Jump to content

26. ЖЪТВАТА


Recommended Posts

26. ЖЪТВАТА

Жътвата на нивите започна. Но ние не бяхме хващали сърп и не знаехме да жънем. Нямаше кой да ни научи. Жечо мислеше, че ние това го знаем и умеем, както умеем да пеем, да пием топла вода и да гълтаме топъл качамак. Жечо бе останал у дома и се занимаваше с добитъка. Беше ни изпратил по живо и по здраво за първата жътва. Предаде ни сърповете, които беше наточил и ние пристигнахме до уречената нива. Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше. По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха. По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По-добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно." Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък. Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири." Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!" Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1-2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение. Но храната ни по това време бе слаба, млякото на кравите пресекна и малкото мляко, което успявахме да надоим го подквасвахме и след това го разреждахме с много вода и се получаваше мътеница и за тези горещи дни беше най-хубавото питие. От някъде Жечо беше взел на заем житце, което беше смлял, но и то свърши, защото с качамака отдавна се бяхме разделили. Започнахме да усещаме глад. Тогава Жечо изрече тъжни думи: „Ех, братя, няма вече брашно, няма зърно, няма качамак, а ще трябва да смелим ечемика на конете." „Ще го ядем. Щом конете го ядат и ние ще го ядем, за да бъдем яки и силни като коне." А Жечо само се усмихва тъжно и казва: „Братя, не е лесно да се яде ечемичен хляб." Ние не разбрахме какво искаше да ни каже. Но после разбрахме. След като смляха емечика на воденицата, след като омесихме хляба и го опекохме на подница и под връшника, най-тържествено го разпределихме между гладните събратя. Започнахме да дъвчиме гладни. Яли ли сте ечемичен хляб? Той е вкусен, но е клисав и не поема никаква слюнка в устата ти. Залъка си остава отвътре сух, а отвън само леко се намокря. Дъвчеш, дъвчеш и нищо не предъвкваш. А когато дойде време всичко това да преглътнеш, е, това беше най-трудното. По едно време се сетихме, че може да го прекарваме с глътка вода и така правехме. Добре че по това време узряха джанките и от тях варехме компот, разбира се без захар, нямахме пари, но иначе беше много вкусен.

Случи се така, че се спука последната подница. Отидохме с Жечо в една далечна местност и накопахме глина, която докарахме с каруцата. После с босите си крака я мачкахме докато я размачкаме с вода и я омачкваме, за да приготвим от нея глинено тесто. По тертипа на старите подници, които имаха форма на дълбока, кръгла тава, успяхме да изваяме от глината с подобна форма нашите подници. Направихме десетина. Сложихме ги на слънце и те изсъхнаха. След това взехме една от тях, сложихме я на триножника на огнището и на слаб огън я опекохме, за да не се напука. След това се сдобихме с първата наша подница, сложихме я на триножника, когото наричаха тук оджак и отдолу накладохме огън, за да се нагрее подницата. После с две големи маши я обръщахме, слагахме на земята, избърсвахме дъното с влажен парцал и поставяхме приготвената ечемичена пита. От горе се поставяше връшник, то е един купест похлупак, така устроен, че да покрие отгоре и подницата и питата, а върху него се поставяше жар и пепел. Така питата от топлата подница и топлия връшник се печеше. Това е най-лесният начин да се сдобиеш с вкусен хляб. Така си изпичахме ечемичените пити.

Бяхме осем млади и здрави хора, които усвоиха жътварството и успяхме да завършим нашата полска работа преди селяните. Ожънахме житото, направихме го на снопи, наложихме го на кръстци и бяхме готови за хармана, да овършеем житото. И така щяхме да се сдобием с жито за хляб. Но селото се управлява от кмет и община. В селото по-рано е имало кражба на снопи, тъй че сега не се позволява да се внасят снопи от полето и да се започне хармана докато всички селяни не бъдат готови с жътвата. Денят определен за пренасяне на снопите беше след 15 дни. А до това време ние не можехме да работим нищо друго. Нямаше какво да правим. Не позволяват да се пренасят снопи, за да не се краде от полето. Не признават нищо, че сме гладни и няма какво да ядем. Когато всички са готови с жътвата, тогава всички селяни в един-два дни пренасят снопите си от полето и цялото село започва в един и съши ден хармана. Да се чудиш на тази вътрешна организация. Нямаше как, трябваше да се подчиним

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...