Jump to content

Sheny Idaet

Потребител
  • Мнения

    381
  • Регистрация

  • Последно посещение

  • Печеливши дни

    3

Sheny Idaet последно спечели на Септември 4 2020

Sheny Idaet има най-харесваното съдържание!

Profile Information

  • Пол
    Мъж

Последни посетители

Функцията за показване на последните профилни посетители в момента е изключена и не е показна пред останалите потребители.

Постижения на Sheny Idaet

Отличен работник

Отличен работник (3/3)

4

Обществена Репутация

  1. ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ ПОВЕСТВОВАНИЕ - ПЕТО-ЛЕТОПИС - ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ БОРИС НИКОЛОВ ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ НА ИЗГРЕВА Част първа 1. ЖИВОТЪТ НА БРАТСТВОТО СЛЕД ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ Учителят си замина на 27.ХII. 1944 г., а погребението на тялото Му се извърши на 31 .XII. 1944 г. Тук бяха се събрали всички ръководители на Братствата от провинцията, както и всички възрастни братя от началото на Школата. Така, че бе напълно естествено да се съберем и да разгледаме, как ще се ръководят братските работи след заминаването на Учителя. На 1.I.1945 г. в дома на Жечо Панайотов се събраха около 25 братя от София и провинцията и се реши да се избере временен съвет от софийските братя и сестри, който ще поеме ръководството на Братството до Братския събор, който ще бъде свикан през лятото в Айтос, където ще се съберат ръководителите на Братствата и ще се образува Върховен Братски съвет, в който ще влиза и избрания софийски съвет. Реши се този Братски съвет да бъде от седем души: Тодор Стоименов, Боян Боев, Симеон Симеонов, Паша Теодорова, Борис Николов, Никола Антов и Жечо Панайотов. Беше избран финансов съвет, който да се грижи за финансовата част на Братството. Беше избран и просветен съвет, който да се грижи за Братските издания. Домакински съвет, който ще се занимава с материалните работи на Братството. На 10.VIII.1945 г. ръководителите на Братствата в България се събраха в София, в дома на Жечо Панайотов и решиха да се избере отново пожизнено членовете на Братския съвет избрани на 1.I.1945 г. Реши се да бъде основан Върховен Братски Съвет, в който да включат ръководителите на Братствата. На второто събрание в същия ден бе решено да се купи една печатарска машина за нуждите на Братското издателство. Бяха направени постъпки към Министерството на външните работи, отдел за вероизповеданията и Общество Бяло Братство бе признато за верска общност с писмо № 27526-40, София, 11 юни 1948 г. Един наш приятел Ганчо Генчев от София го завери при нотариуса с № 6786 от 13.IХ. 1950 г. А преди това той го бе заверил още през 1948 г. на 23 януари 1948 г. На 1.III. 1949 г. бе публикуван в Държавен вестник брой 48 закона за вероизповеданията, съгласно който в тримесечен срок трябваше да предадем устав, който да се одобри и да се узакони правното положение на верска общност Бяло Братство. Такъв устав се изработи през април 1949 г. в градината на Айтос от всички ръководители. Бе представен и бе върнат за поправки и допълнения, накрая беше предаден, но той остана неподписан и не бяхме признати за юридическа личност. С писмо № 346-20 от 20.Х. 1956 г. беше отменено онова удостоверение, с което се признавахме за верска общност от Министерството на външните работи, отдел на вероизповеданията. Никой не ни искаше. Държавата не искаше да ни узакони! Животът на Братството продължаваше по същия начин както бе по времето на Учителя. Отново се събирахме четири пъти в седмицата, но вече се четяха беседи на Учителя от печатаните томчета. Имаше стопанство, овощна градина, зеленчукова градина, където главен работник беше брат Ради, Ангел Вълов и други сестри. След заминаването на Учителя аз бях наскърбен, измъчен и няколко месеца живеех по скръбта към Учителя. Избраха ме в Братския съвет, но аз никога не съм се стремял да бъде в ръководството. Чак когато възникна въпросът за печатането на беседите, тогава аз се опомних и стъпих на крака. Преди това ходеха да се узаконяват, да си правят устави, за да ни признаят като юридическа личност. Аз бях против уставите. Той се изработи от юристите Симеон Симеонов и другите, но след като се представи той не беше одобрен. Смениха се много началници, но нищо не стана. Възрастните приятели искаха да бъдем узаконени и да ни признаят за юридическа личност. Смятаха, че като имаме устав ще имаме по-големи права и закрила от властта. Особено на това държеше Тодор Стоименов, който беше председател на Братския съвет до 1952 г., в която година си замина от тоя свят. Пожизнено ръководство на Братството. Аз съм против такова ръководство. Никога не се знае какви промени ще станат с този човек след време. Какво е това пожизнено ръководство? Аз съм против това. И никога не съм се подписвал за такова нещо. Имахме много спорове и разправии. Доводът бе, че за да се избегнат борбите за ръководство, трябва да се избере пожизнено. Но има друга опасност един човек да се промени след десет години и да мине в други влияния да не мисли по същия начин, че дори може да стане и враг на Братството. Такива случаи имахме колкото щете. Още на 1.I. 1945 г. Никола Антов, който имаше къщичка на Изгрева и който беше в Братството и който беше ту анархист, ту комунист, стана началник на Района на Отечествения Фронт. Този пост имаше тогава голяма власт. Той като подушва, че тук се оформя ръководство на Братството идва и казва: „Или ще ме приемете в Братския съвет и то ще ме турите във финансовия съвет, за да контролирам финансовите средства на Братството или ще разтуря Братството". Беше дошъл с пистолет на пояса. Това бяха първите месеци след 9.IX. 1944 г., когато ставаха безотговорни издевателства и много народ изчезна безследно. Това ние го знаехме и виждахме. А той идва с пистолет на кръста. Ръководителите се уплашиха и понеже знаеха, че е от Братството го приеха. Казаха си: „Ела зло, че без тебе по-голямо зло!" Народна поговорка, която бе точно измислена за нас. Той се държеше като брат отначало, но беше в услуга повече на партията на комунистите отколкото на Братството. Свърши и някоя и друга работа за Братството, но направи и най-голямата пакост на Братството. Няма да го съдим за това. Друг ще го съди. Какво направи за Братството? Съдействува да продължи Братския живот както си беше при Учителя. Пазеше Братството може да се каже с авторитета на Районен ръководител. Неговото име го имаше разлепено на афишите на Отечествения фронт на Района. Той съдейства на Братското стопанство, за закупуване на братската печатарска машина и за официалното й представяне, защото беше и директор на печатницата на Изгрева. Финансовият съвет бе съставен от Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов. Този съвет взе решение финансовите средства намерени при Учителя, да не се включват в общото счетоводство на Братството, а да се запазят за такива случаи, когато се закупят материали за отпечатване - хартия и когато не можем да получим документ за осчетоводяване, за да оправдаем тези разходи. Значи имахме една голяма сума, с която да купуваме хартия. А тогава продаваха хартия изостанала и не можеха да ни дават фактура. И понеже над всичко стоеше задължението да отпечатаме беседите, всичко беше подчинено на тази цел. Братският съвет беше единодушен, когато се отделяха средства за откупуване на хартия било с документ, било без документ. Обикновено хартията се купуваше без документ, Значи тези средства, които финансовия съвет намери при Учителя, описа и прибра се пазеха за купуване на хартия. Бяха около шест милиона лева. Не беше малка сума. И за нея имаше счетоводство, но то бе вътрешно счетоводство на Братството. Това го водеше финансовия съвет, но нямаше оправдателни документи пред финансовите власти на страната. Аз не съм участвувал във финансови въпроси никак. Други отговаряха, а след това натовариха мен с финансови задължения. Като стана процеса срещу Братството аз мълчаливо приех стоварената вина, за да не стават разправии и скандали в Братството. А за това ще стане дума по-късно.
  2. 60. ПЕТЪР КАМБУРОВ И ВЛАКЪТ Петър Камбуров е дошъл при Учителя по работа. Говорили що говорили и той трябва да си заминава на следващия ден. Редът е такъв, обаче той трябва да се сбогува с Учителя, преди да си тръгне. Не може да тръгне току-така. Но в този момент с Него говори Елена Иларионова от Търново. А тя винаги има цял ферман с въпроси, които си е записала, а Той отговаря. Елена не бърза, Учителят също не бърза, а Петър трябва да гони влака, който не чака. Той си има разписание. За влака е важно разписанието, а не е важно дали Петър ще се вози с него. Брат Петър се притеснява отстрани, но Елена говори с Учителя и не допуска никого до себе си. Накрая той не издържа и извиква: „Учителю, влакът ще тръгне!" Учителят се обръща за секунда: „Почакай малко!" А брат Петър се притеснява трябва навреме да си стигне у дома, защото има спешна работа, но сестра Елена задържа Учителя. Тя не се съобразява с нищо. Петър изважда часовника си и от три метра го показва на Учителя. Но Той му кимва: „Почакай малко." Какво да прави. Принуден е да чака. А не може да не се сбогува с Учителя. Предпочита да закъснее, но да се сбогува. Най-после идва и неговия ред. Целува Му ръка, след което Петър изхвърчава като стрела. На бегом стига, нахвърля се на гишето и пита дали влака е тръгнал. Там обаче му съобщават, че влакът е трябвало да замине преди 15 минути, но поради някаква причина ще тръгне с два часа закъснение. Петър е задъхан, пъшка, но се радва, че не е изтървал влака. Купува си билет, после сяда в купето и въздъхва. „Слава Богу!" А пред очите му излиза картината как сестра Елена Иларионова от Търново задава въпроси на Учителя по нейния бележник и вижда как тя хич не иска да знае, че наш Петър бърза за влака. Тя не иска да знае, но има друг, който знае и който не иска Петър да закъснее за влака. Ето защо сега Петър седи в купето и му се привижда тази картина и слави Бога за оказаното му внимание към него, към един от малките човеци по земята българска. Родът Камбурови е стар род и многоброен. Никола Камбуров бе ръководител на братството в Казанлък. Той бе печатар по професия и напечати някои от беседите на Учителя. Неговия брат Стефан Камбуров бе този, който си продаде имота и с получените пари отидоха да правят комуна в Арбанаси, въпреки съвета на Учителя да не правят това. Опитът бе направен и накрая останаха без имот, без препитание, без къща и с много борчове, които трябваше да изплащат в следващите 5-20 години. Стефан Камбуров бе най-стария печатар, разбираше от печатарски машини и той движеше почти цялата работа по издаването на беседите. Беше майстор, машинист и словослагател. Той разбираше от всичко. Той създаде и другите печатници. Има една снимка на Учителя на балкона на тяхната къща в гр. Казанлък с тези братя от онова време. Другият брат Слави Камбуров живееше в Нова Загора и беше печатар и печаташе много беседи на Учителя.
  3. 58. СЛАВИ КАМБУРОВ И ЧЕТВЪРТОТО ИЗМЕРЕНИЕ Родът Камбурови е стар род с дълбоки корени. По онова време родът е представен от Никола Камбуров, който е в Казанлък, Стефан Камбуров в Стара Загора и третия - Слави Камбуров в Нова Загора. Камбурови са запознати с учението на Учителя и се подвизават в Братството. А Слави Камбуров е социалист по идеи и материалист по убеждение. Бил е начетен, учен и писал статии по вестниците. Като бил на гости при братята си и като слушал как те непрекъснато говорят за Петър Дънов, не издържал и изрекъл: „Ако се срещна с Вашия Учител аз тутакси ще го оборя за нула време." Той смятал, че като владеел марксическа диалектика щял да го обори в спора. Но искал да слушат и гледат и другите му двама братя, за да видят какъв учен брат имат и да се гордеят с него след това. Минало време Учителят пристигнал в Ст. Загора, където живееше Стефан Камбуров и Слави Камбуров получава телеграма в Нова Загора, че Учителят е пристигнал на гости при другите двама братя. Учителят го приема насаме в една от стаите на дома, където е отседнал на разговор. След малко Слави излязъл от стаята на Учителя уплашен и замислен с наведена глава. А преди това влезнал горд като паун с разперени крила. Дори носел няколко книги, с които да обори своят опонент. След това Братството излезнало извън града на екскурзия. Поканили и Слави. Слави все вървял мълчалив и с наведена глава. Накрая братята го спират и го питат: „Слави, какво стана с тебе? Нито се виждаш, нито се чуваш, все едно, че си потънал в земята." А обикновено когато се съберат Слави е голям оратор и от него човек не може да вземе думата. А сега мълчи и върви с наведена глава. Вдига глава, отваря уста и изрича следното: „Аз мислех, че г-н Дънов е един обикновен учен човек. А Той такива неща ми показа от света на четвъртото измерение, че по едно време не знаех къде се намирам, дали съм на небето или съм на земята." Братята любопитстват: „Кажи едно нещо, което Учителят ти е показал". „Не, не мога. Г-н Дънов ме предупреди да не казвам нищо на никого". От следващия ден Слави Камбуров влиза в Братството и става привърженик на Учението. В споровете с материалистите и атеистите е бил много убедителен, защото я познава тази материя. А по Дух знае какво представлява Учението на Учителя, имал е досег и съприкосновение и пряко общуване с Невидимия свят с помощта на Учителя, който за момент е отворил очите му, отпушил ушите му и прекарал съзнанието му в четвъртото измерение. Така той имаше знанията и познанията да бъде вещ и необорим в споровете. Започна да пише книжки за окултната наука. През 1929 г. в Нова Загора той издава една книжка „Окултна наука". На края на стр. 39 тя завършва така: „И когато по-нататък по закона на еволюцията, заминем от земята в другите мирове на Космоса, да станем и там разумни и съзнателни граждани, като разумно и всестранно използваме новия живот, който ни очаква там, защото душата - човешкото его, човешкото самосъзнание е безсмъртно и живота е вечен и безкраен във всемира." Ето това е пример: на време да срещнеш Учителя и навреме да ти се отворят очите за Словото Му. Родът Камбурови бяха печатари. Никола Камбуров имаше печатница в Казанлък. Стефан Камбуров откри печатница в Стара Загора. Слави Камбуров се сдоби с печатница в Нова Загора. След войните печатницата от Стара Загора се слива с тази от Нова Загора и накрая остана като държавна печатница. Те отпечатаха редица беседи от Словото на Учителя.
  4. 57. СТЕФАН КАМБУРОВ. „ВЯРА ЖИВА" „До сега нищо не сте искали в мое име. Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна". Евангелие от Йоана, глава 16, стих 24. Когато се обяви Първата световна война, мнозина от братята бяха извикани във войската. Ако частта им минаваше през София или имаха възможност, те идваха при Учителя да си вземат сбогом. Брат Стефан Камбуров дойде при Учителя облечен вече в униформа -частта им заминаваше за Южния фронт. Учителят го прие - остави го на обед, разговаря с него. На прощаване братът се оплака на Учителя: „Учителю, страхувам се, оставям жена с невръстни деца". Учителят му казва: „Когато се намериш в опасност или в трудно положение, повикай ме". Братът замина. Частта им се установява някъде на юг, към Демир-Хисар. Застояват се там няколко месеца и тъкмо се приготовляват да празнуват Великден, идва заповед да заминават. Недочакват даже да се доопекат Великденските агнета. Частта тръгва, а обозът с инвентарът щеше да ги последва. Пътуват пешком цяла нощ усилен маршрут, на другия ден също, с малки почивки, и привечер спират близо до някаква гаричка - Демир-Балан. Артелчиците, които мислят, че са вземали хляб за три дни, виждат, че хлябът се е свършил и войниците нямат какво да ядат. Докладват на командира на ротата. Полковникът буен, сприхав и малко пийнал, вика на войниците: „Юнаци, кой от вас ще се върне веднага в Демир-Хисар да каже на фелдфебела да натовари повече хляб?" Всички мълчат. Вече притъмнява. Настъпва нощ. Местност непозната. Гръцкото население враждебно. Полковникът се ядосва, оглежда войниците свирепо - всички мълчат. Опасна задача и неизпълнима - за една нощ да отиде и да се върне сам войник - невъзможно. Полковникът вика: „Кой ще отиде?" Тогава, някой войник подсказва на шега: „Да отиде Стефан". А Стефан - на вид слабичък, деликатен, месо не яде, вино не пие, кротък, послушен, но винаги весел. - Всички избухват в смях. Командирът вече ядосан, вика: „Да излезе Стефан". Излиза брат Стефан, застава мирно. Командирът предава заповедта: „Заминаваш веднага за Демир Хисар. Ще предадеш на фелдфебела да натовари хляб и с другия инвентар ви искам утре вечер тук." Чак сега се сепват войниците, чак сега виждат, че шегата докара беда за добрия човек. Подофицерът казва: „Да му дадем другар, като са двама, по могат да се пазят. Да им дадем и коне, как ще стигнат за една нощ до Демир-Хисар? Пътят не познават, гърците са враждебни, нощта е тъмна". Дават другар на Стефан, дават им и коне - тръгват, изпращани със съчувствие от всички. Вече се мръква съвсем. Тежки облаци виснат, ръми дъждец - всичко е проникнато от влага. Вървят кончетата, цапат из локвите, а небето тъмно, нито една звездичка. Тъмнината се сгъстява - непрогледна, в окото ти да бръкнат, няма да видиш. Жаби крякат, нощни птици се обаждат, от време на време подухва ветрец, дърветата шумят, още не облистени напълно. Прецапват вода, достигат до някаква воденичка, обикалят я един-два пъти жива душа няма. Изгубват посоката и застават в тъмната нощ, без да знаят накъде да се движат. Стефан спира кончето, отпуска юздата, притваря очи, вглъбява се в себе си, и казва полугласно: „Учителю, намирам се в непозната местност - тъма искрометна, нищо не се вижда, вали дъжд, загубихме пътя, не знаем посоката. Изпратен съм със задача на разсъмване да достигна Демир-Хисар, помогни ми." След няколко минути, отпуснал юздата, кончето пристъпва от крак на крак, клати глава насам, нататък и по едно време тръгва. Върви, върви, върви, цапа из бари и локви, пресича рекички и потоци, изкачва се все по-нагоре и по-нагоре. По едно време копитата започват да удрят в каманъци - калдаръм. Провиждат се и къщурки в тъмнината, но никъде светлинка. Стигат до високи зидове. Чува се шум на чешма. Войникът слиза да пие вода, и като се качва на кончето, зад зида се чува нещо като песен или подвикване някакво дивашко. Вървят край зида. Достигат голяма порта - чукат. След малко се вижда светлинка, портата се разтваря се и пред тях застава войник с фенер: „Кои сте?" „Войници сме, загубихме пътя." Влизат в двора -наоколо ниски постройки, в една от тях свети. Питат: „Къде се намираме?" „Тук е военното комендантство на областта. Комендантът още не си е легнал." Докладват на коменданта за задачата, която им е дадена. Комендантът им дава двама войника да ги придружават до моста на реката, долу да ги преведат през моста , като кажат паролата, защото мостът се охранява, и да ги заведат на шосето за Демир-Хисар. Войниците ги завеждат до шосето. Тук вече пътят не може да се загуби, пък започва и да се развиделява, дъждът спира. Прощават се с войниците и препускат по шосето. Точно при изгрева на слънцето пристигат на гарата на Демир-Хисар. Гледат, фелдфебела и няколко войника товарят във вагоните имущество и храни. Като ги виждат, зарадват се много. Кончето, на което Стефан язди, е на фелдфебела. Стефан предава заповедта на ротния командир: „До вечерта хлябът трябва да бъде на Демир-Балан. И понеже са капнали от умора, дават им да се нахранят, и ги пращат във вагона да си поспят, докато дойде локомотивът да прикачи вагоните. След обед влакът потегля. Точно в уреченото време влакът пристига на гаричката Демир-Балан - първият влак. Ротата е още там. Посрещат ги с възторжено „ура". Стефан е герой. Докладва на командира за успешното изпълнение на задачата. Войниците разтоварват хляба. Но Стефан не забравя и бедните деца дошли от околните селища, които чакат дано получат нещичко. Още във вагона той начупва много хлябове на комати и ги раздава на децата. След това се оттегля в самотно място, нагоре в гората, отправя благодарствена молитва към Бога и казва: „Учителю, Ти ме спаси, Ти ми помогна да изпълня тази трудна задача." Брат Стефан се връща от войната невредим и отглежда дечицата си. През много опасности, през много изпитания преминава. Той имаше „Вяра, Жива". Беше винаги усмихнат, весел, любезен с всички, даваше кураж на войниците, веселеше ги с цигулката си, от която не се разделяше. Той беше добър изпълнител на народните песни, особено на народните хора. Когато въодушевлението преливаше чашата, той скачаше - играеше, пееше и свиреше с цигулката едновременно. Репертоарът му беше неизчерпаем. На вид слабичък, деликатен, тих - никой не знаеше, откъде черпеше той тази сила и това веселие на душата си, което беше за всички като животворен извор. Брат Стефан беше любимец на ротата - винаги готов на всички да услужи. Там той доби уверение, че един велик свят ни обгръща и пази и че всякога е готов да ни помогне. Той имаше „Вяра, Жива". Този брат бе Стефан Камбуров, баща на Петър и Марин Камбурови.
  5. 55. ПОСТЪТ НА КОЛЮ КАИШЕВ Колю беше решил да направи пост от двадесет дни. Реши и го направи. Обикновено Учителят не разрешаваше всеки да пости кой когато му се поиска. Имаше правила за това. Има месеци когато се пости, а това е началото на месец февруари обикновено при разсип на луна и най-много 14 дни. Обикновено постът продължаваше 10 дни. Имаше ръководител на поста, а това бе Учителят. Но Колю си направи поста без да пита Учителя. На 21-я ден той с големи усилия отива при Учителя и Му обяснява всичко. Очаква похвала от Него. Но Учителят нищо не казва, а само откъсва едно зърно на поставения грозд пред него грозд пред него в една чиния, взима ножчето и зърното го разрязва на две и му дава половин зърно като му казва, че днес трябва само него да смучи. Дава му съвет как бавно трябва да отпоства, за да не се увреди и му посочва колко течност трябва да пие на ден. Колю кима с глава в знак, че е разбрал и че ще изпълни всичко. Той излиза и решава да отиде на баня, за да се изкъпе. Нали от поста се е пречистил, пие една, две глътки вода на ден и сега трябва да очисти тялото си в банята и е вече готов за нови подвизи. Но в банята се задържа повече и през сухата му кожа напукана от поста 20 дни на жадна диета, почва да се поема влагата и водата, да се резорбира течността в нея и кожата набъбва, напуква се, става отточна и след като излиза от банята едва го познават на Изгрева. Приличал на човек нахапан от пчели. Целия подут. Едвам се домъква до бараката си на Изгрева. Съобщават на Учителя. Той е сърдит и недоволен от непослушанието му. Дава съвети, които му се занасят. Едва успява да излезе и да се измъкне от поста жив и здрав. Много хора на Изгрева си заминаха и то главно при отпостването поради груби грешки. По-късно Колю се шегуваше, че след поста, в банята бил набъбнал като оризовото зърно от неговите сърми в Арбанаси. И от тогава почнахме да му казваме – Колю - оризовото зърно. На 5.04.1966 г. си замина брат Колю Каишев. Винаги въодушевен от идея. Винаги безкористен. Сега като го няма отвън ще го търсим отвътре. Но на своето време, той пак ще дойде отвън. Животът е непреривен.
  6. 53. ЗАДРУГА Какво трябва да се разбира под „Задруга"? Трябва ли да работиме за другите? Трябва ли да работим и за враговете си? Ако е така, задруга подразбира най-съвършената форма на общежитие, дето Любовта може да се прояви в своята пълнота. Христос казва: „Чули сте, че е речено, да любиш ближния си и да ненавиждаш врага си. Аз обаче казвам: Любете враговете си..." (Матея 5,гл. 43,44). Думата „Задруга" Учителят намери за най-подходяща в българския език. На първия Младежки събор още Учителят каза, че има план с най-големите му подробности за поставяне начало на съвместен братски живот в името на Любовта. И след това тихичко добави: „Посочете ми двама души, между който има любов и аз ще ви дам този план наготово. В противен случай вие може да се доберете до този план само след като извървите пътя, по който съм минал и Аз, за да го начертая." Можем ли да се трудим и работим заедно с враговете си за тяхно и наше благо? - Не. За да не губиш времето си и да вземеш активно участие в колективния живот, за своето повдигане и за повдигането на другите, ти можеш да сториш това само с братята и със сестрите си, съмишленици на тази идея. По този начин работи и Яков на вуйчо си Ливана цели 14 години, за да вземе Рахила, дъщерята на Ливана. Трябва ли да се трудим за тия, които искат да ни държат в робство? Ако е право човек да работи за своите притеснители, за тия които го държат в робство, Бог не би изпратил Мойсея да освободи изра-илския народ от робството, в което се намираше и щеше да ги остави и до днес да правят кирпичи на фараона. Днес ние виждаме какво направи Учителят с нас. Не внесе ли между нас онзи елемент, който примирява и най-големите противници помежду им? Не внесе ли Той и между ония, които не могат да се търпят любовта, като основа на техния живот? Ако човек днес не е готов да залюби врага си, това още не значи, че той не трябва да прави усилия в това направление. Така и от всички нас се изисква труд, работа и постоянство, да проявим широко инициатива, да видим какво сме разбрали от Учението на Учителя и какво можем да приложим от него. Драги братя и сестри, кажете ми какво бихме направили ако не се съберем няколко души на едно място да работим безкористно, с пълно себеотричане и себепожертвуване за това велико учение? Ако не насочим силите си в това направление, нашето време е загубено. Все едно, че ние правим дупка във водата. Ако ние не изпълним нашата задача както трябва, с право идващото поколение ще ни осъди и то ще се заеме с осъществяването на тази велика идея. С пълно право те ще се ползват от плодовете на нашата нива, защото те ще я изорат, посеят и ожънат. Ако задругата не е училище и за малолетни, за млади и за стари дето се изявява Любовта, дето царува Мъдростта, дето се чува гласа на Истината, дето се раздава Правдата, дето се работи с Добродетелта, за да се добие свобода и красота в живота, какъв е смисълът на живота й тогава? Какъв смисъл има една задруга без приложението на тия добродетели? Ако животът на задругата не може да насочи погледа ни към Слънцето, към небето и звездите, към всички планети и слънца, защо ни е тази задруга? Ако задругата не може да ни даде условия да познаем себе си, да познаем ближния си и да придобием вечния живот, живота на безсмъртието, за предпочитане е тогава манастирската килия, казармата, даже и затворническата килия, защото за човека с висок идеал и адът става рай, и смъртта възкресение и робството свобода. Постави ли се задругата на трите велики принципа в живота - Любовта, Мъдростта и Истината, тя има живот, има успех, има и бъдеще. Ти, който мечтаеш за задруга, готви се за пролетта, за слънцето на живота, за участието ти в мировата симфония. За тази цел започни още днес и то от най-малкото. Нека още днес, а не утре да помогнем задругата кой с каквото може! Верният в малкото е верен и в многото е казал Христос. Никола П. Каишев с. Кочериново Дупнишко Б. Г. И. (Бог, Господ Исус)
  7. 52 . КОЛЮ КАИШЕВ И ВЛАДИКАТА Имаше години и месеци, когато много настървено се говореше срещу Учителя от обществените среди подстрекавани и раздухвани от вестниците. А това се направляваше от църковните среди - попове и владици. Особено бурно се развихриха борбите в гр. Велико Търново, където бяха съборите на Бялото Братство. Владиците атакуваха Учителя с всички средства. Но винаги се случваше нещо, като в последния момент се разбиваше на пух и прах последната решителна атака срещу Учителя. Тогава решават да постъпят по цивилизован начин. Търновският владика Ефтимий излиза да държи сказка в кино „Освобождение" срещу Учителя. Салонът този ден е откупен, сказката е разгласена е между гражданството, входът е свободен, ораторът начетен, има сан на владика и всичко е готово. Идва денят, салонът е препълнен от граждани и владиката Ефтимий е на трибуната и държи своята реч като разбива на пух и прах учението на Петър Дънов с неопровержими доказателства. И както бил разпален в умълчаната аудитория се обръща към нея и пита: „Има ли някой тук нещо да каже в допълнение на това, което аз сега казах?" - и погледнал победоносно залата. Защото с този въпрос той счита, че вече окончателно е сразил Петър Дънов. Тогава в салона се вдига една ръка, излиза един човек скромно облечен, качва се на сцената, доближава се до владиката, полуобърнат към публиката и с висок глас, че да го чуят онези от последните редици извикал: „Аз имам нещо да кажа". Замълчава за миг и извиква силно и го посочва с пръст: „Ти лъжеш!" Изведнъж цялата зала онемява, после зашумява и започва да се смее. Владиката отначало се стресва, после започва да ръкомаха с ръце, да вика и крещи без да се разбере какво произнася устата му. А от нея излизат пръски и пяна. Накрая успял да изкрещи само едно разбираемо изречение: „Ти си дъновист!" Публиката вече се смее на жестикулацията на владиката и на неразбираемите викове и крясъци. Целият ефект от речта на владиката изчезва. Слушателите напускат салона развеселени. Всички имат чувството, че са били на комедиен филм. Тогава филмите, които се прожектираха бяха неми филми. И това, което гледахме на екрана беше движения, жестикулации, ръкомахания и смехът идваше от неприличните и неочаквани развръзки на движещите се фигури. Тогава тези филми бяха много популярни и народът се тръшкаше от смях като ги гледаше. Така става и сега след речта на владиката и след финала на тази сказка. Публиката излиза, заобикаля този скромен човек и всеки иска да се ръкува с него, а някои го потупват по рамото. Казват му: „Ама ти си бил окумуш човек!" Този скромен човек се казваше Колю Каишев. А владиката си тръгнал без никой да го поздрави, ядосан, качва се на файтона и запрашва към Метрополията, за да търси разтуха от неразбраните пасоми.
  8. 51. ЗАХАРИ ЖЕЛЕВ ДАВА МОЛИТВА НА ВЛАДИКАТА Първите кълнове на Братствата в провинцията израснаха след отварянето на Школата. Тези семена Учителят ги бе посял още при първите си обиколки преди Балканската война, когато единадесет години Той бе обикалял България и бе се занимавал с френологически проучвания на главите на българите. Това за Него бе едно предметно проучване за възможностите, които боравеха българските глави и черепи, доколко бяха развити мозъчните им центрове. Пръв личен помощник и приятел на Никола Камбуров в гр. Казанлък бе Захари Желев, който бе началник на пощата. Беше много уважаван гражданин. Той поддържаше връзка с Учителя и имаше кореспонденция с Него в отговор на Неговите писма. Обичаше да говори хубаво и да проповядва на големи хора. Беше хубав, красив, интелигентен човек и голям проповедник. Във вътрешния му джоб на сакото имаше един вързоп с писма и пропаганден материал за всичко. Другият му джоб беше пълен също. И така Захари беше въоръжен с материали и спореше с окултисти, теософи и комунисти. Деятелен човек бе в думи и дела. Огън, огън бе. Извиква го митрополит Стефан в София за разговор и Захари започва да му проповядва за Братството. Но митрополитът е хитър. Слуша и му казва: „Можеш ли да ми напишеш някоя от вашите молитви?" Той с удоволствие се съгласява, защото смята, че вече е убедил митрополита и утре ще стане бял брат, а това е вече голям успех на Захари пред Бога и человеците и това ще му се вмени в правда. Сяда и му написва „Добрата молитва". После си заминава с влака от София и доволен и щастлив пристига в Казанлък. Като пристига вкъщи започва да го боли цялата дясна ръка. Болката е непоносима и Захари хем охка, хем вика от болка. На следващия ден ходи по лекари, но без полза. Болката се усилва все повече и повече през деня и през нощта. Не може нито да стои, нито да седи, нито да спи, нито му се живее вече. Накрая решава и заминава за София и отива на ул. „Опълченска" при Учителя. Разправя за патилата си. Учителят го изслушва внимателно. Захари очаква от Него да изрече една дума и с тази дума да го излекува моментално. Но Учителят не казва тази дума, а го запитва строго: „Ти с тази ли ръка написа молитвата на владиката?" Захари се вцепенява от ужас. Учителят му повтаря въпроса. Той отвръща: „С тази Учителю!" Пада на колене и иска прошка. „Ти даде „Добрата молитва" на владиката, която молитва е за идното човечество, а той я даде на враговете ни." Захари е коленичил и свел глава надолу и плаче с глас. Не му е до болката, а за това, че е предал молитвата на враговете на Братството, които я изкористяват за хули и подигравки срещу него. Учителят го повдига: „Е, сега можеш да станеш. А болката, и тя ще замине". Захари целува ръка, благодари и си тръгва. С никого не разговаря. Срам го е. Пристига в Казанлък, отива у дома си и през нощта болката минава. На следващият ден Захари е здрав и читав, но вече има обица на ухото си. Има опитност, вече знае закона и след това разказваше всичко, което му се случи, за да бъде поука на следващото поколение. Учителят е говорил много неща за молитвата. Молитвите от Него са за учениците на Бялото Братство.
  9. 48. ПОСЛЕДНОТО ЗАВЕЩАНИЕ Учителят е болен и е на легло. Методи се приближава към Него и Го запитва, защото вижда колко е лошо положението Му: „Учителю, ще останете ли на земята?" Той кимва отрицателно с глава. След малко казва на Методи: „Тялото не е важно. Милиони тела загинаха по бойните полета. Духът е важен." На следващия ден Методи е пак при леглото Му. Той отново търси отговор от Учителя. Чува думите Му: „Аз съм си свършил работата на земята, за която съм дошъл и ще си отида. Но вас, духовете ще заключа всички тук на земята, но да не се огранича, ще оставя ключовете и който си свърши работата ще си отключи сам и ще дойде при Мене." На третия ден Методи е пак при леглото на Учителя. Чува думите Му: „Какво са Бетовен, Исус или Дънов? Това са фикции. Духът е този, който движи светът. Аз трябваше да свърша работата си на земята. Аз я свърших, а вас ще заключа на земята докато не свършите вашата работа, за която сте дошли. От нея няма да излезете докато всеки един от вас не си свърши работата. В Мен е ключът. В Моите ръце е ключът на вашето избавление." Методи се вторачва в ръцете Му, а Учителят леко повдига едната си ръка, отмества ръката си в страни и посочва към масата, на която са наредени няколко томчета беседи от Неговото Слово. Методи проследява жеста Му и чува думите Му: „Ето, там е ключът. Там е вълшебният ключ." Методи кимва с глава, че е разбрал. В знак на уважение и страхопочитание към тази опитност Методи след време подвърза всички свои беседи с кожена подвързия, за да може да запази за по-сигурно ключът на избавлението. Но през 1957 г. комунистическата власт направи обиск на Изгрева иззе цялата литература на Учителя. Като прибра и подвързаните томчета на Методи с кожена подвързия. Така ключът на избавлението бе откраднат от Методи и унищожен. Дълго след това Методи с огорчение разказваше колко му липсват тези беседи, защото в тях той непременно трябва да открие вълшебния ключ, за да може да отключи онази врата, която води към Царството Божие. Един ден идва при мен, поднася ми едно свое тефтерче, където той е записал една мисъл на Учителя при едно свое посещения при Него. „Само онази работа има успех и се реализира, от онзи човек на когото помагат както земните, така и небесните същества. И едните, и другите са служители на Бога." Ето това е тайната. Да намерите онези земни същества, които са изпратени като служители на небето. Ето, това е задачата, да се свържете с онези небесни същества, които са служители на Бога. Само тогава ще изпълните задачата си, за която сте дошли на земята. А вълшебният ключ ще откриете сами във Словото на Учителя.
  10. 47. ИСТИНСКИТЕ ГРЪНЦИ През време на Школата наблюдавахме как стремглаво препускаха събития и политически личности, които управляваха тази страна. Понякога по чужди внушения те се нахвърляха върху Учителя и върху Школата. След това следваха други събития и от онези заплашителите, насилниците и рушителите нищо не оставаше. На пух и прах оставаха, разпиляваше ги времето, което управляваше събития и народи. Наблюдавахме как се поляризират сами силите около Учителя. А това бяха силите на Доброто и силите на Злото. Какви отношения имаше Учителят към представителите на Злото? Беше внимателен и предупредителен към всички. Оказваше им внимание, оставяше ги на първите места, които те си изискваха. Работниците на Доброто Той ги прикриваше и ги тласкаше в страни. Не ги показваше и не ги изнасяше на показ. Веднъж Методи Константинов не е доволен от това, че не е поставен на такава служба от новата власт, която е дошла при поредните избори. Иска да бъде политически мъж и поставен на показно място. Да го видят всички кой е, какво може и защо е дошъл на този пост. Учителят го изглежда строго. „Аз пълните гърнета на пазара не ги показвам." Методи е недоволен. Той обичаше да се перчи насам-натам, искаше да бъде политически мъж. Учителят го изглежда отново и казва: „Ти виждал ли си как селяните някой път сложат някое гърне на плета и го окачат на някой кол, за да съхне на слънцето. Като видят селските деца, че гърнето е изписано и лъщи на слънцето, взимат камъни и го замерват докато го строшат. Тогава побягват, а стопанката излиза и се вайка за счупеното гърне. Ти какво искаш? Счупено гърне ли да бъдеш или да бъдеш гърне, в което стопанката след като е избила млекото е поставила вътре маслото?" Методи слуша, мига и си тръгва. Със себе си носи притчата за истинските грънци.
  11. 44. „ЛЮБЕТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ" МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ Какви ли не хора и личности и представители на тип образци по характер и темперамент имаше на Изгрева. Имаше всякакъв чешит хора и екземпляри. Ние тук бяхме представители на цялото човечество. Раси, еволюция, народи, личности, предишни преродени величия и т. н. Имаше всякакви на Изгрева, а ние бяхме живата лаборатория на Учителя и тук бе събрано цялото човечество в едно. Харесвахме ли се или не помежду си - всички без изключение благоговеехме пред Учителя и бяхме за Него една задача, която Той разрешаваше: Да ни търпи. Казваше: „Щом Бог ви търпи и Аз ще ви търпя. Щом Бог такива ми е дал ще ви търпя, защото други няма. Каквито сте - такива сте". В тези думи на Учителя се крият най-големите откровения за състава на Школата. Той много често по различен начин разказа и тълкува онази притча на Христа където се казва, че призваните не дойдоха, а трябваше да се извикат от кръстопътищата клосните, сакатите и просяците. Та такъв бе състава на Школата. С една дума призваните и изпратените от Небето за Школата на Учителя не дойдоха, те се уплашиха от общественото мнение и останаха в света. Разбира се те се загубиха, а спечелиха онези, които допълнително слугите на Господаря извикаха и доведоха от друмищата на България. А сега един пример достоен за уважение. Имаше двама братя в Школата. Единият се казваше Елиезер Коен - беше евреин, дебел, шишкав и много буен. Другият бе Методи Константинов -също буен, невъздържан, бивш анархист. Двамата се скарват помежду си. Елиезер Коен казва някои неприятни неща на Методи, които той е направил. Изобличава го. Тогава той се възмущава, иска да го бие, но не може да го набие, защото онзи е голям, як и буен. Методи не се примирява, отива при Учителя и започва да вика и крещи пред лицето на Учителя: „Аз този евреин Ели-езер ще го оправя, аз ще го унищожа, аз ще го ликвидирам, аз ще го смажа и стрия на прах и ще го пръсна в пространството, за да се загуби в Небитието." Учителят го слуша и мълчи. Накрая Методи млъква след като се изкрясква изцяло и разпръснал хулите си в пространството пред лицето на Учителя. Настъпва тишина. Учителят се обръща към него: „Ти не знаеш ли, че човек ако няма врагове, не може да расте? Затова Христос казва: „Любете враговете си!" Започни това от мен." Методи си тръгва успокоен и с едно ново просветление в ума. Той знае вече каква служба изпълняват враговете на човека. След време той разказва този случай и се смееше. Но това беше след време, а преди това нещата бяха другояче. Тогава врагът пред него трябваше да бъде унищожен и прахът му пръснат в Небитието. След срещата с Учителя, на следващия ден Методи случайно се среща на улицата с Елиезер. „Благодари, че казах на Учителя всичко, което мислех да правя с теб, иначе ти би бил загубен." Елиезер го пита какво му е казал Учителя. Но Методи му казва само втората част от изказването на Учителя, т. е. „Любете враговете си!" Не пожелал да му каже окултния закон на тази формула. Но дойде време Елиезер да повтори същото и да произнесе същите думи срещу Братството и срещу Учителя. И накрая се опълчи срещу Братството, отказа се от Учителя и от Словото Му. Не след дълго време той си замина и се загуби в Небитието. Остана тази опитност като жива история за окултни знания, които управляват Школата на Всемировия Учител. Свидетел на целия този случай е бил Боян Боев. Бе го записал и след това ни го прочете - за поука и обучение. Прочете го, чак когато приключи тази история с драматичен финал.
  12. 42. ВАСИЛКА ИВАНОВА Тя беше от Айтоските села и живееше на улица „Опълченска" 66 в дома на Петко Гумнеров, в сутерена, където се намираше и кухнята. Тя се грижеше за бита на Учителя. Переше, гладеше дрехите Му и беше домашна помощница на леля Гина Гумнерова. Между другото тя беше плетачка и в свободното време плетеше на плетачна машина вълнени плетива. Тогава се носеха много плетени фланели, поли, чорапи и още много други плетива за облекло. С това си изкарваше прехраната и не беше в тежест на никого. Тя подари една наследствена нива в Айтос и на нейното място бе построена Братската градина. Беше в много добри отношения с обитателите на съседната половинка от къщата. А това беше баба Парашкева, майката на Георги Димитров и цялото им семейство. Тя разказваше как веднъж подгонен от полицията Георги Димитров се прехвърля през тавана където имало капандура, отишъл в стаята на Учителя и потърсил помощта Му. Учителят наредил да му се даде пардесюто, Неговата шапка и наредил също на Василка да му отвори външната врата и да го изведе навън. Така той се спасил. По същия начин и двете сестри на Георги Димитров по различно време по нареждане на Учителя са били обличани с връхните дрехи на Василка и тя ги е извеждала от блокадата на полицията като са минавали за сестри от Братството. Освен това Василка, там в плетачната машина, в нейния калъф е криела архива на Георги Димитров. След време тя предала архива на съхранение. След като стана гонение на Братството през 1957 г. - 1958 г. тя отиде да търси помощ от сестрата на Георги Димитров, която беше по това време директор на Партийната Школа. Получила следния отговор: „Ако искаш апартамент за живеене мога да ти дам, но за тях - не". Василка скромно рекла: „Е, тогава Бог ще промисли за тях, както на времето Бог промисли за вас, когато аз ви извеждах от блокадата на полицията" и си заминала. Пътищата им се разделили. Георги Димитров беше по-толерантен. Непосредствено след 9. 09. 1944 г. комунистите бяха решили да погнат Братството. Като се върна от Москва той им каза: „Оставете ги, те са добри хора". Всички скочили и искали да ни разпръснат и изгонят от Изгрева. А той добавил: „Малко ли врагове имаме сега, че и от тях да си правим врагове?" Това ги успокоило. Но после отново се сетиха и ни погнаха и изпълниха заканата си като ни пръснаха и изгониха от Изгрев. А Василка не пожела апартамент и след като взеха домът на Петко Гумнеров и направиха от него музей на Георги Димитров, то тя дойде на Изгрева да живее в една барака. Отказа апартамента и живя в бараката заедно с Братството. Бог бе промислил за нея, както чрез нея Бог бе промислил за другите, които на времето бяха в беда. А сега се правеха, че тогава нищо не е било и нищо не се е случило. Заличаваха със сили и власт всяка следа за пребиваването на Учителя в България.
  13. 41. ЧЕШМАТА В ТОПОЛИЦА– разказва Борис Николов За чешмата в Тополица само аз мога да ви разкажа, защото аз бях този, който я построи. Мога да ви покажа хубави снимки от тази чешма. Те ме връщат десетки години назад и възвръщат спомените ми. Ето, на снимката виждаме чешмата. На туй място имаше едно блато. В туй блато се беше удавил един катър, защото мястото беше тресавище. В село Тополица тогава нямаха вода. Имаха 2-3 кладенеца в ниската част на селото, водата излизаше навън и се замърсяваше и затова селото често страдаше от тифус, особено през лятото. Тогава приятелите от селото, които бяха от Бялото Братство, а те бяха около 90-100 човека, решиха да направят чешма за селото, за да има чиста вода. В селото имаше Братство благодарение на Георги Куртев от Айтос. Тогава попът на селото водеше пропаганда срещу Братството с огън и жупел. Кръчмарят също му пригласяше. А селото е разделено на две. Половината са с Братството, а другата половина с попа, който воюва срещу нашите приятели. Тогава нашите братя решиха да направят чешма на селото и се обръщат към нас с Бертоли да дадем проект за чешмата и да изпратим човек, който да ръководи работата. А там си имат работници, имат строители. И Бертоли кого да изпрати? Изпрати мен да ръководя работата. Отидох в село Тополица и най-напред разбира се проучих околността, за да видя от къде идва тази вода в блатото и прави тресавището. Тогава като проучих околните баири, наклона на пластовете, скалите как вървят, видях, че действително има два наклона. Единият от едната страна, а другият от другата страна и се събират при големия дъб. А той е един висок вековен дъб, а пред него е тресавището. Тук не можеше да се влезе. Влезеш ли, ще затънеш в тиня и едва ще се измъкнеш. Тогава ние започнахме от тук. Най-напред направихме един изкоп, за да се изкара водата, която изтича. А от блатото водата се отича надолу и с нея се кара и върви една воденичка долу при линията. Ние направихме път на тази вода, да се изтича. Беше трудно. Все пак тук е тресавище. Започнахме под самия дъб да копаем, да изхвърляме пръста на страна и търсим главата на извора, от където извира водата. Копаем, слизаме надолу, но наоколо зидаме с тежки камъни, за да не се свлича пръста. Наоколо намерихме кариери, от които братята караха камъните с волски коли, колкото искаш. Копаем и едновременно зидаме с големи камъни, та тинята да не се връща назад. Колкото изкопаем зазидваме с камъни хубаво. Отзад подпрем с глина и с хума. А брат Георги Куртев организираше работната ръка, изпращаше хора на строежа. Аз ръководех тука. Като му кажа: „Брат Георги, днес ще ми трябват 20-25 коли за камъни. Идват 50 коли със селяни. Такава готовност от приятелите не съм виждал. Мъкнат тежки камъни и ни ги подават, други ги очукват като ги подготвят за зидария. Ние каптираме, ограждаме с камъни там, откъдето извира водата с тежки камъни. И зад камъните набиваме с глина, да не може външна влага и вода да влиза вътре в извора. Като слизахме надолу с копането, стигнахме до римски каптаж. В римско време е правен каптаж. Той бе правен от тухли, пясък и вар, в който имаше тухли. Значи римски строеж е имало. Значи тук е имало селище. И действително тук на един хълм имаше остатък от римско селище. Така с копане слизахме надолу повече от два метра, дори стигнахме до три метра дълбочина и все подпираме с як зид от камъни, да не може тинята да проникне. И намерихме най-сетне самия здрав камък, от където извираше водата. Значи стигнахме до двата здрави пласта камъни наредени един към друг, там където се срещат, от там излиза водата. Имаше една глава от здрав камък. Тук нямаше тиня, нямаше нищо. А наоколо пък пясък останал от римските строежи. Каптирането беше най-тежката работа на чешмата. Работници имаше винаги - здрави, силни селяни, яки, които работеха с голяма готовност и ентусиазъм. А цялото село гледа сеир отстрани. Гледа и чака. Ще има ли вода или няма да има. След като слезнахме долу и открихме главата на извора, всички се зарадвахме. Но селото чака да види дали ще има вода, за да излезе нагоре от този трап три метра дълбок, защото първо трябва трапа да се напълни с вода и след това водата да потече навън от трапа и тогава може да се прави чешма. И сега селото чака да види ще има ли чешма или от всичко това ще остане само едно блато. Кръчмарят разбира се е против нас. Воденичарят отдолу с воденичката е против нас. Той вдига врява, че сме му заприщили малката вадичка, която излизаше и изтичаше от тресавището и му движеше двата камъка на воденичката, за да му мели брашно. Аз го успокоявам, че водата не може да се загуби. Но той не вярва и ми казва, че съм затрил воденицата, а цялото село си мели брашното на тази воденица. Излиза, че освен воденичаря и селото е засегнато. Попът също воюва срещу нас, защото не му се пълни църквата, защото към 100 души от селото пълнят братския салон и не стъпват в църква. Тогава аз взех грижата, главата на извора да бъде съвършено изолирана от разни външни води, за да не може нито от дъжд, нито от порой да се смесва с тази вода от извора. Това го постигнахме с големи усилия, воля и с много сръчност. И така каптирахме водата. Издигнахме на два метра зид от тежки камъни. Получи се един голям трап, дълъг 6 метра, широк 4 метра и висок към 3 метра. От главата на самия извор изтичаше вода, която напълни този трап и се получи басейн. Зарадвахме се, че се напълни, значи имаше достатъчно вода. Проблемът бе като каптирахме водата и като се напълни този басейн, ще има ли напрежение и налягане на водата, да се издигне и да излезе на височината, че да се направи чешма. За да проверим това, ние иззидахме зида на височина, която ни трябва. И от там турихме един пробен чучур, за да видим ще се издигне ли водата до нивото, което ни трябва. Ще има ли налягане? Водата беше почти напълнила басейна, но ще има ли напрежение да се качи водата до пробния чучур? Това беше най-драматичния момент от работата ми. Цялото село е разделено на две. Едни са за, други са против. А цялото село имаше нужда от вода. Но тук бяха си дали сражение две сили. Аз знаех това. Трябваше да приемем борбата. Попът всяка седмица в църквата ни анатемосва и проклина и говори срещу нас. А на него и на онези, които го слушат също им трябва вода. Кръчмарят е също срещу нас. Черпи понякога безплатно в кръчмата, за да докаже, че вода няма да има. И че истината е във виното и ракията, която разлива. Но срещу неговата кръчма нашите приятели бяха направили кафе-ненце. В туй кафененце можеш да пиеш кафе, да пиеш чай от липа или чиста гореща вода. Поднасяха локум с клечка в чинийка. Голямо удоволствие е да ядеш локум на клечка, но тогавашния, а не днешния, който се прави. Ние като работим през деня, вечерта се съберем в кафененцето. Другите селяни, противници на чешмата се събират начело с кръчмаря и попа в кръчмата. Те не смеят да ни пречат наяве, защото ние сме 90 човека, яки селяни и можем да бием цялото село ако искаме. Във всеки случай беше много драматична тази нощ, когато очаквахме да видим ще излезе ли водата на височината на чучура, за да стане на чешма. Ще може ли да стане чешма или няма да може. Сутринта рано, рано, съмва се и цялото село отива да види какво е станало. Ние работната група също сме там. А през нощта бяхме оставили двама братя да пазят при запален огън, да не дойде някой и да направи поразия и да развали това, което сме направили. Какво виждаме. Първо, водата е напълнила целия басейн и второ от чучура излиза вода и то изобилно, и то толкова много, колкото две шепи на ръцете ни. Ако погледнете на снимката ще видите от чучура каква голяма вода излиза. Но аз предварително знаех, че ще излезе на височина, защото гледам по пластовете, от които иде водата. А те идват от високо и ще има достатъчно налягане, хидростатично налягане, за да излезе на по-голяма височина. Това нещо се учи по физика в училищата. Затова аз бях спокоен, но селяните не вярваха. И ето сега водата бе излязла. Цялото село седи, радват се, кръстят се, плачат, целуват се, голяма радост. Отидоха и разказаха на онези, които не вярваха. Противниците на чешмата дойдоха и видяха с очите си. Някои се зарадваха, а други стоят и мълчат. Тогава ние каптирахме хубаво водата. Стана въпрос как да се запълни каптажа, как да се закрие, защото водата отгоре е открита. Тогава аз предложих следната идея. Самият басейн, т. е. каптажа да се напълни с чисти камъни от кариерата. Наредихме 50 коли да карат камъни от кариерата. Пристигат и изтърсват камъните до изкопа. С тях напълнихме басейна с едри камъни. Над едрите камъни сложихме по-дребни камъни. Запълни се и излязохме над водата. Над тези по-дребни камъни сложихме речен чакъл. Над този речен чакъл турихме хума с каквото бяхме изолирали наоколо басейна. Тази хума свързахме с околната хума. Тъй че каптажа остана с обгърната от непроникваем пласт хума. Тя не пуща никаква вода. Така получихме един здрав и хубав каптаж. Над него насипахме пръст и подравнихме така че не се знаеше и вече не се виждаше къде е каптажа. Ама цялото село се възрадва когато видя, че водата излиза през чучура и може да стане чешма. Тогава дойдоха и от другият лагер на противниците ни и поискаха да ни помагат. Особено имаше двама старци, които седяха непрекъснато под дъба от ранна сутрин до късна вечер. Към обед и привечер идваха и им носеха храна. Те бяха се врекли да ни гледат и да ни следят. Те не вярваха, че ние ще направим чешма. Те мислеха, че ние търсим имане, злато и то под дъба. А той е вековен дъб и ако трябва да се копае злато, точно тук му е мястото. А така като видяха, че накрая излезе водата в чучура и като се убедиха, че правим чешма, тогава съобщиха на всички и дойдоха други двама старци, които бяха най-богатите хора в селото. Дойде при мен единият от тях и каза: „Майсторе, приеми ме да ти помагам!" „Ела, ние за работа приемаме всички!" И другият старец дойде и се помоли. „Елате при нас, работа имаме за всички." Дойдоха и станаха най-добрите ни помощници. Освен че помагат, но те са и най-богатите хора на селото. Като започнаха да носят снахите им сутрин кобилици с торби пълни с хляб. Изпекли цяла фурна с хляб и го носят. Те поеха грижата за нашата прехрана тогава, макар че ние си имахме. Защото зад нас стояха 90 души братя и сестри, които ни носеха за ядене. Та като започнаха снахите на богатите старци да носят - баници, гозби, то изобилие, което не съм виждал през живота си. И тъкмо по туй време започнаха да зреят лозята, които се намираха от чешмата нататък. Като идват селяни с коли, брали грозде, дойдат, че напълнят с грозде коритата на чешмата, които ние бяхме вече направили. Разделихме чешмата на две: едната да бъде само за хора, да могат да си точат вода и добитък да не влиза. И тук направихме 6 корита. Три корита от ляво, три корита от дясно, всичко шест и направихме пейки за сядане. Тук направихме централно корито, хубаво закръглено. А на зидарията, за чешмата, направихме едно изгряващо слънце. На стената, която опасва коритата направихме фигури на зодиака - 6 знака на зодиака (1, 2, 3, 4, 5, 6) знака на зодиака и седмия знак е Водолей, който е в средата, където е самата чешма. Отпред направихме от бетон преграда, за да не може добитъкът - коне, волове да влиза навътре и да замърсява водата. А пред тази ограда напред направихме една площадка. И понеже тук беше тресавище, бе меко, тиня, то набихме големи остри камъни. Донасяха прави продълговати камъни, които ги набивахме в тинята и те навлизаха по един метър надолу като колове. И всичкото това пространство ние го побихме с камъни. Тези камъни се държат здраво. Вече не могат да потъват. Върху тези камъни наредихме плочи, тежки плочи, които носехме от кариерите. Тук, където беше тресавище, кал и се затъваше до шия, стана един грамаден плочник, на който жените можеха да си белят платната. Тогава жените тъчеха и платната трябваше да се белят по особен начин и то само ако има вода и място за простира-не. Затова жените ни бяха много благодарни. Отстрани за животните направихме шест корита от едната страна и шест корита от другата страна. Всичко 12 корита за водопой на добитъка. Водата, която извира от извора излиза от големия чучур, пада върху кръглото корито и от там се разпределя в ляво и в дясно като преминава през трите корита в ляво и дясно, които се използваха за пране. От тук водата продължава в следващите шест корита в ляво и в дясно за животните където се пояха. Беше есен, идваха селяните с колите от гроздобер, пълнят коритата с грозде, напоят си добитъка и продължават. Идват жените със стомни, с кобилици и си носят вода. А водата от хубава, по-хубава и в изобилие. Тази чешма спаси селото, което често боледуваше от тифус. Главен фактор за построяването на тази чешма бе брат Георги Куртев от Айтос, който организираше снабдяването ни с материали, с работна ръка и с продоволствие. А моята заслуга беше, че аз ръководех работата по строежа. А самото село си построи чешмата със собствените си ръце. Тя изигра голяма роля в онези години. Тя бе построена през 1928 г. Освен чешмата за пиене на вода, тя бе пример за братска работа и пример, какво значи вяра и как се реализира тя. Тя бе урок и за противниците на Братството. С брат Георги Куртев се познавах още от самото начало, когато дойдох в Братството. Той беше ръководител на Айтоското Братство. Още от първите събори ние се виждахме всяка година. Станахме приятели. Аз у тях бях като у дома си. Без негова помощ тази чешма нямаше да се построи. А тя служи на селото от 1928 г. близо 50 години. След това по-късно в Тополица се откриха много води - минерални и топли. Но първата чешма бе нашата. Приятелите подържаха чешмата винаги чиста и като дойдеш, видиш как чешмата грее като слънце. Противниците на чешмата замлъкнаха, както попа, така и кръчмаря. А воденичаря дойде да благодари, защото водата за воденицата му се увеличи стократно. Когато изминаха десет години брат Георги Куртев помоли мене и брат Бертоли да дойдем пак в село Тополица и да прегледаме чешмата и ако има нещо повредено или чукнато, да я поправиме. Дойдохме и направихме един ремонт на чешмата. Така че от тогава чешмата работеше и служеше добре на селото цели 50 години. В туй време направиха и други чешми и въпросът за водата се разреши. Но ние помогнахме тогава много на селото. А как се набавиха средства за покупката на нашите материали? Един наш брат от селото имаше 60 декара нива. Каза: „Тази нива я давам тази година за чешмата." Дойдоха братята - десет души с воловете и с ралата я изорават и посяват с овес. Нея година овеса стана висок и напълни голям клас. Пожънват овеса, продават го и от него получават 60,000 лв. Тогава овеса се търсеше много, защото конете се хранеха само с него. Конете представляваха главната сила, с която се ореше, вършееше, возеше се, с тях се караха колите, с тях се ходеше на война. Имаш ли кон, ти си нещо. Имаш ли коне, ти си истински селянин. Нямаш ли коне, ти си вързан селянин. Получените пари от овеса, послужиха за закупуване на материали: било цимент, било желязо, дървен материал във връзка с построяването на чешмата. А това не беше чешмичка, не беше само чешма, а беше нещо повече. Беше голям извор с изтичаща вода, пригоден за наливане на вода за хората, с корита за пране за жените и с корита за водопой на добитъка. Едва ли в България има построена такава чешма. А направените снимки от тогава на чешмата не са само документ, а жива история за Братството в Тополица и в Айтос. Ето сега към 1980 г. се намери един наш калпазанин, дори бих казал враг на Братството, който уж заради Братството реши да поправя чешмата. Искаше да я ремонтира. Свалиха знаците на зодиака, правиха-струваха и развалиха чешмата. Няма да казвам името му. Уж щеше да я поправя, уж друг вид да й даде и накрая развалиха това, което ние бяхме направили и което 50 години бе останало неразрушено. Е, питам сега, кой ще оправи тази работа? Намерете си хора, вземете снимките, че си ги увеличете и по тях възстановете оригинала на чешмата, която ние направихме през 1928 г. Тя не е само чешма, но тя е и братски паметник от онова време. А каква вяра имаше в тези хора, че тук ще има вода, че ще стане чешма и ще бъде едно добро за цялото село. И това добро бе осъществено от мишците и ръцете на братята от село Тополица.
  14. 40. БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ И ХОЛЕРНАТА БОЛЕСТ Георги Куртев е мобилизиран по време на Балканската война. Мобилизиран е и Боян Боев. Той беше тогава здрав и изпратен на фронта. Но той декларира предварително: „Аз пушка не взимам и не стрелям. Мога да бъда санитар в болница." Следва наказание след наказание. Лежи доста време в карцер, но като виждат, че не могат да го превият и след като го държали в затвора, най-сетне го пускат да бъде санитар в болница. И така двамата се събират в една болница. Брат Георги като фелдшер, а брат Боян като аптекар понеже е завършил естествени науки. Това е етапна военна болница и се движи с войските. Където върви полкът, тя е прикрепена за него. Каквото има - болни войници и ранени, тя ги приема за лечение. Обаче на южния фронт на Чаталджа възниква холерата. Всички изпадат в ужас. Големи жертви даде нашата войска при Чаталджа. Паднаха много убити. След като избухна холерата, болницата, в която е брат Георги и Боян е обявена за холерна болница. Но всички санитари и лекари не искат да влизат в болницата. „Да дойдем в тази болница е все едно да мрем заедно с холерно болните." С биволски коли започват да карат болни. За болницата правят бараки, вън от селото на един баир. От фронта"' от Чаталджа пристигат с биволски коли ранени войници и холерно болни и всичко стоварват на баира. А болните викат и вият от нетърпими болки. Главният лекар заявява: „Който отиде горе при болните няма да види семейството си вече". Наместо да ги насърчи, той ги обезсърчава. Голям ужас и бич е холерата. Никой от санитарите не смее да отиде горе при болните. Тогава излиза Георги Куртев и казва: „Онези, които викат и вият горе и те имат семейства. Който иска да дойде, да дойде с мен. Аз отивам горе". С него отиват трима души наши приятели - брат Боян и още двама. Четирима души отиват горе и започват да се грижат за болните. А това холерата е страшна работа. Брат Георги ни е разказвал потресающи ужасии. Болницата започва да се пълни. Биволските коли стоварват болните и се връщат за нови. Разпореждат се и напълват бараките и коридорите. Мият болните, къпят ги, преобличат ги. Лекарите не смеят да влезат в болницата. Казали са им, да им дават по пет капки три пъти на ден йодова тинктура. А брат Георги нарежда да се увеличи три пъти дозировката. След време когато лекарите разбират, че на болните дават три пъти по-голяма доза, искат да съдят брат Георги Куртев, че не е изпълнил заповедта им. Той отговаря: „С тази трикратна доза по-голяма от вашата аз лекувах 800 войника. Те оживяха. И ако ме съдите, съдете ме за това, че те са живи, а не умрели. Съдете ме и за това, че никой от вас не посмя да дойде горе в болницата". Като чуват това спират обвинението срещу брат Георги и не го осъждат. Брат Георги и останалите като станат сутрин, закусят и се облекат със специално облекло в стаята за преобличане. И целия ден не ядат, нито пият вода, понеже пипат холерно болни. Чак вечерта, чак като се погрижат за болните, като ги изкъпят и преоблекат и ги турят по леглата им, тогава се оттеглят. Имат си специална баня, хвърлят холерните дрехи, изкъпят се, преоблекат се и тогава пият преварена вода и ядат само преварена храна. Така се запазват от заразяване. А да не ядеш и де не пиеш цял ден, това не е лесна работа. Боян Боев, който си има стаичка за аптеката, като вижда, че са се напълнили стаите, коридора и няма място, той напуска стаичката си и пренася аптечката си в мазето и спи там в мазето на цимента. От там му се възпали крака и от там получи тази костна туберкулоза, която имаше на коляното си. Брат Георги разказваше: „Бяхме стигнали до такова изтощаване, че просто залитахме. Не сме сигурни дали няма да паднем сред болните, но упорстваме и продължаваме. Хем работим, хем сме гладни, хем сме жадни, но не смеем да пием нещо и да ядем нещо. Холера е това, ще се заразим. Дойде ден и видяхме, че не можем да издържим повече и че ще загинем тук от изтощение тогава получихме писмо от Учителя. Отваряме и четем: „За моето око нищо не е скрито. Всичко виждам, всичко зная. Зная положението ви. Дерзайте още малко!". Като получихме писмото, сила добихме чрез него и можахме да издържим докрая. Холерата спря, болницата се разформирова и нас ни освободиха. Ние видяхме децата и семействата си. Ни един от четиримата не пострада, а тук имаше 800 болни. А от лекарите, които не смееха да влязат в болницата умряха трима души от холера." Така Георги Куртев се върна жив. Този случай той ми е разказвал няколко пъти и аз го имам записан подробно. Той беше много добър разказвач. Разказваше просто, естествено, по народному. Веднъж му казах: „Ти брат Георге разказвай, а аз ще стенографирам. Турих си аз тефтерчето, а той почна, но като гледа, че аз пиша стеснява се и не може да разказва така свободно." „Няма да може брат Борис, не ми върви тази работа както други път". Рекох му: „Остави, няма нужда". След 2-3 дни понеже аз съм на гости у него, предизвиках го да ми разказва случките си. Не му казвам: „Разказвай ми сега", но като водим общите разговори, аз поведа разговора тъй, че да започне да разказва. А той тъй сладко разказваше. Но тефтерчето не го държа на масата, а съм го сложил на коляното си и го гледам в очите, за да не ме разбере, че аз стенографирам. Той започва да разправя. Така записах истории от неговия живот. Той има чудесни опитности с Учителя и с неговата лечителска практика. Тези тефтерчета са запазени. Но те са прибрани и аз не зная къде са. Но като ги намеря от тях ще диктувам случките от живота на брат Георги. Той беше един посветен човек в Учението. Скромен човек, честен и простичък в обходата си с другите. Ти него не можеш да накараш да направи компромис с каквото и да било. Дума каже ли, значи е дума. Много го уважаваха селяните. Беше авторитет по въпросите за здравето им и за вярата им. Всички го знаеха, че е човек на Бялото братство. По селата имахме много последователи благодарение на неговата работа там. По време на съдебния процес срещу Братството 1957/58 г. той дойде и застана зад нас доблестно и честно. Целият съдебен процес от началото до край беше монтиран по сценарий. Бе позорен процес за властите и за онези, които измениха на Учението. Това не ни засяга, не ни обижда, защото измяната не е срещу нас, а срещу Делото Божие. Изкарах четири години в затвора и през цялото време съм работил. Имаха толкова много облаги от моята работа. Но процесът бе един политически скалъпен процес срещу Братството. През този процес брат Георги Куртев се държа като истински ученик на Учителя.
  15. 39. ГЕОРГИ КУРТЕВ И СПИРИТИЗМА В АЙТОС Първата среща на Учителя с приятелите от Айтос започва със запознаването Му с техния спиритически кръжок. Тогава Той за тях е още господин Дънов. Брат Георги иска да Му се похвали какво са постигнали чрез техният медиум и как чрез него говорят все бележити, заминали хора. Поканват Го на кръжока, но Учителят не сяда при тях. Той сяда на една друга масичка отстрани. А те имат кръгла масичка, около която сядат всички участници в спиритическия сеанс. Те са събрани в кръг около нея и като си сложат ръцете на масичката тя започва да се клати при сеанса. Тогава идва някой дух и влиза в медиума, те му задават въпроси и той отговаря - духът говори чрез медиума. Така по този начин работи всеки път спиритическия кръжок в Айтос. Но сега Учителят седи на страна. Този път групата прави молитви, пеят песни, но не се явява някакъв дух и медиума мълчи, не иска да говори. Става сконфузно положение. Излагат се пред Учителя. Брат Георги казва отчаяно: „Господин Дънов, днес нямаме проявление". Учителят му отговаря: „Ами Моето идване тук в Айтос не е ли проявление?" Брат Георги вдига рамене и нищо не разбира, и пак се прибира при останалите до масичката. Но накрая решават да си турят ръцете над масичката и тя започва да се клати без да я пипат. Тя почва да се търкаля. А тя е трикрака масичка и върви на трите си крака като отива към Учителя, застава пред Него без да има човек до нея. А те именно за това се чудят. Масичката три пъти се покланя пред Него. Навежда се пред Него, покланя Му се и се изправя. Масичката пак се навежда и се изправя. Така три пъти. Тези от сеанса гледат и се чудят, какво ли става? За пръв път виждат такова нещо. Учителят чуква един път моливче-то си на Неговата масичка. И от масичката пред Него, която Му се покланя се чува и отвръща с едно чукане. Учителят чуква три пъти на Неговата масичка и другата масичка отвръща също с чукане три пъти. Тогава по същия начин масичката започва да се търкаля, търкаля се на три крака и идва на мястото си в средата, където другите са насядали в кръг. Те седят на столовете си, само гледат и не смеят да шавнат. Учителят поисква молив и хартия, написва няколко реда и ги подава на брат Георги: „Това Послание се даде тази вечер за вас от Духът". Тогава приятелите разбраха какво нещо е Учителят и каква власт има над духовете. От тогава в Айтос започнаха да Му викат „Учителю". Без Учител в духовния път не може да се върви. Тук има тайни, които седят пред ученика, но те ще му се открият постепенно в неговия път чрез Словото на Учителя. Така брат Георги Куртев разбра какво нещо е Учителят и от тогава стана Негов предан ученик. А няколко от другите още продължаваха да правят сеанси до края на живота си. Брат Георги започва да изпълнява нарядите на Учителя и създава братството в Айтос. Спиритизмът беше тогава едно много разпространено явление между приятелите. По препоръка на Учителя много приятели след това се отказаха от него. Но други не го сториха, мнозина пострадаха от Него.
×
×
  • Създай нов...