Бай Жечо Вълков

[Ани]

Бай Жечо Вълков

„Ачларе. Летен работен ден.

Аз не спазвам протокола. При започване описанието на членовете на Ачларската комуна трябваше да почна с „шефа“ - бай Жечо. Като го гледам, струва ми се, че и векове да протекат над нашата планета, селянинът ще промени много малко от онова, което е в самия него. И да се култивира, и да се машинизира и каквото и да стане с него, той не ще загуби нищо от своя натюрел и особено от желанието си да бъде хитър.

Вярно е, че бай Жечо е наш привърженик по идеи, съгласен е с всичко, което приказваме, но незабравя да прояви изненадващи постъпки¹⁰⁷. Той приема мълчаливо всички ползи, които му носи нашият безвъзмезден труд, като че така е в реда на нещата, но все пак проявява една неочаквана за нашата обстановка сдържаност. Понякога ми става дори жално за тази едва скривана усмивка по лицето, обрасло с жълта сламена брада, с която усмивка той изразява скритото си задоволство, когато успее да прокара някоя съвсем ненужна икономия.

Късичък, набит, червендалест, малко тромавичък бай Жечо топурка из двора с босите си и тежки лапи. Косата, брадата и мустаците му са прашни и пожълтели като ръжена слама. Ръцете му, също широки и тантурести, са покрити с дебели слинове. Те често се напукват и той ги лекува с катран. В бързината понякога не успява да си навие пояса и бозавите му потури се крепят на връв. Той винаги предава една напрегнатост, която най-често пречи на производителността на труда, но той иска да види всичко раздвижено и напрегнато в работа. Ако имаше някакъв апарат, който би могъл да измери действително полезно извършената работа и, ако от нейната величина се извади безцелната тупурдия, резултатът за Жечо щеше да е много малък.

- Ха, брате! - провиква се той. - Да бързаме и да свършим днес по-навреме. И гледаш го как се засилва от стаичката в сайванта, от сайванта в кухнята, оттам в мазето, в дърварника. Бърза Жечо и повдига ръжените си мустаци, избърсва лицето си и поглежда към небето да не завали и да не му се попречи на това сноване. Той търси сечива и не ги намира. Намира това, дето не търси, залавя се с него и мърмори, че кожата на кобилата все повече намалява.

Такъв е и днешният ден. Ние не сме по нивите, защото има да се подредят доста домашни работи. Прекопаваме в двора посадения в лехи лук, поливаме градината, нареждаме разхвърляни из двора най-различни дървета, инструменти, непотребни остатъци.

Всичко това ние бихме могли да вършим стократно по-добре, по-организирано и по-полезно, ако той не се меси. У него има един трудно изкореним недостатък - да бърза и да не може да подреди работите си. Той е ревнив към всеки според него загубен час, ако в тоя час ние или четем, или разговаряме за нещо, или пък някой от нас свири на цигулка.

Да разкажа какво обикновено се случва в неделните дни. Ние сме облекли малко поизпрани, по- свестни дрехи. Почиваме, защото умора е изпънала мускулите и ставите на ръцете и краката. Като ни види седнали в двора или в стаичката, която сме приспособили за библиотека, Жечо почва нетърпеливо и безцелно да снове напред и назад. По лицето му се разлива червенина. Смутено конфузна усмивка се колебае по ръжената растителност на лицето му.

- Братя, както виждам, вие не сте заети с нищо.

- Заети сме - отговаря някой веднага.

- Да бяхме поскубали малко лук. То барем не е някаква работа. Да скубеш лук е все едно, че си почиваш.

Ние нищо не възразяваме срещу тази мъдрост и след минутка-две някои от нас вече скубят лук.

През един също така хубав неделен ден, когато ние, уморени от работа, сме решили или да почетем, или да подредим библиотеката, Жечо пак почва да прелита насам-нататък като оса. Ако не се лъжа, Асен бе взел цигулката и тихичко си свиреше нещо в библиотечната стаичка. Тогава маститият „шеф“ реши да постави и музиката в услуга на труда.

- Знаете ли колко хубаво бихме поскубали лука при тази песенчица? - продума той, а върху лицето му грее същата усмивка, която има за цел да прикрие хитрината му. Със същата усмивка той кани Борис на коситба и в неделен ден, както споменах, но го кани така, като че му предлага игра на тенис. За да го накара да работи, колкото е възможно по-старателно, той изтъква неговото превъзходство над другите по отношение на всички видове селски труд.

Ние сме се заели бавно, системно и по братски да го преустроим. Каним го на нашите вечерни и обедни разговори или четем нещо в негово присъствие, но това много малко му помага, защото Жечо заспива, преди да са изтекли първите три минути.

Макар че никой от нас не е специалист по земеделие, ние лесно разбираме какво липсва тук. Предлагаме му някои промени, някои леки механизации за подобряване на работата върху тези сто и шестдесет декара земя, но той остава все упорит и неподатлив.

Ние изработихме и прибрахме в пълен капацитет плода - ние, осем души студенти и хора на града, дошли не за корист, а заради една идея и един опит. Но Жечо вместо това ни показваше едно изоставено дървено рало и с трогателен глас ни уверяваше, че то е хранило тоя род повече от сто години.

Ние не отричаме музейната стойност на това рало и уважението, което му се полага, но трябва да се направи и нова крачка напред. Жечо слуша, дава вид, че се съгласява, но когато дойде време да пристъпи към осъществяване на това, което е решено, той се държи така, като че го караме да пипне с ръка небесната дъга.

- Ти много хубаво жънеш - казва ми веднъж Жечо. - Още в началото те разбрах. Борис коси по- добре от всички ви, но ти при жътвата не отстъпваш.

Гледам го - усмихнат, мил. Стана ми отведнъж малко жал за него, че е такъв. Ех, земя, земя! - мисля си. - Какво не правиш ти с хората! Учиш ги на нещо, но не зная точно на какво. Обикват те, по някога и кръвта си проливат за тебе, напояват те с нея и пак те обичат. Ето и тази усмивка, с която ме хвали този мил селяк, е пак заради тебе. Той иска с тази похвала да ме накара още по-упорито и по- сръчно да пожъна захванатия чакъм. Разбирам аз душата ти, брате селянино. Какво имаш ти повече от тази земя!

Гледам, Жечо се подсмива. Милият! Той се радва, че има жътвари, на които няма да плати, а довечера ще им поднесе киселото мляко, добре разредено, готово да се сърба с големите супени лъжици.“

Ачларе. Летен работен ден.

Сега, преди прибирането на новата реколта, когато брашното е на свършване, Жечо прави едно оригинално нововъведение. За да не останем съвсем без запас от пшеница, той изпрати на воденицата да смелят два чувала ечемик. Към това ечемичено брашно прибавяме и малко от пшениченото и месим хляб. В месенето се редуваме, макар че това би могло да извърши 12-13-годишото момиче на Жечо. Хлябът от това брашно става много твърд и по особен начин клисав. Когато потопиш залъка в чорбата, той не поема нищо от нея, само се намокря и нищо повече.

Веднъж в нашата комуна бяха дошли трима приятели - гости от Бургас. Седнаха хората заедно с нас около насипаните паници с рядка плакия от зелен фасул и почнахме да обядваме. Гостите ядат и се споглеждат. Става някакво чудо. Всички топим в гозбата, тя си остава все толкова, Учтиви са хората. Те гълтат намокрените отгоре сухи залъци и си мислят, че така трябва да бъде в една комуна, където учениците на Бялото братство се превъзпитават.

По-късно работата се изясни. Разпръсна се тайнствената загадка и всичко мина под знака на хумора. Конете и ние си имахме еднакво меню.

Десерта ние вземахме направо - съвсем природосъобразно. Жечо знае, че сме плодоядци и горещо ни препоръчва зреещите в двора джанки. След обяд или след закуска ние се покатерваме на дърветата, сядаме на някой клон и ядем джанки, които с течение на времето се превърнаха в жълти сливи с кисели корички. Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мене се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуска като голям зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани костичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че е толкова скромна тази вечер нашата вечеря, но Христо ми пришепна тихо и замечтано за това колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете на природата, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки.

Аз малко се замислих и се позасмях на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество, накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.

Драги читателю, може да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която аз по-малко приказвам тук, е такава, че тя оставя най-трайни и най-свети следи в душите ни за през цял живот.

В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минути играем гимнастика. Тя е съставена от бавни и неуморителни движения, които са елементи от Паневритмията. Жечо иска също така да играе. Как той изпълнява тези упражнения, това ще изоставим настрана. По-интересно е какво се случва по време гимнастиката. Тъкмо Жечо се изправи до сайванта или в широката кухня и почва бавно да свива ръце и да прикляка, кравите почват да се мушкат. Непогрешимият усет на Жечо долавя, че става нещо с тия ненавиждащи се крави. Както играе, той вторачва поглед в тях, замръзнал в средата на някоя движение, лицето му се залива в червенина. Той се опитва плахо да продължи движението, но изведнъж изхвръква като стрела, хваща някоя захвърлена тояга и веднага възстановява нарушения мир.

Понякога той иска да спести излизането. Тъй както е превил коляно, изсъсква нещо, подвиква, но те разбират ли от викане? Ще се изтърбушат. Тогава интервенцията става неминуема. Гневен, отчаян, той се връща в кухнята и ми казва:

- Как ще приложи човек идеите на новия живот, докато има такива диви крави? Ти ми казваш, че могло с любов да се живее. А сега ги разтърви с любов!

Привеждам този смешен епизод из живота на нашата комуна, защото тя е лаборатория за опити. Има и много хора, които също се противопоставят на идеите за живот в любов и братство, защото са горе-долу в такова положение, в каквото е Жечо с кравите. Те не могат да проумеят това, че методът на любовта е за любящи хора. Ако тия, към които ще се прилага законът на любовта, имат културата и духовната висота на кравите, естествено е, че те няма да го разберат. Той ще изглежда като анахронизъм. Ето защо преди всичко човекът трябва да разбере що е любов между хората и тогава да почне да работи с нейните методи. Христос донесе любовта на земята като най-новия и най-последен опит за възкресението на това човечество от мрака и смъртта. Щом то още не е разбрало тая любов, към това човечество ще приложат тоягата, която непрестанно поучава нашия гръб. Ще идат катастрофи след катастрофи, докато проумеем великата истина. То се знае, че като не разбираме любовта, ще дойде дървото. Но работата е да отворим душите си за нея, тъй като човек е нещо повече от ненавиждащите се крави в ачларското стопанство.

Това учение ние проповядваме в неделните дни, когато при нас идват селяните с напуканите ръце и с по-новички изпрани ризи.

„Ще дойде едно ново време“ - говори тоя, комуто е ред да води събранието. „Ще дойде наново Христос, но не вече с тая плащеница, която си поделиха разбойниците човеци след разпъването му на кръста, но Христос в Дух и истина и като обич, и като милост. Тогава по широките ниви ще се люлеят пълни класове, всеки ще дири някого да му даде от преизобилието на сърцето си, а в гърдите му нещо ще пее като чучулигите, които отнасят към високото небе своята радост.

На обяд хората си тръгват. Те се ръкуват със своите едри, напукани длани и ни гледат със сияещи чисти очи.

___________________________________________________

¹⁰⁷ В писмо на Георги Куртев до Учителя от 7 февруари 1914 г. за първи път се появява името на Жечо Вълков от Ачларе. Там става ясно, че жената на Жечо - Славка, е била обладана от нечист дух по време на молитвено събрание в дома им: „Това положение в нея следва от 4-того вечерта и продължава досега, без да е освободена. Мъжът и, Жечо, ръководител на това молитвено събрание, уплашен от това положение днес пристигна в Айтос и яви всичко това на мене и г-н Кирова. Съветвахме се с г-н Киров и решихме някой от Айтос да отиде в това село, в този дом и направи молитва и разбере работота, а най-вече да доложим на Вас за тази случка. И сега, като Ви долагаме всичко това, молим Ви се, Учителю наш благий, тури ръка на този дом и на тази сестра Славка и и съдействай да бъде освободена от всяко зло.“ - продължава брат Г. Куртев писмото си.