum“ (Великото дело), алхимията се свързва с египетския бог Тот, когото древните гърци отъждествяват с Хермес. Много алхимици се определят като „Синове на Хермес“ и започват трактатите си с неговото призоваване. Самата алхимия е определяна като „Изкуството на Хермес“. Но са открити документи, свидетелстващи че още 5 000 години пр. Хр. в древен Китай и в Индия са работели алхимици. Алхимията процъфтява и в арабския свят през Средновековието. Все пак се приема, че за първи път понятието „алхимия“ е използвано в съчиненията на Зосим, творил в Александрия през 4 век сл. Хр. Същината на алхимичното изкуство е претворяването на грубата материя в по-фина, т.е. трансформирането на нисшите духовни състояния във висши. Алхимиците се стремят да открият „философския камък“, с помощта на който да осъществят своите преобразувания. Те търсят квинтесенцията (петия елемент или Същността), жизнения еликсир, чрез който се постига безсмъртие; опитват създаването на „хомункулус“ (изкуствен човек или нов човек). Последното може да бъде разбрано по-добре в светлината на алхимичното правило „Промени първо себе си – вътрешната си същност, за да промениш и външното!“ Важен момент в алхимичния процес е сливането на противоположностите, постигането на цялостност и пълнота, преобразяването им в нова нетленна същност. Най-популярното разбиране за алхимичното дело е превръщането на неблагородни метали в злато, като отново не бива да забравяме за символичния и тайнствен език на алхимиците, търсещи и скриващи духовното в материалното. Превръщането на стария човек в нов (или на оловото – в злато) е алегория на посвещението. „Преходът е лесен за онзи, който има символа!“

 

Кабала (от староеврейски – „предание“) – мистическо течение в юдаизма. Тя обединява в себе си пантеистичните построения на неоплатонизма и митологемите на гностицизма с юдейската вяра в Библията като свят на символи. Още трактатът „Книга на творението“, създаден между III и VIII в.сл.Хр., учи за 32 елемента на мирозданието, към които се отнасят не само 10-те първочисла (както в питагорейството), но и 22-те букви от еврейската азбука. Кабалата в собствен смисъл на понятието възниква в началото на ХIII в. между евреите в Испания и Прованс и се развива в сложни отношения на взаимовръзка и противоборство с арабско-еврейското философско движение в Андалусия. Най-важен писмен паметник е „Зохар“ („Книга на сиянието“), написана на арамейски език в Кастилия в края на ХIII в. от Мойсей Леонски (Моше де Леон), който обаче я обявява за наследство от талмудическия мъдрец от II в. Симон бен Йохай. Книгата притежава формата на алегорическо тълкувание на библейските текстове. Кабалата възприема Бога като абсолютно лишена от качества и неопределима безпределност (Айн или Ен Соф). Обаче това „нищо“ същевременно е и всичко в творенията, в които то влага своята същност, ограничавайки заради това самото себе си. Така Кабалата замества учението за сътворение на света с учението за еманацията (излъчване, проявление). Неопределимият Бог преминава към определеност в десетте „сефироти“ или стадии на своето смислово саморазгръщане, аналогични на „еоните“ на гностицизма (корона/венец, мъдрост, разум, милост, сила, състрадание, вечност, величие, основа, царство). Съотношението на тези Божествени атрибути бива изобразявано в т.нар. „Дърво на сефиротите“. В своята съвкупност сефиротите образуват космическото тяло на съвършеното същество, първочовека Адам Кадмон, съсредоточил в себе си потенциите на Битието.

 

Мохамеданство – точното название на тази религия е „ислям“ (от арабски – „отдаване, подчинение, покорност на Бога/Аллах“); среща се и името „мюсюлманство“. Ислямът е проповядваната от пророка Мохамед и възприета от привържениците му и техните потомци монотеистична религия. Принадлежността към нея се свързва с вярата и „отдаването“ на Аллах (от арабски – „Богът“, т.е. единият, единственият Бог), с признаването на Мохамед за последен пратеник и пророк. Ислямът налага спазването на определена обредност, на морално-етически предписания за индивидуално и обществено поведение и дейност. Негова свещена книга е „Коран“-ът (от арабски – „четиво“, „декламация“), който според вярването на мюсюлманите представлява запис на предаденото на пророк Мохамед посредством архангел Джибрил (Гавриил) слово-откровение на Аллах, последното преди Съдния ден. Ислямът е най-младата от трите съвременни световни религии (наред с будизма и християнството). Възникнал е през VII в. в Арабия през периода на преминаването на арабските народностни групи от първобитно-общинен строй към класово общество, в навечерието на обединяването им във феодално-теократичната държава Арабски халифат. Разпространен е главно в страните от Близкия и Среден изток, в Северна Африка, Югоизточна Азия, както и сред някои републики от бившия Съветски съюз – в Средна Азия, Северен Кавказ, Закавказието, Татария и Башкирия. Броят на последователите му понастоящем надхвърля 1 млрд. души и продължава да нараства.

 

„Дервиш“ (от арабски, турски и персийски – „бедняк“, „просяк“) е наименование на суфиите-аскети (суфизмът е духовно-мистично направление в исляма), водещи живот в странствания или в обители („теке“) и препитаващи се главно от подаяния. В зависимост от принадлежността си към дадено братство („тарика“) изпълняват неговите предписания за извисяване към Аллах: упоминания („зикр“), молитви, танци, пост, мълчаливи размишления („тафакур“), съзерцание и пр. Носят и негови отличителни знаци (цвят на наметалото и чалмата, талисмани и др.). Техен символ са грубите наметала власеници. Някъде властите и ислямското духовенство ги толерират, другаде ги преследват или дори изтребват. Дервишите играят важна роля в обществения живот. Ползват се с благосклонността и почитта на мнозинството от мюсюлманите, които ги смятат за техни представители пред Аллах. Приписват им се свръхестествени способности (ясновидство, изцеление и т.н.). Обителите им са обект на поклонение. Едно от най-популярните им разклонения са т.нар. „танцуващи дервиши“.

 

Емануел Сведенборг (1688-1772) – шведски учен натуралист, мистик и изследовател на духовния свят. Известен е с трудовете си по математика, механика, астрономия и минно дело. Бил е почетен член на Петербургската академия на науките. Философските му произведения са издържани в дух на рационализъм. Автор на алегорични коментари на Библията. Основни съчинения: „Небесните тайни“ (1749-1756), „За небето, ада и света на духовете“ (1758). Имал е последователи в САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Русия, включително в масонските ложи.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...