20. ПОЗДРАВЪТ

[RPX]

20. ПОЗДРАВЪТ

Постепенно Изгревът се засели, построиха се много бараки, стана цяло селище. От града идваха много хора, които се точеха непрекъснато и се движеха и в двете посоки - от града до Изгрева и обратно. Едни си отиваха, други идваха. Онези, които бяхме на Изгрева като заселници имахме негласното задължения да посрещаме и изпращаме тези гости. Трябваше да им се поднесе чай, да им се поднесе стол, да им се покаже някое легло, където да полегнат и да отпочинат. Отначало това задължение бе приятно, но впоследствие стана едно голямо бреме. Отначало ни правеше удоволствие да посрещаме и изпращаме гости от града, но посетителите се увеличаваха, защото те идваха при Учителя по работа, Той разрешаваше техните лични въпроси и проблеми. Имаше и любопитни, които идваха, оглеждаха бараките ни, поусмихвах се и си тръгваха. Много пъти съм съм слушала с ушите си как споделяха: „Ами тук няма нищо интересно - само бараки. Та може ли в тях да живеят хора? Ами зимата какво правят в тези бараки?" Други посетители се учудваха: „Гледай ги тези, та те са бедни като църковни мишки, а защо ли ги гонят поповете и църквата?" Много такива изказвания чувахме не само зад гърба ни, но и споделяха пред нас. Някои от нас отговаряха, други обясняваха, но без никакъв ефект. Тогава отидох при Учителя и му казах: „Учителю, онези от града, които идват не ни одобряват и не ни харесват бараките. Казват, че тези бараки ни посрамват. Срамът нас и Учението". Учителят се усмихна: „Тези бараки ни пазят. Като дойдат и ни видят голите бараки кажат „Тук всичко е голо и няма нищо интересно". Така не идват любопитните, а идват учениците. Ако дойдат всички любопитни от града и се заселят тук и направят триетажни къщи за вас няма да има място и Изгрев няма да има. Така е по-добре." Разбрах, че тези бараки несръчно построени ни пазеха от много голяма завист. По-късно любопитните и онези противниците се нахвърлиха срещу Учението на Учителя, но не го упрекваха, че Той ни е привлекъл заради някакво богатство. Убедих се в правотата на думите му.

 

Аз също така посрещах, изпращах, правех чай, поднасях курабии и сладкиши. Посрещах ги, изпращах ги, поздравявах ги, а след това като се виждахме на следващия път те не ме поздравяваха и то именно онези, които понякога идваха у дома на гости. Започнаха да не ме поздравяват и онези, които идваха като наблюдатели или обикновени любознателни от града. Тогава реших и аз да не поздравявам. Какво си мислят те - ние тук ще им слугуваме, ще ги посрещаме и изпращаме, а те отгоре на всичко да не отговарят на поздравите ни. Реших и не поздравявах вече, движех се по моята работа. Когато идваше някой на гости, посрещах го и го изпращах с внимание и го нагостявах. Но именно тези отидоха и се оплакаха на Учителя, че не ги поздравявам. Учителят ме извика и ме попита защо не ги поздравявам, защото са отишли вече при него и има оплакване срещу мен. Отговорих му, че те не ме поздравяват и затова аз правя същото. Учителят ми каза: „Рекох, нищо ти пак ги поздравявай". Послушах го и започнах пак всички да поздравявам наред и малко по-приповдигнато и по-възторжено. За моя изненада те пак отидоха и се оплакаха на Учителя, че аз ги поздравявам някак си надменно. Ето Той ме среща и казва: „Рекох, поздравявай ги вече, но с усмивка". Послушах го и започнах да ги поздравявам с усмивка, но те тутакси се затърчаха при Учителя и му се оплакаха, че аз вече съм започнала и да им се присмивам. Учителят отново ме спря: „Така и така ти не можа да се научиш да поздравяваш". Аз мигам, мигам и не мога нищо да проумея: Задача неразрешима. Същият ден се случи, че аз бях извикана да помогна за нещо, понеже около Учителя бяха дошли много гости. Трябваше да бъдат посрещнати и нагостени. Учителят стана, посрещна гостите, но с едно такова вътрешно разположение, че една такава необикновена вълна излезна от него и обхвана всички наоколо и ние се разтворихме отвътре като цвят. И усмивките ни се разляха по лицата ни, усмивката като че ли сама цъфна на всяко едно лице като израз на едно невероятно душевно изявление на взаимност. Гостите усетиха това вътрешно разположение, подскочиха от възторг, а ние отдавна не бяхме виждали Учителя така засмян и в такова обкръжение от весели лица. След като си отидоха гостите ние прибрахме масата и аз трябваше да занеса нещо на Учителя. Погледнах го. Учителят сега беше съвсем друг, беше съсредоточен в себе си, в своята си работа. Аз леко пристъпих, оставих онова, което носех на масата и леко назад, назад започнах да излизам. Тръгнах си, а в ушите ми звучеше неговият глас: „Видя ли днес какво значи обхода с ближния?" Отговорих му: „Разбрах, Учителю". След това се коригирах, трябваше да си науча урока.

 

На следващият ден съм при Учителя. Каза ми: „Настроенията у човека са условия. Те са две приятелки, които не се обичат, но тебе еднакво те обичат. Когато се при едната приятелка, получаваш едно настроение, когато си при другата - друго настроение. А третата приятелка е чувството.

 

Принципът е като един фар, който свети на човека и той каквото и да върши все от неговата светлина се ползва. Когато човек постъпва по принцип той като направи някаква погрешка после съжалява." А аз се оплаках: „Учителю, аз много пъти като направя някоя погрешка после съжалявам, но грешката е направена." „У тебе има хубави заложби, но трябва да работиш и можеш да работиш. Всеки човек има по едного, който го обича. Човек трябва да намери истинската си връзка. Например един клон от някое дърво той е преплетен и се допира с много други клони и листа и често си мисли, че истинската му опора са те - другите клони, но той има само една връзка със стъблото, която е истинската му връзка, защото само там той получава живот. Затова човек да пази истинската си връзка с Бога.

 

Малките пречки човек трябва да се стреми да ги преодолее. Работа, работа трябва. Нито минута да седиш празна без работа. И да нямаш работа, сама да си я създадеш. Ще кажеш на онази Марийка, която я домързи: „Ха, Марийке, уший едни пантофки". В човека има едно същество, което е невъзпитано. То направи нещо без да мисли. После като го попиташ защо го направи, казва: „Тъй исках и го направих".

 

Младите трябва да се пазите от удоволствия. Младите ги погубват удоволствията, а старите ги погубва мързелът. Старият си мисли, че е уморен и все гледа да си почине. Мързелът и удоволствията са два порока, от които трябва да се пазите.

 

Животът е нещо вътрешно, човек трябва да пази вътрешната си връзка с Бога"