Jump to content

НОВ ХРАМ - Зафира Иванова*


Recommended Posts

НОВ ХРАМ

Зафира Иванова*

Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят Белите братя в Божията Любов!

1927 г.

Пролетта цъфтеше. В нашия заден двор растяха метли. Те израстваха гъсти и високи, по-високи от човешки ръст. Между тях се криех да уча уроците си, защото в нашата скромна къщичка бяхме много хора и винаги беше шумно. Наближаваше Великден. У нашите съседи на втория етаж се настани един млад квартирант - архитект. Вечер се прибираше, миеше се на дворната чешма на съседите, свиреше на цигулка непознати за мен мелодии и точно в 10 ч. си лягаше. Дните минаваха. Аз се гушех между нашите дворни метли, в моята зелена колибка и учех. Бях вече ученичка в гимназията.

От прозореца на стаята, дето живееше квартирантът, се виждаше нашият заден двор. Един ден кръгче от бяла светлина започна да шари из метлите. Разбрах, че той държеше огледалце срещу слънцето и го насочваше към моето скривалище. „Прави си шеги", помислих си.

Оттогава, когато слизаше да се мие на чешмата, ме поздравяваше. А оградата между нашия и съседния двор не беше по-висока от половин метър. Ние я прескачахме, когато играехме с децата на съседите. Времето минаваше. Наближаваше Великден. Овошките цъфнаха.

*Зафира Димитрова Иванова - родена на 3 юни 1911 г. във Варна, учителка по литература, ученичка на Учителя Беинса Дуно от 1927 г., играла забележителна роля в живота на Варненското братство (бел. състав.)

Един ден квартирантът слезе на двора да се мие, видя ме между метлите и ми поднесе китчица момини сълзи. При това ме покани да го придружа на гости у негови познати за Великден. Тази покана ми вдъхна доверие и аз приех. И макар че нямах официални дрехи, облякох ученическата престилка и отидохме на гости в един дом на ул. „Македония" малко преди 10 ч. сутринта. Влязохме в една стая за молитва и аз за първи път чух Словото на Учителя, чийто портрет висеше на стената. Така влязох в Братството.

Първата беседа, която чух, беше „Марта и Мария". Беше Великден. През отворения прозорец надничаха цъфнали черешови клони.

Квартирантът на съседите не се задържа дълго. Скоро замина другаде, на друга служба. Той беше дошъл само да ме заведе „на гости" при Учителя за Великия ден.

Благодарна съм му за това, което ми даде, за това, което ми подари за цял живот, за песните и за вечните истини. Благодарна съм, че в ранната си младост срещнах един Човек, един Брат, един истински ученик на Учителя, който не се опита да се възползва от моята младост и от моята неопитност. Беше пролет, аз бях на 15 години, той - на 30. От него ми е останало едно малко Евангелие. На първата бяла страница беше написал: „На Зафира, за да пази равновесие в пътя на временното, докато познае Вечното."

Пътят, който води за Ташла тепе (Каменна могила), минаваше пред вилата на д-р Жеков. Обрасла с японски рози и с други храсти, тази дача се издигаше над другите с височината си - всички околни кьошкове бяха на един етаж, а вилата на доктора имаше отгоре още една стая с балкон. Тук някога е идвал Учителя. В стаята с балкона е живял. Най-забележителното в двора беше един бор. Зиме, лете този зелен символ присъстваше и дълго се задържа, след като мястото, дето имаше малки къщички, получи нова кройка. Борът дълго просъществува, след като докторът се пресели в София. Наблизо до мястото, дето зеленееше борът, построиха автобусна спирка - спирка „Бор". Някога пътят, който водеше за Каменна могила, беше коларски. Сега е широко шосе с високи постройки от двете му страни. Пред тях растат диви кестени.

В тази къща през пролетта се събираха хората от Братството, особено в навечерието на неделните дни. До 8 ч. вечерта всички прекарваха там. Всеки, облегнал глава на масата, чакаше развиделяването. Към 3 ч. след полунощ тръгваха мълчаливо Белите братя към върха, където растеше губер от мащерка и дето в зори пееха чучулиги. Тръгнах тогаз подире им и аз. Слънцето излизаше направо от морето. На тази височина за пръв път изживях радостната тръпка от изгрева. После играехме упражненията и слушахме музика. Ухаеше на мащерка, пееха чучулиги. Слънцето по водата чертаеше слънчева пътека и светът ставаше прекрасен.

10055.jpg

После пиехме чай. Един брат носеше на гърба си горящ самовар. Да пиеш на върха горещ чай от уханни билки е неповторимо. Така беше...

10056.jpg

Аз заварих Братството единно и хармонично. Устройваха се близки и по-далечни екскурзии. Посещаваха се и братства в други селища. На следващата година след моето влизане в Братството на Великден всички отидохме на Аладжа манастир.

Тръгнахме вечерта срещу празника пеша. Минавахме под свод от прегърнати клони. Пееха влюбени славеи. По Великден край морето е още хладно. Носехме храна за три дни и една черга. Нощувахме на тревата - човек до човек. Чергата беше доста дълга, но тясна. Ту краката, ту гърба покривахме. Чергата се движеше като жива. Как не се скъса тогава тази черга от дърпане! Още си спомням това изживяване. Призори стана хладно. Но следващите три слънчеви дни ни сгряха.

10057.jpg

Аладжа манастир е от първите християнски манастири. Разпънат на скалите, за него има много легенди. Световноизвестен туристически обект. Векове са минали, но неговата слава на символ от ранното Християнство е свежа. Място за молитва и медитация.

Случи се така, че една сестра през една неделна утрин изкачила сама Каменна могила. Тя била в бяла рокля и изпълнявала Шестте гимнастически упражнения. Тъкмо при последното упражнение по могилата минало едно турче. Като видяло жената в бяло на колене да духа с протегнати напред и настрани ръце, уплашило се и хукнало надолу. Кого де срещало, разправяло, че на върха има самодива.

Сестрата, която изпълняваше Шестте упражнения, беше варненка. Казваше се Стойна. Тя беше шивачка. После от Варна замина за София. Ходеше по къщите да шие и така чрез разговори проповядваше Учението на Учителя. Тя беше един от стълбовете на „Изгрева".

* * *

Учителя също се е качвал на Каменна могила. Това не беше по вкуса на църквата. Един свещеник обадил в полицията, че г-н Петър Дънов е на Камен връх и там държи беседи. Няколко полицаи се качили и арестували Учителя. Имали заповед да го заведат в Околийското управление. Между хората на Дънов имало няколко офицери. Те обещали, че ще отговарят за арестувания и че ще идат в околийското с него. Стражарите си отишли. Само един тръгнал напред с Учителя. Като минавали край вилата на д-р Жеков, Учителя поискал да си вземе шапката. Стражарят не му позволил и го ударил по врата с приклада на пушката си.

Като влезли в стаята на околийския управител, заварили една майка, лееща горещи сълзи. Нейният син, провинен политически, имал тежка присъда. Майката молела за смекчаване на смъртната присъда. При вида на нещастната майка Учителя се обърнал към околийския управител и му казал, че заради жестокостта му целият му род ще пострада. И наистина, наскоро починала жена му, след нея - двамата им сина, след тях - и самият той. А какво станало със стражаря, който ударил с приклад Учителя? - Случило се, че двама пияни се скарват и същият този стражар отишъл да ги разтървава. Единият изтеглил пушката на стражаря и със все сила го ударил по врата смъртоносно...

Скоро и другите от Братството слезли от върха. Там веел пролетният вятър, ухаело на мащерка и пеели чучулиги.

Не винаги беше удобно да се изкачваме на Ташла тепе. Имаше и възрастни хора между нас, а понякога и времето не позволяваше. Затова се заговори, че добре ще бъде, ако се събираме някъде по-близо до града. Налагаше се да се купи някое лозе.

* * *

Имаше един брат, Васил Ставрев се казваше. Беше скулптор. Имаше сръчни ръце. Правеше фонтани, митологични фигури и красеше къщите на заможни стопани с листа от аканта. Брат Васил беше добър, умен, услужлив и шегаджия. Имаше и ясновиждане. Всички го обичаха. Брат Васил имаше за приятел Жоро

- Георги Йорданов от София. Те много се разбираха и когато бяха заедно, често правеха излети с колела из околността.

Един ден Жоро казал на Васил, че иска да купи лозе и да го подари на Братството. За тази цел те се качили към местността, наречена „Сотира" (място на спасението или Спасител). Срещнали пазача. Той ги завел при един стопанин, който продавал лозето си. Уговорили се след два дни да уредят всичко. В това време съобщили на Учителя за тази покупка. Учителя я одобрил и ги посъветвал да побързат, защото имало и други кандидати. След два дни двамата приятели отишли при продавача. Там заварили двама други кандидати за парцела. След кратък спор стопанинът на лозето признал, че най-напред обещал на нашите приятели. И така покупката станала.

Аз помня първото братско лозе. В близкия към града край растеше една ябълка с едри, червени плодове. И днес през няколко парцела още расте край пътя за минералната вода една слива с червеникаво-зелени листа. Там беше лозето на Ставреви. Учителя поощрявал и други от Братството да купуват лозя. Скоро около първото лозе се ширнаха и други и скоро братската земя стана 25 декара. В единия край зрееше чудната ябълка, а в другия край растяха рози за сладко. В лозето имаше извор. По думите на Учителя „изворът ще тече между братски лозя". Казват, че тия места били светилище на Орфей. Наоколо имаше извори. Водите им се лееха едни в други, както рилските езера. Учителя е казал, че това място е лечебно. „Тук ще бъде вашият санаториум. Тук ще се лекувате от каквато болест и да страдате." Казват, че през братското лозе минавал пътят за Агарта

(светилището на света).

10058.jpg

* * *

Брат Велко Петрушев наемаше две стаи на ул. „Македония". Тогава той беше ръководител на Братството във Варна. Когато замина за Созопол (военната работилница, в която той беше преподавател, бе преместена там), той освободи квартирата и Братството трябваше да търси салон в града.

Тогава сестра Мария Калудова подари на Братството част от жилището си на ул. „Петко Каравелов" за салон. Тя беше човек със замах, с широк жест служеше. Едната й дъщеря беше лекарка. Дойде от Бургас, след като загуби мъжа си.

По-късно Калудови решиха да участват в строеж на жилищен блок. Продадоха къщата. Появи се усложнение с подарения салон. Новият хазяин призова сестра Мария на съд. За салона се изплати парична сума (разбира се, сестра Мария плати). Решиха с тази сума да построят нов салон в града.

Учителя казал за Мария Клудова, че в миналото била голям търговец и с широка ръка пренасяла стоки по море с кораби. Затова, когато видяла за пръв път пристанището на Варна, избухнала в плач и дълго леела неудържими сълзи.

Само една тънка вейка беше останала да стърчи навън... Напролет

щеше да започне строежът.

* * *

„Дойде ли зимата, пролетта не е далеч." Клончето на прасковката край оградата цъфна с всичката си красота и багра - за хубост и надежди. Само че... единствено.

Един ден отидох в градската библиотека за книги. Библиотекарят ми беше познат. КЧ му казвахме накратко. Беше астролог и екстрасенс. Той ми заръча да ида при кака Станка и да й кажа да не се вдава така дълбоко в делото по строежа, защото има опасност за здравето и за живота й.

Като отидох у какини Станкини, заварих двора гол, без дървета. Предадох й заръката на КеЧе. Тя ме изслуша мълчаливо и изстена: „Те падаха на земята като живи!"....

10060.jpg

* * *

Напролет теренът беше разчистен. Строителните работници започнаха.

Когато беше направен изкопът за мазата, на източния ъгъл зазидаха малко стъкълце с восъчна запушалка. Вътре беше навита на руло бяла книжка с красиво написан с печатни букви следния текст: „Братството е основа на живота."

Ако някога се строи на това място, бъдещите хора ще прочетат тези мъдри думи на Великия Учител Беинса Дуно. Текста написа брат Ангел - архитектът.

Аз знаех да карам велосипед и това беше удобно, за да поръчвам строителни материали, без да се бавят зидарите. Покупките оправдавах пред брат инженер Панчо Панчев. Така участвах в строежа.

***

В салона на братското лозе има една фотография. Вярна е мисълта, че колкото по-стара е снимката, толкова по-младо е лицето. Само че възрастните хора от снимката са си заминали, а децата са вече сивокоси и белокоси. Тази снимка представя оркестъра на Братството. Диригент бил брат Матей Калудов, другарят на Мария Калудова, която подари салона на ул. „Петко Каравелов". И двамата бяха хора с голяма щедрост и с голям замах. Брат Калудов свирел на цигулка. Той бил не само добър цигулар, но и добър музикален агитатор, добър музикален педагог. Хора, които били нотно неграмотни, брат Матей ги карал да свирят.

На снимката е и брат Васил - скулпторът. Когато го поканили да свири в оркестъра, брат Васил се дърпал:

— Ама аз никога не съм хващал виолончело.

— Нищо от това - насърчавал го брат Калудов. Ти можеш, ти си човек на изкуството, имаш сръчни ръце.

Така Ставрев влязъл в оркестъра на Братството.

Такива са били първите ученици на Учителя.

***

Новият салон се вдигаше бързо. Стана строен, с едно светло антре отпред.Три големи прозорци на юг го осветяваха. Поставиха покрив, но на тавана още стояха гредите. Наши приятели често идваха да видят как вървят строителните работи.

Един следобед брат Васко донесе една диня и пожела да я срежем. Обърнахме дюлгерските корита -станаха столове, едно по-голямо корито стана маса. Настанихме се удобно. Динята се оказа чудесна. По време на яденето брат Васко каза: „Колко много заминали братя помагат на този строеж!" И спомена едно име. В тоя момент на едно място от гредата сякаш някой чукна силно с чук. Васко изговори второ име и тутакси на друго място по гредите се чукна силно с чук. При споменаване на имена на заминали веднага се обаждаха с чукане от гредите. Получи се нещо ритмично - като ударни инструменти на оркестър... Сега повярвах, че заминалите са живи, че не са далеч, че са около нас и че „разликата между този и онзи свят е една стомилионна част от милиметъра".

***

Смесваше и турски думи; за кака Станка казваше той вместо тя. Мъжът й мълчеше. Когато разбра, че кака Станка не е вече стопанка на сградата, жената с пламнали от ярост очи се обърна към мъжа си с думите: „Гьордун му бе, гьордун му?!" (Видя ли бе, видя ли?!) Мъжът нищо не каза, само мълчаливо преглътна този укор, може би заслужено. А жената бутна мъжа си яростно към пътната врата, само дето не го събори, пак повтори същите думи и сигурно щеше да му ги повтаря до второ пришествие. И хукна с енергични крачки към парка на Червения площад.

Какво заключение можеше да се направи от думите и държанието на тази двойка? Че са от някое варненско село, където говорят турски, например Виница, че са някои по-далечни роднини (по сродяване) на кака Станка, че са закъснели да установят с нея някакъв контакт или споразумение приживе или че са закъснели да осъществят по роднински някоя материална придобивка? Нищо не разбрах. Във всеки случай жената си отиде крайно разочарована. А пък клетият съпруг щеше да изкупва някаква вина цял живот. Тези хора повече не дойдоха.

Казват, че каквото добро направят на живия, то е истинското добро. След като си замине, хиляди хвалебствени речи да издумаш, щедри софри да слагаш, да съжаляваш за нестореното, нищо няма цена.

* * *

Може би ще извърша непростима погрешка, ако премълча името на нашия брат Ангел Ангелов. Знае го цяла България - от съборите и от летните лагери на Рила. Той е архитект, цигулар, художник и композитор. Много е популярен и винаги е там, където трябва да се свири. Той е безкористен и скромен.

Една сутрин, когато слязохме от автобуса, забързани към братското лозе за Паневритмия, една сестра от Айтос ми каза:

— Вие трябва да се гордеете с брат Ангел.

— Ние действително се гордеем с него - казах аз.

10061.jpg

Братският салон в града беше на името на двама наши братя - Стоян акордеониста и Петър шивача. Те бяха роднини. И двамата си имаха собствени жилища. Доста дълго Братството се радваше на салона. Беше в града, имаше удобни градски автобуси до него, беше топъл и слънчев. Случи се така, че след 1944 г. излезе закон, щото едно лице може да притежава само един имот (жилище). Така че, двамата братя, които назовах по-горе, трябваше да избират. И те, разбира се, избраха собственото си жилище, като по-сигурно. Можеше да се задържи салонът само при положение, че има между нас семейство с три деца. Но понеже тогава не се намери такова многодетно семейство, салонът се продаде на чужди хора. Казват, че сега там са вдигнали жилищен блок. Сигурно са прочели надписа, вграден в основите: „Братството е основа на живота."...

Сега вече нашият поглед и внимание се насочиха към салона на братското лозе.

***

Ако някой каже, че братските хора не разбират от строеж, ще си направи шега. Затова всички, цялото Братство, колкото и каквото умение имаше, се дигна на крак, запретна ръкави при последния ремонт на салона. Всички като любоделни пчели приобщиха усилията си за неговото разширяване, подобряване и почистване. Тук намериха духовно съкровище онези, които го търсеха. Тук се утолиха жадните за обич души. В този Нов храм наситиха глада си за правда онези, които я търсеха още преди векове. Тук се утешиха. Затова на въпроса ми как намира Варненското братство баба Ванга ми отговори: „Вие сте добре. Ще дойдат нови хора и ще се наложи да разширите салона. Да имате

повече Любов!"

***

Изминаха 50 години оттогава (1927 - 1977). Чудно нещо. Много неща се промениха, много вода изтече. Изглежда, нещата се повтарят, може би, с нов заряд!

Преди половин век влязох в Братството. Първата беседа, която чух, беше „Марта и Мария". Пак беше неделя, пак беше Великден. След толкова години - пак същата беседа! Една мисъл запомних: „Мария избра [по-] добрата част". А какво разбрах? - За да успява човек, трябва да служи на Светлото Начало в Живота.

***

В салона на варненското лозе идваха от други градове певци и музиканти. Често идваше Йоанна Стратева - цигуларка от София, със своя колега Петьо Цанов - китарист от Шумен. Майката на Йоанна също свиреше на китара. Звуците на музиката им топло и нежно се издигаха и увисваха във въздуха като гирлянди от бели рози. Наскоро те изнесоха концерт от творби на Беинса Дуно. Брат Огнян Николов - оперен певец, водеше със себе си певци и музиканти, свои колеги, и пълнеха въздуха с хармония.

***

Брат Николай Дойнов от София имаше във Варна лозе с лятна къщичка. Там прекарваше лятото цялото му семейство. Чуден човек беше този брат Николай. Физик и астроном, беше написал книги по астрология и правеше верни хороскопи. Той също е автор на историята на Братството в България. По негова идея и участие се построи продължение на салона - кухня-трапезария с две врати: южна, която гледаше към светлините на морския фар, и западна, която водеше до каменното огнище. Сладкодумен и духовит беше. Около него винаги имаше хора. Той услужваше на хората безкористно.

Тогава беше построена и една барака за дърва и инструменти - толкова красива, че прилича на творение на изкуството.

Във Варненското братство винаги кипеше живот. Често идваха гости. Тихо беше само когато хората

възлизаха на Рила.

* * *

1996. Вече е средата на октомври. На поляната на братското лозе още се играят паневритмични танци. Една година есента беше мека и топла и ние играехме Паневритмия до Коледа.

През пролетните утрини много млади хора се качват на Каменна могила, за да изживеят радостната тръпка от слънцепосрещането. През пролетта върхът изглежда виолетово-синкав. През есента, когато листата се обагрят оранжево-червени, храстите на смрадликата изглеждат като запалени клади...

И днес там пак вее вятър и пеят волни птички.

За нас могилата е свято място. Тя пази спомена, че на върха и се е качвал един Велик Учител.

Редактирано от Хриска Берова
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...