Jump to content

Из дневника на сестра Е. И.


Recommended Posts

Из дневника на сестра Е. И.

На този свят всякога и навсякъде се намират люде, които живеят в непрестанна тревога около неразрешения въпрос за безсмъртието на душата. Има натури, духовното развитие на които е доста изостанало. Те живеят своето биологично битие и дори да имат някаква култура, все още не са се доближили до вечния парещ въпрос за смъртта и безсмъртието. За тях дните се редуват безбурно и без никакви конфликти. Животът, разбира се, и на тях сервира всевъзможни задачи, но те ги решават с подръчните конвенционални методи и най-често така, както повеляват интересите им.

Други натури обаче живеят по-трудно, защото дълбоко в тяхното съзнание се е пробудил един неспокоен огън, който трепти, пари от време на време душата им и държи тяхната размисъл будна и напрегната. Те не са доволни от това, че всичко изглежда като голямо безсмислие, тъй като настъпват дни, когато и богатството, и славата, и целият живот рухват пред името на смъртта. Някои от тези натури, които имат по-слаба съпротивителна сила, падат по-бързо, отчайват се и завършват печално своя живот.

Третата категория мислящи същества с по-активен натюрел стават вечно търсещи, неспокойни, но упорити в желанието си да стигнат до една точка от своето размишление и в своя емоционален свят, където ще престане колебанието и ще настъпи относителното спокойствие по хамлетовския въпрос: „Да бъда или да не бъда?“

От дневниците и автобиографичните бележки на някои братя и сестри - ученици на Учителя, ясно проличават тези, принадлежащи към третия тип хора, които не са стихнали в своето неспокойно дирене, докато не са докосвали мига, когато при среща с Учителя са изчезвали техните терзаещи ги противоречия.

Разбира се, както е известно от окултната наука, тяхната карма остава все в сила, защото законите на мировото равновесие, нарушени веднъж, трябва да се възстановят, но въпросът „Да бъда или да не бъда?“, престава да съществува.

Нека проникнем в дневника на една сестра от Търново и да се поспрем на някои, написани в него, неща.

Още като ученичка в първите класове на гимназията у нея се изправил със съдбоносна сила въпросът дали съществува Бог и дали има други светове освен нашия свят. В гимназията ги възпитавали в религиозен дух. Всяка неделя ги водели в църква. Обрядите и религиозната тържественост на православното богослужение събуждали у нея чувство на благоговение, но основният въпрос все оставал открит. Тя считала за недостатъчно това, че ще запали една свещица, която след няколко минути ще угасне. Какво значи този акт пред лицето на това Велико Същество? Тя не могла да отговори на този въпрос, а и служителите в храма не били в състояние да утвърдят в душата й една несъмнена вяра.

Един ден сестра Е. И., чийто дневник сега прелистваме, запитала учителката си по психология госпожа Благоева, дали човешката душа е безсмъртна. Учителката я потупала по рамото, усмихнала се учудено и рекла: „Дете, никой философ досега не е могъл да каже какво нещо е душата.“

По-нататък младата девойка престанала да задава въпроси.

Така, живеейки със своята неразрешена енигма, тя завършила гимназията през 1896 г., простила се с другарките си, с хубавите незабравими дни на ученичеството и след няколко години станала начална учителка в Габрово. Две години след това тя се и задомила.

През 1905 г. в Търново дошъл Учителят. Там той изнесъл няколко сказки по френология. При препълнен училищен салон Учителят с помощта на карти е доказвал правотата на окултната наука и давал убедителни доказателства за това, че строежът на човешкото тяло, формата на черепа, не са нещо произволно, но зависимо както от миналото на родовете, на които е потомък изследваният човек, така и от неговия психически строеж - от неговите мисли и наклонности, и обратното морфологията на физическото тяло - предимно главата и израза на лицето, който е предмет на друга част от окултната наука, дава указания за основните черти и склонностите на индивида. Това съответствие между човека „отвън“ и човека „отвътре“ направило силно впечатление на чувствителната и все още жадуваща душа на сестра Е. И. и тя видяла в тази сказка по френология началото на отговора на вълнуващия я въпрос.

Учителят предприел в Търново една серия от своите френологически измервания, които съставят един интересен и активен период от работата му по изучаване особеностите на българския народ, сред който той е дошъл на работа.

Сестра Е. И. още при първата сказка пожелала да благодари на Учителя за светлината, която вече озарила нейното съзнание, тъй като сказката била ако не врата, то поне пролука към един необикновен свят, където без друго чака отговорът на смущаващият я въпрос.

Когато след няколко месеца Учителят се явил отново в Търново, сестра Е. И. имала възможност заедно със своя съпруг да бъде по-близо до него, тъй като той направил в една фамилия няколко френологически измервания, между които и на самата нея, както и на съпруга й. Тогава тя видяла отблизо колко необикновен човек е Учителят и какво могъщо е неговото влияние.

За необикновените и надчовешки сили и възможности на Учителя сестрата разбрала по-късно, когато нейният съпруг е бил преместен на работа в друг град, където той внезапно заболял. Останали сами в чужда, непозната обстановка, те били на ръба на отчаянието. „Сега само Господ може да ни помогне!“ - казала сестра Е. И. През нощта тя сънувала сън, в който някакъв глас й нашепнал да се отнесе за помощ до Учителя, но нейното безпокойство си останало, тъй като тя не знаела нито адреса, нито „професията“ му, за да се обади с писмо. Все пак тя написала кратко писмо на името на Учителя. Станало обаче нещо неочаквано. След няколко дни Учителят пристигнал в същия град и ги посетил. „Господ нареди да дойда при вас казал Учителят - защото, когато слагахте болния на леглото, казахте: Освен Бог никой не може да ни помогне.“

Много учудени, те запитали откъде знае той всичко това, а Учителят съвсем спокойно отговорил:

„За тези, които чуват и виждат, не съществува нито разстояние, нито преграда.“

След като казал тези думи, Учителят поискал да му донесат една чаша с прясна вода. Войникът, който служел при съпруга на сестра Е. И., донесъл чашата с вода, а Учителят взел една чаена лъжичка, гребнал от водата и я поднесъл на болния да пие. Не минало повече от половин час и болният станал и почнал да се разхожда из стаята. На стомахът му станало много по-леко и макар още слаб и изтощен, до вечерта се почувствувал съвсем здрав. Учителят му казал, че той на другия ден може да иде и на работа.

Недълго след това в къщата пристигнал лекарят, който бил натоварен от службата да следи за състоянието на болния. Когато влязъл в стаята и видял, че пациентът се разхожда ободрен и здрав, казал: „Тук е станало някакво чудо, с което единствено би могло да се обясни това внезапно подобрение. Аз очаквах, че за лечението му ще бъдат потребни не дни, а седмици.“

Лекарят се запознал с Учителя и дълго разговаряли по различни въпроси. Между другото Учителят му обяснил, че освен средствата на медицината, съществуват и други фактори, които могат да помогнат на човека. Този разговор е дал повод на Учителя да бъде поканен в службата на оздравелия съпруг на сестра Е. И., за да изнесе там сказки, както и станало.

Веднъж по време на пребиваването на Учителя в дома на сестра Е. И. служителят видял през прозореца как Учителят се моли. Цялата стая била осветена с необикновена мека светлина. На утринта той попитал господарката си: „Какъв е този господин - нашият гостенин? Той не е обикновен човек. Дрехите му светеха и цялата стая беше осветена с тази светлина.“ Госпожата се опитала да го убеди, че всичко това така му се е сторило, но човекът настоявал на своето. Тогава на сестра Е. И. не й оставало нищо друго, освен да му разкаже всичко, което знае за Учителя.

И по-късно, през м. февруари на същата 1905 г., семейството на сестра Е. И. е станало свидетел на необикновени неща и случки, които ясно доказвали, че гостенинът е необикновен човек. На една екскурзия със съпруга на Е. И. Учителят е превел спътника си над една пропаст, за да стигнат невредими върха, към който се запътили. На същата екскурзия Учителят е посрещнал с удоволствие заваляването на неочакван сняг, като че това разнообразявало пътуването и променяло еднообразието на преминаващите дни. Веднъж, когато стигнали до една доста голяма и буйна река, която е било невъзможно да се прегази, той се обърнал към обезсърчения свой спътник с думите:

„Не се безпокойте, скоро ще дойде човек с кола и ще ни преведе през реката.“ Само след няколко минути след тези успокояващи думи, пристигнала кола и коларят любезно поканил и превел през реката двамата случайно срещнати пътници.

Когато пътували из една планина, една група овчарски кучета се отделила от стадата, които пасяли наблизо, и стремглаво се насочили към тях. Те били толкова разярени, че И. помислил, че ще бъдат разкъсани. Тогава Учителят съвсем спокойно застанал напред и когато кучетата го доближавали на около един метър пред него, спирали се, поглеждали го и с едно изскимтяване се връщали назад, сякаш там около Учителя имало някаква преграда.

Друго нещо, което направило впечатление на сестра Е. И., след като се върнали не само от екскурзията, но и когато вече променили своето местожителство и се върнали в Търново, било поведението на Учителя, когато нейният съпруг отрязал една зарзала заедно с плода. Тогава Учителят се затворил в стаята си и три дни отказвал да приема храна. Като изминали тези три дни, той казал на сестрата: „Знаете ли, че отсичането на едно дърво, може да ви донесе беда?

Трябва да имате уважение към всичко живо, което Бог е създал.“

Тогава домакините разбрали защо е бил този тридневен пост.

В записките на сестра Е. И. е отбелязано и следното любопитно нещо.

„Когато убиха Стамболов, Учителят беше у нас, в Търново. На самата вечеря, той се обърна към нас и каза: „Убиха Стамболов“. Ние запитахме дали тази ужасна новина е вече съобщена във вестниците, а той отговори: „Престъплението се извърши съвсем скоро и вестниците още не са успяли да го съобщят. Същото нещо се повтори, спомням си, и когато убиха министър Петков.“

Учителят предсказа - пише сестра Е. И., че моят брат, който през Балканската война беше на фронта, ще се върне ранен, „ще го посрещнете в Търново, когато падне Одрин“ - каза той и така стана.

Много още случки е записала сестра Е. И. в своя дневник, но ще се ограничим с казаното дотук, защото и други братя и сестри имат интересни преживяни неща и е невъзможно да се помести всичко в една книга.

Накрая ще предадем следните негови думи: „Ако българите следват Божите пътища, ще притежаваме територията до линията Енос-Мидия, но вървят ли по свой ум, ще преживеят много изпитания. Един ден балканските държави и славянството ще трябва да се обединят. Това е по Божия план. Не направят ли това, постоянно ще бъдат бити и макар и късно ще потърсят пътища за разбирателство“

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...