Глава четвърта: Семинаристът

[Ани]

Глава четвърта

СЕМИНАРИСТЪТ

Този Океан...

Само че така няма да стане! Ще трябва първо да поговорим. Ще трябва първо да насочим камерата си под правилния ъгъл на зрение, да я фокусираме на правилната дълбочина на образа, защото иначе ще трупаме факти, които няма да разберем. Няма да ги схванем в цялата дълбочина, която имат за този позакъснял ученик на свищовското духовно училище с диплома на проповедник в ръката, но без тръпката да проповядва в сърцето.

Той не може още да проговори. (Фигуративно казано, разбира се.) Колкото повече уми през тези три години в Свищов, толкова повече странната неувереност на това умно момче нараства. Той беше така и преди, и именно поради тази липса на готовност да влезе в живота баща му, отец Константин, го беше изпратил да продължи учението си в Свищов, в най-доброто училище, за което знаеше, при учители не само учили зад океана в Новия свят, но и доказали себе си като проповедници в непосредствена близост до Ню Йорк! Най-големият град на западното полукълбо. Най-богатият град. Най-устроеният, най-бързият, най-взискателният град. Ако тези учители бяха успели там, ако бяха отбелязани между първенците в историята на семинарията на Медисън, кой можеше да му даде повече?

Да беше несхватлив? Не. Свидетелството му беше много добро. Но отец Константин забелязваше, колкото и да не личеше на пръв поглед, как Петър все по-често се самовглъбява и става по-мълчалив. Вече бе над двадесетгодишен мъж. Не проговарваше, беше набожен, но след Свищов неувереността му още повече се увеличи. Стана учител, и пак нищо! Поп Константин се чудеше дали Петър да не продължи учението си, вместо тъй да виси между небето и земята. Нямаше смисъл да се настоява да проповядва; без сърце не биваше да се впуска в пасторството.

Петър Дънов в университета Дрю, Медисън

За Петър, разбира се, това беше невъзможно. Щеше да е фалшиво. Работата беше, че колкото повече научаваше, толкова по-бездънна ставаше за него картината на света, толкова повече провиждаше неща - не

мистични, а прости и очевидни неща, които всички ей така отхвърляха, за да не отежняват радостния си и пълнокръвен живот на добри християни. Какво лошо има в това? Нищо лошо! Но какво можеше да им каже той от амвона, когато всичко беше толкова необятно, непровидяно, недоразбрано, недопроникнато... Да им разкаже за добрия самарянин? Та в Свищов всеки ден можеше да срещнеш по пет заможни хора, милосърдни като самото Милосърдие; какво да им го казва? Свищовските училища, сиропиталища, пансионът за бедни момичета на женското настоятелство - всичкото това нали бе дълбоко бъркане в джоба от страна на имащите свищовлии от милосърдие именно! Да не говорим за свищовските турци, които както бяха по-богати, така бяха и по-щедри от заможните щедри българи към градските просяци. Без да са християни и без дори да са чували притчата за добрия самарянин. От друга страна, това, че имаше милостиви хора със и без християнска проповед, съвсем не значеше, че няма какво да се каже и на най-добрите хора от града, такива каквито си бяха. И това беше просто едно смътно чувство, едно недоизразено с думи чувство, което си оставаше в него, и растеше, и той просто не можеше да направи първата крачка.

Нямаше да е искрен. Щеше да повтаря заученото, колкото и да е хубаво и правилно. И не беше достатъчно. Или пък може би беше достатъчно? Не беше сигурен...

Не беше и това, че е недоволен от учителите си. Напротив. Той виждаше по-добре от всички колко по-високо стоят те от обкръжението си. Обикновените, залисани в ежедневието си прилежни ученици и отрудени граждани не забелязваха разликата. Когато я забележеха след четири-пет години, щяха да ги замерят с камъни през прозорците на училището, щяха да мацат с боя гърбовете на разплаканите им ученици, щяха да ги нахулят в дрънголника, докато английският консул не ги отърве, и след като безропотно продължават работата си в училище без дума на недоволство, щяха да запалят и самото училище! Така или иначе, сега засега свищовлии не знаеха разликата и всичко си вървеше ей така, но Петър я знаеше. И боготвореше учителите си по детски за недостижимите за него техни качества, но и знаеше инстинктивно, без да разбира точно как и защо, че те не превеждаха знанията си на език прост и достъпен за местните хора, и много от тези знания се плискаха върху свищовлии, без да могат да се усвоят, и това сега засега нямаше значение, защото кой го интересува, но утре нямаше да е на добро, щеше да породи необуздана ревност и завист.

Как да не се прекланя пред тях? Той беше чувал от по-старите ученици историята за брат Томов, как като отишъл в семинарията на Медисън, се оказало, че знае повече съвременни езици от най-големия тамошен полиглот. А какво знаеше самият той? Двадесетгодишен вече? Български, и сега три години дето учи английски! И десет тюрлии на влашки, и девет бош-лафа на турски. Два езика. И все пак, въпреки безмерното си уважение към учителите си, не можеше просто да научи проповедите за Добрия Самарянин на брат Томов, и толкова. Не беше само това, не стигаше, не беше както трябва, и понеже не знаеше какво точно не му достига, не споделяше нищо, защото нямаше кой да го разбере, и ... и това е!

И ако се запитате тук какви са тези усукани работи, защо просто не ви кажа какво станало после и как пресекли Атлантическия океан, само ще повторя, че така няма да се разбере какво става в съзнанието на Петър Дънов с това прекосяване, защото то е - просто казано - повече от физическо прекосяване. Това е прекосяването на един богат дух, от неразчепканото и объркано ежедневие на робската страна, в която се е пръкнал, в безтегловността на необятното. Става така, че той загубва своя роден селски бит, без да е придобил нов; остава без своето детско ежедневие, без да е придобил ново - и след като вече няма какво да гледа долу в краката си - ето ти го сам под Големия чертеж горе на небето. И ето ти оттук нататък единственият въпрос, на който има да се отговори: ще го разчете ли или не.

Защото - не съм ли ви казвал това? - всяко съзнание на всяко човешко същество е различно. Общо взето, това няма кой знае какво голямо значение - разликата не е много голяма. Там, в гъстата част е все то. Картината на непосредственото обкръжение е приблизително ясна и без поглед в далечина; кръгът, открит за късогледството, е лесно обхватен и бързо се усвоява; и преди да си проходил - успешно не само тичаш, но и надбягваш кого ли не. Нищо че тичаш в грешната посока. Като се задъниш в дупката, отде да знае човек! Ти хубаво си си тичал, ще си кажеш, ама я оня там те е спънал, я дяволът те е насадил на пачи яйца.

Ако си далекоглед, е съвсем друго! Накъдето и да се обърнеш, и в тази, и в онази, и в сто още посоки, ясно ти е като бял ден - водят в дупката. Грешни посоки са. Не стават. И стоиш, и въртиш глава, и се чудиш как да прозреш накъде; тенекеджията на кьошето вече е дигнал екстра къща и си е купил и лозе, и две каруци. И те гледа, и с право си вика: „Гледай гу туй как’о умно беши и как’о съубъркъ ут четяни. Шъ умре ут глат!“

И не става дума за умен и глупав, въпреки че има умни и глупави. В нашия случай нито първият е умен и вторият глупав, нито първият е глупав и вторият умен. Просто имат различен фокус на съзнанието! На „зрението“. И ако си „далекоглед“, не можеш лесно да проговориш и даже да знаеш кое как е - няма да знаеш как да го кажеш, че да те разберат; не можеш - нека го кажем по библейски - „да речеш“! Ще кажеш, но няма да речеш. А работата е като Големия Учител, като родения от Всемирното Съзнание, като сина на Бога, на боговете, на божественото - „да кажеш“ и с това „да речеш“. За да се запише в Голямата книга: ,,...и каза Той и рече, и светлината ги обзе - всички тези, които се бяха събрали да го чуят и да го слушат“. Иначе приказва си някой и тези, които са близко и виждат всичко, си викат наум: „Този като няма глава, значи няма и уста, как приказва?“ А тези от задните редове направо си намигат: „Кон пърди, вятър вей!“

Между другото се сетих за Айнщайн. Айнщайн не проговаря до шест годишна възраст. Не продумва и дума. Гледа и мълчи. Чудят се дали ще може да му помогне психиатър, защото на всичкото отгоре има и дисплексия. Вижда буквите накуп, в пълна пространствена едновременност, без какъвто и да било ред между тях, без горе и долу, без ляво и дясно, а така като не е ясно коя буква след коя идва, не може да се правят думи, не може да се говори; не може и да се чете. Айнщайн не може да проговори, не може да пропише, само съзерцава разрастващия се като експлозив свят, в който е попаднал и в който няма кажи-речи нищо от света, какъвто го виждат и както го живеят хората около него, и мисли как да намери начин да контактува с тези късогледо-плоскогледи роднини и съграждани около себе си. Докато едва на 28 годишна възраст не написва третата статийка на тринадесетгодишните си незабелязани от никого усилия в „Анален дер физик“, Die Grundlage der allgemeinen Relativitatstheorie* от страница и половина, където доразвива простата си на вид формула от три величини само. Формулата, която променя из корен научната представа за начина на съществуването на нашата вселена.

На колко години казва и „изрича“ това, което има да каже Исус (И тука говорим като светски хора!)

На колко години казва и „изрича“ това, което има да каже Мохамед?

Буда?

Лао Це?

И така, ако трябва да опиша само фактите на прекосяването на Атлантическия океан от Дънов през 1888 година, картината ще бъде добре известна за всеки българин от популярния пътепис на любимия на всички хуморист от края на миналия век Алеко Константинов за екскурзията му до световното изложение в Чикаго от 1891 година, т.е. само три години по-късно.

Когато тръгнат на Запад по онова време пътниците от България, се тъпчат със смях и врява в пътническите вагони на трена, мъкнат дисаги, стари куфари и нови кошници, пълни с люти луканки, солено сирене и баят хляб на тукмаци; случайно да не умрат от глад по пътя. (Уж! Всъщност за да не се охарчат, въпреки че така им излиза по-скъпо, защото всичко мухлясва, гранясва и се вкисва още първите дни!) Спят по пейките на третокласните купета с дрехите и върху вестници на рода; попийват, попейват, подпухват; миризмата на храна, пот, чорапи и хъркащи усти се смесва на гъсти талази. Смеят се. Свирят. На път през Унгария се запалват колелата на трена, и както казва Алеко: „Хай да ви вземе ашъма с майстори!“ Железничари ли, пожарникари ли, стражари ли в униформи се втурват и... „поливаха, гасиха, палиха, смадиха... хеля накрая тръгнахме. А маджарите - смях! Знаеха! - българи туристи!

И тренът пак поема!

Париж. Кой гледа Париж! Съмнало-несъмнало, търчат те към гара Сен Лазар, отдето в девет и половина специален трен на „Компани Женерал Трансатлантик“ (Алеко прекосява океана в прочутия тогава плаващ дворец „Ла Турен“) ще ги откара на хавърското пристанище. Два часа чакане, тренове идват, заминават и всяко туткане на локомотива сякаш изсвирва в сърцето ти. Каквито щеш тюрлии от хора: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, българи; сетне - за изложения и конгреси - младички калугерки полячки, купчина глухонеми, барони и баронеси с прислугата си; сетне търговци по работа; сетне художници и занаятчии, тласкани от нуждата за хляб отвъд океана; сетне ергени по професия, моми по професия и накрая чиста проба парижки „камелии“ (т.е. хубавици от „занаята“), пред очите на които се мержелеят несметните американски долари. Отиват просто така, на риск, със затворени очи. И това са само пътниците от първа и втора класа, разбира се; народът, братята емигранти вече от дни дъвчат баят хляб и зеленясали колбаси в Хавър, настанени в подпалубния търбух на „Ла Турен“.

Влакът лети през летни вековни брястове, прелестни резиденции, ливади; французите съпътници сочат през стъклата Руанската катедрала... Хайде хей с Руанината ти! Америка, Америка!

Хавър. Задимен, замацан в сажди като коминочистач. Влакът маневрира половин час в лабиринта на тухлените складове и сивокаменните улици на пристанището; тътри след себе си десетина подтичващи назад- напред развлечени гамени и те опяват вагоните с просташката си просешка музика, докато всичките пътници не увисват по прозорците и не почват да хвърлят стотинки, за да гледат децата долу как озверено се бият за тях.

И ето, идва ранният летен следобед на потеглянето и тук вече ще дадем думата на Алеко, защото следва това, което ще освети пътя ни нататък.

„Тържествена минута! Аз сега, като пиша тез редове, усещам как трептят и се повдигат лека-полека космите на главата ми. Цялото крайбрежие беше усеяно с мъже и жени. Хиляди шапки и кърпи се развяваха из въздуха. И аз поисках да си сваля шапката, но нещо ме задави в гърлото. Туй нещо като огнена струя се издигна с усилие нагоре, достигна до очите ми, които помътняха, премрежиха се и... има хас! Наистина капнаха няколко горещи капки в хладните води на Ламанш. С кого се прощавах аз? Нямах ни едно близко до сърцето си същество на този свят ... Насреща ми, на брега, стояха хиляди французи, но какви са ми мене французите, какъв съм аз на тях! И все пак аз ги гледах, аз ги поглъщах с очите си, като че исках да протегна ръце към тях, да ги прегърна и между сълзите и целувката да им пришепна със задавен от вълнение глас: „Сбогом, сбогом, прощавайте!“ Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят и като че отивах не в новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята и от хората. Какво чудно нервозно състояние! Като че буря се е готвила в моите нерви през няколко години и е очаквала само силно потресение, за да се разрази. Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели; те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене. Разрази се и в океана, и аз с приятеля - Атлантически океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...“

Каква мистична духовна аритмия! (Но Алеко не знае, че не е от раздялата, а от очакването за събиране - на нас отсамните с братята ни отвъд през бездната, дето е скъсала нишката ни!) Какъв неочакван, мистичен вътрешен удар разтриса цялото му същество! И странно, той помни уникалното си изживяване, но ведрата му натура го заравя в нафталина на останалите туристически спомени. Както е и с нас - читателите му. Всеки българин е чел тези редове, но кой не ги е прескочил като нищо особено, кой не си е казал, че просто Алеко си е майстор пътеписец, и ето ви още една претоплена авторска палачинка, поднесена за зяпналите почитатели на перото му. Само че така ли е? Тази тълпа на брега, тези непознати французи, този океан - апокалиптичния, космически приятел, с който започва дуета без ноти; - божественият миг, холизма, секундата на устремление към всемирната тоталност на хора и катедрали, французи и вода, и двата разцепени и разделени един от друг бряга на океана, през които „Ла Турен“ ще свърже отново тръгналите на запад с тръгналите на изток племена с божествена бяла невидима нишка, опъната някога си от лоясали викинги (поели уж да оплодят някоя ескимоска под тогавашните лозници на Гренландия), от облещени колумбовци (тръгнали уж за планини от злато), от китове и риби пилоти, от айсберги и недолетели птици, белнали очи от гладна смърт връз тях.

От океански костенурки.

Но и за Алеко този миг е само недоразбран мимолетен повей на

чувствата. Извън този миг картините му отпреди и картините му след Хавър, и в този, и в други пътеписи весело и някак леко се запечатват в съзнанието. Той е пътник от първа класа. От горната палуба той редува в пътеписа си: Тъпкалото в трюма; Пъшкането и повръщането; Клатенето и кълненето, което се носи отдолу, от трета класа. Защото той е при кристалните чаши и порцелана, и сребърните съдове, закотвени на масите да устоят на пристъпите на вълненията. Защото той е при елегантните повръщания. И смеха. И пак смеха и веселието... И колкото и малко или много подробности да съберем за прекосяването на онова време от разказа на Алеко, параходът накрая пристига в пристанището на Ню Йорк ... и пътищата за вътрешна Америка се отварят, кой както и накъдето!

Световното изложение в Чикаго през 1892-1893 г.

Но друго ни интересува нас. Така или иначе в тази първа класа на богат свищовлия, родният градски бит, старото детско ежедневие на кристалните чаши в столовата, на водния простор на Дунава като открит път към света, а не преграда за орящите волове - не се губят при каквото и да било пътуване, а само го съпътстват. И в Чикаго Алеко си остава в своето си слънчево, свищовско „ха-ха-хи-хи!“ Той си е пак сред своите и на баща си байганювски интерпреньори, великосветски студенти, турски гюбеци, парижки и кючукпарижки фльорци, арменски сарафи и ... самочувствието на лесно празнещия се, но винаги пълен с колкото трябва туна-вилаети джоб.

С Петър Дънов не е така. Плоските голи баири на Хадърча, които ти крещят от люлката още: „Това е нищо! Тук е нищо, ние не сме света, тук нас никакви ни няма за нищо!“ - това е то! Ако си се пръкнал там, ти си просто от „прелелите отпадъци на отвъдния бряг“, ти си в безтегловност. И не блести в душата ти кристала на веселия смях, а духа и вее нищото на неосмисленото пространство. Не си от пътниците в първа класа. Изринеш ли се оттук, не носиш със себе си бита си, разлита се плявата на детството ти и политаш гол и без посока, безцелен като комета нощем, безтегловен като доган по икиндия над Сините камъни.

Вероятно пътуването на двадесет и четиригодишния Дънов през океана по-точно може да се възстанови по спомените на друг негов връстник - Георги Чакалов. Чакалов не е като Алеко от Свищов, където Дънов също учи, но затова пък точно като Дънов е учил в протестантското училище. В Самоков. Също от малък град, също мисионерски възпитаник с познание на английски, точно по същото време и той тръгнал на учение в Щатите, че там, в малкия град, на малката чаршия нищо не пълни душата. Но колкото и малка да е тази чаршия, баща му има дюкян на нея и Георги е стъпил на по-устойчива и трайна почва. Зашиват му в колана двайсетте наполеона (част от които си е спечелил сам) и поема. Втора класа в дунавския кораб, дето се въргаля, увит в ямурлука си, където свари. Във влака през Германия е четвърта класа; обикновени товарни вагони, вятърът хлуе през дъските, няма пейки, няма клозет, всеки си седи на бохчите, а къде клечи - един Господ знае. Както казва Георги - „за пръв път изпитвах такова нещо и - thank you! - за последен!“

„Лердам“ от Амстердам е бракуван презокеански кораб. Трета класа! Не е цвете за мирисане така нареченият стийредж в предната част под кувертата. „Тук се беше събрал извергът на Европа: евреи от Полша с черни, дълги, мазни коси, бедняци от всички народи“ на Стария свят, споделя с потресение Чакалов, и все пак усещаш, че той знае къде скача, не е във вакуум. Под горната куверта, но не баш в трюма. Двадесет души в кабина. Хвърля се жребий кой на кое легло ще е. Отдолу имаш кеневирен сламен дюшек с една платнена възглавница. Две одеяла за завивка. Накрая на пътя дюшекът се изгаря, а одеялата се стерилизират за ново ползване. Мизерия, но пак си нещо като пасажер, пак си в нещо като кабина. Сервират ти редовно храна, и то обилна, пък и по вкуса на Георги. Харесва му. Гладен е. Яде с насладата на градски калфа, който си е поръчал, и му носят. Губи бита си, но не и самочувствието.

И него като Алеко го лови тръпката на отплаването към Новия свят: с вълнението, със стегнатото гърло от това, как параходът се изсулва от тясната, уютна Европа и се продънва в океана на нищото. Отпърво Ламанша е тесен и домашен с фаровете на Кале и Дувър на двата срещуположни бряга, корабчетата и лодките от двете страни в тъмното, псувните на три езика, кой накъде да се пази; сетне бреговете се раздалечават, протокът раззива широко, псувните изчезват с лодките към Плимут и светулките на Канарските острови, и накрая - далече на север фара на Бишъп рак - последното огънче на Европа. Сетне, на разсъмване, корабът се продънва. Зинва океанът. Свежо вдъхване.

Колкото и вероятно близка да е картината, рисувана от Чакалов, до прекосяването на Петър Дънов, аз все пак виждам Учителя във вътрешния си поглед като действащо лице от спомените на един украински емигрант, запазени в Музея на квартиранта в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън. Пак от същото време. Пак трета класа. В трюма. С пяната от бреговете на Европа, с низвергнатите, с хората напълно скъсали с корени, бит и минало. Безтегловните. Зелените океански костенурки отчаяно папащи с уморените перки на крайниците си по пеленга на малките си мозъчета, за да стигнат далечните зелени пясъци, да снесат припряно оплодените си яйца, да свържат отдалечаващите се противостоящи брегове на океана.

Но това все пак са само външните картини, външните факти, ефимерният образ на късогледата камера и тя не ни дава намек дори от това какво се изписва във вътрешното зрение на един двадесетгодишен „непроговорил“ млад мъж, изправен пред Голямата Картина, и пред експлозията от огромното кълбо факти, които другите се правят, че не виждат, защото не им се губи време, но които той продължава да оставя да се сгромолясват върху него. Всичките. И то едновременно. Това е неговият свят и той иска да го задържи целия с надеждата да го осмисли. Колкото и застрашително и експлозивно да се разраства в момента. Защото, от друга страна, колкото и повече този свят да се разраства, в него се провижда все по-добре едно единство, една цялост, една грандиозна в простотата си осмисленост, която той може би ще успее да овладее преди да бъде смазан.

*

И така ... Този Океан!

Този повдигащ се гръден кош на планетата!

Това криво огледало, което прави пустотата на деня синя и отразява пещерата на нощта със звездите на инфузориите си. Тази тиха космическа меланхолия под потъващата в хоризонта луна. Този спадащ гръден кош на планетата!

Телескопичен блик

Преди милиони и милиони години на източния бряг на континента, който сега наричаме Южна Америка, живеят водни костенурки и продължението на рода им е застрашено, тъй като птиците са научили всичките топли пясъци на люпилните им, и се събират на истерични ята, и щом малките пръкнат от черупките и тръгват като чевръсти паячета към спасителните вълни, те връхлитат. Не помага търсенето на нови и нови, и нови по-скрити места. Добили стотици години опит, птиците предвиждат ходовете на костенурките. Не помага и това, че малките изскачат от черупките на бегом. И птиците се научават да пикират по-бързо и в ужасните няколко минути бяг до водата от милионите остават няколко десетки.

Докато някои от най-големите от-костенурките, след като десетки пъти не успяват да оставят поколение, в напразните си търсения на топли пролетни пясъци, на изток, сред вълните не попадат на малките далечни пусти острови, където птиците не успяват да ги проследят. И минават милиони години, и милиони здрави поколения, които се излюпват на островчетата, плуват обратно до богатия на храна източен бряг на континента, гмуркат се в зелените топли води край брега, любят се и се впускат водени от малкия онаследен пеленг в костенурчите си мозъци към далечните, скришни топли пясъци, в които да снесат яйцата си. И пак назад!

Но минават още милиони и милиони години и играта им на родните брегове става по-кратка и по-кратка, достигането до тайните им острови все по-трудно. Връщането все по-малко радостно, защото е истинска мъка! Някои направо не успяват да се върнат. Едва има време за игра, едва има време за оплождане - и пак отчаяно гребане към далечния единствен шанс на малките им да се излюпят.

Континентът се отдалечава от острова на морските костенурки. Всеки милион години с петнадесет километра.

Планетата под океана диша. Костенурките пак са обречени.

Планетата под океана диша.

Като рана върху остаряваща плът, като пукнатина в съхнеща глина, чудовищните каньони в земната кора под океана раззиват по-широки. Америка „отплува“ от Европа.

В същото време дъното на Тихия океан се плъзга на северозапад.

Наблъсква Япония.

Стърже над отпушените комини с лава под Хавай, трупа се сгур и сгурта се подава под повърхността във вид на вулканични острови, и те се плъзгат с целия подокеански щит на северозапад и се рушат от дъждовете и изригват нови подводни вулкани на югоизток от тях, където комините от лава в по-дълбоките земни слоеве намират отдушник.

Стърже щита на дъното на северозапад по протежение на Калифорния в катаклизмични трусове.

Връхлита Курилските острови и кърти подземни планински масиви и когато те се дръннат на дъното на океана, раздвижили милиарди кубически метри водна маса, тежки по тон кубическия метър, лисва на повърхността това, което японците наричат цунами - смукващия и заливащ океан, от който няма спасение.

Водният камшик на Дядо Господ!

Представете си, как в дълбоките води на Тихи океан великият шелф, прострян в протежение на Алеутските острови, се разлюлява от необхватен по мащаб воден трус и как милиони кубически метра скална маса се отъркулват и уталожват на ново място на дъното на океана, и милиони и милиони кубически метра водна маса трябва да се пренареди, да се всмуче на опразненото място и да измести водните маси в пътя си, и как в зависимост от големината си тази тежаща милиони тонове водна маса се задвижва със скорост шестстотин-седемстотин километра в час, със скорост направо близка до тази на звука, което оставя всичко произтекло тук в пълна тишина. И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет сантиметра - така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан. И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния бряг на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора. Всичко, което се е случило на северните брегове на Хавайските острови в този неразбираем мигновен кошмар ту оголен, ту наводнен, ту всмукващ обратно на дъното; всичко, до което се.докосва.

И тази „едновременност“ на станалото, видяна в цялостта й, няма ляво и няма дясно, няма сега и после. То е едно и също нещо и е само сега. Един задвижен за удар камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха. Но никоя отделна част от движението не описва и не дава представа за цялото по какъвто и да било начин: Покойната ръкохватка? Падащия надолу корен на камшика? Дигащата се нагоре среда? Изплющелия връх? Нищо от тези отделни движения не значи нищо и не се отнася към явлението, и не обяснява явлението за нас „късогледите“, но не и за „целостногледите“ като Айнщайн. За тях не е проблем да видят (не, не да изчислят, а направо „да видят“), че всеки от тези елементи, въпреки и коренно противоположен на съседните, носи в себе си кинетичната енергия на предаденото движение - вълната на камшичния удар е едновременно една и съща в покоя на ръкохватката, в низходящото движение на корена, във възходящото движение на средата и в ускореното челно движение на върха.

Или - вижте мъртвото вълнение на цунамито: то е вертикално пропадане - всмукване на водната маса отпред, за да се захрани тръгналата вълна, то е челно изсипване на изригната от мястото си водна маса, която по силата на гравитацията търси хоризонтирането си, то е и непрестанно вертикално издигане на водната маса поради инерцията на първоначал- ното си задвижване, то е и вертикално пропадане зад засмуканата нагоре водна маса. И това камшично движение не може да се прочете в последователността на елементите му от ляво на дясно или от горе на долу, или от сега към после. То само по себе си няма място, само по себе си няма време. То не е алеутското цунами от това или онова време. То е колкото цунамито от 6 часа и 18 минути на 14 юли на 170 з.д. и 52 с.ш. при Алеутите, толкова и цунамито от 10 ч. 20 мин. на 14 юли на 158 з.д. и 22 с.ш. при Кауаи, или цунамито от 10 ч. 44 мин. на 155 з.д. и 20 с.ш. при Хавай, и пак цунамито „назад“ на 158 з.д. и 22 с.ш. при Кауаи, но не в 10 ч. 20 мин., а „напред“ в 11 ч. 03 мин.; или, с други думи, в хода на явлението цунамито на „послешния час“ се проявява на „предишното място“, т.е. „напред“ във времето върви с „назад“ в мястото. И всичко това е едно, едно общо нещо по време-място, но съвсем разбито и хаотично, ако се наблюдава как протича във времето само или как се разполага в мястото само.

Камшикът, вълната, дишането на планетарната кора, както звукът и светлината не могат да се фиксират ясно в нашето плоско еднопосочно мислене, тъй като не заемат определено време и определено място на нашето „тука“ и „сега“, а се реализират в дифузното за невиждащия голямата картина пространство на „време-мястото“. И ако трябва да опишем общото в тях на езика на нашето ежедневие, ще трябва да приемем, че са форма на енергия на отдалечаване, което е и приближаване, на издигане, което е и падане, на минало, което е и бъдеще.

На емиграцията, бягството от европейската родина, на вълна подир вълна, което е събиране на планетарното семейство през раззиващите дълбини на Атлантическия щит, описани от Платон в легендата за Атлантида.

То е и емиграцията, бягството от Православието, на вълна след вълна (от страна на богомили, павликяни, унияти, протестанти), което в пълното развиване на вълната на камшика ще видим, че на друга дължина и час е бягство от протестантските мисии нататък и все нататък към събирането на планетарната енергия на разпиляното всемирно съзнание над раззиващите дълбини на верския фанатизъм и сектантство.

Докато не изплющи върхът.

Вълните на емиграцията и разселването, и опразването отзад! Бразилия, Аржентина. И Петър е част на една от тях и го знае, и знае, че това е повече от учене да стане методистки пастор. Методизмът няма свое време, знае той, а е част от вълната, и той го обича като човек, но го и знае що е то. И така е и с България - знае както жалкостта й, така и абсолютното й неизбежно място.

Но не сега. Не с тези думи. Постепенно ще осъзнае нещата, ще дойде провидение. Сега само усеща огромността на всичко това и очите му понякога се пълнят със сълзи, и той знае, че е част от много повече и повече от което го учат, и ще разбере всичко това, и ще е сладко, и трагично, и неизбежно.

Сега е само скритата предтръпка и по някоя скрита сълза.

*

Петър отдавна е разбрал, че светът не може да бъде само Хадърча, не може да бъде задушен смисълът на съществуването ти между обора и огнището, колкото и да го души всеки път като помисли, че може да се раздели завинаги с мириса на бабината баница и на хошафа. Знае какво е каканиженето на гръцки в църквата и препъването и сричането на славянската Библия, дето уж се разбирало, ама нищо не се разбира (и защо ли са нужни тези вечни преструвки за неща, които е явно, че не са така!). И знае колко поразително и до болка близко бе почувствал Божието слово, когато за пръв път прочете нещичко от протестантското евангелие, което баща му бе донесъл дома: с простия, сладък език на даскал Петко Славейков, Божието слово бе влязло в стаята като утринна светлина, като свеж пролетен развигор в гърдите ти; можеше да се докосне, да се пипне сякаш невидимата енергия, от която бе направено стремлението към божественото... беше част от дома; в майчиния език със всяка дума е било скрито! Не беше чужд език отвънка, едва различим по смисъл, колкото и свят. Не идеше отгоре, не идеше с расата, дрехите, иконите на някакво специално далечно място, а беше лумнало отвътре, от сърцето му, дома, баба, пътя, двора, съседите, тракането на налъмите по плочите. И така го озари (като сладката болка на свалена превръзка от ранено място) мисълта, че всъщност така е било, словото за учениците Му е било словото на майките им. И словата на Патриарсите на българската църква в Търново пак е бил майчиният език за тези, които са ги слушали, в пълно взаимно всепроникване. Сияещо в теб отвътре, идещо отвътре в теб; вечна, безсмъртна, съпътстваща те част, която словото само е пробудило.

„Протестантско евангелие!“ Защо? Кои бяха тези хора? Как знаеха какво е важно и отде увереността им да пробият през заблудите отвор, колкото иглени уши, за да влезе светлината... Светлината, в която всички, и старите българи с езика на Евтимий, и ние сега, и християните в Япония и в Америка, и ние тук трябва да осмислим съществуването си. И кои им бяха българите да имат грижа да им помагат?

Той беше ги видял в Свищов. Сега щеше да види сам първоизточника им и сам да черпи от него.

Баща му и учители, и роднини, и приятели помагаха да се стегне за път, уреждаха документи, билети, адреси, писма, дрехи, пари. (Само сестра му бе сдържана и сякаш ревнива като винаги, но можеше ли да я упреква с мъката, която изживя с пиещия си мъж.) Беше възбудително, но докато се купеха златни наполеони от Варна и колан с пунгия, в който да ги носи, Петър започва да усеща все по-ясно, че не е сам, както бе когато за пръв път започна да мечтае да последва и той стария си съученик Делчев в Америка. И сега помощта, която му даваха близки и познати, започваше да губи сладката си интимност. Други рамене сякаш се търкаха в неговите, стъпки на чужди хора звучаха в стъпките на баща му, на пастор Томов. Във Варна, Русе, София имаше агенти, параходства и други бяха ходили и отиваха, знаеше се много за пътя, който щеше да изпътува. Майка му слушаше съвети какво трябваше да му се приготви от други, които уж имаха опит в това - и за дрехи, и за ядене из път. И не отиваха хора за учене само, разбира се, но и по търговия, и да се изселят там. И той го знаеше, но едва когато се заготви за път, усети колко широк и отъпкан е пътят.

В трена, колкото повече навлизаха в Европа, колкото по-чисти и спретнати ставаха зад прозорците хърватските села, после австрийските, толкова повече се усещаше всмукан от едно голямо, непреодолимо движение, де с новите съпътници за Америка, де с изоставането на Хадърча и Свищов далече назад, де със странното, но непреодолимо чувство, че е влязъл в свят, който не е закотвен за халката на кладенеца, а е безбрежен, на колела, в постоянно движение, свързан помежду си и през най-невъобразими разстояния. Че е един! Че иска да е един, и ще направи всичко, за да е един, защото хората са едно и всички тези прегради, тези граници и паспорти са нищо пред светлината, която е една и съща във всяко живо същество. Той щеше да отиде там и вътрешно щеше да е у дома си. Знаеше го.

Само че всяко откритие в този път е временно! И когато прекосиха Франция, и когато стигнаха океана, пристанището на Хавър, претъпканите хотели и приюти, кафенетата, агенциите, спящите по градинките, вавилонското стълпотворение на езици през двата дни преди корабът им да потегли, той бе ударен от истината. Беше част от една огромна, неконтролируема вълна от човешки същества, устремена към прекосяването на океана. Всеки по някакво си уж свое съображение, но сега вече се бяха превърнали в едно огромно, изгърбено в напрежение чудовище... Украинци, поляци, литванци, евреи. Италианци дори - дошли чак тук, защото корабите в Италия така били претоварени с кандидати за емигриране, че трябвало да се чака с месеци и месеци. И тези, които можели да си го позволят, идваш да поемат оттук.

Това бе втората в историята на Америка неудържима вълна през океана! Преди четиридесет години първата бе задвижена от камшика на картофения глад в Ирландия. Гинеха от недояждане в родината си. Едва тръгнали през океана, последваха ги жертвите на хаоса след разгрома на революцията в Германия. Германци и австрийци. Католици, натъпкани в трюмовете на платноходи, още кораби, за да залеят Ню Йорк. Всъщност - мизерните предградия край Ийст Ривър.

Когато започна втората" вълна от осемдесетте години (пак от политически терор и глад), ирландците вече бяха една четвърт от всичките жители на Ню Йорк, а забогателите немци се бяха преселили към подобрите квартали на север. Мизерните им жилища на долния Ийст Сайд щяха да се залеят с евреите на втората вълна: един милион и половина души там, където в така наречената Малка Германия бе имало 200 000 германци. Най-наблъсканото население на планетата. Двеста и петдесет души на един декар! Италианците щяха да се настанят на запад от тях, в това, което щеше да се нарича Малка Италия, а украинци, поляци, българи и пр. - като съседи от север.

Всичко това трябва да се знае, преди човек да може дори бегло да си представи нечовешкия мащаб на прекосяването на океана, от което Петър Дънов бе станал неразчленна частица, и благословената размяна на първия му наполеон от пунгията и първата му закуска с ябълков пай в пристанището на Ню Йорк вг компанията на бившия му съученик от Свищов и бъдещ съквартирант в Семинарията в Медисън - Марин Делчев.

*

И така.. Параходът просто беше препълнен с хора, и то толкова объркани, че ти се надуваше главата да ги гледаш. Не че имаше каквото и да било значение. Емигрантската вълна от осемдесетте годиш вече беше докарала повече от един милион души само през пристанището на Ню Йорк, така че това си беше, и така щеше да си е! Членовете на екипажа изглеждаха добре подготвени да прехвърлят хилядите и хиляди торбаланковци през Атлантика; бяха отривисти и звучаха абсолютно делово, а пасажерите, зашеметени от това, че поемат пътешествието на живота си без дори педя твърда почва на хоризонта, върху която да стъпят, изцяло се подчиняваха на всяко нареждане, което им се даваше. Моряците и офицерите ги гонеха като стадо насам-натам, и те изпитваха известно облекчение, че не трябва да поемат каквато и да било инициатива в това абсолютно непознато за тях обкръжение. Тук бяха равни помежду си, независимо от това дали бяха италиански селяни, изкоренени от слънчевите склонове, надвиснали над Соренто и Капри, когато лозята им се стопиха в гърчове под нападението на филоксерата, или варшавски собственици на магазини и занаятчии, прогонени от кинкалериите и шивачниците си от пожарищата, запалени от побеснелите тълпи на православните в управляваната от руснаците столица на полските крале; никой не ги знаеше, те не знаеха никого и за пръв път в живота им от мизерията им не извираше чувството на срам и самопрезрение.

Въпреки че не беше емигрант, Петър трябваше да пести парите си и затова се озова в най-гъстата част на мизерията - търбуха на кораба. Долу имаше стотици хора, които се мъчеха да се оправят както могат на мижавата светлина на валчестите прозорчета. Легла, прилични по- скоро на гнезда, се нагласяха сред торби и бохчи - направо на земята; в много случаи главите сешени с краката.

Повечето пътници бяха мъже. Италианците обикновено пътуваха сами, защото се мъчеха първо да намерят работа и да посъберат малко пари, преди да прехвърлят жена и деца през океана. И все пак на всеки десет мъже имаше по едно семейство, с по някое дете и по-рядко с по- стар мъж или жена, което беше доста голям риск. Емиграционните власти в стария форт на Касъл Гардьн на върха на Манхатън вече три години връщаха всички, които не могат да работят или пък имаха лошо зрение, или какъвто и да било друг телесен недостатък. И все пак някои семейства рискуваха, защото имаха стар баща или стара майка, които нямаше на кого да оставят. Спътниците им съчувстваха, и въпреки че мястото беше оскъдно, не гледаха накриво на семейства, които се опитваха някак да окачат одеяло или палто, за да са криво-ляво насаме. Това донякъде се уреждаше по-лесно поради факта, че пътниците, общо взето, се събираха на групи според езика, който говореха: евреите с черните си раса, къдравите си сколуфи и шапчиците си, в един ъгъл, италианците с кепетата и широките си панталони в друг, малката руса и белокожа литовска групичка на трета страна и така нататък.

Петър не бързаше да реши къде да си остави багажа. Беше сам, пък и така и така предпочиташе да пътува без компания. Не знаеше какво го очаква напред. По време на пътуването през Европа беше почувствал как България се стопява зад него, за да остави място за големите му надежди - не за по-добро или по-лошо - не! Той просто чувстваше вътрешен порив за промяна, за това да навлезе в нов, по-смел, по-широк, по-жизнен богат свят. И с това чувство в сърцето му проникваше донякъде тъжното чувство, че вече няма да има нужда да влачи със себе си (със всяко свое сетиво и всяка своя мисъл изострени до краен предел) България и кроткото предутринно похлопване на налъмите й.

Огледа се и усети, че изборът му ще бъде направен по пътя на елиминирането на възможностите, които няма да му дадат да се чувства спокойно, защото веднага забеляза, че това да се присъедини към евреите съвсем няма да свърши работа. Бяха много мрачни, скупчени заедно, молещи се вътрешно да ги оставят на мира, и щеше да му е неприятно да им бъде като трън в очите. И до италианците нямаше да е хубаво да се настани. Те бяха неспокойни, живи, кажи го, изпълнени със себе си, и палавите им очи препускаха от лице на лице и от семейно перде на перде из целия трюм още отсега. Сигурно щяха да се провъртят дупки в лицето му, ако беше по-близо, или дори може би щяха да се опитат да го включат в шумното си множество; и ето ти че един от тях вече подхващаше някаква песен от Соренто за слънцето - позната песен, но защо да не си прочисти гърлото в миришещия на мухъл прахоляк; и останалите се смееха звучно в тъмния трюм, и - изобщо - нямаше да стане работата. Искаше да го оставят на мира и просто да мисли и да гледа наоколо; превърнат на уши и очи в тъмното.

Латвийците? Синеоки, високи, мълчаливи, красиви, от първия до последния - бяха като от друга планета. Не. И това щеше да е голямо напрежение да бъде до тях, но винаги да е пределно ясно, че не е един от тях.

И тогава чу някакъв мъж да говори разтревожено, но с равен глас, на някакъв славянски език, дето не знаеше какъв е, но който донякъде разбираше. И точно това беше то! Тези хора бяха вглъбени в себе си и несигурни, но не саможиви, очите им бяха широко отворени като очите на италианците, но едновременно с това излъчваха ясния сигнал, че нямат намерение да заемат центъра на сцената при каквито и да било обстоятелства. Изглеждаха като хора, които са пострадали може би по-лошо от варшавските евреи, но държаха чувствата си в себе си и нямаха намерение да обременяват когото и да било с проблемите си. И едновременно с това очите им не бяха забити в пода пред краката им; гледаха наоколо, виждаха какво става, и се чувстваха като у дома си; ако доближиш, ще се отдръпнат, ако се отдалечиш, техният зрял човешки интерес щеше да те проследи от разстояние.

- Нося само двадесет и пет долара - казваше мъжът на гладко обръснатия човек в черно до него. - Какво ще стане, ако трябва да похарча част от тях, докато преплуваме, отче? Ако нямам на ръка двадесет и пет долара, като слезем в Ню Йорк, ще ме върнат обратно, така ми казаха.

- Господ ще се погрижи за това, Гаврило, момчето ми, ако е трябвало да се заселиш в Америка - човекът в черно отговори на спътника си, но очите му вече кацнаха върху Петър да разберат дали дава ухо към разговора им и кой ли може да е.

- Господ си е Господ, но и законите са си закони, отче! - младият мъж сериозно беше разтревожен.

- Виж сега, ако не вярваш в Бог, той ще ти даде урок; ще се разболееш и ще трябва да похарчиш част от парите за лекарство, и тогава ще се научиш какво значи да не довериш съдбата си в ръцете му. - Свещеникът, защото това очевидно бе свещеник, въпреки че черният му костюм нямаше нищо общо с расата, които носеха православните попове, продължаваше с теорията си полу на шега, за да разведри спътника си, но още гледаше Петър с половин око. - Нали четеш Библията?

- Зная аз Библията, отче Куцак, знаеш, че я знам.

- Ами не съм ли ти я цитирал на село? „В твои ръце се оставям, и отляво врагът ще ме замеря с копието си, но то няма да ме достигне, и отдясно лъвът ще реве, но ще извърне глава и ще се отдръпне, и никой няма да ме спре.“

Петър спонтанно пое дълбоко дъх: Псалом 91!² Каква сила, каква мощ носеше Давидовият псалм! Най-любимият му от всички, само че истинският му смисъл озари съзнанието му едва сега, в сумрака около селянчето, защото това си бе млад селянин в цялата си несигурност, все още стиснал торбата си с две ръце, с огромната си шапка от груба вълна, паднала на носа му. Как наистина можеше този човек да се съмнява, че ще успее, след като е бил озарен от просветлението да върви! И преди да разбере, че го прави, той се чу да цитира на глас на старобългарски стиховете на Давидовия псалм, които свещеникът бе поизкривил да подхождат за случая:

Който живее под покрива на Всевишния,

ще пребивава под сянката на Всемогъщия.

... Той е мое убежище, на Него ще се надявам.

...

Няма да се боиш от нощни ужаси и

от стрелата, която лети денем

...

Хиляди ще падат до теб и

десет хиляди от дясната ти страна,

но теб няма да те засегне

...

Защото ще заповяда на ангелите си

да те пазят във всичките ти пътища.

На ръце ще те подигнат

да не препънеш в камък крака си.

Ще настъпиш лъв и аспид,

ще премажеш млад лъв и ламя.³

Момчето се сви засрамено, но не и свещеникът, който възбудено се обърна към донякъде смутения Петър на собствения си език:

- Я да видим кой се е спрял при нас! Семинарист, който си знае светото писание на старославянски? Откъде си, млади момко?

- От Методисткото епископално училище за наука и теология в Свищов! - Петър отговори на английски и се изчерви.

- Ще ни простиш - каза свещеникът, - но въпреки че се надяваме да направим Америка наш втор дом, не сме изпипали английския език до никъде. В Свищов ли каза, че си учил?

- Къде е това? - вечно безпокоящият се младеж попита свещеника, въпреки че очите му бяха приковани в Петър. - В Полша ли? Звучи по полски, нали? Pan mlovi ро polsku? - Този път попита Петър на полски дали говори този език.

- Не, не говоря полски - каза Петър на български колкото може по- бавно, за да им даде възможност да го разберат. - Идвам от България, но горе-долу разбирам езика ви като говорите. Какъв език говорите?

- България ли? - повтори свещеникът. - Български брат, така ли? -Той явно не беше разбрал съвсем какво му каза Петър, въпреки че Петър го разбираше. Свещеникът продължи, като се мъчеше да разбере що за птица е новият му познайник. - Язык! ти каза язык, „език“ - така ли? Какъв е езикът ни ли? Украински. Ние сме украинци.-От покрайнините на Житомир. А ти? От кой град си? „Град твой?“ - добави той на църковно-славянски някак развеселен от факта, че общият им език беше мъртъв език.

- Край Варна. Варна! - Петър реши да опрости нещата.

- Варна ли? - Младият украинец светна. - Знам Го. Имам братовчед, готвач в Одеса, и е готвил на много кораби, дето спират във Варна. О, голямо пристанище, ми е казвал той. С много гърци и арменци, и турци. Голяма работа!

Момчето си беше забравило тревогите. Торбите на Петър бяха нагласени до неговите, плодове, хляб и сирене размениха пръсти и ножове, и не след дълго Петър слушаше историята на свещеника; как бил униатски пастор в голямо село край Житомир, как на два пъти през последните три години прозорците на църквата, която сами си построили, без каквато и да било помощ от Ватикана, били разбити с камъни посред нощ, и как по стените били надраскани ужасни надписи с боя и въглен, искащи от „папищашите“ - слугите на папата, както ги наричали - да си вървят в Рим, където им било мястото, за да не ядели хляба на православна Украйна. И как, когато техният епископ се оплакал на властите в Киев, те казали, че не са виновни задето местните християни ги мразят, и как дори когато един пратеник на папата отишъл в Москва, тъй като насилията не били само около Житомир, не само че нищо не излязло от цялата работа, но един месец по-късно тяхната църква била запалена, и понеже била само малка дървена постройка, станала на пепел. Само коминът на неговата стая до църквата останал да стърчи черен и отвратителен. „Като единствен зъб, останал в устата на някой старичок, на когото обирджии по пътя са избили мутрата“ - както каза свещеникът в шегаджийския си стил.

Петър им каза, че е уморен и ще си ляга да спи, когато дойде ред той да си разкаже историята. Не искаше да се занимава със себе си и миналото си. Искаше да наблюдава и да слуша. Искаше му се да може да види какво предстои, да види какво иде насреща, да го прозре и да го разбере в цялата му дълбочина, макар и постепенно. И да върви нататък, да излезе от каквото е било досега. Искаше, като слезе на пристанището на Ню Йорк, да не бъде посрещнат от самия себе си. Защото нещо съвсем ново идеше в пътя му, си мислеше той, и това бе мисълта, с която заспа, докато гредите в трюма скърцаха, и дъските под него се люлееха, и шепот и тихи гласове, и похъркване, и сподавено хихикане го отнесоха встрани от първия му ден по море.

Беше двадесет и един ден плуване и Гаврило се разболя, както бе предсказал на шега отец Куцак. Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше паникьосан да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада. Повръщаше, стенеше, свиваше се, като слушаше оплакванията на спътниците, които беше събудил, опитваше се да стои буден, но това още повече го караше да съзнава проблема си. Съзнанието му бе нащрек за скърцането и подгъването на пода, след това за пулсирането на цялото му тяло и накрая пак се започваше. Ужас! Сякаш цялото му същество се мъчеше да изскочи на сигурно място от празния му конвулсивен стомах.

Отец Куцак помоли корабните офицери за помощ, но те само клатеха глави; нямаше лек за това на кораба, и свещеникът знаеше, че дори да имаше, нямаше да му дадат, защото това щеше да отвори вратата за безкрайни искания и настоявания за това и онова от огромната тълпа, дето се търкаляше по пода на трюма. А това те не можеха да позволят да стане. Корабната агенция предлагаше най-евтиния начин за пътуване и пасажерите го бяха избрали измежду многото други възможности сами. Така че това беше то!

И други бяха започнали да страдат от морска болест, но тяхното неразположение не можеше да се сравнява с мъченията на Гаврило.

- Лимон! - беше посъветвала една възрастна еврейка, за която отец Куцак по-късно разбра, че е най-недоволна от всички от вечните нощни представления на Гаврило. Страдала от безсъние, обясни тя, когато я помоли да прости на Гаврило, изведнъж като се събудела, не можела да заспи, каквото ще да става и просто била съсипана вече. - Аман, аман! - стенеше тя в ъгъла си, стиснала молитвено ръце, като се клатеше и кланяше, докато се молеше всеки път, когато младият украинец започнеше да дига шум - Милост!

Но нейният бог не проявяваше милост към никого, след като бе решил да накаже Гаврило, че не се е оставил в ръцете му за дългото пътуване. Тази мисъл се стрелкаше в главата на Петър всеки път, когато кризата идваше, и едно малко сигнално звънче звънваше в съзнанието му: „Трябва ли да споменаваме Божието име, щом става дума за такива дребни неща като тази история с лимона?“

- Дайте му лимон да смуче, като му стане лошо, за Бога! - надигаше кресливия си глас еврейката . - Намерете му лимон, или ще умра ей тук пред очите ви, както ме гледате!

Мъжът й се мъчеше да я успокои; тихичко се опитваше да я убеди, че бедното момче не е виновно и нищо не може да направи, но това само й даде нов повод да избухне:

- Знам, че той нищо не може да направи, ами приятелите му? Те могат! Те трябва да му намерят лимон да го смуче всеки път като му прилошее. Или и те не трябва нищо да правят! Така ли?

- Къде да намеря лимон? - попита умолително отец Куцак. - Моля те, не се сърди! Попитах моряците, и мичмана даже попитах, но нямат.

- Още питай! Питай! - тя се беше изправила с целия си ръст, наистина ядосана този път, и се обърна към целия трюм. - Ей, вие! Кой има лимон, а? ... Виждаш ли? - прониза тя с поглед отец Куцак. - Питай!

Италианците бяха започнали да се смеят, като си подхвърляха някакви закачливи забележки.

- Какво казват? - попита мъжа си еврейката.

- Момчетии! - успокои я той. - Казват, че имаш хубав глас и че трябва да станеш певица. На италиански песни.

И докато италианците избухнаха в смях, като разбраха, че мъжът й преведе идеята им, един мъж на средна възраст от групата им се обади.

- Io ho un limono!⁴ - каза той. - Струва един долар.

- Един долар! - жената беше ужасена от цената на лимона. Това беше цяла надница, според каквото й бяха казали, че плащат в Ню Йорк. Само че й мина за секунда и се обърна към отец Куцак. - Ами хубаво! Купи го и да се свърши с тая работа!

- Сега опира до тебе, Гаврило, мойто момче! - каза отец Куцак, докато момчето започна да отвързва канапа, с който бе осукана кесията, дето я измъкна от предницата на ризата си.

- А ако ме върнат? - Гаврило беше много разстроен, но беше ясно, че е готов да заложи всичко на карта, за да сложи край на тия мъки. - Ами ако лимонът не помогне? Ами ако изтърпя мъките на това пътуване и ми поискат да покажа двадесет и петте долара, за да ме пуснат в Ню Йорк, и вземат, че ме турят в първия обратен кораб като разберат, че нямам толкова?

- Твое трябва да е решението сега и твой ще е урокът, който ще научиш от цялата работа.

Проработи. Щом му станеше лошо, изсмукваше една-две капки лимонов сок и преставаше да му се повдига.

Нея нощ беше първата, в която спа, и при това като мъртъв.

- Казах ти, не му трябва лимон.

Събуди го триумфалният глас на еврейската му приятелка. Тя цялата сияеше. Ръгна с лакът хълбока на мъжа си и продължи радостно на висок глас:

- Събудих се седемнадесетгодишно момиче; като седемнадесетгодишна мома, след първата брачна нощ с момчето си тука! - И още веднъж ръгна нещастния човек.

- По-тихо, жено!

Италианците се разсмяха, тя се разсмя, отец Куцак се разсмя. Мъжът, който беше продал лимона на Гаврило, започна да разправя нещо на приятелите си със звучния си баритон, и последва нова вълна от веселие.

- Какво каза, какво каза той? - Еврейката задърпа ръкава на мъжа си и първата му реакция беше да я накара да млъкне, но Петър усети, че е мъж, който не може нищо да откаже на жена си.

- Глупости! - каза той. - Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето.

- Така ли каза?

- Cantare, cantare... - италианците продължаваха да ръкомахат насърчително към нея и един младок внезапно поде с най-слънчевия тенор, който Петър бе чувал през живота си:

- Volare, оо-ооо, cantare, о- о- о- ооо...“

- Да! Точно това каза... - еврейката сама си отговори на собствения си въпрос с нисък отнесен глас.

Петър я погледна и видя, че кудкудякащата кокошка в нея магически беше изчезнала и докато трюмът ечеше от арестуваната песен, която не можеше да намери пролука да литне въз небето и морето, белият кичур в катраненочерната й коса заблестя по момински привлекателен и красив, вместо да я прави стара, и кожата на лицето й изглеждаше гладка като на бебе, и черните очи искряха дълбоки, млади и пълни с любов. И видя как сконфузеният съпруг извърна глава тайно да не се издаде колко я обича, и той самият усети как очите му се навлажниха и сърцето му лудо заби, защото в този миг бе разбрал, че бе навлязъл в Америка и това бе то! - Един божествен миг от двадесет и единия ден лашкане и блъскане, и цялата мъка си струваше: един млад католик пее любовна песен на една еврейска матрона в климакса на живота си, и правоверният юдейски съпруг в черното си расо и черната си капичка и смешните завъртулки на бакенбардите си прелива от любов към красавицата в нея - прочистен и освободен от ревност като двадесеткаратов диамант. И никой от тях тук нямаше кой да го гледа - с черен кафтан или сицилианско кепе - и да одобрява или не изблика на човешка любов в тях.

Той бе навлязъл в Америка преди да стигне Нюйоркския залив.

Америка не беше място. Америка беше състояние на съзнанието.

Петър вече беше открил това чувство и преди; беше видял как става като магия пред очите му и искаше още и още. Искаше да не бъде тук или там с тялото си, да не съществува, да не се е раждал дори, а само да седи кацнал като оченце на врабче на клонче над залятата със слънце покривка на Света наоколо, около която всички на земята са насядали като на Великденска закуска, и говорят, бъбрят, смеят се, ядат, дигат наздравици, готвят, поднасят, мислят, дремят или сънуват, и той просто да гледа всичко това отгоре, да слуша, да попива...

И му просветна, че това всъщност беше картината, която чичо Точо беше обрисувал за него в Свищов преди да замине, когато се бяха срещнали да се сбогуват на кафенце с баклава под чинара на Чифте кафене, и той му разправяше как ще си обогати духовното образование в семинарията на Дрю, за да сее словото Божие по света по най-добрия начин по който може, а не както в Хотанца, колкото и да бяха доволни от него тамошните ученици и селяни.

- Бог, Бог, Бог, Бог! Все туй повтаряте през цялото време! - беше казал чичо Точо с вечната си малко почерпана усмивка, въпреки че беше напълно трезвен сега със сутрешната чашка турско кафе в ръка. - Сякаш имате телеграфна жица между себе си и Него, и то отворена деня и нощя, да ви нарежда час по час какво да правите, че да се доберете до Небето, след като си заминете. Сякаш няма друго какво да прави, освен да се тревожи за вас осемте протестантски селски, дето завършихте лани, как да се настаните под голямата смокиня горе в Рая.

- Няма нужда от телеграфна жица - беше отвърнал Петър. - То е писано какво е казал в Книгата.

- А, така ли било? Аз пък да не знам. Искаш да кажеш, че го е казал на църковнославянски или може би на гръцки, или на еврейски - грък ли беше той или евреин, как завърши тая кавга не помня! И сетне се е погрижил учениците му да го турят дума по дума на книга, точно както го е казал, и после се е погрижил думите му да се преведат точно както трябва от еврейски на български, и вие сега и учителите ви всичко ви е ясно и знаете цялата работа от игла до конец! Защо не ми каза навреме, да не се тревожа?

- Винаги казваш, че си вярващ, а ги приказваш като богохулник!

- О, само че съм! Наистина вярвам в Него! - Очите на чичо Точо уловиха погледа на Петър и той почувствува както винаги в такъв случай, че потъва в бездънната им синева; и това беше още по-странно поради това, че старият салджия бе измежду най-тъмнокожите брюнети в града. И той знаеше, че когато тези сини очи го задърпаха навътре, вече се започваше; идеше излиянието на тези чудни негови изречения, за които всички на пристанището му се радваха: - Вярвам в Него, само че Той никога не ми е говорил с мрънкането на гръцки поп от онова време, нито пък с думите на старобългарското евангелие, от които дума не разбирам, нито пък от бабешките химни на твоите учители. Бог не е градски билюкбашия да маршируваш пред него с думкане на даули и надуване на зурли! Чувствам го в костите си - цялото му свещено мълчание - мойто момче! Той ми говори...

- И какво ти каза?

- Казва: Точо, мой човек, виж сутрешното слънце как се плъзга над Дунава, колко красиво съм го направил да му се радваш! Не защото си го заслужил, мой човек, но защото съм Създателя и обичам работата, дето съм си я избрал за себе си, и я върша с кеф, с любов и споделяне - безплатно, и не чакам бакшиш ни от теб, ни от когото и да било за това, което правя. И виж птиците в небето. И виж върбите, дето се оглеждат във водите откъм румънския бряг. И аз го слушам какво казва, и не ща нищо за в бъдеще, не ща живот след смъртта, ни Рай, ни нищо, а да съм окото на някое мъничко врабче на клонче някое над нашата маса, и само да си седя така и да ви гледам глупавите момчета с шербетите и баклавите си, и да ви слушам как бръщолевите глупости за глупости, и тогава Бог, който ще е кацнал и той като врабче до мен, ще каже: „Точо, мой човек, признай, сега аз Създател ли съм, или съм Създател и половина!“ И аз ще кажа: „Еее, Ти си нещо, дето заслужава да се види, така си е!“ И ще седим горе там и ще гледаме саловете и реката, и ще си слушаме, и вас, и който и да дойде след вас на масата, и само ще си седим, както сме си кацнали така рамо до рамо во веки веков, та чак до сутринта.

Чичо Точо беше замлъкнал, очите му се топяха в сребърнооловната повърхност на реката, светли и празни, сякаш бе ослепял, а Петър бе продължил да гледа тази безмерна красота на Реката от малкото площадче пред Чифте кафене, а сърцето му биеше като птиче в клетка: „О, просто да можех да се науча как да споделям какво ми е в сърцето за Него, както Точо умее, о, само да можех да се науча как!“

Но тихо сега! Слушай и гледай и учи как да разбереш цялата работа. А проповядването само ще дойде след всичко това. Дай Боже!

*

През дните, последваш произшествието с лимона, тримата говориха много помежду си: Петър, отец Куцак и Гаврило. Оказа се, че Петър има много общи теми с отец Куцак, и едно от нещата, за които бе най- любопитен, бе защо униатският свещеник е оставил църквата си, за да върви в Америка, където се искаха предимно работници. Отецът бе щастлив да отговори на този въпрос и отговорът донякъде изненада Петър. Емигрантите в Америка имат нужда от духовно наставничество от страна на някой, който ги познава, каза той. Колко различно беше това от традицията у дома! Т.е. дори търговците, които се връщаха в България от Запад, ги караха да ходят на църква, да ги пречистяват от католическата чума - както казваха. Сякаш всичко извън православната църква бе мръсно - дори да беше християнско. А ето че униатският свещеник се придържаше към паството си, не към църквата си. Не беше слуга на камъка и кръста отгоре му, но на душата и духа на човека; той не се мъчеше да дърпа назад който и да беше решил да върви нататък, но се стремеше да го следва и да му помага в стъпките, които предприема, тъй като хората бяха неговото царство, не църковния двор.

Толкова много още щеше да има да се учи!

*

February 8, 1996.

New York

...Тази сутрин три пъти надух сирената на парахода, с който Дънов днес ще навлезе във горния залив на Ню Йорк, но нещо не ми се пише, така че докато цялата тълпа от емигранти и опърпани пътници пристъпва от крак на крак на горната палуба, както са се наблъскали рамо до рамо, и докато ниските се надигат да надзърнат над рамената на високите, и бащите дигат децата на раменете си, въпреки че ще им отмалеят раменете, докато нещо се види, и понеже има още половин час поне, докато горният залив зине пред тях като огромно вътрешно море с островите си и Статуята на свободата; с буквално хилядите си параходи, платноходи и платноходки, шлепове, с веригите на фериботите с цели улици вътре от претъпкани каруци, жепе вагони, хора, добитък, плуващи кранове за разтоварване и какво ли не, и докато зад тях се врежат в хоризонта двайсе-трийсеетажните сгради на Манхатън с готическите си кули отгоре, уви! - още няколко години няма да има истински небостъргачи - има време да позяпам през прозореца над Авеню Си, дето са живели по онова време българските емигранти, да поприказвам наум с приятели, да им кажа как ми е домъчняло за тях, но и как не ми се ходи в Българиая защото, ако се държа за тази книга сега и пердаша напред, дай Боже, да е наред. ... Но сега ми е празно отвътре. Двата бряга след половин час ще се съединят, ще свърши пътят, който Дънов е могъл да начертае за себе си дотук, и пред него ще остане светлата пустота, която той ще трябва да запълни както и колкото му стига умът, и това е голям антиклимакс, голям катарзис, и за него ще е просто... просто възбуда, защото той е решил, че ще е само две лесни години в семинарията на Дрю с Делчев, но аз знам, че няма да са две лесни, а ще са седем мъчни, търсещи, едва сега истински тежки години, с много лутане, и лутане, и все същата бяла, необятна, ослепителна пустота пред него... Къде да бързам? Това не е краят на пътя; това, кажи го, не е началото дори... И си правя кафе. И разбърквам картите на голямата маса, където редя по някой пасианс след кафето, но не редя този път. Пиша едно кротичко писмо. Споделям, че има още материал тук, който не съм премандръсил, но го оставям за следващото си идване. Търся пощенска марка...

Май параходът пак тутка, май започва оживлението, май пак се дигаме на пръсти да видим какво се открива след теснините и ще трябва да се връщам при глава трета и парцаланковците с каскетите и забрадките!

Всички бяха на палубата от ранно утро: емигранти, редовни пасажери; тъпчеха се един друг, късите тук-там се надигаха на пръсти да надникнат над рамената на дългите, и бащи дигаха по някое оскучено, плачещо бебе на рамо, и това, разбира се, нямаше абсолютно никакъв смисъл, тъй като още сума ти време само блъскането на носа, докато корабът цепеше умерените вълни, щеше да разсейва неспокойната им скука. Петър беше излязъл от изгрев слънце и беше един от първите, които видяха бреговата линия на западния хоризонт, и се отказа от закуска, за да може да запази добрата си позиция на върха на купа насукано въже пред вратата за капитанския мост. Просто се надяваше да не го накарат за слезе от там, ако въжето щеше да трябва при акостирането.

Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!... - продължаваше да цепи напред носът и острият вятър пращаше от време на време по някой неочакван душ студена солена вода, и Петър усещаше сърцето си как тупа, сякаш яздеше състезателен жребец към победоносен финал, но жребецът беше от петхилядотонните, и ездачите бяха осемстотин, и финалът бе събирането на племената, дето бяха теглили на изток по протежение на веригата на Алеутските острови в канута от моржови кожи преди осем хиляди години, с племената, дето бяха теглили на запад на кон през азиатския континентален щит, и това събиране караше така от триста години вече; и той потръпна, когато нова тежка пръска го удари в лицето.

Един от корабните офицери, белокос мъж на средна възраст, се показа на вратата и запали лула близо до навитото въже. Всичко нормално! ....

Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!...

Параходът изтутка още веднъж и блъскането на носа и стичането на разбитата вълна по бордовете от двете му страни спря. Край и на душовете на вятъра! Бяха навлезли в теснините.

След броени минути се чу огромна дружна въздишка от носа, хората там бяха успели да уловят по едно око от Инър Харбър - Вътрешния залив.

Петър се взираше напред и въпреки че не издаде и звук, сърцето му бясно заби. Величествената гледка на залива започна да се разгъва пред него, все по-широка и по-огромна наляво, и надясно, докато корабът бързаше нататък, и точно в средата на всичко това беше Статуята на свободата, която бяха открили само преди - не миналата, а по-миналата година. И четиристишието, което Ема Лазаръс бе написала в началото на чудовищните погроми в Русия за тогавашните бежанци, му дойде наум:

Дайте ми вашите уморени, и вашите бедни, вашите свити маси, мечтаещи да дишат свободно, злощастните штергнати на прелялите си брегове. Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери!

Тази факла в ръката й...

... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е опасана с многоетажни складове. И точно насреща, врязани в хоризонта - двайсе-трийсеетажните сгради на долен Манхатън с кулите, орнаментите от дялан бял пясъчник, зелените медни обшивки на покривите... След няколко години това щеше да е най-натовареното пристанище в света, но и сега не се обхващаше с поглед, и Петър само промълви:

- Вие моряците тук сте абсолютните царе!

Морският офицер знаеше, че това не е забележка непременно отправена към него, но дръпна от лулата и отвърна, без да погледне младия човек на въжетата:

- Не знаеш колко си прав, приятелю. Но все пак сме си само моряци, не комодори - и той посочи наляво с глава. - Виж! Зеленчуковите градини на Статън Айлънд. Холандски селяни живеят там. И някои едва се изхранват, така че едно хлапе от тях, юноша, семейството му взе, че му даде малко пари да се маха, а той купи едно евтино корито и отвори първата фериботна връзка с тоя селски остров. Комодора. Вандербилт. Преди десет години като умря, струваше над сто милиона долара. Това ти е то, нюйоркското корабоплаване, а? Той е цар, останалите сме моряци. Ти само намери правилния ъгъл, под който да почнеш, приятелю!

- Вече го знам - каза Петър.

- Тъй ли? - офицерът за пръв път го погледна в очите.

- Аз съм пастор и идвам още да поуча.

- Тъй ли? - офицерът се взря в него, без да знае какво да каже. - Е, проповедник е окей! И от проповедници има нужда.

Параходът се плъзна без машини между два кея и го привързаха, и спуснаха моста, и настъпи Вавилон ...

*

Хората викаха и махаха от кея, пасажери крещяха, надвесени над перилата, офицерите стърчаха като истукани и чакаха нещата да се успокоят, за да помолят тези, дето се бяха накачурили да прегръщат роднини, да слязат на брега: първо трябваше служителите от емиграция! а да проверят всичко.

Петър не бързаше. Искаше главата му да се прочисти от напрежението, преди да поеме нататък. Огледа внимателно всички посрещачи и се увери, че Делчев не е между тях. Нямаше защо да се безпокои, разбира се. Параходът им беше пристигнал шест часа по-рано от предвиденото и те трябваше да се срещнат в седем часа в малкия парк пред тухления форт на запад от кея - той го виждаше ясно от мястото, дето беше застанал на палубата. Ако не, щяха да се видят на следващия ден на същото място. Имаше достатъчно пари да не трябва да сменя наполеони, имаше адреси на пансиони, дето даваха стаи по за една нощ, знаеше и къде да намери телеграф, да се обади на Делчев в семинарията Дрю; нямаше за какво да се безпокои и наистина не бързаше, защото можеше да остане и двайсе и четири часа тук горе, облегнат на перилата и да гледа блъсканицата и бутаницата наоколо, колите, стените на сградите, тълпите, каруците и файтоните, влаковете, малките будки с вестници и закуски пред зданието на емиграционната служба. Главата му се виеше; всичко се сливаше в общ боботещ звук; ярка, весела картина танцуваща пред очите му и той просто оставяше всичко да се уталожи и да добие отново реални очертания. Сега нищо не беше реално, тъй както го виждаше в момента, непреосмислено от спомени.

След около час-два, когато вече мина паспортната проверка и се оглеждаше да види къде да хапне нещо, преди да седне в парка да чака посрещача си, някой извика името му. Обърна се и видя, че е Гаврило; махаше му от изхода на Емиграцията.

- Бяхме от първите, дето минахме проверката - обясни той, когато и отец Куцак се присъедини към тях - На ти тебе, тъпи украински селяни, а! Надхитрихме всичките италианци; видяхме, че отварят ново гише и хукнахме начело на новата опашка, преди да се усетят.

- А долара, дето не ти стигаше? - попита Петър.

- Забрави за тази работа! - Гаврило се ухили. - Само ми провериха очите и ми прослушаха гърдите и не искаха да им показвам никакви пари.

- Такава скала като него - каза отецът, - то си е ясно, че ще буха за двама-трима от останалите, така че няма да е в тежест на никого. Тези хора са умни хора. А ти?

- Гледам нещо за хапване; нещо хубаво, да се почувствам у дома, и след това отивам в парка, ей там, да си чакам приятеля.

- За ядене ли? - светна Гаврило. - Слушай! Като ми провериха дробовете и всичко мина, документи там и каквото и да е, поканиха ни да седнем на едни пейки с маси и ни донесоха по чаша студено мляко с топла ябълкова баница ли, пита ли там... Не съм кусвал такова хубаво нещо досега, ядях...

- И носа ти течеше от удоволствие - добави отец Куцак.

- Ами точно тъй! И си казах: Ако това ще е яденето, дето ще го ядем тука, дошъл съм на правилното място. Харесвам Америка! Така че ябълкова пита; купи си ябълкова пита със студено мляко!

- Ябълкова пита да е! - Петър се засмя. - Само че и вие елате, моля ви се, да ви почерпя. Искам да се почувствам като у дома сега! И една прощална приказка в някое кафене на пристанището ще е точно на място. Ако имате време, разбира се.

Време имаха. Останалите украинци бяха заседнали на опашката и срещата им с тях беше след два часа. Не намериха кафе. Нито кафене. Влязоха в малък германски ресторант, където сервираха десерти, и им донесоха по един ябълков пай, и още две студени млека за отец Куцак и Гаврило с едно кафе на Петър. Кафето излезе като черна топла водица, дето е минала покрай чували с кафе на зърна, и Петър реши да не забравя оттук нататък и той да мине на студено мляко. Това не беше кафе. А ябълковата пита ставаше. Топла, сладка, ароматна - сигурно от кимона в нея. Всъщност беше си доста хубава. Би предпочел баница, ако имаше, да му напомни за дома; да може да покаже на тази баница, на тази стара приятелка от дома, де е и какво става; да й каже сбогом, сега съм тука и ще ям ябълкова пита оттук нататък, моя скъпа, мила бабина, парцалива, пълнеща корема сирена, дебелолиста, полуизгорена в пещта на двора, любима моя лакомийска баничке.

Делчев, както винаги, дойде точно навреме за срещата. Изглеждаше някак далечен, докато крачеше по алеята на парка с бомбе на глава през - колко станаха? - трите години, през които не бяха се виждали; но когато заговори шегаджията, дето надничаше през очите му, сякаш не бяха се виждали от няколко часа.

- Точно навреме, както винаги! - каза той и стисна ръката на Петър.

- Страх ме беше, че си се загубил някъде да тичаш, да зяпаш и че ще трябва да те чакам на пейката до утре сутринта, но ти никога няма да се промениш, а? Точен, както винаги!

- И ти си същият шегаджия; да не мислиш, че ще ме излъжеш с тази банкерска шапка, че си станал милионер?

Делчев го тупна по гърба обичливо.

- А и няма защо да ходя да зяпам - добави Петър. - Всичко е толкова различно. И може би работата не е в това как изглеждат нещата. Толкова е пълно с живот, че като стоя тук и гледам, някой сякаш налива сили в мене... И, не зная как да го кажа!

Делчев още един път го потупа и се засмя.

- Няма нужда да обясняваш. Знам. Само че подир месец ще умираш от желание да тичаш нагоре надолу из Ню Йорк и да искаш да погълнеш всичко около себе си, и просто няма да има край. Ще видиш. Хайде да вървим!

Нея вечер трябваше да останат в града. Беше много късно да гонят ферибота през река Хъдзън и да се опитват да стигнат до Медисън. Официалното начало на записването беше насрочено за вдруги ден. На малката украсена покана, която Делчев връчи на Петър, пишеше:

„Септември 19, 1888. Приемане на кандидатите за записване.“

Делчев беше радостен, че е с Дънов. Още откак се срещнаха за пръв път, той си го обичаше; или може би обичаше да бъде с него. Харесваше му това, че самият той е по-възрастен от Дънов, по-напред в учението и както беше весел и игрив, му допадаше това, че Дънов е кротък и сякаш свит, и както беше по-малък в училището в Свищов, където той завършваше, когато Петър постъпи, просто си го закриляше и го въвеждаше в новата обстановка и го покровителстваше, и това го караше да вярва, че не е чак толкова хилчо, ами ето на - грижи се за другите, защото без него може и да не успеят да се оправят. Сега даже беше още по-добре, защото Петър му се беше изплъзнал през тези години на раздяла с придобитите си знания и с новите си по-амбициозни мечти, които бе култивирал в себе си, с мислите, които още не бе готов да сподели с никого, и сега изведнъж отново попадаше под негово покровителство. Не, не беше лошо, след като две години си бил сам българин в семинарията Дрю, отново да имаш някого да тепа подире ти. А всичко това тука, което имаше да се открие на новодошлия, беше къде-къде по-сложно от въвеждането му в Свищов от Варна, къде по-голямо, направо грандиозно спрямо България, направо необхватно!

Те се носеха по Бродуей и после по Трето авеню към Малка Германия, където Делчев имаше предвид нещо по-достъпно за спане, защото той плащаше и той черпеше по случай пристигането; и обясняваше, и водеше, и разправяше, и сочеше нагоре ей през тази градинка, после надясно ей оттука, и ето ни в Ма дка Германия, дето са все новодошли емигранти и хора като тях, и стигнаха до едно пететажно тясно здание, украсено евтиничко около прозорците и до корнизите на етажите с някакви релефи и отдолу бяха магазини, а през уж представителната фасада се спускаше желязна противопожарна стълба, така че направо си го загрозяваше - и това е. Влязоха и Делчев взе да урежда стаята и плащането с един дебелан по потник със залепена за долната устна цигара и - колкото и да бе неприятно - Петър кажи-речи нищо не му разбираше, макар че уж говореше английски.

Нищо! Делчев по-късно му обясни, че това, дето са учили в Свищов, е английски на образованите, първа ръка американци, които живеят в Бостън. А това тука в Ню Йорк е кой както му дойде - немец, италианец, евреин - кривят го както им е удобно, според родните си езици и важното е да се разбират.

Коридорът на партера беше тесен, но можеше да се каже, че има претенции да е елегантен, ако не беше толкова занемарен. На пода - мозайка от дребни камъчета, тавана - покрит с метални пресовани листове с някакви орнаменти. По стените - дебели електрически кабели в тръби и току пред каменното стълбище с железните перила няколко големи елипсовидни гипсови щита, в които като в рамка имаше някакви пейзажи - дървета, плачещи върби като че ли, планини, нещо си там, но така окадено от цигари ли, от дим ли, че не беше ясно точно какво е.

Човекът долу ги въведе в един апартамент, дето направо от вратата имаше нещо като кухня, претъпкана с джунджурии, тенджери, голям леген с натопено пране, столове и три деца, дето ядяха с шапки на главата, и жената с тях каза нещо, и мъжа отговори, но явно бе, че можеше да мине и без това. Вкара ги в една вътрешна стая без прозорец, кажи- речи изпълнена с двойното легло, и пак каза нещо, но за Петър това не значеше повече освен това, че пепелта от цигарата му падна на пода.

Лека нощ!

Оправиха се на свещта. Тук вътре нямаше електрическа крушка.

Легнаха.

Тъмно.

Бедно.

Можеше да е по-лошо - мислеше Петър. - По-хубаво е от това, което би имал, ако пристигнеше някъде вечер в България. Само че беше много по-бедно от очакванията му. Беше ходил в Свищов в дома на Чалис. Бе ходил при Томов и Икономов, където беше средна ръка учителско място, но винаги светеше през прозорците. Светеше през дантелени пердета и на двора бе пълно с цветя. А бяха го канили и в къщите на богати свищовлии, че и варненци. С баща си бе ходил. И богати турски и гръцки къщи, и на български търговци къщите! Ами къщите в Преображенската махала в Свищов, на края, на ръба над гараджийската махала? Бяха влизали в двора на Иваница Константинов с Томов; ами че дворът щеше да събере целия квартал между четирите улици, дето беше тази сграда на Малка Германия, а къщата на Иваница - само на единия етаж ще се съберат двайсе и две такива стаи като тази тука. Той знаеше, че Америка е свободна страна, знаеше, че никой на никого не пречи да работи и даже напротив - работа само да искаш, и всеки е равен и може бързо да се замогне; така че бе изненадан. Това не бе един блок, това не бе една улица - тази Малка Германия, това бе море от хора, повече от голям български град; ей такава работа, дето е ни риба ни рак! Знаеше, че тука идват тълпи, идват реки от хора и тези дето са, сега започваха. И все пак бе учуден. Очакваше при тези възможности дори започващите да са по- добре.

Мийд Хол - главната сграда на университета Дрю, Медисън

На другия ден следобед, когато влязоха в „Гората“ на семинарията Дрю, учудването му бе два пъти по-голямо. Стоеше пред голямото централно здание с огромните колони и просторното стълбище и не обръщаше внимание на Делчев, който се бе ухилил от ухо до ухо, като го гледаше колко е поразен. Нека си се хили! Това тука не можеше да бъде! Това тука беше построено от един човек. Четири пъти по-голямо от свищовския конак. А останалите сгради в гората? Едно общежитие, друго общежитие, трето общежитие, библиотека, пет двуетажни къщи за петимата професори, обори, работилница - всичкото това построено от едно семейство и преди няколко години купено за семинарията. Не можеше да бъде!

Толкова бедни и толкова богати! Само че бедните - кажи ги като приличните българи, а богатите - десет, двайсе пъти по-богати от богатите хора в България. Със собствени, не държавни железници. Със собствени параходни компании. С мини, с не знам какво! Кога щеше да вникне във всичко това, кога щеше да го обхване и да го разбере!

Как така Бог е решил да го вземе в ръцете си и да го носи напред и напред, нагоре и нагоре! Как така да му върви!

Автоматични камера

1889 в Чикаго Онли Ричууд (който започва своя „вяра“ по време на Гражданската война) открива с тридесет души храм на „Ордена на Магите“, и това е трета астрологическа религия в САЩ.

1889 в Ню Йорк вестниците широко рецензират новоизлезли в началото на годината нови книги на теософката мадам Блаватска.

1890 покрай строежа на железниците на Запад изникват 60 нови града, в които скоро излизат наредби за забрана на полигамията и на заселването на китайци.

1890 (26 април) в Ню Йорк Аделина Пати дава своя прощален концерт в Метрополитен опера.

1890 в Ню Йорк бива завършено второто здание на Медисън Скуеър Гардън.

1890 в Ню Йорк, в прочутия небостъргач Парк Роу Нюз Билдинг (където са групирани най-големите ежедневници) се помещава в. „Ню Йорк Сън“ , който не сваля от първа страница драстичните новини за бандите от Петте кьошета.

1890 в Централните щати изниква мистичният индиански ритуал „Гоуст Данс“ (Танца на духовете) на най-отчаяните противници на белите американци.

1890 в Далечния север започва първата златна треска на Аляска.

1890 (20 юни) в Лондон списание „Липинкотс“ публикува романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“, с което викто- рианската литература вече не е това, което е дотогава.

1890 нюйоркските вестници обширно отразяват появата на нов индиански месия от племето Су, ритуалите на индианците слън- цепоклонници, както и подробности по екзекуцията на водача на русофилския бунт в България - капитан Паница.

1890 в Италия пристига на турне прочутото шоу „Стария Див Запад“ на Бъфало Бил.

1890 в Чайна Таун (китайски квартал сравнително близо до Петте кьошета) се открива методистка мисия.

1890 (16-17 декември) става убийството на индианските вождове Ситинг Бул и Кроу Фуут.

1891 (януари) умира хавайският крал Лилиоу Калауи.

1891 (януари) 4000 участници в „Гоуст Данс“ (Танца на духовете“), организирани от новия сиуски месия, се предават на генерал Майлс.

1891 (от юли нататък) в Чикаго се открива Световното изложение, на което има и български павилион.

1891 в Свищов досегашният преподавател Чалис става директор на Методисткото научно-богословско училище.

1891 в Русе бива осветена иова каменна методистка църква.

1891 (5 май) в Ню Йорк се открива прочутата зала „Карнеги Хол“ с диригентския дебют на Петър Илич Чайковски при гостуването му в САЩ със свои произведения.

1891 в Ню Йорк бива открит подвижният мост Манхатън-Бронкс през Ийст Ривър.

На деветнадесети септември, сряда, Петър се записа в книгата на новопостъпващите с името, което щеше да носи оттук нататък. „Петър Попов“ от Варненската реалка беше забравен. Като родно място обаче вписа град Варна, а не Хадърча. И това също щеше да е окончателно. Оттук нататък щеше да е Петър Дънов от Варна. (Когато след много години на „Изгрева“ на пейките под боровете се появява негов съученик от реалката и иска да му стисне ръката и да го прегърне, той ще го поставя на дистанция с думите: „Твоят съученик Петър Попов от Варна вече го няма. Замина си отдавна.“) Така беше решил. Оттук нататък нямаше да има лутане - той бе намерил света си. Така щеше да е на студентските му визитни картички, така щеше да е на визитките му, когато се върне в България, и така щеше да си остане: Петър Дънов от Варна.

Още същия следобед бяха поканени на малък прием за новопостъпилите, за да се запознаят с учителите си. Бяха петима и Петър беше очи и уши, тъй като вече бяха станали известни не само в методисткия свят, но и навсякъде в богословските среди като „Голямата петорка“. Ненадминати духовници и учени! Тук бяха всичките: патриархалният на вид Джеймс Стронг, който пръв бе дал тласъка да се построи тази семинария - с острите му скули, покрити с голяма бяла брада; красноречивият дебатист Самуел Юфам с рунтавите вежди над усмихнатите дълбоки очи и елегантно сресана коса; стабилният като скала, макар и не много едър доктор Джон Милей; доктор Крукс, сякаш отпуснат и надебелял, но пълен с идеи, с начинания, с готовност да оправи всичко, което има да се оправя по всяко време - безбрежен по обхват и прецизен в изпълнението. И разбира се, стройният като генерал доктор Бъц - красив и причесан - за когото при първа среща не ти трябваха никакви впечатления освен това, че доминира напълно над всички.

Колко интересни бяха за Петър тези хора! Не само учителите, но и гостите (няколкото настоятели от Борда на директорите), администраторите, дори самите по-възрастни семинаристи. Бяха едновременно безкрайно прозрачни, близки, достъпни, очакваха да ги потърсиш, за да откликнат; сами го казваха на „новобранците“, и личеше, че не са празни приказки. И едновременно между теб и тях имаше дистанция - достатъчно дистанция, да те оставят да се движиш свободно, да разкършиш ръце, да се скриеш в себе си за малко, ако не си сигурен накъде да поемеш в разговора, да не доминират над тебе. Не ти стъпваха на палците на краката, не се мъчеха да те всмучат като „техен човек“ или „техен подчинен“, нито отваряха под носа ти торбички с проблемите си и какво според тях ще те сполети и как час по-скоро трябва да им скочиш в обятията да те спасят. Бяха учители, духовници, зрели граждани - не „бай Бъц“ и „бате Милей“, които имат право като бате и чичо да ти залепят шамар, без да обясняват, да ти кажат да идеш да нахраниш прасето, вместо да седиш и да гледаш, или да те облепят с прегръдки и целувки, защото си „наш Петър“.

Това чичовско интимничене през целия му живот в България му беше нетърпимо и едва сега видя колко нетърпимо му е било и защо; и за пръв път през живота си тук се почувства така както трябва! Погледна към Марин да види дали е усетил колко е доволен, и Марин му се усмихна, но някак странно. Сякаш и той се беше променил. Вчерашното му близко, „свищовско“ държане трябва да е било изблик на спомен. Сега той пак беше до него, хубав, жив и весел - но без тупане по рамото и палешки ухапваници. И вече започваше да му става някак си ясно, че Марин му беше много близък, но и наистина вече беше много напред. Виждаше се, че е на почит. Не само че това му беше последната година в Дрю, но и имаше уважението на всички, защото дори когато беше постъпил, идваше с една година актив от академията „Сейнт Джонсбъри“ зад гърба си.

На другия ден, 20 септември, четвъртък, започваше първият учебен ден и беше голяма суетня, докато влезе в крак с най-непосредствените битови и учебни нужди. Петър разбра, че тази година имало необичайно голям приток на нови студенти, и хаосът и блъсканицата бяха пълни. Общежитията се оказаха изцяло заети и стана така, че тях с Марин Делчев - двамата българи, единият последна година редовен семинарист, другият специализант първа година - взеха, че ги настаниха в най-старото общежитие на семинарията - Сикамор Катедж. Това беше дъсчена колиба на два етажа, обшита с хоризонтални дъски за изолация, по който образец след много години Петър Дънов щеше да иска неговите първи ученици на „Изгрева“ да си правят бараките (с променлив успех) и от известно време беше преустроена и се ползваше за административни цели. Някои от стаите обаче можеха да им се дадат, банята на долния етаж работеше чудесно, а в големшкия хол - камината, особено през късната есен, вечер създаваше много уют. Дадоха им двете стаи на североизток от дъсчената веранда - номер 6 на север и ъгловата номер 8 на север и изток. Бяха сравнително големи като всички стаи на общежитието - горе-долу три и половина на три и половина метра. И беше чудесно!

Беше чудесно, но трябваше да се тича и Петър все още не можеше да усети атмосферата на това забележително място, а искаше, до болка искаше да седне, да се отпусне и да просмуче дълбоко до костния си мозък духа на семинарията, от която очакваше толкова много! Тетрадки и учебници им бяха приготвили, но имаше да се купува това и онова - като се почне от моливи, гуми и мастило, та се стигне до гъба или хавлия ако искаш за банята. Така че още в петък имаха ден за битови нужди и се смъкнаха с Марин в Медисън.

Градчето изглеждаше малко, но на жепе линия, която дневно имаше пет редовни влака до Ню Йорк. Дюкяни - колкото щеш! Свършиха бързо, а и Петър припираше да се връщат, за да види, да разгледа, да обиколи; вече четвърти-пети ден бе тука, без да знае къде е! Само величието на Мийд Хол го бе поразило първата вечер и след това - тичане под дъбовете, без да може да се огледа! По негово настояване минаха по уж по-пряката пътека, която използваха студентите. Всъщност на обитателите на семинарията просто не им се ходеше по шосето, когато през леса беше такава красота. Тръгваше се някъде близо до жепе линията и от главната улица направо се изкачваше стръмното да се влезе в гората, вместо да се завие по шосето и да се набива чакълът поне половин час.

Беше дивно. Стегнатата душа се развързваше, развиваше, отваряше се и в очите едно след друго влизаха шарените сенки, гладките стволове на тукашните дъбови дървета, които пердашеха право нагоре, а не разстилаха клони като дъбовете в Европа. И тойу подритнеш тук и там по някое миналогодишно жълто листо.

По това време гората, която принадлежеше на Дрю, беше деветдесет и няколко акра, или около двеста и осемдесет декара. И всичко това Петър беше решил да го прошари този следобед, каквото ще да става. Както вървяха на запад и слънцето пращаше прозрачните си златни фунии от светлина през клоните срещу тях, най-напред се провидя дъсчена конюшня с няколко пристройки наоколо. От.двора й вече имаше хубава отъпкана алея и започваше самият парк на семинарията. По алеята точно стигнаха до двуетажна къща с колони отпред и Делчев обясни, че това е резиденцията на професор Стронг. Вляво под дърветата имаше друга, по-голяма конюшня, а на север към пътя се издигаше внушителната методистко-епископална църква на семинарията. Петър искаше да отидат да я видят, но Марин го отклони, тъй като в неделя и тъй и тъй щяха да са там на служба. Поеха на запад към двуетажната къща с малкия навес за градината на професор Крукс. Оттам»все на запад се прибраха в Сикамор Катедж уж само да си оставят покупките, но Марин искаше да си нареди нещата и Петър се възползва да продължи сам. Вече бе видял картата на мястото, пък и кое точно кое е не беше толкова важно за него.

Тръгна право към шосето, което по него време наричаха Медисън авеню. Ясно се виждаше трета дълга конюшня с много малки пристройки и до нея къщата, дадена на професор Милей. Оттук - напряко към Мийд Хол - централното здание, в което няколко пъти бе идвал и което сега, когато се разхождаше и съзерцаваше без каквито и да било задължения, изглеждаше много по-благородно, много по-величествено, някак извън и над самата семинария, която просто бе приело. Тук на втория етаж в един от апартаментите му бяха казали, че живее професор Юфам, а зад Мийд Хол се виждаше току-що завършеният строеж на Новата библиотека с внушителната й кула. Оттук - на запад и на запад, където в самия край бе разкошната резиденция на професор Бъц. Спря да я погледа. Съзнанието му бе празно, само сърцето му бе радостно и искаше да върви и да върви.

Сикамор Катедж, където Петър Дънов живее през първата си година в университета Дрю, Медисън

Пое на юг, където водеше най-голямата пътека оттук. На края й, в самия югозападен ъгъл на тази част на гората, която принадлежеше на семинарията, се издигаше най-голямата конюшня. Не беше ясно какво още има в нея, защото бе на два етажа. И едва когато пое обратно на изток, го обхвана мекото, съзерцателно, ако искате, мистично настроение, което бе търсил.

Гората се сгъсти. Стана истинска вековна дъбова гора. Теренът ту се издигаше, ту, спадаше и се възцари природата, естественото, същността на всичко, което той обичаше, и колко прелестно беше това, колко по-истинско бе от вечните кавги, рушканици, разправии, събаряници и градене на градежи, на които на другия ден ще счупят прозорците, както беше в Свищов. И пак в сърцето му се надигна неотразима благодарност, че Бог го е довел тук, и вярата, че ще научи много...

Пресече горе-долу мястото, където на север трябваше да бъде Мийд Хол. Гората продължаваше още по-тиха, лъчезарна и спокойна. Само скворци прехвърчаха. Или не бяха скворци. Пищяха. Имаха шарени гърди. Странни птици.

Последната група от сгради беше доста голяма - вече беше ги виждал от Сикамор Катедж, но отдалеч. Бяха две от старите сгради на имението - хамбар и голяма конюшня, които основно бяха преустроиш и сега се използваха като двуетажни общежития - Ешбъри Хол на запад и зад него Ембъри Хол. На юг от тях между дърветата имаше още няколко дървени постройки, между които бяха един голям хамбар, дърводелската работилница на семинарията, още една малка конюшня и не зная какво още.

Сияеше като се върна в Сикамор Катедж със залязващото слънце в очите си. Щеше да е добре, Боже, щеше да е добре!

*

През тази година в семинарията учат 118 студенти и картината е толкова пъстра, че никой не се чувства изолиран. Най-напред има единадесет местни студенти от самия Медисън и с тях момчетата се чувстват у дома си - всеки магазин, всяка сладкарница, както и цялото църковно паство в градчето ги приема като близки. Чужденците са още повече, което прави нашия хадърчанец също да не се чувства, че стърчи в очите на другите. Освен втория българин, който е донякъде на почит като абсолвент тази гадина, тук има един студент от Турция - арменеца Бедрос Крикорян, Джон Нюлсън идва от Бремен, Германия. Джордж Филис, Джордж Патън и Едмънд Истърбрук са от Англия, Уилям Сиърс е от Бахамските острови, Доан е от Нова Скотия, а Джордж Хартуел от Онтарио, Канада, и дори има един мексиканец - Франциско Кордоба. Продължава традицията след идващите от Англия най-много да са чуждите студенти от България.

Особено близък на българите е отвореният и жив Бедрос, който вече е учил в Аинтабския колеж в Турция и е блестящ студент. Да размениш с такъв човек по няколко шегаджийски лафа на турски в студентската кафетерия е не само весело, но и сладко отвътре. По това време заселилият се тук още през 1870 г. сливналия - журналистът Илия Йовчев, пише дописка за петдесетина български студенти в Америка в „Цариградски вестник“. И казва ето какво за това чувство и на най-космополитните между тях: „Ний, българите, обикновено обичаме бащиното си огнище повече от съседните нам народи и сме уединени от света.То ни е лишило от себепознание.“ Космополит по дух, Йовчев не харесва това вечно българско сгушване около корените, дори да си стигнал на върха на света. Има го, разбира се. И дали е лишило Дънов и Делчев, пък и нашенско-арменския Бедрос от самопознание, не е ясно. Но че от време на време е хубаво да си се свият в малоазийския си мехур и да се посмеят, в това няма съмнение. Дърпа коренът.

Телескопичен блик

Бедрос се връща да проповядва, за да го заколят като мъченик в родния му край има-няма след седем години. Петър тогава е в Бостън и като научава за станалото, бива дълбоко покрусен.

По него време тук цари истинската протестантска дисциплина. Разбира се, не е като по времето на първите преселници, които веднъж заселени и дигнали къща сред фермата си, ще гледат как в края на строежа бащата забива най-дебелите пирони по стената на голямата семейна стая, дето се яде и се готви, и се чете Библия. И сутрин, като закусят, закача столовете от масата на тези пирони, за да се знае, че сега е ден и време за работа, и чак като се свечери и всички се приберат от полето, сам ще ги свали и ще ги нареди около масата да се чете, да се пише, да се вечеря - и утре пак на стената! Така или иначе, няма: „Чакай да ти кажа, дядо Либене!... Тъй шъ’й то, Хаджи Генчо!... Булка, дай още една шишя!“ Иска се труд и се иска празно да не се стои.

Ешбъри Хол, където Петър Дънов прекарва три учебни години в университета Дрю, Медисън

Учебните часове са от девет до три часа от вторник до петък. Вечерта е за учене. В понеделник професор Силвърнейл провежда упражнения по красноречие и техники на проповядване.

Останалите дни: събота, неделя и понеделник сутрин са за работа, за прехрана, за изкарване на три-четири долара, които са нужни на студентите за храна. Вече казахме, че дали това ще е проповядване в църквите на Медисън и околните градчета, дали ще е работа в библиотеката или по работилниците и другите сгради, или нещо извън семинарията - това е вече до студента да го уреди с помощта и съвета на преподавателите, разбира се.

Учат се следните задължителни предмети: текстологична теология, Нов завет, историческа теология, систематична теология и практическа теология, което включва реторика, проповед от амвона и история на проповядването, пасторски задължения, литургия, катехизис, църковна политика, мисионерство и пр.

В читалнята на библиотеката има всички големи религиозни и литературни списания от САЩ и Англия, а освен това има и литературно дружество извън учебната програма, в което професорите (с изключение на Бъц) дискутират различни теми, свързани с изящната литература, философията и общата история.

Особено силно са застъпени религиозните упражнения. Всеки ден има служба в църквата, провеждана от някой от членовете на преподавателското тяло, но сряда сутрин има специален час за най-младите, по време на който студентите, каращи последната си година, проповядват в присъствието на учителите си. Студентите са разделени на групи за часовете по религия и групите провеждат молитва в четвъртък вечер, а събота рано сутрин отново има обща молитва за всички в църквата.

Редовният курс е тригодишен: Младежки клас, Среден клас и Старши клас. Завършилите този курс получават бакалавърско звание по теология и проповедническо право. Такъв по време на нашия разказ е Делчев. Освен това се приемат и специални (или би могло да се каже, „извънредни“) студенти. Те вече имат образование в някой колеж или университет и постъпват в Дрю извън редовната програма, само да присъстват на отделни занимания и да се специализират в някоя област. Такъв е Петър Дънов.

Преподавателите поемат най-различни задължения, но всеки от тях е и титуляр по на една специална област. Така президентът на Дрю, негово преосвещенство Хенри Бъц, е професор по Новия завет. Джеймс Стронг е професор по текстоална теология. Джон Милей е професор по систематична теология. Негово преосвещенство Джордж Крукс е професор по историческа теология. Негово преосвещенство Самуел Юфам е професор по практическа теология и, разбира се, професор Силвърнейл е инструкторът по реторика, докато негово преосвещенство пастор Ейрс е библиотекар.

Така или иначе, времето на Петър Дънов в Дрю е времето на „Голямата петорка“ и не можем да не се спрем на тези забележителни преподаватели в американската теология.

Когато семинарията Дрю бива открита през 1867 г., всичко изглежда наред. Има добри преподаватели, те са осигурени от лихвите, които носят вложените за семинарията средства от самия господин Дрю, и това е! Най-старият професор е 55-годишен, а най-младият - 33; какво може да се случи!

Голямата петорка“ на университета Дрю - учителите на Петър Дънов. От ляво на дясно: Юфам, Стронг, Бъц, Милей, Крукс

Случва се това, че само за осем години двама отиват другаде, двама умират и приходите от лихвите се стапят от финансовата криза. Всичко пада на гърба на мощния Стронг и на младия преподавател по гръцки Бъц. Само те са още там. Лъвските рамене на Стронг е известно, че са издръжливи. А Бъц? Висок, строен и нежен, чернокос, някак на заден план по това време - оказва се, че той ще е гръбнакът на Дрю години и години наред и ще остане най-дълго тук на централно място, в светлините на рампата.

Със започването на новото десетилетие те вече са попълнили преподавателското тяло с професор Джон Милей от църквата на Уошингтън Скуеър в Ню Йорк, доктор Крукс от списание „Методист“ и процесът на попълването завършва през 1881 година с назначаването на Самуел Юфам от методистката конференция на Нова Англия.

*

Въпреки че членовете на Голямата петорка се славят с консерватизма си и след време младите либерални методистки теолози ще ги обвиняват, че си приличат по това като две капки вода, те са ярки личности, и то много различни един от друг.

Крукс и Бъц имат премного широки познания и много ясен поглед, за да може вътрешното им зрение да бъде оковано във веригите на миналото, колкото и да не им се е щяло да признаят, че има доза истина в новите възгледи. По-късно мнозина може да са гледаш на „Петимата големи“ като на „Петимата старци“, така както понякога се мърмори срещу несменяемите членове на Върховния съд, но учениците им винаги са ги възприемаш с уважение и дори възторг. Техните личности, характерите им, индивидуалният им привкус на мъже, достигнаш пълна зрялост през дългите години на общуване с хора и книги, им дава престиж, на какъвто рядко се е радвал който и да бил преподавателски тим. Младите се пръскат оттук по света с мозъци, развити от логиката и аргументите на „Чичо Джон“ Милей. Те се научават как да подсладят и да подправят изложенията си с остроумните забележки и анекдоти, които „Чичо Сами“ Юфам обича да вмъква по отношение на човешките слабости и колебания. Знаят как да задълбават в работата над проповедите си, защото са виждаш живот дори в най-скучните елементи на учебната програма. За Джон Бъц няма какво да се каже. Прякорът му между семинаристите е „Свети Иван“ и това е достатъчно.

Ако трябва да се вгледаме в тях по-отблизо, за студентите истинското интелектуално чудо е Джеймс Стронг. Пълнотата на информацията му, течащото като река слово, научната му трудоспособност, безбрежната му широта, микроскопичната му прецизност буди учудването на учениците му и ги хвърля в преклонението на отчаянието. Как да го достигнеш?

Знанията му са толкова огромни, интелектуалното му любопитство е толкова силно, че се случва да се оплете в собствената си неизчерпаема енергия да търси и открива. Когато влизат в един от часовете му, семинаристите виждат черната дъска изписана с математически формули. Нещо е обяснявал на предишния клас. И като ги вижда да гледат учудено, доктор Стронг започва да обяснява, че ето тук се вижда, че дори математическата логика може да те доведе до лъжа. И той проследява операциите и трансформациите, според които 1=3. Един от студентите иска разрешение да провери уравненията на проф. Стронг и успява да докаже къде е извършен трикът и откъде, ако се тръгне по алтернативен път, може да се избегне резултатът, че едно е равно на три. И часът хвръква! Доктор Стронг се съгласява, че е тръгнал по грешен път, но и някои студенти признават, че са били напълно убедени, че изводите*му са точни. И започва възвишена дискусия по простата истина, че в края на краищата животът е по-голям от чистата логика и поради това духовното прозрение на проповедника е по-ценно от логическата прецизност.

Тази бравурност на Стронг, разбира се, е и негова слабост и с време учениците се възползват от нея. Мнозина от тях си спомнят с дяволита усмивка дълго след като се разделят с Дрю, колко лесно е било човек да отклони Стронг: подхвърлиш му засукан въпрос и неудържимият поток на знанията му потича, а урокът за деня бива забравен. Може би затова, съзнавайки еруптивната си енергия, доктор Стронг в свободното си време и през ваканциите се заема с водене на експедиция до Светите земи, с което полага основите на дълго запазилата се традиция на семинарията да провежда проучвания и изследвания в Близкия изток.

Що се отнася до научната му дейност, няма в Дрю човек, който да не се гордее с постиженията му. Стронг лично публикува дванадесет тома от Голямата библейска енциклопедия, започната от Клинтък. Към тях трябва да се прибави големият Конкордантен библейски речник. Едно върху друго тридесетгодишен труд! Рошав патриарх с огромна брада, с очи винаги живи, играещи със сиянието на неизличима младост, весел, мил, с детински дух, той сам обича да признава, че като всички от Голямата петорка е консервативен. Но добавя, че като светски методист той е „консервативен в принципите си и прогресивен в действията си, и това е напълно вярно за оня методизъм, който е способен да се приспособи по форма към различните житейски трансформации във времето и пространството“.

Колко хубаво казано! И как наистина би трябвало да е така. И колко - уви! - невярно е за практиката на методистките мисии на Балканите - ще си каже след две десетилетия Петър. Но сега - той е само дълбоко и отчаяно респектирай от този гигант и го адмирира, и... стои настрани от него.

Петровият човек е доктор Юфам.

Генерал Клшггьн Фиск, една от финансовите опори на Дрю, често разправя как пътувал във влака в Нова Англия и в разговора със спътника си го попитал познава ли доктор Юфам. „Юфам, Юфам? - сбърчил чело човекът и след това му просветнало. - Искаш да кажеш Сам. Зная го. Сам е темел човек, може да се облегнеш на него.“ Историята е добра, защото показва двете най-характерни черти на професора по практическа теология. Първо, никой никога, ни ученици, ни неговите колеги, не го нарича Юфам. За всички той е или „Сам“ или „Чичо Сам“. Това си спомнят всички, които са били близки с него: че характерът му просто те предразполага към непосредствена, интимна, човешка връзка. С това върви и хуморът му, суровата му нужда нещата да правят смисъл, проникновената му мъдрост, съчетана с пиперлии примери и някаква едва ли не домашна атмосфера около всичко духовно и съществено важно. Човек убежище! Човекът, от когото Петър е имал нужда, за да започне да отваря душата си и тя да започне да се разлиства.

Повечето спомени за Юфам са свързани с обичта му към шегите. И това е толкова по-очарователно поради факта, че на пръв поглед не личи. Единствен от всички учители тук той носи твърда пасторска бяла права яка и козята му брадичка и дългият му прав нос стърчат предизвикателно. Да, но дълбоките му очи се смеят под рунтавите вежди и на устата му потръпва вечна усмивка. Повтаря нови вицове, разказва стари вицове в час, но в устата му те не са стари, защото ги кара да блеснат с интелектуалните искри на словото си. Обича приятели, обича да се влачат подир него почитатели и въпреки че идва от Нова Англия, където хората уж били по-сдържани, не вярва на Емерсън, че „човек е и си остава центробежна орбита и съхранява индивидуалността си на тази основа“. За него индивидуалността не е пълна без приятелство и той лесно се сближава чрез онова, което е привлекателно в хората, без да вижда отблъскващото в тях. Когато се обърне към някого с протестантското „брат“ - „брат Димитриус“, „брат Бедрос“, „брат Петър“, това звучи като обръщение към кръвен брат, не само като „брат во Христе“. В неговата орбита всеки бива възприет с интерес и очакване, така че можеш да го видиш навсякъде и с всички по всяко време. С двадесет и пет годишната си кариера на блестящ проповедник и тук той е най-търсеният за амвона, не само в Дрю - което изискват задълженията му, - но и в околните градски църкви. В сряда сутринта и четвъртък вечер подтиква дискусиите и укротява разпалването на страстите при обсъжданията на изнесените учебни проповеди. Едновременно с това в петък в един часа следобед, когато започва дългият уикенд, вече е на игрището за крокет, чука и трака дървените топки на тази колежанска английска игра с учениците и гласът му се извисява над техните гласове.

Класовете му обаче са това, от което Петър Дънов пие с пълни шепи. Затова е дошъл: да усвои всичко, което може да научи един бъдещ проповедник, и той възприема всички уроци, цялата техника на чичо Сам, защото тя не идва на теория, а с живия пример, с дългия опит и огромната целенасочена работа за постигане на най-доброто.

Чичо Сам категорично е против старите предразсъдъци на методистката традиция и повтаря, че „проповедник, който- вярва, че всичко, което се иска, е да си отвори устата и да остави Господ да я напълни“, ще открие, че „тя ще бъде напълнена с вятър и облаци, ако не се научи какво трябва да прави“. Той настоява, че „проповедта трябва да има ясно изпъкващи опорни точки - да е като стар дръглив кон, дето кокалите му така стърчат, че да можеш да си закачиш шапката на кълките му, само че трябва да има и много месо, иначе хората няма да го купят от вас“. И най-важното, което непрекъснато повтаря: „Когато хората ви погледнат в лицето неделя сутрин, не забравяйте, че сърцата им питат: „Човече, видя ли Бог тази седмица?“

Яка подготовка, труд, ясно заковани основни точки, всичко подплатено с жива плът и кръв - разбираемо и близко до земята! Поднесено с любов и хумор и озарено от вдъхновение! Това е то.

Петър Дънов научава уроците на чичо Сам и въпреки че в дългите години напред го надминава в практическите резултати на проповедничеството, основните принципи на Юфамовата проповед остават непокътнати за него през следващите петдесет и пет години. Столът на Учителя Дънов на „Изгрева“ е методистки проповеднически стол с уширение на дясната подпорка на ръката, на което може да се пише. Близо зад гърба му има черна дъска. Дължината на проповедта е определена след столетия проповедническа практика за това колко може да се разтегне вниманието на слушателите: двадесет минути. Преди проповедта се пеят духовни химни, макар в случая да се наричат „братски песни“. Проповедта дълги години се започва с това, че Учителят фиксира цитат от Новия завет и поема оттам. След проповедта - също химни и братски песни.

Това, че този, който му отваря света, е чичо Сам, не значи, че Петър Дънов няма какво да получи и от другите си учители. Той научава много като теория от другия шегаджия от преподавателския тим - доктор Джон Милей. Вероятно по тази причина и на него му викат „чичо Джон“. Само че шегите на Милей никога не са в клас. В клас той е проникновен анализатор. Толерантен, с отворено съзнание, прогресивен, макар и фундаменталист в духа на проповедите си, Милей кара всеки свой аргумент да сияе и да разтърсва душата. Това е времето на теологическите дискусии, когато се смята, че колкото и остри да са - те са от полза, и не се иска извинение за разпалените думи, които са произнесени от амвона. Милей дълбае, проверява фактите, критично преосмисля старите интерпретации на словото и смята, че без това не може. Така че ако подклаждането на вярата е основното в проповедта за него, критическият процес при анализа на текстовете също е задължителен, защото анализите са от хората и искат непрекъснато подобряване и осъвременяване. Религиозното чувство е основното - но не може и без човешкия разум, тъй като моралното съзнание не е достатъчно, за да се достигне до теологичната истина. Така според Милей теологията никога не трябва да остарява, да става догматична, променливият слой в нея винаги трябва да върви към по-добро.

Една от основните мисли на Милей е, че ако Бог идва при човека, за да му се разкрие като Бог, той трябва да приеме човека такъв, какъвто го намери. Ако човек е неспособен да приеме и повтори това, което Бог иска да предаде, тогава той е ненужен както на Бог, така и на човечеството. Още повече - казва той - че ако именно природата и откровенията са единствените източници на теологията, духовните инстинкти на човека и духовното съзнание на човека трябва да се търсят точно там - в природата и в откровенията, които ни се дават по естествен начин, а не в буквата, не в етиката на времето, законите, културата и всичко човешко, колкото и относително трайно да е. Макар и интелектуално натоварена, неговата програма много пъти включва лекцията му за „Теантропичната личност“ и открехва една малка вратичка към лъчезарната дискусия след години, в центъра на която ще се озове Петър Дънов в Бостън. В тази лекция доктор Милей заключава, че божественото съзнание на Христос е организиращата тайна на човешката личност, че фактът, че Бог се въплътява в Човека, води до нещо ново в знанието на самия Бог за човека; разбира се, не нещо, което е повече отпреди, но определено, което е различно отпреди. Една малка искрица от безбройните искрици на теологичните дебати навремето в Америка: на персонализма, на унитарианството, на трансцендентализма. За Петър Дънов мащабът на тези теологични дискусии още не е ясен. Чрез систематичната теология на проф. Милей обаче е посадено зрънцето: Бог и Човешката личност се сближават. Бог влиза в Човека, когато се въплъщава в Исус и се доближава с това до Човека, и започва да го разбира по нов начин. С изграждането на личностното в човека обаче се издига на по-високо ниво онова, което е посадено в човека - а именно Божественото, което е вложено в него. Има едно всемирно съзнание сякаш. Едно всемирно съзнание, което ни се разкрива в природата, спонтанно, и като растем като личности, в нас всъщност расте семето, посадено в Исус, и като растем като личности, ние се доближаваме към Бога, ние се сливаме с Всемирното съзнание.

Но теорията не е силата на Петър. По-късно това, че не е негова сила, може и да го накара да иска да навлезе в нея, да проникне там по-дълбоко, за да закръгли образованието си както трябва. Но сега Милей му открехва вратата да разбере защо така го вълнува природата, защо лъчи от нея така силно душата му. И ще го придружава понякога заедно с другите в разходките му из гората на Дрю или по-далече, макар и мълчалив и някак встрани.

Петър е бил дълго интелектуално самотен и сега за пръв път получава отговори за въпросите, които е крил в душата си. Отговорите са добре дошли, разбира се, но дългата самота си е дълга самота и има нужда от близост, от човешка топлота. Чичо Сам затова му е по-скъп. По човешки. И като става дума за човешка близост - другият му любимец е доктор Джордж Крукс. Човек, който навсякъде се вре, всичко прави, участва навсякъде - стълб на методистката църква, но не като „чичо“, а като стара леля, като приветлив барман, като... - всъщност с това голо топ- често теме, с това бръснато лице, декорирано отстрани само с чифт огромни бакенбарди, с големите торбички под очите и юпитерианския приятелски поглед над отпуснатото валчесто тяло - та той е направо герой от романите на Чарлз Дикенс. С тези старомодни високи гети на обущата на това отгоре!

Добър, топъл човек. От старата гвардия. Винаги можеш да отидеш при него и ще те приеме. Винаги можеш да се отдалечиш от него и няма да забележи. Седи си на стола. Работи. Пише. Редактира. Толкова години е бил редактор на най-голямото списание на тези хора „Методист“! Книжен човек. Но зад тези юпитериански очи е скрито книжното съкровище на света - всички златни истории, всички легенди, всички писатели, мотиви, теми, герои и злодеи, безкрайните истории, които пълнят човешката глава, човешкото въображение, човешката съвест. Та този Дикенсов вид на Крукс няма да е чудно да иде от това, че се е вживял в Дикенс, в неговата тъжно-мрачна, остроумна, осветена от християнски пориви картина на света. Даже много е възможно да е точно така, защото през 1842 г. като студент в колежа Дикинсън пропътува цял ден път, за да може да чуе любимия си английски автор да изнася лекция след пътуването си по жепе линията Бостън-Лоуел в Масачузетс. Дикенс мисли като методистите от старата гвардия и този интерес е естествен: доброто е в човека и не може да не победи, богатите трябва да се превъзпитат, за да оправят положението на бедните, робството е грях и робовладелците трябва да събудят християнина в себе си и да направят нещо по това!

И този негов тих, кротък, пълен с любов и дискретна дистанция човешки хумор! - Крукс обичаше Дикенс и караше и студентите си да го обикнат, като им го разкриваше. В добро настроение цитираше цялата първа страница на „Коледна песен“ наизуст:

„Марлей беше мъртъв, с това да започнем!... Мъртъв като пирон на врата...“

*

Казахме, че едно от нещата, което твърде вероятно формира психиката на младия Петър, са странните съвпадения по пътя, по който се движи напред. Всеки път, когато направи нова крачка към ново място, към ново нещо, в което се включва - било то преместването му във Варна, постъпването му в българското училище там, влизането във варненската реалка, сетне в Свищовското американско училище, учителства- нето в Хотанца - всяка негова стъпка напред се свързва с някаква забележителна промяна към по-добро в това ново място. Не можеш да се освободиш от впечатлението за нещо мистично в този път. Той пристъпва напред и провидението сякаш прави мястото, върху което стъпва, да разцъфти.

Когато постъпва в Дрю през 1888 г., този низ от съвпадения става толкова очевиден, че наистина е смущаващ за рационалното съзнание. Нея година Дрю е на двадесет и една години. Ще му предстоят още сто години от вълни и вълни чужди студенти, които да постъпват там, да специализират, да учат... Сто и тридесет години история! И тази история има една преломна година, която превръща Дрю от домашна семинария на една от множеството протестантски деноминации в един от престижните в академично отношение богословски центрове на Съединените щати.

През 1888 г. се открива библиотеката и научният архив на Дрю, за което парите са събрани главно чрез дарение от семейството на господин Корнел, и оттогава се строи и се събират помощи, и се изкупуват ценни научни материали, и най-сетне идва време - както се казва - да се среже лентата.

*

Между материалите и брошурите с информация за семинарията, които Петър получи при регистрирането си в Мийд Хол, имаше един доста дебел каталог с готическото здание с кулата от бял камък, на което беше спрял да се полюбува при първата си обиколка няколко дни по-късно. Няколко дни го въртя в ръце и го мести от едно място на друго из стаята, докато нареждаше, но не му оставаше време да го погледне. Едва на вечерта, като се върна от обиколката из „гората“ на Дрю, седна в хола под лампата да се отпусне малко и да го види. В годишната му програма на университета, която всеки студент получаваше, с приемите, официалните срещи, началото и края на ваканцията и десетина-двайсет дати с десетина-двайсет церемонии, годишнини и чествания, беше посочено, че след два дни предстои тържественото откриване на библиотеката. След като я бе видял отблизо, но не можа да влезе, понеже сградата беше затворена още, трябваше да разбере повече за нея. И зачете. Историята, комитетите, планове и скици, упътвания за каталози, картотеки и списъци и какво ли не.

Страница 37:

„Новата сграда на библиотеката на семинарията е завършена и е готова за ползване. Тя е изградена от дялан камък, напълно е обезопасена противопожарно и освен главната зала с галерията си има специални стаи за канцеларии, за правилното съхранение на ръкописи, ценни книги и пр. Книгите на долния етаж са подредени в алкови и там има всичко нужно за четене и изследователска работа...“

Петър не беше виждал академична библиотека, подготвена за научна работа. Както и методисткият свят на Америка не бе виждал академична библиотека, построена по последните изисквания на науката и подготвена за изследователска работа. Така че вълнението бе взаимно.

Откриването беше нещо импозантно. Студентите, благотворителите, първенците на методистката църква и видните лица от Медисън и от Ню Йорк влизаха в това поразително здание със смирение, което едва ли бяха показвали в църква. А когато секретарят на борда на настоятелите Уилям Хуайт започна да чете словото си в голямата готическа зала на смълчаното множество, той прикова вниманието така, както малцина проповедници биха могли да го направят.

Петър стоеше до Делчев и Бедрос и тримата гълтаха всяка дума, без да се погледнат - като че не се познаваха. Когато започна всичко, той не бе спокоен, защото още от Свищов бе открил, че не му са много присърце многословните речи. Но тук се разкриваше пред него какво има на разположение през следващите две години като студент: как ще преброди този свят? Щеше ли да успее? Не само слушаше, но искаше всеки две думи на Хуайт да са четири:

„...Президент Бъц, откак решихме да построим това огнеупорно здание, което днес откриваме официално с искрена благодарност, че е изцяло изплатено - откак, казвам, започнахме работата, аз се заех с осигуряването за неговите полици на някои ръкописи, които да поставят началото на един отдел, който да е достоен да привлече изследователи и учени тук да водят изследванията и проучванията си. Привилегия е за мен днес да ви запозная с какво успях да снабдя библиотеката на семинарията Дрю. Нека го опиша накратко.

Болшинството от ръкописните съкровища в библиотеките и музеите на Стария свят са събрани преди Америка да е станала известна като нация. Така че американският учен чувства бедността на страната си откъм свети ръкописи, няма и половин дузина да са описани в каталозите в страната ни като нашите ръкописи тука:

Първо. Това е лекционариум, или Евангелистариум, или сборник от уроци от Евангелията, които да се четат в православните църкви през цялата година. Той е бил поне триста и петдесет годишен, когато Америка е била открита. Състои се от триста тридесет и четири листа в кварто формат... Началните букви са украсени, някои от които със сложни орнаменти; ръкописът е със смел размах, орнаментите са предимно в квадрат, текстът е навсякъде маркиран с червени музикални ноти. Има указания в Менологията, че е специално приготвен за Византийската църква... Това е била вече стара и почитана книга, когато Константинопол е бил превзет от турците и без съмнение е измежду огромните съкровища, разграбени от съкровищницата на църквата „Св. София“.

Второ. Евангелариум, или Четвероевангелие. Цяло. Много красиво изписано на фин велум, сто седемдесет и осем листа, размер четири на три и половина инча, изписани с много фин, но поразително четлив ръкопис. Вероятно датира от единадесети век. Никога не е бил в библиотека, тъй като фолиата не бяха номерирани досега. Подвързията е от петнадесети или шестнадесети век. Заглавките са красиво изписани с пурпурни и златни орнаменти, също в квадратен образец.

Трето. Стихиварион с химните на гръцката църква за годината, с музикално нотиране, добре изписана и добре подвързана хартия.

Четвърто. Молитвеник. Специален сборник от молитви за непреривното обожаване на Дева Мария. Доста голяма рядкост за тринадесети век. Палиографски добър образец на калиграфията от тринадесети век. Теологично това е пълен тезаурус на Марийоларията на древна сравнително добре запазена хартия.

Пето. Йоасафът, или ръкописът на император Кантакузин, съдържа посланията на свети Павел и е безценен. Има още два ръкописа от същата ръка: единият в Лондон, другият в Париж. Датиран е не по-късно от средата на четиринадесети век, но вероятно е по-стар и е сигурно над петстотингодишен. На блестящия източен император Йоан Шести, известен като Йоан Кантакузин, държавника, генерала, императора, историка,- както и религиозния писател! Този ръкопис е рядко красив по отношение на хирографията и е оригинално произведение на блестящия император, монах и калиграф Йоасаф. Има сто и три фолия - твърд велум - единадесет на седем и пет осми инча - текстът е седем на четири и половина инча. Началните букви са с блестящо вермилионово зелено, много от тях са доста сложни, текстът е с дебел елегантен петит, двадесет и три реда на страница, очертани надлъжно по велума.

Това, господин президент, смятам, че значително ще допринесе за прочуването на тази библиотека, която вече притежава толкова много, което е уникално и непостижимо като богатство.“

Как щеше всичко това да стане част от неговото знание, от образованието му?

*

Науката, това да заковеш истината за най-сложните неща на стената на знанието, винаги е имала огромна притегателна сила за Петър след идването му в Дрю. Това е било нова, всъщност непозната досега страница в образованието му. Години наред след връщането му в България ние ще го виждаме да подхваща различни начинания в областта на свързването на мистичното с точните знания и той ще ги следва с невероятно постоянство: наука, образование и вяра; цветове и тяхната мистична символика; анатомия, антропология и френелогия; астрономия и астрология. Всичко това е съзнателно усилие у него да проникне в една важна сфера, която смята, че е добре да се овладее. Там, където е сърцето му обаче, там, където е мистичният прилив на знанието, което го прави духовника и учителя какъвто е, ще открием в поразителната му способност да наблюдава, да съзерцава, да умее да отваря душата си и да медитира. Природата за него е стоте му научни библиотеки, хилядите му антични ръкописи - стари с милиони и милиони години; по-стари от човека.

В Дрю има толкова много неща за съзерцаване, за които не е и помислял, толкова много неща, от които черпят вдъхновение дори учителите му (особено чичо Сам и чичо Джон, разбира се), които окуражават семинаристите за подобно съзерцание, че може безрезервно да се каже, че медитацията сред великолепното обкръжение на Дрю е втората, но не по-маловажна част от неговото образование тук. Разбира се, ако искаме да надникнем в тази страна на нещата, сегашния пейзаж, сегашното обкръжение - колкото и живописно и внушително, дори старите снимки, - няма да имаме представа какво се е виждало през очите на придружителите на Юфам, Милей и Стронг в леса, така млади и така впечатлителни. Няма, защото ще видим само това, което са външните очертания на източника на вдъхновението. А в медитиращото съзнание влизат не само очертанията, а и перцепцията, първичната интерпретация, духът на сетивно възприетото според културата на времето, според стила на съзерцаването, според тезауруса на текста на божественото в природата.

Когато стана за пръв път дума за библиотеката, на която Петър се любува, това, което най-много го поразява и от което не може да отклони погледа си, е витражът - цветният прозорец над голямата зала, който не може да се сравни с нищо видяно в иначе богато украсените православни църкви на детството му; нещо божествено, отворило се под този устремен между върховете на смърчовете готически връх на каменната сграда. Какво са виждали в този прозорец тогава, аз наистина нямам представа. Той не е част от моето време. Музеите не ме възбуждат.

Тогава? Когато този род неща едва са си пробивали път...

Порових се в архивите на тогавашната семинария и останах доволен. Това, което са виждали тогава в „Леса на Дрю“ и ученици, и учители, наистина можем да видим и ние през техните очи... Оказа се, че цяла година след откриването на библиотеката поразителният й кръгъл цветен прозорец продължава да се дискутира. През септември следващата 1889 година чак лондонското архитектурно списание „Билдър“ му се възхищава: „Прозорецът, изписан от господин Хенри Холидей, е замислен така, че да представи „Теологията“ възвеличено в центъра на композицията с моралните добродетели и интелектуалните сили, струпани наоколо й, докато „Скромността“ заема централното място отдолу и е изобразена как води „Младостта“ нагоре към „Знанието'за Бога“. Ако вземем думата „теология“ в най-широкия й и дълбок смисъл, идеята е чудесна и вярна;...оцветяването също е изискано и хармонично. Централната част е с най-ярки цветове, драпериите на страничните фигури са в сдържани тонове дори там, където са в топлите гами, за да поставят главния акцент в центъра.“

Първата обиколка на Петър из „гората“ в началото на учебната година е направена набързо. Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители. И както Томов и Икономов, Петър също е имал своята декемврийска разходка. Разбира се, рамо до рамо с любимия си чичо Сам.

Можем да я видим в описанието на професор Къртис от онези дни, изпратено до някого си. В едно поетично послание:

„Първия път, когато видях гората на Дрю, доктор Юфам, който щедро ме развеждаше, изведнъж каза: „Искаш ли да видиш най-прелестното нещо, което имаме тук?“ И без да чака отговор, тръгна към библиотеката. Тази посока някак ме накара да мисля, че ме води да видя някоя рядка книга, стар ръкопис или исторически портрет. Но преди да стигнем до библиотеката, докторът спря, отдръпна се от алеята и с широк жест на цялата си дясна ръка от рамото до пръстите, като че ли се мъчеше да помете цялата семинария и земите й и да ги струпа точно пред нас, той възкликна от дъното на душата си: „Ето ти го! Това буково дърво! Има ли някъде по света каквото и да било живо създание, което да е по-красиво?“... Пред очите ми остава сцената на този рай от дървета: „Гората на Дрю.“ Не смея да опиша картината, но ето ти едно мъничко късче само: група бели брези и поръсени със снежец смърчове стоят изправени срещу източното небе. Декемврийската сутрин е може би десет минути преди изгрева. Оттук, където стоя, от време на време долавям през върховете на дърветата на североизток озарени петна по далечните ниски хълмове. Точно на изток има дълги, леещи се лъчи светлина - нито правилни, нито красиви - просто мътни червени окраски и сини цветове; толкова тъмни, че едва ли не изглеждат мрачни. Върховете на брезите първи откликват на зората и много скоро перата им, увиснали и леко разлюлени, светят като нишки сребърен филигран. Обаче брезите само за няколко мига са центърът на сцената, тъй като върховете на смърчовете вече напълно усещат изгряващото слънце. Всичките им чупки и извивки внезапно се опърлят и върху тъмнозелените клони, поръсени сякаш с мраморен прах, се появява златно-берилиев блясък, който сякаш запалва възправеното достойнство на смърчовете с неотразима радост. Започваш да оценяваш онези екзалтирани думи на Исая: „Всичките дървета в полето ще запляскат с ръце.“ Защото тези преобразени смърчове са готови да направят каквито можеш да си помислиш радостни неща!

Отделям се от малката групичка и съзерцавам целия огромен замах на „Гората“ и навсякъде е изгрев във върховете на дърветата...“

Изгревът! Това е един от най-популярните поетически (но само поетически ли?) култове в Америка по онова време. Ще го срещнете в Емерсън, ще го срещнете в Торо, във философите природници на методистката църква като Юфам, Милей и Къртис, в култа на слънчевите танци на индианците от средните щати, които пълнят вестниците със своите бунтове, трагедии, надежди и разочарования.

И тази описана разходка с Юфам,. една от десетките разходки, при които Дънов го е придружавал - колкото и странно да е, се оказа, че е документирана и в друг източник. На връщане от нея чичо Сам пише едно от стихотворенията си за гората на Дрю. И си спомня за това стихотворение близо петдесет години по-късно, когато в преклонна възраст пише на един приятел, че това е „химн, който написах много отдавна след един величествен ден в Дрю“. В него той пише за бащите основатели на методизма, които са прекосявали гората на кон с Библия в дисагите, че „...бащите ни, Господи... дори когато дните бяха тъмни, Ти се доверяваха, не задаваха въпроси по Твоя замисъл; вярваха в Твоето слово, очакваха да дойде Твоят ден, очакваха да изгрее Твоето слънце и да засияе...“

Когато се ровех в архивите и едно след друго излизаха неща, които правеха Петър Дънов какъвто го знаем след завръщането му в България, толкова по-разбираем, внезапно ми мина през главата мисълта, че в дните на великите теолози и философи природници гората на Дрю сякаш е била своего рода гигантски сътворен от Всемирното съзнание олтар. Градовете наоколо растат, транспортът расте, но тук времето и пространството наистина са замръзнали; алеите през гората са същите, пробиващите слънчеви лъчи отгоре са същите и гласовете на птиците ти казват същото.

А тези гласове са били съвършено различни от гласовете дома, защото са гласове от друг континент и този друг континент като че символизира паралелния духовен континент, в който се движи тук синът на поп Константин. Пространствено-временният континиум за него наистина е пробит. Дърветата са уж познати - дъбове, буки, брястове, смърчове. Но са напълно различни. Дъбът не се разлиства като в полетата на Варненско и подножието на Балкана, а се стрелка нагоре. Брезата не е деликатното, нежно дърво, хвърлящо профирна сянка над гъбарските поляни, а огромно „животно“.

И в тези дървета, както му е ред, се чуват птичи гласове. Но не се обаждат, а насищат въздуха с шум, плътен като шума на листните жаби нощем; толкова гъст. Непознати гласове!

Работата е там, че гората на Дрю и долината на Хъдзън влизат в един от великите миграционни пътища на птиците. Както черноморския бряг и течението на Дунава към делтата му. Петър Дънов е пълен с гласове на птици от дете. И те са отново тук, но други. И това отново го подсеща по свой начин, че се движи в един паралелен свят, където всичко е абсолютно едно и също и абсолютно различно. Защото е многото лица на Великото, всемирно, вечно. Едно и също.

Наслаждаването от тези гласове, слушането на птичия хор, птиците са друг аспект на това „природно“ време. И пак в архивите на Дрю има ръкопис на една от съпругите на преподавателите, която живее тук по това време, и този ръкопис дава добра представа за тази страна на нещата в семинарията.

„Поради работата на такива личности като Де Сосюр, Уърдсуърт и Ръскин, Торо и Джон Бъроуз в наши дни порасна широкият интерес към всички сцени и предмети, и живи същества на природния свят. И може би този особен интерес към природата никъде не е така очевиден, както в модерното изучаване на живота на птиците.“ Следва описанието на наблюдаваните в гората на Дрю птичи видове в продължение на две години. Този естествен резерват според документацията на автора привлича шестдесет и два вида птици! Шестдесет и два вида птици върху кажи-речи четиристотин декара гора, наблюдавани в течение на две години; повечето от тях непознати в Европа! Дълъг ръкопис. Със съвети как да ги откриете, къде да ги търсите, как да разпознаете гласовете им... И изследването завършва с цитат от една от най-„природните“ поеми на Емерсън, в която той описва „сочното - Чик-чикадиидии! - от якото сърце и веселото гърло“ на американското Чикади.

Наистина тези методисти са особени; наистина - както казва чичо Сам в химна си - не се съмняват в дизайнерския гений на Бога и се възхищават на творението му, и търсят духа му в него, и чакат да ги озари с изгрева на слънцето!

Петър първата година усъвършенства английския.

На следващата година вече се пренася в хубавото общежитие в Ешбъри Хол. Стая 70 на втория етаж. Сега освен четенето и посещаването на общите лекции изнася учебни проповеди и дискутира проповедите на състудентите си. През ваканциите вижда Ню Йорк по-отблизо, ходи на екскурзии с приятели колкото може и се наслаждава на величествената природа по течението на Хъдзън.

В края на втората година един след друг започват да си отиват Делчев (за да поеме пасторството си в България), както и Крикорян (за да намери мъченическата си смърт в турска Армения). Със започването на лятото се откъсва от семинарията, макар и временно, и любимият му „чичо Сам“. Доктор Юфам заминава с екскурзионните турове на „епуърт“ в Англия, за да участва между другото и в една теоложка конференция на Стария континент.

Изтекъл е двугодишният му срок за специализация, и то успешно.

Ключовете на Петър Дънов от университета Дрю от 1892 г.

Трябва да се връща, макар че дълго се бави, пътува, работи по малко тук и там. Идва си в Дрю, след като годината е започнала. На шестия ден след официалното откриване на новата 1890-1891 учебна година - сряда 15 октомври - президентът на семинарията д-р Бъц подписва пред нотариуса на щата Ню Джърси А. Г. Растъм следното свидетелство:

Дрю - Теологическата семинария

Канцеларията на факултета

Медисън, Ню Джърси, октомври 15, 1890.

Това е да удостовери, че господин Петър К Дънов е добър и редовен студент на Теологическата семинария на Дрю. Той имаше отличен характер по време на престоя си при нас, трудолюбив е и е съзнателен. Това е да удостовери официално неговата връзка с нашия институт и отличните му качества като студент.

Хенри А. Бъц

Президент на Теологическата семинария на Дрю.

Между последователите и учениците на Дънов този документ се цитира като свидетелство за завършено духовно образование; говори се, че две години е учил в протестантска семинария в Ню Джърси. Всъщност това е невярно. Петър Дънов е учил четири години в семинария Дрю и този документ не е атестат за завършено образование, макар че когато тръгва за Америка, е предвидено след две години да се завърне в България и да се заеме с проповедническа работа. Подписаният документ от доктор Бъц е свидетелство за това, че е редовен, и то съвестен и добър студент в семинарията, за да му послужи пред емиграционните власти. Петър на този етап не може и да помисли да се връща; едва е навлязъл в това, което ще бъде негово бъдеще и смисъл на живота му. Едва се е открехнала вратата, през която трябва да мине, и той иска да остане и да учи. И да участва... Във всичко, което семинарията може да предложи.

На първо място обаче е разширяването на специалните му знания с това, което любимият му „Дикенсов герой“ професор Крукс може да го научи за световната литература в извънпрограмния си курс. В неговата група той е заедно с още петнадесет старши студенти на курса. Вторият извънреден курс, с който се нагърбва, естествено е с каквото и да преподава „чичо Сам“. И това се оказва извънпрограмният му курс по обща история, в който той дели чичо Сами с още двадесет и трима колеги.

Понеже закъснява, докато уреди новата си учебна година, загубва стаята си в Ешбъри Хол. Вместо неговата стая номер 70 му дават съседната - номер 71, и той остава там през следващите две години.

Тези следващи две години са различни. Сега вече е зрял човек. Снимките му го показват красив, елегантен, със самочувствие. Съзерцанието в Дрю се заменя с кипежа на Ню Йорк, с истинската мисионерска работа, тъй като сега там се откриват две начинания за подпомагане огромните вълни от бедни емигранти, които се стичат в Манхатън. Там може да се вземе работа, свързана със семинарията, което е и добър стаж, и добър актив, и се плаща по-добре.

Така че сега ще прехвърлим фокуса на вниманието си през река Хъдзън в Манхатън.

*

Това вече е съвсем друга работа!

Ритъмът е друг; не на методистката академичност, но - макар и мисиите на Дрю в Манхатън да са методистки - ритъмът на работещите в тях е ритъмът на химните на негрите баптисти!

Ритъмът на дишането.

На спящия дървар.

На родилката при раждането.

Every time I...

Feel the spirit...

Moving through my heart...

I cryyyyyy. ...

Настръхва ти не косата, а кожата на душата!

Всеки път...

Щом усетя Духа...

Да се размърдва в сърцето ми...

Аз плача...

„И всичките дървета в Твоите поля, Господи, пляскат ръце“ - както каза Исая - в черния железен ритъм на негърския химн.

Автоматнчна камера

1891 (15 април) в Сливен д-р Миркович започва да издава окулрюто списание „Нова светлина“.

1891 (от юли нататък) в. „Ню Йорк Таймс“ започва разпалена дискусия по строителството и цялостната подготовка на Световното изложение в Чикаго (посветено на 400-годишнината от откриването на Америка-1892), на което ще има и български павилион.

1891 (юли) във Филаделфия, Пенсилвания, пристига Георги Чакалов от Саут Джърси инститют с диплома по гръцки и латински и постъпва в медицинския факултет на Филаделфийския университет.

1891 в Камден, Ню Джърси, Уолт Уитман публикува Goodbye my Fancy! („Довиждане, Душице моя!“).

1891 в Бостън, в библиотеката на Теологическия факултет се получава броят на сп. „Атлантик Мънтли“ с прочутото есе на Емерсън „Бостън“, което при идването си тук Дънов ще щудира.

1891 (16 ноември) в Медисън, семинарията Дрю, Петър Дънов надписва снимката си, която изпраща в България на сестра си: „На моята любезна сестра Мария П. Стамова от П. К. Дънов“.

1892 на о-в Елис Айлънд, Ню Йорк (на мястото на изоставен форт) се открива емиграционната служба, през която до 1920 г. преминават, за да се заселят в САЩ, 12 милиона емигранти.

1892 започва работа американската фирма за кафе „Максуел Хаус“, която след повече от век още доминира на пазара на САЩ.

1892 (26 март) в Кемдън, Ню Джърси, след излизането на деветото издание на „Стръкчета трева“ умира Уолт Уитман.

1892 в Медисън семинарията Дрю тържествено чества своя четвър- твековен юбилей.

1892 (есента) в Русия масовият глад достига връхната си точка и в САЩ частни организации започват организирането на помощи.

1892 в. „Ню Йорк Таймс“ започва нова дискусия по дипломатическия конфликт с Турция за правата на американските протестантски мисии в тази страна.

1892 в Бостън сп. „Методист Ривю“ публикува специално изпратената от България статия на учителя на Дънов от Свищов Стефан Т.омов за панславизма.

1892 в Полша руските власти започват масовото изселване на евреите от страната.

1892 (12 октомври) в Бостън Петър Дънов се записва в Теологичес- кия факултет на Бостънския университет.

1892 (ноември) в Ню Йорк започва битката по защитата на телефонния патент на фирмата „Бел и Ко“.

*

Със започването на следващите две години от пребиваването на Петър Дънов в семинарията Дрю настъпва известна промяна. Уикендите му, които първите две години преминават в работа или в семинарията, или в проповядване като стажант в околните църкви в Ню Джърси, сега все по-често се свързват с Ню Йорк. Онова, което беше място за рядко и вълнуващо гостуване - постепенно все повече става негова втора работна среда. Докато учи в Медисън, стажът му като методистки мисионер частично протича в Манхатън и той за пръв път опознава града отблизо, вниква в неговата грандиозна сила, неговото великолепие и неговите противоречия.

В самото начало на деветото десетилетие на века населението на Ню Йорк стремително надминава два милиона и двеста и петдесет хиляди жители. За сто години се е увеличило седемдесет пъти. Когато се връща в България през 1895 г., градът ще е надминал три милиона! Потокът на емигрантите все още е от Южна Италия и Източна Европа и сред източноевропейците са около половин милион евреи, които населяват стария квартал на германските и ирландските емигранти от предишната изселническа вълна. Долният Ийст Сайд - така се казва кварталът - става най-гъсто населеното място в света! В съседния квартал на юг - Китайския квартал, който е заселен преди четвърт век - сега швъкат над половин милион души. Още по на юг в съборетините, тресавищата и помията на Петте кьошета, гъмжат болести, престъпност, жестокости, които забележителният съвременник на Петър - журналистът от холандски произход Рийс - заснима за прочутите си репортажи и отразява в десетки скандални за времето статии поради критичността им към кметството и градската управа. Всъщност за ужаса на Петте кьошета се шуми още няколко десетилетия преди това, по времето на гостуването на Чарлз Дикенс, който също описва това физическо и социално тресавище в Американските си бележки. Работата обаче свършва Рийс - неговите статии именно довеждат накрая до сриването със земята на целия квартал.

Това е голямо предизвикателство за методистките среди, които силно залагат на мисионерската си работа, а при това тяхната процъфтяваща семинария Дрю отстои само на по-малко от час с влака през река Хъдзън от Китайския квартал и Ийст Сайд в Манхатън. Семинарията Дрю всъщност започва своята „градска мисионерска“ работа в Ню Арк още през 1877 г. и там работят някои бедни студенти, за да си изкарат нужните седмични три-четири долара. При постъпването на Дънов в Дрю през 1888 методисткият клон на Църковното сдружение за Ню Йорк вече има редовни семинаристи на работа от петък до понеделник всяка седмица. На върха на емигрантската вълна през 1890 г. се откриват две градски мисии. Едната е за мизерстващи италиански деца в северната част на града, другата - в която по това време, както виждам, е работил Дънов - е в Китайския град, където методистите се сдобиват със специална тухлена пететажна сграда.

Хранене, обличане, хигиена, чисти ръце, молитви, никакво каране, никакво взаимно обаждане на учители и ръководители от страна на децата в мисията! Това са неща, които Петър знае отлично да прилага още от времето на учителстването си в Хотанца. Това, което дава в повече, е цигулката, музиката, помагането на малките нещастници да пеят!

*

Но - улиците на този град!

Какво чудо! Какво чудо на модерното и .„градското“ е този град!

Улиците на Манхатън са павирани и задръстени от коли и автомобили. Влаковете на различните железопътни компании стигат не само до центъра на града, където започва да се изгражда желязната предшественичка на гарата Гранд Сентръл, но и до Даунтаун (т.е. центъра) - близо до кметството. Всъщност те започват да поемат и градския транспорт и едно след друго се появяват така наречените ел-влакове; железопътните линии, издигнати над платната на авенютата, някъде на нивото на втория етаж, за да оставят улиците за колите, автомобилите и пешеходците. Железните конструкции за релсите минават под носа на квартирантите. Отваряш да си изтърсиш чаршафа или да простреш прането на въжетата на рамките на прозорците и на три метра от теб се друсат вагоните, а зад стъклото мъже с каскети, отиващи на работа, дремят недоспали.

„Фшшшшшшшт“ - парата от локомотива скрива гледката и разширената му нагоре тръба пуфка черен пушек, защото работим с въглища, разбира се, и саждите ти „освежават“ прането. Така друса и трака желязната конструкция на ела, че през нощта спиш само теоретически, цялото ти легло подскача и стените се тресат, когато премине влак.

Градът обаче е поразително благоустроен за такъв привиден хаос. Всичко принадлежи на частни компании и прииждащите емигранти, перманентната експлозия на броя на консуматорите, им дава огромни възможности да растат. В центъра на Манхатън - някъде към северната част на Сентръл парк - по това време се изгражда първият огромен резервоар за прясна вода, който осигурява целия град. Под земята са прокарани тръбите на първата абонаментна компания за поддържане на парно отопление. Дотогава всяка сграда има собствен котел, както беше в София до след Втората световна война, но сега парната станция до Медисън Скуеър Гардън обслужва целия богаташки район на тази част на Манхатън. Да вмъкна ли тук, че тръбите от него време още са в действие? Едва през 1995 година гръмна една от централните тръби на сто и десет годишната инсталация, наводни 57-ма улица и за пръв път вестниците излязоха с питанки на първата страница: Нима още ползваме повече от стогодишна инсталация? Така са направени тези работи по него време! Частните фирми изпипват нещата добре, за да нямат прекъсвания в събиране парите на абонатите.

Това е време на решителната промяна в облика на Ню Йорк. През осемдесетте години все още тук-там се усещат старите места на индианския остров като забравени петна от миналото. Кварталът Мъри Хил около Лексингтън авеню и 35-а до 40-а улица вече е загубил лозята си на припек, но си е хълм, покрит с градини, дворове и стари плодни дръвчета между декоративните храсти. Сентръл парк доскоро е още тресавища, камънак и по някое блато: „Пустеещо място, грозно и отблъскващо“, както казва собственикът на вестник „Ню Йорк Ивнинг Поуст“ Уилям Брайън, населено от самонастанили се гледачи на свине и кози. По него време три хиляди работници и четиристотин коня и каруци още се блъскат по благоустрояването му. Петте кьошета, за които стана дума, още издават по улиците и задните си дворове, че и там е било тресавище. Подобно петно има и там, където се подготвя строежът на нова модерна сграда на мястото на повече от петдесетгодишното здание на Нюйоркския университет, сред най-живописната, и то английска по характер част на града. Тук Пето авеню и 7-ма, 8-ма улица доскоро се задънват в заблатените треволяци и не знаят накъде да вървят. Някога поради изворите му това е било любимо място на индианците за временни лагери; сетне става гробище, сетне място за дуели и учения. По време на изграждането на жилището на господин Дрю няколко пресечки по-нагоре тук изниква огромно мръсно пазарище със зачулени фермерски каруци със зеленчуци, докарани от градините на Лонг Айланд, кафези с птици, сергии, врява и на запад редица от дълги дъсчени складове и пазарски халета. Когато Дънов прекосява океана, вече е взето решение тази язва да стане парк и започва строежът на бронзовия паметник на Гарибалди (за радост на италианците, живеещи в съседния квартал - „Малка Италия“), а когато той започва да ходи в мисията в „Китайския град“, тук вече се издига и великолепната триумфална арка на прочутия Станфорд Хуайт.

Самите сгради се преобразяват. При идването си Петър е учуден от безкрайните редове от 14-15-етажни канцеларии, банки и жилища. Сега - само две години по-късно, разликата е очевидна. Започват да щръкват първите небостъргачи и първите стилни сгради, богато украсени с каменни релефи и орнаменти от ковано желязо, с керамика и цели „рисунки“ от фантастична неизмазана тухлена зидария. Вече споменахме за сградите на Пресата близо до Петте кьошета. На югозапад от нея е районът Трайбека - тогава разцъфтяваща бизнес-част на града. На северозападния ъгъл на Трайбека се строи складът на Флеминг Смит по проект на Стивън Декатър във фламандски стил - сега паметник на културата на Ню Йорк. Томас Джаксън пак там строи цял блок от небостъргачи за компанията на Фейрчайлд.

И долу по тротоара младите семинаристи с младия мисионер от Варна между тях пресичат Трайбека, след като са се смъкнали от ферибота през река Хъдзън на път за мисията в „Китайския град“. След години в една от беседите си Петър Дънов описва чувството на ареалност по тези улици. Излизаш на „Хъдзън“ или „Бродуей“ и трещи музика, носи се каляска нагоре към Сохо, а на капрата разкошен кочияш с цилиндър и до него чер арапин в копринени червени шалвари и чалма с огромно щраусово перо върти очи и музикантите вътре надуват тромпети и тром- бони и тряскат чинели, и ти мислиш, че е слязла с махането на магическа пръчка „Хиляда и една нощ“, и каляската отминава, и на гърба на купето - табло с огромни букви: „Кафе Максуел - екстра до последна капка!“. Оказва се, че са пуснали ново кафе на пазара.

*

Времето на рекламните шествия!

В главата ти е някакъв беззвучен грохот. Река по-пълноводна от Дунава тече, фериботи, кейове, транспортни кораби, море, влакове, каруци, пак влакове, улици, претъпкани горе с пране, долу със сергии; и тук вече до полуда е вряк и кряк от деца в краката на продавачи, на разхождащи се контета, на джебчии и просяци.

Вечер всичко стихва донякъде и както го описва 0'Хенри в тогавашните си скици, пада нощта и двете грандами на Ню Йорк си говорят от разстояние - Статуята на свободата с корона и факел в ръка на каменния си пиедестал на островчето в Горния залив и Златната Диана с лъка си върху позлатеното кубе горе в Манхатън сред богатия парк на Медисън Скуеър Гардън. Говорят си за растежа на града, за строежите, за богаташките къщи, произшествията, вълните на емигрантите... Може би за първото изпълнение на четвъртата симфония на Чайковски от Нюйоркското симфонично дружество през май 1890 година. Със студента от университета Дрю, дето излиза от концерта и замръзва на един от стотиците тротоари между тях. За какво ли не разговарят те по време на немите си нощни диалози.

Докато небето на изток порозовее...

*

Телескопичен блик

Какво нещо е да плуваш през океана към вътрешното море на Ню Йорк, където те чака всичко това! Сега то чака Петър Илич Чайковски да дойде сам след шумната слава, която добива с изпълнението тук на неговия цигулков концерт от Мод Пауъл през 1889 и сетне още по-големия успех на четвъртата му симфония през следващата година.

Но защо не идва? Какво го терзае? Един месец преди началото на диригентското си турне в Америка Чайковски се върти в Париж., дирижира на 5 април 1891 г. своята „Трета сюита“, „Меланхолична серенада“ и „Втори пиано концерт“ със Сапелников. И двете седмици преди да тръгне за Америка, избягва в Руан уж да композира „Лешникотрошачката“, но не върви! Какво го терзае, защо тази депресия? Брат му Модест крие от него, че сестра му Саша е умряла, за да не рухне преди историческото си турне в Новия свят, но Чайковски, без да казва, се връща в Париж, отива в Кабинет де Лектюр край Операта да пие чай, както често прави, и прочита в „Новое время“ за смъртта на Саша... Не може, не, не може да замине!... Но е взел 2500 долара аванс и ги е похарчил... Трябва да замине... Боже мой! Ще се провали!

Елегантният „Ле Бретон“ оптлава с него от Хавър на 17 април 1891 г. за десетдневното си прекосяване на океана и настъпва истински кошмар. Спътницата му пропуска парахода.

През цялото време го мъчи морска болест. Един германец се самоубива и Чайковски се оказва единственият, който знае немски на кораба, и капитанът иска от него да прочете прощалното писмо на нещастника за смъртния протокол... „Не го извърших аз, не съм виновен! Той знае...“ Задигат му портфейла с 460 франка - последните му пари! И няма нищо, нищо, нищо, което да го държи на крака освен да съзерцава от някой ъгъл на палубата вълшебните залези на океана.

В хотел „Норманди“ на Бродуей го впечатлява електрическото осветление в стаите, но... сякаш гледа на това не той, а друг човек. В деня на тържественото откриване на Карнеги Хол стои скрит в ложата си и слуша Берлиоз, който му се вижда безумно досаден. На рождения си ден на другия ден - 7 май - ни жив, ни умрял дирижира своята „Божа молитва“ от Седемте си свети етюда.

И след това - на 8 май 1891 е първият му личен концерт, на който ще дирижира „Третата си сюита“. Той е изцяло изцеден... пуст... мъртъв...

И излиза, но има чувството, че не излиза, а като че ли бавно пада на сцената и вътре в него няма нищо, нищо...

*

Ню Йорк не е само този ужасен трясък и това бучене, разбира се. Този гигантски град в новите концертни зали и салони вече е тръгнал по пътя да стане една от музикалните столици не само на Америка, но и на света. Заменил дъбовата гора на Дрю с каменната гора на метрополията, на Дънов му липсват разходките сред природата, които е толкова лесно да предприемеш с приятелите си в Медисън, и той ги заменя сега с музиката на Ню Йорк.

Предстоящото откриване на великолепната концертна зала Карнеги Хол съвпада с шокиращите новини за глада в Русия и усилията на благотворителна протестантска Америка да намери начин да помогне. Чайковски е поканен на голямо диригентско турне и началото му се решава да бъде ознаменувано с не по-малко забележителното откриване на Карнеги Хол, където той ще започне турнето си с първото махане на диригентската си палка. Методистката църква, която също подпомага контрибуциите, има билети за концерта, някои от които отиват за отличилите се бъдещи пастори от Нюйоркските мисии.

Виждам Петър Дънов на този концерт...

Телескопичен блик

Чайковски е потънал в сияйна, бяла музика и това е всичко, което усеща, и вижда, че тя изтича от диригентската му палка - тази светлина - с такова чувство на любов, с такова пълно даване на всичко, което е в него, с такова пълно прощаване със себе си, защото го раздира вина; вина, че не е достатъчно чист, вина, че е умряла Cauia, а не той, вина, че светът трябва да е красив, красив, красив и пълен с любов, но той нищо не може да направи, за да стане така; човек е така неспособен още...

Източният бряг е в истерия!

Вестник „Морнинг Хералд“: - Великолепно... сила, която веднага ви поглъща и омагьосва...

„Ню Йорк Дейли Трибюн“: - Гений!

„Прес“ - ...Между шестте най-велики композитори на всички времена!

„Ивнинг Поуст“: - Третата сюита е богата... царствена... Вече побелял, огънят в очите на Чайковски...

„Ню Йорк Уърлд“: - Всепокоряващо!

„Ивнинг Телеграм“: - Възбуди публиката до възторг, какъвто не сме виждали... Държи музикантите на върха на палката си с емоционалната си мощ...

Истинският триумф обаче е четвъртият му концерт в Ню Йорк на 9 май. Ученичката на Франц Лист - Одел Аустерохе - помита партитурата. Чайковски вече е стъпил на краката си и след концерта казва: „Не съм постигал такъв възторжен от- глас на работата си дори в Русия.“ Става дума -уви! - само за отзвука на публиката към този концерт. Най-голямата му награда от към човек си остава в далечното минало; тя идва още през 1876 година, когато Толстой стои до него при премиерата на „Първия му струнен квартет" и плаче. А това е отдавна, отдавна минало и той е много, много тъжен и самотен.

...Отзвукът е невъобразим.

Чисто музикалното майсторство далече надраства вълнението от светското значение на събитието. Петър Дънов, който е виждал отрупани с декорации руски княжески и графски, и генералски величия под златния кошер на медалите си да водят бъдещия български княз за ръката, преди да го сгромолясат има-няма след пет години, тук се среща с божествената чистота на руския дух - най-романтичната музика на романтичния век, най-поразителната оркестровка на един гений - „Третата сюита“. Чайковски дирижира, побелял, красив, сияен, строен, с младежко саксонско телосложение и нежно къдрави коси и брада (да не казваме женствени!) - и нещо става в сърцето му, нещо заплаква от щастие и когато след два часа Петър стъпва на тротоара на великолепно осветената петдесет и седма улица - стъпва един младеж, който до края на живота си ще бъде сигурен,-че бъдещето принадлежи на славянството, водено от Руската I душа.

Не забравяйте, че това не е емоционален порив. Ню Йорк е град на I музиката. По това време - на световната музика, и Петър - със своето Е специално отношение към нея - ходи на концерти и слуша. Тук по няколко пъти в седмица има представления Германската оперна трупа - с репертоар от класическите европейски опери. Десетки театри. Десетки мюзикхолове. Идват да концертират артисти и изпълнители от цял свят. Като прегледате колоните на музикалната критика на „Ню Йорк Таймс“ и „Ивнинг Поуст“ от двата сезона, в които Дънов половината от времето си е в Манхатън, ще научите за блестящи представяния на Вагнер, на I Бетовен, на оперите на Моцарт... Музиката за Петър замества това божествено сливане с девствената природа, което Америка открива в края на века. Всички тези велики композитори обясняват Бог, говорят за него, помагат ти да го разбереш и почувстваш. Но споменът за тези гигантски брези в гората на Дрю, за деликатните им провиснали пера, парнати от първите лъчи на зимното слънце... те са само в Чайковски; необясними, изумителни, пълни със сладкия въздух в гърдите ти, спуснал се неведомо откъде.

Идва шестата коренна раса; издига се от страданията на славянството!

На сбогуването на нюйоркския музикален свят с любимата му Аделина Пати Петър вече със сигурност присъства. Разказва за нея в беседите си. За гласа й. Никога не е имало такъв глас. Красив, тембрист, с голям регистър, където всичко е божествено изравнено, глас с хипнотично въздействие върху публиката при всички условия и при всички обстоятелства. И - както се промъква някъде между редовете на положителните отзиви, артистката при оперните си участия не съвсем достига нивото на този глас.

Ето ви един добър, най-висок пример в бъдещите дни на беседите, за един творец - пришълката от Италия - избран за проводник от Висшите сили. Чрез нея пее Съвършенството, Дух, Отвъдна сила, която дава мистична небесна красота на човечеството. Самата Аделина е великолепна личност, но гласът й е дар, дошъл отвън. Той не е продукт на цялостното й същество, не идва от нейните опитности, от нейните творчески възможности, от нейните усилия.

Някои основни неща, които след години ще бъдат оси на беседите на Петър Дънов в школата на Бялото братство, идват оттук - от двете години опит в музикалния живот на Манхатън.

*

Ах, този Манхатън и неговите влюбени!

Уолт Уитман, синеокият, рунтав, разгърден мъж, яхнал каприте на тролеите до кондуктора им, три десетилетия преди описаните тук събития възпяваше старото име на Ню Йорк - „Манахата“.

„...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“

Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г.

Уитман, далече в провинциалния Кемдън, в къщата на сестра си и мъжа й, с майка си, която не разбира особено новото издание на неговите „Стръкчета трева“, както не разбираше и досегашните, и поклаща глава озадачена, и слага ръка в неговата, и я стиска, и го гледа, сякаш иска да каже просто, че е окей, въпреки че не може да го обясни. Уолт Уитман, вече седемдесет и една годишен, търси дума и така замлъква в стола си. Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил. На другия ден отваря и затваря едно джобно ножче, докато седи и слуша какво му говорят, за да не се разбере, че е потънал. Идват писатели, фотографи, художници, скулптори и му се повдига от думи: „Ако срещна човек, дето не е написал ни една книга, ще го прегърна... Всички пишат, пишат, пишат, пишат - казва той - и което е най-лошото, пишат поезия.“

Но - той също е в този кюп, той го знае.

Понякога взима молива и стои и гледа през прозореца. И задрямва над белия лист. Буди се и дреме. Спи.

И в купа хартия, решен, че ще рови, докато се сети какво търси, се показва някакво стихотворение. Стаята му, „дупката“, както й вика, където работи, има само едно прозорче, тясна е, трябва да извие листа да хване светлината, както е седнал на стола на малката маса:

Довиждане, Душице моя!...

(Свободен стих ли е; не е дотук, но звучи добре. ...не знам! Я да видим!)

Довиждане, Душице моя!

...Сбогом, скъпо другарче, скъпа обич!

тръгвам, не зная накъде,

или какво ще е, или дали ще те видя пак,

така че довиждане, Душице моя.

Сега накрая - нека погледна за миг назад;

това по-бавно, по-тихо цъкане на часовника в мен,

излизаш, нощ, и скоро тупането на сърцето спира.

Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се;

Прелестно! - сега раздяла - Довиждане, Душще моя!

Ти ме остави да не бързам.

Дълго наистина живяхме заедно, спахме, процеждахме се,

наистина се сляхме в едно;

и ако умрем, умираме заедно (да, ще останеме едно).

Ако отидем където и да е, ще щем заедно да срещнем

каквото стане.

Може би ти сега ме насочваш към истинската песен (кой знае?).

Може би ти си смъртното копче, дето се развива,

дето се отвърта така, че сега накрая,

Довиждане - и ура! Душице моя.

Той го държи в ръка, листа, когато влиза приятелят му Хорас Тробел, и не знае какво е, и не смее да попита; конфузно е.

Тробел го взима от ръката му, стиска я, поглежда листа:

- Ти написа нещо чудно, Уолт, публикувахме го; взема им акъла!

Добрият Хорас, си казва Уитман и го поглежда изпод драките на косата и брадата си. И се сеща за Питър Дойл, с когото живя толкова години, трамвайния кондуктор, приятеля, свенлив, толкова млад - невероятно млад просто! чиста кожа - усмихнат под мустачките и периферията на бомбенцето си, когато ходеха един с друг. Толкова млад! „Душице моя!“

*

Чакалов по това време живееше на пет-шест улици от „дупката“ на Уитман, в пансиона на г-жа Бакстър. Беше щастлив, че живее в Кемдън, въпреки че работеше във Филаделфия, защото горещините във Филаделфия през лятото бяха нетърпими. Хазайката му беше майка на негов съученик от Бриджтаун и се чудеше как да угоди на гладника българин. Освен че трупаше какво ли не пред него на масата на закуска, пълнеше му кофичка храна за обяд. Георги работеше от осем до четири като словослагател във вестник „Айтъм“ във Филаделфия и биеше доста път, не можеше да се връща за обяд. Първо километър и половина през Кемдън, докато стигне до ферибота на река Делауер, след това прекосяване за два цента, и още километър и половина пеша до печатницата. Когато обаче успя да се прехвърли в престижния сутрешен ежедневник „Филаделфия Инкуайърър“, ходенето вече нямаше значение, защото си струваше. Вярно, че се работеше от седем вечер до два среднощ, но изкарваше по десет долара на ден - два пъти повече от семинаристите на Дрю.

Сравнението не беше случайно, защото той ги знаеше - знаеше българските студенти из района. Бяха всичко някъде към петдесет души от България и Македония по него време и той - с това удачно преместване и със словослагателския занаят, придобит от американското училище в Самоков - изглежда, бе най-добре от всички. Въпреки че трябваше да пести за медицинския факултет, където искаше да влезе, можеше да походва. Не беше важното само да се изфука, че е успял, разбира се. Какъвто бе контактен в свободните си дни, вече нямаше пречка да се раздвижи наоколо и това бе огромно щастие! До Вашингтон, до Ню Йорк, до Бостън, даже чак до Чикаго след година - на изложението. В Ню Йорк бе срещнал Дънов, който също сега през лятото, като нямаше лекции, бе малко по-свободен и в края на седмицата щяха да се видят. Бъдещият пастор щеше да направи първото си посещение на великолепна Филаделфия.

Дънов също се виждаше с българи, защото чужденецът в Дрю все пак е чужденец - по-любезни са с него, отколкото помежду си. Работата е там, че когато бе с българските студенти, не можеше да разбере защо се чувства по-отчужден с тях, отколкото с американците. Не бяха мръднали, бяха останали вулгарни някак, незасегнати от всичко тук, което той истински искаше да погълне в себе си. Искрени ставаха само когато започваха да се карат македонците българи ли са или македонци. Добре, че не се бяха сетили да се карат скопските или битолските македонци ли са баш македонци, или пък отсамната или оттатъшната страна на Вардара е истинската. Гочо бе далеч по-жив и контактен и както с американците, така и с българите му бе добре. Добре беше обаче, си мислеше Петър, че щяха да се видят само те двамата - не му бе до евтини кисканици и шеги и забележки, това щеше да развали гостуването му в града на „Братската любов“. Искаше да се опита да долови има ли там нещо от духа, който бащите отци на Америка бяха вложили в името му, когато са го градили.

Срещата беше за два дай по Великденската ваканция. Чакалов въртеше очи под светлината над козирката си на новата наборна машина и мислеше дали му е мъчно, че напусна старата си приятелка - ложа номер двадесет и пет, където бе сричал и набирал „Филаделфийския Инкуайърър“ Марк Твен. Тогава се гордееше и му беше весело, като се шегуваха, че работи на мястото на големия писател. Сега - вече среднощ - му се струваше, че - голяма работа! - тези бързи наборни машини, тези автомати - бива си ги! Така трябва да е. Светът върви напред и ние с него!

[Ани]

Прозя се, разтърси рамене и взе новодошлата страничка, без да пита защо му я носят толкова късно. (Работи и си взимай парите!)

Листът се заклещи между пръстите му. Бяха няколко реда. В Кемдън неговият комшия поетът Уолт Уитман бе починал.

Петър и Георги говориха и за него между другото. Няма как. Харесват не харесват хората - Уитман беше голямо нещо. Беше разтърсил американската литература. Ако това беше литература, неговото!

Чакалов подсети Петър за последното стихотворение на Уитман миналата година, което му бе дал да прочете и което учуди всички с това, че още пише. Прощалното му послание. И попита дали го помни. Смяташе, че това не е поезия, но чувстваше, че е все пак словото на една голяма личност, и приемаше цялата работа такава, каквато бе - за добро или за лошо. Та, помни ли го? Дънов мълчеше. После каза, че помни, но не му се говореше и дълго се затвори в себе си.

Мислеше. Не можеше да овладее, да си изясни тази самота, извираща от любовта на този човек към хората, към Вселената. Защото това стихотворение бе нещо като писмо до живата природа - нали?, - когато умре, когато умрат сетивата, ще умре и тя. Природата, която наричаше „Душице моя“, мое въображение, моя радост, мой човешки каприз, мое хрумване...

Помнеше стихотворението, но за него всичко това просто бе много голямо, далечно; не можеше да каже, че го харесва. Такава самота! А може би уединение? - Започваше да мисли на английски и нещата губеха ясните си очертания, макар че за пръв път се виждаха в дълбочина, в перспектива. Каква беше разликата между Loneliness и Solitude? Между самота и уединение?

Чакалов измъкна изрязаната страница от вестника и пак погледнаха Уитмановото „Довиждане, Душице моя!“.

...Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се;

Прелестно! - сега раздяла. - Довиждане, Душице моя.

...дълго наистина живяхме заедно, спахме, процеждахме се,

наистина се сляхме в едно;

И ако умрем, умираме заедно (да, ще останеме едно)

Ако отидем където и да е, ще идем заедно да срещнем

каквото стане...

Беше уединение, беше сливане с Вселената, с Природата в себе си, на която се е наслаждавал така пълно с истински живот и истинска любов. Беше за Бога. Така поне му се струваше. Но може би беше за конкретен човек. Или... имаше ли разлика за Уитман между Бога и конкретния човек? Всеки конкретен човек?

Толкова голямо бе чувството, мисълта на този космически поет или мислител, все едно, че опъваше знанията му на английски до скъсване. За пръв път му се струваше, че ето след три години вече не бе сигурен дали ще овладее този тук свят; щеше може би да остане отвън. Присъстващ, но отвън.

И къде тогава ще е неговият свят? Ако не Америка? Ако не България?

Къде щеше да бъде, когато дойде време да каже: „Довиждане - и ура! Душице моя!“?

С тази мисъл напусна Филаделфия.

После - пак Уитман! Какво бе това, толкова много да имаш дадено, толкова много да имаш като съгражданина на Георги, и нищо да не сториш, само да гледаш как геният ти изтича от тебе и да го оставиш да тече, докато нищо не остане...

Сила и мъжественост! Но и арогантно пренебрежение към това, което ти е дадено... Като че ли е дадено на тебе само и с тебе трябва да умре - това послание на върха на стрелата, пратена от ръката на Провидението в бялото небе над Америка.

Още, още, още е трябвало да направи той освен да вика срещу небостъргачите на Америка, толкова много му е било дадено!

И сърцето му се свиваше. Нямаше да може да овладее този свят.

*

Освен - си каза той, когато се прибираше на другия ден в Дрю, - освен вместо да диша душата на дъбовете, да се хване с две ръце, да изтръгне всяка дарба, спусната отгоре и спяща в душата му, и да се хвърли, да се гмурне в първоизточника, в науката на Америка, в духовните водачи и словото им. В Бостън. С всички сили, с всичко, което има! При гърмящите имена на Теологическия факултет на Бостънския университет!

И колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че май така трябваше да бъде: ако отидеше в България, трябваше да отиде с всичко, на което е способен. Ако останеше в Америка, нямаше да остане като надарен втора ръка пастор, а един от тях, от първите...

Не можеше да седне на стола и това тука в него, дето го усещаше и не знаеше какво е, да остане неразвито, неоплодено, ненасадено да поникне.

*

______________________________________

* Основи на всеобщата теория на относителността

2 В някои издания на Библията е Псалом 90. (б.ред.)

3 Редакцията е на автора.

4 Имам един лимон.