Jump to content

Recommended Posts

Петър Константинов Дънов (Учителя)

(11 юли, 29 юни ст. стил 1864 г., (Петровден),

с. Хадърча (дн. Николаевка), Варненско ­ 27 декември 1944 г., София)

 

Ражда се в семейството на видния възрожденски деец Константин Дъновски. Дядо по майчина линия му е Атанас Георгиев ­ родолюбив българин, радетел за църковна независимост. Петър Дънов завършва средно образование във Варна и Свищов. Занимава се с музика и е талантлив цигулар. Една година е учител в с. Хотанца, Русенско. През август 1888 г. заминава за САЩ, където следва богословие и медицина. В 1895 г. се завръща в България. През следващата 1896 г. отпечатва първа част на книгата “Науката и възпитанието. Началата на человеческий живот”. Годините 1895­-1900 Учителя прекарва в уединение и самота, в размишление, в молитва и дълбока “вътрешна работа”. В 1898 г. Петър Дънов отправя послание към българския народ и славянството. През същата година влиза във връзка с първите свои ученици и поддържа оживена кореспонденция с тях. На 6 април 1900 г. ги призовава на среща във Варна. На първата сбирка през юли Учителя кани само трима ученици ­ д-р Георги Миркович от Сливен, Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас. От 1901 г. Дънов тръгва на своите пътувания из България, като изнася сказки във всички по-големи градове. Започват ежегодните събори, провеждани през август: 1901­-1902 г. в Бургас, 1903­1909 г. във Варна, от 1910­-1925 г. във Велико Търново, 1926­-1928 г. в София и на Витоша, а от 1929 г. до днес на Седемте Рилски езера. През 1906 г. Дънов се установява в София. От 1901 г. в продължение на 11 години Учителя обхожда страната, говори, поучава и прави френологични изследвания. След 1920 г. започва нов период в работата на Дънов. През 1922 г. открива младежка окултна школа, а по-късно и за възрастни, където редовно изнася сказки до 1944 г.

 

 

Константин А. Дъновски (К. А. Доновски)

(20 август 1830 г., с. Читак (дн. кв. Устово на гр. Смолян) – 13 ноември 1918 г., Варна)

 

Баща на Петър Дънов и деец на просветното и църковно-националното движение. Учи в килийно училище в Устово и в гръцкото училище в Пловдив. Завършва образованието си при известния български учител Никифор хаджи Константинов Мудрон в Пазарджик. Учител е в Устово (1844­-1846 г.). През 1847 г. е доведен във Варна от вуйчо си Юргаки Зебилев. Същата година Дъновски е условен за учител в с. Хадърча (дн. Николаевка) от Атанас Георгиев Чорбаджи, където работи от 1847 до 1854 г. През 1854 г. на път за Света гора на Атон се среща в солунската църква “Св. Димитър” с един стар монах. Това събитие предопределя живота му. То е отразено в “Едно откровение в солунската църква “Св. Димитрий” (Кассъма ­ Джамиси). Дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му, в гр. Солун на 10 април 1854 г.” (С., 1905, 8 с.). На 2 юни 1857 г. е ръкоположен за свещеник в с. Хадърча. Константин Дъновски е от първите български учители и свещеници във Варна и Варненско. От 1860 до 1868 г. е свещеник в църквата “Св. Богородица” във Варна и служител в митрополията. От 1860 г., по искане на руския вицеконсул Александър В. Рачинский, Дъновски служи на църковнославянски в църквата “Св. Георги” във Варна, а след това и в манастира “Св. Димитър” в Евксиноград, където игумен е българският йеромонах Теодосий от Велико Търново. От 1865 г. е свещеник и в българската църква “Св. Архангел Михаил” във Варна. Той е първият председател на Българската църковно-училищна община във Варна (1860-­1868 г.; 1871­-1873 г.). През 1873 г. е избран за председател на Градския епархиален смесен съвет във Варна. В 1878 г. е затворен от турските власти. От 1878 до 1898 г. Константин Дъновски е свещеник в църквата “Св. Архангел Михаил”. През 1898 г. е пенсиониран, но остава да живее до смъртта си в църквата.

 

 

Атанас Георгиев (Ат. Чорбаджи; Танас Чорбаджи)

(1805 г., с. Голица (Гулица), Варненско – 1865 г., Цариград)

 

Дядо по майка на Петър Дънов и деец на просветното и църковно-националното движение. От 1861 г. е представител на Варненската епархия в Цариград, където умира по време на чумна епидемия.

 

 

Д-р Георги Вълков Миркович

(10 март 1826 г., Сливен – 29 септември 1905 г., Сливен)

 

Георги Миркович е лекар, общественик, дописен член (1881 г.) на Българското книжовно дружество и негов действителен член от 1884 г. През 1830 г. семейството на Миркович се заселва в Браила, Румъния. По-късно се връща в Сливен и там учи до 1844 г. в гръцко училище при Изукула и при българския учител Димитър Кишиша. През 1847 г. със съдействието на д-р Иван Селимински е руски стипендиант в Киевската семинария. В 1848 г. Миркович постъпва в известното гръцко училище в Куручешме, Цариград, а от 1849 г. е във френското католическо училище на лазаристите в Бебек, Цариград. От 1851 до 1856 г. следва медицина в Монпелие, Франция. Награден е със сребърен медал от Наполеон III за лекуването на болни от холера по време на епидемия. От 1857 до 1858 г. е на частна лекарска практика в Сливен. През 1859 г. Миркович е градски лекар в Стара Загора. От втората половина на 1859 до 1861 г. е на свободна практика в Цариград, подкрепя Драган Цанков за униатското движение и участва в делегация пред папа Пий IХ в Рим, за което е награден със златен Ватикански медал. От 1861 до 1863 г. е околийски лекар в Болград, Бесарабия. През 1864 г. е директор на българската гимназия в Болград, а по-късно ­ на частна лекарска практика в Браила (1864­-1866 г.). През 1866 г. Миркович се свързва с наскоро създадения в Букурещ Български таен централен комитет. През лятото на 1866 г. се завръща в Сливен, където се запознава с Михаил Чайковски (Садък паша). През 1867 г. представя пред Високата порта проект за българско образователно дело, който на практика е отхвърлен от Мидхад паша, ратуващ за смесени българо-турски училища. От 1869 г. чрез Манол Иванов се включва в организирания от великия везир Али паша и началника на т. нар. “Черен кабинет” Шнайдер паша шпионаж в средите на българското революционно движение, но с родолюбива цел ­ да се използват отпусканите пари за целите и задачите на българските революционери. От 1867 до 1869 г. е градски лекар в Лом и Видин. В края на 1869 г. е арестуван във връзка с делото на Васил Ганчев ­ Плевналията, и е изпратен в Цариград, където престоява в затвора до 1874 г. Осъден е на доживотно заточение в Диарбекир и след това в Мардин, където е лекар. Миркович закупува значителни недвижими имоти, които по-късно подарява на Мардинската арменска католическа община и на Холдейската община. Освободен е след Руско-турската война (1877-­1878 г.). Установява се в Сливен, където над десет години е лекар и управител на сливенската болница. Две години е директор на Сливенската мъжка гимназия. От 1891 до 1892 г. е държавен лекар по жп линията Ямбол ­ Бургас. В 1894 г. се пенсионира. Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V-то Обикновено народно събрание. През 1879 г. заедно с д-р Начо Н. Планински и д-р Добри П. Минков основава вестник “Българско знаме”. От 1891 до 1896 г. издава сп. “Нова светлина или тълкувание тайните явления в природата”, от 1893 до 1896 г. редактира и издава сп. “Виделина”, а от 1902­-1905 г. списание “Здравословие или ...”. Участва в съединисткото движение.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...