III. ЗАЩО АТЕНТАТЪТ ПОМОГНА НА ПРОТИВНИЦИТЕ МУ

[valiamaria]

III. ЗАЩО АТЕНТАТЪТ ПОМОГНА НА ПРОТИВНИЦИТЕ МУ

(стр. 346-349)

Кога и как изпъкна неговото име всред показанията? Кой го промълви най-напред?

Той се надсмиваше, когато му говореха това, но в душата му тревогата свиваше вече своето гнездо. После дойдоха показанията на Ирена, която неочаквано се нахвърли с хиляди, сами по себе си нищо незначещи подробности, но които, мятайки сянка върху него, добавяха думи за хилядоустата мълва, която и без туй се свързваше вече с името му. Припомниха се случки от миналия му живот. Името на Елени се поменуваше, заобиколено с нови подробности; шепнеха се невъзможности и им се вярваше, защото атмосферата ги правеше вероятни, а репутацията на Попов - възможни. А и политическите му противници не спяха. Замаяни от неочаквания удар, те мълчаха доста. Но когато съзряха и най-малката възможност да хвърлят отговорността другиму, те стовариха всичката тяжест върху му. И ако не викаха гласно из колоните на вестниците, гдето държаха загадъчен език за неоткрити още престъпни фактори, то по кафенетата шушнеха своите уж тайни, известни само тям, и подклаждаха големия шум около името на Попов. И всичко промени отношенията си. Просителите, които бяха за него тъй верен барометър на всичко, оредяха. Поздравите станаха по-малко внимателни, ръкостисканията - по-малко сърдечни. Започнаха да му се подмятат закачки, а някои от партизаните настояваха да реагира открито на тая подземна борба. И той обещаваше, но все отлагаше, поне дотогава, докато устата, които можеха да го изобличат, млъкнат завсякога...*

И когато Комитетът и Асен увиснаха на въжето, той въздъхна с облекчение - и напразно. Изпъкна опасността оттам, отгдето я чакаше още по-малко -ненадейно изгуби политическата поддръжка на групировката на сили, която следваше досега. Интригите на другите политически мъже навярно бяха проникнали до самите дворци на дипломатическите министри и той трябваше да почувствува много скоро това! Този удар бе толкова страшен, колкото неочакван. Но той не дойде сам. Когато под натиска на тия неприятности, той в същия тоя още разкъртен салон на Казиното държа голямо политическо събрание, целящ да отхвърли тъмните интриги, които се трупаха отвсякъде върху му, той получи блам. Когато, увлечени всички в красивия поток от думи, с които той ги обайваше, слушаха най-внимателно, той бе прекъснат. Спомня си още онзи бледен младеж, който стана неочаквано за всички всред настъпилата тишина - и думите му звучат още тъй силно в ушите:

- Каине, ти още питаш, кой може открито да те обвини, да те нарече убиец? Не чуваш ли гласа на кръвта, която вика от пода на тоя салон? Ако не стига тоя глас на невинните, то нека тогава присъединя и моя. Аз ви казвам пред всичките: Вий сте убийца, макар никого да не сте убили...

Но Барото си знаеше работата. Той, заедно с още няколко други, го изхвърлиха вън, без да му дадат нито дума да каже повече. Той много лесно отблъсна тия обвинения в убийство - щом самият му обвинител говореше, че никого не е убил. Но все пак сянката около му растеше, лягаше все по-дебела и по-дебела.

И когато този момък излезе с подписа си тъй несръчно да го обвинява, той се само усмихваше. Неговият отговор беше странно спокоен и силен, логически и красив. - И все пак в душата на хората не остави никакво впечатление. Напротив, тия недобре мотивирани обвинения на Стефанов като че ли говореха на всекиго по-силно, по-дълбоко на самото сърце. И всеки сякаш си казваше, както и самият Попов: - Не знаел как да го напише!...

А думите, силните думи в устата на Попов, като че ли губеха всякакво значение вече за другите, като че ли губеха всякакво значение вече за другите, като че ли бяха стрели, които падаха, вместо в целта, пред самите крака на стрелеца. Всичко вървеше против него, всичко... Той сещаше стесняващия се кръг около му. И това раждаше в него най-противоположни чувства. Понякога той трепереше от нетърпение за борба, заканваше се, кроеше хиляди планове

"Следствието се насочва към Никола Генадиев, бивш министър на правосъдието през 1903-1904 г., министър на търговията през 1904-1908 г., министър на външните работи през 1913 г., за да бъде отстранен от политиката, понеже след 18 април 1915 г. е привърженик на Съглашението (Англия, Франция, Русия) и против Германия, която е съюзник на Турция. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) за отмъщение; друг път, навел глава, гледаше безмълвно пода със затъпяло съзнание и тиха болка в душата си.

И Маня е тъй странна! Нейният поглед избягва неговия или пък го следи въпросително. И той чувствува, че се бои от нея. Тя вече не му дава тия силни подтици, както някога... Всичко, всичко около му е друго...

А неговите противници не спяха нито минута. Те бяха проникнали сякаш в плановете му. Вместо вреда, атентатът им помогна. С твърда ръка те дадоха на атентаторите дължимото, успокоиха обществото и, въвели военно положение, като необходимо, за да предупредят подобни ексцесии в неуравновесени типове, още повече, че моментът на острите политически борби бе дошъл, те вече се готвеха да турят ръка и на събраното жито! Няколкото опита да им се противодействува излязоха неуспешни. Дьо Фори ходеше като луд, увещаваше го на ден по десетина пъти по телефона, но не даваше вече никакви пари. Той смяташе и тия изгубени. Напразно Попов му обясняваше, че няколко стотина хиляди лева, хвърлени добре, биха могли да спасят милионите. Той само клатеше недоверчиво глава и продължаваше да се окайва**. При това не избираше думите си, а и Попов не скъпеше отговорите. И те винаги завършваха със силна, и при това - съвсем безполезна караница. Всеки ден Попов се чувствуваше по-самотен, по-изоставен. Като че ли някой зъл дух, невидимо за него самия, отстраняваше хората, приятелите, познатите. Те ставаха по-сдържани, избягваха дори да го виждат, а противниците - смели. Днес даже следователят го вика по повод писаното от Стефанов. Той беше прекомерно любезен, извиняваше се много. Но кой ще му гарантира, че те няма да се осмелят някой ден да нахълтат и тук в самия му кабинет, разровят книгите му, а може би и него самия...

Че защо? - става той сърдито от стола - Защо? Те няма нищо да намерят. Техните прокурори ще хлопат по затворени врата - усмихва се той, гледащ купа книги в коша. Никога нищо! Дори ако те подигнат въпроса за събираното жито, както вече някой го предупредиха - толкова по-добре***.

Толкова по-добре - крачи той из кабинета. Ще станат смешни.

- Повече буря, повече огън! Аз няма от що да се боя. Дори ако се съборя най-после - нека дори трясъкът на моето падане бъде тъй страшен, че те да нямат възможност и смелост да ликуват! Тези ръце са още здрави - протегна ги той - нека дойдат! Колко и да са силни - няма да ме превият!

И той крачи из стаята, гледащ от време на време часовника си. Мъчните времена ще си идат - както всичко си отива. Те ще имат своя връх - и след това вече ще се усмихне щастието... Колкото по-лошо, толкова по-добре! - Най-после, когато дойде най-лошото...

________________

* Следствието се насочва към Никола Генадиев, бивш министър на правосъдието през 1903-1904 г., министър на търговията през 1904-1908 г., министър на външните работи през 1913 г., за да бъде отстранен от политиката, понеже след 18 април 1915 г. е привърженик на Съглашението (Англия, Франция, Русия) и против Германия, която е съюзник на Турция. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

** В България започва изкупуването на зърнени храни от Франция с представител Деклозиер, а Никола Генадиев практически създава мрежата за изкупуване. Целта е Германия да не може да използува българския пазар. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

*** Деклозиер е изкупил храна за 18 милиона лева, дава подкупи, плаща 25% по-висока цена. Целта е да приберат реколтата на България. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)