100. ВЕЛИЧИЕТО НА ДУХА БОЖИЙ

[RPX]

100. ВЕЛИЧИЕТО НА ДУХА БОЖИЙ

На ул. „Опълченска" 66 в дома на Гина и Петко Гумнерови където беше отседнал Учителя и където в първите години всички се събираха там, гъмжило от хора и посетители. Всеки ден в двора имаше гости от сутрин до вечер, едни идваха да се видят с Учителя, други имаха проблем, трети ей така на приказки, а четвърти да научат нещо ново. Около кака Гина имаше непрекъснато по няколко сестри, които й помагаха в къщната работа или пък плетяха, работеха ръчни плетива и шиеха, за да изкарат някой и друг лев, за да заплатят насъщния хляб, който ползваха в този дом. Когато Учителят решаваше да остави някой на обяд той го поканваше, слизаше долу с поканеният, а кака Гина слагаше храната и чиниите на масата и тихо се отдалечаваше. Така беше преди, така беше и след така наречената студентска комуна, която се развали и разпусна поради това, че възрастни братя и сестри от заможни семейства се присламчиха към общата трапеза и се нахвърлиха и изпояждаха бедния студентски обяд. Тази идея за студентската комуна и общият обяд бе опорочена и Учителят я спря.

 

Та аз съм един път един от посетителите, чаках Учителят да ме приеме. По едно време вратника на външната врата се отвори, влезна вътре един човечец, огледа се и тръгна по плочника и като вижда, че навсякъде е заето седна до източния прозорец на стаята на Учителя. Като го погледнах направо се смаях, не бях виждала така да бъде смазан един човек, целият потънал в скръб. Не мина и няколко минути от както бе седнал и навел глава в земята и подпрял се на тояжката и ето Учителят излиза и без да погледне другите в двора, които му кимваха с глава за поздрав с цел той да ги погледне, то той, Учителят се насочи към този човечец. Никой не бе съобщил за него, както и той никому не бе се обадил, просто бе се огледал, че тук се събират хора и някой от вътре в него го бе довел тук да търси помощ. Учителят отиде при него и така с ръка обгърна посетителя и му прошепна нещо на ухото бащински, че то смазаното човече, отъпканото същество пред очите ми възкръсна. Усмихна се, засмя се и си отиде обнадеждено. Това човече целуна ръка на Учителя и те тръгнаха заедно, а после той се прибра в стаята без да погледне нито един от присъстващите, а възроденият човек си отвори вратника сам и си отиде така както си беше дошъл сам. Аз гледах едно чудо на възкресение, да това бе възкресението на Духа. Беше влезнало едно човече само, дойде, никому не се обади, седна, изчака без да знае колко ще чака, но знаеше кого чака, а Учителят дойде, възкреси у него надеждата, то оживя пред всички и от човечец се възкреси на човек и си тръгна. Та дойде без да продума една дума, биде възкресено и си отиде без да продума нито една дума като на сбогуване целуна десницата на Учителя в знак на общение с Духа Божий. Да, това бе едно възкресение на Духът. По-късно бях чела, че възкресението се отнася за Божествения Дух - той възкръсва и дава живот. Та човек сам не възкръсва, а възкресява го Божествения Дух когато се докосне до човека. Но човекът трябва да направи първата крачка за общение с Духът.

 

Бях студентка и имах възможността да видя, че имаше едно .голямо величие, професорско величие в университета. Това беше професор Шишманов - оратор, интелигент, учен и неговото име можеше да се срещне навсякъде, както навремето така и след петдесет години. Та този професор Шишманов като чул за последователите на Учителя от първите години учудил се много, защото това беше необикновено явление тогава - да се събират толкова много хора около Учителя, да идват, да си отиват - едно истинско стълпотворение на ул. „Опълченска" 66. А по онези години между войните, когато хората бяха преминали през две национални катастрофи и когато всички бяха разочаровани и огорчени от управляващите бяха огорчени и от учени, от всякакви възможни титли и всичко от онова, което беше като някакъв висш елит се превръщаше в негодувание и омраза към тях от народа, защото смяташе, че този висш елит е причината за двете национални катастрофи. И което е най-важното това беше вярно. Та този професор, който не само чул, но непрекъснато чувал, че там се събират много хора, че някой си Дънов им говори, че не бил кой знае какъв голям оратор, но се събирали около него всякакви хора, а това толкова раздразнило неговото самочувствие на всепризнат професор и величие в университета, че решил да отиде да види каква е тази работа и да види с очите си що за човек е този там на ул. „Опълченска" 66. Та когато се коментирало в университета професорът там бил казал: „Кой е този Дънов? Аз толкова години преподавам на студенти в университета, тридесет години чета лекции, а нямам нито един човек последовател". И решава той, приготовлява се, качва се на файтона и го стоварят на ул. „Опълченска" 66. Влиза той през вратника, прекрачва през плочника и какво да види - около пейките в градината народ, пълна е градината с хора, поглежда я, а това е една такава голяма аудитория, която той едва ли е виждал в някоя аула на университета. Само че онези там са студенти, те са записали да учат висши науки и трябва да слушат, защото след това ще има изпитна сесия и оценки. А тия тук в двора сами си идват, седят, стоят и чакат. При него професор Шишманов се приближава един негов студент, поздравява го, а той си изважда от малкия джоб на жилетката си визитната картичка със златен надпис „Професор Шишманов". Студентът взима визитната картичка на професора - това не е шега работа, всички познават и знаят кой е този професор и какво значение има той за университета и за българската наука - величие и чак отгоре. Такъв бил, така го приемали и така го тачели. И той зачакал докато се занесе визитната картичка и докато го приемат. Не след дълго Учителят излиза, обръща се към него и му казва: „Не мога да ви приема. Занят съм сега". Учителят се обръща и си влиза в стаята, а професор Шишманов изумен, объркан, неразбиращ как така нему да му отказват прием и аудиенция. Става, тръгва си, качва се на файтона и обиден си заминава като казвал, че повече с Дънов не искал да има работа. Та така както преди професорът не е имал работа с него, така и след като излиза от дома на Гумнерови също е нямал работа с него. И така той не се срещнал с Учителя, а се разминал. А защо? Та величието докарано с файтона си отива обратно натам от където бе дошло.

 

А за онзи смазаният човечец, за онова същество претрепано от живота и от скръб, за онова низвергнато от всички същество, Учителят сам излезе без никой да му съобщи, без визитна картичка, без златен надпис, отиде при него, обгърна го с ръка и с внимание и с думи го обнадежди и го възкреси. А тук случаят беше друг. С празнодумците Учителят не си губеше времето, защото той бе тръгнал към него не само от любопитство, но да спори с него по научному, за да го обори в интелектуален спор и да се върне обратно с файтона като победител, като някогашен римски Цезар, който бе казал: „Отидох, видях, победих". Та величието на Цезаря се върна само с файтона без да види Учителя, без да се срещне с него, без да говори с него и без да го победи. Ето такива неща изобилствуваха през първите години. А знаете ли какви други величия имаше? Хората се гиздеха с титли, окачваха си ордени, преписваха си привилегия като подсигуряваха титлите си с богатство и смятаха, че светът е в техните ръце и ще управляват вечно светът на човеците. Така смятаха, живееха в един свят сътворен от техните ръце и техните нрави, който след време свят се разби на пух и прах, защото бе една илюзия създадена от величията, че те са онези, които управляват живота и направляват съдбините на човечеството.

 

През годините виждах много пъти Учителят как се държеше с величията: просто не ги приемаше и ги отклоняваше от себе си. Когато посредством някои наши приятели се опитваха да заведат някое величие при Учителя или пък му определяха среща без да го питат Учителят беше недостъпен както външно, така и вътрешно, както за нашите приятели, така и онези посетители. На тях не бе им дадено от вътре да разберат какво представлява този Петър Дънов, около който се събираха толкова много хора. Учителят се затваряше, издигаше преграда между себе си и тях, а те оставаха озадачени, че разговорът е толкова обикновен и си отиваха без да пожелаят да дойдат втори път. Ние виждахме това, дори го запитахме веднъж, че ето тези външни хора като дойдат и като си заминат ще имат погрешна представа за него. А той ми каза: „Аз не съм дошъл за света. Аз съм дошъл за готовите души и онези, които Бог е изпратил на земята да бъдат ученици на Новото Учение". След време отново бе зададен същият въпрос, а той отговори: „Христос бе дошъл навремето за загубените овце на Израиля". Та сега се случи същото - Учителят беше дошъл за готовите души и душите търсещи Бога. А величията, те бяха дошли за света и света ги бе създал като такива.

 

Аз съм на разговор пред Учителя.

 

„Щом се намериш в тъмнина, моли се. Това, което се сърди и работи в тебе, то е плътта, него ти ще го възпитаваш. Ще бъде смешно да чакаш да ти премине болката в гърба, че тогава да се изложиш на слънцето. А всяка една болка в гърба най-добре се лекува със слънчевите лъчи.

 

Ти имаш вяра, вяра имаш, но надеждата ти е слаба. Затова се обезсърчаваш. Външни пертурбации трябва да стават. Щом се мениш външно, то е хубаво, това показва, че растеш." „Учителю, вие споменавате, че човек трябва да диша в Любовта, а пък аз това разбирам така, че когато чувствувам вашата хубава Любов към нас, чувствам я, че между нас няма никаква преграда и аз се радвам." „Ха, това е вярно. Тъй трябва да чувстваш, за да дишаш в Любовта и да се ползваш от въздуха на Любовта. И когато се намериш в съвършена тъмнина пак ще вярваш. Бог ти помага, но ти не виждаш. Слънцето неизменно си грее, както през пролетта, както и през лятото и през есента, макар че има облаци и през тях слънчевите лъчи не идват до нас. Слънцето и зимно време си грее, макар че вали сняг и духа вятър. Слънцето винаги е на едно и също място, а земята се върти и тя се мени и животът на човека се върти и се мени към слънцето. Затова днеска е тъжен, няма го слънцето, утре е радостен - има го слънцето. А слънцето е символ на Духът. Когато слънцето грее и когато Духът се излива то всичко расте и всичко се радва." „Но, Учителю, някой път аз не ви виждам." „Ти не виждаш постоянно върха, към който се стремиш, защото се движиш и пътят е неравен. Когато слезнеш в долината изпъкват около тебе дървета и други по-малки върхове и твоят връх, към който се стремиш се закрива от другите дървета, но като се изкачиш пак и ако не се отклониш от пътя си пак на върха ще се качиш, ще го видиш отново и от там ще видиш изгрева на слънцето. Духът Божий също изгрява периодично за земята и за човека. От това, което ти се дава трябва да запазиш най-красивите форми."