Второто посвещение

[Sheny Idaet]

6. СЛЕД ПЪРВОТО ПОСВЕЩЕНИЕ. ДА СЕ ОТРЕЧЕШ ОТ СЕБЕ СИ – ОТ СТАРИЯ ЖИВОТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

 

Щастливите са пияни хора, страдащите са трезви... Съвременните хора казват: „Страдаме много“, а аз отговарям: вие сега сте трезви. През миналия 19. век всички хора бяха опиянени: „Господ няма! Ха, ха!“ – концерти, балове, веселба... Сега през този 20. век хората отрезняха: „Какво ще правим сега?“ Един офицер от бойното поле ми казваше: „Всички ние там се молим, измениха се мислите ни“, а един социалист питаше: „Какво става с мен? Аз съм бил най-глупавият човек досега – сега познавам, че има Господ, сега аз зная, защо съм дошъл на Земята.“ Изтрезняват! И вас, ако турят на фронта срещу англичаните и французите и започнат да пукат над главите ви снаряди, каква ще бъде вашата вяра? Аз считам, че тия хора държат сега матура по това, което се нарича посвещение. За някои вече е минало първото посвещение. И жените, които са тук, ще имат страдания, ще минат посвещението и ще изтрезнеят. Да бъдеш трезвен е най-добре – това е да бъдеш в нормално състояние. (22, с. 222)

 

Често и верующи има като генералите. Най-първо вярващият мяза на един генерал, той поучава хората. Един ден така изпадне, че никой за него не мисли. Съвсем изгубен е този генерал, какво ще прави този изпаднал генерал? Сега този генерал през тази опитност, която минава, лошо ли е? Той започнал да разбира, едно посвещение минава – разбрал живота. Него го напуща жена му, напущат го децата му и всички го оставили. Никой не се грижи за него. И отива смирено да се покае, за да си изкара прехраната. Не казва вече, че е генерал... Той се смирява като прост войник. Военните може да разжалват един генерал и да стане като прост войник. Като генерал ти си заблуден – ти не си се родил генерал. Хората са те подигнали генерал. (18, с. 205)

 

Говори се за един римлянин по произхождение, който се наричал Сафио Бертручио... Той бил изпратен от своя Учител за 20 години на уединение. Това е било един голям изпит като на ученик от една мистическа школа... Праща го неговият Учител 20 години на уединение и му казва: „Ще научиш един велик закон и само тогава ще минеш към втората стадия на своето посвещение – да разбереш смисъла на истинския живот, да видиш как ще дойде радостта на този свят. Сега ти живееш в един свят от скърби, трябва да завършиш своя изпит, да опиташ най-големите скърби и ако издържиш, ще минеш в по-горно положение. Като християнин, изпраща го в пустинята, дето 20 години отлично се подвизавал. Изпокъсал си дрехите, обущата, съвършено оголял. Той бил един от видните римски патриции, от високо произхождение бил. Един ден се заражда у него желание да се пооблече и си казва: „Е, хубаво е да има човек едно топло облекло, пък и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни.“ Тия животни там, в пустинята, не го считали за постник, за светия – използвали неговите крака, хапели го. „Толкоз години вече, дотегна ми тази храна – все круши, ябълки, сливи.“ Дошла му тази мисъл в главата и започва да си разсъждава: „Имам такова желание, намирам, че е законно, най-после душата ми го иска. Двайсет години живея тук, моля се, моля се – никакъв глас. Нито ангелите, никой не дохожда при мене – всеки дойде и си замине.“ Той имал много знания, затова идва един ден при него един от видните римски патриции, чиито син бил на умиране. Идва той при Сафио като при прочут постник и му казва: „Дайте помощ на сина ми!“ Сафио отива при болния и с едно махане на ръцете премахва болестта. С едно махне на ръцете маха болестта, но своята скръб не може да премахне. Този патриций останал много доволен и като мислил какво да му направи от благодарност, направил му едни много хубави дрехи, обуща, шапка; приготвил му много хубаво ядене и всичко туй му изпратил в златни и сребърни сервизи. Сафио, като видял всичко това, казал си: „Е, имало добри хора на света!“

 

И тъкмо мислил да се облече, понахрани и понарадва, ето, иде един беден, казва му: „Гол съм, нямаш ли една дрешка?“ Той погледнал, погледнал, въздъхнал и си казал: „Няма да се носят дрехите!“ Взима и му ги дава. След него иде друг един бос, казва: „Бос съм, обуща нямаш ли?“ – „Е, че отидоха гащите, отидоха; хубавата римска тога, и тя отиде, но и обущата ще отидат.“ Дава и тях, въздъхва си. Не се минава много време, един гологлав идва, иска шапка. Дава и шапката си, казва си: „Е, поне яденето ми остава.“ Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава Ă яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хляб му остава. Мисли си: „Поне малко хлебец ще си хапна.“ Остават още и сервизите. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моят възлюбен не иска да ме вземе, иска прикя, някакви златни съсъди, някакви чаши.“ Въздъхва си Сафио, дава и тях. Остава само с малкото парченце хляб. Но ето, гледа, идват отвънка птички, накацват около него, започват да чуруликат, и те искат. Отделя и за тях, но оставя и за себе си едно малко парченце. Току изведнъж из дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене няма ли?“ Дава и ней, и той остава без нищо. Тежък е животът! – Не е тежък! Той въздъхва дълбоко, намира се пред една дилема. Тогава се явява неговият Учител – Христос, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христос. Явява се Христос при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти премина добре изпита, Аз съм доволен от тебе.“ Знаете ли какво е станало вътре в този Сафио? – Той веднага се намира в една прекрасна вила, в която всичките дървета били обкичени с хубави плодове. Веднага се намира между своите приятели, които го обичат. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нещо тайно в Природата, което ще се разкрие в света...

 

„И скръбта ви ще се промени на радост.“ Кога? – Когато ние, като този Сафио, вътрешно се освободим, а не да дойде някой да ни налага нещата отвън. Всеки да действа според Любовта Христова. Не само това – да се добереш до Любовта Христова, но да можеш съвършено да се отречеш от себе си; да стане в ума, в сърцето и в душата ти такъв преврат, че да се почувстваш напълно свободен. Ние можем това да го направим, ние сме способни да го направим...

 

Ако някой от вас е много нещастен, нека направи един опит. Ако някой от вас постъпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трябва да напуснете службата си. Някои мислят, че ако напуснат службата си, ако се отрекат от дома си, този е начинът за постигане на щастието. Ако е въпрос за отричане, аз не бих проповядвал в този дом. Истинското отричане е човек да се отрече от себе си. Знаете ли какво значи човек да се отрече от себе си? – То значи човек да се отрече от всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и действия на миналото, за които той е пожертвал хиляди и хиляди хора. Да се отречеш от стария живот на престъпления – това значи да се отречеш от себе си! Да се откажеш от туй, низкото себе – себе си на корист, себе си на лъжа, на омраза. От туй да се отречеш и тогава да познаеш в себе си какво? – Онова възвишеното, благородното, което въздига човека. (49, с. 10-16)

 

Никой човек, който не е разбрал Любовта и не я е приложил; който не е разбрал Обичта и не я е приложил, той няма бъдеще. Ти като Авраама трябва да дадеш всичко. Сара трябваше да претърпи едно посвещение. Тя обичаше Авраама и трябваше да даде слугинята си да му стане жена – да я целува, да я прегръща, да роди дете – туй, което на нея се падаше. Знаете ли какво изпитание е това за една жена? Един човек, който е гладувал три дни, да му вземат хляба и той да седи гладен… Сара издържа първия изпит. Доста хитрини имаха онези духове, които препятстваха. (143, с.- 82)

 

Цитирате, че умрял сиромахът Лазар и отишъл в лоното Авраамово. Лазар беше на посвещение. Там казва, че кучетата му ближеха раните. Той при всичката си беднотия даваше храна на кучетата. Богатият с всичкото си богатство нито трошица не даваше. И умря този човек, и отиде при Авраама. Богатият, като умря, отиде в ада. Обърна се процесът. Единият стана виден човек, чиновник при Авраама. Другият не се учеше – влезе в земята, да работи в ада. (42, с. 75)