Jump to content

125. ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА У УЧЕНИКА Е ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА ЗА ПЪТЯ МУ


Recommended Posts

125. ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА У УЧЕНИКА Е ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА ЗА ПЪТЯ МУ

И така Марийка, т.е. моята особена персона бе поставена там на оназ.-скамейка на ул. „Опълченска" 66 десет дни под ред от сутрин до вечер на някакъв изпит, който не можах да разбера за какво е и за какво става дума. През ума и през главата ми не преминаваше никаква определена мисъл, за която да се хвана и да разбера смисъла на всичко това, което се върти около мен и се случва с мен. На десетия ден аз изпаднах в особено размишление което ме озадачи. През деветте дена нищо в главата не ми се мяркаше, нито мисъл, нито нещо друго. Седя като истукана, опитвам се да мисля, но без резултат. Човек може да се опитва да мисли, но трябва да дойде някаква мисъл от някъде, да я хване, да я задържи, да я разпознае и да я разчете. А при мен нито идваше мисъл, нито можех да извлека от някъде някаква мисъл. От нищо може ли да излезе нещо. Не може. През мозъка ми и през ума ми не преминаваше никаква мисъл през тези девет дни. Това трябва да подчертая и да бъде много ясно. Навярно знаете, че според Учителя човек не създава мисълта, а тя съществува в един свят където ако се добере и влезне в този умствен свят и ако има вътрешна скала на своето вътрешно радио може да се насочи на някоя вълна и да приеме някоя мисъл от съответното поле. Но при мен лампите на радиото в мен светеха, но нито приемах някаква мисъл, нито предавах. Та на десетия ден изпаднах в особено размишление, което ме озадачи и което ме изненада. Аз бях започнала да размишлявам един много сериозен въпрос. Бях потънала в размисъл - това е израз, но за мен означаваше нещо друго, бях се добрала до един важен въпрос, бях хванала в мисълта си една светла нишка и започнах да я намотавам на кълбо в себе си и с постоянство и полека-лека зачетох по нея мисълта, която носеше. Четях я в себе си, размишлявах по нея и така бях потънала в размисъл и нищо друго в момента не ме интересуваше и не обръщах внимание какво става около мен. Така в периферията на моето външно зрение видях, че Учителят правеше нещо на двора и изобщо не ме поглеждаше и че около него имаше двама-трима приятели, с които разговаряше. Но това някак си беше вън от мен. А аз намотавах това вътрешно кълбо и светлите нишки се навиваха, нижеха се думи и слова, четях ги, приемах ги вътрешно и размишлявах върху тях. Накрая дохождам до една съществена мисъл. Една много важна и съществена мисъл в себе си. И спрях да я разглеждам и размишлявам върху нея. Изведнъж както Учителят беше в двора и работеше си там нещо и както не ми обръщаше внимание цели девет дни, както и сега до този момент, изведнъж се изправи, изхвръкна като птица от това положение там и като стрела се насочи към мене. Това беше моето вътрешно усещане и възприятие, а той бързешком пристигна при мен и по най-бърз начин направи двайсетина крачки към мен и продължи с думи мисълта, до която аз бях се спряла и която беше в мене. Учителят с няколко думи на точен български език разви мисълта окончателно като говореше на половин метър от мене. Аз седях на пейката с ръце от пред положени на колената и на роклята си. Докато се усетя той бързо и точно доразви мисълта, обясни ми я, разви я и си отиде така бързо както беше дошъл. Аз останах сама на пейката. Стоях още известно време, за да запечатам в ума си онова, до което бях стигнала сама и онова, което Учителят ми каза и като видях, че то вътре в мене се съедини не само като определена мисъл, а като разрешение на този важен въпрос. Така разбрах, че съм приключила с тази задача. Нещо в мене ми подсказа, че мога да си отида. Станах, отидох при него, без да продумам нещо целунах му ръка. Той нищо повече не каза и повече не ме покани за следващите дни. Аз се поклоних и си отидох у дома. У дома усетих, че нещо много важно съм свършила и приключила, но какво беше не можах да определя и да си отговоря. Това беше някакво друго познание от друг обсег, за който ние нямахме органи в човешкото си тяло за възприятия и органи да го изразим. Тук разбрах, че сме толкова несъвършени, че сме толкова малки в сравнение на това огромно знание от Словото, което идваше от Учителя и от Духът му. Тук видях несъвършенството си като човек и като ученичка. Та каква ученичка можех да бъда аз, та ученикът има винаги контакт с Учителя си и винаги слуша неговият вътрешен говор. А ето аз цели десет дни стоях по цял ден от сутрин до вечер и накрая Учителят дойде и ми го каза ей така, изговори го с езика си и с устата си онова, което трябваше да го чуя аз чрез вътрешния говор между ученика и Учителя. Това щеше да стане ако бях ученик. Да, ама ние не бяхме ученици, нямахме още връзката между себе си и говора на Учителя, т.е. връзката с разумното Слово, което идваше от Духа. Ето това го нямахме, бяхме несъвършени и затова още не бяхме ученици.

 

През нощта сънувам у дома си един сън. Сънувам, че Учителят се е изправил на едно място. По-долу в далечината бяха сложени маси и там бяха седнали стенографите. Това бяха Савка Керемидчиева и Елена Андреева, седнали на столовете, а на масите пред тях бели листове и моливи да стенографират, но седят и гледат какво става с едно неразбиране. И всичко, което се случва, което говори Учителя минава покрай тях като транзит без да остане в тях нищо, нито пък да се запишат думите на Учителя на белите им листове. А нещо Учителят говори, нещо става и нещо се извършва, но те са безучастни към всичко това. Учителят се обръща към мене и ме извиква. Аз се изправям пред него. Той ми задава някакъв важен въпрос, много важен, който не помня, и трябва да отговаря. Отговарям на въпроса. Като отговарям на въпроса една прозрачна материя от устата ми излиза, светла, прозрачна, излиза от мен и се насочва към Учителя. Той ми зададе след това втори въпрос. Отговорих също. Отново тази прозрачна, светла материя излезна от устата ми и се разпростре, но с по-голяма пространство и обем. Така отговорих на деветте въпроса. На десетия въпрос, който Учителят ми зададе се образува едно голямо празно пространство между мен и Учителя. На този въпрос се запънах малко, Учителят ме погледна и каза: „Ха..." да не би да не отговоря. Обикновено той казваше наяве към някой, който се запъне да отговори: „Ха, кажи де". Аз много пъти съм наблюдавала това и онзи, който е пред него запъва се, запъва се, накрая му се проясни нещо и го изкаже. Но тук на съня ми той каза „Ха..." и направи жест да продължа да не се запъна да не би да не отговоря. И аз отговорих и от мен се образува една голяма пространствена материя от светло естество и запълни цялото празно пространство между мен и Учителя, които съществуваше преди това. Учителят ме прегърна и целуна по челото и ми каза: „Моето дете". Това беше отговора на тези десет дни, които ходех непрекъснато. Този отговори ми го дадоха на сън, т.е. в друго състояние на съзнанието ми. Може би там бях по-будна отколкото долу на земята през деня и наяве. Та имах десет задачи, имах десет изпита докато станах духовно дете на Учителя. Когато се свърши моят изпит на съня ми Учителят се обърна към Савка и каза: „Я прочети какво си записала, стенографке". Пред нея видях, че имаше едно листче и започна да го чете. Като го разчиташе и го зачете сбърка нещо и неправилно го прочете. Учителят каза: „Не е вярно". Тя започна да го чете отново, но го прочете както първият път. Първият път Учителят каза по-меко, но вторият път с по-строг тон: „Не е вярно". Тя го четеше както първият път. Учителят се разсърди. Савка се изправи и по лицето й се изписа една голяма изненада. Тогава стана Елена Андреева, другата стенографка и взе листчето на Савка да й помогне тя да го разчете. Чете до половината и повече не можа да прочете и спря до там. После аз си тръгнах да си отивам и след това се събудих от сън. Така на сън ми се даде, че имам десет задачи като ученик за разрешаване. Та и наяве преди това, а и на сън Учителят те вика, стоиш пред него и не знаеш какво става. Трудно е човек да разбере същността на задачите, които има да разреши, защото те са от друго естество, намират се в друг свят и затова е необходимо подходяща вътрешна светлина, така че ума да се освети, а духа да задвижи тяхното разрешаване, а душата да участва в този процес. Умът да освети, духът да задвижи и душата да запечати и съхрани. Велико е това претворяване на човека в ученик. Труден е пътят на ученика, но и славен.

 

Имаше един българин, младеж, който следваше в Прага. През лятото се връща в България на гости по време на своята ваканция и понеже неговата рождена сестра е от Братството тя го завежда на Изгрева. Този брат се казваше Руси Николов и точно по това време в 1927 година се строеше салона на Изгрева. Сестрата представя рождения си брат на Учителя и той продължил разговора с него повече отколкото е необходимо. По едно време му казал: "Тука има майстори, които строят, а ти ще стоиш тука и ще наблюдаваш дали майсторите добре си вършат работата. А пък аз също ще ти помагам". А студента Руси дето следва в Прага е имал язва на стомаха и често е страдал от нея и трудно се е хранел. По тази причина рождената му сестра го завежда при Учителя да се срещне с него и да получи съвет как да си излекува язвата. Учителят не му дава съвет, а му казва, че му е намерил работа да бъде надзирател на майсторите, но такъв че само да наблюдава без да им прави забележка. Непрекъснато в разстояние на няколко дни той е на Изгрева и там пренощува в една от палатките. А Учителят по време на строежа е непрекъснато е между майсторите и дава някои съвети. След една седмица постройката е вече готова, слагат се керемидите на покрива, боядисва се от вътре и ето идват съборните дни. Учителят му казал: „Ще останеш и за събора". През време на събора Учителят чете беседи в новопостроения салон. След това има тържествен братски обяд. Учителят поканва студента да седне при него и да се хранят заедно на масата. Обикновено се поднася обща вегетарианска гозба сготвена в големи казани. Поднася се чиния на Учителя както и на студента, а той казал: „Учителю, не смея да ям такава храна, защото имам язва и ме боли стомаха от нея". Учителят го погледнал, усмихнал се и казал: „Ние нали построихме салона, нали сложихме покрива и керемидите, нали белосахме салона, ти нали също участваше тук? Как така, та ние ремонтирахме и измазахме и твоят стомах. Яж спокойно". Той, студента изгладнял от недояждане лека-полека с известен страх вкусвал от яденето. Усетил, че стомаха го възприема и изял чинията с поднесената гозба. Нямал никакви болки, следващия ден опитал друга гозба и накрая идва и се сбогува с Учителя. На отиване Учителят се усмихнал и казал: „Е, ти си един от свидетелите да види и да чуе и да разбере, че когато човек и други като него строят къща за Господа, то Господ пък строи къща за самите тях". Студентът заминава за Прага и десетилетия след това той не боледуваше от язва, защото Господ бе построил дома му по законите Господни.

 

Аз съм пред Учителя на разговор.

 

„Казваш, че загубваш Бога. Не знаеш как да го схванеш и де го схванеш. Представи си, че си една малка пеперудка, която лети от цвете на цвете и се пита де е земята. Тя, пеперудката цялата земята не може да види, но цветовете, които са под нея ги вижда много добре. Нали от там смуче нектар. Доброто желание, което ти е дошло да се примириш с Учителя си е от Бога. Мисълта, която ти е дошла е от Бога.

 

Във всичко се проявява Бог. Всяко нещо е Божествено. И изкълчената мисъл и тя е излезла от Бога, но дохожда при теб такава, защото се пречупва през много други съзнания и те я променят.

 

Отношенията на двама души, които се обичат са немислими без Бога. За да има хармония помежду им трябва да се движат между две успоредни, на които перпендикуляра е неизменен. Когато у теб се проявяват две противоположни състояния, третото, което ги хармонира е Бог. И Христос казва: „Дето са двамата в Мое име, там Съм и Аз". Отношенията са невъзможни без Бога."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...