Случка на фронта - разказ на брат Г. Р.

[daaah]

Случка на фронта - разказ на брат Г. Р.

И този разказ на Г. Р. ни показва как Учителят при някои особени обстоятелства повдига завесата пред своето духовно „Аз“ и дава възможност на някои от учениците да надникнат в онова, което той старателно прикриваше.

Когато брат Г. Р. е бил юноша на около 15 години, видял през 1906 г. за пръв път Учителя в град Ямбол. Събранието, което се състояло в този град с присъствието на Учителя, е било в дома на родителите му. Макар и в ранна младенческа възраст юношата е слушал с увлечение беседата. След всичко, което чул, у него възникнал въпрос, който останал неразрешен. Какво е това Бог? - попитал се той. Чувал е да се произнася думата Бог, но нямал никакво понятие за съдържанието на тая дума.

Веднъж след една такава беседа, държана в техния дом, Учителят тръгнал да си върви, но младото момче Г. Р. тръгнало след него все така умъчнено, че не притежава отговор за въпроса, който го тревожи. Така то вървяло след Учителя, но нямало кураж да го запита за това, което е искало да научи. Отведнъж Учителят се обърнал към него и без да му е бил задаван някакъв въпрос, казал:

„Бог е същество, центърът на което е навсякъде, а периферията никъде.“ Така младият тогава Г. Р. получил един отговор на своя въпрос, който не е бил веднага проумян, но който станал тема за размишление и от който отговор той по някакъв начин проумял, че за Бога не може да се говори конкретно като за вещ или живо същество от нашия свят, а нещо, което е все още необхванато от човешкия разум.

Минали години. Дошло време, когато брат Г. Р. трябвало да отиде на военна служба. У него се появило сега ново и немалко противоречие между изискванията на войнишката клетва и учението на Бялото Братство, според което човек не трябва да убива.

Когато един ден през 1914 г. Учителят дошъл в Ямбол, брат Г. Р. го замолил да му разреши това противоречие. Учителят му казал:

„Ако човек спи и върху него произнесат клетва от негово име, човекът не е отговорен. Ученикът на Бялото Братство е извън войната. И на дъното на ада да го изпратят, той трябва да знае, че и там има души, на които трябва да помогне. Когато съзнанието на ученика не споделя това, което е принуден да направи, както за пример произнасянето на клетвата, тогава той не е отговорен.“

Така и станало. През 1915 г. войната се обявила. Войските прегазили Сърбия, а на фронта, където бил брат Г. Р., така се случило, че когато полкът бил на бойната линия, ротата на Г. Р. била в резерва. Това се нареждало само по себе си, без ничия намеса.

Малко по-късно брат Г. Р. бил вече на Солунския фронт, на Гръцко-Сръбската граница. Неприятелят бил разположен долу в полето, а нашите войски - на по-високо място в планината. Вечерно време е трябвало да отиват на секретни постове. Пред нашите военни части имало наклонен терен около 30 градуса. Вляво - висока скала, до която се отивало по хоризонтален път, а от долната страна след постепенния наклон започвала почти вертикална стръмнина. Там горе, малко надясно от скалата Петреник бил настанен секретен пост.

Една нощ - точно в дванадесет часа, нашият брат Г. Р. бил на пост. По едно време нашият пост при скалата открил огън. Изстрелите били насочени към мястото, където бил Г. Р. Нищо не се виждало в тъмната нощ, но брат Г. Р. разбрал, че полкът се вдигнал в тревога и заел позицията си. Нищо повече не последвало. На следната вечер брат Г. Р. е бил пак на пост до една скала, висока колкото човешки ръст. Изгряла луна и той се замислил за това, колко е далече от своя дом и какво нещастие за човечеството е войната. Замислил се за приятелите в Ямбол, както и за това, колко е далече човекът в своето развитие от идеите на Бялото Братство.

По едно време погледнал на юг и в далечината забелязал хора, които правели прибежки към склона, на който се намирал постът. Въпреки това от Петреник не се чули изстрели. Хората там били заспали. В този момент Г. Р. не можел да прецени какво да направи. Ако ги събуди, те ще почнат да стрелят и ще вдигнат полка в тревога. Ако пък не ги събуди, може, тръгналите по склона неприятелски групи, да ги заловят живи. И в единия, и в другия случай ще има жертви, а Г. Р. не искал да стане причина за това. Положението му било много тежко.

Същинско изпитание, от което трудно би излязъл, без да наруши своите принципи на ученик. В тази тревожна минута той си спомнил думите на Учителя, че ученикът на Бялото Братство е извън войната. В това тревожно, но същевременно молитвено състояние той погледнал напред и в полуздрача на лунната нощ видял образа на Учителя, който сякаш изплувал в пространството. Забелязал, че има на дрехата си кордон. В ушите си доловил и глас, който казал: „Няма нищо.“ Това Г. Р. чул три пъти и образът изчезнал. След всичко това брат Г. Р. събудил подчасовия, който също забелязал прибежките на хората в низината. Събудил и останалите, но Г. Р. им казал да не стрелят, защото той отговаря за всички.

Насърчен от това видение в нощта, брат Г. Р. казал, че ще слезе надолу и сам ще провери положението. Когато слязъл надолу, видял, че в основата на възвишението имало висока папрат, която от слабия ветрец се полюшвала и давала илюзия на хора, които правят прибежки.

Изминало доста време от тази случка и тя почнала да избледнява в съзнанието на Г. Р. Не само това, но братът почнал да се съмнява дали това видение през нощта не е било илюзия или пък халюцинация. Така продължил той да изпълнява своите обязаности, докато един ден го пуснали в отпуск. Преди да замине за Ямбол брат Г. Р. останал за един ден в София и се отбил при Учителя, който тогава живеел на „Опълченска“ 66. Учителят го посрещнал долу при вратата и повел с него разговор. По време на разговора на Г. Р. минало през ум да запита Учителя за онази случка, но се стеснявал да заговори. Накрая трябвало е да си тръгне и да освободи Учителя, който вероятно е имал и други посещения. Когато си вземал сбогом Учителят му казал: „Помни адреса ми!“ Братът отговорил, че знае добре адреса: „Опълченска“ 66. „Не, не - рекъл Учителят - в случай на нужда пак ме повикай.“ Тогава чак брат Г. Р. се осмелил и запитал: „Учителю, истина ли беше онова, което стана онази нощ с мене?“. „Истина беше. И когато стане нужда, пак ме повикай.“ Брат. Г. Р. се учудил на паметта на Учителя, който имал толкова срещи и с толкова хора от различни градове на страната.

Учителят вижда като на длан и знае всичко за хората, които вървят в неговото учение.

Пак същият брат Г. Р. разказва за един разговор с Учителя, който предаваме по-долу.

Към края на пролетта на 1918 г. той е бил пак в отпуск. Тръгвайки от родния си град към София, откъдето е щял да продължи за фронта, той бил в доста потиснато настроение, защото си мислел, че войната ще продължи още много време. Освен това и навалицата във влака била толкова голяма, че от притискането с другите пътуващи войници се счупил и часовникът му. Това нещо го натъжило още повече, тъй като той го взел за белег, че няма вече да се върне жив в своя дом.

В София братът се отбил при Учителя и в разговора си с него го помолил да му каже съвсем открито, дали наистина този път ще дойде неговият край на земята.

Учителят помълчал и погледнал напред и доста нависоко над хоризонта. По едно време трепнал, а брат Г. Р. се смутил, защото очаквал, че след това трепване Учителят ще потвърди неговото опасение. Вместо това Учителят се обърнал към него и го запитал:

- Ти бил ли си на някаква височина, където има поляна, оградена с букова гора? Там, на тази поляна са паднали много войници от двете страни.

- Минал съм през такова място, но сражението е станало два дни преди това с нашия полк, имало е дори ръкопашен бой и поляната беше покрита с трупове на български и сръбски войници.

Брат Г. Р. чакал нетърпеливо какво по-нататък ще му каже Учителят. След недълго мълчание Учителят продължил:

- Ще идеш на фронта и пак ще се върнеш. Зарадван, брат Г. Р. благодарил и си тръгнал.

На 18 август 1918 г. французите пробили фронта и оградили голяма част от българската войска. Сенегалци ги закарали като пленници в Солун. На домашните на Г. Р. съобщили, че той е безследно изчезнал. Тогава бащата на Г. Р. се срещнал с Учителя в Търново по време на събора в 1919 г.

- Учителю - запитал угрижен бащата, - какво става с моя син? Ще се върне ли жив и здрав у дома?

- Ще се завърне - отговорил Учителят.

- След колко време?

- Колко време Йосиф стоя в затвора?

- Две години - отговорил бащата.

- Сега той е на изпит и след две години ще се видите.

Точно след две години - на 19 август, брат Г. Р. се завърнал в София.