Jump to content

14. Прекатурената кола (Истински случай). 15. В светлината на Учителя


Recommended Posts

14. ПРЕКАТУРЕНАТА КОЛА

(Истински случай)

(Сп. «Житно зърно», г. VIII, 1934 г, кн. 2, стр. 59-62)

Любомир Лулчев

От няколко дни планината ехти от силни удари на секири. Падат дървета високи - повечето сухи разперени борове и елхи, които като пазачи са надничали извисоко в долините, където тихо се кътат три селца едно до друго.

Но това не са дървари от техните селяни - чужди хора, младежи някакви шетат весели и сговорни, свалят дървета, влачат ги или дигат на рамо със стройни крачки и със задружен вик ги хвърлят на хубава една поляна, край бистрата рекичка. Насреща се вдигат каменисти върхове и вековни гори - между тях изнича сутрешното слънце розово-червено, весело, пълно с надежди и живот.

Преди три-четири дни две млади момчета, с лица светли, огреяни сякаш от сутрешното слънце, весели, бяха подранили към общината на едно от селата.

Селският кмет и събраният съвет ги слушаха с внимание, а после събранието от всички селяни одобри напълно: да им се разреши да секат сухи дървета, колкото им трябват за постройването на една хижа там горе - подслон за туристи и селяни в лошо време. Говориха те кротко и смислено, и на всички селяни на сърце им допадна - с радост разрешиха.

Но на другия ден още се носеха слухове - от говедарите най-напред, а после подето и от селяни - друга вяра са тия хора там. Месо и риба не ядат. На Бога сутрин се молят при изгрева, държат думата си много, не лъжат, учтиви с всички, кротки един към друг, щедри във всичко, радват се на всичко - друга вяра!

Чу попът от горното село и разпитва дълго и подробно - неговият брат бе кмет - и когато разбра, че са «сектанти», че той - брат му, станал причина да им се дадат дървета и строят хижа - тяхно гнездо и свърталище - люто се закани и сърдито излезе от дома на своя брат.

- Аз тия агарянци ще пръсна като хамовото семе! Не хижа, а змийско гнездо ще свият те там! Ще привикат душите, ще ги обайват с празни приказки, ще ги прелъстят, ще ги оплетат със своите сектантски мрежи.

- Не са такива хората - каза кротко кметът. - Ако ги беше видял и опознал - другояче щеше да говориш.

- Какво? Не ги познавам ли? - кресна попът цял зачервен. - Аз и зъбите им зная на подобни изедници и паразити на нашия народ. Ама аз ще им пръсна гнездото клечка по клечка - помен няма да остане - хубаво да знаеш. Ти да им даваш дърва от общинската гора, ама аз огън ще й туря, та все хижи ще станат.

Кметът помери нещо да възрази - но се въздържа - по-голям брат бе свещеникът, па и знаеше го той, че отвън само кипи, а отвътре е добър. Един ден все ще види, че тия, които харчат свои пари и от сутрин до вечер като мравки влачат и строят, не са никакви паразити - и ще си измени мнението.

А свещеникът бе не на шега разсърден и разтревожен. Крачеше той дълго из своята разхвърлена стая и мислеше, кроеше планове, какво да прави и как да се справи с тая жива рана, която сега му се отваряше тъй неочаквано от тия сектанти.

На планината макар, все пак негови енориаши ходят там, ще гледат техните фокуси, ще им дават своите брошури... Ще се разклати вярата им все повече, и без това църквата е празна и в делник, и в празник.

«Това не може да остане така, брат ми кметът е лековерен и упорит, селяните не разбират много от тия неща - а трябва нещо да се направи», си реши попът.

След един час неговия едър дорест кон летеше с двуколката по шосето към града.

Попът си тананикаше нещо под нос и пляскаше камшика, повече от нямане какво да прави, отколкото от нужда - конят и без това тичаше твърде силно.

В голямата горещина след обяд кабриолетчето се връщаше по същия път. Весело пляскаше той камшика и още по-весел беше самият той - архиерейският наместник беше го похвалил за неговата бдителност и беше му дал план - великолепен план на нещо отдавна невидено - Свещена анатема пред цялото село след една беседа, която той щеше да каже. Всичко беше уговорено, предвидено, нагласено - ефектът щеше да бъде чудесен. Хижата и самите селяни щяха да я развалят - и той побутваше в торбата десетина книги, в които се изнасяха тайните козни на сектантите, които той щеше да разкрие пред селяните.

Борба докрай, ще разберат те, че са кукувици - в чуждо гнездо искат да снасят своите яйца, но той ще ги изхвърли до един от гнездото... Шиба той коня и тананика.

Увлечен в мисли, настига той русокос момък с тежка раница, който потен крачи към тяхното село. Попоглежда го кротко той, но попът хич не се сеща колко трудно е да се върви пешком натоварен - замислен в своята бъдеща работа, той почти дочува тържествената «анатема», как ще прозвучи и даде ехо на селския площад пред църквата.

Стигна той скоро ханчетата и отседна - селото беше недалеч; времето -топло, конят да си почине, а и той самият по-удобно да си пийне една ракийка и помисли по-спокойно за майсторския удар, който изведнъж щеше да очисти планината от нечестивите сектанти.

Тежко натовареният с раница момък крачеше полека по шосето, когато изведнъж вниманието му беше привлечено от неочаквано зрелище - ударил през пряка пътека, попът минаваше не по шосето и моста, но направо, за по-пряко, през самата река. Дълго пи конят бистрата планинска вода, а след това, ударен, види се, по-силно, възви неочаквано къбриолетчето към баирестата страна на брега и вместо напред да прекрачи, се дръпна уплашено настрана. В следния момент попът пъргаво скочи от изкривения кабриолет, който се зах-люпи в реката. Самият кон се уплаши и, оплетен в юздите, се преметна настрана и падна в реката, като от време на време риташе безпомощно с крака. Дървените впрегала му пречеха да стане.

В следния момент само момъкът беше захвърлил раницата си на моста и когато попът се огледа, той неочаквано за себе си го видя до колена във вода да се мъчи да помогне откъм главата на коня да стане. Попът, зарадван от тая неочаквана помощ, се наведе да хване коня за опашката, за да може да го измъкне настрана от впрегалото на обърнатия кабриолет. Но тъкмо тогава конят, правейки усилия да се подеме, ритна със задните си крака нагоре и попът се преметна - конската подкова беше го случила тъкмо над веждите, разцепи му челото и кръв обля цялото лице.

Момъкът остави коня и вдигна падналия поп, извлече го настрани и започна да му м и е ли ц ето с вода и налага с мокри кърпи.

С много благодарности свещеникът с превързана глава хвали случайния пътник, кротък и мълчалив момък, на когото не можеше думи да намери как да благодари за навременната помощ и братско участие и грижи, които тъй естествено прояви. А онзи отбягваше даже да слуша. Той отиваше в долното село, гдето беше общината, а попът - за горното, където беше църквата и домът му.

В общината момъкът отиде да пита за писма - и от дума на дума спомена, че попа го ритнал конят. Кметът скочи разтревожен и го разпитва подробно: «Брат ми е, господине, опасно ли е ранен?» Момъкът разправи криво-ляво. Истински възрадван, кметът го изпроводи чак до края на селото.

След четири дни попът дойде в общината, извика брата си и като с кмет започна да се съветва за тържествената служба, за която мислеше да свика всички селяни и от околните села, за да бъде по-тържествена анатемата.

Когато кметът го запита за раната, която беше превързана, попът изведнъж се въодушеви.

- Ех, че човек, да видиш! - каза той бързо. - Настигнах го, той си върви, ама раница - цяла купчина на гърба му. А горещо - не питай. А и по шосето -прах! Минах край него - нищо не ми казва, погледна ме само така милаим -нищо не поисква - и аз се не сещам - а кога после го видех - до колене нагазил в реката с обущата - да вдига коня - е, право да ти кажа, щеше ми се да го прегърна - че какво щях да правя сам. Хеле като ме преметна конят... Така хубаво ме е мил - кърпата му е още дома. Та рождена сестра да ми беше, нямаше така да е похватен и внимателен. А аз му благодарих и му се извинявах, а той мънка нещо, като че ли аз на него нещо добро съм му направил, а не той на мене. Такъв човек не съм срещал досега.

Брат му го погледа дълго-дълго в очите и го запита тихо:

- А знаеш ли кой е той?

- Ами де да го зная, турист изглеждаше, към вашето село слезе.

- Той е един от ония горе - сектантите, които искаше да анатемосваш -ходил за провизии в града.

- Истина? - учуди се попът.

- Ами няма да те лъжа - стар брат си ми, - самата истина ти казвам.

Други хора са те; не са като нас. За тях няма враг, няма приятел - могат

ли - помагат. Аз защо им разреших с дървета от гората да строят - хора са това, хора, от които много може да научат нашите селяни.

Попът помълча, навел глава.

- Вярно - промълви той - вярно, хора са това. Щом на мене, гдето по говедарите им пратих такива лоши приказки, помогнаха така... хора са... Бог да ги поживи.

15. В СВЕТЛИНАТА НА УЧИТЕЛЯ

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г, кн. 1, стр. 25)

Любомили*

Страданието приготвя хората за приемането на истината.

*

Велик е само тоя човек, който е устоял докрай на своята Божествена идея. След като е работил цял живот за нейното осъществяване, той и с видимата си смърт запечатва и доказва на другите нейната истинност. Такъв човек вечно живее в съзнанието на хората.

Това, от което доброволно можеш да се откажеш отвън, го имаш вътре. Два вида хора има - такива, които идат от Центъра към периферията - те ламтят за придобиване на външното - богатство, слава, власт. И други, които се приближават към Центъра. Тяхната светлина се увеличава, чувството на близост с околните нараства, идеята за единство в природата става все по-ясна.

Колкото първите се индивидуализират все повече и егото и личното благо стават алфата и омегата на живота им, толкова тия, които се стремят към Центъра, все повече и повече добиват чувството на общност, братство, единство на цялото, чувство за силата на Бога и божествеността на всичко видимо и невидимо.

*

Дисхармонията в света се внася от придобилия свободата человек, който, като я употребява лично за себе си, без оглед на далечните последици за околните, внася сред целесъобразността на разумната природа дисонанси, неуредици, престъпления, на които впоследствие самият той се натъква и вече не ги смята като резултат на своята невежа дейност, а ги третира като обективни условия на природата, нейни същини или положения и като взема позата на учен, ги критикува и дори оправя...

И понеже неговото знание ще е винаги по-малко, по-ограничено от това на неговата майка - Природата, - и в най-възвишения си личен стремеж той все ще остава назад в своите схващания и ще предизвиква нови безредия.

Само с кротостта и смирението можем да влезем в разумна връзка и правилни отношения с великия план на Естеството и без сътресения и страдания да постигнем това, което Бог е предвидил за нас. Тогава и Великите старши братя ще ни помагат да го реализираме.

*

Няма чудеса - има непознати закони, с които работят знаещите, а незнаещите говорят за чудеса.

_________________________

* Любомили - псевдоним на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...