Jump to content

X. ЕДНА ДУХОВНА ЕКСКУРЗИЯ С УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

X. ЕДНА ДУХОВНА ЕКСКУРЗИЯ С УЧИТЕЛЯ

(стр. 320-326)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ГЕНКО

«Ако се не родите изново» Евангелието

«Водата, ако я не приемеш, не можеш да си утолиш жаждата.»

Учителят

Рила, Второто езеро

Разбрах защо не разбираме - защото не сме се родили изново. Защото жаждата се утолява с вода, а не с говорене. И досега всичко в човечеството, или почти всичко човешко, е искало само, а не е знаело как да го направи. И сега разбрах, че да знаеш, то е да можеш. Ако постигнеш това, което искаш, то е знание, ако само искаш, а не можеш, то е незнание. А сега хората и светът работят тъкмо с това незнание - чакат и не идат резултатите, които чакат. И тогава, вместо да изправят методите си и коригират знанията си, те намират, че светът е лошо създаден... А когато се роди изново животът, новият живот вече е естествена проява. Значи гъсеницата ще си има свой живот и него ще разбира, а като се роди изново като пеперуда - ще има нов живот, и той ще е също тъй естествен, макар и не същият като на гъсеницата. Когато се раждаме изново органически, то и чувствата, и мислите, и постъпките ни са също нови -не като по-раншните.

В природата това е така, но кой да гледа, кой да се учи? И трябваше да дойде Учителят, да ни отвори очите.

Тук сме от два дни. Привилегирована група от 6 човека, заедно с Учителя - 7.92 Виждам колко много се грижи съдбата за мен. От хиляди човека, които биха се зарадвали може би повече от мен и биха били може би по-полезни, аз съм между предпочетените. Това ме изпълва с радост и безпокойствие - да не се покажа не на мястото си. Защото да стоиш 1-2 часа в една беседа е едно и да си цял ден тук, пред очите на Учителя, е друго. Но всичко е така красиво тук! Аз по-рано не съм идвал. Колко хубаво ни изпратиха на тръгване. И може би мнозина завидяха. Малцина обаче разбраха, че и аз - един «външен», ще ходя с Учителя. По-скоро те допущаха, че аз само ще ги изпращам.

Познавах Рила откъм Мусалла-тук всичко ми беше ново. По пътя Учителят избираше всевъзможни теми - и аз само съжалявам, че не ги записвах. За Него всичко беше интересно - Той го правеше интересно със светлината, с обясненията, които даваше. Изведнъж незначителното ставаше важно, откриващо простори и истини. В една драскулка той откриваше букви на една азбука, с която са написани много и различни тайни. Откриваше буквите пред очите ни, незнайни от столетия, проникваше в смисъла им, вдигаше завеси, разкриваше тайни на вековете. На Него всичко Му говори - и малкото камъче, което вдига от земята, и високите дървета (борове), и различните върхове, които надничат встрани недалеч от пътя ни. На хубав извор се спряхме. И когато ни заговори, като че ли ние не бяхме го виждали, тъй хубаво ни каза. Тогава каза изречението, което турих в началото на листа.

Шест души, ние сме най-различни. Аз ги гледам още като чужди, а те мене - като свой. Разбрах, че тук вниманието на Учителя е достатъчно, за да те пуснат в себе си и приемат като брат.

Багажът ни се носеше от каракачани, които подвикваха из пътя на тежко натоварените, дребни, но яки и опитни кончета, които отлично си знаят работата. А и Учителят върви тъй леко, като че ли не стъпя на земята. Само един другар, брат Боян, ме смущаваше. Той е куц, с пречупени крака и ръце93 -спомени от военната му служба, когато като идеен противник на войната се е отказал да служи войник - съден и бит там, той едва си е запазил живота, но куца. И аз много се страхувах за него, с мъка го гледах из пътя колко трудно вървеше. А самият той - винаги разположен да услужи нещо. Но страхът ми беше напразно. Той стигна два часа преди нас на хижата «Скакавица» и беше успял да приготви всичко, което бе нужно, когато стигнахме.

Колко е хубава Рила! Ние плъзнахме по нейните недра като малки мравки. Тя ни се усмихваше благосклонно. Понякога катерички се прехвъргаха над главите ни по високите мълчаливи борове, между които минавахме. Те като че ли бяха важни мъдреци - замислени в нещо велико, което иска хиляди години... Колко са красиви! И колко мънички сме ний, человеците, пред тях! И все пак една такава мравка с два пъхтящи от усилия вола смъкваше едно стройно борово дърво надолу по стръмния път, по който ний се възкачвахме. Тук селяните са с изпечени, брадясали лица, почти медно червени. Очите им гледат понякога приветливо, но често и подозрително. И винаги са готови да ти заприказват интимно, като да сте били и пребили заедно.

- Пийш ли ракийца? - пита ме един от срещнатите, гледайки, че нося дамажанка в ръка. И през ума му не можеше да мине, че сме я купили да я пълним само с чистата кристална вода на Рила. Вместо отговор, аз му я обърнах с устието надолу, да види, че е празна.

- Скоро сте я изшмъркали - рече селянинът, като преглътна и си избърса мустаците с опакото на ръката си, като да бе пил нещо - а може би и бе мислил да ни поиска да го почерпим.

Спогледахме се с Учителя - всеки си има свои разбирания...

На хижата94 се спряхме малко - и оттам нагоре пътят минаваше още през иглолистна гора. Когато се изкачихме на платото, там имаше вече храсти, клек, боровинки и смърчовина.

Насреща се виждаха ясно назъбените върхове на Мальовица, Рупите. Окото се радваше на простор, душите - също. А Учителят все ни говореше. Какви хубави работи! Ние като пилци около квачка се трупахме около Него, за да Го чуем по-добре. Но не спирахме никак. Когато започнахме да приближаваме езерата, преминахме през едно малко мостче, правено предишните години от Учителя и братята.

Пътеката виеше по хълбока на един от хълмовете, който другаде би бил цяла планина, а тук, всред другите, се губеше. Отсреща се виждаха водопадите на второто езеро, а първото отразяваше в себе си целия хоризонт, светъл и прозрачен както никъде другаде. Чистият въздух опияняваше. Леко се дишаше тук.

Какви хубави изгледи! Клекът бе разположен тук-там на гнезда към второто езеро. Към първото той бе почти компактна маса, в който се провираха пътеки и рекички с много разклонения. По една камениста пътека стигнахме до брега на второто езеро. То беше голямо и водите му - прозрачни. Насреща се вдигаше остър връх - «Харамията» - тъй ми казаха името му.

Конете с багажа бяха вече пристигнали и скоро палатката на Учителя беше построена, а след това - и нашите около Неговата. Аз имах много желание да бъда полезен, но бях много по-малко опитен от другите братя. Палатката на Учителя беше почти малка хубава стаичка с легло и ковьор на земята и хубава масичка.

Моята беше малка палатка - аз бях си искал и направил такава. Другите бяха по-големи. Но аз мислех, че предостатъчно е, ако има човек къде да си завре главата. Аз съм спал по камънаците и шубраците.

Като разопаковах багажа си, намерих и неща неочаквани. Види се, работа на Мичето и Анна: кутия с бонбони, пухена възглавничка, пликове и книга за писма и две тетрадки чисти... Засмях се. Но на едната пиша и смятам, че надписът на нея - «Дневник» - не е турен случайно. Все пак това ми даде една идея...

Вечерта накладохме огън и около него, след като вечеряхме, пихме чай. Небето полека тъмнееше. Звънците на конете бяха почти едничкият шум освен тоя на промъкващата се между камъните вода на езерото и шума на водопадите - близки и далечни. Показаха се звездици. Върховете наоколо потъмняха и се приближиха. Като че ли надничаха да ни видят по-отблизо как сме и какво правим. И всред тая чистота и тишина, вътрешна тишина, човеку се струваше, че не е на земята, че не съществуваше никакъв мравуняк човешки на 50-60 км оттук, че всичко това е сън - там, а тук е онзи, истинският светъл живот.

Братята, протегнали ръце към огъня, гледат искрите му и мълчат. Учителят е нещо замислен, тих, красив, фигурата Му става ту светла, ту малко потъмнява и тогава се почти слива с фона зад Него. До Него от едната му страна е брат Боян - черноок, с обгорено от слънцето лице.95 От другата страна - брат Жорж - странна фигура.96 Големи дълги коси, с птича физиономия. Голямо чело, фин нос, широки впадини на очите. И косите му като че са залепени само. Особена физиономия. А колко е фин, отзивчив! Какъв дълбок аналитичен ум има само. Готов винаги да помогне с това, което може, и то без да дава вид, че прави нещо, което би заслужавало внимание. До него е брат Борис.97 Висок, едър, кокалест. Габровчанин. Като върви, прави крачки по метър големи. Лицето му е кротко и очите - като на момиче. И всеки поглед негов тъй сгрява!... И всяко ръкостискане негово внася такава топлина и надежда във всеки, който се допре! Те си ходят често с брат Жорж: той - нежен, фин, гологлав, малко мургав, вървящ с цялото си тяло напред, като че е единен - и брат Борис, правящ големи крачки, сякаш загребващ земята. Те се мяркаха като фигури на някоя стара картина, която е изгубила рамките си и героите й са тръгнали да странствуват. До него отляво е брат Минчо - посребрени коси и голо теме.98 Полковник, герой, който някога е спасил полково знаме, след като се е бил дълго и успешно. Сега клюма край огъня - дреме, види се, поиз-морил се е. До него е «Батко». Той е нахлупил шапка на глава и пъхнал ръце в ръкава, гледа огъня. Учителят от време навреме го поглежда. Той често му говори. Там до него е и брат Пеню99. Висок, едролик, който носи фотография. Вдлъбнати очи, гледа кротко, червено весело лице, готово да се усмихне винаги. Само да имаш нужда от нещо, той винаги е готов да ти го направи с усмивка. При това - широкоплещест и силен, носеше чувалите с багажа, като да бяха празни.

Те ми помогнаха за построявание на моята палатка, а аз - на техните. Всички те са сръчни, внимателни, съсредоточени в себе си. Лицата им имат някаква вътрешна светлина. Лъха оттях спокойствие, примиреност. И когато ги срещам между клековете, изведнъж ми се струва, че те са били тук от много години, че тук са израсли, че тук, между тия големи каменисти върхове, е тяхното място.

Леглата на всички направихме меки и удобни с накъсаните меки клончета от клек и трева...

Огънят пушеше от време на време, но когато стана голям и се разпали, пушекът бягаше право нагоре. Мълчахме дълго. Учителят изглеждаше унесен. При нас бе, а кой знае колко далеч...

По едно време влезе в разговор с всички ни. Запитва ни за палатките ни, за багажите, дали са всички дошле. Има ли някои несгоди? Особено той питаше стария брат, който досега беше ходил някъде и се прибра късно. Той имаше широко скулесто лице, малка, остра, типично чиновнишка брадичка и широк нос, вдлъбнати очи. Него малко познавах. Из пътя често го закачаха, шегуваха се с неговата обич към гъбите. И сега, когато дойде късно край огъня, няколко души го запитаха дали не е ходил за гъби... Той се само усмихна по детски, наместващ се край огъня.

- Гъбите ги набрах и им видях сметката. Утре, ако е рекъл Бог, ще търсим надолу. То да не е сняг на Дамга...

От гъбите разговорът мина върху преспите, които бяха наблизо - още не бяха се вдигнали, - за завивките и леглата.

- Устроихте ли се добре? - запита ме Учителят.

Аз му посочих моята малка палатка, недалеч от Неговата.

- Мисля, че съм много добре - казах Му аз.

Преди раздяла всички се изправихме край огъня, изчетохме една молитва, която аз чувах за пръв път, спроводихме Учителя до Неговата палатка, целунахме Му ръка и после се върнахме при огъня. Някои пиха гореща вода от кипящите чайници, а после аз си отидох в палатката. Оставих я отворена, макар и да беше хладно и гледах през малкия отвор звездите, които надничаха, а после бавно се отместваха настрани. Гледащ ги така, съм заспал изведнъж и дълбоко.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...