Jump to content

47. МЕЖДУ СВОИТЕ СИ ДОЙДЕ


Recommended Posts

47. МЕЖДУ СВОИТЕ СИ ДОЙДЕ

Любомир Лулчев

(В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28.VII.1924 г., стр. 1)

Иерусалимци някога си легнаха с един невинно осъден и се събудиха с един нов Бог. Но те никога не разбраха това - жителите му имаха толкова много богове на земята, в храмовете си, в рутината, в законите, че за новия Бог, Който проповядваше любов, нямаше никакво кътче в техните озлобени сърца. И затова Той трябваше да търси вън място - между чужденците. «Никога пророк не е приет в Отечеството си» - бе казал Той приживе, а коя дума от Неговите не се изпълни? Но оттук натъй, през цялото небе на Европа ще се протегне Неговата сянка. В Неговото име ще измират хиляди доброволно, в Неговото име ще се убиват милиони насилствено. Юдеите Го разпънаха само веднъж - християните щяха да Го разпъват ежедневно, защото те, като взеха името, забравиха същината на учението Му. В предсмъртния Си час Той бе помолил да им прости Неговия небесен Отец, защото те не знаят какво правят. Днес Неговата безпределна любов би казала същото, защото за Него имаше един Бог - Той бе Бог Отец, а кой баща може да мрази и наказва децата си?...

Юдеите бяха тъй близко до Него, видяха живота Му, чуха словото Му и никога не повярваха в Него. За тях Той бе богохулник, побъркал се момък, който бе се осмелил да се нарече син на Йехова, от когото винаги, поне лицемерно, те трепереха. Той се наричаше цар, но царството Му бе друго - не от този свят: «Ето там - вътре във вас, е небесното царство» - говореше им Той, а те клатеха глави като пред някоя загадка, която никога не щяха да разрешат. Това царство, в което цар бе истината и светлината, мъдростта и любовта, искаше самосъзнание на непоколебимата вяра във вечността, приближена като прегръдки на един любящ баща. А те бяха далеч от тях!... Когато един народ напусне истинския път, тия, които вървят начело, са и най-далеч от него, затова пък слабите, морните, изостаналите, отритнатите, опашката, «помията» дори (както я нарече един «Православов») са винаги по-близо до истината, тъкмо поради своята изостаналост. На тях липсва обикновено много, за да бъдат достойни за редовете на «културните» си съвременници, но всякога имат достатъчно, за да разберат искрените слова на чистите души, да се въодушевят от тях, да ги пожелаят с всичката сила на неизпълнените си мечти през целия им отруден живот. Някои оттях мислеха, че бяха получили само една надежда за бъдеще, което щеше да стане - всъщност те бяха добили един нов мироглед, който щеше да им покаже целия живот в нова светлина. Малките бяха избрани да дадат урок на големите. Скромните рибари, без да разбират величието на своето дело, носеха един факел, от който пламтеше огънят на духовна революция, каквато человечеството още и след две хиляди години не е в състояние да реализира. Те едно знаеха - че двигателят им бе Божествен - любовта - и че огънят, запален от нея, гори, но не изгаря. Имаше юдеи между тях, които мислеха, че слънцето трябва да се запази само за сънародниците им и го криеха в своите пазви. Но и оттам то просветваше през техните лица; те се разширяваха, забравяха, че са юдеи, чувстваха небесния си общ Баща,- а околните - свои братя. Първопричината на всички нещастия бе намерена от тоя непризнат мечтател, когото тълпата подиграваше разпнат - егоизмът. Той трябваше да се надвие и всичко ще се промени. «Възлюби Бога с всичката си душа, сърце и разум» - учеше Той, сиреч насочи всичкия си интелект, воля, чувства към абсолютното, към най-високото, което можеш да почувстваш и помислиш - и тръгни натам, но без да буташ, без да настъпваш когото и да е; обикни всички както обичаш себе си - и всичко ще имаш. Търси най-напред същественото, всичко останало ще получиш като добавка; но същественото, преценено не от положението на временното, на тленното, смъртното, а онова, което Абсолютното и Безкрайното изискват от нас, също тъй абсолютни и безкрайни.

«Мир ви оставям - бе рекъл Той веднъж, - моя мир ви давам. Аз съм пътят, истината и животът! Тоз, който не пие кръвта ми и не яде тялото ми, не може да има нищо общо с мен. Не само който говори, но който прави думите ми, ще влезе в Царството Небесно!»...

И някои, които имаха уши, чуха и разбраха - те бяха малцина, но все пак достатъчно, за да разнесат благовестта по целия свят. Другите нищо не видяха, нищо не чуха - те останаха да чакат друг спасител - чакат го и до днес! Те мислеха, че Месия ще трябва да дойде като цар с корона, шум и тържества, като забравяха, че достойнството на всекиго е именно там - под дрипите да познае своя си цар! И тия, които Го познаха, скромно малцинство от още по-скромни хора, възвестиха това на останалите. Техните души носеха утеха на жаждуващите и по тая отразена светлина само последните разбираха колко голямо е величието на слънцето, до което ония бяха расли. И те се чудеха, както и досега се чудят понякога, как юдеите не познаха Исуса, че е чаканият спасител? А забравяха, че както има физически слепци, така има и духовни, и че хилядите слепци и сега не могат да видят слънцето, както и никога не го видяха... 135

___________________________

135 - Това е откъс от книгата на Любомир Лулчев «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 19-22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...