Jump to content

ПОД СЯНКАТА НА ДЪРВОТО


Recommended Posts

ПОД СЯНКАТА НА ДЪРВОТО

- Татко, кажи ми, защо са страданията в света? Защо човек не е щастлив? Кое е най-важното в живота? - Така се молеше Човекът, на когото душата гореше с пламъка на неугасима жажда.

А Мъдрецът мълчеше. Той бе вперил поглед като че ли в една точка - тъй се гледа през далечината на вековете.

Слънцето полека се вдигаше на хоризонта. Сянката на дървото, под което седяха, се местеше, скъсяваше, изправяше.

Погледът на Мъдреца я следеше. По неговия поглед отправи своя Човекът, на когото душата гореше с пламъка на неугасимата жажда.

И ето - сянката попъпли по хълмовете и долините, сякаш огромна змия с отворени уста, която търсеше да погълне нещо. Тя се приближаваше до едно или друго, покриваше го със своята тъмнота, поглъщаше го за малко и после го изоставяше отново, като че ли наситена за миг.

- Що е това, Наставниче? - запита пак човекът.

- Твоят живот - животът на Ума - каза тихо мъдрецът.

Загледа се човекът пак. Вдигаше се слънцето нагоре. Прибираше сянка-та-змия своята глава все по-близко и по-близко. Качи се по една канара и взема нов образ.

Взря се Мъдрецът, взря се и човекът - и потръпна. Скъпо, свидно на душата му лице се изписа там - ясно, като че ли ще продума...

Образ на тая, която бе възлюбил с всичката си душа - като любима, като майка, като сестра, съпруга, в очите на която бе виждал звездите да трепкат и в думите й - наслада и най-нежна мелодия...

- 0, Господи - изстена човекът, защото «тя» беше отишла отдавна в света и бе потънала в неговите вълни. Държеше той спомени за нея дълбоко, като в гроб - а тъй неочаквано възкръснаха. ..

- О, Господи, защо бе всичко това? - потръпна наново Човекът.

- За да намериш себе си! - каза тихо Мъдрецът.

Вдигаше се слънцето нагоре. Мълчаха унесени дълбоко, във велика размисъл, Мъдрецът и човекът.

А сянката взимаше образ и тихо пъплеше около тях. Слънцето приближаваше своя зенит. Сянката се прибира до самите им крака.

Човекът, на когото душата жадуваше, с очи, в които се четеше нечовешко страдание, посочи на нея, впи поглед в Мъдреца и го запита без думи, с всичката жажда на своята душа.

Мъдрецът го погледна с дълбока обич, в която като че ли се чуваха гласовете на всички влюбени същества от времена и векове - и му каза тихо:

- От всичко това остава само Ти, който търсиш - и Аз, който знам!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...