Разговори с Учителя. Разговор дванадесети

[daaah]

Разговор дванадесети

Още с идването си Учителят заговори, сякаш това, което трябваше да каже, беше продължение на неговата мисъл, с която бе тръгнал към групата ученици.

Учителят: Най-голямата задача на човека в живота е да намери истинския си път. Тогава чак той ще осмисли своето съществувание.

При този разговор ученикът много сполучливо задаваше въпросите, с което разговорът се превърна в цяла беседа, като за разлика от другите беседи тази беше прекъсвана с въпроси, около които се създадоха отделните пасажи.

Ученикът: Вие казахте, че е потребно всеки да намери своя истински път. Това е така, щом го казвате, но хората търсят само материално благополучие? Щом е така, щом като личните интереси ръководят човека, тогава не е ли ясно, че живеем в епоха, когато е спънат духовният развой?

Учителят погледна напред, където между клоните и боровете при източната страна на изгревската поляна трептяха като огромни бели звезди пролуките, през които надничаше доста извисеното вече слънце, и заговори спокойно:

Учителят: Това би било така, както казваш, но в човешката душа живее един често несъзнателен подтик, който пази душите на много хора от пълно потъване в бездната на материята и в измамната сянка на илюзиите.

Всички от групата очакваха с голямо внимание да чуят изясненията, които Учителят щеше да даде.

- Колкото и да се стараят хората да убедят себе си и другите продължи той, - че смисълът на живота се крие единствено в материалното благополучие, те не могат да скрият дори пред собственото си самонаблюдение, че най-голямото в целия им живот е бил някакъв по-рано или по-късно осъзнат подтик. За да стане човек последовател на някакво учение, доктрина, философия, подтикът е дошъл отвътре. Нека проверят себе си тези, които са убедени материалиста, за да разберат, че не е само литературата, която са прочели, не само външните въздействия, които са получили, са причина да поемат този път.

Решителният момент да тръгнат в една или друга посока е дошъл отвътре. Ако не беше така, те биха възприели и всяко друго външно въздействие и биха изповядвали всякакви други идеи. Ако това е вярно за човека, който няма никакво отношение към реалността на духа, колко по-вярно е то за тези, които признават съществуването на една първопричина. За да се убедим във всичката стойност и значение на вътрешния подтик, нека си зададем въпроса:

Кога хората на тази земя са по-нещастни? Дали когато загубят външното си богатство или когато загубят вътрешната си увереност. При външна загуба и при запазен вътрешен ентусиазъм всичко по-лесно се оправя. По-тежко е, когато изчезне вярата в това, което е станало за тях идеал. Тогава животът се обезсмисля.

Има хора, у които този процес става много бързо. Една несполука, едно затруднение в живота може да бъде причина за разочарование и катастрофа. Хората от тази категория не познават закона за смяната на противоположните състояния, които са необходими за развитието.

Ученикът: Какви са тези смени?

Учителят: Животът на земята е такъв. Ако двама души се явят на конкурс, единият ще спечели и ще се радва, а другият ще скърби. И чрез радостта и чрез скърбите човек придобива нещо за своето развитие. Има хора, които са живели повърхностно. Те никога не са познали скръбта и са станали лекомислени и малко празни. Когато човек е изцапан, той се измива с вода, но водата става нечиста. След това по закона за вечния кръговрат водата се изчиства, а човекът може пак да се измърси. Има на този свят красиви, но има и грозни хора. Вие не знаете причината нито на красотата, нито на грозотата. Има случаи, когато грозотата става хубост, а красотата може да донесе нещастие.

Светът е пълен с привидни неща. Нищо от това, което се губи и което могат да ви отнемат, не е ваша собственост. Ваша собственост е само това, с което се раждате и което след всички промени при всички условия остава у вас. Ако в живота си човек успее да стане учен, тази ученост е присадка в неговия живот. Присадката не е основно качество на дървото. Щом тя се отчупи, дървото проявява своето първоначално естество.

Един учен вследствие на някакво произшествие или заболяване може да загуби своето знание. У него тогава остават неговите вродени качества. Има случаи, когато вследствие на натрупвания в кръвоносните съдове големи учени, световни капацитети са загубвали своите знания - присадената си стойност и са проявили изненадващо първични, груби, дори отблъскващи неща. Много неща от живота и цивилизацията - от обрядите и стикецията, са такива присадки. Те не са постоянни елементи па човешкото аз.

Ученикът: Кое е по-важно да развием в своя живот? Колцина от учените и прочути хора в обществото се занимават със своето аз? Нали целият живот на тези, които са се посветили на науката, протича само в усъвършенствуване на специалността?

Учителят: Да, така е. За по-голяма част от тези, които се занимават с наука, грижите са все около това да се получават все повече знания. Това е и похвално, но от много голямо значение е човек в процеса на своето развитие да се стреми да развие своите основни вродени качества. Това всъщност е духовното развитие. Вниманието върху усъвършенствуването на първичното, вроденото не трябва да е по-малко, отколкото е усърдието за развитие и усъвършенствуване на присадката. Човек не бива да е доволен от това, което е, а да се стреми към по-високите стъпала на духовния прогрес.

Волът не трябва да е доволен от своите рога, конят - от своите копита. Как например изглежда за човека доволството на едно прасе? То е унизително, дори отвратително доволство. Така за други по-високи светове изглежда нашето състояние в гъстата материя, така изглежда нашата алчност и нашата похотливост за един поглед отвисоко, за един поглед от световете на напредналите същества.

Когато човек напусне този свят, тогава чак ще види ясно състоянието, в което се е намирал на земята. Имало е случаи, когато душите на някои починали са наблюдавали с неудоволствие излишните и суетни почести, както и пресилената надгробна реч, произнесена над мъртвия труп, защото разбрали огромната разлика между този шумен церемониал и истинското състояние на душата.

В Свещеното писание се казва на едно място: „Пълен с благодат и истина“. Човек все трябва да е пълен с нещо. С какво? Някои ще кажат със знание, със сила, с известност или богатство. Как изглежда човекът, пълен само със знание? Той прилича на енциклопедия, на справочна книга или на библиотечен шкаф. Това е човек без душа - горделив и хладен. Човекът, пълен само със сила ще прилича на бомба, която всеки момент може да експлодира. Пълен ли с само с богатство, заради което хората ще му оказват лицемерно почитание, той ще представлява едно нищо, облечено в преходно и смешно великолепие.

Тогава какво значи да си пълен с благодат и истина? То означава да си създал вътрешна връзка с Бога. А какво повече човек може да пожелае? Такъв, който е осъществил такава, има всичко, това е най-голямата пълнота и най-възвишеното щастие, за което може да помечтаем. Човек, който има връзка с Бога, живее в любов, а любовта, която изпълва живота ни, е вече самото щастие. То се съдържа в нея.

Когато хората слушат да се говори за любовта, разбират различни неща. Необходимо следователно е да се разберем за каква любов става дума. Има любов, която прилича на пукната стомна, водата от нея изтича и свършва. Има любов, която може да се уподоби на здрава стомна, но и тя се изпива. Любовта, за която става дума. прилича на извор с преизобилно бликаща вода. която като слиза надолу в долините на живота, напоява всичко да расте и да даде плод.

Никой обаче не трябва да прави упрек на другите заради това как с познал любовта. Трябва да знаем, че животът на земята е сериозен и труден. Земята е сурово училище и хората непрекъснато се намират на изпит. Да не бъдем самонадеяни, а да уповаваме на Бога.

Познати са случаите, когато в мисълта и убеждението на хора, посветени или посветили живота си на Бога и стигнали до високи върхове на своето развитие, са станали големи пертурбации и огъвания. Големи учени са напускали света на своята наука, увлечени от примката на някоя земна красота. Имало с случаи, когато и светии са съкращавали времето на своето призвание, за да се отдадат на увлечение по мярнала им се пред очите земна хубост.

На земята има ангели, които се разхождат из пътищата като изискани господа, забравили отдавна задачата, с която са дошли на земята. Затова не бързайте да се произнасяте за процеси, които не са завършени. Вие още не сте в състояние да знаете причините за това, което става, нито пък как ще се развият нещата занапред.

Ние често грешим, когато се стараем да дадем точна преценка за това кой е добър и кой е лош. Вие не знаете дори коя от вашите постъпки е добра. Някога направите нещо, което считате за лошо и се чудите защо след него идва второ лошо. Може да се случи да направите добро и да последва лошо. Доброто трябва да се различава добре. Някога дадете пари на беден човек, а той се напие и извърши престъпление. Така са неизяснени постъпките на хората, че понякога вие казвате на добрия, че е лош и обратното. Ето защо ще ви дам едно правило. Запомнете го! Правете добро на такъв, у когото живее Бог.

Луцифер някога бе решил да се състезава с Бога, но той и досега не може да се върне на небето.

Всяко нещо, извършено против Божията воля, е лишено от благодат и истина. Такова нещо завършва с катастрофа. Тя не иде от това, че Бог е жесток, но защото пътят на тъмнина води неминуемо до нея.

На това много ученикът, който използува краткия интервал мълчание, отново зададе въпрос.

Ученикът: Учителю, ние понякога сме затруднени да отговорим на възражения като например следното: Какво направиха християнските народи през двадесет столетия? Нали вървяха по учението на Христа?

Учителят се обърна към запитващия и подчертано, с известна строгост в гласа отговори.

Учителят: Народите, които са живели в омраза и воини, не са вървили по Христовия път. В това отношение трябва да бъдем абсолютни и да не се самоизмамваме. Тези народи, които са служили на друг Бог, който ги е учил да вършат престъпления, а не на оня Бог, Когото Христос наричаше моя Отец, не може да се нарекат християнски. Христовото учение е още в зародиш в съзнанието на хората. То още не е приложено.

Бог, за Когото ни говори Христос, Той никога не е променил Своето отношение към човека. Той винаги се притичва на помощ към оня, който Го е призовал с всичката си душа, сърце и ум. Той ще му изпрати утешител. Под утешител ние разбираме светящия човек. Когато ни посети такъв човек, всичко става ясно и разбрано. Противоречията изчезват и ние заживяваме в хармонията на Всемира. Чуете ли някой да казва, че е тъмно в съзнанието му, ще знаете, че светящият човек го е напуснал. Страшна е тъмнината, когато отсъствува човекът, който носи светлина. Ако вие сте в близост с един от тези Божи служители, в съзнанието ви не ще проникне отрицателна мисъл, чувствата ви ще бъдат от много виеш порядък и от душата ви ще изчезне всякакъв страх.

И друго нещо трябва да научите. Често в Писанието се споменава думата благодат. Под това понятие трябва да имате правилно разбиране. Благодатта не е за ленивците, които чакат всичко да падне наготово в ръцете им. Небето и да е определило нещо, което трябва да получите, вие трябва да направите усилие, за да го извоювате по заслуга. На ленивия никой не ще турне в ръцете това, което му е потребно. Ако някъде ти откажат да ти дадат това, което си поискал, тогава опитай се още на двадесет и девет места, докато го получиш.

Ученикът: Ще рече, че все пак всичко зависи от нас. Благодатта не е подарък, който може да получи както заслужилият, така и незаслужилият.

Учителят: Така е. Благодатта и истината са у самия човек. Ако успеем да излезем от пътя на илюзиите и примамките на този свят примамки, които ни лишават от възможностите да виждаме всичко в яснота, ние ще пробудим заспалите сили в себе си, които сили са най-големият наш дар. В човека чака много голяма и неподозирана сила, която стои неизползувана. Пробуди ли се тази могъща сила, неразбраното става разбрано и привидно непостижимото става постижимо. Ето как благодатта е вътре в самия човек.

Ученикът, след като поразмисли нещо. запита:

- Защо някои хора, които не живеят по изискванията на Божествения закон и са познати като алчни, честолюбиви, дори нечисти в своите сделки, все още живеят добре и са поне привидно задоволени във всяко отношение?

Учителят леко присви вежди, после вдигна глава и с ведър поглед, в който блестеше светлината на една усмивка, каза:

- Не се радвайте на онова „добро“, което е постигнато по нечестните пътища. То е привидно и много кратко щастие. Може хората да не вярват, но проверена истина е, че от богатство, придобито по нечестен начин, никога не може да се очаква добро. Спечеленото с чест има друга валутна стойност. Монетата, която си спечелил по закона на правдата, ще ти донесе много повече добрини, отколкото монетата със същата стойност, спечелена чрез измама. Всяка монета излязла без позволение и без добра воля от кесията, се връща обратно. Бог излива Своето благословение и Своята благодат на тези, които не ходят по пътищата на нечестивите.

Ако ти си взел по нечестен път част от труда на някого, това, което си спечелил, няма да ти донесе благословение. То не попада в Божията благодат.

Хората на земята често повтарят пословицата: „Човек за човека е вълк“. Тази пословица с резултат на един процес в природата, за който сега не ще приказвам. На този въпрос може да се даде светлина само ако се върнем назад в живота, когато се е случило нещо много дисхармонично.

Дълбоки са причините защо вълкът с станал вълк, мечката мечка, змията - змия. Това е все пак разбрано, но защо казвате човек за човека с вълк? Има следователно между хората един остатък от онези далечни дисхармонични процеси. Вълк е тоя, който изяда човека, змия е оня, който като се увие около някого, троши костите му. А каква е задачата на човека? Да надвие тези зверове в себе си и да въздигне това, което с характерно и достойно за човешкото ниво на развитие, което па популярен език се нарича „човещина“.

Човекът, които е получил благодатта на висши сили, не се отличава от другите с някакъв блясък. Той живее незабелязано, но присъствието му носи мир и радост. Той е като извор, който безшумно блика и напоява всичко около себе си. Той е познал Божията любов, пред която всички наслади и богатства и всичката слава на земята изглеждат дребни и суетни неща. Той е придобил най-високото звание - Син Божий, което се дава на такъв, който непрестанно живее в любовта на Бога.

За да има между хората и дори между учениците на различните школи, общества и църкви нееднакво разбиране на думата благодат, причината се крие в това, че хората влагат в нея различно съдържание.

За един човек, който счита яденето и пиенето за най-блаженого състояние, благодатта за него е пълната трапеза. За славолюбивия благодатта е славата, а за трети някоя друга земна наслада.

Благодатта обаче не е нито едно от тези състояния. Благодатта е непозната радост, изворите на която се намират в Царството на Божия Дух. Благодатта не освобождава от страданията, но прави човека годен да ги понася съзнателно, а дори и с радост. Най-надареният е небесна благодат е Христос, който страда най-мъченически на кръста. Христос обаче знаеше защо става всичко това и не се разколеба в пътя си. Мнозина ще се запитат: „Къде с благодатта, щом трябва да си носим кръста?“ Благодатта е в това. че когато поемем съзнателно и с любов своя кръст, ние ще имаме възможност да познаем истината, а истината ще ни направи свободни.

Благодатта е в това, че небето ще ни включи като свои поданици и душите ни ще се възвисят до места, до които не бихме стигнали по пътя на себичното земно щастие.

Не е достатъчно само това дали сме вярващи и се обявяваме официално за такива. Не е до вярването, но до възможностите да се получават плодовете на една вяра, която може да промени живота. Вярването, че на планината има един обилен извор, не е достатъчно, Човек трябва да иде до този извор и да утоли своята жажда. Вярването в съществуването на плодната градина не те ползува. Трябва да отидеш при нея и да вкусиш от нейното преизобилие.

Ние искаме да създадем нов тип на верующ човек. Той трябва да може да промени своето тяло, своя ум, сърце и воля. Новият човек трябва да се откаже от всякакво насилие, от всяка лъжа и користолюбие. Стане ли това, чак тогава ще дойде спасението, за което се приказва толкова много. То не ще дойде отвън, а от Бога, Който е вътре в човека. Един вътрешен преврат трябва да стане в хората, за да минат от смърт към живот.

Къде е Господ? - Така се запитвате вие. Нашият отговор е: не Той е навсякъде и никъде. Пол дилемата „навсякъде“ ние разбираме цялото пространство и всички измерения на всички светове. Под „никъде“ разбираме, че не е на определено място. И за Христос има спор. Как ще дойде Христос, откъде ще дойде? Има едни, които казват, че Христос живее в тази или онази страна. Не, Христос ще дойде като светлина. Той ще говори чрез всичките хора, които са разтворили сърцата си и душите си за Него. Търсете Христа в себе си. Търсете благодатта и истината и не се занимавайте с това, че има добри и лоши хора по света. Всеки е на своето място. И мъчнотиите, и противоречията са на своето място. Те са задачи, разрешението на които ще ни помогне да познаем Бога в себе си.

На земята има състояния на ад и рай. Кога сме в рая? Когато живеем с Бога в себе си. А кога е ад? Адът са нашите страдания, които идат неминуемо от неправилното себепознаване.

Древните философи са казали: „Познай себе си“. В тази повеля не е казано кое себе да познаем. Да познаваш Божественото себе и да му служиш е рай. А да познаеш себето, ограничено в материалния свят. води в ада. Това. дето земята е покрита с кости, кръв, сълзи и безчестия, е пак от неправилното себепознаване. Истинското себепознаване се крие в думите: „Това е живот вечен, да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога Исуса Христа. Когото Си проводил на земята.“

Истинското себепознаване е да познаеш в себе си Господа на Любовта. Само този, който е познал себе си по този начин, се е истински познал. Само такъв знае що е благодат и истина.

С тези думи щеше да завърши разговорът на слънчевата полянка, но изведнъж прокопаха дошли от запад едри капки и един облак се носеше зад тях.

Ученикът: Да идем в салона, Учителю! - каза той с енергичен, но все пак молящ глас.

Учителят, който видя голямото желание на учениците да продължат разговора, усмихна се и бързо се запъти към салона. Групата го настигна бързо.

Разговорът премина на закрито, защото пролетният дъжд вече приятно ръмеше над полянката. На естрадата беше също много уютно за разговор.

Учителят: Виждате ли този дъжд? Той е дар от живата разумна природа за всички твари на земята - най-напред растенията, а след това всички останали същества, които получават храна от растителното царство. Небето е щедър извор на всички блага за живота. Освен слънчева енергия, определена за планетата, всички твари поотделно получават своя дял енергия. Птичките знаят това. Затова преди изгрев слънце застават по клоните и чакат мига на изгрева, за да приемат своя дял.

От това, че получаваме даром живота и силите, които го поддържат, следва, че всяко придобито нещо ни подтиква да помогнем и на онези, които се нуждаят от нашата помощ.

Този закон е валиден и за напредналите същества.

Ученикът: При един разговор с приятели дочух да се говори, че най-великата добродетел е честността. Така ли е?

Учителят: Честността е качество, което трябва да притежава всеки човек. Не само за тия, които се наричат ученици и вървят съзнателно в духовния път, но и за всички люде тя е първото качество. Що се отнася до ученика, неговата честност трябва да го вдъхнови смело и открито да говори на своя учител.

Най-напред човек трябва да бъде честен пред себе си. Елементите на честността са справедливост и благородство. Без тези два елемента честност не съществува. Честността е качество, което не зависи от положението, което човек заема в живота. И да си слуга, и да си цар, богат или беден, трябва да изразяваш честността по един и същи начин. Честният човек прилича на дреха, която колкото и да я перете, не прави водата мътна.

Честният човек плаща своите задължения.

Има един закон в духовния свят, според който, ако имате задължение от десет милиона лева, невидимият свят е готов да го изплати, но дълга ви от пет лева трябва сами да си изплатите. Невидимият свят прощава големите грешки, но малките - никога!

Честният човек не е жесток. В това отношение за понятието честност духовният свят е уточнил други мерки. За пример ловците и риболовците там не се считат за честни.

Ученикът: Учителю, тъй като разбрах, че сте зает с друга работа, която Ви очаква след няколко минути, ще Ви помоля макар и накратко да ни кажете що е това хармония?

Учителят: Хармония се получава при среща на двама приятели, когато всеки от тях вижда у другия най-добрите черти на неговия характер.

Като каза това, Учителят стана, погледна за минутка станалите на крака ученици, вдигна ръка за поздрав и се оттегли. Учениците не успяха да кажат нищо като благодарност, защото тя се четеше в очите им.