Jump to content

Recommended Posts

Георги Томалевски

Единственият, за когото не споменавам нищо засега при прегледа на ачларската фаланга, това съм аз. Но вие вече знаете толкова неща на мен. Какво ли мога да кажа за себе си? Тия, които ме познават, знаят колко струвам. На тия пък, които не ме познават, ще кажа, че е по-добре да ме мислят за такъв, какъвто ме препоръчват добрите ми приятели. Защото, както казва Монтен, ако нямаше благоприличие на този свят и ако човек би имал кураж да каже всичко за себе си, едва ли би могъл да каже нещо похвално.

Един ден се погледнах в огледалото. Това стана случайно, когато почиствах газената лампа. На нея имаше огледало. Аз дълго и изненадано разглеждах този образ. Това аз ли съм? Стана ми чудно, че досега нито един от приятелите не ми каза на какво приличам. Лицето ми бе обрасло с една страхотна брада с цвета на тъмен бакър и с твърдостта на зъбна четка. Мустаците ми бяха по-руси и облагородяваха някак тая свирепа растителност. Косите ми бяха дълги, прашни, на едри кичури и накрая избелили от слънцето. Приличах на кукла от куклен театър, която трябва да изобрази разбойник. Като поразгледах по-внимателно брадата си, с тъга си спомних немската пословица: „Роте харе, гот беваре“116. В този час пред лампеното огледало оправдах тия, дето хвърляха камъни към чешмата, когато точех вода, както и втренчения поглед на селяните по пътищата, когато правехме с Кръстю своите пътешествия. Все пак благодаря на Господа, че не ме утрепаха някъде, защото тогава, по времето на земеделското правителство на Стамболийски, имаше заповед до всички стражари, военни, горски и други власти по разбойниците да се стреля без предупреждение.

Разглеждах се дълго и открих, че само в очите си бях запазил нещо човешко. Все пак въпреки всички тия неща хората бързо се отпущаха пред нас и ни гледаха с доверие. Имаше нещо, за което те дори ни обикваха.

В Ачларската комуна аз жънех, връзвах снопи, месех хляб, когато дойдеше моето дежурство, борех се с телето и се радвах на добри физически сили. Научих се да се пера, но не можах да се науча да не късам дрехите, когато ги извивах. Те пукаха и, когато ги просвах на въжето или на дървото да съхнат, по тях имаше дълги цепнатини. Може би това даваше кураж на Христо да се приближава до мене и, както си жъна, да откъсне от спуснатата ми риза цял ремък за превръзка на порязания си пръст.

Има дни и нощи, когато в душата ми въстават съмнения, дали така трябва да бъде всичко, което правим. Има особено нощи, когато след усилената работа не мога да спя. Помня тия нощи. Тогава ние с Кръстю спяхме навън в двора. Той на своята тясна скамейка, аз на една стара изхвърлена врата, върху която метвах една черга. Когато на небето имаше пълна луна, ние по-трудно заспивахме. Кръстю мълчи, но аз знам, че и той не спи. Ние и двамата мълчим и потъваме в лунния омайващ фосфорен и хипнотичен блясък. Мислех си за домашните, за студентството, което след уреждане на конфликта между университета и правителството, трябваше да продължи, за това какво ще бъде новото човечество.

Понякога ми се струва, че съм изоставен и от небето, и от хората. Става ми тъжно от тая самота, но тия мисли бързо изчезват, защото си мисля, че наблизо в сайванта спят моите братя, с които ме свързва голяма обич.

„Ачларе. Понеделник, 29 май

Преди обяд копаем на маковата нива, но след обяд сме у дома.

Вали напоителен обилен дъжд. От стрехата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва никой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма.

Какъв предобед е днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива. Другарите са далече и едва дочувам звънките удари на техните мотики. Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази среща. През босите ми нозе нахлува топлата тръпка на прамайката земя, която ме е родила. В гърдите си усещам възторгът от синята усмивка на небето. Копая си и никой не подозира, че под съдраната ми риза имам ликуващо сърце. Вие, драги читателю, си спомняте тия думи. Аз ги казах и в началото, когато почнах да разказвам за ачларци.

Изкопавам една бразда и спирам. Свалям леката си платнена шапка и усещам как вятърът се хвърля в моите обятия. Сякаш някой ме прегръща.

Сам съм в тая вълнуваща се степ, но ми се струва, че някой стои тук наблизо.

Сядам на топлата пръст. Чувам сърцето си и ми се струва, че то пее някаква песничка. После лягам на браздата. Пред премижалите ми клепачи слънцето праща безброй багри. Мисля си за щастието. Има ли щастие? Има ли щастливи хора по света? Може би в „Хиляда и една нощ“. Там принцовете са щастливи. Те летят на своите яки жребци, обкичени със злато. Те живеят в хладните зали, където гукат гълъби и свирци огласят пространството с любовни песни. Но все пак не е щастие това, което може да ти отнемат други принцове с по-яки коне и повече богатство. Какво богатство е това, което трябва да се брани с острието на кинжал.

Учителя Беинса Дуно ни научи, че щастлив може да бъде всеки, който е близо до Господа, до Великата Любов. Когато Той се докосне до теб, ти ще бъдеш безкрайно щастлив.

Копаем по браздите с Христо.

- Христо бе, - питам го аз, когато се изравняваме - чувстваш ли, че има някои часове през деня, когато на нивата става неизразимо хубаво?

- Да, разбира се, - отговаря Христо, забива дръжката на мотиката в меката пръст и сяда кръстато на широката металическа част. (Да се чудиш просто как го прави. Като че седи във въздуха, когато го гледаш отдалече.) - това са добрите татви. Татвите продължава той, са различни. Те са течения от небето. Слизат оттам като невидими потоци и се променят.

- Така ли? - казвам аз.

- Да - отговаря Христо меко и замечтано. - Това са небесните татви, което ще рече различни гами от невидимия свят.

Вятърът отнася шепота на Христо.

Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно както някога в нашите събрания у

Коста. Песента тържествено се излива вън в тишината на настъпилата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно с това възвръща бодростта след морната работа.

След като си легнем, дълго още звучи в душата ми песента. Заспивам, като че небесната люлка отново ме залюлява.

30 май - пеш 70 км от Ачларе до морето

Вървим по мекия път през полето. Отначало нашите ризи се белеят из угарите, а после сред разлюлените златисти класове на нивите. Тук можеш да си мислиш и да съзерцаваш каквото искаш, никой няма да ти попречи. Приятелите са далече напред из браздите. Можеш да мълчиш, но можеш да запееш или да се молиш - пред лицето на Бога си. Копаем, всеки в своята дълга бразда, но не скучаем. Когато един брат се изравни с мен, казах:

- Като бели изкъпани агънца са тия малки облачета. Колко ми се ще да идем до морето. Би ли приел да отидем дотам?

- Жечо няма да ни даде пари за път. Как, пеш ли?

- Пеш, разбира се. Ще идем пеша дотам - отговарям аз.

- Добре, да тръгнем тогава още утре. Но много рано, нали?

- Да.

Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него.

На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстю.

Над полето трепти пролетна радост. Чучулига се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно.

На следния ден ставаме рано и поемаме в свежата утрин по прашния друм. Зад нас вече са останали много километри. Краката ни са обути в прости сандали. Работни хора из полето ни поглеждат, без да прекъсват работата си. Никой не ни пита кои сме и къде отиваме.

Ето го най-после и морето - синьо-зелено, а понякога гълъбово с бели гребени. Вълните му се разбиват с тежки въздишки в скалите на брега. От време на време то замлъква, като че се сеща за нещо и мълчи, отнесло вечната тайна на живота в глъбините си.

Ачларе, Юни

Ние сме отново в Ачларе - нашето първо училище за братски комунален живот. Работим на нивите. Упояващо миришат слънчогледите. Разцъфтелите едри глави са обърнати към слънцето. Земята е напечена като пещ. Струва ми се, че тръпне в слънчевите обятия, защото са настъпили вече седмиците на жътвата. Вечерите са морни, но величавите гирлянди на съзвездията ги украсяват. Щурците пеят усилено в хор и хладен повей гали лицата ни, пламнали от юлския пек.

- Гледайте, „Млечния път“ - обажда се някой от облегнатите на кръстците жетвари.

- Да - отговаря друг - но ти виждаш ли „Лебеда“ в него?

- Там пък е „Северната корона“. Обърни се малко на запад, казва първият. - А там е сърцето на „Лъва“. „Регулус“ се нарича тази звезда.

Слънцето праща Божествен огън, а полето трепти в мараня. Аз не познавам друго поле с такива широки и волни хоризонти. Облаците днес са наредени надалеко околовръст и като че чакат нещо.

Днес Кръстьо донесе на нивата баница. Една от учителките в селото е вече наша съидейница. Тя ни праща баницата.

Мисля за моята майка. Спомням си как пътувах с нея във влака като дете. Там седяха ханъми с разноцветни наметки.

- Как се различава лицето на майка ми от лицата на турските жени!

Когато си лягам вечерта, когато слагам глава на коравата възглавка, над мен се разстила необозримо широко звездно небе. Чувствам, че образът на майка се разлива в безкрайната ширина и оттам слиза утехата на една друга майка, която ме обича със същата обич както моята, и вместо черната си забрадка тя е заметнала плащеницата на звездната нощ.

Така аз се научавам да разговарям с великата майка на света, която слиза от небесните висини, докосва ме с топлата си длан и ме милва както тогава, когато бях дете.

Още колко неща бих могъл да разкажа за Ачларе, но и това, малкото, което казах, е достатъчно да разберете какво велико нещо се извърши у нас сред това широко плодородно поле.

После следва Карнобатският панаир, сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана117 и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно се подава дискът на пълната луна.

22 юли - пътуване из Бургаски окръг

Аз и Кръстю пътуваме из Бургаския окръг. Посещаваме селата на някои наши приятели.

Днес с мен се случи нещо неприятно, но, от друга страна, ми показа какви божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъджекьой118 и Тержумен119. Малко съм настинал и уморен. Усещам силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава, към три часа след обяд, след като направихме по една топла баня в лъджето120, усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не мога да се помръдна. Сякаш нож е забит в стомаха ми.

Кръстю и някои други приятели трябва да заминат за Айтос, но аз в това състояние не мога да ги последвам. С големи усилия стигнах в къщата на един наш приятел - бай Мильо121 .

Останах сам в една селска, непозната къща, легнал върху чергите на един диван. Болките са адски.

Веднага при мен идва жената на Мильо - една сериозна, около четирдесет и пет годишна, висока селянка с необикновено дълбоки, замислени очи. Аз съм поразен от вниманието, грижите и тревогата на тази странна селска жена. Само моята собствена майка би могла да се грижи така, както жената на Мильо. Помолвам я да стопли вода в един съд и да ми даде една чаша. Врялата вода на малки глътки успокоява малко болките, но аз все не мога да се помръдна.

Поставям си топла тухла на стомаха и така дочаках нощта.

На няколко пъти усещах как с леки, нечути стъпки жената приближаваше до моето легло и слухтеше дали спя. Като че на това легло лежи не един непознат случаен пътник - приятел на нейния съпруг, а собственото и дете. В тия леки стъпки на босите нозе аз долових приближаването на чистата човешка любов, която живее в някои сърца. Аз видях човека в най-прекрасния му вид. В грижите на тази непозната селянка видях бъдното човечество, заживяло в мир, братство и взаимопомощ. Видях царството Божие на земята.

Аз никога не ще забравя сестра Златка. Така се наричаше селянката с големите тъжни очи.

В село Кавак-махале122 видях осъществена на дело Христовата любов. Селяните са премахнали оградите без закон. Цели махали живеят като едно семейство. Там жънат, копаят и вършеят задружно. Днес ожънват нивата на Иван, а утре на Тодор. И отиват всички вкупом с песни и радост. Тук хората са осъществили по любовен път това, за което от много десетилетия се борят комунистите. В това село има младежи, които се учат да свирят, учат стенография, есперанто и четат в свободното си време.

Ачларе, 27 юли

Чудно ми е как вдигам тези тежки снопи на колата. Когато колата е натоварена както трябва, ние пренасяме снопите на хармана. Вие знаете вече как Жорж подканя кравите.

С младите кончета вършитбата върви по- лесно. Те не се мразят както кравите. Подсвирнеш им, а те припнат. Изправят хубавите си главички, развеят гриви и подскачат весело.

Днес Александър замина за Стара Загора. Няма вече да слушаме арията от Миньон.

Финален акорд - напускане на комуната,

10-14 август 1922 г. и отпътуване

към събора в Търново

Дойде и денят, когато ние с Кръстю се поддадохме на спонтанно надигналия се в нас гняв срещу Жечо. Може би този гняв е благороден, може би е слабост и немощ, но ние в този ден сложихме края на пребиваването ни в Ачларе.

Ние сме привършили всичката работа. Житото, както знаете, е вече в хамбара. Слънчогледите са обрани. Маковото семе е складирано в една стая. Нивите са самотни, пусти стърнища, защото вече преваля втората половина на август.

В делничния предобед оправяме из двора това и онова, товарим пръст на една кола, но сме много неспокойни и нажалени, защото Коста е заболял тежко от малария. От три дни положението му не се подобрява. Температурата му е висока, а очите му гледат много измъчено.

Аз, Кръстю и Жечо - най-опасната и най- динамичната тройка, ринем една купчина пръст. С Кръстю тихичко коментираме състоянието на Коста и решаваме, че той трябва незабавно да отпътува от Ачларе и да почне бързо да се лекува. Маларията не е шега. Но работата сега е как ще отиде до Карнобат. Разбира се, с колата. Всичко може да се отложи, но човекът да почне да се лекува. Какво ли не може да направи маларията на един изтощен организъм?

- Бай Жечо, - започва Кръстю тихо и колкото се може най-любезно. - Коста е сериозно болен и трябва да го отведем до Карнобат, а оттам с влака до София. Може и до Търново, защото скоро там почва събор.

Жечо поглежда към нас с изплашен поглед, че може да му поискаме колата. Той почва да мънка нещо, отначало неразбрано, но после неочаквано и много рязко отсича, че за нищо на света сега не може да отдели конете от работата и че Коста може или да почака, или да иде пеш до Карнобат. Да искаме в такова време колата от моя и от Кръстюва страна, това би значело вече душманлък.

- Бай Жечо, - обръщам се аз твърдо - Работата се отнася до сериозно болен човек, който едва може да стане, а камо ли да тръгне пеш до Карнобат. Ние няма да го оставим така.

- Тъкмо сега ли намерихте! - започва той да вика и лицето му пламва в червенина.

Аз се възмутих. Навъси се и Кръстю. Стана ни мъчно, че той не се стряска за живота на един човек, който му е работил без пари цял сезон - от март до края на август.

Усещам гневни тръпки. Разбира се, сдържах се.

- Жечо, - казвам му сериозно - щом не даваш конете и колата, ние ще поискаме кола от наши познати в селото и ще им разкажем защо е станало така. Мисля, че хората няма да те похвалят, като научат, че не искаш да дадеш конете да отведем болния. Приемаш ли този срам?

Съвсем пламва лицето му. Хем, от една страна, не му се дават конете, хем пък го е срам от селяните, особено от тези, които идваха на нашите неделни събрания. Тогава той почна да тича напред и назад из двора, да мърмори и най-после се обръща към нас и казва, че само бели сме му правили и не сме му вършили никаква работа. Маститият ни „шеф“ забравя, че хамбарят е вече пълен с жито и че всичко, от ранна пролет до късно лято, е минало през нашите ръце.

Щом чуваме това, ние с Кръстю като по даден знак хвърляме лопатите и отиваме да си стегнем багажа. Решението ни веднага да напуснем Ачларе е непоколебимо. Жечо мънка, подканя ни да останем, но нашите ръце вече стягат вързопите.

Ние уведомяваме другарите си, предаваме им нашия разговор с Жечо и те одобряват решението. Самият Жечо е вече смутен. Нашата постъпка и огорчението, което забелязва в лицата на нашите братя, събужда у него нови, може би непознати дотогава чувства. Тази промяна ни зарадва, защото мислим, че това е един от плодовете на нашия общ братски комунален живот.

След обяд колата е готова, качват Коста и го отвеждат до Карнобат. За нас с Кръстю няма връщане. Ние сме се сбогували и сме вдигнали вързопчетата си, вървим към града, простили сме се с двора на Ачларската комуна.

Вървим пеш. Хълмовете и долинките блестят с предобедната светлина на августовския ден. Движим се като бродяги по дългите прашни друмища. Сега обаче нямаме бради. Преди да тръгнем, ги обръснахме. Над земята трепти мараня. Дочуват се познатите провиквания на щурците. Над широката равнина, над невисоките ридове, върху жълтеникавата ивица на пътя летният ден се чувства като топла милувка. Ние крачим с мисълта, че сме оставили зад гърба си тежък, но хубав труд. Малката горчивина от постъпката на Жечо изчезва. Ние знаем колко трудно се преустройва една закостеняла в собствеността човешка душа. Разбрахме колко е трудно за един селянин по време на работа, макар и не най- важната, да даде конете си за пренасянето на болен човек. Обути сме в сандалите, които ни направи Борис, защото единствените сандали, които ни купи Жечо от карнобатския панаир, са във вързопите ни. Тях не бива да разваляме. С тях ще се явим на събора в Търново.

В Карнобат се отбиваме при наши близки приятели. Семейството на двете сестри Мара и Фанчето Савови ни приема топло и братски. Ние разказваме, че сме тръгнали за Търново, но нашите мисли са все още в Ачларе при братята - при Коста, който оставихме болен и за когото предупредихме, че ще пристигне наскоро в Карнобат, откъдето ще бъде изпратен или за Търново, или за София. Това ще се реши във връзка с неговото състояние.

След обяд, към седем часа, ние сме вече във влака. Моите и Кръстювите пари стигат, за да купим билети за Стара Загора. Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. В този бяг на влака всичко преживяно в Ачларе става скъпо. Дощя ми се пак да зърна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските, да сложа дебелия том на астрологията на Канцер „Аквариус либра“. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се иска пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големите супени лъжици?“ Спомням си за черната руска рубашка. Ние се редувахме да я обличаме, когато ни идва ред да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя е изпотявана и изсъхвала толкова пъти, че можеше да стои права, ако я поставиш на земята. Приличаше на бойна ризница. И за тази дрипа дори ми стана мило.

Лети влакът по релсите стремително, гладко. Колко е различно това возене от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо е без пружини, пътят е каменист, а кобилите винаги бягаха в неравен тръст.

Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пейки във вагона, често заспиваме и се пробуждаме, усещаме гарите по блесналите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата.

Най-после стигаме Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни изсвирванията на маневрените машини в нощта. Къде ще спим? Ние, разбира се, няма да безпокоим никого сега. Затова се свираме в широко помещение, натъпкано с куфари, денкове, кошове и сандъци. Те са привързани с въжета и имат криви надписи. Аз лягам на една дъска, свивам се и заспивам така, както спят носачите по железопътните гари. Кръстю ляга наблизо до мен. В съня си усещам тръпки отначало в гърба, а после и по цялото тяло. Умората обаче надвива и аз, както тръпна, продължавам да спя.

Когато се пробуждам призори, усещам, че целият съм вкочанясал от нощния хлад. При нас идва отнякъде един наш ямболски приятел. Видяхме се с него и тръгваме да търсим Александър, който се е прибрал в Стара Загора при домашните си няколко дни преди нашето тръгване.

Аз оставам да гостувам на Александър, а Кръстю отива в друга къща. Когато си лягам вечерта, разбирам, че съм болен. Усещам съвсем явно признаците на малария. Челото ми пламна, разтърси ме треска с неприятни студени пълзения по гърба и после огън, като че съм в пещ. Когато през деня малко се поокопитвам, но все още сериозно разтърсен от маларията, излизаме с Кръстю за около половин час да продадем часовниците си. За моя ръчен часовник получих сто лева, а Кръстю за неговия сто и петдесет. Часовникарят дълго разглежда марките на тия часовници и нашите лица. Кой знае какво си е помислил, но плати парите. Това са пътните ни разноски до Търново.

Наново лягам в дома на Александър. Замаян съм и изгарям от огъня на болестта. Като в присъница виждам как минава край мене бабата на Александър - една мила старица в народна дебранска носия. Усещам, че се грижат за мене, че и Кръстю е до мене и ме разтрива с яката си ръка.

Въпреки всичко ние трябва привечер да отпътуваме. Изваждаме билети за презбалканската линия до Дряново.

От това пътуване имам само кошмарни спомени. Нищо друго не помня. Какво пък може да запомни един пламнал в огън човек. Пред очите ми от време на време светват лампите на някоя гара. Шумът на вагонните врати кънти в ушите ми. Усещам как понякога Кръстю идва до пейката, на която лежа, и проверява състоянието ми. Изобщо кошмар!

Пристигаме на гара Дряново. За мен, на тази гара става нещо, което аз мога да нарека истинско чудо. Още със стъпването на земята, аз се почувствах съвършено здрав. Никаква медицина, никаква наука не могат да ми обяснят как стана така, че когато вдъхнах за пръв път хладния и чист планински въздух, аз се почувствах като новороден. Нито следа от умора, нито следа от треската и огъня, който ме бе обхванал през нощта. Може би моят организъм, роден в планина, усеща нещо свое, родно и лекуващо. Аз живях толкова месеца в полето и сега, когато усещам планината, моето здраве веднага се възвърна. Вдигнах багажа си и тръгнах с бодри стъпки.

Звездите бавно гаснат в прекрасната утрин и скоро съмва. Тръгваме към манастира. Там намерихме добро гостоприемство. Разгледахме черквата, скалата, която се е търкулнала от близките височини и е направила пакост, видяхме и костницата на загиналите в Дряновското въстание и разговаряхме с игумена. Той е гостоприемен, пълничък човек, но много пъргав. По цял ден прехвърква през двора, отива при различните гости и хвали сливовата ракийка, която сам манастирът си произвежда.

Когато вечерта се прибрахме за сън, ние трябваше да сменим ролите си. Аз съм съвършено здрав, но Кръстю усеща пристъпа на малария. По- размисляме се и решаваме, че маларията пипнахме, когато ходихме с него в Бургас и минахме край онова фатално блато, което тогава снабдяваше с комари целия окръг. Аз почнах да разтривам Кръстю, успявах да облекча малко страданията му, но, разбира се, не можех да отстраня маларията, която здраво бе прегърнала Кръстю в горещите си обятия.

Около Дряновския манастир и в самото балканско приветливо градче има какво да се види. Наблизо до манастира има пещера - едно красиво и омайващо образувание на варовиците. С тайнствен шум в глъбините на пещерата се стичат води. На човек му се струва, че е в някое подземно царство. Градчето пък - едно старо еснафско и балканско селище, привлича със старинните си дюкяни и с един бит, който макар и залязващ, все още вълнува сърцето.

Колко ми е трудно да разкажа за чувствата, които ме обладават, когато стигаме в търновските лозя. Попреди загатнах, че там има едно място, което небето залива с преизобилна светлина. Всичко е така бяло, величаво и лъчезарно. В широкия двор пред голямата къща на лозето има наши приятели от цяла България. Тук срещаме наново усмивката на нашия Учител, тук наново се събрахме - ачларците, донесли слънчевата усмивка на житените ниви и тук-таме и малко малария.

След няколко дни всички от комуната сме тук. Половината сме маларични. Ние разказваме на Учителя нещичко от нашия живот, но той като че всичко знаеше. Позачерви се Жечо, когато Учителя каза, че пресилените неща не са полезни, но само това. Ние се потапяме в бялата радостна атмосфера на събора.

Спя в палатка. Нощите са неописуемо тържествени. През отвора на палатката виждам същите съзвездия, които наблодавах в Ачларе. Леглото ми е кораво, но една небесна люлка ме люлее.

Струва ми се, че това, което разказах за Ачларе и нашата комуна, са повече външни случки, които на места са смешни и наивни. Но има друго нещо, за което ми е много трудно да говоря. То не се поддава лесно на разказване. Всеки един от нас, комунарите, го носи дълбоко в себе си.

Сега вече се отказвам да рисувам хората и обстановката. Пред мене е моят малък дневник. Аз го разлиствам и зачитам. Ще прочета някои листа така, както съм написал върху тях моите преживяни минути и часове. Това е богатството, което отнесохме със себе си от Ачларската комуна. Ще се опитам да събудя с тия страници някои преминали дни и нощи така, както те идваха и си отиваха от нашия живот. Дано някой от вас почувства трепета на нашия жаден за проникване в Божествения свят живот. Дано някого, а и самия мен облъхне безсмъртната красота на великата любов, която се изливаше над изкласилите ниви.

Вие вече знаете как тръгнахме с Кръстю за Карнобат. Знаете останалото. В двора на търновското лозе има светлина.

Ачларе е сега само един спомен. Как ли изглеждат сега дворът, нивите и самият бай Жечо? Щом нашите коси са посивяли сериозно, какво остава за него.

Ачларе е един неповторим опит за нас, осмината ачларци.

Ачларе свети в нас. Над ачларските ниви има дълбоко лазурно небе и по него плуват малки облачета като окъпани агънца. Така ги наричахме с Христо.

Ачларе е един малък подвиг, една страничка от пътя на безкрайните друмници. Той е един малък опит за нас и за Учителя Беинса, който ни изпрати там.

В Ачларе ние напълнихме душите си със светли мигове, както напълнихме хамбара с узрелите златни зърна от обилната жътва.

________________________________________________

116 Rote haare - Gott bewahre (Червени коси - Боже опази!).

117 Това са двете сестри Савови, родом от Карнобат. Бащата е Сава Теофанов Чаталбашев, а майката - Тодорка. Семейството има три деца - Мара - най-голямата, Теофана е средната и имат един брат. Мара по това време е учителка в Ачларе.

118 Днешно Банево - сега квартал на Бургас.

119 Днешното село Изворище. Това са съседните села Банево и Изворище.

120 Лъджа (от тур.) - горещ минерален извор или минерален извор.

121 Мильо Чарашийски от село Банево.

122 Днешното село Тополица.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...