НА
БЯЛОТО БРАТСТВО
ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ
Библиотека „Житен клас"
НА
Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО
Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил
Библиотека "Житен клас" София 1999
ГЕОРГИ СЪБЕВ
ГЕОРГИ КУРТЕВ
Епохата на петвековното робство била към своя край. Зачестилите бунтове и въстания против турското робство веднага били потушавани с цената на много жертви - палежи на села и градове, опустошения и убийства. Тия бунтове и въстания били предвестници на наближаващия ден на нашата политическа свобода.
Седем години преди освобождението на България от турско иго, на 3 март 1870 г. в семейството на бай Вълчо - чешмеджията, в град Айтос, се ражда третото му дете от мъжки пол, което кръстили Георги.
Бай Вълчо имал голямо семейство, а доходите му били оскъдни, защото занаятът му носел колкото да преживява. Те едва стигали за най-важните нужди на семейството. Децата му не познавали радостта от получаване на нови дрешки и обувки за големите християнски празници като Рождество, Великден или Гергьовден. В замяна на това природата ги била надарила с интелигентност и силна памет. Георги запомнял урока, още когато го разказвал учителят и вече бил готов за идващия учебен ден. Той нямал учебници, но те и не му трябвали, защото имал силна памет, която много му помагала.
Децата на бай Вълчо закусвали сутрин още в постелите си с коричка хляб, но и тя им се услаждала. В къщи спели в студена стая, защото нямали пари за гориво. Колкото дърва имали, майката ги пазела за готвене и печене на хляб. Спели на земята под общ губер. Ходели боси на училище и през зимата, като тичали по заледената улица до училище, а след като седнели на чина, дълго си търкали краката един в друг, докато се затоплят. Богатите деца в класа сутрин закусвали с бюреци или банички, чийто вкус Георги не познавал, а само ги гледал и преглъщал. Но тези деца, като виждали успеха на Георги в училище, посъветвани от родителите си, почнали да му купуват закуска, а той да им разказва уроците и да им помага, за да си решават задачите. Оттогава Георги вече не останал без закуска. Незабелязано изминали четирите години и той завършил четвърто отделеление - началния курс по онова време, което днес се равнява на четвърти клас. Георги много искал да продължи да учи, но не можел поради бедност. Баща му го пазарил чираче в една кръчма да пали печката и да прави кафета на клиентите сутрин.
През есента на 1882 г. малкият Георги постъпил на работа в кръчмата на бай Тома Вълчев. Чирачето било честно, акуратно и трудолюбиво момче, поради което бай Тома бил доволен от него. Но за да услужи на клиентите си, той често го пращал по домовете им да им носи покупките. Тази допълнителна работа почнала да омръзва на Георги и той я вършел без желание. Ето защо веднъж, след като изпълнил поръчката на бай Тома, не се върнал в кръчмата, а се спрял да брои пироните на една нова сграда. Когато се върнал в дюкяна, бай Тома го запитал защо се е забавил толкова. Георги му отговорил откровено, че вече му било омръзнало да го праща по домовете на клиентите. Бай Тома си взел бележка и вече по-рядко го пращал.
Всеки ден Георги отивал рано да премете и запали печката, преди да са дошли клиентите, но веднъж, още преди да е премел помещението пристигнали първите клиенти и поръчали кафе. Чирачето, за да им услужи, набързо смело и оставило сметта зад вратата и отишло да прави кафе. Но ето че бай Тома пристигнал и като видял събраната смет зад вратата, ядосал се, че не е изхвърлена, взел една солница от масата и започнал да я соли. Посолването на сметта трябвало да означава много неща: каквато е манджата, такъв е и готвачът, а щом гостбата е сготвена, трябва и да се посоли. Това бил един назидателен метод за обучение по онова време, който трябвало да предизвика смях у очевидците и срам за готвача. Георги, като я видял, много се докачил и намислил да си отмъсти на стопанина. Вечерта, когато всички излезли, влязъл в мазето и пуснал да изтече виното от малката бъчва, която не била пълна. На утрото, когато бай Тома дошъл, лъхнало му на вино и казал на чирачето да слезе в мазето и да види да не би да се е скъсал някой обръч, понеже миришело на вино. Тогава Георги му казал, че никакъв обръч не се е скъсал, а той е пуснал да изтече виното от малката бъчва. Когато стопанинът го запитал защо е направил това, Георги му казал, че причината е в това, дето той е посолил сметта. После му обяснил какъв е бил случаят, че клиентите били подранили и бързали за кафе преди още той да е премел кръчмата. Тогава бай Тома се извинил, като и на него поръчал друг път да не прави така, защото с вино се полива и разлива за истинска сготвена манджа. След няколко години, през 1884 г., бай Тома станал кмет на града, тогава той си спомнил за някогашното си чираче, повикал го и го назначил писар в общината, за да му даде професия в ръцете, за което Георги му бил благодарен и признателен. После го повишил в старши писар, което било равно на секретар-бирник. Когато по-късно се открила такава длъжност в село Сара-кая, а сега с. Скалак, Георги бил назначен за секретар-бирник.
Като секретар-бирник в с. Скалак, Георги бил повикан в гр. Айтос от държавния бирник, който му посочил една торба с пари и му казал: „Това са ваши пари, които са събрани от отчисления. Тези пари никъде не се водят, нито някой ще ги търси. Решете с кмета как да ги оползотворите." Георги взел пълната торба с пари, върнал се в общината и казал на кмета, който бил турчин - неграмотен, обаче много честен човек. Както кметът, така и секретар-бирникът били честни хора и вместо да си поделят парите, употребили ги за обществени нужди за селото. Разчуло се между турското население, че бирникът донесъл торба с пари и вместо да ги закопае като имане, ги предал на техния турски кмет. Благодарили в джамията на следващия ден на Аллаха, че им изпратил такъв бирник, а не обирджия посред бял ден. Георги бил бирник в това село от 1887 г. до 1901 г.. след което отива да отбива редовната си военна служба.
5. ТУРКИНЧЕТО ГЮЛСЮМ СИ ТЪРСИ ЖЕНИХ
Веднъж, когато Георги тръгвал за града по работа и току-що бил минал реката, и влязъл в гората, пред него излязло едно туркинче на около 18 години, в цветущата си възраст. Казвало се Гюлсюм и била тайно влюбена в него, а той бил на същата възраст, още преди да е отбил военната си служба. Гюлсюм му казала: „Георги-ефенди /господине/, аз много те обичам. Искаш ли да се оженим? Готова съм да ти пристана. Ето, нося си и бохча с дрехи. Харесваш ли ме? Взимаш ли ме?" - „Тук не е въпрос за харесване - казал Георги - ти си хубава, но си от друга вяра и народност. Как може така? Ти помисли ли по този въпрос? Ако се оженим, децата, които ще се родят, от каква вяра и народност ще бъдат?" Девойката се смутила, защото и през ум не и било минало такова нещо. „Ти ще си намериш мъж от вашата вяра -продължил Георги - и аз ще си намеря жена от моята вяра. Сега побързай да се прибереш у дома си, докато не са ни видяли, че разговаряме насаме на такова скришно място, че ако ни видят, лошо ни се пише и на двамата." Гюлсюм въздъхнала дълбоко и тръгнала бавно към селото. Разминала се с жениха. Други са били пътищата и на двамата - всеки поел своя си път.
През 1901 г. Георги отбива редовната си служба в Бургас, но много искал да следва санитарната школа в гр. Сливен. За школата му трябвало ходатайство на някой военен. Имали един познат в град Бургас и Георги отишъл да се срещне с него. Но колкото пъти отивал да го търси в казармата, сякаш нещо отвътре му казвало, че този човек няма да му свърши работа Всеки път, когато той отивал да го търси, същият глас у него му прошепвал същото и няколко пъти се е връщал, без да се срещне с него. Вечерта майка му го питала за тази среща, а той й казал, че един глас отвътре непрекъснато му напомня, че техният познат няма да може да му свърши работа. „Може да е за добро" - казала майка му и го успокоила.
Колко бил радостен Георги, когато след 2-3 дни получил писмо да се яви в санитарната школа. Кой бе му ходатайствал и досега никой не знае, но на неговата писмена молба се получил отговор. Значи някой е ходатайствал. Останал е непознат и невидим с едно направено добро. Със завършване на санитарната школа през 1893 г., Георги се освобождава от военна служба. Скоро след това той се задомява. По липса на място за фелдшер в гр. Айтос, отива секретар-бирник в с. Люляково, където служи до 1907 г., след което се връща в Айтос като фелдшер и до края на живота си работи като фелдшер. Непознатият и невидим благодетел е предвидил това и определил точно пътя на Георги Куртев.
През времето от 1901 - 1907 г., Георги е бил секретар-бирник в с. Люляково. Когато отивал в града по служба, пътят му минавал през с. Череша. На всяко минаване се отбивал при бай Петър абаджията за малка почивка на коня, който яздел. Там често намирал една Библия отворена, от която майсторът четял на калфи и чираци, като ги учел освен на занаят, но ги и възпитавал в християнската вяра и добродетели. Веднъж Георги, като заварил Библията пак отворена, поискал позволение да почете малко от нея. Прочел една глава, прочел втора, но все му се искало да продължи, а път го чакал. Ето защо още същия час решил да си купи Библия. И когато наскоро намери и купил, много се зарадвал, че вече със себе си има неразделна спътница. Тя го придружавала през целия му живот. Една среща може да промени пътя на човека, ако човек е тръгнал наистина на път.
Като дойдел в общината държавният бирник, Георги отивал при него и проверявал за кого е приготвено червено известие, вземал го, прибирал го, плащал данъка и си мълчал. Когато турците отиват в общината, подлежащи на секвестър и молят за отсрочка на данъка, те с изненада виждат, че данъкът им е платен. Те скоро разбрали кой е направил тази работа и мълком решили да му „отмъстят". Когато станало време за жътва, събрали се една дружина от около 20-30 човека и отишли да му пожънат нивата с жито от двайсетина декара. Общината му била дала едно място за посеви, за да си изхранва семейството.
Научил Георги, че чужди хора му жънат ниьата и отишъл да им се кара: „Какво правите тук, бе керата? Кой ви позволи да жънете чужда нива? Отговаряй, Осман Ага." Тогава също „разсърден", Осман Ага му отговаря: „А на тебе, Георги ефенди, кой ти позволи да ни плащаш данъка на държавния бирник?" Тогава и двамата се усмихнали и „кавгата" се прекратила. Ето така е работил между турци и българи.
По онова време имало две политически партии, които се състезавали кой да вземе властта: демократи и народняци. Първата била партия на народа, а народняшката партия била за богатите хора. През 1904 г. народняците загубели изборите, въпреки голямата агитация. Демократите в село Люляково, с 3/4 турско население, не се виждало да агитират, но се случило така, че спечелили изборите. Понеже Георги бил демократ, имал добро отношение към турското население, то чорбаджиите го намразили и търсили начин да му отмъстят, Една вечер кошарата му била опожарена, стадото избягало през отворената врата и се пръснало през нощта из гората. Събрали се добри хора, направили нова кошара и събрали разпръснатото стадо. През нея година имало голяма суша. Реколтата в полето не станала. Настъпил глад. Бедните скоро изяли онова което били оставили за семе, за посев. Като нямали пари, почнали да вземат заем срещу новата реколта. Алчността на богатите излязла наяве. Някои от тях, като Христо Върбицалията, аз ти бях смъртен враг. Аз пратих да ти опожарят кошарата. Аз устроих банкет в гората, но ти не дойде и добре стана, че не дойде. Ако беше дошъл, щеше да бъдеш убит и сега ти щеше да лежиш в гробищата, а ние тук щяхме да се избием и изколим, без да има кой да ни помирява. Прости ми, Георги, за злото, което съм ти мислил. Аз до днес не съм те познавал, защото само ти от всички съседи единствен остави своето спокойствие и дойде да ни помиряваш. Прости ми за злото, което съм ти сторил."
Двамата се прегърнали и разцелували. Запрегръщали се всички, като взаимно си искали прошка с просълзени очи. „Георги, от днес аз ти ставам приятел." - отсякъл Христо Върбицалията.
Това е станало вс. Люляково през 1907 г.
Неразделната спътница на Георги - Библията, е била най-добрият му съветник. А там е написано: „Люби Бога, обичай ближния си и любете враговете си,"
Това било през първите години на духовно пробуждане в Айтос, около 1908 г., когато няколко души: Георги Куртев, Христодор, бай Станчо Барабана и Янаки Кавръков се събирали в парка при воденичката да пеят, да четат псалми и да се молят с молитвите, които знаели от православната църква. След това, на връщане, се отбивали в близката кръчма, да се почерпят по една ракия. Веднаж, тъкмо били седнали и чашките били на масата, готови за черпнята, вратата на кръчмата се отворила и един човек с дълга, подрязана до раменете си коса и с черна брада, казал: „Георги, твоето място не е тук" и пак затворил вратата. На следния ден пак по същото време, същата картина се повторила. Когато на третия ден се готвели да влязат в кръчмата, Георги им казал: „Абе, братя, ние какво правим? Събираме се да се молим, а след това се отбиваме в кръчмата да се черпим. Това аз го намирам за неправилно, дори грешно. От днес аз в кръчма няма да вляза, нито ще пия вино и ракия." - „Вярно бе, Георги", казали другите и от него ден се отказали да влизат в кръчмата и да пият. Понеже никой от групата не заговорил за непознатия, Георги си замълчал и му станало ясно, че само той го бе видял, в чието лице по-късно Георги познал Учителя през 1910 г., когато той дошъл в Айтос да държи сказка по френология.
След като решили повече в кръчма да не стъпват, то през зимата почнали да се събират по къщите, където идвали и жените и децата им. Те прекарвали до късно през нощта в четене на молитви и пеене на песни. Пеели църковни песни, като: „Ангел вопияше", „Богородице Дево", „Протимен глас осми" и други. Понякога осъмвали с песните и чак тогава си отивали. Така се работело тогава. Поповете, като научили, взели да ги гонят и преследват, ето защо те престанали вече да ходят на църква. Тогава разбрали, че най-хубавата църква е вътре в нашата душа, в която най-хубавото кандило е нашето сърце.
През 1908 г. брат Георги Куртев се върнал на работа в гр. Айтос като медицински фелдшер. Живеел в една стара турска къща с голямата си челяд. След като стопаните на къщата се поминали, къщата станала безстопанствена и общината давали царевица вместо жито. Между гладните бил и Ильо-Късия, който бил купил храна, която скоро била изядена. Само от бай Георги не бил взел, защото се стеснявал от него, като знаел каква беля му бил направил. Но гладът го принудил и той отишъл при него. "Бай Георге, гладни сме. Ще ни дадеш ли малко храна?" -„Заповядай, Ильо, ще ти дам. Колко искаш?" - „Десет крини, бай Георге. На каква цена?" - „Както другите я продават, или пък ще ми я върнеш когато можеш." Тези думи развълнували Ильо-Късия. Съвестта заговорила у него: „Бай Георге, ти ни храниш децата, а ние ти палим кошарата..." - „Не думай тъй, Ильо. Как ще ми запалиш кошарата! Ти не си лош човек." - „Вярно е това, бай Георге, ние с Тодор Босяка я запалихме. Прати ни Върбицалията, който и сега иска да дере от една овца две кожи. Ние трябваше неговата кошара да запалим, а не твоята. Сега разбрах, че ти си добър човек, който мислиш за бедните като им помагаш когато са в нужда. Ето защо, от днес аз ти ставам приятел и ще те пазя от твоите врагове." Един пали огън отвън - кошари изгаря. Друг пали огън отвътре - лошотии изгаря. Трети съвест развързва и човек освобождава.
Не минало много време след палежа на кошарата и бил организиран банкет в гората на хаджийската поляна, на който били поканени мнозина гости, включително и Георги. Два дни преди банкета се явил човек, късно през нощта пред пътната врата на Георги Куртев. На вратата стоял Смаил-ага и заговорил: „Георги ефенди, ако си получил покана за банкета, недей да ходиш, защото има заговор срещу живота ти. Животът ти е оценен на тридесет наполеона. Аз съм човекът, който трябва да те убие, скрит в гората на завоя. Ето, виж кесията - цената на твоя живот. Най-добре е да си намериш работа и да се махнеш преди това от селото. Така тебе няма да те кма и аз няма да има кого да убивам." След това Смаил-ага се загубил в нощта.
Рано в зори Георги станал, оседлал коня и тръгнал от селото за града, но по околен път от предпазливост. Така банкетът не се състоял и гуляят се отложил.
След няколко дни в дома наХристо Върбицалията почнали да се чуват крамоли и закани. Бащата бил против синовете си, а снахите скочили срещу свекървата. Чули ги съседите, но никой не искал да се меси в чужди работи. Не било така обаче за Георги и за жена му. Той знаел, че Върбицалията е негов враг, но въпреки това неговото християнско човеколюбив не му давало покой, като го подтиквало да се намеси и да ги помири. Жена му обещала да му бъде в помощ. Още на следния ден планът му за помиряване почнал да се прилага. Докато Георги отивал при бащата, съпругата му отивала при свекървата и се опитвали да помирят двете озлобени страни, които не искали дори и да чуват за помирение. Но само след няколко срещи двете страни омекнали и били готови на отстъпки. Тогава Георги предложил взаимно помирение, като се съберат на обща вечеря. На тази вечеря поканили Георги и жена му. Когато всичко било готово, свекърът произнесъл следното слово: „Мили деца и добри снахи, ние сме се събрали на тази вечеря за помирение, ето защо трябва да забравим всичко лошо, което сме си казали. От днес ние трябва да си простим и помирим. Ние сме ваши родители, а вие сте наши деца. Всичко, което имаме, е и ваше. Няма какво да делим. Трябва да си простим, ето защо аз първо трябва да поискам прошка от нашия добър съсед Георги, на когото досега съм мислил само зло и съм му бил враг." - „Не говори така, бай Христо. Ти не си лош човек, как ще ми бъдеш враг? Това не мога да допусна!" - „Вярно е, Георги. Досега я обявила за продан чрез търг. На търга се явили няколко души между заможните хора от града. Явил се и брат Куртев, който си мислел, че тържната комисия, като знае, че той живее в къщата, ще възложи търга на него, но не станало тъй. Друг наддал и взел търга. Това много огорчило брат Куртев, като виждал как нехайно богатите се отнасят към неволите и трудностите на бедните. Новите собственици пуснали слух, че ще го принудят да освободи къщата, като отидат и почнат да свалят керемидите. Тревогата на брата се увеличила многократно. Вечерта се върнал от работа много обезпокоен, затова влязъл в спалнята и там останал сам. Докато жена му се занимавала с децата в кухнята, той посегнал и взел пушката, която висяла закачена над леглото, смазал я и пак я оставил на мястото. Късно вечерта си легнал, но сънят бягал от очите му. Като почнало да се разсъмва, станал и се приготвил за работа, но преди да излезе, поръчал на жена си: „Дойдат ли стопаните и почнат да разпокриват, прати едно от децата да дойде да ми каже" - и след това заминал на работа. Работил той, но цял ден бил като на тръни. Щом се хлопнела вратата, той си мислел, че идва някое от неговите деца да му съобщи неприятната вест. Денят изминал в мъчително очакване. На следния ден пак никой не дошъл с лоша вест и това малко го поуспокоило.
Планът на брат Куртев бил: щом дойдат и почнат да разпокриват къщата, той веднага ще грабне пушката и ще ги избие, а после каквото ще да става. Как може новият стопанин да го принуди да излезе, да напусне къщата посред зима и то с няколко дребни деца!? Неговото чувство за социална справедливост било възбудено до крайна степен и той бил готов на саморазправа. Бил сам в стаята, без жена му да подозира какво става в душата му. Седнал при масата, на която стояла мълчаливо Библията, а на стената висяла заредена пушката, която му говорела твърдо и настойчиво: „Вземи ме! Аз ще им дам да разберат как се гони човек с дребни деца посред зима от квартирата." В това време погледът му се спрял на Библията, която сякаш тихо и кротко му шепнела като майка над плачущо дете: „Аз много пъти съм ти помагала и пак ще ти помогна. Вземи ме! Не се колебай!" В душата на брата ставала борба кой глас да послуша - на пушката или на Бибилята. След кратко колебание сякаш невидима сила го насочила към Библията. Взел Библията и я отворил: Притчи: 3 гл., 3-ти стих: „Милост и истина да те не оставят. Вържи ги около врата си, начертай ги на плочата на сърцето си..." Отговорът бил кратък и ясен. Вече нямало място за колебание. Станал, отворил прозореца, взел пушката и изкомандвал: „Вън, вън от къщата ми!", като я изхвърлил из прозореца и пак го затворил. В този момент една тиха радост изпълнила сякаш душата му. В това време децата си играели в кухнята.
Не било минало и половин час от този решителен момент, когато на вратата се почукало. Сърцето на брата трепнало от вълнение. „Кой ли може да идва в този късен час?" - „Георги, отворете!" - се чул отвън ясен женски глас. - „Идваме ви на гости със синовете, приемате ли ни?" - запитала новата стопанка. - „Заповядайте, заповядайте! Гостите са винаги добре дошли" - казал брат Куртев, който все още не можеше да скрие изненадата си от това късно посещение. - „Ха деца" - обърнала се тя към синовете - „извадете меда и орехите и дайте тук да се почерпим, както е редно и прилично. Георги, ние сме дошли да ви кажем да бъдете спокойни. Живейте си както досега, а на нас ни стига оная малката стаичка. Не се притеснявайте. А вие, момчета, начупете орехите да се почерпим."
Ето, в тоя случай виждаме как любовта победи насилието. Не пушката, а Библията помогнала.
Не минало и месец от този ден на голямо изпитание и брат Георги Куртев намерил друга къща по-широка и по-удобна, където се настанил и заживял мирно и тихо, както душата му копнеела.
13. НАЧАЛО НА ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ
По това време групата растяла. Почнали да се събират по домовете, където в песни и молитви почти осъмвали. Те не забелязвали как минавали дългите студени зимни нощи. Голямо било въодушевлението им от новата вяра в Бога и Учителя. Хората от Бялото Братство тогава били между най-редовните в посещаване на богослуженията в православната църква и изпълнявали всичко, което църквата предписвала. Но по-късно, когато поповете научили за тях, че са от Бялото Братство, почнали да говорят пред тях срещу Учителя и учението му, за да ги възвърнат отново в своето стадо, понеже ги смятали за заблудени овце по чужда богохулна секта. Тогава хората от Бялото Братство престанали да ходят в църквата и започнали да се събират по домовете.
14. ИЗЯВЛЕНИЕТО НА ПРОРОК ЕЛИСЕЙ
По време на 1906-1908 г. приятелите от града се събирали вечер по къщите да пеят, да разучават песни и да се молят. Една вечер те се събрали в дома на Еленка Цочева. Всички пеели възторжено духовни песни, които знаели от православната църква, която тогава редовно посещавали. Песните били: „Богородице дево", „Ангел вопияще", „Осми глас", „Достойно ест". А там, на единия ъгъл на масата седяло момчето Борис, братчето на Еленка - дванадесетгодишно момче и пишело нещо на една тетрадка. То било написало вече няколко страници, когато било забелязано от другите. Накрая му обърнали внимание, взели тетрадката и почнали да я четат. Момчето се оказало пишущ медиум. От съдържанието на написаното се разбирало, че пророк Елисей давал нареждане да отидат на Аязмото за предстоящия празник, като предварително се образуват четири групи и в тетрадката се казвало кой коя група да води. Написано било още коя група откъде да мине, като се определял още и часът на тръгване за Аязмото. След кратко съвещание определили часа за тръгване, за да могат да се съберет в 12 часа през нощта на мястото. Георги Куртев по това време имал две момиченца, близнаци - Верка и Надка, които били сериозно болни. Животът им бил в опасност. Същите трябвало да бъдат заведени на Аязмото и сутринта да им се омият очите според посланието на пророк Елисей. Всички групи пристигнали навреме и се събрали заедно. Намерили куп дърва, както им бил казал пророк Елисей и ги запалили. Събрали се всички около огъня и почнали да пеят духовни песни. Като видели големия огън, един гайдарджия и един с тъпан се приближили, за да им посвирят, но като чули да се пеят духовни песни, се върнали. Така приятелите от Айтос прекарали в песни до сутринта. Като почнало да се развиделява, отишли на Аязмото, омили очите на болните деца и веднага тръгнали обратно за града. Нека не се забравя, че било предварително казано от пророк Елисей, че ако всичко се изпълни както трябва, като се върнат в града и влязат в двора, ще завали един ситен дъжд, което ще е доказателство, че всичко е минало тъй, както трябва и че децата ще оздравеят. Така и станало - завалял дъждец.
Понеже всичко, което било наредено, е било изпълнено, децата оздравели. Всичко това станало и се изпълнило, за да укрепне вярата им в Бога и в неговите пратеници - пророците. Има и други случаи на излекуване, които няма да изброяваме. Така е минал животът в ония ранни години - в работа, молитви и песни. С песни и молитви са живели и общували приятелите с духовния свят. Така те се подготвяли за истинското Христово учение, изразено в словото на Учителя, начиная от 1914 г. след срещата им с Учителя.
15. ПЪРВАТА СКАЗКА ПО ФРЕНОЛОГИЯ
През 1910 г., когато Учителят обикалял България и изнасял сказки по френология, посетил и гр. Айтос. Сказката била изнесена в читалището, средно посетена. След сказката няколко души съмишленици, заедно с Георги Куртев съпроводили г-н Дънов до хотела, без някой да се сети да го покани за по-близко опознаване. Тогава за тях той е бил г-н Дънов - един много учен човек. Предполагаме, че сказките по френология са били едни от начините Учителят да се свърже и запознае по-отблизо с първите хора, които трябва да поемат Божието дело.
16. ВТОРАТА СКАЗКА ПО ХИРОМАНТИЯ
За изнасянето на втората сказка Георги Куртев е бил предизвестен от Тодор Стоименов, за да ги посрещне на гарата. Сказката този път била по-добре посетена от първата, която събудила интерес и била добре посрещната от публиката. След сказката Тодор Стоименов отпътувал за Бургас, а Учителят бил поканен от брат Георги на гости у дома. „Георги, нямаше нужда" - казал Учителят. - „Да се благослови трапезата ми, Учителю." - „Добре, щом е така."
Вечерта, когато двамата се изправили на молитва, присъствала и Цветанка -дъщеря му, вече девойка. Тогава невидима ръка взела газената лампа от масата и я поднесла под брадата на девойката, но тя не помръднала. Тогава лампата по същия начин се върнала на масата. След този опит Учителят казал за Цветанка, че тя е със силен характер. От срещата с Учителя останало благословението за дома на Георги и една опитност за възможностите на невидимия свят.
Дъщерята на Георги Куртев, Цветанка, понякога имала видения. Един път, когато Куртев и дядо Христодор Сапунов се изправили на молитва насред стаята, Цветанка видяла следното видение: Едно черно дяволче чука по главата му с едно чукче. Тя извикала: „Я гледайте как едно черно дяволче чука с чукче по главата на дядо Христодор." Христодор бил буден човек и веднага разбрал, че това се отнася за него, дето още пуши тютюн. Тогава бръква в джоба си, изважда кутия със сто къса цигари, стъпква ги с крака и се зарича вече да не пуши тютюн. В същото време и Куртев се отказал от цигарите, което станало през 1912 г. От горния случай виждаме как учениците на Учителя постепенно се освобождават от вредните си навици.
18. ПОСЛЕДНИЯТ СЕАНС В АЙТОС-1912 г.
След втората сказка по хиромантия брат Георги Куртев поканил Учителя да присъства на сеанс през 1912 г. Учителят приел поканата. Когато вечерта се събрала групата около масата, Учителят бил седнал на отделна маса. Снишили пламъка на газената лампа и направили всичко необходимо, но нямало проявление. Не се
проявил и не се явил никакъв дух чрез масата, която мълчала. Обикновено около кръгла масичка, тринога, направена само от дърво, без железен гвоздей по нея, се събират няколко човека. Всички присъстващи се хващат за палците си отдолу и правят верига. В същото време на един голям кръг е написана азбуката. Обикновено когато дойде духът и има проявление, то масичката се вдига на двата си крака и с третия си крак чука по дъските. Броят се ударите и се гледа в кръга. Ако се чука 3 пъти, значи буквата е „Д". След това буквите се съединяват и се идва до думата. Сеансът продължава обикновено дълго с това чукане.
И така, нямало проявление. Настъпила тишина. Групата се чудела какво да прави. Тогава г-н Дънов, както го именували приятелите, извадил от джоба си един молив и почнал да чука леко на своята маса, както се чука при морзовата азбука. Първо той ги бил предупредил по време на сеанса никой да не говори и да не шава. Тогава горе на тавана в ъгъла се чуло чукането на будилник, което чукане сякаш било в движение по въздух. След това почнали да се явяват светли точки, които плавали по въздуха над главите им, приличащи на кичур череши. След свършването на сеанса всеки бързал да каже какво е видял Тогава разбрали, че неговото присъствие респектира духовете.
Тогава Учителят поискал от брат Куртев бял лист хартия, на която написал 6 реда и ги предал на брат Куртев да ги съхранява. Той казал на Учителя, че брат Христодор е ръководител на братската група и че той трябва да вземе листа. Но Учителят настоял Георги да го вземе и съхранява. Взел листчето и когато в къщи го прочел, там било написано, че е определен за ръководител. На следващия ден идва Христодор да прочете какво е писал г-н Дънов в листчето и разбрал, че за ръководител е избран Георги Куртев. След това листчето се загубило, изчезнало. По-късно той съжаляваше, че не го е преписал.
Този е бил последният сеанс на приятелите от Айтос. Повече сеанси не били нужни. Те са били за онези, които не са вярвали в невидимия свят, за да се уверят и да добият доказателство за съществуването на невидимия свят чрез викането на духове чрез медиуми.
Това било на 19 януари 1914 г. Тогава Учителят говори на тема: „Който дойде при мене". Беседата била изслушана с голямо внимание. Била интересна, но съдържанието й не се запомнило. За тази беседа приятелите от селата били поканени поименно кой да присъства. Още от сутринта завалял дъжд, който продължил до обяд. Приятелите пристигнали мокри до кости и кални, но никой не се разколебал. Всички били ентусиазирани да опознаят Учителя и да следват учението. Брат Куртев тогава изготвил списък на желаещите да получават печатното Слово, което вече излизало на отделни брошури. След беседата Учителят останал на разговор с братята. Казал им, че понеже дошли при дъжд и кал, това означавало, че в техния духовен път препятствията ще са в началото и накрая трябва да се победят. Така и станало.
20. ЗАПОЗНАВАНЕ С ВЕГЕТАРИАНСТВОТО
Това станало през 1917 г., когато брат Георги Куртев бил мобилизиран в гр. Чорлу. По това време той се запознал с хора от Бялото Братство, под чието влияние
станал вегетарианец. Написал писмо на домашните си, с което ги уведомявал, че вече не яде месо, и че занапред в неговия двор няма да се хранят и отглеждат никакви животни, които сега хората колят или убиват за храна. Ако до получаването на това писмо прасето не е заклано, да го продадат; ако е заклано, да го раздадат на бедните. Ако на децата им се яде месо, ще им се купува и ще им готвят. Те са свободни сами да избират своя духовен път. Писмото било от 17 декември 1917 г.
Жена му все отлагала да коли прасето, било й свидно за него. Получила тя писмото, отдъхнала си и го продала на комшиите на живо. Като се върнал от фронта, той и жена му вече не ядели месо, но децата ги оставили свободни. След известно време те свободно и непринудено се отказват. Всички в семейството станали вегетарианци.
През Европейската война, 1917 г., брат Куртев и брат Боян Боев са работили заедно в етапната болница в гр. Скопие: Георги като медицински фелдшер, а Боян - като аптекар. Тогава Учителят им бил дал служба, която да се изпълнява всяка нощ в 12 часа. Службата била много важна, състояла се от пеене на духовни песни, молитви и четене на псалми и стихове от Евангелието. Тя се давала само на много верни хора. Но не след много време брат Куртев заболял и имал висока температура -до 40 градуса, която му пречела на духовната служба. Ето защо той сърдечно се помолил на Небето щсто болестта да го освободи, когато идвал часът на службата. И тъй станало. Щом като наближавало 12 часа. температурата спадала, сякаш е напълно здрав. След като си свършел службата, след един час, температурата му пак се качвала на 39-40 градуса. Това продължило 10-15 дни. Щом като наближавал часът на службата, като че ли невидима ръка събличала огнената му риза, а след службата отново му я обличала. Чрез болестта Бог изпитвал вярата му. Небето го проверявало дали ще се поколебае и дали ще прекъсне службата, която е имал да изпълни. Изпитът бил положен. Останала опитността като едно от малките чудеса, които са ставали с него по време на Европейската война.
По време на Европейската война един наш ешалон пътувал нощно време по разкалян път и при валеж на ситен дъжд. Хора, коли и добитък, уморени, едва се движели в тъмната и непрогледна нощ. А имало опасност дори да се отклонят и да загубят пътя. Тогава брат Куртев се отбил встрани, спрял се и се помолил. След като свършил молитвата си, той почувствал, че при него стои човек. Драснал кибрит да види кой е и видял генерал, който му козирувал. Попитал го: „Г-н генерал, защо ми козирувате?" - „Не на тебе, войниче, а на тия, които бяха край теб като едри и светли хора, всички на коне. Докато ти се молеше, те стояха при тебе." - „Г-н генерал, хората са много уморени. Пътят е кален, вали дъжд. Ако можем, нека спрем в първото село да си отпочинат хората и добитъкът." - „Тъй ще стане, войниче, както ти казваш, защото край тебе има по-големи от мен. Това, което видях край тебе, ме задължава."
Късно през нощта пристигнали в селото и били разквартирувани. Брат Куртев бил настанен в стая с две легла. Едното за него, а другото - свободно, което веднага предложил на един ранен войник. Войникът отказал като легнал на земята: „Леглото
дайте на друг, който е по-тежко ранен. Аз мога и на земята да лежа." Като чул тия думи, брат Куртев се възхитил от благородството на този войник и си рекъл: „Ето човекът! Ето истинският човек, за когото Господ се е пожертвал. Ето образът на новия човек, който е готов да се пожертва за благото на друг."
Ето човекът!
Ето човекът, който се моли, който козирува и който се жертва!
През време на Европейската война - 1917 г. - брат Георги Куртев е бил мобилизиран в етапната болница в гр. Скопие като медицински фелдшер. Няколко души през късните часове на ноидта се събирали и са провеждали наряд - служба, дадена им лично от Учителя в едно и също време, която всеки е изпълнявал на мястото, където се намирал. По същото време брат Станю от с. Вресово, който служел в друга част като войник, се научил, че брат Куртев е в Скопие при Калето
- място, което строго се охранявало. Една нощ, като се молел, явил му се Христос и му казал да отиде при Куртев, за да му каже „Солунската песен". Чудил се е каква ли ще е тази „Солунска песен", но понеже видението било толкова явно и категорично, той решил да послуша. Решил и тръгнал. Когато дошъл при входа на Калето, часовоите стояли от двете страни на вратата и никого не пускали, но той минал покрай тях. Те го погледнали бегло и изобщо не го спряли. Отива и намира брат Куртев. „Как влезе тук?" - запитва го брат Куртев - „Тука пиле не може да прехвръкне, а камо ли човек да мине." - „Минах и никой не ме спря, бай Георге. Христос ме прати да ми кажеш Солунската песен." Брат Куртев се усмихнал и разбрал всичко. „Солунската песен", това било паролата, с която е означен нарядът
- службата, дадена от Учителя, която те изпълнявали по строго определен ден и час. Казал му „Солунската песен", преписал си наряда и си излязъл свободно от охраняваната местност, така, както бил влязъл свободно. Понеже Христос го бил изпратил за наряда на Учителя, затова и часовоите го пропуснали - и на отиване, и на връщане.
След малко на Калето пристигнал генерал Макензи - главнокомандващ Обединената армия. Поискал да влезе, но часовоите го спрели. Офицер от неговата охрана веднага извадил шашка срещу постовете, но часовоите щракнали затворите на пушките, заредили ги и ги насочили срещу генерала. Генералът разбрал, че постовете няма да ги пропуснат, сгълчал охраната си и поискал да се съобщи за неговото пристигане. След малко идва началникът на караула и с дежурния офицер пропускат свитата на генерал Макензи да влезне в охраняемата територия. След като приятелите научили, че главнокомандуващият е бил спрян от часовоите, а брат Станю от с. Вресово влезнал свободно, зарадвали се много и въздали хвала с песни и молитви на „Солунската песен", защото Духът Христов е отворил пътя на една жадна душа и една готова душа, която търси общение с Бога. Тази опитност брат Куртев разказваше с особено вълнение и тя се разбираше много добре от онези, които бяха прекарали през Балканската и Европейската войни по фронтовете и знаеха какво значи военна заповед, какво значи пагон и какво значи войнишка преданост и генералска доблест. За тях „Солунската песен" не беше само служба и наряд, а служение пред Бога. За нас е една хубава опитност за силата и възможностите на Христовия Дух.
По време на Европейската война брат Куртев е медицински фелдшер във войсковата болница, която била горе на Калето в Скопие. Болницата се охранявала от войници. Достъпът до нея бил строго охраняван.
Една сутрин щабният писар Иванчо Манев от село Карагеоргиево, след като се събудил, минала една мисъл през главата му, че трябва да отиде при бай Георги, да се види с него и да го пита нещо. Изчакал известно време, но вече едно силно желание го обзело и го повело. Идва му една мисъл да вземе разносната книга под предлог, че има да носи писма за болницата, за да може да мине през строгата охрана. Намислено и сторено. Когато минавал покрай часовоите, единият гледал в една страна, а другият - на друга и той преминал покрай тях, като че ли те не го видели. Никой не го спрял, нито го попитал накъде отива. Отишъл той при бай Георги, който по това време бил на съвещание заедно с офицерите в болницата. Офицерите го огледали - Иванчо Манев, обикновен войник, държащ под мишница някаква книга, но никой не се обадил. Брат Георги станал, посрещнал го и тихичко му казал „Как си дошъл? Тук пиле не може да прехвръкне." - „Дойдох да те видя, какво правиш и да ми кажеш нещо. Когато минах покрай часовоите, никой не ме спря и никой нищо не ми каза." Брат Георги бръкнал в джоба на куртката си, извадил един свитък от хартия и му казал да седне и да го препише, докато си свърши работата. Нали е бил щабен писар, с голямо старание преписал свитъка, а това бил нарядът от „Солунската песен". Привършил с преписването и брат Георги Куртев застанал до него и поел обратно свитъка. „Тебе Господ те е пратил, за да препишеш наряда Му и затова те е направил невидим за часовоите." Брат Иван Манев става, ръкува се и си тръгва с онази вяра в себе си, която отваря врати и прави проходими пътищата на човеците, които вървят в пътищата Божии. Онзи, който има вяра, има и връзка и чрез тази връзка невъзможното става възможно, защото Бог не е само Бог в Слово но и и в Сила.
За тези приятели от войните, техните опитности бяха живи и чрез тях се вливаше живото Слово на Мировия Учител и те останаха верни и предани до края на живота си на Делото на Учителя.
Отново по време на Европейската война през 1917 г. на брат Куртев била възложена трудна и отговорна работа - да гледа в Скопие 800 холерно болни, 60 от които в тежко положение. Това продължило около 11 месеца, през което време имал само 11 смъртни случая. Това станало възможно поради обстоятелството, че брат Куртев е бил със силна вяра в Бога. Макар че бил постоянно между болните, не се е заразил, докато лекарите ги гледали от разстояние 3-4 метра, страхувайки се от заразната болест.
Брат Куртев услял да намали смъртността между холерно болните, като на свой риск увеличил капките йод от 3 на 7, които болните гълтали по 3 пъти на ден, без да е имал нареждане от по-горна медицинска власт. Като се научил за това, главният лекар го заплашил с наказание, дето е действал без заповед. Но понеже резултатът бил благоприятен, му простил наказанието и за награда му дал 15 дни отпуск.
Преди да тръгне от Скопие, взел три хляба, от които един за него, втория за Учителя и третия за някого. Знаело се, че по време на войната цялото цивилно население гладува. Щом пристигнал в София, побързал да се срещне с Учителя, който живеел на ул. „Опълченска" 66. Виждайки Учителя, веднага му подал единия хляб, който той приел и му казал: „А другия хляб занесете на семейство Иванови." И му дал адреса. Като пристигнал на посочения адрес, вратата била полуотворена и той дочул следния разговор: „Майко, вече три дни, откак не сме вкусили залък хляб. Защо Господ не ни изпрати?" В същия момент брат Куртев почуква на вратата, подава хляба. Дъщерите взели хляба и започнали да го целуват и милват от радост. Тогава братът разбрал защо Учителят го бил изпратил на този адрес. Нали някой е трябвало да изпълни волята на Бога в този ден, в този час и на това място.
26. ТОЗИ ХЛЯБ ТИ ЩЕ ГО РАЗДАВАШ
Една нощ брат Куртев, когато бил в Скопие. се събудил и в същия миг му се явява във видение брат Пеню Киров, който бил болен на легло у дома си в гр. Бургас. Бил видим до кръста, като в ръце държал панерче с нафора. Погледнал към брат Куртев и му казал: „Този хляб занапред ти ще го раздаваш". след което образът се стопил и изчезнал. Погледнал часовника си - показвал три часа без двадесет минути. Брат Куртев дълго размишлявал върху значението на видението, но скоро се унесъл и заспал. На утрото получил телеграма, че вечерта в два часа и четиридесет минути брат Пеню се поминал - на 27 януари 1918 г.
От изложеното по-горе се разбира, че брат Пеню, щом се отделил от физическото си тяло, веднага се явил на брат Георги с панерче в ръка. Нафората -хлябът - символизира Словото, а това ще рече че брат Пеню Киров отстъпва духовното ръководство и го определя за негов заместник като духовен ръководител на източния край, на Източния духовен район в България със седалище гр. Айтос.
След като войната свършила, всички останали живи войници се прибрали в домовете си. Като минало известно време, брат Куртев тръгнал на обиколка по селата, като на първи януари 1918 г. посетил с. Изворище, придружен от двама братя от Айтос. Били на гости у Черню Калушев, които скоро се бил запознал със Словото на Учителя чрез Пеню Киров в Бургас. Щом пристигнали гостите, жените веднага се хванали да приготовляват вечеря. Една почнала да приготвя шиш-кебап, друга слагала софрата, та за всяка имало работа. Брат Куртев само наблюдавал, мълчал и разговарял от време на време с брата-домакин. Когато всичко било сложено на софрата, брат Куртев казал на брат Черня: „Брат Черньо, където отидем, все месо ни предлагат. Няма ли малко кисело зеле?" - „Има, има, бай Георге, и кисело мляко, и кисело зеле, и сирене. Всичко има. Благодарим на Господа. Дал изобилно."
Тогава казал на жените да приберат месните яденета и да сложат постни. Разбрал той, че брат Куртев не яде месо. От нея година брат Черню и семейството му приели вегетарианството, без да им се проповядва. Животът на брат Куртев бил пример за тях. Той на никого не говореше. Той чакаше душите сами да потърсят и хората да узреят с ума си, за да бъдат насочени. От горния пример е видно колко деликатен е бил брат Куртев. Той оставял хората свободни сами да изберат с каква
17
17
храна да се хранят, защото въпросът за вегетарианството не бе от маловажните, но той го оставяше по-назад за разрешение в общуването си с душите на тези хора.
През 1919 г. брат Георги Куртев бил съкратен като федшер по бюджетни причини. В града били двама фелдшери и едната щатна бройка се съкращавала. Понеже учението се разраствало, това се зловидяло на двамата попове и те използвали влиянието си над кмета, така че Георги Куртев трябвало да бъде съкратен, понеже е оглавявал общество „Бяло Братство". А за поповете това е било богохулна секта и църковният синод отлъчил Учителя от църквата и всички приятели били низвергнати от нея.
Получил той заповедта за съкращението си, отишъл у дома си и се чудел как да съобщи на жена си и как ли тя ще посрещне това съкращение. Голямо семейство и нито лев спестен. Намерил той удобен момент и й разказал. „Съкратиха ме", прошепнал. - „Нищо, Георги, ти имаш златни ръце." Като чул тия думи от нея, сякаш тежък товар паднал от плещите му. Успокоил се. Но гражданството, като научило за неговото съкращение, протестирало в кметството. Застъпването за Куртев било толкова голямо, че се образувала делегация от няколко души, които заедно с кмета отишли да го молят да се върне на служба, като другият фелдшер щял да бъде съкратен. „Не - казал Куртев. - Ако бяхте съкратили него, беше друг въпрос, но сега аз не съм съгласен. Щом единият трябва да гладува, то нека да бъда аз. Нали и той има семейство и деца?"
Делагацията се върнала, без да могат да го разколебаят в решението му. Знаел той, че това съкращение било изпит за неговата вяра. Не минали и няколко дни, когато късно през нощта се почукало на тяхната врата. Търсили го за тежка злополука, за човек със скалпирана глава, Брат Куртев се заел с лекуването на пострадалия. Налагало се да зашие скалпа и да покрие с него оголения череп, което той направил сполучливо и болният до един месец оздравял. Възнаградили го щедро, така че възнаграждението възлизало на три фелдшерски заплати. Така брат Куртев не останал без работа и без прехрана. Гражданството само започнало да го търси и му заплащало услугите скъпо и прескъпо, за да го подпомогне в неговата беда. Това бил отговор на гражданството срещу решението на двамата попове да го уволнят.
Около 1920-1921 г. православната църква почнала гонения срещу духовните движения, така наречените секти. На първо място, като най-опасна секта се считало Бялото Братство. Синодът спуснал инструкции за борба със сектите, която борба се изразявала в това, църквата да им отказва венчаване, кръщаване и погребение, освен на ония, които подпишат декларация, че се отказват от идеите си. Отпочнала се словесна пропаганда от амвоните на църквата и със сказки по читалищните салони.
Един ден из цялата главна улица били разлепени афиши за сказките на поп Димитър Шаханов в читалището против новите богомили и слънцепоклонници. Георги Куртев и дядо Сапунов като прочели афишите, си уговорили среща, за да обмислят план какво да правят, ако попът почне да хули и черни Божието дело.
Решават да се качат на сцената и да го набият хубаво и след това да се предават на властта. Но колко голяма била изненадата им, когато един ден преди сказката получили писмо от Учителя, от съдържанието на което се разбирало, че Той знае намеренията им. Казал им, че ако те влязат в саморазправа с попа, Небето ще се оттегли. „Вие знаете как майката Божия е гледала мъките на своя син и всичко е понасяла. Ако претърпите, ще имате Божието благословение." - „Бре, какво щяхме да направим" - си рекли те. Тогава вземат следното решение: Брат Георги да отиде и да чуе сказката. Отишъл той и седнал на първия ред. Хули и ругатни се сипели като из фуния по адрес на Учителя, но брат Куртев слушал и преглъщал, като през цялото време се молел Бог да му даде сили да издържи. Сказката свършила. Не се изминали и десетина години, и предсказанието на Учителя се сбъднало Ония, които хулели и преследвали, не останало ни помен от тях. Всички били повикани в другия свят, за да дават отчет за земните си дела. А гражданството минало на страната на Бялото Братство, понеже познавали живота на обществото, като при различни случаи го защитавало от нападките от страна на свещениците.
Делото на Учителя растяло и крепнело в Дух и Сила.
Това. което ще разкажем, вероятно е било през 1923 или 1924 година. Трима търговци от гр. Айтос - Стефан Стойнов, Йордан Кочев и Димитър Панайотов, тръгват към балканските села да купуват едър рогат добитък за кланицата. Пристигат в с. Орман, а сега Горица, но си спомнили, че хората по този край са крадци и разбойници, а те - търговци, хора с много пари. Обзело ги страх, че вече може би някой ги дебне. Наели стая за нощуване близо до общината, ако бъдат нападнати, да бъдат защитени от общинската стража. Но това не било достатъчно. Още нещо трябвало да се направи за собствената им безопасност. Проверили дали са здрави бравата и скобите на вратата. След това внесли още преди да е залязло слънцето няколко камъка да залостят вратата и една-две греди. Но за да бъдат още по-сигурни, наредили си дежурство, да не би да бъдат изненадани, обрани и убити. Но за тяхна изненада нищо лошо не се случило през нощта. Съмнало се, но те още не смеели да излязат вън. Излезли едва когато чули детски и женски гласове по улицата. Отишли на чешмата да се умият и чуват, че кехаята от баира вика и съобщава за намерена кесия, но не вярвали на ушите си. Тогава попитали един от минувачите какво вика кехаята. - "Някой си изгубил кесията с парите, да отиде на общината да си я получи." Като чули това, се слисали. - „А кой е намерил кесията?" - запитали те. - „Намерил я е един беден човек, казвал се дядо Вълко, който не помнел да е имал обувки на краката си. Той е от „набожните", от хората на Георги Куртев от Айтос."
След няколко години църквата почнала гонение против духовните общества. Поповете един ден свикали най-първите хора, с които да обмислят как да организират преследването. Един от поповете се изказал, поканили и други да се изкажат. Никой не взел думата. Тогава взел думата един от тримата търговци, като им разказал историята на намерената кесия. След което казал: „Граждани, кого да гоним и преследваме? Тези ли, които нито крадат, нито лъжат, нито на някого зло правят, но и загубените кесии носят на общината... Помислете, господа."
Никой след него не взел думата. Хората се разпръснали, без да се вземе някакво решение. И тъй, честността на дядо Вълко обезсилила злото. Вече никой не обръщал внимание на поповете, а Божието дело растяло и крепнело, не толкова в численост, а в духовно израстване на всеки един от членовете му.
През 1923 г. Вълчо, синът на брат Куртев, бил повикан да отбива редовната си военна служба. Тогава такава е била практиката, че войникът, докато не си завърши службата, не се пуска в отпуск. Но какво станало в дома на Куртев? Едва било минало месец, откак Вълчо е в казармата и ето, че си идва в отпуск. Всички домашни му се зачудили. Като го питали защо си е дошъл, той казал, че го пуснали, без да обясни как и защо. След като изминал домашният отпуск, той се върнал в казармата. Не минало 2-3 дни, баща му бил повикан в общината. Кметът го попитал: „Бай Георги, жена ти болна ли е или да е била болна? Момчето ти беше ли в отпуск?" - „Момчето ми беше тук три дни и пак замина за казармата, а жена ми нито е болна, нито е била болна" - казал брат Куртев. Станало му ясно, че Вълчо е излъгал, че майка му е болна, за да си дойде в отпуск. Той бил получил телеграма от братовчед си, че майка му е тежко болна, което било предварително уговорено. Сега от казармата искали потвърждение на телеграмата.
- Какво да правим, бай Георге? От казармата чакат потвърждение на телеграмата. Ако кажем, че не е била болна, момчето ще го съди военен съд и го чака затвор. Кажи, че е била болна и всичко ще се оправи, Явно е, че момчето е направило глупост и сега го чака съд и затвор.
- И бесило да го чака, аз вече казах истината. Друго не мога да кажа. Аз цял живот служа на тази истина, че сега ли да я погазя? Това аз не мога да направя. За нищо на света!
Кметът бил разумен човек и като видял неговата категоричност, прескочил истината и спасил момчето от затвор. А брат Куртев останал верен на убеждението си, че любовта към Истината е по-голяма от бащинската любов.
Един зимен ден през 1918 г. при страшна виелица брат Куртев получил покана да посети болно дете в село Габерово, което беряло душа. Само преди два дни брат Куртев сънувал сън, в който видял Учителя, който бил много строг, като му казал: „Ученикът преди всичко пред нищо не трябва да се колебае. Даже ако трябва да пожертва и живота си." Куртев казал: „И аз съм готов да се пожертвам." Учителят спокойно отговорил: „Добре."
Селото се намирало на 17-18 километра от града. Виелица, студ и мраз сякаш се били съюзили да разколебаят брат Куртев в предстоящото му пътуване. Даже и жена му, като видяла крайно неблагоприятното време за пътуване, му казала: „Отиваш да спасяваш други, а себе си излагаш..." - „Тук се касае за живота на едно дете. Родителите ме чакат, как да не отида? Там се води борба на живот и смърт и аз трябва да отида." Нито лошото време, нито загрижеността на жена му били в състояние да го разколебаят от предстоящото пътуване. Легнал да спи. През нощта фъртуната утихнала, Небето се изяснило и на утрото брат Куртев тръгнал на път при хубаво време. Болното дете получило помощ и оздравяло.
Поетото обещание пред Учителя било изпълнено. Той взел решение да посети детето в най-голямата виелица и буря. Изпитът бил издържан.
Една вечер в дома на брат Куртев се събрали група приятели за духовна работа. Когато се изправили, готови за молитва, брат Куртев, който разбирал много добре турски, чул молитвата на една туркиня, която идвала отдалече. Тя била кратка и той я запомнил: „Господи, Ти, Който посещаваш, помагаш, храниш и обличаш всички, които са в нужда, помогни и на мене. Вдовица съм с дребни деца, нямам какво да им сложа на софрата. Като задоволиш всички, спомни си и за мен, бедната жена."
Съобщил на брятята каква молитва дочул. Тогава всички събрани решили да изпълнят Волята Божия, като събрали кой колкото носел в кесията си. Събраната сума брат Куртев взел да отнесе и предаде на бедната жена. А за да може да намери къщата, дала му се картина и той лесно я намерил. Отишъл още в тъмно и почукал на вратата. „Кой е?" - попитала туркинята. - „Добър човек" - отговорил брат Куртев, като й подал затворения плик. - „Кой го праща? Общината ли?" -запитала тя. - „Не общината, Господ го праща" - казал той и се дръпнал назад, да не го види и познае.
Брат Куртев спазвал едно правило: Когато правиш добро, никой не трябва да знае. Само така се слави Името Божие и така се прославят синовете Божии и Божията любов.
34. ПЕТ МИНУТИ ПРЕДИ ДВАНАДЕСЕТ
Брат Куртев всякога, когато имал да се бори с някоя трудност или препятствие, си е налагал пост. Този пост можел да бъде пълен пост от всяка храна и вода или частичен, което значи само едно ядене на ден към 4-5 часа следобяд, само с филия хляб и няколко маслинки, като това продължавало един, два или три месеца, без никой да знае защо прави това. Това си оставало негова тайна. ..Само Бог и аз знаем това" - казвал той. Така един ден, когато бил в края на третия месец и трябвало вече да отпости, когато часът станал дванадесет без пет минути, горещата вода била вече завряла и жена му казала: „То вече стана време, ето водата е готова." Изпил си той горещата вода и след това обядвап. Вечерта сънувал, че се намира на гарата и Учителят бил във влака, който отминал, без да спре. Чул че Учителят му казал: „С другия влак." След като се събудил, дълго мислил върху значението на съня. Сякаш някой глас отвътре му казал: „Това е дето отпости в дванадесет без пет. Постът ти не е приет." Тогава брат Куртев постил още три месеца, като го изкарал тъй, както било редно.
Всякога, когато имал да разрешава някой важен въпрос, неговата първа стъпка била пост и молитва. Когато трябвало да помогне на някого, то той постел заедно с него.
За да има човек постижения, нужни са пост и молитва. Тъй укрепва волята и духът на човека. Който е опитал този метод, знае цената му.
35. ЯСНОВИДКАТА КОРТЕЗА В АЙТОС
Все по това време /1910-1912г./ Кортеза, ясновидката от Сливен, обикаляше страната, градове и села, да сподели своите видения на отвъдния свят и да се укрепи вярата в Бога. Преди да се срещнат с „момичето", както народът я наричал, те били пълни безверници, но след срещата те вече вярвали в задгробния живот и в единния и вечен Бог. Защо ставало това? Защото тя им казвала неща, които само те знаят. Пред нейните духовни очи всичко било открито. Казвала им имената на техните покойници, като и с какви дрехи са погребани. Кортеза описвала външния им вид, както и възрастта им, а още и това какво техните покойници искат от тях. Хората се слисвали от онова, което тя им казвала с абсолютна сигурност.
Веднъж Кортеза била в една къща. Стаята и дворът били пълни с посетители. Тогава тя, без да го е видяла с физическите си очи, извикала с висок глас: „Бай Георги фелдшерът идва. Дайте му път!" Сторили му път и той се приближил до нея. Тогава тя казала също с висок глас: „Този човек ще ви стане духовен началник", след което заговорила с него. На него му станало неудобно, дето тя така говори за него публично. Тогава тя казала: „Ти, бай Георге, идваш да ме питаш за момчето си, дето често го боли коремчето. Коремчето го боли, дето вие с жена си блажите в сряда и петък, като ядете сиренена попара. Ти искаш да постиш, а жена ти казва, че ще ядете попарата Няма да я ядете в срядата. Така ли беше, бай Георге?" -„Точно така ми казваше жена ми." - „Ако не блажите, ще му мине. Вече няма да го боли коремчето." И така станало.
Все по това време лоши хора от града я наклеветили, че всявала смут в гражданството. Дори подали заявление срещу нея и се образувало дело. Когато тя се явила в съда. преди още съдията да я е запитал нещо, тя му казала тъй: „Господин съдия, преди да ме съдите, ще ви кажа нещо за вашия дом, ако не е верно, съдете ме." Тогава тя му казал, а нещо, което само той знаел. Съдията, като видял с какъв човек има работа, веднага прекратил делото и й казал, че е свободна.
„Аз съм свободна, г-н съдия, но тези хора, които ме наклеветиха, ще отговарят, защото те наскърбиха Божия Дух, Духът на Христа и Той ще ги накаже." И още на следния ден се извила такава буря с дъжд и град, която избила стадата им в полето, че хората с янгъши /снопени ритли/ ходели да събират по полето мъртвите овце, а те били със стотици. Така айтозлии добре запомнили кога са водили дело срещу един чист и свят човек, който никому зло не бе сторил.
Една година, към края на пролетта, брат Куртев отишъл в София да се срещне с Учителя и да разговаря по някои въпроси. След няколко-часов разговор, когато братът станал да си отива, Учителят му казал: „Когато се намериш в голямо затруднение, произнеси формулата: „БОГ Е ЛЮБОВ". При тая формула, изказана с вяра, няма трудност, която да не се преодолее."
Качил се той на влака да пътува за Айтос. Времето минавало, а влакът сякаш летял. Трябвало да стигне навреме, да свари приятелите в събранието, да им предаде нареждане от Учителя. Когато влакът бил между гарите Стралджа и Карнобат, внезапно спрял в полето, без да може да се открие причината. Обслужващият персонал търсил повредата тук и там, но все не можел да я открие. Минало вече половин час, а влакът все още не тръгвал. Пътниците наслезли от влака да пушат, други се разхождали по нивите. Слязъл и брат Куртев, отишъл малко настрана, като се престорил, че се любува на изкласилата нива. Сетил се тогава за формулата и я казал. В същия момент един от влаковия персонал чукнал на едно място и казал: „Ето къде била причината." Влакът веднага тръгнал и хората едва успели да се качат. Закъснението било наваксано и той пристигнал навреме. Сварил приятелите в салона и им предал поръчението на Учителя. Било наряд за изпълнение на ученика за вътрешна духовна работа и истинско подвизаване в Бога.
Един мразовит зимен ден през 1947 г. брат Куртев отивал в града по работа. Когато се връщал, един вътрешен глас му нашепнал да не минава по обичайния си път. Той се вслушал в гласа и минал по друг път. Като наближил дома на баба Каля, майка на партизанин от преди 9 септември 1944г., почувствал, че там трябва да отиде. Държавата им била направила голяма нова къща в замяна на малката къщурка, която жандармеристите били опожарили през 1944 г. Онази власт тогава палеше и изгаряше къщите на комунистите-партизани.
Когато влязъл в този дом, заварил семейството в тежко положение. Съпругът болен, жената родилка, а стаята голяма, гола, пуста, дори студена, без отопление. Имало две легла и една печка всред стаята, незапалена. Извадил всичките пари, които имал - 2000 лв. и ги оставил да си купят гориво и храна, както и всичко необходимо за бебето, чието гласче едва се чувало. Родилката станала и тръгнала да купува дърва за огрев и храна.
Болният съпруг скоро оздравял и почнал работа. Семейството укрепнало. Детето растяло и оживявало дома им. Когато веднъж в едно събрание на кварталната ОФ организация се обсъждал въпросът за вярващите, че сеели заблуда и че трябва да им се пресече пътя, споменали за Бялото Братство и за брат Георги Куртев като религиозно заблудени. Тогава сталал Митко Ченгелиев и направил такова изказване: „Преди известно време, когато бях болен на легло и жена ми - родилка, нямаше кой да ни погледне..." И разказал подробно какво е било положението в дома им. „Вие, от организацията, събрахте едва 150лв. и ми ги донесохте като на просяк, а единствен бай Георги Куртев ме посети и даде 2000 лева - цялата си заплата, като даде всичко, що имаше, за да ми помогне. Кой сее заблуди не знам, но ако в Айтос има истински човеци, то бай Георги е един от тях." Така завършило събранието за осъждане на религиозно заблудените в гр. Айтос.
От няколко дни духал студен вятър. Било есен. Пожълтелите листа се стелели по земята. Тъмни облаци скривали синьото небе. Било ранна утрин, когато брат Куртев влязъл в кафенето да пие утринното си кафе. Хората от съседната маса разговаряли и той, без да иска, се заслушал в разговора им. Говорело се за бедственото положение на една вдовица. След като разбрал за коя жена става дума, платил си кафето и излязъл по своята работа. Обиколил и къщата на бедната жена, след което се прибрал у дома си. Тя имала нужда от помощ. Брат Куртев намислил как да й помогне. Планът му бил всеки ден рано, още преди разсъмване, да отива и да й оставя по един лев на прага, без никой да знае. А едно левче било достатъчно за един ден. Вдовицата, като стане, ще го намери. Това било задачата
за левчето, която Учителят дал. И тъй, брат Куртев всеки ден оставял по едно левче на прага. Когато това се повторило и потретило, жената си казала: „Това не е случайно. Някой човек го оставя, но кой е той?" - питала се бедната вдовица. Ето защо тя решила една нощ да не спи, за да види човека, който й помага. В стаята й било тъмно и брат Куртев влязъл в двора и се приближил тихо към вратата. Тъкмо оставял левчето и вратата се отворила. „Ей, бай Георге, ти ли си бил? Чудя се кой е този човек, който ми храни децата и предполагах, че си ти, но сега вече се уверих." - „Ето какво, олум, аз не исках никой да знае, но тъй като ти ме видя, аз и занапред ще ти помагам, докато си намериш работа."
Ето как брат Куртев - бай Георги, разрешил задачата за левчето.
Това е задачата за най-малкото добро. Не биваше да се пропусне сгодния момент. Не биваше да отмине денят, без да е направено по едно малко добро -добрите малки дела отварят пътя на човека към Великото добро, което е плод на Любовта на Бога.
Това било през есента на 1915 г., когато се обявила Общо-европейската война. Леки мъгли лазели по близките хълмове, когато Йордан, най-малкият брат на Куртев, получил мобилизационно известие и отишъл при брат си да се видят преди тръгване за фронта. Кой знае как и защо, но брат Куртев имал чувството, че това ще бъде последното им виждане. Запитвал го той за това, за онова, само и само по-дълго да го задържи. А нещо сякаш му нашепвало: „Гледай, нагледай му се!" Йордан тръгнал, а брат Куртев дълго стоял на пътя и гледал след него, докато се скрил от погледа му.
Войната почнала. От двете страни падали ранени и убити. Йордан бил един от първите жертви на голямото човешко безумие - войната, човешка касапница. Останал живият спомен, който бил една от връзките между живите и заминалите отвъд в невидимия свят.
През първите години за съборите се практикувало така - всеки делегат получавал покана телеграфически лично от Учителя. Така станало и през 1919 година. Брат Куртев получил покана и веднага подал молба до околийския лекар
д-р Николов за отпуск. Лекарят му отказал. Тогава той подал молба до кмета, който му разрешил да ползва отпуск. Кметът срещнал околийския лекар и му казал да разреши на Куртев отпуск, защото ако му откаже, последният пак ще отиде, дори с риск за службата си. „Когато Куртев реши нещо, никой не може да го спре. Куртев има авторитет в града. Не завързвай устата на кон, който вършее на гумното" - посъветвал го кметът. Лекарят се съгласил, че доводът за вършитбата е разумен.
На другия ден лекарят среща Куртев на улицата и му казва да си подаде молба за отпуск и ще му бъде разрешен. „Аз и без ваше разрешение мога. Аз вече си взех отпуск и утре заминавам" - казал Куртев. И опипал с ръката си в джоба едно малко четириъгълно картонче, на което с почерка на Учителя било написано, че се поканва на събор в гр. Търново. Така че той вече е получил и покана за събора, и отпуск за него Свише, от Оня, който разполага със съдби, събития и времена.
Когато брат Куртев е трябвало да предприеме нещо, първо добре го обмислял и след това предприемал намисленото. Той бил умен и тактичен и упорито следвал веднъж избраната цел. Сякаш природата го била предопределила за водач. А Учителят го определил за ръководител.
Наближавала Нова Година. Снежна буря фучала навън и скоро земята била покрита с дебел сняг. Брат Георги Куртев пристигнал в с. Бата и отседнал в семейството на Д. Вергиев. Научили се приятелите за неговото пристигане и заприиждали един след друг. Всеки искал да чуе нещо ново и да разменят някои мисли помежду си, Присъствал и един току-що постъпил брат. Казвал се Петър. Накрая се престрашил и решил да попита за съвет. Имал голям кахър над главата си: Имал стадо овце, които блеели гласно в кошарата, а големият сняг затрупал всички пътища и пречел да се пренесе храна за добитъка. Имал той купа сено, но тя се намирала на другия край на селото, а снегът бил до пояс. Невъзможно било да се впрегне шейна и да се докара сено за овцете. Споделил мъката с брат Георги, а той му казал: „Виж какво, брат. Това е един изпит за тебе. Ти довечера, преди да си легнеш, помоли се сърдечно и който образ ти се яви, той ще ти помогне." Помолил се братът и си легнал да спи. Съмнало се, а виелицата продължавала да бъде все тъй силна и свирепа. Отишъл при брат Георги и му казал, че сънувал един богат съсед, но бил много голям скъперник и не се решавал да отиде при него. Той на никого не бил правил услуга досега. „Ще отидеш при него" - казал брат Георги. „Щом той ти се е явил, той ще ти помогне."
Отива брат Петър при съседа, изказал мъката си чистосърдечно и го помолил за малко сено, което той щял да върне след като се разтопи снега. „Може, бе комшу, ще ти дам, защо да не ти дам", казал дружелюбно богатият съсед. „Иди, докарай колата и натовари си ей там, от оная. най-голямата купа сено."
Светнало на брат Петър. Тичешком запряга колата, товари сеното от двора на съдеда и се чудил сън ли е или яве. Товарил колата и пеел, не виждал виелицата и не чувствал студа, защото му било топло на душата. Радост изпълнила сърцето му, като видял какви чудеса прави Господ. Нали той лично беше се помолил вечерта Богу и Бог бе чул молитвата му и отворил сърцето на богатия съсед, което беше затворено досега за всички селяни. Товарел сеното и пеел любимата си песен: „Любовта е извор, тя живота ражда". Пеел за себе си. пеел за съседа си, пеел за стадото си, което ще бъде нахранено и спасено от гладна смърт.
От този ден вярата на брат Петър в живия Бог, на Когото служим, укрепнала още по-здраво и той поел пътя на доброто, пътя на Бялото Братство.
Мнозина се запитваха през онези години, защо е така многолюдно айтоското братство и защо с такова уважение се отнасяха приятелите към брат Георги Куртев? Затова имаше причина. Имаше и отговор. Една от тези причини бе тази опитност, описана в този случай Отговорът е ясен и категоричен. „По делата ще ги познаете." И те го опознаха. Но познаха у него белия брат и ученика на Учителя.
При едно от първите посещения на Учителя в гр. Айтос, при един разговор, заобиколен с приятели, Учителят определил за ръководител на братството брат
Георги Куртев. Никой от групата приятели не очаквали такова решение на Учителя. Понеже брат Георги Куртев бил скромен, стоял, повече настрана и външно не се проявявал като много деен. Това било само привидно, било е така за обикновените погледи. Решението на Учителя учудило всички, включително и брат Георги Куртев. И той пое задължението да бъде ръководител. Разбира се, това не се харесало на други приятели, които са смятали, че те имат по-големи достойнства и качества за ръководители. Така брат Крум Илиев започнал трескава деятелност и започнал да се готви за ръководител. Като чули това, някои от айтозлии отишли на Изгрева и разказали всичко на Учителя. За това. ча брат Крум Илиев се готвел за ръководител. Учителят ги изгледал и казал строго: „От него ръководител не става. За ръководител се изисква човек със здрав гръб. за да може да търпи всички и да ги насочва в пътя. Ръководителят трябва да има качества, да обединява, да събира, да помирява. Неговият живот трябва да бъде пример за назидание. Той не съди, не осъжда, не изобличава. Под негсвото крило трябва да има място за всички търсещи истината." Записали си всичко, което казал Учителят и го занесли на Брат Куртев и на останалите в братството. Минали години и това нещо се позабравило. Някои му съдействали, други пречели, но брат Георги всички изтърпявал. Имало да разрешава много задачи. Всеки един от братството от Айтос за него е бил една задача за разрешаване. Затова поместваме част от тези случки и събития от живота на айтоското братство, за да се види пътят на един ученик и изпълнението на волята на Бога от него самия.
43. НА ИЗПИТ ЗА ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ
Брат Куртев често се срещал с Учителя. Когато той му поставял някаква задача или трябвало да се свърши някоя работа, то при изпълнението й един и същи брат се явявал като пречка Това продължавало много пъти и продължило много години. Но брат Куртев никога не се оплакал на Учителя за него, макар че е бил запитван. Когато другият брат отивал при Учителя и бил питан за брат Куртев, този брат все намирал нещо да каже против брата-ръководител. Годините минавали. Когато изтекла и двайстата година, Учителят при един разговор му казал: „Георги, чрез този брат аз те поставих на изпит за двадесет години. Ти никога не се оплака от него и издържа изпита си."
Ученикът държи изпита си сам пред Бога!
Всякога, когато брат Куртев предпиемал нещо в интерес на Божието дело, една сестра от Айтос. Ташка Касабова, почвала да му пречи, като разколебавала хората, които той насочвал. Била вечната опозиция на брат Куртев. Той виждал и знаел за това й поведение, но не променил своето братско отношение към нея. Когато заболеела и го повиквала, всякога отивал да й помогне. Веднъж, когато била в добро разположение, му направила следното признание: „Бай Георге, много пъти съм се разболявала и когато те повикаме, ти си идвал и си ми помагал. Но аз забелязах, че всякога, когато съм пречила на твоите разпореждания по братските работи, заболявах и ти идваше да ме лекуваш. Това го забелязах многократно. И аз не оздравявах, докато ти не се заемеше с моето лекуване. От това разбрах, че не съм била на правата страна. Моля те да ме простиш, като обещавам занапред да ти бъда вярна и послушна."
Да, брат Куртев знаеше да прощава, но огорченията си остават, тъй както остават дупките на дъската, от която сте извадили пирони,
Раните се лекуват с благ мехлем, а огорченията - с маслото на Любовта. Животът на ученика е труден и славен. Труден, защото разрешава задачите, за които е слязъл на земята. И славен, защото ги разрешава със знанието, дадено от Словото на Учителя, което е Слово на Живия Бог. Бог е светлина, когато Словото Му оживее у нас и създаде новия човек на Виделината и Светлината.
През лятото на 1926 г., привечер, преди залеза на слънцето, на пътната врата на брат Куртев се почукало. Непознат пътник запитал жена му, която го посрещнала: „Мога ли да се отбия и да си почина във вашия дом?" - „Да, може, заповядайте." Поканила го да седне под асмата, на сянка. Предложила му столче, а тя продължила къщната си работа.
Едва изминали 20 минути и брат Георги Куртев пристигнал, поздравил госта, завързали раздумка. Било време за вечеря, а в къщи нямало нищо за ядене. Брат Куртев изтичал до близкия дюкян и купил от бакалина халва и маслини. Седнали да похапнат, като си разменяли по някоя дума. Като попривършили, гостът станал да си тръгва. Брат Куртев го изпратил до пътната врата. Тогава гостът казал, че иска да отиде на братската градина. „Вие отгде знаете, че имаме градина?" - запитал с интерес брат Куртев. „Знам, аз съм ходил и съм работил там" - отвърнал гостът. Думите на непознатия озадачили брата. Той знаел всички, които са работили на градината. А този човек за първи път го виждал. „Кажете на пазача, че аз ви пращам, тогава той ще ви приеме." - „И да му кажа, пак няма да ме приеме" - казал гостът и се сбогували.
Брат Куртев влязъл в двора, но в същия миг му минала мисъл да види накъде ще замине гостът, понеже се усъмнил, че не е бил обикновен човек. Върнал се обратно, но за голямо негово учудване на улицата нямало никой - тя била пуста. Гостът сякаш се бил стопил и изчезнал. Чудна работа! Върнал се и споделил с жена си за изчезването на госта от улицата. „Това е гост от други светове! " - отсякъл брат Куртев. „И на мен ми направи впечатление, още като се хранехме, че беше бедно облечен, но имаше идеално чисти и красиви ръце, а дрехите му бяха също много чисти."
Когато след два-три дни брат Куртев отишъл на братската градина, пазачът на градината, брат Васил, му казал, че идвал такъв и такъв човек и искал да нощува, но той не го приел. По описанието на пазача Васил, брат Куртев разбрал, че се отнася за необикновения гост. А този необикнозен гост беше предварително споменал, че и да отиде на братската градина, пак няма да го приемат. Тогава си спомня брат Куртев за разговора с Учителя на 11 юли 1920 г. при лозарската чешма, когато той търсил разрешение отУчителя за построяване на братската градина -разговор, който завършил с въпрос: „С каква цел?" А брат Куртев отговорил: „С идеална цел, Учителю, да имаме място, където да можем да си правим срещи и събори, място, където да можем да посрещнем и подслоним някой закъснял пътник." Спомнил си и две сълзи се отронили от очите му. Една сълза за високия идеал и една сълза за неприютения пътник.
Било есен, ръмял дъжд. На градината нямало никой. Пазачът брат Васил отсъствал. Отишъл някъде по работа. Нали е валяло дъжд? Кой ще тръгне по дъждовно време да посещава братската градина? Въпреки дъжда, в градината пристигнал непознат човек с просто селско облекло и ямурлук. Никой не го посрещнал. Той събрал трески и запалил огън на камъните пред вратата на мазето. В едно канче си варял чай. Току-що се разгорял огънят, от канчето се издигала пара и ето, пристигнал пазачът, брат Васил. Като видял непознатия, веднага се развикал и го изгонил с думите: "Я такива не приемем, отгдето си дошъл, там да си идеш." Непознатият въздъхнал, прибрал вещите си, разлял канчето с непитата топла вода и напуснал градината огорчен. Там нямало място за нощуване на закъснелия пътник, въпреки че имало две стаи, салон и маза. Място имало, но сърце нямало. Сърце имало, но и мързел имало, понеже, след като си замине пътникът, е трябвало да се почисти и разтреби. Та мързелът излязъл по-голям от човешкото сърце.
Каква била изненадата на пазача, когато на следния ден отключил сандъчето си за дрехи и видял, че една тъкана бяла домашна риза липсва, а на нейно място намерил парче платно с отрязани дупки само за ръцете. А сандъчето било заключено. Седи брат Васил пред сандъчето и гледа платното с двете отрязани дупки, където трябва да бъдат зашити два ръкава за риза. Гледа и се чуди. Чуди се, защо му хрумнало точно днес да отключи сандъчето и да провери дали нещо не му липсва, след като е заварил непознат пътник в градината! Чуди се и се мае как така ще се отключи сандъка и каква е тая магия с бяло платно и с отрязани два ръкава. А къде му е бялата домашно тъкана риза, която е обличал само на Петровден, на събора и на съборните дни през месец август?
Знае брат Васил, че всеки бял брат трябва да има бяла риза и да я облича по празници и по съборни дни. А сега, без риза, какъв бял брат ще бъде? Пред него зеят само дупките в оставеното платно, премрежват се очите му и тих вопъл се надига в гърдите му. Някой в него плаче. Плаче за загубения висок идеал и за откраднатата риза на белия брат.
Дълги години брат Васил съжаляваше за този случай. В сандъка си под ключ държеше като скъпа реликва плата с отрязаните дупки, да му напомнят за необикновения гост и за разлятото канче топла вода, ненапито от жадния пътник. Този пътник бе един от необикновените посетители на братската градина.
Неизследими са пътищата Господни и необикновени са пътеките човешки. А колко са поучителни делата човешки и проявленията Господни.
47. СВЯТИЯТ ЧОВЕК, ФАЙТОНЪТ И МУСТАфА
През 1910 г. Учителят посетил Айтос, където изнесъл сказка по френология, а през 1911 г. друга сказка - по хиромантия. След сказките пожелал да замине за Бургас през минералните бани. Наели файтон, а в него били трима пътници: Учителят, брат Куртев и брат Петко Епитропов. Пътуването от Айтос до баните било цяло удоволствие. Пътували се по равно шосе, с нов файтон, теглен от два хубави бели коня, а файтонджия бил един турчин - познат на брат Куртев. По пътя се водели различни разговори. На минералните бани трябвало да ги посрещне брат Минчо Сотиров, подполковник от Бургаския гарнизон и да ги поеме с неговия файтон.
Те пристигнали преди срещата и трябвало да почакат, поради което брат Епитропов предложил докато се чака другия файтон да използват времето и да се изкъпят в банята. Учителят нищо не казал. Тогава брат Куртев продумал: „Ние, като сме тръгнали да вършим една работа, друго не ни трябва." По израза на лицето на Учителя се четяло съгласието му с изказаната мисъл на Куртев. Останали да чакат. Не се изминали и 20 минути и ето брат Минчо Сотиров пристигнал с друг файтон от Бургас, който взел пътниците, а Куртев се върнал с първия файтон в Айтос. По пътя за Айтос, брат Куртев попитал файтонджията: „Мустафа, друг път би ли дошъл да ни возиш с файтона?" - „Бай Георги, аз досега много пътници съм превозил, но като тоя, по-ниския, с брадата, друг път не съм виждал. За мене той е свят човек, ако и другият до него е по-висок и да има по-голяма брада от него." Мустафа посочва с ръка и показва колко е висок и голям брат Епитропов и колко му е дълга брадата. „Когато стане нужда, пак ще дойда, викай ме! За такъв човек посред нощ ставам и тръгвам. Святият човек се вижда отдалече", заключава Мустафа. Не се льже Мустафа, не се лъже от видими неща и големи бради и от големи глави. Знае Мустафа и отвътре има някой в него, който му казва кой е святият и кой -обикновеният пътник,
Седи брат Куртев във файтона и радва се, че обикновеният човек може да различи святото начало от обикновените неща на ежедневието. Само човекът с будно съзнание може да различава и оценява.
48. ОТ КОЕ ДА СЕ ОТКАЖА - ОТ МОМАТА ИЛИ ОТ ИДЕИТЕ
Европейската война приключила и останалите живи войници се върнали по домовете си. Върнал се и брат Станко от село Камено, млад момък с малки черни мустачки, червен пояс на кръста и бяла риза на гърба. Бил пръв между ергените. Той водел хорото, а селските моми го поглеждали - отличен хороводец и неуморим в играта. Някои от другарите му се били вече задомили. Дошъл и неговият ред. Имал си той своя изгора, но често се замислял дали любимата му няма да се поколебае, ако научи за идеите му. Работата дошла до годеж. Разменили си дарове, а майката на момата му казала: „Ако се откажеш от идеите си, ще ти дадем момата", „Иначе не я даваме," - допълнил бащата. - „Нека да си помисля и утре вечер ще ви отговоря." Сбогувал се Станко, макар че думите го огорчили. Взел с ръцете бухчалъка с даровете и тръгнал за дома. Ляга да спи, но сънят бяга от очите му. Чуди се какво да прави. Мъка стягала сърцето му. Той от скоро бил възприел идеите на Бялото Братство. Такива хубави идеи, как да се откаже от тях? Но и момата е хубава - от хубава по-хубава. От кое да се откаже? Не можел да реши и не можал да заспи. Цяла нощ се въртял в леглото. Когато първи петли пропели, една мисъл озарила ума му. Да прескочи до Айтос и да се посъветва с брат Куртев. Като почнало да се зазорява, Станко тръгнал пеша от с. Камено до Айтос - тогава е нямало влак и автобуси както сега. Срещнал брат Куртев на чаршията и му казал мъката си, като едва сдържал сълзите си. Разказал всичко от игла до конец. Изслушал го брат Куртев търпеливо и го успокоил с думите: „ Не се безпокои, Станко, този въпрос ще се уреди. То за всяка болка си има и лек." - „Да, ще се уреди, но как? Снощи се сгодих, дарове получих и в къщи ги отнесох. Майката ми дава дъщерята, ама иска да се откажа от идеите си. Бащата дава момата, ама иска да се откажа от братството. А аз искам и момата, и идеите, и Братството. Чудя се как ще стане тази работа и чудя се какво да правя. Умът ми не побира цялата тази бъркотия." - „Такава ли е била цялата работа, това ли са ти кахърите? За големи кахъри има благ мехлем.
Ще ги намажем кахърите с благия мехлем и раната ще оздравее. За една нощ ще оздравее", казал брат Георги. - „Брат Георги, ако тая рана е външна, тя и без мехлем ще мине, но тя е вътре у мене и сърцето ми изгаря, какъв ли ще е твоят мехлем, та да се намажа." Брат Куртев се усмихва и му казва: „Още довечера ще отидеш у момето, ще му върнеш торбето и всичко, що е у торбето, ще го изсипеш на масата и ще кажеш: „На ви торбето, вземете си момето, но от убежденията си не се отказвам." И ще си излезнеш. И няма да се обръщаш назад!"
Както го посъветвал бай Георги, така и направил Станко, но онези скочили и викнали: „Стой, Станко, не си отивай, ние снощи се пошегувахме, Я си вземи бохчата и не разваляй работата. Вземи си момата и си живейте, както Бог те е научил." И с това работата се оправила. Оженили се те и двамата поели по Божия път. Живели в мир и разбирателство много години.
Станало точно тъй, като брат Георги Куртев предвидил. „Готов ли си да пожертваш всичко за Бога. и Той ще направи всичко за теб", казва Учителят. Този закон, даден чрез Словото на Учителя, брат Георги Куртев го проверява многократно и той действува безпогрешно за онези, в чиито умове са влезнали идеите на Словото и в онези сърца, където те са дали плод в добри начинания и дела.
49. КОЯ ЖЕНА ДА СЕ ИЗПЪДИ - НА БАЩАТА ИЛИ НА
Един ден при брат Куртев отишъл млад мъж, скоро задомен, но много отчаян. Когато разказал мъката си, идвало му да плаче. „Какво има, олум?", го запитал прочувствено брат Куртев. Той обичаше да използува тази турска дума, която беше и гальовна, и състрадателна, и като я произнасяше, имаше голямо звучение в неговите уста. Това бе звучение на съпричастност. Младоженецът започнал за разказва, че мъката му била толкова голяма, че не могла да се побере ни в него, ни в жена му, и започнала да излиза от него като превтасало тесто от нощвите. Чудел се какво да прави и откъде да почне. „Щом тестото е прекипяло из нощвите, има само едно спасение: един да подава, друг да меси. После и двамата месят и с пот го премесват и накрая във фурна го опичат. Само да знаеш как да месиш, кога да месиш и как да го опичаш". казал брат Куртев.
И младоженикът започнал да изплаква болката си: „Бай Георге. няма половин година, откакто съм се задомил, а моите родители не харесват булката ми и ме карат да я изпъдя. Аз това не мога да направя. Аз си я харесвам такава, каквато си е, а те не я харесват, искат да бъде другояче, по техен терк и модел. Ама моделът също не е мой, а на друг - теркът е на баща й и на майка й. И този терк ми харесва и ми допада. Баща ми каза или да изпъдя жена си, или да им напусна къщата барабар с булката. Нито едното искам, нито другото желая. Къде ще ходя немил и недраг, с една бохча и с две голи ръце? Чудя се какво да направя."
„Твоят кахър не е кахър за умирачка, нито за плачка. Има лек за него. Малък лек с голям ефект. Ще се върнеш у дома си и ще си гледаш работата. Ама така, както трябва и както друг път не си я вършил. Та баща ти, като види, да не може да се хване и да ти прави забележка, че не работиш както трябва. Това е първо. А второто е, когато баща ти започне да те принуждава да изпъдиш жена си, ти ще му кажеш следното: „Татко, когато ти изпъдиш майка ми, тогава и аз ще изпъдя моята жена." Това е лек за твоята болка. По-голям лек от него няма."
Върнал се младият човек на село обнадежден от думите на брат Георги Куртев. Минали няколко дни и баща му пак почнал да му чука сол на главата и да го увещава да изпъди жена си, защото не могъл да я гледа и му разваляла апетита като сядал да се храни и му изпъждала съня, когато легнел да спи. „Татко, казал синът, дай да се разберем. Когато ти изпъдиш майка, тогава и аз ще изпъдя мойта жена. Качваме моята жена на моята кола и право у нейните родители, качваш твоята жена у твоята кола, и право у нейните родители. Така приключваме въпроса и ние с тебе оставаме сами тука, и на теб ще се възвърне апетитът и ще ти дойде сънят, и аз ще си замина нататък, където ми видят очите." Бащата не очаквал такъв отговор и се стъписал, и така втренчено го загледал, че накрая се уплашил. „А бре сине, този акъл откъде ти дойде?", успял да продума баща му. - „Откъдето трябваше, оттам дойде", троснато отговорил синът.
От него ден никога вече не продумал бащата на сина си срещу снахата. Заживели младите, народила се челяд. На свекъра му се възвърнал апетитът, дошъл му сънят и нощно време хъркал, ту тихо-ту високо. Някой път синът се събуждал от хъркането на баща си, усмихвал се и казвал: „Златни ти уста, брат Куртев, за златния лек, който ми даде и за златния мехлем, с който намаза моята болка."
На следващия ден всеки ставал и си вършел своята работа мирно и тихо. Възвърнал се мирът в този дом. Било спасено едно семейство от разруха. Един мъдър съвет винаги идва от една мъдра глава, облечена в една разумна мисъл: тя трябва да разширява, да обединява и да освобождава.
50. СТРОЕЖЪТ НА ЗАСЛОНА И СМАЧКАНИЯТ ПРЪСТ
През времето на Школата на Учителя Братството летуваше на Рила, на 7-те езера. В първите години палатките се опъваха на северния бряг на езерото, които отдалече приличаха на бели гълъби, в които живееха хора с бели и прекрасни души. Един ден бе решено да се направи заслон на самия хълм, който бе необходим за нуждите на Братството през време на летуването. Учителят одобри идеята и след закуска работата започна. Мястото на заслона бе определено. За зидовете бяха необходими камъни. Намиращите се открити камъни не бяха достатъчни, ето защо се почна почистване от камъни на пътя към изхода от лагера. Докато едните се заловиха да полагат основи на заслон и да зидат стените му, други грабнаха кирки и железни лостове, за да вадят ония скали, които пречеха по пътя към езерото. Други няколко братя се спуснаха по пътеката за хижа Скакавица, откъдето донесоха няколко греди, необходими за покрива на заслона. Работата вървеше добре, понеже здрави и опитни братя се бяха заели с нея. Между първите бяха Борис Николов, Гради Минчев, Пеню Ганев и др. Покоят на канарите и скалите бе нарушен. Те трябваше да напуснат местата, където бяха лежали може би няколко милиона години. Като че канарите се пробуждаха от дълъг сън. Особено една скала упорито се съпротивляваше на тяхната обща воля и тя щеше да бъде победена ако не беше се случило нещо непредвидено. Един от лостовете се отплесва и притиска ръката на брат Пеню и му премаза костта на малкия пръст на лявата му ръка. Очите на брат Пеню се насълзяват. Голяма била болката, но още по-голяма била мъката му пред страха, че ръката му ще остане саката и не ще може вече да свири. А той беше учител в прогимназията и свиреше на цигулка. Съобщиха на Учителя и Той каза: „Повикайте брат Куртев да го превърже!" След няколко минути беше превързана ранената ръка, след като я намаза с чист зехтин по препоръка на Учителя. Превръзките продължаваха ежедневно до заздравяване на раната. Учителят бе доловил опасенията на брат Пеню Ганев, отиде при него, помилва болното място и му каза: „Няма нищо, ще оздравее, ще стане както е била." Тези думи подействаха на Пеню като балсам и той се успокои. Само след няколко дни заслонът бе завършен, където монтираха два големи казана, сложиха два комина и стана прекрасна кухня, на която всички се радваха от сърце. Така бяха облекчени дежурните по кухня, които се сменяваха всеки ден, и които се грижеха да се сготви топла храна за 300-400 човека.
Пръстът на брат Пеню оздравя, без следа от счупване на костта, бе раздвижен и той можеше да свири така, както и преди злополуката. Преди да си тръгнем за София, на прощалната вечер бе изнесен концерт от музиканти. Брат Пеню изпълни една мелодия на цигулката си с вече оздравялата си ръка и благодари на Учителя и на брат Г. Куртев.
Мелодията, изсвирена от брат Пеню Ганев, излезна от цигулката, премина през нас и полетя в пространството. Коя бе тази мелодия от песните на Учителя, не можем да си спомним, но запомнихме друго, запомнихме думите на Учителя: „Няма нищо, ще оздравее, ще стане както е била!" Така и стана. Ръката му оздравя за Слава на Божието Име и за радост на брат Георги Куртев, и за радост на всички ни. Бяхме преминали през едно премеждие. То беше общо за всички ни. Така и радостта от оздравяването на ръката бе радост обща за всички ни. Има един псалом, в който се казва: „Не нам, Господи, а на Твоето Име дай слава!"
Многократно ние бяхме свидетели за изявлението и проявлението на Славата Божия. Ние бяхме живи свидетели и нашият живст се градеше на живи опитности от живота на Словото на Учителя.
Един ден бе дошъл един болен при брат Георги Куртев, за да прегледа и да превърже болната му ръка. Като работел на полето, изваждал камъни и някакъв голям камък затиснал ръката му. Брат Куртев поглежда ръката оттук-оттам, разпитва болния, след това промива раната и спокойно я превързва. Но случило се така, че в стаята присъствала и жена му. И понеже е стопанка на къщата и била свикнала винаги да има последната и решаваща дума, що се отнася до къщната работа, и понеже брат Георги Куртев превързвал ръката в стаята, където работела жена му, тя се обръща, оглежда го как превързва, нещо не й харесало и казала: „Така тази рана не се превързва!" Тонът й бил твърд и категоричен. Брат Куртев вдигнал глава от ръката, която превързвал, погледнал жена си, веднага разбрал и доловил смущението на болния, който стоял пред него за помощ, огледал се наоколо, втренчил поглед към масата и казал: „Кой е тъкал тази покривка на масата?" - „Защо?" - попитала жена му. - „Ами като я гледам от тука, много аджамия е бил онзи, който я тъкал." Жена му тутакси троснато го попитала: „Ти кога си тъкал, че разбираш от тъкане и от покривки?" А брат Георги Куртев се изправил, поел дълбоко въздух и с висок глас отговорил: „А ти кога си превързвала пръсти, че се обаждаш?" Настъпила тишина. Болният въздъхнал дълоко и с облекчение се обърнал към брат Г. Куртев и казал: „Брагодаря ти, брат Куртев, за тая приказка за покривката. Вече знам, че ръката ми ще оздравее."
Брат Г. Куртев познаваше и знаеше как да използва разумните сили в живота, с които можеш да градиш. Знаеше и как да се противопостави на онези, които разрушаваха. Това беше знание, добито от Словото на Учителя и знание, потвърдено чрез живота му. В това се криеше неговата сила да лекува, да помага и да гради онова, което се съгражда у човека и около него.
Тази случка години наред се повтаряше като забавна история в семейството му и когато искахме да кажем на някой, който се бъркаше там, където не му беше мястото, задавахме въпроса на брат Г. Куртев: „Кой е тъкал тази покривка на масата?" Понеже всички знаеха за случая, всички се усмихваха, усмихваше се и онзи, който се бъркаше там, където не му беше работата и така въпросът се приключваше и се разделяха по живо и по здраво и с мир в душите.
Брат Куртев бе рядко предан на делото човек. Той редовно, поне веднъж в годината посещаваше всички села, където има макар и само един човек от Делото. Но когато се наложело, той правел и извънредни посещения, когато го повикат за някой болен. Лекуването на болните, както и срещата му с техните близки, създавали естествени условия за общуване с душите. Освен това той помагал на всички, без разлика дали са от Делото или не. Някога се случвало, че болните нямат пари за лекарства, тогава той помагал със свои средства, колкото и оскъдни да били те. Заболял един възрастен брат от едно далечно село, а болният имал нужда от всекидневни посещения, такова било страданието му. Тогава брат Куртев го взел в дома си, за да може да го лекува, като се грижел за всичките негови лични нужди. Това лечение продължило цели два месеца. Когато болният брат оздравял, предложил пари на брат Куртев за лекуването и за храната, но брат Куртев, въпреки че изнемогвал, не ги приел. А децата му посрещнали Великдена със старите си дрешки и вехтите си обувки, докато излекуваният брат купил на своите деца нови дрешки за Великден, за да ги зарадва.
Голяма била жертвоготовността на брат Куртев. Нека този пример бъде пример за назидание. Опитайте се и вие да го приложите в живота си.
Преди много години брат Георги Куртев сънувал сън, че теглил една каруца из един голям баир нагоре. Тегли той напред, а отзад бай Станчо Барабана и Яни Кавръков му помагат, тикат колата отзад. И когато билото било много близко, те и двамата изоставили колата и целият товар останал на брат Куртев, той да тегли колата. Тогава той ги помолил да не изоставят колата, защото билото е много близо, но те не го послушали. Отказали се. А той, въпреки че останал сам, не се отказал, а продължил да тегли товара с удвоени усилия. И според съня, той изтеглил колата догоре. Това е сънят. Не минало много време и ето, бай Станчо-Барабана и Яни Кавръков престанали да ходят в салона и на събранието. Те се върнали към светския живот с неговите примамки, ударили го на ядене и на пиене и на ходене по кръчмите. Сбъднал се сънят - нали те бяха оставили колата насред пътя и брат Куртев трябваше да я изкара до билото. След като минали около 15 години, брат Куртев написал писмо на Янаки Кавръков, с което го поканил да се върне в Братството, където се бил подвизавал много години и е бил набелязан от него за ръководител на мястото на брат Куртев един ден. Срещнал се брат Куртев веднъж, два пъти с него и си поговорили надлъж и нашир на тази тема. Послушал той съвета на брат Куртев и наново се връща към трезвен и разумен живот. Наново се отказал от онова, което го съблазнявало - месото, виното и ракията. Преминали 3-4 години на примерен живот. Дойде време, брат Куртев беше болен на легло в градината и брат Янаки ходеше често да го посещава. Щом отварял вратата на стаята му и като го поглеждал, заплаквал от умиление, че отново е при брат Куртев, който отново му помогнал да се върне в този Божествен път. Не мина много време и брат Янаки Кавръков се помина, докато брат Куртев, макар че беше болен на легло, но още беше жив и разумен в разсъдъка си. Веднъж, при един разговор, брат Георги спомена: „Когато си замина брат Кавръков, беше посрещнат отвъд както подобава на учениците на Учителя." Присъствуващите стояли като зашеметени. Ами как така? Нали те оставили колата насред път и колата бе извлечена само от брат Г. Куртев на върха? Нали 15 години се бяха запилели по кръчми в ядене и пиене? Как така ще бъдат посрещнати отвъд с клонки и вейки, както подобава на учениците на Учителя?
Това беше голяма загадка, а решението бе много просто. То се намираше в Словото на Учителя: „Вие сте верига от души и сте свързани помежду си. Падението на един е падение за всички. Спасението на един, е спасение за всички. Ти не можеш да спасиш и повдигнеш света около себе си, ако не повдигнеш себе си и не спасиш себе си. С твоето повдигане и с твоето спасение ти повдигаш и вдигаш нагоре всички ония, които сте завързани помежду си един за друг и представлявате верига от души, дошли да свършите една работа за Бялото Братство и една работа за Бога. Повдигането на един е повдигане за всички."
Така брат Куртев беше разрешил въпроса в съня си, така разреши въпроса и в живота си. В съня той извлече сам колата на баира, а в живота си той изчака 15 години тези приятели, накрая написа писмо, пусна им спасително въже и ги извлече на баира и на видело. Сънят стана реалност Той ги извлече по закона на синархическата верига, който гласи: „Един за всички и всички за един." Този закон е Христовия закон: „Един в Христа и всички в Христа." „Аз и Отец едно сме!"
Сбъдна се онова пророчество на Учителя от преди много, много години, когато айтозлии бяха отишли при Учителя и бяха съобщили на Учителя че брат Крум Илиев се готвел да стане ръководител на Братството в Айтос. А думите на Учителя звучат още: „От него ръководител не става!" За ръководител се изисква човек със здрав гръб и да ги насочва всички в пътя, ръководителят трябва да има качества да обединява, да събира и да помирява.
Ръководителят не се създава. Той се ражда по дух. Духът е този, който го води и го ръководи.
Веднъж Учителят поискал от брат Г. Куртев всяка седмица да му изпраща по една дамаджана от 10 литра чортленска вода. Знае се, че тази вода лекува стомах и други болести. Една дамаджана отивала за София, а друга се връщала. Случило се тъй, че веднъж брат Куртев бил много зает и не можал да отиде за вода, ето защо помолил друг брат, който бил по-свободен, той да отиде вместо него. Този брат приел поръчката и отишъл на Чортлен, където чешмата едва течала на тънка струйка, поради което много хора се трупали. Било зимен ден. Голям студ сковавал всичко. Въпросният брат измръзнал и не дочакал да се напълни дамаджаната, отишъл на близката чешма да я допълни с лъжънска вода, пак минерална. Когато Учителят получил водата, а след няколко минути минава Верка, дъщерята на брат Куртев, Учителят я извикал и й казал строго: „Пиши на баща си, той лично да пълни водата от Чортлен!" Тя веднага писала и баща й се изненадал от това писмо. Отива при онзи брат и го пита откъде е напълнил дамаджаната. Братът му отговорил както си е било. Тогава брат Куртев разбрал защо Учителят изрично му напомнил лично той да пълни водата.
Тази задача за изпращане на чортленска вода продължила около две години, след което Учителят го освободил. Брат Куртев изпълнявал възложената му задача добросъвестно и с любов.
Забележка на Редактора: За Чортленската вода и построяването на чешмата от Борис Николов виж в „Изгревът", том III, стр. 47.
От няколко години бадемите на братската градина не раждат, а те са почти единственият източник за дохода, необходим за издръжка на градината. Налагало се бадемите да се отсекат и на тяхно място да се посадят други плодни дървета. Решението било взето и се чакал само уреченият ден. Бадемите сякаш чували всичко, което се говори и чакали своя последен ден, тръпнейки от страх, свеждайки мълком клони един към друг. Една събота, само един ден преди сечта, пристигнала една сестра от далечно балканско село на братската градина, но нямало кой да я посрещне, защото на градината нямало никой. Тогава тя отишла между бадемите и се спряла при едно малко бадемче. След като постояла при него, сестрата сякаш доловила мъката му, което на своя език й проговорило. Ето и думите: „Моля ви се, не ме отсичайте. Аз всяка година ще ви давам бадеми. Пощадете ме!" Сестрата, като доловила тази молба и като нямало с кого да я сподели, намерила едно листче и я написала на него, забола листчето на бадемчето и си отишла. Брат Куртев, като се върнал на градината, намерил листчето, прочел го и го прибрал.
На следния ден пристигнали братята с брадви, готови да почнат сечта на бадемите. „Чакайте," им казал той. „Не бързайте. Имам да ви съобщя нещо важно." Тогава той извадил листчето от джоба си и им го прочел. Тогава братята казали: „Добре, него ще пощадим, но другите да ги изсечем. И без това сме дошли да свършим тази работа." - „Не - казал брат Куртев - не само него, а всички ще пощадим." Тогава всички се съгласили и оставили бадемите, като изкарали едно хубаво гости на Градината и си отишли доволни.
Бадемите удържали думата си, като всяка година раждали кога повече, кога по-малко, но все раждали.
От окултната наука знаем, че дърветата са под покровителството на ангелската йерархия и по всяка вероятност някое от тия напреднали същества е внушило на сестрата това, което по-горе споменахме като молитва на бадемчето.
Така че молитвата на бадемчето бе изречена, тя бе чута, а се намериха и други, които да я приемат и изпълнят.
Ето, това е молитвата. Да бъде изречена, после чута от някого и накрая изпълнена.
Една сестра, Койна, била заведена насън в отвъдния свят, където видяла една хубава къща на една височина. Пред стълбището пазели два лъва. Над вратата било написано: „Дом на Георги Куртев." Тя се заинтересувала и силно пожелала да посети този дом и да види уредбата му, но се страхувала от лъвовете, които пазели входа на този дом. Като стояла и се чудела какво да прави, чула глас, който й казал да мине край лъвовете, без да се страхува. И тя наистина минала, без те да я закачат, стоели като опитомени животни. Влязла сестрата вътре и почнала да разглежда стаите една след друга. Тя била слисана от онова, което видяла в този дом. Всички стаи били с рафтове и всички рафтове- пълни все с нови вещи. Зачудила се на това голямо изобилие и се събудила, като още дълго време била под впечатленията на този сън. Ето защо отишла на братската градина в Айтос, при бай Георги, който тогава беше още в плът на земята, като му разказала съня си и накрая го запитала: „Бай Георги, как го събра толкова много чеиз, толкова зестра?" - „Малко по малко, то се събира. Всичко, което човек дава тук, то отива горе, то ти става капитал." - „Бай Георге, дай ни малко от товоята зестра, ти имаш много." -„Не може, олум. Кой каквото тук даде на нуждающите с ръката си, то не се губи, а веднага отива горе. То е неговият небесен капитал, неговото богатство, което крадец не може да открадне, нито огън да погуби, нито ръжда да изяде."
(По разказа на Койна Тенева, кв. Лясково, Айтос.)
Така че за зестра трябва да се приготви чеиз. Навремето момичетата, като се замомят, първата работа, която почват да правят, бе да си приготвят чеиз, че като станат булки, да си занесат в новия дом приготвеното - изтъкано, ушито, извезано. Така че има чеиз земен и чеиз нетленен. В зависимост кой за каква сватба се готви.
(Случка, разказана от дъщеря му Донка, съпругата ми)
Един ден баща ми и майка ми копаели на лозето. Това вероятно е било около 1930 година. Времето било горещо. Въздухът треперел от жега, а само на стотина метра от тях имало чешма, която пълнела коритата с изобилна чиста вода, която с незнайна сила ги привличала да се освежат и да утолят жаждата си. „Да, но това е изкушение за нас", думали си двамата съпрузи. „Край чешмата е приятно, но кой ще копае лозето? Лозето нас чака." Така се разговаряли те, увлечени в работа. Не забелязали как минали часове и наближавало обяд. Вниманието и на двамата било привлечено от жален писък, но от какво, не можали да отгатнат. Баща ми оставил работата и бързо отишъл в посоката, от която се чувал жалния писък. Когато отишъл при бадема на високия синор наново чува жален писък, разгръща тревата при основата на бадема и вижда смок, налапал задните крака на гущерче. Още миг и гущерчето щяло да изчезне в устата на хищника-смок. Нямало време за бавене. Един удар с чука на мотиката и смокът пуснал гущерчето, което бързо полазило по тялото на спасителя си чак до гърдите, където той можал да види как силно биели хъбоците на гущерчето. То го погледнало с благодарност. Ударът за смока бил смъртоносен. Баща ми се върнал на работа при майка ми и й разказал за случката, като се радвал, че бил спасил гущерчето, а смока бил убит. „Какво добро си направил" - казала майка ми - „като си спасил гущерчето, а си убил смока? - „Аз мисля, че постъпих правилно. Нима трябваше да го оставя на смока да го погълне?" Двамата съпрузи били на различно мнение. Решили да отнесат въпроса до Учителя, Той да си каже мнението.
След известно време на баща ми се паднало път и работа да отиде при Учителя. Разказал му за случката с гущерчето и смока. За да спаси гущерчето, пожертвал смока. „Вие правилно сте постъпили, понеже сте помогнали на по-слабия" - казал Учителят
За всички по-важни въпроси в живота си баща ми винаги намираше време да се срещне и се посъветва с Учителя. Той беше образец на изпълнителност. Думата на Учителя за него бе закон.
Една позната на брат Куртев от град Айтос току-що си бе получила заплатата и я бе прибрала някъде, а после забравила къде парите са скътани. Търси ги няколко дни, но все напразно. Най-после се сетила да се обърне за помощ към бай Георги, който вече бил покойник. „Моля ти се, бай Георги, помогни ми да си намеря парите. Забравих къде съм ги оставила. Вече три дена ги търся, но все не мога да ги намеря. Ти виждаш. Ти знаеш къде са оставени, помогни ми..."
След малко й хрумва да ги потърси там, където още не бе търсила и за нейна голяма радост парите се оказват тъкмо на това място. Зарадвала се сестрата и сега пратила благодарствена молитва, че й се бе помогнало в тежкия за нея момент.
(Случка, разказана от Паскал Стефанов от с. Брястовец)
През 1940 година имаше голяма суша. Всичко съхнеше. Тревите пожълтяха и посърнаха. Листата на дърветата повяхнаха. На много от изворите водите намаляха, а други съвсем изсъхнаха. Хора и животни бяха тъжни и загрижени. Един ден селският пастир ни каза: „Вземете си добитъка. Вече вие се грижете за него. Аз повече не мога да гледам как се мъчат гладните животни." Отидох при брат Киро да се посъветваме какво да правим. Намерихме за най-добре да отидем в Айтос на Градината при бай Георги. Отидохме. Когато седнахме за обяд, той ни запита: „Какво има на село?" - „Голяма суша ни мъчи. Всички са отчаяни." Казахме му и думите на овчаря. Той само ни изслуша и нищо не каза. Оттеглихме се на почивка, а той влезе в молитвената стая да проси от Бога дъжд.
Докато почивахме два-три часа, небето се заоблачи и се изля такъв пороен дъжд, че рекичката пред вратата не можеше да се мине. Чакахме да се оттече, за да минем. „Тук валя - си рекохме ние - но дано има и към нас." Като се върнахме на село видяхме, че навсякъде бе валяло и жадната земя беше напоена.
Бай Георги бе светия, затова молбата му се чуваше.
(19.07.1980 г.)
Веднъж един от приятелите причинил на брат Куртев една голяма неприятност, за която брат Куртев му простил. Минало известно време, след което друг наш приятел се научил за случката и отива на братската градина при бай Георги и го пита: „Бай Георги, вярно ли е че този брат ти причинил голяма щета, а ти си му простил?" - „Вярно е. простих му." - „Бай Георги, ако аз бях на твое място, в никакъв случай нямаше да му простя. Щях да го направя на бъзе и коприва, че да ме помни." - „Да, олум - казал бай Георги - и аз, ако бях на твое място, тъй щях да направя. Но нека всеки бъде на мястото си."
(1 октомври 1960 г. Бр. Градина. По разказа на Г. Куртев.)
(Случка, разказана от брат Г. Куртев)
„Веднъж отидох в град Бургас и излязох край морския бряг да се поразходя. Седнах на една скамейка и съм се загледал в морската шир. Погледнах настрани и видях, че към мене идва селянин, облечен празнично с нови дрехи и бели навуща, и цървули, и с калпак на главата. „Добър ден, дядо," - ми каза той. - „Какво правиш?" - „Наблюдавам морето и му се радвам" - му казах аз. - „Не! Ти само наблюдаваш, а едни черни човечета излизат от морето, а ти ги гониш, като ги косиш с дясната си ръка и те бягат и се крият в морето."
Този селянин бе видял нещо, което другите не виждаха. А когато прочетохме какво бе казал Учителят за Черно море, направо се слисахме. Според Учителя Черно море преставля ва клоаката на Европа, която чрез река Дунав всички астарлни нечистотии се изливат в Черно море. И че всички черни духове се препращат по река Дунав в Черно море, откъдето има канали, чрез които се препращат в дъното и от там - в ада. Ето какво прочетохме за ада. И ето какво бе видял онзи селянин.
62. КОЛИКИ В СТОМАХА И ХРАНА ОТ ЛЮБОВ
(Разказва съпругата ми Донка, дъщеря на Георги Куртев)
„Беше есен, тъжна есен. Пожълтелите листа се стелеха по земята. Всичко бе тъжно. Тъжно бе и в нашия дом, защото баща ни беше тежко болен и ние се безпокояхме за неговия живот. Страдаше от колики в стомаха. Той вече втора година, откак бе преминал на по-краен режим на хранене, който режим изключваше яйца, мляко, сирене, кашкавал и масло. За мазнина употребяваше само шарлан (нерафинирано олио - слънчоглед).
Един неделен ден преди обяд дойдоха приятелите му от Бургас: Зурков, Пренеров, Щерев, Сотиров и Паскалев, които научили за болестта, както и за режима му на хранене и решили да го посетят групово. Още като дойдоха, внесоха една струя на бодрост, която като пролетен лъч стопли сърцата ни. Самото им групово идване бе един акт на внимание към баща ни. Те му казаха тъй: „Брат Георги, ние сме изпратени от Божията любов и ти носим нещо за хапване, каквото Любовта ни научи и те молим от любов да го приемеш и да си хапнеш. Това е нужно за твоето здраве, което ние искаме да се възстанови по-скоро." Тогава баща ми им отговори: „Братя, щом вие от любов ми предлагате, то и аз от любов ще почна да го употребявам, за да засвидетелствам любовта си към вас." Приятелите му бяха донесли сирене, кашкавал и др., които той отдавна не употребяваше. За едно скоро време здравето му се възвърна и той стана от леглото като вече никога не премина към такъв краен режим на хранене. Случката бе станала през една от предишните години, след което баща ни живя още много години и се помина на деветдесет и една година -14 февруари 1961 г,"
Брат Георги, за когото става дума по-горе, бе възприел от Учителя между многото други правила за живот още и това: Да не се смесват храните. Ако човек иска разнообразие, то може да се постигне, като на всяко ядене се яде различна храна, но да не се смесват.
Веднъж, при една негова среща с Учителя, последният му казал: „Искаш ли да имаш бистра мисъл, пий само чиста вода." По отношение на питиетата брат Куртев бе преминал на краен режим, като бе изключил от употреба не само алкохолните питиета, но даже боза и газирани напитки. Само чиста бистра вода. „Ето най-хубавото питие", казваше той.
Здравият стомах изисква: подбор на храните, добро дъвкане и умерено ядене. Добре е да се дава почивка на стомаха поне веднъж седмично.
Крайностите вредят. В това се убедихме. Убеди се и брат Куртев и пое с благодарност храната от братята, поднесена с любов.
(Случка, разказана от съпругата ми Донка, дъщеря на Георги
Майка ми се помина през 1944 г. Няколко години след това баща ми се връщал от Главната улица, където ходил по работа, и минавал все по един и същи път. Но този ден, воден от един вътрешен глас, изменил обичайния си път и минал по друг, край къщата на една бедна вдовица и няколко дребни деца. Бедността била постоянна гостенка в този дом, поради което и дворът бил без ограда. Когато баща ни минавал по улицата, чул че децата плачат за хляб на майка си, а тя, сиротата, казвала: „Отгде да ви взема? Вие нали знаете че нямаме..." Баща ми веднага решава, че определеното за подаване трябва да се занесе там, а не другаде.
Баща ми си идва и ни казва, че е намерил най-подходящото място. Аз взех софрата, а баща ми бохчата с хляба и отидохме в този дом. Когато пристигнахме, майката я нямаше, бе отишла в махалата да търси малко хляб за децата. Ние оставихме всичко и си излязохме. Няколко часа следтова бедната жена дойде да ни донесе софрата и бохчата. Баща ми, като я видя, я пита: „Чии са ния неща, гдето ти носиш?" - „Ваши са, бай Георге, ваши са. Друг човек такова нещо не може да направи" - каза тя и ги остави, и си отиде, абсолютно уверена, че не други, а ние сме я посетили. Представете си каква ще да е била радостта на ония гладни дечица и на оная бедна майка, които са ожидали за залък хляб, а след нашето излизане вече имало много работи за ядене и то не само за един ден, освен всичко и няколко бели хляба.
Наскоро след това баща ми сънува покойната ми майка, която му казала: „Георги, все съм получавала това, което ми пращаш и съм се радвала, но като тази радост - последната, друг път не съм имала."
Когато нашите заминали близки се нуждаят от нещо, те ни насочват към ония места, където трябва да направим нашата жертва. Радостта, която изпитват тия, на които сме дали нещо, е дарът, който те получават.
64. КАК БРАТ КУРТЕВ МУ ПОМОГНАЛ
През месец май 1958 г., след няколко последователни настинки и най-вече вследствие на голямо напрежение в работата, брат Методи Шишков почувствал силно изтощение. Наложило му се да вземе 7 дни отпуск по болест, но въпреки това положението му не се подобрило. Взел допълнително отпуск, но и това не помогнало.
Не намирайки изход за подобрение на здравето си, на 24 май отишъл на Братската градина в Айтос, при брат Георги Куртев. След като му обяснил естеството на страданието си, брат Куртев влязъл в молитвенатата стая, където останал около един час. След това му посочил кои пасажи от Светото Писание да чете, препрочита и размишлява върху тях.
Престоял на Братската градина четири дни, като през това време прекарал в молитвено настроениеи при пълен покой, тъй като през тези дни на градината нямало други посетители. През същите дни с брат Куртев имал няколко събеседвания, които му подействали благотворно. Въпреки това, докато бил на градината, положението му не могло да се подобри. У него било залегнало дълбоко убеждението, че при това състояние на крайно изтощение на силите му, те не биха могли да се възстановят за по-малко от два-три месеца. Отпускът му бил към своя край, ето защо той трябвало да се прибре един-два дни по-рано. На тръгване бай Георги му казал: „Бъди абсолютно сигурен, че след изтичането на отпуска, ще постъпиш на работа." Това му се струвало невероятно, но той имал силна вяра в неговите изключителни възможности и тази вяра му дала голям импулс. „Действително, само след три дни от моето завръщане в Бургас, почнах работа, като след всеки изминат ден чувствах как силите ми се възвръщат. След около две седмици окончателно стъпих на краката си и у мене заблика такава енергия, която ми позволи да работя до времето на пенсионирането ми. За този сюблимен момент си спомням преизпълнен с благодарност към Всевишния, към нашия любим Учител и неговите предани ученици, един от най-достойните между които беше незабравимия и любим на всички брат Георги Куртев" - разказваше Методи Шишков.
През есента на 1960 г., Ганчо Генчев от София посетил Братската градина на гр. Айтос, за да се види със старшия брат Георги Куртев, който вече беше болен и бе на легло. Като влязъл при брат Куртев, поздравил го с обичайния поздрав при такива посещения с думите: „Няма Любов като Божията Любов!" /Н. Л. К. Б. Л./ Този поздрав е една окултна формула, която е дадена от Учителя и тя трябва па се произнася стоешком с вдигната дясна ръка и с длан, насочена към лицето, което поздравяваме. Брат Куртев се изправил на леглото и оттам изговорил отговора на тази формула: „Само Божията Любов е, която носи пълния живот!" /С.Б.Л.Н.П.Ж./
След като произнесъл тази формула, брат Куртев му казал следното:
„Като брат не те приемам.
Като враг ти прощавам.
Като гост те приемам."
След кратък разговор, брат Куртев го изпратил в кухнята на закуска. В трапезарията него ден имало много братя и сестри. Ганчо Генчев споделил своите впечатления от брат Куртев с присъстващите, като им казал думите, с които брат Куртев го посрещнал. Всички стояли изумени от едно такова разрешение на гостуването му. След това Ганчо казал: „По-кратко, по-ясно, по-точно от това, което днес чух от брат Куртев, досега не бях чувал. Пословична откровеност", заключил той разказа си.
Този случай го разказваше години наред Иринка Слави Тодорова, дъщеря на Слави Тодоров. Същият, който се грижи за братската градина години наред и с когото брат Георги Куртев съжителства със заедно семейството му при искрено уважение и хармонично отношение.
Веднъж един капитан от трудовите войски посетил Братската градина със своя кабриолет, който оставил долу при чешмата. Отишъл той при брат Куртев и почнали разговор, който продължил няколко часа. Запитал какво е отношението на Новото учение към войската и войната. Брат Куртев му говорел на неговия език, като му казал, че ние не сме против войската и войната. Че щом бъдем нападнати, ще се отбраняваме. Даже имаме случаи, когато наши хора са спасявали полкови знамена, като му било посочено име, място и дата /Минчо Сотиров - полкови командир/.
Разговорът бил приключен. Брат Куртев тръгнал да го изпрати до превозното средство. Когато капитанът турил крак на стъпалото на кабриолета, сякаш бил забравил най-важното, запитал: „Бай Георге, като имате такова хубаво учение и сте такива добри хора, колко души сте в България?" - „Ние не знаем колко сме, понеже нямаме списък, но аз ще ви кажа как да ни познавате." - „Да" - казал капитанът. - „И така може." - „Нашето учение се основава на пет принципа. Те са следните: Първият принцип е Любовта. Които прилага този принцип, винаги е готов да се жертва за доброто на другите. Срещнеш ли такъв човек, да знаеш, че е от нашите. Вторият принцип е Мъдростта. Който си служи с него, обича знанието, разбира законите на живота и всичко върши с разбиране - срещнете ли такъв човек, да знаете, че е от нашите, Третият принцип е Справедливостта, Който си служи стози принцип, не допуска неправда в живота си, винаги е справедлив към всички - от нашите е. Четвъртият принцип е Истината. Всеки човек, който обича истината и не лъже нито себе си, нито другите, който почита всички и им дава свобода - от нашите е. Петият принцип е Добродетелта. Всеки, който прави добро на другите, без да очаква отплата - от нашите е. Всеки, който прилага горните принципи, където и да се намира, било в учреждение, в кооперативното стопанство на село, в казарма или където и да било, ще знаете, че е от нашите. А който няма тези качества и не прилага тези принципи, и между нас да е, не е от нашите. Ето така ще ни разпознавате. Това е ключът." - „Умен си, старче. Много ти благодаря за хубавия разговор."
Когато капитанът потеглил за града, слънцето ги поздравило със сетния си лъч и се закрило зад далечния хоризонт.
67. НЕВИДИМИТЕ И ВИДИМИТЕ ПЪТИЩА
Веднъж група офицери от съседното военно поделение посетили градината. Тогава един от тези с нисък чин запитал брат Куртев: „Ти, дядо, вярваш ли в Бога?"
- „Да, вярвам" - му отговорил брат Куртев. - „Ти виждал ли си Бога, че вярваш?" -„Виждал съм го." - „Как си го видял? Аз мога ли да го видя?" - „И ти можеш," - казал брат Куртев - ако живееш както аз живея. Няма да пушиш, няма да пиеш, нито да ядеш месо. Ще живееш съгласно петтях основни принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Всяка сутрин ще ставаш рано да се молиш и да посрещаш слънцето." - „Мъчна работа, старче." - „Да, мъчна е, но не е невъзможна." - „Сега мога ли и аз да ви задам един въпрос?" - „Може, разбира се" - отговорил старшината.
- „За колко години от низш офицер се стига до чин генерал?" - „Иска се много време и много работа." - „Също така е вярно, че с един обикновен живот на хапване и пийване не може да се служи на Бога, нито да го познаеш."
Невидими са пътищата Господни, защото Дух Господен ги определя. Видими са пътищата на човеците, които служат на Бога, защото добрите им дела говорят за това.
68. КАК РАБОТЕШЕ БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ
Брат Георги Куртев си беше изработил свой собствен модел и метод за работа. Един път в годината той обхождаше и обикаляше селата, за да се срещне с приятелите и да им окаже помощ според техните нужди. Може би той много добре си спомняше обиколките на Учителя през първите години 1910 -1914 г. в Айтос и знаеше много добре какво означава личната връзка с приятелите. Неговата професия на медицински фелдшер много му е помагала да създава връзки с хората. По онези години малко бяха лекарите, които работеха по селата. А Георги Куртев пътуваше от село на село, пренощуваше в къщите на приятелите, преглеждаше и лекуваше твърде често напълно безплатно, а на крайно бедните дори е купувал и плащал лекарствата. Онзи, който веднъж е бил лекуван от него, завинаги става негов приятел, а по-късно и съмишленик в идеите. Този метод за работа наглед е много прост, но същевременно и много сложен и недостъпен за мнозина. Трябва да бъдеш образец на някаква идея, за да може да спечелиш доверието на обкръжаващите. На онези, които са имали някакви недоразумения в семействата си, той е помагал да разрешат кармичните си взаимоотношения и е укрепявал вярата им в Бога нагледно, като разрешавал техния проблем. Такива случаи има много. И те могат да бъдат описани от неговите съвременници.
Брат Куртев не изнасяше пламенни речи, не държеше сказки или беседи, за да възбуди интерес у населението. Той работеше по съвсем друг метод - строго индивидуално. За него хората бяха души, които се нуждаят подобно на цветята от почистване, прекопаване, поливане или торене. Той постъпваше специфично към всяка душа, не работеше по шаблон. Всички знаят и признават, че той се ползваше с особена почит, уваж:ение и любов от хората, които го познаваха. На какво се дължеше това обаяние? Трудно е да се отговори. Той никога не казваше нещо, което няма да направи. Думи и дела, слово и живот се сливаха в едно. Ето защо каквото той кажеше, се слушаше и изпълняваше. Съмишлениците в негово лице виждаха един от учениците на Учителя. Дори нещо повече, те виждаха в него един от образите на Учителя. Така че те го поздравяваха с целуване на ръка, така, както поздравяваха Учителя. Това не бе идолопоклонство. Възприемаха го, че по този начин правеха обет за изпълнение Волята на Бога. Така го възприемаха. За вас това ще бъде чудно и непонятно. Други биха казат "Нали Всемировият Учител е на Изгрева. И ако трябва някому да се целува ръка - това е на Всемировия Учител." Тези въпроси са уместни. Но отговорът се намираше в онези приятели от селата, които бяха съмишленици по идеи на брат Георги Куртев и на Учителя, и на Бялото Братство и те бяха се докоснали до идеите на Учителя чрез брат Георги Куртев. Затова те целуваха ръка и търсеха общение с тези идеи и целуваха десницата на оногова, който ги бе въвел в това учение. За нас, съвременниците на брат Георги Куртев, това бе естествено и никому не правеше впечатление. Правеше впечатление на онези приятели, които ни идваха на гости от Изгрева и наблюдаваха с какво страхопочитание те се докосваха до десницата на брат Георги Куртев. Имаше различни коментари и различни обяснения, но за вас най-доброто обяснение ще намерите в някои от онези снимки, запечатали образите на Георги Куртев и на онези, които му целуват ръка. Наоколо стояха изправени в чинно почитание останалите и чакаха своя ред. Там ще намерите обяснението на този феномен. Изводът е ваш. А нашият извод бе направен по времето на брат Георги Куртев с целуване на десницата му. Неговият безупречен личен живот беше огледало за нас, по-малките. Той се отличаваше с голяма точност и изпълнителност на своите обещания и задължения. Ще припомним, че при един разговор с братя и сестри на Изгрева в София. Учителят казал, че ако имал десет души като брат Георги Куртев, много работа би свършил. Тази оценка помогна на онези приятели на Изгрева, които се съблазняваха в това, че ние целуваме ръка на брат Георги Куртев. Това е аналогично на думите на великия Архимед, който казвал: „Дайте ми опорна точка и аз ще повдигна земята." Брат Куртев бе една такава опорна точка за Учителя, за да проникне Учението в глъбините на живота в айтоския край. Ако учениците са опорна точка, кой ще бъде лостът, за който Архимед говори? Този мощен лост, с който може да се повдигне земята и стария свят в главите на човеците, това са идеите на Учителя на Бялото Братство. Брат Георги Куртев бе една от онези опорни точки на Учителя през време на Школата на Бялото Братство.
69. ДЯСНАТА РЪКА НА ГЕОРГИ КУРТЕВ -БРАТ БОЖИЛ ИВАНОВ
Всяка работа най-добре се свършва, когато човек сам си я върши - това го знаят всички. Но когато работата е голяма, на човек му се налага да има помощници. В първите години айтоското братство получи един голям подем за работа и като един от най-добрите помощници се яви брат Божил Иванов от Айтос. Той беше дясната ръка на Георги Куртев. Беше скромен, трудолюбив и ревностен в делото брат. Божил Иванов произхождаше от бедно семейство. Били са три деца - двама братя и една сестра. Той, Божил, е бил най-големият, роден през 1880 или 1881 г. Никой не знаеше точно годината на рождението му. Сестра му. Василка Иванова, е онази сестра, която отиде в дома на Петко и Гина Гумнерови на ул. „Опълченска" 66 в София, в помощ на семейството им и която се грижеше за ежедневния бит на Учителя, който пребиваваше в този дом до 1927 г., а от 1928 г. до 1944 г. - на Изгрева. Василка придружаваше всички онези, които трябваше да се грижат за бита, обходата и домакинството на къщата, обитавана от Учителя. Василка е тази, която подари наследственото място, за да се направи братската градина в Айтос. Между личности и исторически събития има връзка. Тук тази връзка се осъществяваше в Айтос от брат Божил, а в София - от сестра му Василка. Брат Божил е бил иминиджия в града, от която професия прехранвал семейството си. Жена му се е казвала Станка. Имали са две деца: Любка, родена през 1921 г. и Божанка - през 1923 г. Божил Иванов се е поминал през 1923 г., преди да се роди второто му дете, а 40 дена след раждането на Божанка се поминала майката и двете деца остават кръгли сираци. Бебето Божанка, е било гледано известно време от семейството на брат Георги Куртев, докато се намерят осиновители. Любка е била веднага осиновена от семейството на Илия Габровски от гр. Айтос. Интересното е, че детето Любка, още преди да бъде осиновено от семейство Габровски, се е обръщало към сестра Габровска с думата „мамо". Тогава всички смятали, че детето е малко и казва „мамо" на всяка добра леличка. Но след като се развиха тези драматични събития със заминаването на Божил и на Станка, оставили двама сираци, невръстни деца, и след като те бяха осиновени, тогава всички признаха, че детето Любка си е казвало нещата много точно и много вярно. Какви връзки и какви взаимоотношения, непонятни за нас, възрастните, а понятни за едно малко три-годишно дете, което много точно е определило и намерило само втората си майка.
Когато се устройвала братската градина през 1922 -1923 г., брат Божил Иванов, след като вижда, че градината има нужда от работници, заключил работилницата, дал няколко стотинки за геврек на детето и казал на жена си: „Станке, пари нямам да ти дам, ето защо, ако искаш, ела на градината да готвиш на майсторите и ще се храниш. Там имаме нужда от готвач." Станка отишла на градината с него и така се увеличила работната ръка с още двама души. Там двамата работеха всеотдайно. Брат Божил е изпълнявал длъжността на нещатен куриер при брат Георги Куртев. Щом станело нужда да се занесе някое писмо до ръководителите на братствата по селата на айтоска околия, брат Куртев, след като написвал писмото, отивал при Божил в работилницата му и само го поглеждал. Последният веднага снемал работната си престилка, обличал си сакото, вземал писмото и тръгвал да изпълни поръчението, точно тъй, както войникът отива да изпълни възложената му задача, Той твърде често не е имал време дори да се обади на семейството си, пътувал е пеш. Бил е беден, не е имал нито кон, нито магаре. Брат Божил из целия път пеел духовни песни или четял Псалми. Той е единственият човек, който не е мерел разстоянието от село до село с километри, а с броя на прочетените псалми: 10, 20, 50 или повече. Онези псалми, които не е знаел, четял ги пешком и така станало, че научил всички псалми наизуст. Пътува брат Божил до някое село, носи в джоба си писмото на брат Куртев до ръководителя на братството в същото село, а устните му произнасят псалмите на Давида. Подава той писмото, връчва писмото и си тръгва. Но във въздуха остават прочетените псалми, които той оставя в посетеното село. Тези Псалми са четени от Давида, а сега от брат Божил, но това са псалми, родени от Христовия Дух. А Христос е от вчера, Той живее днес и пребъдва в утрешния ден, обхващаш цели епохи.
По време на Европейската война, когато чул тревожното биене на камбаните през 1915 г., брат Божил разбрал, че ще има мобилизация. Ето защо оставил работата си и от една волска кожа скроил и ушил чанта за Библията. Когато постъпил в пехотната рота и бил на боевата линия, кожената чанта с Библията му била неразделен другар. Щом като спирали някъде за почивка, той отварял Библията и четял. Когато командирът забелязал, че носи чанта с Библия, го запитал: „Божил Иванов, ти пак четеш тази Библия. Остави я. Тук не е църква, а е фронт!" - „Господин капитан, моля ви, оставете ми я, тя ми е най-добрият другар. Аз с нея се разговарям Без нея не мога." Ротният командир повече не го закачал, защото знаел, че всякога, когато имало нужда за разузнаване, той пръв се явявал като доброволец и не се страхувал от смъртта. Бил много смел. Затова всички го уважавали и обичали.
Веднъж били в поход. През нощта валял дъжд и нищо не се виждало. Техният взвод се откъснал от ротата и се загубил, останали без храна. Премалели от глад, каталясали от умора, спрели до една поляна да си отпочинат и легнали, без да знаят какво да правят. Другите поделения раздавали храна на своите войници, но на тях нямало кой да им даде. Тогава брат Божил веднага изчезнал, без някой да го види и след няколко часа се завърнал с няколко шепи овес, който изпросил от другите части, сварил го и раздал на другарите си по една чашка да хапнат и да пият сока на овеса, за да залъжат стомасите си. Всички се чудели с него, откъде намира тия сили, че не се уморявал. Чудили се на неговата желязна устойчивост.
Веднъж, по време на едно сражение, той минал на предна позиция и започнал да наблюдава откъде неприятелят ги обстрелва със снаряди. Командирът му заповядал да залегне, за да не го улучи някой куршум. Тогава Божил отговорил: „Г-н капитан, всеки куршум си има своя задача. И аз си имам своя задача." Всички го гледали, а той с едната ръка придържал кожената чанта с Библията, а с другата придържал към очите си бинокъла на командира и докладвал местоположението на огневите точки на противника, откъдето те били обстрелвани. Наоколо свистели куршуми, защото всеки куршум си имал своя задача и предназначение. А задачата на брат Божил Иванов е била да носи през гърба си кожената чанта с Библията и да чете псалмите - рожба на Христовия Дух през вековете.
Войната завършила и всички, на които било съдено да останат живи, се завърнали, както и брат Божил, защото имал още работа, която го чакала.
След построяването на сградата, в което взема дейно участие, брат Божил се поминал след кратко боледуване Вероятно той беше си свършил своята работа на земята - онази работа, за която бе дошъл.
А войниците, с които бяха воювали на фронта, и които бяха негови съселяни, се чудеха, цъкаха с език и казваха: „Божил бе винаги на предна позиция, що куршуми минаха покрай него и никой не го улучи, а сега тук, насред село, да си замине за три дена. Чудо видяно и чудо невиждано." За случая имаше много обяснения, но човешкият път не се определя по човешки усмотрения. Човек предполага, Бог разполага.
Брат Георги Куртев няколко десетилетия непрекъснато споменаваше с най-добри думи за брат Божил: „Не е имало случай, казваше брат Г. Куртев, да възложа работа на брат Божил и да не я приеме и изпълни с желание. Ето защо казвам за него, че ми беше като втора дясна ръка. Никой преди него и никой след него не е бил тъй всецяло отдаден на великото Дело на Учителя, Делото на Христа, както бе брат Божил."
Тази оценка за брат Божил се разказваше при особени случаи с голямо смирение и с голямо почитание към живота и саможертвата на един ученик. От 1923 г. до 1962 г. не минаваше година, в която да не се спомене няколко пъти от брат Г. Куртев няколко похвални слова за брат Божил Иванов. Той завършваше с думите: „Мир и светлина на душата му!"
Любимата песен на брат Божил Иванов е била песента „Към Сион". Това е братски марш от така наречените братски песни, създавани по текст на ученици и идеи на Учителя, Няма по-хубав завършек за живота на брат Божил, освен стиховете на песента „Към Сион".
С крилата на орела, Сионе наш любим, стремително към тебе Ний дружно днес летим
Смъртта ни веч не плаши. В нас Дух живее свят. Еднакво нас ни радва и тоз, и онзи свят. Плътта ще победиме със смелост в подвиг нов. Сърцата ще стопиме с Христовата любов.
Сияй, святи Сионе ний бързо веч летим. На Бога скоро в тебе в дух ще се поклоним.
Днес, когато описваме живота на заминалите приятели, ние, останалите живи сънаследници от времето на Школата на Учителя и от времето на брат Куртев, можем също тъй да кажем за онзи закон, който обема Христовата Любов на земята. А този закон гласи:
„На Бога скоро в тебе
В дух ще се поклоним!"
Ний казваме: „Амин, тъй да бъде!"
70. ДВАТА ПОРТРЕТА НА ГЕОРГИ КУРТЕВ
На края на нашето повествование за живота на Г. Куртев ще споменем и това, че всеки човек има два портрета, два образа или две лица. Единият образ е видимият. Другият образ е вътрешният, който е невидим.
Физическият образ на Георги Куртев:
Той беше среден на ръст, ни слаб, ни пълен. Коса - оредяла и побеляла. Темето - почти голо. Очи по големина средни. Цвят на очите - син. Поглед на очите - будни, наблюдателни, проницателни. Овал на лицето-леко продълговат. Тен на кожата - светъл. Погледът, излизащ от очите бе мек, топъл, галещ. Нос правилен, с добре развити ноздри. Ушите - добре оформени. Мустаци увиснали. Ръце малки, но красиви - израз на неговата голяма справедливост.
Духовният образ на Георги Куртев:
Този образ бе много интересен. Той изразяваше благородство, търпение и великодушие. Брат Георги Куртев дълго наблюдаваше и проучаваше нещата, преди да реши да предприеме нещо. но след като веднъж проучаването е свършило, той пристъпваше към действие като следваше неотстъпно поставената цел. Брат Куртев бе умен, тактичен и предвидлив. Добър общественик. Знаеше как да работи с големи групи хора. Той умееше да печели душите, без да проповядва. Неговото влияние бе не толкова в словото му, колкото в личния пример и жертвоготовност. Той не притежаваше голямо образование, но имаше природна интелигентност, която заместваше недостига на образование. Неговият почерк и ръкопис бе много четлив и особено красив - по онези години се изучаваше краснопис и писарите трябваше да го владеят и прилагат. А той ред години беше селски писар и секретар-бирник. Не обичаше многото говорене, не държеше беседи, нито изнасяше сказки, а водеше само назидателни разговори, като на никого не налагаше идейните си убеждения. Оставаше хората свободни. Казваше често: „Който човек е гладен или жаден, сам ще потърси хляба или водата." Бореше се с трудностите на живота и ги побеждаваше с работа, търпение и постоянство, без да се оплаква. Той винаги бе желан събеседник, защото говореше само за онова, от което отсрещната страна се интересуваше. Понякой път той подхващаше някоя весела история като постепенно минаваше от веселото към сериозното или обратното, според случая. Или, с други думи казано, всякога намираше общ език, според равнището на събеседника си. Такъв беше брат Куртев - с чувство на достойнство, без да е горд. Това са малки скици, нарисувани от негов съвременник, нямащи амбицията да опишат напълно неговия духовен образ. В този край селяните го именуваха „Бай Георги", обръщение, което напълно подхождаше както на селяните, така и за брат Георги Куртев, като влагаха съмсем друг смисъл в това обръщение. А именно -баща, бащице. А това бе тяхното най-голямо признание към него.
71. ПОСЛЕДНОТО СЛОВО НА БРАТ КУРТЕВ
Когато брат Куртев почувствал, че вече е много близо краят на неговия земен път, събрал близките си и казал следните прощални слова: „Мои мили братя и сестри, аз си отивам, но и вие ще дойдете след мен. Погрижете се за себе си навреме, като служите на Бога и на Неговото дело с любов, радост и мир. Довиждане по пътя на любовта.
„В дома на Отца моего много жилища има."
„Няма по-сладко, по-мило, по-велико, по-силно от Любовта!"
Последното му желание било брат Петър Камбуров от Пловдив да дойде на Братската градина и когато изнасят тленните му останки от къщи, да изсвири „Идилията" на Учителя, което било и направено.
Случаят бил следният: Когато Учителят бил в Айтос през 1920 г., изсвирил му Идилията и му казал: „С тази музика ангелите поемат праведника и го водят към Бога. Затова, когато Бог те повика, с тази музика да тръгнеш с ангелите."
Когато останали 3-4 дни до събитието, което се очаквало, казал на зетя си Добри да му приготвят всичко, което е нужно за неговото изпращане, като даже поискал да види и житото. Искал да се увери, че всичко е готово. Всичко било изпълнено както той искал.
Когато лентата на неговия жизнен път, богат с опитности, свършила, брат Куртев хванал с едната си ръка ръката на Добри, а с другата - ръката на дъщеря си Донка, подържал ги малко, помолил да отворят малкото прозорче за въздух и казал последната си молитва: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си, приеми душата ми." Щом като изрекъл тези думи, главата му клюмнала и духът се отделил от тленното му тяло, за да се пресели във вечността.
Онова, което правело впечатление при боледуването на брат Куртев било, че той през цялото време бил в пълно съзнание, както когато е бил здрав. Само от време на време се излъчвал и е разговарял с невидими посетители на непознат език. След като те си заминели, се обръщал към присъстващите и ги запитвал нещо или им отговарял на зададени въпроси.
Когато бил положен в ковчега, лицето му си било възвърнало предишната свежест, сякаш бил заспал.
Това се случи на 14 февруари 1961 г. в 2 часа и 45 минути. В същия ден в 9 часа и 30 минути имаше пълно слънчево затъмнение, т.е. земята, слънцето и луната бяха на една линия и луната хвърляше сянка върху земята. Автомобилите в него ден и час, които се движеха по Карнобатското шосе, се движеха със запалени фарове, за да осветяват пътя си.
Още през 1913 г. брат Куртев се запознал с Димо Джожев, Илия Киряков и Димитър Вълчев от село Кавак-махле, сегаТополица. Все потова време се запознава и с Владимир Калудов и Димитър Вергиев от село Бата, Михаил Вълков от Орман, сега Горица, Черню Калушев от с. Изворище, в чиито села по-късно се образуват първите групи на Бялото Братство. В село Вресово: Колю Киряков, Стоян Лечев и Коста Демирев, а след 1916 г. - Петър Костов и Станю Костов, Димитър К. Киряков, Димитър Костадинов, Яни Желев, Вълю Станчев и Петър Ст. Лечев, Митю Костадинов Терзиев. Докато първите хора в Горица били: Дядо Вълко и синовете му Михаил и Горан, Велико Киров, а от жените -Еленка Дойнова, Еленка М. Вълкова и Димитрина Апостолова.
В село Камено: Тачо Петков, Станко Георгиев и около 15-20 души със семействата си.
В Уруменикьой, сега Българово: Сава Златев, Гани Костадинов и др.
В Аптързак - Аясково: Димитър Тенев, Тоню Атанасов, Злати Желязков, Учков, Бою Грудев и др.
В Пещерско: Баба Василка, акушерката, Стоян ...
В Булчино, сега Карагеоргиево: Петра Г. Манева и синовете й Иван и Еню Г. Маневи, Петър Митев, Иван Кибритев, почти всички са били в групите заедно с жените и децата си.
В Бурунжик, сега Просеник, също е имало група от няколко души.
В Кавак-махле -Тополица е имало най-голяма група от 20-30 души, чиито имена няма да споменаваме сега.
73. КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА РАЖДАНЕТО НА ДУХОВНИТЕ ГРУПИ И КРЪЖОЦИ В ГРАДА И СЪСЕДНИТЕ ОКОЛИИ
Айтос: Първите членове на братството били: Христодор Сапунов, Г. Куртев, Станчо Барабана, Янаки Кавръков и Янко Стоянов, а по-късно влизат: Киро Димитров, ТашоТумбов, Иван Милевски и синовете му Петко, Слави и Велчо, Крум Илиев, Божил Иванов, Йовчо Иванов, Христо Маркоз и Георги Иванов с ръководител Г. Куртев. Всички с жените си, които не споменаваме.
С. Карагеоргиево: Петра Г. Манева и синовете й Иван и Еню, Петър Митев, Георги Добрев и по-късно Иван Кибритев и др. /около 18-20 души/.
С. Тополица: Първите са: Димо Джожев, Илия Киряков и Димитър Вълчев, а по-късно баба Драгана и синовете й Петър и Ангел, Панайот Джибирев, Георги Къса Иванов, Димитър Къркеланов, а по-късно Слав Димов, Кинчо Димитров. Иван Г. Коларов, Димитър Иванов /Мичо/ и след 1930 г. Георги Драгнев.
С. Вресово: Колю Киряков, Стоян Лечев, Петър и Станю Костови, Димитър К. Киряков, Янаки Желев Димитър Костадинов Терзиев и Петър Ст. Лечев.
С. Лясково: Димитър Тенев, Злати..., Бою и др., всички с жените си.
С. Българово: Сава Златев, Гани Костадинов, Лечо..., Ангел ... /15-20/.
С. Камено: Тачо Петков, Станко Георгиев,.. /15-16/.
С. Габерово: Слави Тодоров, Янко и Васил Карагеоргиеви, Ив. Бойчеви и по-късно Васил Долапчиев, който после се изселва вс. Каблешково, Айтос.
С. Бата: Владимир Калудов, Димитър Вергиев, Андей Калудов, Петър...
С. Горица: Вълко Михалев, Велико Киров, Михаил, Горан и Ангел Вълкови, всички с жените и децата си, Донка Кирова, Колю Великов, Дядо Митю, Еленка Дойнова, Димитрина Апостолова, Мала Желева и др.
С. Оризаре: Иван, Петър и Гено Черневи, Атанаска... идр.
С. Брястовец: Паскал Стефанов и Киряк Овчаров с жените си /1923 - 24/
С. Страцин: Недялка Василева, Ирина Пейкова, Гина Апостолова, а към 1938 г. Злати Янев, Георги Андреев, Здравка Генова, Драгана Стоянова и Деспа Тодорова.
С. Банево: Милю, Христо и Желю Черажийски, Филип Чернев. Михаил Божков и сестрите му Иманка и Гина.
С. Изворище: Черню Калушев, Михаил Сербезов с жените и децата, Нанка Драгнева и Илия Чернев.
Дълга бе твойта житейска пътека, многостъпала възлезе: всяко стъпало отделна задача в трудний ти жизнен път беше.
В бедно семейство роди се, беден живот заживя: като търговско ратайче на богатите чортленска носи вода. После кат бирник държавен беше ти честен, добър: обичаше горе Балкана, затуй и Балканът обикна пък теб.
Душата ти жадно диреше Бога: И в храм православен надзърна, и с масичка духове вика... Най-после ти срещна Учителя. Дойде след това и войната, А в нея раняват, убиват -ранените после лекуват да връщат живота в телата.
От войник и бирник финансов ти стъпа на трето стъпало -не да убиваш живота, а кат' фелдшер живота да пазиш. И фелдшера Куртев Георги в бялата Школа постъпи: кат' фелдшер цереше телата, а в Школата ученик се зовеше.
„Приятел се в нужда познава" -казва народната мъдрост. От войната беда по-голяма друга човек не познава. Приятел прекрасен намери, там всред гърма на войната: „Виж ко!" - брат Боев започна, „Ето ко!" - брат Куртев отвърна.
Войната се свърши, войник веч не беше, но ревностен бе ученик: лекции, беседи, молитви четеше и песни, и химни пееше подир. И тез, на които душата бе жадна твоята ревност съзряха: за здраве, съвет, за подкрепа при тебе отвред се тълпяха.
И ти неуморен - словото сееше, на любимия Учител помагаше: така брат, наставник, ръководител, на тези, що търсеха Бога, стана.