Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


Ани

Регистрация: 04 апр 2012
Офлайн Последно: Вчера, 18:55
*****

Моите теми

Дъщерята на Царя

Вчера, 18:50

Дъщерята на Царя



Открито е небето за ястреба, няма тайни за певеца — говори песента за Дъщерята на Царя. И добавя тази песен: „Певецът вижда земята и небето през сърцето си“. — Дъщерята на Царя живее отколе, а все още е млада, сякаш е на шестнадесет годин. За нея няма ни връст, ни старост, както за небето няма ни предел, ни край. Мнозина са дирили Дъщерята на Царя, но не всички са знаели по кой Път се отива при нея.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разказваше за два Пътя до нейния дворец: през единия се влиза, а през другия — излиза.

И седемнадесет змея, подобни на огнени орли, пазят входния Път. Пред вратата на чертога, дето спи Царкинята, — пред високата желязна врата — има червена ламя — и страшна е силата й: никоя приказка не познава толкова страшна ламя.

„Но — казва се в песента — не ще налучиш Пътя, ако не донесеш чаша, издълбана цяла от изумруд — и ако твоето сърце няма чиста ведрост на планински сняг.“



…А Дъщерята на Царя е хубава като серафим и очите й са горещи като палящия пясък на пустинята: разтапят всяко сърце и изгарят всяка душа.

И сърцето на оногова, когото е погледнала, тръпне — и премалява — и чезне по нея като гладен лебед.

…Но — трябва да обикнеш великото страдание, що разсича живота на две и едната половина избира, — защото тъй ще намериш чашата от изумруд.

И — сърцето ти да бъде чисто: да го не мъти тъмен блян, да го не тръска водопад на сласт, да го не пърли пожар на страстна мъка.

Но страшни са пътеките на сърцето — и без светилник мъчно се върви.

И няма дъно страданието — а до дъно трябва да се изчерпи.



…Живееше на Изток Цар.

И казваха му маги, че Дъщеря му е родена за величие и ще й бъде дадено да управлява цялата земя, когато си намери достоен съпруг. Но рекоха му да я пази, тъй като може да я похити странник.

И заключи я той в дворец, приличен на пирамида (в най-скрития чертог я заключи той) — същата Царкиня, за която разказваше мъдрецът от Изток.

И щом нощта сключи звездни ръце над тъмно чело, долита конник в черна броня, развързва змейовете, пуска червената ламя — и взема Дъщерята.

Защото той носи чашата от изумруд и има показалците на Пътя.

Но — Дъщерята го не обича: тя люби силния, който ще я отвлече.

„Бъди ти тоя силен!“ — казва ти песента за Дъщерята на Царя.

Че за величие е родена Царкинята — родена е да управлява цялата земя — и ти ще имаш власт над света, а Двата Пътя към двореца носиш в себе си.

Помни, че тя обича похитителя — и силом трябва да я грабнеш! Тогава ламята ще ви отнесе като вихър — и в незнайни страни над много царства ще владеете.

И величието ти ще надминава върховете на Малтабор. Никога не ще тегне клетва над тебе. И в бездънните води на Слънцето ще се къпеш, а земята ще трепери пред тебе.



„…Открито е небето за ястреба — и няма тайни за певеца“ — тъй говори песента за Дъщерята на Царя.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разправяше омайни приказки за нея.

…Живееше на Изток Цар…

Но — страшни са криволиците на сърцето — и тъмни са от свод до свод — и без светилник мъчно се върви…

Когато запее симун в червената пустиня, та обгори с вихрен пламък това, що е изживяно и мило — страшно е: недей ходи там!…

И болка люта свива сърцето — и раздират мрака писъци на залутани бедуини: опасни са пътеките, водещи през пустинята на всяка душа — и няма дъно човешкото сърце и край няма неговото страдание.

А до дъно трябва да се изпие чашата.

И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя.

…Живееше на Изток Цар…

Но — трябва да се обикне свещеното страдание, що сближава свой с тугин и кара човека да слага живота си на клада дори за непознат.

А тежко е страданието — и душата се къпе в кръв — и гори в болки — и живее в огнено робство…

Но — трябва да изчерпиш до дъно страданието, което води от връх към бездна и от жар към лед — защото само така ще намериш чашата от изумруд.

Сила ще разпали в тебе страданието, а Царкинята люби силния, който ще я отвлече.

Тя люби мощния, който работи за всички, а никой му не знае ни лика, ни името.

И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя.

…Живееше на Изток Цар…

Но в самота трябва да минеш своя Път, защото тя люби самотния — и силния, който ще я отвлече.

Гърчи се душата в самота — и сърцето става още по-тъмно — и мъката — още по-дълбока.

За всекиго ли е сладка трапеза самотата — и за колцина страданието е опиващо питие, което издига душата към най-високи върхове?

…Живееше на Изток Цар…

Но трябва да обикнеш великото страдание, защото само така ще намериш чашата от изумруд.

…Живееше на Изток Цар…

Сватбата на Царския Син

Вчера, 18:48

Сватбата на Царския Син



Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята — каменни изваяния видях, които пеят при изгрев.

Беше ранна сутрин — светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.

И аз ги слушах.



Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек.

И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Тъжно падаха думите им — тъжно и тежко — като едри дъждовни капки.

И аз ги слушах.



Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромен тъмен храм — и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и касия. И величав Мъж държеше чаша с вино — гъсто като кръв, и хляб — бял като лед.

А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни. В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им — и разнасяха мирис на свещена мирта н ладан.

И аз ги слушах.



Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Виждах много пъти слънцето при изгрев. И гореше в него огромно Сърце, но не беше то сърце ни на бог, ни на смъртен. И кръвта ставаше лъчи — и капеше тая лъчиста кръв по земята — и никнеше вредом под нея живот.

И песни се носеха по въздуха — пълнозвучие на върховни светове, — пълнозвучие на много души, — напев на велико Сърце, запалено от обич на исполин.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Светло се носеха песните — радостно и бодро, — като червени пламъци на огромен пожар.

И аз ги слушах.

Думите им мълвяха за онова велико Сърце, чиято светла кръв облива Вселената.



…И проумях тогава думите на певеца от Изток:

„Може сърцето да знае какво ще донесе животът.“

Песен за Девата

Вчера, 18:41

Песен за Девата



Румена зорница на деня — благословена да бъде Двата, Която се ражда от бляскавите вълни и пилее коси по морето! Неуловим е Нейният чар — и гиздостта на Нейния облик пробожда сърцето като двуостър меч. У Нея се сбират всички обаяния, защото Тя е и Майка, и Девственица: Тя е чудо и загадка за ума, но за сърцето е утеха и блаженство. Тя погалва силния — и неговата мощ се стапя като восък на слънце. Тя поглежда майчински слабия — и той добива смелост на исполин. Всеки е пред Нея дете — и Тя е Майка на всичко живо. Тя е родила душите, които живеят на земята.

Светлина Я обвива. И мъжете, като съзерцават Нейния блясък, остават със смутени сърца, с треперливи ръце — и в душата им се ражда любов.

Тя е носила Вечния Човек в своето лоно — и от Нейното сърце блика обич към вселената. Всеки, който почита богинята на Обичта, почита — Нея. И детето, което се гали с топли ръце о майка си, и момъкът, който посреща с тупкащо сърце своята обична, и съпругът, който целува своята съпруга, и старецът, който милва проходилото внуче: всички тачат Нея, Зорницата.

Чисто е Нейното сърце от петно — и като девствен сняг е бяла душата на Небесната Мома.

Тя е съкровен трепет на всичко създадено — и диша. Тя е в цветето на пролетта, стене в жълтия лист на есента, бори се с небето в снежните зимни бури, топи се в синевината на ведро лятно небе.

Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси.

Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отглас от Нейната песен.

В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди — и чезне грохотът на разбити светове.

По Нейното чело се плъзгат кръговете на вси съзвездия — и мрак сменява светлината — и отново огнен пожар обгръща просторите, където поникват пламъци и почват да се гърчат огнени пръсти на огромна ръка.

Нейните очи се разтварят над човека като две обърнати бездни като тъмни небеса, като опасни пропасти, надвесени над душата — Едната се казва Съдба. Другата — Тайна. А тяхното общо име е — Смърт или Обич.

Като огромна чаша, пълна с огън, е Нейната уста: когото Тя целуне — той умира от копнеж. Защото в душата му кипват знойни желания — и той става роб — и душата му пада като плащаница, по която ще минат чужди нозе.

Нейните ръце са два огнени пояса, обвити около снагата на света; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт — и отрова спи във всяка целувка. Нейните ръце се простират над душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но можеш и да умреш.

Тя е Властителка на вечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света.

Тя е лавър, който пуска пламнали листа, огнени клонки и мълнийни цветове. Тя е светлина пред изгрев и здрач надвечер. Тя ражда черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Тя е страшното „Нима?“ на всяка вяра — и светлото „Може би!“ на всяко отчаяние. Неин е Първият Ден. Нейна е Сетната Нощ.

Тя е Обич, Притома и Мъдрост.

За оногова, който не знае, Нейното име е просто — Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди пъти, Нейното име е толкова сложно, че ничия уста не би могла да го изкаже напълно.



…И всичко живо Я боготвори — и всичко Ней служи. Тя минава през тъмната древност на вековете — и стига през мрака на времето до нас.

Тя е световната Евритмия, за която жадуват художниците — и светлата Хармония, която дирят свирачите и певците.

Много са Нейните преображения. Много са песните, в които долита Нейната душа при нас, при смъртните.

Ищар, Деркето, Лакшми, Анаитис, Астарта, Изида, Афродита, Венера —: Нея вредом обожават онези, що любят дълбоко и дирят в обичта или трепетен живот, или пламенна смърт.

Пазителка на Девствеността. Тя има храм, дето вечно гори неугасимият Пламък на Любовта. И там отлитат душите на тръпни моми и на копнеещи мъже — и там душите пърлят своите крилца — и там душите изгарят, за да се не върнат назад. Тя е вечната клада, на която гори душата на света.

За оногова, който не знае, нейното име е просто — Жена. Но за прозорливеца, който е прекарал хиляди животи, Нейното име е толкова заплетено, че ничия уста не би могла да го изкаже.



…Понякога Тя е гола, съвсем гола — и вси слепеят от млечния блясък на Нейната снага.

А понякога е забулена с покривало от звездна тъкан — и всуе се мъчат магите да повдигнат крайчеца на Нейното було.



…И сега дори — Тя цепи край нас вълните — и върху смарагдения гребен на водите всеки може да съзре голото тяло на Хубавицата, Която се ражда от девствената пяна.

Псалом на Слънцето

Вчера, 18:39

Псалом на Слънцето


Щерна от неугасим светлик — вселенска багреница от лъчи —: що е по-велико от Слънцето ? Моите немощни устни пеят псалом на Оногова, Който е Син на Безсмъртието и Баща на Живота. Може ли да пеe за Слънцето слаб език, който не е направен от пламък ? И може ли да псалмослови Вечния Извор на Живота тленен човек, чиито дни са преброени още в деня, когато е видял слънчевата светлина? Слънцето е огромно око, от което излитат, като погледи към света, пламтящи ангели. И в Него те се отново връщат, защото на земята им е тъмно и студено и тясно.

От него се излива на трепетни вълни вредом животът — и в кръвта Си Слънцето държи всичко живо, — както творец носи в душата си бъдния трепет на нечути съзвучия.

Д преди Него нищо не е имало. С глава на царствена птица, със зорки зеници и остър поглед се носи над вселената пламенното Сърце на света.

Негови са седемдесетте и седем ключа на Тайните. Главата Му е увенчана с огнен кръг и кобра. В лявата Му ръка лежи властен жезъл, а в доената — кръст с клуп. Негов е Животът с вечния кръговрат от Смърт и Възраждане.

И стои на челото Му знакът на Седмия Ключ — личба на Разпятие заради света и на Възкресение заради Тайнството на Живота.

Велик е Небесният Властник — Той се върти над земята, като исполински златен крагуй, който ожида плячка: от Него е изтекъл светът — и в Него ще се втече.

***


Царят, Неговият баща, Му каза:

„Време на пълновръстие стигна, Сине Мой: потърси съпруга, за да прелееш в душата й пламъка на душата Си — и да оставиш синове, които да пазят, като стражи, алмазите на Твоето златно огнище!“

Тъй Му каза Царят, Неговият Баща.

... И тръгна Слънцето да търси мома за Себе Си — и сърце, за да затвори в него пламъците на Своята обич.

А усмивката Му се пръскаше по цял свят — и по цялата земя грееше веселбата на душата Му.

Но не смогна да Си намери мома Слънцето. Защото всичко живо обичаше То с рачителна обич — и милувките на пламналите Му ръце докосваха цялата вселена.

Та ето —: Той лети към земята от ранна сутрин до заник — и се спира накрай света, дето небе с море се сливат — и пригръща Земята, за да я отнесе на брачното ложе на Своето щастие.

И от неземна обич тупка сърцето Му — и се пръска на залез, та посипва цял свят с кървави лъчи: а през нощта цъфтят огнени цветя навред, където са текли светлите кървави потоци.

Тъй Слънцето целува Земята — Своята Годеница.

***


От едно Слънце е бил вредом посеян животът, — както се cее златно семе по разпукана орница.

Затова Негови жреци са отвеки Посветените. Златооблечени царе от Червената Земя Му кадеха райско зърно — и в сивия благовонен дим пращаха молитви към Него. А белите маги от Химават Му принасят в жъртва сома и ориз — и запалват седмоцветни светилници за Негова слава. Разливаха в Негова чест на златен престол благовонни течности фараоните в Египет, а ладан и царствен нард Му кадеха иноците на Запад.

Защото от едно Слънце е бил вредом посян животът, — както се сее златно семе по разпукана орница.

***


От море до море води керван от звезди Синът на Царя — и всичко живо Му въздава почет — и вси люде в Негово име начеват работа.

Той е Агнето, заклано в жъртва, когато се е създал светът : Неговата кръв кипи на златни вълни по небето, Неговата плът трепери и диша, затворена в земята, като в пъстра одежда на царски празник.

Нему е поверена светлата Тайна на Разпятието и Възкресението. Той е вечният Пламък, по който се топят душите и летят в опиване към Него — и Го доближават, ала не ще Го стигнат никога!

***


Слава на Тебе, Който ни показваш в румени багревини светлината! Слава на Тебе, Боже на висините, — велико огнено Сърце, проляло кръв за нас!

Алилуйа!

Хвала и благодарност, славословие и жъртва — на Тебе, Царьо на върховната слава, — Палма, от която вси ядем и не умираме, — Хляб Небесен, който дава обич и мъдрост!

Алилуйа!

Властительо, Царьо на Трите Небеса, Единородни Сине на Кръвта-Лъч, Агне, което взема кървавата участ на велико страдание, — хвала на Тебе!

Алилуйа!

Защото Твое е Царството на Обичта — и Силата на Жъртвата — и Славата на Страданието!

Алилуйа!

***


Царствено Дете, разръфало гърди, за да даде сърцето Си на света, през дванадесет живелища минава — и небесният Зодияк е начертание на Пътя.

По пътя на Слънцето мини, за да познаеш Слънцето!

Пробуди в себе си звездността на Огъня, който твори чрез опознаване на най-скритото! И ще станеш тогава Овен  ; твоето име ще бъде Цар, а твоята замисъл ще владее над света.

Овладей това, което шепне в тебе — и онова, което пеe вън от тебе! Достигнеш ли себевластие, ти ще станеш Телец — и златни вериги ще сковат буйността на твоите членове.

Чист, устойлив, себевластител, — ти ще приемеш в себе си един велик Син на Слънцето — и в еднозвучие ще прогърми гласът на Силния, — в съзвучие с лъчите ще се разнесе гръмливата песен на твоето вечно Побратимство. Че в непобедимото сливане на Човек и Дух е Тайната на Третия Ден.—Това наричат Близнаци.

Но пак се върни в себе си — и потъни в глъбините на Мълчанието: тогава ще станеш Рак, който знае вси подмоли на живота и вси скривалища на смъртта.

Добий сила, правота и разпознаване в мрака — и ще се назовеш Лъв, — с царствен поглед и свитък на Тайни в устата. От твоите лапи не ще се изтръгне нищо съкровено — и ти ще делиш плячката на вси победи.

Я после иде твоята върховна прослава — и Дева е твоето име. През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите — и в ръката ти зреe огненият клас на дълги векове живот.

И, за да не паднеш, трябва равновесие след победата: това е Къпони. Ти стоиш на прага между живот и смърт и твоите нозе отмерват трепета на свещения танец — танеца на душата, която пърха отвъд живота, отвъд смъртта.

Я време идва да убиеш себе си, за да заживееш истински: ще ли дръзне ръката ти да стори това ? Ще трепне ли в тебе смелост — с едно движение на ножа да разделиш Вчера от Утре

— и да внесеш в душата си вечното Днес — ? Направиш ли това, Скорпион ще те назоват.

И тогава влизаш в Стената, що пази света — като мраморен камък взиждаш душата си, за да пази всичко живо от зло и от гибел и от вражески напади. Стрелец е твоето име.

А видиш ли опасност да налита земята, откърмила душата ти — обличаш броня на светлина, за да се биеш с облечените в мрак — и тогава твоят свещен гняв цепи с бранен вик тъмнините, — както меч разцепва череп на противник. И тогава те наричат Козирог.

Иде твоят сетен завой — : да победиш Великия Змей, който плува в огнени вълни — и дига бури — и клати земята — и пак се крие, за да го не уловят. Я ти ще прецедиш през шепата си цялото море — и ще уловиш Змея, — както се улавя бисер или коралово клонче. И Водол ще те назоват тогава.

Твои са Двете Риби — Черната и Бялата — : ти знаеш най-страшното, което човек узнава най-подире. Ти носиш в ръката си вси притежания, — а две са те: Черната и Бялата Риба ги наричат. Ти знаеш да мълчиш, за да не издадеш никому Тайната; затова затваряш своя път със знака Риби.

Ти си в сърцето на Слънцето — и душата ти бие, като огнена жила: край тебе лети cветлината — и пламъкът е твой поглед, а лъчите са твои ръце.

***


Хвала на Слънцето! От Него закипяват световните сили — и в Него се възвръщат устремите на земя и небе.

***


Хвала на Тебе, Който простираш към нас безбройни ръце от светлина! — Слава на Тебе, Боже на висините, велико огнено Сърце, Което пролива бляскавата си кръв за нас!

Амин!

Път на звездите

Вчера, 18:05

Път на звездите



Там дето слънцето изгрява, имаше в онова време големи звездогадателски храмове — седмокатни кули, в които по цели нощи стоеха влъхви, та следяха пътя на звездите и разгатваха що има да се случи с народите и племената, разпръснати по лицето на земята. Те знаеха, че звездите знаят повече от тях. Знаеха, че всичко, що се случва на земята едно по едно, в света на звездите си постоянно стои едно до друго — и че звездната мъдрост го показва на ония люде, които могат да четат светлите й писмена.

И ето — една нощ всички забелязаха на небето нова звезда, — голяма, ярка, искряща — и блясъкът й затъмняваше блясъка на вси останали.

Тя бе червена като вино и едра като слънце.

И замислиха се всички звездобройци какво ли ще да предрича звездата. Разтвориха стари книги от пергамент с подвързия от ковано отколешно сребро и мед, разгънаха страници от загадки, изписани със знакове на древни маги — и мъчеха се да налучат името на родилия се под знака на новата звезда.

Но — всичко бе напразно.

Звездата не бе виждана от никого други път — и никой не бе писал за нея, та мъдростта на магите я не познаваше.

Само един Балтазар, най-млад от магите-звездобройци, разкри папирусна книжка, пренесена от земя, потънала отколе под морето — малка книжка, изписана с чудновати писмена, които се извиваха като съскащи змии.

И разтълми Балтазар загадките на писмото — и разкри тайната на звездата.

И сбра магите.

И каза им:

„Слънцето ражда Своя сетен Син — Милосърдие ще бъде Неговото име. Той ще бъде велик Вожд. И две хиляди годин ще управлява Той света. И на много народи и племена ще даде светлина Неговото слово. А злите ще се бият в Негово име. Да идем да Му се поклоним!“

И станаха всички, готови за път.

Тръгнаха Талек, Шор и Теомим — маги от Халдея — и взеха злато, ладан и смирна — да му поднесат принос, като на цар.

Поеха път още Сартан, Ариех и Бетула — влъхви от Египет — и понесоха дарове на първожрец: хризолит, касия и алое: защото вярваха, че Новороденият ще бъде най-велик от жреците.

И потеглиха след тях Мознаим, Акраб и Кешед — звездобройци от Персия — и приготвиха сардоникс, кориандър и кинамон, за да поднесат избраните дарове на Тогова, Когото смятаха, че ще бъде най-мъдър и най-дълбок между пророците.

А от Индия потеглиха Геди, Делои и Дагим — брамани-влъхви, които взеха алмази, тигров зъб и кръгла кост от кротал — дарове на всемощен вожд и бранник.

Дванадесетмина бяха те — и всеки носеше своя дар, за да го поднесе Нему — на Непознатия Човек, Чието живелище не знаеше ни един от тях.

…А най-сетне тръгна Балтазар, но дар не смогна да намери, понеже не знаеше какъв дар прилича на Оногова, Чието име е Милосърдие.

И тръгна Балтазар да търси дар за Него.

Когато стигна в далечен град, където продаваха скъпи бисери, Балтазар видя син, че е застанал с нож над майка си — да я убива, защото бе пиян и гняв беше обсебил нетрезвата му десница.

А майката ридаеше — и молеше сина си да не прави безумие.

Но мъжът бе разсвирепял — и в пристъп на ярост замахна бясно с ножа. Случи се, че тъкмо в тоя миг змия се обви около крака му — и се приготви да го ухапе.

А майката, прободена, се хвърли да разплете пепелянката от ногата на своя син. Но снагата й отпадна, тя се люшна настрана — и едва можа да стисне с ръка змията, за да приеме отровата на зъбите й.

От раната на майчината ръка прокапаха три черни капки кръв — и станаха тези капки три тъмнотеменужени аметиста.

И взе ги Балтазар, защото бяха тъкмо дар за Оногова, Чието име е Милосърдие.

И върна се по пътя към Палестина, дето го водеше блясъкът на едрата червена звезда.

Той тръгна да търси Оногова, Комуто носеше дар.

Но когато прекосваше пустинята край Мъртвото Море разбойници избиха мъжете от кервана му, уловиха Балтазара, взеха му скъпите камъни — и го вързаха като роб.

…А по онова време стигнаха магите при Ирода и запитаха го де се е родил младият Цар. И страх голям притисна сърцето на Ирода, като разбра, че друг Цар се е родял в земята му.

И каза им да разпитат първосвещеника и книжниците израилски, та да научат къде се е родил новият Цар.

Разтвореха книжниците и законниците книгите пророчески, та намериха, че в Галилея трябва да се роди Цар, Който ще освободи света от зло, ако людете Го послушат.

И задължи Ирод магите от Изток да му пратят вест, щом Го намерят — че и нему прави чест да поднесе дарове на своя Наследник, щом е такава волята на боговете.

И тръгнаха отново влъхвите към Галилея. А звездата ги водеше.

И стигнаха посреднощ в малка пещера. И видяха Дете, сияйно като слънце. И звезда огряваше лицето Му.

И паднаха пред Него ничком, та Му се поклониха — и поднесоха Му своите дарове.

И разкриха тогава Книгата за Звездните Пътища. И пророчества велики изрекоха за новия Цар.

И казаха:

„Страдание и кръв ще бъде Неговият живот. Ще стигне рано до сливане с Най-високия от Духовете. И по-велик от Него не се е родил още.“

И върнаха се към земите си по друг път, защото знаеха съкровената мисъл на Ирода —: че мисли да убие Детето, за да запази своя престол.

Но ето — заградиха ги по пътя стражи, пратени от царя — да ги върнат при него. И отведоха ги отново при Ирода.

И рече им гневно царят:

„Изменихте вие на своя обет — и своите думи стъпкахте! Прилича ли ви това? Но — кажете ми, де е Новороденият — и аз ще ви отпусна с мир и скъпи дарове!“

А влъхвите му отговориха:

„Царю! От сила ние се не плашим. Прилича ли на маг уплаха от вериги или нож? Тъмнина не ще отнеме волността на духа. — Къде е младият Цар — от нас не ще узнаеш: ни мъки, ни вериги, ни изтезания с огън и желязо не могат изтръгна от нас това, което не искаме да кажем. Ние не ще издадем родното място на Най-великия!“

Тогава Ирод ги затвори, па каза на пазачите да ги подложат, щом се съмне, на люти мъки. Но когато влязоха на сутринта в тъмницата, тя бе празна.

Защото Бог, възрадван от твърдостта на магите от Изток, ги пренесе на небето.

И всяка вечер светят те — всеки със светлината на своите дарове — върху дванадесетте знака на небесния Зодиак.

И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.



…А в онова време продадоха разбойниците Балтазара и аметистите на първосвещеника иудейски Ана. Но понеже годината бе юбилейна, в края първосвещеникът отпусна роба.

Балтазар науми — веднага да отиде при младия Цар и да Му се поклони. Но не можеше да отиде при него без дарове. Затова замоли първосвещеника да му даде аметистите.

А първосвещеник Ана му каза, че ще му ги даде, ако му служи още тридесет годин — по десет годин за камък.

И стана роб отново Балтазар.

Тежко се нижеха годините, но робът знаеше защо служи — и помнеше, че тези тридесет години са цена на даровете.

И когато се навършиха тридесетте години, Ана отпусна своя роб — и даде му трите аметиста и една дреха от лен.

Когато Балтазар излезе в двора на първосвещеника, там намери голямо сборище от люде.

Тълпата го блъскаше, за да види нещо. Мъже и жени — кой от кой по-любопитни — се натискаха един другиго — и всеки гледаше да се приближи. Всички уста се смееха — както се смее зъл човек, а очите на сбраните блестяха от радост.

И те се запътиха към мястото, назовано Голгота, което значи — Лобно Място.

И тръгна Балтазар да види.

А на кръстопътя съзря, че тълпата хока някого и вика:

„Дигнете Го! Бийте Го! Ние искаме — Той сам да носи кръста си!“

И видя Балтазар Човек млад, и изсъхнали от скръб и мъка ланити — и с лице на бог.

Той бе паднал и всуе се мъчеше отново да понесе своя тежък кръст.

Тогава Балтазар се приближи — и вдигна кръста с мишци на роб.

А тълпата позна, че е робът на първосвещеника, и го остави, защото бе силен и се боеха от него.

…И щом стигнаха на Голгота, забиха кръстове и разпнаха там Мъченика между двама разбойници.



…И на шестия час Страдалецът простена едвам чуто:

„Жаден съм!“

И стана Балтазар, та донесе в шъпа вода от извора на Батхалем — и поднесе шъпата си към кръста.

И когато Страдалецът погледна Балтазара, обърна към него мъченишки очи, пълни с кротост и трогателна благодарност.

И позна Балтазар тогава, че Този е Царят, за Когото е носи тридесет и три годин даровете.

И падна пред Разпнатия ничком — и помоли Му се, като на Бога. И поднесе Му даровете.

А Иисус го погледна тихо и кратка, но не можа да вземе даровете, защото бе прикован…

И видя това народът — и нахвърлиха се всички върху Балтазара с викове:

„И този е от Неговите! — Убийте го! —“

И падна Балтазар под кръста — падна, пронизан трижди с нож. И три сълзи от очите на Иисус капнаха върху него.



А там, дето капнаха сълзите, избухна теменужен пламък, подобен на жъртвено възпалване на благоуханни смоли.

И издигнаха се нагоре трите пламъка — и стигнаха до небето.

…И свети и до днес Балтазар на небето — свети със своите три рани и три аметиста — даровете на Милосърдието.

Той свети и до днес — в звездите на Южния Кръст.