Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


1938_02_06 Красотата на Душата

София Утринни Слова

  • Please log in to reply
Няма други мнения в тази тема

#1 GDD

GDD

    GD

  • Потребител
  • PipPipPip
  • 1370 Мнения:

Публикувано 17 януари 2011 - 12:53

Аудио - чете Живка Герджикова

"Красотата на Душата", Утринни слова, седма година, (1937 г. – 1938 г.), т. II,
издание от 1948 г., София
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

"Красотата на Душата", Утринни слова, седма година, (1937 г. – 1938 г.), т. II,
издание на ИК "Жануа'98", 2011 г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

Красотата на Душата


Размишление

Ще прочета 15-та глава от Евангелието на Йоан.

Като се говори за живота, виждаме, че в едно отношение цената му се повдига, а в друго отношение се понижава. Значи, както цената на стоките ту се повдига, ту се понижава, така и самият живот ту се повдига, ту спада. Това се отнася до външната страна на живота. Няма човек на земята, който някога да не се е подценил или надценил. Погледне живота си и казва: „Защо ли съм дошъл на земята? Нищо не можах да направя“. Някога пък се надценява, мисли, че е направил много нещо. Как си обяснявате: защо някога се насърчавате, а някога – обезсърчавате? Малко трябва на човека да се насърчи или да се обезсърчи. Имаш някакво желание. Щом го реализираш, насърчаваш се; щом не можеш да го реализираш, обезсърчаваш се.

Питам: Защо хората се обезсърчават? Защо са недоволни? Имаш голяма, хубава къща, но пак си недоволен. Мнозина са ми казвали: „Нашият салон е голям, да го разширим, да стане по-голям“. Защо ви е по-голям салон? Човек има 3 билиона и 600 милиона клетки в мозъка си. Те се разполагат в един салон 19 сантиметра дълъг, 15 сантиметра широк и 15 сантиметра висок. В това малко пространство се събират толкова фабрики, толкова химически лаборатории, толкова астрономически кули за наблюдаване на небето! Колко работи се вършат в това малко пространство и всички клетки са доволни, не се оплакват, като хората. Как бихте живели вие в това пространство? Не сте доволни от салона, в който могат да се поместят хиляда глави като вашите. Какво ще кажете, ако ви сложат в тази малка глава? Значи разбирането прави човека доволен, а не голямото място и многото имане. Кои са по-умни: клетките на човешкия мозък или клетките вън от него? Мозъчните клетки знаят такива неща, каквито много хора не знаят. Има неща, които хората знаят, даже минават за специалисти. Обаче има такива малки работи, които само мозъчните клетки знаят. Ще кажете, че човек знае много теории, прави научни изследвания. Ето, аз ще ви изнеса една теория – за песимизма. Четете теорията на някой философ-песимист, който гледа с черни очила на всичко. Той казва: „Животът няма смисъл, всичко ще изчезне. Един ден слънцето ще изгасне, хората ще изчезнат, земята ще се разруши“. Продължава нататък: „Семейството няма да съществува, децата ще изчезнат; младите ще остареят, старите ще умрат, ще се схумят в земята“. Казвам: И така да е, все ще остане нещо. Може ли всичко да изчезне в един момент?

Песимистът е човек, който е обеднял, нищо няма: дрехите му – скъсани, обувките – също, няма здраво парче на гърба си. За себе си той е прав да гледа мрачно на живота. Той знае, че едно време дрехите, обувките му бяха здрави, а сега са скъсани. Като види нови дрехи у някого, казва: „Едно време и моите дрехи бяха нови. И твоите ще овехтеят и ще видим какво ще правиш тогава“. На песимиста не му идва на ум, че и друг път той може да се облече с нови дрехи. Значи според този философ, като облечеш веднъж дрехите си, не можеш да ги свалиш; или като обуеш веднъж обувките си, не можеш вече да ги събуеш. Като сгрешиш веднъж, не можеш вече да изправиш живота си. Такава е философията на песимиста. Както и да му се говори, той казва: „Свърши се моята работа, няма вече връщане“. Един турски ходжа проповядвал на един пияница: „Слушай, братко, откажи се от пиянството. Опасно е твоето положение. Знаеш ли какво те очаква на онзи свят?“ – „Какво ме очаква?“ – „Всички бъчви, от които си пил, ще ги окачат на врата ти.“ Пияницата го попитал: „Поне пълни ли ще бъдат?“ – „Пълни, разбира се.“ – „Лесна работа тогава: и там ще има какво да се пие.“ Ходжата искал да го наплаши, да му покаже мрачната страна на неговото бъдеще. В случая ходжата е песимист, а пияницата – оптимист. Той казва: „Щом има за пиене, няма страдание. Какво от това, че ще нося бъчви на врата си?“ Ходжата му представя лошата страна на бъдещия му живот, а той вижда нещо хубаво в това – бъчви ще има. Ще има да пие.

Изкуство е човек да вижда доброто в живота и да го използва. Всяко нещо, което в даден момент той не може да употреби, представлява известна тежест за него. То се явява като препятствие в неговия живот. Дойде една мисъл в главата ти, но ти не я приемаш. Искаш да се освободиш от нея – не можеш. Където мръднеш, каквото правиш, и тя след тебе. За да се освободиш от нея, извади я от ума си. Щом излезе вън от тебе, ще я види някой, ще я хареса и ще я вземе. Имаш една златна монета. Докато е в касата ти, никой не я вижда, никой не мисли за нея. Ако я извадиш и държиш в ръцете си, като я види някой, ще я пожелае. Щом я пожелае, ще намери удобен случай и ще я вземе от ръката ти.

Разправяше ми една сестра: „Дотегна ми да нося една мисъл в себе си и докато не я реализирах, не се успокоих. Един ден минавах край една витрина, където видях особени шапки, такета, които се носят на върха на главата, едва се държат. Помислих си: „Ще си купя такава шапка“, но отминах, без да купя. От този ден мисълта за шапката не ме остави свободна. Най-после я купих, задоволих желанието си. Преди да я бях купила, като вървях, все ми се струваше, че такето е на главата ми и ще падне. Пипам се, нямам никакво таке на главата“. Сестрата искаше да знае защо мисълта за шапката я безпокояла толкова време. Казах, че тази мисъл я мъчела, понеже тя не харесвала шапката. Въпреки това, купила си такава шапка – модна била. Изобщо, всяко нещо, което човек не обича, се качва на гърба му. Щом го обикне или се примири с него, то пада от гърба му. – Защо се мъчи човек? – Защото не обича мъчението. Като го обикне, то го освобождава. – „Не обичам мъчението.“ – Щом не го обичаш, то заема централно място в сърцето ти. Мъчението никога не сяда на последно място. – „Докога ще седи в сърцето ми?“ – Докато го възлюбиш. Щом го обикнеш, то слиза от мястото, което е заемало. Иначе ще ходиш, ще пъшкаш, ще го носиш в себе си и ще го гледаш като писано яйце.

Казваш: „Скръб имам, тежко ми е“. – Изпъди скръбта навън. – „Не мога.“ – Скръбта е по-голяма майсторка от мъчението. Като хване човека, лесно не го пуска. Ако се опита да я изпъди, тя още повече се закрепва. Тя ще отскубне част от сърцето на човека, но няма да излезе. – „Как да се освободя от нея?“ – Като я обикнеш. – Това е невъзможно. – Друг цяр няма. Този е първият цяр. Ако не можеш да я обикнеш, приложи втория цяр – да извикаш радостта и да я поставиш на същото място заедно със скръбта. Често аз правя такива опити. Като видя, че скръбта се е загнездила в човека и не мисли да го напусне, поканвам радостта при него, да му гостува известно време. Тя отива на същото място, където е скръбта, и между тях се започва разговор. Радостта пита скръбта: „Сестро, как си?“ – „Добре съм, занимавам се с моя господар. Той често не е разположен, но търпи.“ – „От колко време си тук?“ – „От две–три години. Като видя, че се позабави малко, стисна го, напомням му за себе си. Той се сепне и казва: „Благодаря, че ме разтърси“. Така прекарваме двамата.“ – „Докога ще седиш тук?“ – „Още малко ми остава. Щом ти си дошла, ще го напусна.“

Питате: „Реално ли е това?“ – Дали е реално, или не, това е въпрос на разсъждение. Обаче реално е, че страдаш. Можеш ли да откажеш, че страдаш? Може да спорите върху въпроса, дали радостта и скръбта се разговарят и как се разговарят. Това е философски спор. Аз мога да кажа, че съм слушал как се разговарят скръбта и радостта. Отличен разговор водят те. Как водят разговора си те, не казвам. Въпреки всичко скръбта е реалност. Някога, като скърбиш, казваш: „Няма да забравя тази скръб“, но щом дойде радостта, всичко изчезва. Като че ли никаква скръб не си имал. – Защо човек не обича скръбта? – Аз намирам в скръбта нещо много хубаво, нещо ценно. Тя е като майка, която поощрява своята ленива дъщеря да учи. Казва: „Дъще, учи!“ А дъщерята не обича да учи. За всичко можеш да говориш, но не и за наука. Какво иска дъщерята? – Нищо друго, освен да има слугиня, да готви и нарежда къщата, да пере и глади, а тя, облечена, с нови обувки и нова шапка, да се огледа в огледалото и да излезе на разходка, да се покаже на хората. Като се върне от разходка, да седне да яде и да почива. И при това положение тя пак е недоволна. – Защо е недоволна? – Или защото ходила пеш, или автомобилът я разтърсил. Много такива оплаквания съм слушал. Ако са от светски хора, както и да е, но и духовни хора се оплакват. Даже хора на умствения труд – и те се оплакват. Когото срещнеш днес, всеки се оплаква. Питат ме: „Как се разрешават тия въпроси?“ – Те нямат разрешение.

„Как ще се справим със скръбта?“ – Докато си млада мома, главата ти ще страда; докато си млад момък, главата ти ще страда. Докато си майка или баща, главата ти ще страда; докато си учител или ученик, главата ти ще страда. И като умреш, пак ще страдаш. – „Какво да се прави?“ – И аз не зная. Младият казва, че не струва да бъдеш млад. Старият казва: „Да не си стар!“ Да не си майка, да не си баща. Какво да си? – Нищо да не си. – „Ами тогава?“ – Това не е разрешение на въпроса. Нищо да не си: нито млад или стар, нито ученик или учител, нито баща или майка, нито син или дъщеря, нито богат или беден. Не е така. Новата философия изисква нов начин на мислене. Казваш, че животът няма смисъл. Не, ще страдаш и ще се учиш, там е смисълът на страданието. То не е нищо друго, освен работа. Като изучаваш страданието, ти работиш.

Идва един каменар и ти предлага един камък, тежък 3 килограма. Той мисли, че камъкът е прост. Ученият знае, че в този прост камък се крие нещо ценно. Питаш го: „Колко струва?“ – „Едва ли струва един лев – прост камък е. Ти колко даваш за него?“ – „Пет лева.“ То взима петте лева и е доволен, че е спечелил нещо от простия камък. – Добре, че има глупави хора, които дават пет лева за простия камък. Ученият разчупва камъка, изважда от него скъпоценния камък и след време го продава за няколко милиона. Като се научава за това, каменарят остава недоволен, че за пет лева е продал толкова скъпо нещо. Той среща учения и го пита: „Защо ме излъга?“ В такова положение изпадат и днешните хора. Много ценни неща минават през вас, без да ги познаете. Големи са благата, които ви са дадени. Всеки човек е ограден с несметни богатства. Вашите мисли, вашите чувства и действия крият грамадни богатства, които вие още не оценявате. Вие ги продавате евтино, а после оставате недоволни.

Аз изучавам всички философски системи и намирам, че грешката не е в тях, а в ония, които ги проповядват. Философите, учителите на човечеството са изнесли отлични идеи. В знанието им няма никакво раздвояване. Изопачаването на тяхното знание идва от учениците им. Всеки от тях е дал специфично тълкуване на идеите. Оттук се е създала идеята за истински и лъжлив пророк. Истинският пророк изнася идеите, както са; лъжепророкът ги изнася тъй, както не са в действителност. Истинският пророк ще ти скрои и ушие дреха, която точно приляга на тялото ти; лъжепророкът ще ти скрои и ушие дреха, която, поради неудобствата, никога не ще забравиш. И после ще те убеждава, че колкото повече носиш дрехата, толкова по-добре ще легне на тялото ти. Следователно не носи дрехи, недобре скроени и ушити. От дълга опитност аз съм дошъл до това правило. Аз прилагам това правило и при яденето. Каквото ядене да ми донесат, аз не бързам да го ям. Преди да го опитат десетина души, аз не ям. Може да минат четири–пет часа – нищо от това. Първо ще искам мнението на другите за това ядене, а после ще го опитам и аз. С други думи казано: Аз всякога се ползвам от опитността на онези, които са били преди мене. Според мене тези десет души са умни хора. Първият, като опита яденето и каже, че не е хубаво, давам го на втория. Ако и той каже същото, давам го на третия, после на четвъртия и така до десетия. Най-после и аз опитвам яденето. Същото правя и когато яденето е хубаво. Ако първият каже, че яденето е хубаво, не спирам до него. Оставям да опитат и другите десет души и като остане нещо, колкото малко да е, и аз го опитвам. Казвам: Това ядене е хубаво. Ще кажете, че това е оригинално. Наистина, вие не знаехте досега, че преди вас има десет души, чиято опитност трябва да се използва. Дали се отнася до ядене или друго нещо, това не е важно. Много е патила главата ми, докато намери тези десет души. Някога те изяждат всичко и за мене нищо не остава, а някога остава малко. Важно е, че аз съм последният, който ям от същото ядене. Откак прилагам това правило, всичко върви по мед и масло.

Прилагайте и вие това правило, в него няма никакво изключение. Аз съм го прилагал и на физическия, и в духовния свят. То работи еднакво навсякъде. И тъй, ако за една ваша мисъл десет души се произнасят, че не е добра, сложете я настрана. Задържайте само онази мисъл в себе си, която сте опитали. Помнете: Бог, Който е създал хиляди вселени, е всемъдър и всезнаещ. Трябва ли след това да казвате, че светът, създаден от Бога, не е хубав? Който се осмели да каже това, той греши. Всичко, което е минало през Божиите ръце, е ценно. Нищо не може да се сравни с него. Но разбиране е нужно! Иначе човек не може да се убеди в ценността на Божиите дела. Ражда ти се момче, не го оценяваш; ражда ти се момиче, и него не оценяваш. Имаш слуга в дома си, и него не оценяваш. Имаш баща, майка, приятели – и тях не оценяваш. Имаш градина с хубави плодни дървета, и тях не оценяваш. Много блага имаш, нищо не оценяваш. Гледаш реки, извори, треви, мушици, и тях не оценяваш. Наблюдаваш изгряването на слънцето, на луната и звездите – нищо не оценяваш. В това се крие твоето нещастие. Какво търси човек? Защо е недоволен? – Слънцето! – празна работа! Треви и мушички! – празна работа! Какво искаш, и ти сам не знаеш. Ако ви попитам какво ви е потребно, ще кажете: „Нищо не ни е потребно“. Казвам: Нужни ми са тези десет души, авторитети, да опитат яденето, което ми е дадено, и да кажат струва ли, или не струва. Също така, те ще опитат мислите и чувствата и ще кажат, струват ли, или не струват.

Сега аз говоря за малките изключения. Има един щастлив живот, който трябва да се изучава. Да престане недоволството! – „Как ще бъда доволен, като нямам никакъв подтик?“ – Не търси подтика отвън. Търси го в самото доволство. Обичай всичко, което те обикаля, и ще бъдеш доволен. – „Как ще обичам всичко?“ – Обичай! – нищо повече. – „Мога ли да обичам всички хора?“ – Това не е твоя работа. Обичай! Ако обичаш един човек, твоето знание се свежда към единица; ако обичаш двама души, твоето знание се свежда към двойка; ако обичаш трима души – към тройка и т.н. Значи числото на онези, които обичаш, определя степента на твоето знание. – „Как ще обичам десет души, как ще обичам всички хора? Къде ще намеря толкова хора да обикна?“ – Виж пример от клетките на твоя мозък. В главата са събрани 3 билиона и 600 милиона клетки, които живеят в хармония, в единство. С един поглед ти можеш всички да обхванеш. – „Възможно ли е това?“ – Ще кажеш, че само едного можеш да обичаш. Ти знаеш, че Бог има само един Син, Когото обича. Въпреки това, ти се молиш на Бога, искаш и тебе да обича, да отговаря на молитвите ти. Ако не ти отговаря, обиждаш се. Как можеш да искаш да те обича Бог и да отговаря на твоята молитва! Ако си последователен, щом казваш, че обичаш едного, не изисквай от Бога и тебе да обича. Той има вече един, Когото обича. Хората искат да ме убедят, че Бог мисли за всички и обича всички. Казвате, че Той обича и грешниците. Ако мислиш, че в Единородния Син на Бога се включват всички живи същества, имаш право да казваш, че Бог обича всички същества. В Христос живеят и грешниците, и праведниците. Няма човешка душа, която да не живее в Христос.

Хората се недоволни, понеже поставят Христос вън от Бога, а себе си – вън от Христос. Така вие сами се осъждате на страдания. Казваш за Бога: „Той има един Син, с Когото се занимава. Аз не съм Негов син. Значи Синът е вън от Бога“. Това е крива идея, заради която страдате и се мъчите. Питаш: „Как мога да обичам този човек?“ – Как може тебе да обича Господ? Ако не можеш да обичаш човека, как можеш да изискваш Бог да те обича? Ако не обичаш ближния си, как може да те обича Бог? Ако обичаш човека, и Бог ще те обича; ако не Го обичаш, и Бог няма да те обича. В който момент кажеш, че не можеш да обичаш, и Бог не може да те обича. Всяко страдание показва, че не си изпълнил закона на Великата Божия Любов. Бог обича всички. Ако не признаеш това, ще страдаш. Щом го признаеш, ще се радваш. Радостта е празник, че Бог обича всички, а скръбта е признак, че ти не обичаш всички. Казваш: „Господа обичам, ангелите – също, но как ще обичам хората?“ – Ще мислиш право и ще обичаш всички. Чрез своите възгледи човек сам си причинява страдания.

Наскоро дойде при мене една млада мома от света. Иска да се посъветва с мене, да се справи с едно противоречие. Гледам, момата е млада, красива, но бедна. Тя ми казва: „Влюбих се в един красив момък, но често изпадам в противоречие, не зная как да се справя. От известно време, като срещна своя възлюбен, той започва да ме разглежда, като че ли за пръв път ме вижда. После ми казва: Гледам те, защото намирам, че си започнала да остаряваш. Това ме огорчава и не зная какво да му кажа“. – Ето какво ще ти кажа. Аз мога да те подмладя моментално. Той веднага ще признае, че си станала по-млада и по-красива. – „Как?“ – Като сложа в банката на твое име триста хиляди лева златни. Същото се отнася до здравето, до ума и сърцето на човека. Казват за някого, че е болен. Това значи, че няма капитал. Щом оздравее, той придобива капитал. Казвате, че някой е невежа. Значи липсва му нещо в умствения свят. – „Студен е този човек.“ – Липсва му нещо в сърцето. Светлината на ума и топлината на сърцето са капитал, който прави човека млад и красив. Все ще намериш нещо в човека, за което да не го обичаш. Че бил беден, болен, глупав, това са лъжливи положения. Всъщност не е така. Човек разполага с несметни богатства.

Помнете: Всяка душа носи големи богатства в себе си. Даже животно да влезе в дома ви – куче или котка, и то носи някакво благо за човека. Това хората го знаят и като дойде, например, лястовичка и свие гнездото си под стряхата на къщата, домакините се радват. И за щъркела казват, че носи щастие. Кравата, конят – и те носят щастие за човека. Слънчевият лъч е носител на голямо благо. И всеки лъч, излизащ от Бога, носи голямо благословение за човека. Той е жив. Не казвам, че светлината е само трептение, движение на въздуха. Това е външната страна на въпроса. Светлината е жива, разумна сила, която прониква в човека и го обновява. Казвате, че животът носи радост, обнова. Не само животът, но и светлината, и топлината носят радост и щастие. Не мисли, че някой човек ти носи нещастие. Не, всеки човек носи щастие, благо, както за себе си, така и за окръжаващите. Това твърди новото учение. Защо страдат хората? – Защото не оценяват човешката душа. Христос дойде на земята да повдигне човешката душа, да я освободи и да покаже, че в нея са вложени несметни богатства. Казват, че Христос дойде да спаси погиналите. Аз пък казвам, че Христос дойде да спаси човешките души; да извади скритите богатства от тях и да покаже истинската им стойност. Когато греши, човек не оценява душата си. Тогава той слиза в ада, в света на мъчението. Като съзнаваш това, не търси щастието си отвън, в този или онзи човек, а го търси в себе си.

Под „себе си“ разбирам Бога в човека. Ако търсиш щастието си в Бога, в Божественото в себе си, ти си на прав път. Съзнай, че в тебе са вложени несметни богатства, които трябва да цениш. Между Бога и твоята душа трябва да има вътрешна връзка. Като съзнаваш това, ти всякога ще Му благодариш. Днес вие слушате какво ви говоря, повдигате ума си към Бога и казвате: „Ние сме духовни хора, не можем без молитва“. – Не зная как сте се молили. Благодарили ли сте на Господа за благата и богатството, които ви са дадени? Благодарили ли сте за вниманието на Бога към вас? Какво правят някои? – Още със ставането си от сън те започват да роптаят: „Господи, защо даде на съседа ми повече блага, а на мене по-малко? Защо ме остави да пъпля и досега на земята?“ – Ти се заблуждаваш. Вината е в тебе. Възстанови връзката си с Бога и всичко ще се оправи.

Казваш: „Как да обичам този човек, когато той не ме обича?“ – Това е криво разбиране. Как ще си обясниш обратното? Той те обича, без да го обичаш ти. Някой плаче, че хората не го обичат; някога плаче от любовта на своя възлюбен. Как ще си обясниш това? Плачеш, че те обичат; плачеш, че не те обичат. За да не изпаднеш в противоречия, ще обичаш душата на човека, която никога не се изменя. В това, именно, е красотата на душата, че любовта ѝ е вечна, неизменна. Достатъчно е само за момент да зърнете красотата на душата, за да не я забравите никога. Който е любил, за момент поне е видял красотата на душата. Няма човек, който, като види душата, да не се влюби. Лошото за нас е там, че като я видим, тя веднага се скрива. Ходиш, плачеш, търсиш я, но не можеш да я намериш. Следователно това, което човек търси и за което плаче, е красивата човешка душа. Тя не стои на едно място.

От време на време тя само посещава човека за момент и веднага изчезва. Струва си човек да живее хиляди години на земята само за този момент – да зърне красивата душа, да се наслади от красотата на живота, да види с какво богатство разполага тя. Велик момент е да видиш своята красива душа! Целият свят ще те посети, всички хора ще се трупат около тебе и те да вземат участие в твоята радост. Как ще се справите с всички хора? Милиони души ще се редуват, всяка на свой ред да зърне красотата ви. Какво ще правите тогава? Ще се молите на Бога да ви закрие по някакъв начин, да си починете малко. Ето защо, Бог е скрил красотата на човека даже от самия него и я е оставил като негово бъдещо наследство. Казвате, че има красиви хора в света. – Колкото да е красив човек външно, неговата красота не може да се сравни с красотата на душата. Неизмерима е нейната красота.

Чувате някой да казва, че животът му е дотегнал, не му се живее. – Защо не му се живее? – Защото не е видял красотата, не е разбрал цената на истинското богатство. Да зърнеш красотата на душата, това значи да видиш Христос. Той е във всеки човек. Не е достатъчно само да Го зърнеш, но трябва да бъдеш като Него. – „Какво да правим, за да дадем място на Христос в себе си?“ – Не цапайте душата си! Не засенчвайте лицето на красотата! Това значи: Не грешете. Грехът е тъмнина, която закрива светлото лице на душата. – „Защо хората не живеят в душата си?“ – Защото не учат. Един мисли, че е беден; друг – че е лош; трети – че е слаб, болен, невежа. Това отчасти е вярно. Важно е как може човек да стане богат, здрав, силен, учен. – Като учи. Най-големият неприятел на човека е мързелът – не иска да учи. Големи усилия са нужни, за да заставят човека да учи. Малко хора съм срещал, които учат от Любов. Без Любов нищо не се постига. Истинска работа е само тази, в която Любовта взима участие.

Един ден отивах на планината. Спрях се на едно място, пред купчинка пясък, и започнах да чопля нещо. В това време мина един селянин край мене и ме запита: „Какво правиш тук?“ – Изследвам нещо. – „Защо си губиш времето?“ – Нищо не му отговорих. Според него само онзи работи и използва времето, който оре и копае. За да обърна мисълта му, аз го запитах: „Ти какво правиш? Женен ли си?“ – „Женен съм. Имах жена, но тя си отиде в другия свят. Имах момче, и то отиде при нея. Остана ми само едно момиче и то куцичко.“ – Аз зная защо жена му и момчето му заминаха за другия свят; зная защо му остана само куцата дъщеря, но нищо не казвам на селянина. Той ме запита: „Ти женен ли си?“ – Всичките ми близки измряха, само аз останах жив. Дошъл съм тук да намеря последното нещо. Гледа ме селянинът и се чуди защо чопля, какво търся в пясъка. Казвам му: Богата е вашата местност. – „Богата е, но трябва да се оре. Хайде сбогом!“ Ръкувахме се и аз му казах: Като се срещнем друг път, ще ти кажа какво търся. Сега, иди си в къщи и знай, че положението ти ще се подобри: ще се върне жена ти, ще имаш по-добри и по-красиви деца от първите. Който веднъж се е срещнал с мене, работите му започват да се нареждат добре. – „Хайде, от твоята уста, в Божиите уши!“

След една година срещнах същия селянин, който ми каза: „Братко, всичко се сбъдна. Както каза, така стана. Ожених се втори път. Имам детенце, красиво, здраво“. Казах му: Знай, че втората ти жена е първата. И трети път да се ожениш, все първата жена ще дойде. Това са души, излезли от Бога. Бог се изявява чрез всяка душа. Той е в единството и в множеството. Ние познаваме и разбираме Бога в множеството. В единството, в едното Той е неразбран за нас. Да благодарим на Бога, че ни се разкрива в множеството избрани души. Да се радваме, че Той ни се разкрива. А на вас казвам: Знайте, че каквото сте изгубили, ще го намерите. Старите ще се подмладят. Невежите ще станат учени. Кой каквото иска да постигне, ще го постигне. – Кога? – Когато възприемете идеята, че Бог е вложил несметни богатства във вашата красива душа. Единственото желание на Бога е да учите. Само така ще можете да служите. Щом служите, ще имате постижения. Ние сме дошли на земята да познаем Бога. Казано е: „Това е живот вечен, да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христос, Когото си проводил“. Да познаеш, че Бог е вложил красива душа в тебе, с несметни богатства. Бог се проявява, именно, чрез тази душа.

Сега ще ви занимая със обикновеното смятане, в което се крие голяма философия. Казваме: 1х1=1; 1х2=2; 1х3=3. Обаче 2х2=4; 2х3=6; 2х7=14 и т.н. В това смятане е скрит законът на растенето. Отличителното качество на живота е растенето. Това, което расте, постепенно се разкрива. Което расте, само то е реално. Където няма растене, там никаква реалност не съществува. Реалните неща имат бъдеще. Ето защо, радвайте се за най-малката придобивка, за най-малкото растене. Радвайте се на Божественото в себе си. Бъдещото знание се гради върху него. Радвайте се на възможностите, сложени във вас, които постепенно се изявяват. Вие сте недоволни, не искате да остарявате. Закон е: Не можеш да се подмладиш, ако не остарееш. Всичко, което се подмладява, непременно ще остарее. Вие искате да се подмладявате, а не искате да остарявате. Това е невъзможно. Старостта е възможност за подмладяване. Тя крие в себе си Божественото благо – младостта. И като остарява, и като се подмладява, човек придобива нещо. Хората страдат, защото мислят, че придобиват нещо само когато се млади, а когато остаряват, губят. Това е криво разбиране.

Като бях в Америка, слушах Падаревски, който изпълняваше Лунната соната. Тогава той беше млад, красив човек, с хубаво кръгло лице. Американките лудуваха по него. Носеха му албумите си, да се подпише. След година гледах на кино „Животът на Падаревски“. Там беше вече доста остарял. Показаха го отдалеч, отблизо, от всички страни. Видях го добре, като свири на пиано. Направи ми впечатление, че свири със затворени очи. Вниманието му беше съсредоточено, нищо не го отклоняваше от музиката. Казах си: Е, Падаревски, отиде твоята младост! Със затворените очи той искаше да каже: „Сега поне съм свободен от преследването на жените. Не ми остава нищо друго, освен да свиря“. Наистина, сега имаше по-голямо съсредоточаване в него, по-голяма дълбочина, по-голяма музикалност. Един е Падаревски, втори не може да се роди. В природата нещата не се повтарят, но онова, което човешката душа носи в себе си, надминава Падаревски. Възможностите на човешката душа, изявени чрез Падаревски, представляват едва една стомилионна част от това, което е вложено в нея.

Какво представлява „Лунната соната“? – Любов на луната, на студа. Значи има две възможности: да любиш вечер, на луна, и да любиш през деня, на слънце. Вечер няма условия за любов. Само душата може да люби вечер, за нея няма нощ. В нея е вложена всичката красота на живота. За красивата душа и лунната нощ е ден. Лунната соната показва, че животът не е разбран, както трябва. И който свири тази соната, и той също не разбира живота. Всъщност, „Лунната соната“ по съдържание е слънчева, но излята във форма на луната. Зад луната е слънцето. Без слънцето не можеш да видиш луната. Значи всичко, каквото съществува на земята, е лунно, но зад луната е скрито слънцето. И зад нашия живот – животът на луната – се крие Божествения живот, който постепенно се изявява. Животът на земята е Лунна соната. Въпреки това, красив е нашият живот. Днес и аз ви изсвирих едно лунно парче, Лунна соната. Радвам се, че сте дошли на този концерт. Като се върнете по домовете си, всеки да посвири тази соната на своето пиано. Няма по-красиво нещо от това, да бъде човек тих и спокоен, да носи мир в себе си. Погледни към небето и благодари в душата си за всичко, което ти е дадено. Когото и да срещнеш, виж в него присъствието на Онзи, Който е създал света. Добре е навсякъде да виждаш Бога. И във всички противоречия да виждаш скрито Божественото начало. Това е новото учение. То изисква от всички да отворят сърцата и умовете си, да видят истината, вложена от векове в тях.

„Това е живот вечен, да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христос, Когото си проводил.“ Това е истинското учение, да познаем несметното богатство, вложено в нашите души. Това е Христос, това е проявеният Бог. – „Как да обичам?“ – Да позная Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христос, Когото си проводил. Да позная моята красива душа, излязла от Бога. Той е вложил в нея големи възможности. Това е смисълът на моя живот; това е смисълът на човешкия живот.

Христос е човекът на изобилната сила.
Христос е човекът на изобилната вяра.
Христос е човекът на изобилната любов.

Утринно Слово от Учителя, държано на 6 февруари 1938 г., София, Изгрев.


Facebook коментари





Теми съдържащи: София, Утринни Слова

0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни