Jump to content

151. УРВАТА И СКАЛАТА


Recommended Posts

151. УРВАТА И СКАЛАТА

Една година сме на седемте езера на Рила на лагеруване. Цялото Братство се е разположило на палатки. Обикновено след 11 часа, след като се изиграе Паневритмията приятелите бяха свободни и правеха разходки до близките местности и езера. А тук имаше какво да се види и не само да се види, но това беше такова неземно преживяване като всяка местност бе създадена по свой начин от природният ваятел, че в нея можеха да се намерят специфични за нея излъчвания, които те свързваха с един друг възвишен свят.

 

Така една група бяхме отишли на Калинините езера и там имахме едно необикновено присъствие на една сантиментална душевност. Усещахме едни трептения във въздуха и в гледката, която те кара да преживяваш нещо интимно, свързано с дълбоки чувства на сърцето и неосъществени мечти. Проверете и вие това - отидете там и си записвайте всички мисли и чувства, които ще преминат през вас и ще видите, че съм права.

 

На следващата сутрин разказахме на всички, включително и на Учителя, че си заслужава да се отиде там. Той се съгласи и всички след Паневритмия се запътихме към Калинините езера. Цанка изведнъж излезе напред, поиска да води групата и да командва. Тя обичаше много да скита, да върви като коза по най-непристъпните скали и места, че учудваше всички със своето безразсъдство, защото имаше няколко случаи където се беше стигнало до явна гибел от падане от скалите в пропастта, но благодарение на помощта на Учителя тя бе успяла да се спаси. При една такава неприятна случка тя полетява от скалата надолу и извиква: „Учителю, загивам" и по най-невероятен начин тя се обърнала, закрепила се за скалата и цялата охлузена се бе върнала в лагера. Отначало тя с гордост споделяше пред Учителя къде е ходила и какво е правила, но той няколко пъти й направи строги забележки и дори веднъж й се скара люто да бъде по-внимателна. Цанка тогава смяташе, че това е геройство и че това са духовни опитности, които тя трябва да придобие в такива трудни моменти. За мен не беше геройство, а безразсъдство. Геройство има тогава когато се жертваш за една идея. А тук нямаше никаква идея, тръгваш и се катериш по скалите като коза и поне да се любуваш на природата и на нейните красоти, а не само и само да избираш най-непристъпните и най-трудните места, за да се самоизтькнеш пред очите на другите. При алпинистите има целенасоченост, има план, подготовка и осигуряване. А при Цанка нямаше нищо - реши и тръгва сама и никой не може да я спре. Привечер се връщаше в лагера премазана, оръфана, с охлузени лакти и ръце. Всички приеха, че тя си е такава и никой не може да я промени затова започнахме изобщо да не й обръщаме внимание на нейните разкази за подвизите й по скалите.

 

Но Цанка сега поведе групата, водеше я напред и като че ли избираше най-трудните места, за да покаже пред другите какво може и какво не могат останалите. Стигнахме до една скала, после следваше улей и урва. Трябваше да се заобиколи скалата, улея и урвата и да минем отгоре по скалите, за да видим Калинините езера. Това беше разумния път и всички очаквахме, че точно така ще се изкачим горе. Но Цанка стигна първа - нали тя водеше и беше в стихията си на водач, защото друг път такова нещо нямаше да й се удаде - да види цялото Братство след себе си включително и Учителя. Тя стигна до скалата и тръгна по улея на урвата, надолу по наклона. Можехме да се подхлъзнем, да се откърти някой камък, да се отронят парчета от скалите и да паднем в езерото и да се издавим всички. Защото височината беше голяма, стотици метра, езерните води студени и когато се свлечеш долу жив ако си, то непременно щеше да се удавиш в студената вода. Ние се сепнахме, а някои започнаха да викат и да протестират, че тук не може да се върви и че ще се пребием. Учителят дойде, погледна наоколо, скара се и каза: „Може приятелите да се издавят. Не искам да гледам никакво езеро". Седнахме горе на скалата за почивка. Цанка се разсърди и отиде с бялата си шапка настрани и вместо похвала както очакваше, тя получи скарване и то от Учителя. А това бе много за нея. Приятелите видяха и се убедиха в нейното безразсъдство и чуха недоволните думи на Учителя и сега тя седеше встрани разсърдена, ядосана, че не са й признали това, че може да води и да ръководи приятелите. Затова й бе сръднята, а не за това, че й се скара Учителя, че ни доведе на такова непристъпно място където можехме да се пребием всички. Мина известно време и аз казах на Учителя: „Учителю, все пак се заслужава да се види езерото. Наистина е хубаво". Учителят мълчеше, а Савка ме погледна и си дигна дясната ръка и си показа двата пръста - показалеца и средния пръст разтворени под формата на латинската буква „V", което означаваше следният израз: „Не стрижено, а косено" и Савка си размаха двата пръста. Има една такава приказка когато двамина се скарали и спорели дали ливадата до реката е косена или стрижена. Единият твърдял, че тревата е косена, а другият доказвал, че тревата на ливадата е стрижена с ножица. Накрая се сборичкали и единият паднал в реката и почнал да се дави понеже не знаел да плува. И като видял, че ще се удави вдигнал дясната и ръка и показал с двата си пръста и ги раздвижил, че тревата на ливадата е стрижена, а не косена и след това се удавил в реката. Това е в защита на теза докрая на живота си и се заплаща с живот. Та Савка също ми показа двата пръста, показвайки ми, че е безпредметно да защитавам една загубена теза, след като Учителят не иска да гледа езерото и след като Цанка ни е довела до такава бездна където можем да се удавим долу. А дали ще бъде изпълнено желанието на Цанка или моето е без значение дали е „косено" или „стрижено" тук, защото това няма никакво значение. Учителят е взел становище по този въпрос вече и не желае да гледа повече никакво езеро. Така смяташе Савка. Тази мълчалива борба между двете ни не остана незабелязана от Учителя. Той видя, че Савка ме гони както винаги ме е гонела без прекъсване. После Учителят ме попита дали съм се преоблякла. Казах му, че съм. Той нарочно ме попита, за да смекчи атаката на Савка срещу мен. След малко отиде и погледна от ръба на пропастта и каза: „Вярно. Езерото е хубаво". По този начин даде урок и на Савка, а тя се нацупи и се разсърди. А Цанка стоеше още встрани, начумерена, ядосана, но като чу думите на Учителя, че езерото наистина е хубаво полека-полека се върна в групата. Та после едвам се измъкнахме от тази клопка на духовете дето можеха да ни издавят всички.

 

Та Савка ме гонеше при Учителя, пред Учителя, зад Учителя и около Учителя - това бяха неща, които трудно е да се опишат. А пък Цанка ме гонеше пред Борис. Едната ме гонеше при Учителя, а другата пред Борис. Трудно се издържаше. Как съм издържала 50 години не мога да си обясня, това стана по причина, че имах силен дух, силен ръководител както бе ми споменал веднъж Учителя. Друго обяснение няма и не може да има.

 

Аз, която взех най-добрия брат в Братството, а това бе Борис Николов изживях целия ужас на земята и на ада. А какво ли остава за другите сестри, които взеха кой каквото им попаднеше под ръка. Не се шегувам и не преувеличавам нещата, а напротив - смалявам ги. И какво биха направили те милич-ките ми сестри когато аз взех най-добрия брат и преминах през ада и през преизподнята на ужаса. Животът ми с него беше ад. По-късно ще ви опиша някои неща, за да видите какво значи ужасът на земята и целокупният му ад.

 

И за да приключа с приключенията от Рила където бях гонена, защото едната ме гони, като че ли съм дивеч, а другата ме гони, като че ли съм звяр. Едната ме гони като вреден дивеч, а другата ме гони като опасен звяр. И не минаваше ден горе на езерата когато да не бях подложена на одумките на Цанка и на нейните фронтални атаки с най-различни средства. И не минаваше също ден когато да не ми бъде сервирано за десерт някой номер от Савка. А да не говорим за това, че тук на планината всеки имаше своя вътрешна работа, свои задачи за разрешаване съобразно своя път на земята и като представител пред Школата на Учителя. За някои може би горе в планината да беше екскурзия или почивка и те затова биха се качили като туристи, но за мен това бе Школа. Там, горе на планината Вътрешната Школа продължаваше при други условия много по-сурови отколкото долу на Изгрева. Тук при суровите условия ние се калявахме и бивахме подложени на изпитания, защото се изискваше присъствие на дух и на сила в самия човек. Само по този начин тук можеше да се издържи.

 

Аз съм на разговор пред Учителя.

 

„Има три отношения към Бога: първо - вяра, второ - вярване и трето -суеверие. Тези, които мислят, че може да ги пренесат на ръце на върха без страдание, то е суеверие. То е хиляда и една нощ от приказките. То може да се случи в хиляда и една нощ като някое чудо. Тези, които казват: „Може да издържа, а може и да не издържа, може да не мога да изкача върха", то това е вярване. А когато кажеш: „Ще се кача на върха", то е вяра. Тук говорим за изкачване на духовния връх.

 

Този, който слънцето го е пекло много е черен отвънка, но бял отвътре. А този, който е расъл в изба е много крехък, той е бял отвън, но много крехък от вътре и лесно се пречупва.

 

Ще преминеш всичките етапи: добър, по-добър, най-добър и идейно-мистично добър. После ще преминеш - умен, по-умен, най-умен и идейно-умен". „Учителю, аз в кой стадий съм?" „Ти си от добрите и по-умните. Сега трябва да станеш най-добра и най-умна и после идейно-добра и идейно-умна." „Аз съм глупава." „Защо? Не си глупава, но всеки и ученият като дойде до духовния живот започва от буквите „а", „б" и става като малко дете. Най-силният ученик в първо отделение нали е последен във второ отделение и първият ученик във второ отделение е последен в трето отделение и т.н. При всяка нова фаза на живота си човек оставя всичко старо и започва като малко дете, което нищо не знае."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...