17. Учителят Петър Дънов
18. Паспалата - Петров връх -12. VII. 1920 г.
19. На Петрова поляна, гр. Айтос -12. VII. 1923 г.
20. Съборът в гр. Айтос - 12. VII. 1925 г.
23. На Братската градина -1922-1923 г.
25. На пейката в гр. Айтос
27. Георги Радев и Верка Куртева на Рила
29. Верка Куртева с Учителя на Рила
30. С Учителят на Рила
31. Петър Камбуров и Марин Камбуров в гр. Айтос
32. Надежда Куртева и Добри Ганев със сина си Живко
Брат Николай Шиваров, родом от гр. Варна, работеше в БНБ в София. Добър и предан на Божието дело брат. На беседи рядко се виждаше, но в замяна на това почти всяка неделя след обяд бе на Изгрева. Често го виждахме в приемната на Учителя, с когото се срещаше и разговаряше.
При едно от неговите посещения при Учителя, когато разговаряли, забелязал, че столът му започнал да се повдига заедно с него на значителна височина, като че ли с невидим крик. А при това разговорът помежду им не спирал. Това е станало трикратно. След което Учителят станал.
Братът разбрал, че аудиенцията е приключена. Сбогувал се и си тръгнал. Разхождал се по поляната и мислил върху необикновеното явление.
През него ден брат Шиваров е имал една рядка опитност на ЛЕВИТАЦИЯ.
Случката е станала около 1938 година.
56. ОПИТ НА ЛЕВИТАЦИЯ /ПОВДИГАНЕ ВЪВ ВЪЗДУХА/
Преди около тридесет и пет години /т.е. 1920 година/ бяхме на екскурзия на Петров връх, който се намира на север от град Айтос. Беше пролет. Гората весело шумолеше, а поляните се усмихваха със своята зелена премяна, обкичени с безброй цветя. Слънцето грееше и милваше насъбралото се множество тоя ден тук, на върха, на Паспалата.
Поде се разговор за учението и за Учителя. Тогава един брат каза: „Нашето учение е учение на опита, на приложението, а не само на гола вяра." - „Да направим някой опит", се обади един. „Да направим, да направим", занастояваха други. „Добре тогава, ще направим опит за левитация." А за този опит са нужни шест души, по трима от двете страни и един, с когото ще направим опита. Веднага се определиха хората, които ще участват в опита.
Опитът се състои в следното: Поставя се един брат, легнал на земята с лице към небето и със затворени очи. Хората се разпределят така: един при врата, вторият при кръста и третият при сухожията на петите, всичко трима. Другите трима са от другата страна, срещуположно.
При опита се изговарят някои формули, като всеки от участващите си опира двата показалеца на съответното място и си мисли за олекването на оня. който ще се вдига. Същото ще мисли и той. Така приготвени, с пълна сериозност, всички бавно се повдигат. Повдига се и легналият, който едва се докосва до пръстите на шестях души. Изправяме се прави и постепенно обратно снемаме човека, който сме повдигнали.
Направихме опита: той бе сполучлив. Така ние вдигнахме човек, който тежи над 70 килограма на височина един метър. Повдигнатият беше Стоян Лечев.
По разказа на Иван Манев.
Брат Боян Боев имаше рана на единия си крак, която не заздравяваше. Веднъж брат Звездински му правел превръзка. Врата заключена и пердатата спуснати. Никой да не ги безпокои. Тъкмо когато навивали бинта, идва една сестра и иска някаква тетрадка със записки от брат Боев. Той й казал, че е потърсил въпросната тетрадка, но не я намерил. Казал й, че наново ще я потърси. Да дойде към седемнадесет часа. Сестрата си отишла. Брат Звездински. както навивал бинта върху опнатия крак на Боев, ето, тетрадката паднала изневиделица в ръцете им, сякаш от тавана. А там нямало ни полица, ни етажерка. Брат Боев, като погледнал, видял, че това е същата тетрадка, която така старателно е търсил и не я е намерил. Зарадван от добрия случай, извикал: „Елевация, брат. Съществата ни помогнаха. Невъзможното стана възможно. След обяд, като дойде сестрата, ще я зарадваме."
Не са малко случаите, когато някои търсени предмети сякаш изведнъж изчезват от пред очите ни или пък ги намираме, след като ги търсим старателно
Случки има, но ние сме ги отминали, без да им обърнем внимание.
От ученика се иска будно съзнание.
Нестор Илиев разказваше:
Един есенен ден аз и брат ми отидахме на Изгрева да се поразходим. Обикаляхме поляната и се разговаряхме за разни въпроси, без да забележим кога бяха минали няколко часа. Той ми каза, че го боли гърлото и поради тази причина трябва да се прибере в квартирата и се полекува. Но как, и той не знаеше.
Тръгнахме за града. Но като минавахме покрай салона, хрумна ми да се отбия и попитам Учителя за болното му гърло. Качвам се по стълбите и чукам на вратата. Тя се отвори и се показа Учителят. „Какво има?" - попита ме той. - „Брат ми го боли гърлото. Как да го лекуваме?" - „Нека дойде." Повиках го и го представих на Учителя. Още като го видя, като се ръкуваше, хвана двете му ръце, след като ги държа десетина секунди, ги пусна. „Рекох, да пие гореща вода и ще мине. Водата ще го излекува."
Слизам долу и казвам на брат ми да пие гореща вода и ще оздравее. „Илач, илач!" ми каза той. „Какво иска?" - ме попита Учителят. - „Иска илач, иска лекарство." - "Духнете му малко сухо кафе в гърлото "
Тръгнахме си за града. Едва бяхме дошли до ул. „Граф Игнатиев" и брат ми усетил, че гърлото му е здраво, че не го боли и че може вече свободно да преглъща. Зарадвахме се и двамата.
Гърлото бе оздравяло и без лекарство. Как?
Брат Георги Куртев разказва:
Живеех в Айтос. Бях медицински фелдшер. Имах работа в София, при Учителя. Взех влака и отпътувах Беше пролет. Китна пролет. Зелените площи на нивите и ливадите действаха ободряващо на духа. а синьото небе успокояваше. Влакът летеше с голяма бързина, сякаш искаше да изпревари времето. Пристигнах на Изгрева. Срещнах се с Учителя. Разговаряхме по разни въпроси. Много неща се изясниха, погледнати от по-високо. Както винаги, останах много доволен от срещата. Когато бях вече прав и готов да си тръгна, Учителят ми каза, че когато се намеря в трудно положение, да произнеса следната формула: „Бог е любов" три пъти. Чух я, но след малко я забравих. Качих се на влака и отпътувах към Айтос. Влакът бе пълен. Времето прохладно. Пътуването приятно. Бързах да пристигна в Айтос, защото имах възложена от Учителя задача. По разписание трябваше да пристигна навреме и заваря приятелите в братския салон. Това бе по план. Но когато минахме гара Стралжа, влакът спря на полето. Никой не знаеше причината.
Мъжете наслязоха от влака да пушат. Слязох и аз. Времето тече. Ето, минават 15-20 минути, а влакът не тръгва. Пропускам времето, а имах срочна задача. Започнах са се безпокоя. В това време се сетих за формулата и отидох настрани, за да си я кажа. А точно по това време един от прикачвачите чукна с чук на едно място и извика: „Ето къде е била причината" и влакът веднага тръгна. Така че ние едва успяхме да се качим. Той навакса закъснението и пристигна навреме. Изпълних задачата.
Въпроси за размишление: Защо спря влака? Някой може да каже, че това е станало случайно. Но който познава вътрешните закони на природата, ще разбере, че има разумни сили, които действат над механизма на влака. Може би оня, който е дал формулата, бе създал условие тя да потрябва. За да се провери силата й.
Физическите закони: За гравитацията, за енергията, за плаването на телата и други, могат да бъдат неутрализирани чрез силата на вътрешните закони. Тук ще споменем само два случая: Безтегловността не анулира ли гравитацията? В пусти места извирала горчива вода, от която хората заболявали. Пророк Елисей се помолил и пуснал в извора сол и тя станала сладка. Загубила се горчивината й. Станала пивка.
Ако капнеш студена вода върху хипнотизиран и му внушиш, че това е сярна или солна кисеилна, веднага ще се яви обрив като от киселина.
Христос и учениците му пътували с лодка по море. Скоро се стъмнило и те веднага се намерили на близо сто мили от мястото, откъдето тръгнали. Има и много други случаи, явни, но непознати нам.
Вътрешните окултни закони са над физическите.
Било октомври или ноември 1942 година, когато един брат минавал край приемната на Учителя Учителят го повикал и когато брата отишъл при него. той бръкнал в джоба си и извадил три бележки, написани с мастило, сгънати на две. Казал на брата да занесе тези бележки в София и да ги даде на три различни места, като се постарае да запомни къщите. На стопаните да каже да пазят тези бележки. Праша ги Учителят. Братът изпълнил поръчението, занасяйки бележките. През това време станали няколко бомбандировки. След около месец Учителят повикал брата и го пратил да провери къщите, където бил оставил бележките. Братът отишъл на същите места и какво да види! Наоколо къщите били съборени. Само тези три къщи запазени от бомбите.
Въпроси за размишление: Какво са съдържали тези бележки, братът не знае, защото не ги бил прочел. Но можем само да предполагаме, че те са съдържали магически формули. И за да опита силата им, дал ги на брата, за да има жив свидетел за силата на формулите, чрез които се проверява могъщата сила на духа. Братът не прочел бележките, за да не се сметне от негова страна като любопитство. И още, защото не му било поръчано да ги прочете. Това били магически формули, останали в тайна.
Една жена отскоро започнала да посещава Изгрева и неделните беседи. Научила тя, че Учителят препоръчва да се пости поне един ден седмично и то двадесет и четири часа. Всички, които срещала, познати от Братството, все практикували 24 часа пост седмично. Окуражила се и решила и тя да опита, да
поразтовари. А имало защо. Тя била едва на петдесет години, а теглото и било над сто килограма. Тежък товар носела, от който трябвало да се поразтовари. Дните от седмицата минавали, и ето че дошъл уреченият ден за разтоварване.
Станало обяд. Хапнала си порядъчно, за да издържи до следния обяд. Вечерта си легнала на обичайното време, но не могла да заспи. Мисълта, че не е вечеряла, не й давала покой. „Ами ако през нощта ми стане лошс от глад?" Сънят побегнал. Тя цял живот яла по три и четири пъти на ден, а ето сега за първи път в живота си да легне, без да вечеря - нито хапка в устата. Станало късна нощ. Вече й се спи, но се страхувала да се отпусне. Да не би като заспи и да умре. Едва изтраяла до дванадесет часа, полунощ, и станала. Започнала да си хапва от това. от онова. И това продължило, докато се разсъмне. Не издържала. И вместо разтоварване, тя изяла повече храна, отколкото за цял ден, без да усети насищане.
Разказваме горния случай не да осмеем някого, а само да обърнем внимание какъв могъщ фактор е внушението. Че като не ядеш ден, два, пет или десет, ще умреш. Умира се не от глад, а от самовнушение, че като не ядем. ще умрем.
Внушението е нож с две остриета. Може да те убие, а може и да те съживи и обнови. Ето защо се препоръчва положителното самовнушение, като постоянен метод за работа.
През 1942 година един брат от София бил в Австрия, където бил повече от половин година. Не било спокойно. Политическата атмосфера все повече се нажежавала. Чужденците бързали да се върнат, всеки в родината си, а братът все се бавел. Не можел да се реши какво да прави. Тогава негови близки в София отиват при Учителя за съвет. „Учителю, братът е в Австрия. Какво да правим?" - „Да се върне, рекох. Пишете му", казал Учителят.
Братът получил писмото. Визата била готова и тръгва за България. Само ден, два след неговото отпътуване и границата била затворена.
От горния случай се разбира каква голяма цена има послушанието. То избавя човека от много неприятности.
През есента на 1943 година група от пет-шест младежи си приготвят паспорти, за да заминат за Германия. Между тях е бил и Данчо Богданов от София. Радвали се всички, че отиват да следват, но все пак не били спокойни, без да знаят причината. В уречения ден всички били на гарата. Качили се във влака, само Данчо още бил на перона. „Хайде, Данчо, какво чакаш? Защо не се качваш?" - го питали другарите му. - „Аз няма да пътувам", им казал той, -„Как тъй, защо?" - питали го те. -„Отлагам пътуването си." - „А билета?" - „Ще го жертвам", казал той.
Една от неговите лели била близка с Учителя. Тя се била срещнала и питала за пътуването. „Да не пътува", бил предупредил Учителя.
Още на другия ден научили, че същият влак, като минавал през Югославия, бил хвърлен във въздуха от шумците, т.е. от сръбските партизани. Тогава разбрали защо Учителят бе казал да не пътува. Ето как бе спасен живота на Данчо Богданов.
Който пита, трябва да слуша. А който слуша, печели.
Той спечелва живота си. а неговите другари не се върнаха живи.
След заминаването на Учителя за отвъдния свят, брат Симеонов четеше неделните беседи. Животът на Изгрева продължаваше. Един неделен ден след обяд, брат Симеонов изнесе сказка за музиката на Учителя. Салонът бе почти пълен с посетители. Когато отидох, седнах на стола и си затворих очите. Видях следната картина: Първо се яви една светла точка, като звезда, на височина един метър над пода. Тя започна бързо да расте и скоро се превърна в светло кълбо, което порастна от пода до тавана. Очерта се тялото на Учителя. Там, където е сърцето на Учителя, се отвори врата и ние, учениците, минавахме през тази врата и отивахме на изток. След малко образът на Учителя се изгуби. Голямото огнено кълбо постепенно се смали и пак стана като една светла точка. И тя се изгуби. Отворих очите си. Салонът баше все така пълен.
Опит за тълкуване на видението: Сърцето на Учителя - врата. Това е голямата, великата любов, в която ние трябва да живеем. Отиваме на изток. То значи, стремим се към един висок идеа\. Това е Истината, която ни свързва и обединява в едно цяло.
Гр. Видин, 1982 година-Райна Каменова.
Една сестра от Изгрева бе болна от дезинтерия. Положението й се влошаваше. Сестрите, които я обслужваха, вече се страхуваха заживота й. Ето защо отиват при Учителя със скрита тревога и му казват: „Учителю, сестра Катя е много болка. Какво да правим? Може и да умре."- „Че какво като умре", казал Учителят едва ли не с безразличие. След малко й пратил порция имамбаялдъ. Болната, като видяла яденето, казала, че това ядене не е благоприятно за нейната болест, но щом Учителят го праща, ще го изяде. След като тя изяла яденето, положението й започнало да се подобрява и за скоро време напълно оздравяла.
Кое в горния случай бе помогнало на болната? Дали пратеното ядене със своите хранителни елементи или енергиите, с които то е било облъчено от ръцете наУчителя, или най-после вярата в целебните сили на Учителя? Може би всички заедно.
Ето, и това е едно от многобройните всекидневни малки чудеса, които ставаха пред очите на близки и далечни, които можеха да ги видят.
През есента на 1942 година, една малка група от десетина души отивахме всеки ден с Учителя на Витоша. Но не отивахме до Бивака, а само до кладенчето. След малка почивка се връщахме, след като четяхме молитви и пеехме песни.
На отиване и на връщане почти не се водеха разговори. Учителят бе замислен, сериозен, но защо, не знаехме. Можехме само да предполагаме. Водеше се война в Далечния Изток. Веднъж, току що бяхме пристигнали на мястото при Кладенчето и бяхме седнали, Учителят стана прав и ни покани всички да се изправим на молитва.
„Там, някъде далеч, на другия край на земното кълбо се води ужасна война. Хиляди човешки животи се покосяват."
Онези, които виждат и чуват отдалече за страданията на хиляди хора. страдат много повече от нас, обикновените.
Понякога ние, обладани от особени чувства, искаме да ни се отворят духовните очи и уши, без даже да имаме представа какъв голям ужас то би представлявало за нас. Ето защо Учителят ни съветва да не искаме духовни дарби, преди да сме развили у нас своите добродетели, за да можем да носим страданията и радостите, които ни заобикалят.
Последователите на Учителя - общество „Бяло братство" всяко лято лагеруват при Седемте езера, в обятията на Рила. Едва бе минало лятото и вече очакваха следващото. Толкова много се бяха привързали към планините, особено към Рила, че животът им сякаш нямаше да бъде пълноценен, ако не се отиде поне за няколко дни на благословената Рила. която разтваряше двери за ония, които я обичаха и тъжаха за нея, когато бяхме далеч.
Горещият летен ден вече отмина. Слънцето се закри зад величествения хребет на петото езеро. Мракът пълзеше по долините и постепенно се сгъстяваше. Лагерният огън бе запален. Мрак и тишина цареше около лагера. Едва се чуваше лекият плисък на второто езеро.
Брат Цеко откри литературно-музикалната част край лагерния огън със своя композиция, посветена на първото езеро. Пеню Ганев изпя физкултурния марш „Дишай дълбоко", негова композиция. Брат Петър Камбуров изсвири на кавал „Овчарската идилия". Брат Марин - „Що е същността." Следваха разни случки и опитности. Край. Всички се прибраха в палатките си. Палатката наУчителя бе при скалата на второто езеро. Една сестра, Веска Козарева, по свои почин бе останала на нощно бдение край езерото. Късно през нощта тя вижда как от езерото излиза бяла мъгла, която се оформя като човек - гигант над десетина метра. Уплашила се и извикала: „Учителю!" - „Не бой се. Аз бдя", казал Учителят.
След това великанът се превърнал на светла мъгла, която постепенно изчезнала. Великанът се изгубили, но споменът останал на Веска Козарева. Тя беше от гр. Попово.
Дали Учителят не бе създал нарочно този образ във форма на великан, за да изпита безстрашието на сестрата? Това явление вече не се повторило. Има неща в света, които не се повтарят.
През втората половина на март 1922 година, се постави начало на нсва поселище, което нарекоха квартал Изгрев. Началото започна с три палатки, броят на които постоянно растеше. На следната година започнаха да се строят дъсчени, едностайни жилища. После - стая с антре, след това двустайни. През 1925 година-тухлена стая за Учителя. През 1926 се построиха „Пловдивските бараки", където се пренесе и настани сестра Анастасия Янакиева. Ето как стана нейното настаняване. Когато жилището й на Изгрева бе готово, тя помоли брат Цеко да й пренесе малкото багаж в новото поселище. Той отишъл, прегледал багажа и му се сторило за един път много, а за два пъти малко. Пътят бил дълъг. Отива една привечер. Приготвя багажа като една куха пирамида с едно прозорче. Късно през нощта отива, влиза в пирамидата и тръгва. Минава цялата булевард „Скобелев", цялата „Патриарх Евтимий" и тръгва по „Граф Игнатиев", за да продължи по шосето за
Дървеница. Времето било подбрано - късно през нощта, когато има най-малко движение и без Луна. Когато наближава постовия стражар, при разклона за Семинарията, постът вижда, че нещо се приближава, но не е нито кола, нито файтон и се чуди какво може да бъде. Приближава се безшумно, стресва се и извиква: „Кой е там?" - „Цеко от далеко", обадил се човешки глас от тъмната фигура. -„Откъде си и къде отиваш?" - „От Слънцето. Нося багажа на сестрата." - „Защо по това време?" - „Защото така искам. Така ми е удобно."
Постовият стражар помислил, че е попаднал на крадец. Арестувал го и го отвел в осми участък.
Цеко оставя багажа на двора. Излиза от пирамидата и го отвеждат на втория етаж при дежурния следовател, където започва отново разпита. Кой е? Откъде е? Какво носи и къде отива? „Казвам се Цеко от Далеко. Идвам от Слънцето. Нося багажа на сестрата. Отивам на Изгрева." - „Гражданино, защо така отговаряш? Знаеш ли, че мога да те пратя в затвора?" - „Можеш, само ако е казал Господ", отвърнал Цеко. „Казал, не казал, сега ще те пратя." И ударил с юмрук по бюрото.
В същия миг лампите се залюляли. Следователят и всички агенти избягали долу на двора.
Цеко Ятугов видял, че няма никой около него, слязъл, влязъл отново в пирамидата и поел пътя за Изгрева, без някой да го спре.
Който е жител на Слънцето и носи от 3-4 километра багаж на сестрата, не може да бъде арестуван. Тъй свършва разказът за Цеко от далеко.
Един делничен ден, след гимнастическите упражнения на Изгрева, Учителят повикал брат Жечо Панайотов в лозето при поляната, да оправят пътеките в лозето. Учителят само посочвал, а братът ги оправял с мотиката. Работа приятна и занимателна за човек, който не бърза. Но не било така с брата, който работел като счетоводител в търговско предприятие. Закъснявал за работа и започнал да се притеснява. Пот го избивало, а Учителят виждал, но не обръщал внимание. И все му намирал нова и нова работа. Сякаш искал нарочно да го забави. Закъснял два часа. Шефовете го видяли, но не обърнали внимание на закъснението, понеже били увлечени в разговор. Като видял това, братът си казал: „Само дето съм се притеснявал." Тогава една мисъл завладяла съзнанието му: „Дадеш ли път първо на Божественото, тогава и твоята работа ще се нареди по един естествен път."
Ето, такъв е бил случаят с брат Жечо.
Тук може да се допусне и друго: че Учителят вижда и нарежда нещата така, че да изглежда, че сами се нареждат.
Зад всичко стои една разумна сила, която ръководи събитията в нашия живот.
Времето за провеждане на братските събори бе обикновено на 19 август и траят няколко дни. Това правило се спазваше от десетки години. Но ето че дойде едно изключение. Съборът през 1943 година се проведе на 15 юли. Приятелите недоумяваха. Защо се допусна това изключение? На този мълчаливо задаван въпрос Учителят отговори, че по-късно ще настанат времена, които не ще са благоприятни за провеждане на събора. Запомниха го, но никой не предполагаше какво може да се случи.
И ето как се развиха събитията: В началото на август фюрерът /Хитлер/ повикал нашия цар в Берлин за преговори. Върна се болен и скоро се помина. Това бе на 28 август 1943 година. Обяви се всенароден траур - време, неблагориятно за провеждане на събора. Настанаха онези времена, които очаквахме, но не ги знаехме.
И от горния факт - смъртта на цар Борис IIІ стана явно, че от духовните очи на Учителя няма нищо скрито и че той знае предварително как ще се развият събитията както у нас, така и другаде. И вземаше необходимите предохранителни мерки.
Разказал: Жечо Панайотов.
Веднъж брат Ради, който бе стопанския отговорник на Изгрева, един пазарен ден отива в града да купи голяма мотика, като за него. Понеже не намерил, поръчал си. И вече се връщал, когато срещнал селянин, който носел един хубав червен петел за пазара.
„Хей, байно, продаваш ли го?" - попитал Ради. - „Продавам го" - „Колко ще му искаш?" - „Пет лева." - „Ето ти парите. Дай петела!"
Петелът го погледнал в очите приятелски. Сякаш му благодарил за спасението от ножа.
Вървял Ради из пътя и се радвал, че спасил един живот. Ето, това е едно малко добро, което направих", си мислел Ради. Ще го подаря на Учителя, да му пее и да го буди. Ще го зарадвам." С такива размишления стигнал Изгрева. Отива Ради при Учителя, ухилен до уши, че му носи този дар. Да го зарадва. „Добре, Ради, но кой ще се грижи за него?" - „Аз ще се грижа. Ще му направя и курник."
Купил му и кокошка. Да не е сам. Петелът пеел и будил всички в утринния
сън.
След известно време Учителят в една неделна беседа, когато говорел за частната собственост, усмихнал се и казал, че и той има частна собственост -един подарен петел и разказал за случая. След това казал: „Да купуваме петли от селяните, да ги спасим от ножа, по този начин светът няма да се оправи. Иска се време да се повдигне съзнанието на хората, те сами да се откажат да колят. Този е пътят. Трябва хората да се превъзпитат в нов дух. Да се цени и пази живота, като дар Божий. Както и да проявим любов към всчико живо, което ни заобикаля."
Кога ще стане това? Когато Бог заживее във всички сърца. Когато станем негови деца.
Един есенен ден, през 1944 година, след като Учителят се бе завърнал от село Мърчаево, бил вън на площадката, пред гостната. Пристига и брат Неделчо Попов от работа, за да го поздрави с целуване на десницата му. Тогава Учителят се обърнал към него с голяма тъга в душата. Сякаш бе дълго очаквал тази среща с думите: „Дельо, Дельо, вече ще ви оставя." - „На кого ще ни оставите, Учителю?" -„На най-великия Учител." - „Кой е той? Ние познаваме ли го?" - „Страданието", отговорил Учителят.
От тези думи на Учителя, в които имало много скръб и стаена мъка в неговото любящо сърце се разбирало, че той вече се подготвя за напускане този свят на промените. И само ни загатва за големите промени, които ще настъпят в живота на народите, а и на цялото човечество.
За горната случка разказал Неделчо на брат Гавраил Величков /Галито/ през 1950 година на Изгрева в София.
През 1927 година се строеше салона на Изгрева. Строежът се ръководеше от архитект Николов от гр. Стара Загора. Работата по строежа започна на първи август и завърши на 29 същия месец, участваха и братя от Айтос като Васил Долапчиев и други.
След свършването на събора реших да си отивам, но нямах пари за пътни по влака. Мина ми мисълта да поискам заем от брат Тодор Стоименов. Когато тръгнах за към дома му, срещнах Учителя. На никого не бях казвала къде отивам и защо. Тогава Учителят ме спря и ми даде един плик, който съдържаше точната сума за билета по влака. Така се върнах читава и здрава с празния плик.
Братската градина - Айтос. 25.X.1987 година. Разказала Иринка Славова.
И този случай потвърждава, че Учителят знае нашите нужди и ни отговаря навреме, като ни помага пряко или чрез друго лице.
Една сестра от София заминавала на курорт. На улицата я среща една бедна жена и я моли за помощ, Сестрата й дала осемдесет лева, Всичко, което имала у себе си. И понеже си носела спестовната книжка, била спокойна. Бедната жена, изненадана от нейния жест, казала смутено: „Аз исках по-малко..." - „Не, вземи ги всичките. Те са за тебе. Господ ти ги праща."
Бедната жена си записала адреса, за да може да й ги върне, когато има възможност. Тъжителката я посетила още няколко пъти за нова помощ, тъй че кредитът станал 400 лева. Когато й давала и последната сума от 100 лева, казала й: „Вече да не идваш!" Жената си отишла с понижен дух, но нищо не казала.
„Още следващите два-три дни ми донесоха работа от две места и ми платиха по 200 лева. колкото й бях дала, разказва сестрата своята опитност. Небето не ме остави. Но аз проявих нетърпение, което отчитам като голяма моя грешка и се срамувам от постъпката си."
Весела Несторова
През месец май 1940 година дошли на Изгрева две жени с болни сърца. Слушали беседа от Учителя, от която останали доволни. През време на беседата Учителят между другото казал, че всяка болест може да се лекува, може с лекарства, а може и без лекарства. Новите слушателки се заинтересували. Когато беседата привършила и Учителят бил излязъл вън на въздух, те се приближили и го запитали: „Учителю, ние имаме болни сърца. Как да се лекуваме? Досега много лекарства опитахме, но полза почти няма. Вие какво ще ни препоръчате?" -„Поливайте цветята. Но не само веднъж, а всеки ден. Със стомни или дамаджани, всеки ден ще ходите на Изворчето „Дианабад" и ще ги поливате. Това е лекарството."
Като казал това, Учителят се отдалечил. Двете жени с дамаджани през цялото лято поливали цветните алеи на Изгрева. А за благодарност те изпращали своето ухание. Така незабелязано минало лятото. Когато дошло есен, отишли да се прегледат на лекар, който установил, че е настъпило голямо подобрение. А когато дошла новата пролет, те продължили по същия начин своето лечение. Лекарство без пари.
Дъщерята на една сестра от провинцията разказва:
„Майка ми се помина преди няколко години. Много тъжах по нейната загуба. И за да се утеша, пожелах да я сънувам и да разговаряме. Една нощ я сънувах, че разговаряме, като с жив човек. „Как си, мамо?" - я попитах аз. - „Добре съм, чедо." - „Сега къде си? Къде живееш? Какво правиш?" - „В София съм." - „Как живееш в София с тая малка пенсия?" - „В пелени съм", ми каза тя.
Дотук е сънят. Събудих се и си мисля: Какви са тия пелени и чии са? Забравих да питам."
Вероятно покойната й майка вече се е преродила. И затова й казала, че е в пелени. Дъщерята пропуснала да я пита за адреса, за да направим обстойна проверка. Тогава бихме имали още един пример на превъплъщение у нас.
„Съпругата ми се помина. Останах сам между четири стени. Няма с кого дума да разменя. Толкова ми стана неудобно и непоносимо. Сякаш светът ми стана тесен. Сякаш нещо отвътре ме мъчеше и задушаваше. Моята единствена утеха бяха беседите на Учителя. Когато ги четях и препрочитах, много въпроси ми се доизясниха. Светлината на ума ми се увеличи. Вече много неща, които срещах в заобикалящия ме живот ги виждах в нова светлина. Радвах се, че бях намерил този духовен път, по който Учителят ни води.
Един ден, когато четях едно томче от беседите, срещнах нещо, което отблизо ме заинтересува. Понеже много тежко изживях раздялата с моята другарка, това ми дойде като балсам. „Вие скърбите за вашите заминали близки! А те са около вас. Само дето не ги виждате. Ако силно пожелаете, може да ги видите, но трябва работа. Ще ставате в дванадесет часа, в полунощ, и ще се молите за тях. Без да прекъсвате нито веднъж. На четиридесетия ден ще ви се явят."
Реших да направя опит. Направих го и жена ми се яви, във вид до кръста. Погледна ме и пак постепенно изчезна.
Горният опит ме увери, че има и друг свят, който ние сега, с нашите физически очи не виждаме, защото той е по-ефирен."
Село Тополица, 1940 година.
Разказал Димитър Славов.
Топъл, светъл майски ден. Лазурното небе ни гледа и развеселява. Учителят е в горницата. Две сестри, възрастни, плевят и окопават цветята пред приемната на Учителя. Работят и разговарят коя кога и как се е запознала с Учителя, как се е добрала до тези прекрасни идеи, които разширяват душата, извисяват съзнанието и човек вижда света с други очи, като че ли сега за първи път проглежда. Радва се, че живее. Унесени в разговор, двете сестри не забелязват кога са минали часове и станало обяд. „То вече стана обяд, а ние трябва да си отиваме и да приготвим нещо за обяда", си мислеше сестра Янакиева. „Но какво ще приготвим, когато и дома нищо няма." Оставиха работата и се прибраха в къщи. Бяха приятно изненадани, когато видяха масата сложена, на която имало голямо парче кашкавал, пет-шест варени яйца, голямо парче баница. Храна не за двама, а за пет-шест души. Кой бе донесъл тази храна? И как бе влязъл, когато стаята е била заключена, а ключът -джоба на сестрата. За чудене работа! Нахранили се доволно и половината храна останала. Оставили масата неприбрана. Отишли пак в градината на работа. Когато вечерта се прибрали, намерили масата прибрана и ни следа от богатия обяд. Кой бе я сервирал и кой бе прибрал останалото? Ето, в това е загадката.
СРЕЩИ, СЛУЧКИ И СПОМЕНИ С УЧИТЕЛЯ
БЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ /Магнетофонен запис/
Вергилий Кръстев /В.К./: Вие днес, 29.XII.1991 година, ми донесохте една книга със заглавие: „Срещи, случки и спомени с Учителя на Изгрева". Георги Събев /Г.С/: Която предстои да бъде издадена. Тези спомени са събирани много отдавна, обаче сега съм ги събрал в една книжка. Иначе те са събирани в отделни тетрадки. Сега съм ги събрал като най-важни или пък с непосредственото участие на Учителя или пък във връзка с учението на Учителя. Приложение на някои идеи, някои лични идеи. Тези спомени лично са ми ги разказвали и аз съм ги записвал. Тука са посочени много имена, а някъде съм пропуснал да пиша имената. Това са срещи и спомени с Учителя от Изгрева. В. К.: Други случки имате ли, оставени в другите тетрадки? Г. С.: Имам още други около четири тома тетрадки, 400-500 страници. Някои спомени от тях ги има тука, обаче другите, големият брой не са тука. Тука са най-малкото случки. Тук са случки само с Учителя, те са 84 страници. Другите материали са пак с Учителя, но те са, например някой го е сънувал, някои са получили съвет от Учителя да направят нещо и т.н., пак във връзка с Учението наУчителя, с идеите на Учителя, Има срещи с Учителя или кореспонденция с Учителя, писано, общувано. различни поводи са се случили, за да се срещнат с Учителя и тия неща съм ги описал, когато съм ги намерил за интересни. В. К.: Аз имам просто една идея тези 84 страници те са малко за една книжка. Например, това да бъде първият том на една книга в бъдеще, I том, които са: „Срещи, случки и спомени с Учителя от Изгрева." А други, II том: „Срещи и случки от провинцията", това да бъде вторият том. Аз предлагам така: Ти първата част си я направил. Сега да вземеш да подбереш материала за втората част. Г. С.:Той, материалът е събран. Само трябва да извлека тези, които са тука, да не се повторят. Т.е. да извадя всичко от моите тетрадки, което може много лесно да стане на ксерокс. А това струва вече много скъпо. Иначе не знам как могат да се извадят. Те са направени на сборници, Аз имах копия, но те са раздадени. Аз имам само оригинала. Не съм държал сметка къде са раздадени копията, да ги търся. Всички сам съм ги съчинил и сам съм написал, печатал и подвьрзал. Всичко съм вършил сам.
Тази книга, „Срещи, случки и спомени с Учителя от Изгрева", първият разказ, „Къде е Изгрева". Тук се споменава за лицето Мирчо, което съм аз. Съображението ми да сложа това име е, да не бъда обвинен в тщеславие, заради това съм скрил името си. В. К.: Аз смятам, че тукатрябва да го има твоето име. Това е мое мнение. Защо? Защото минаха много години, вие останахте 4-5 човека и това е документално нещо. Ти си авторът и няма смисъл да се прави на разказ, когато това е твой личен спомен. То е достоверно. Значи в бъдеще ще бъде твоето име. Г. С.: Ще сложа моето име. Това е сестра Димитра от с. Горица, бившата Поморийска околия, сега Бургаско. Заболяла тежко и два месеца я лекуват в Александровата болница. Това е във връзка с телепатия. Сестрата се намира в опасност в гората, някой мъж я следи. Тя се помолва, а в това време Учителят е на беседа, значи е зает. Учителят намира най-подходящия човек в случая, мене в момента. Телепатически ме изкарва навънка да чета на въздух и ме насочва към гората. Аз отивам в гората и вървях, вървях и мисълта ме движеше напред и като видях сестрата с бялата кърпа, заговорих с нея и разбрах, че тя търси мене, търси Изгрева и търси моята жена, единствения човек, когото познава. А случаят е интересен заради туй, защотоУчителят намира най-подходящото лице в мене, в моето лице, защото всички други хора са на беседа. Единственият свободен човек съм аз и заради туй той ме изпраща навънка. Аз имах сесия и трябваше да подготвя лекциите за университета. В.К.: Второто е „Запалените лампи". Г. С.: Този случай го разказвам аз, защото аз съм участникът в смисъл, че единият работи в държавна печатница, а другият работи като словослагател, който искаше да ме завербува във фашистката организация „Родна защита". Той не знаеше, че аз съм на Изгрева. Приказвахме, понеже стана дума за Изгрева, той ми се довери, че са решили да отидат горе и ще избият всички дъновисти. Казва ми да си приготвя един бастун и той ще ми каже когато бъде определена датата на заговора, да се присъединя към тях, да отидем там да действаме, значи да проведем вартоломеева нощ на Изгрева. Работникът, който ми го каза, се казва Илия, само презимето му забравих. То беше преди 40 години. Той искаше да ме завербува и по тоя начин ми се довери, без да знае, че аз съм също от дъновистите. Каза ми, че ще има заговор, обаче датата не беше определена, заради туй аз не знаех датата, за да мога да предупредя Учителя. Обаче Учителят по духовен път долавя и посред нощ става, запалва лампите, когато се придвижва групата в гората, за да заобиоли Изгрева, които ще правят покушение. В. К.: Ти не се ли сети да отидеш да предупредиш Учителя? Г. С.: Понеже не беше определена датата, аз не му казах, но междувременно той беше станал. В. К : Други такива случаи имало ли е? Г. С.: Е, не знам. За покушение срещу Изгрева не знам други случаи. В. К.:Този случай също не се вижда, че е от твое име Г. С.: Да, но долу пише, че пишещият тия редове... В. К.: Това нещо, което ти го казваш сега, като допълнение трябва да се вмъкне. Защото сега вече разбирам откъде имаш тази информация, нали. Това трябва да се добави допълнително. Когато се работи върху редакцията, трябва да се добави това нещо с тази случка. Следващото е „Уставът на братството". Тука пак споменаваш за брат Мирчо. Това си ти, така ли? Според мене не трябва да се споменава това име, защото има брат Мирчо от Петрич. Г. С.: Има много Мирчовци. В. К.: А има Мирчо, който е ръководител на братството. Ще останат с впечатление, че това са опитности на Мирчо от Петрич, който също си е писал опитности. Г. С.: Той се казва Мирчо Трифонов. В. К.: А той, Мирчо Трифонов, има тетрадка с опитности, да знаеш, и затова трябва да си бъде твоето име. Г. С. Ще пишем тогава Георги Събев и ще се оправи. В. К.: Този капитан, познаваш ли го? Г. С.: Съвсем случайно застанах до
него и видях, че взима бележки, но той си записва мислите от Учителя, това вече на Бтората беседа. Учителят гледаше към него и просто сякаш му диктуваше и той записваше, и писа, писа, писа, и най-после, към 11 часа и нещо, погледнах през рамото му случайно така. В. К.: Ти забеляза ли, че Учителят държеше беседата като изречения? Г. С.: Като че фиксираше него и просто като че ли му диктуваше и той писа, писа и накрая се умори и се отказа да пише. Прибра бележника и спря да пише. И така уставът на братството остана недописан. В. К.: Тук не се разбира, че Учителят беседата я изнася на изречения, че той си ги записва по точки, за да излезе накрая един устав. Не се разбира, че капитанът иска да вмести учението на Учителя в точки. Какво е твоето мнение по отношение тия устави преди 9. IX. 1944 г., след 9. IX. 1944 г. и сега? Г С.: Ами братството трябва да си има едни основни правила, които да го ръководят. В. К.: Ами това, което ти внасяш с правилата, е също устав. Г. С.: Е, то е опитност, защото дотогава нямаше устав. В. К.: Аз, например, съм срещу устава! Като кажат утре, че не може без устав ще кажа: Има една опитност с Георги Събев, прочетете! Ама то има не само твоята опитност, има като твоята петнадесет опитности срещу уставите. Пък твоята опитност ще влезе именно там, срещу уставите, т.е. срещу тези, които искат да правят устави, т.е. това учение да го вместят в 5-6 реда. Тази опитност е много хубава, но трябва да се добавят именно тези неща, нали. Следващият разказ е „Моята печка". Сега тука става въпрос за Звездински, кои беше този брат Звездински? Г. С.: Брат Звездински беше медицински фелдшер в Дупница, обаче по-късно се прехвърли в София, работеше з Общественото осигуряване и живееше в града. По-късно дойде на Изгрева и тук е случаят, който описваме, той живее в една барака и понеже останал без работа. В. К.: Да си спомняш още нещо от него? Г. С.: Може да си спомня, но сега не знам. В. К.:Ти казваш, че той е бил анархист-комунист. Г. С.: Да, анархист-комунист, с оръжието в ръка искал да служи на народа, но после, като се запознава с идеите на Учителя, оставя оръжието и взима вече духовното оръжие, Словото наУчителя и с него работи В. К.: Този случай, който го описваш, тази сестра как се казваше? Г. С.: Еленка Хаджигригорова. Понеже той беше стенограф, водеше по-подробни бележки, а пък тя беше учителка и работеше в провинцията, искаше да има попълни бележки от беседата. И отива при него за справка, от неговия стенограм да си попълни записките. По тоя повод отива там, сварва го в съвсем студена стая, както е разказано, да не го повтаряме. В. К.: Сега, какво имал той в печката, комунистическа литература ли или каква? Г. С.: Нишо нямало, защото той бил без работа човекът, нямал въглища, няма дърва, няма нищо. В. К.: Но тука не е описано това нещо. Г. С,: Нямал пари да си купи въглища, за да си запали печката. С банкнота, дадена му отУчителя, си купил дърва и печката почнала да отоплява. В. К.: Това е вече друго. Сега „Видението на детето". Г. С.: Това е случай, който ми разправи брат Димитър Звездински, той ми го разказа. Той не беше женен, но брат му, Михаил, който е по-малък, беше женен и имаше дете, а Димитър остана неженен. А това е братовото му дете, на Михаил детето. То се казваше Христо - Ицко. В. К.: Значи това е след заминаването на Учителя. Г. С.: Детето силно пожелало да го види и се покатерило и го видяло, защото силно пожелало това, да види къде е живял Учителят, а забравило, чеТой си е заминал. „Ами Той, Учителят вътре, там, на канапето и размишлява", казва. И като ме погледна, ми каза това и показва с пръст, да мълча, да не казвам. Значи Учителят се показал на детето,
В. К.: Тука е „Малкият приятел". Г. С.: Детето, Христо, на Михаил Звездински, то е малкият приятел на чичо си Димитър. В. К.: Димитър и Борис Димитров бяха неразделни приятели. Г. С.: Борис Димитров работеше в Обществено осигуряване. Много добър и ревностен брат, но беше паднал на врата си и беше с набит врат. Димитър Звездински се оплаква, че няма приятели и че му е много
скучно, брат Борис си е заминал. Детето се разчувствало, прегърнало го и казало: „Чичо, ами аз не съм ли ти приятел? С мене ще хортуваш, с мене ще дружиш, с мене ще разговаряш."
В. К.: „Ти всичко знаеш". Една сестра, учителка, отива през лятото на Изгрева при нейна приятелка, Димитринка Атанасова, Димитринка я посреща, при която е на гости. Г. С.: Не си спомням кой ми го е разказал, но случаят е действителен. Учителят всичко знае, но разпитва ученика, за да види колко ще каже истината по даден въпрос.
В. К.: Тука един „Изгонен от Затвора". Г. С.: Той се казва Васил Томов, а пък Благодумов му е псевдонимът, литературния псевдоним. В. К.: Аз съм виждал някаква книжка от Благодумов. Г. С.: Той е писал книгата „Великото учение". Той с нея книга излезе пред българското общество. Не знам дали по-рано е издадена, преди този случай да е станал. Той е бил на 60-годишна възраст, когато е станал студент по медицина. Той е най-възрастният студент в българския университет и е бил член на братството. Причината за това е, че срещнал в някаква беседа, където Учителят казвал така: „Който иска да развие качество постоянство, да запише да следва научна дисциплина" и той намира за най-трудна медицината и заради туй отива да следва медицина, за да добие качества Той попада в затвора по време на септемврийското въстание 1923 година. В. К.: Той участвал ли е в политически събития тогава? Г. С.: Не е участвал, той попада съвсем случайно. Той не бил задомен и си готвел вечеря, когато идват и го арестуват. Това е навярно някакво отмъщение от някого, лично отмъщение, без да има някаква причина. Защото, като отишъл в затвора, седмици наред никой не го извикал да го разследва, дори и името му не било записано никъде. Той е бил запознат с братството още преди това. Той бил в една голяма затворническа стая с едно малко прозорче. Понеже било мрачкаво времето, той се бил обърнал към стената гърбом и вдигнал Евангелието по-близо до прозорчето, дано да види нещо. А пък когато го прибрали в затвора, забравили да го обискират, което правят обезателно с всеки арестуван. По такъв начин Евангелието останало в джоба му, което помогнало да се спаси. Той. като стоял така без работа и скучаел, напипал в джоба си Евангелието и се опитал да чете. В туй време влиза един агент и като вижда, че той чете Евангелие, докладва веднага, след което била издадена заповед веднага да се изгони. Такива хора, които четат Евангелие, не им трябват. И го изгонили. В. К.: Много интересно защо са го изгонили. Оня бил убеден, че този, който чете Евангелие, може да им обърка разследванията и да се намеси Божият пръст. Уплашили се и го изгонили. Ти тук задаваш два въпроса: защо го бяха арестували и защо го изпъдиха от затвора. Г. С.: Това му станало неясно, защото няма никаква причина и никакво следствие не са провели с него, защото няма никакви обвинения. В. К.: Ако той е бил в братството, може това да е поводът във връзка със свещениците. Г. С.: Предполагам да е лично отмъщение на някого, защото като отива там срещу него няма никакви обвинения и заради това го изгонват. Агентът нали казал: „Нас не ни трябват хора, които четат Евангелия, нас ни трябват тука комунисти."
В. К.: Следващата случка е „Трите будилника" от Благодумов, което е псевдоним, а иначе е Васил Томов. Ангел Томов е писал за ясновидството на Любомир Лулчев, той е негов по-малък брат. Г. С.: АнгелТомов е по-малкият брат, а пък този е Васил Ангелов - Благодумов. Той записал хуманна медицина, но понеже времето не му достигало, купил си будилници, защото времето не му достигало, а трябва да има повече време за четене. Единият будилник не го събуждал, вторият не го събуждал, но третият като купил, тогава вече се събуждал. Понеже бил уморен от дневната работа, заспивал на масата, затова приспособил прав да чете. както Виктор Юго, който прав бил писал „Клетниците", защото иначе задрямвал.
В. К.: „Ясновидецът от Индия". Г. С.: Името му го забравих. То е станало много отдавна и затуй не съм писал името му. В. К.: Аз съм виждал една снимка: Учителят с един индус. Г. С.: Не, то е много късно, той е бил млад човек. Бил е голям ясновидец, на когото се дава по духовен път, че Учителят е роден в друг индус. В, К.: През времето наУчителя? Г. С.: През време наУчителя, да, обаче друг индус. Той се беше установил тука и цяло лято, струва ми се, прекара в България. Той е друг. В. К.: Сега тоя случай кой ти го разказа? Г. С.: Този случай ми го разказа Георги Тахчиев, Той мисля, че му каза името, но аз му забравих името, затуй не съм го споменал. За Георги Тахчиев мога да кажа, че беше един добър и ревностен брат. По негова инициатива се създаде братска детска градина за децата от цяла България, в Мъглиж. Това беше 1947/1948 година, аз това съм го описал в стихотворен разказ. Някой път някой път може дати изпратя това нещо, „Поема за Мъглиж", така е озаглавена, за Георги Тахчиев.
В. К.: Следващото заглавие е „Търпението на Учителя". Тоя бай Илия откъде е? Г. С.: Той произхожда от евангелските среди, един средна височина, с не много дълга брада, рядка брада, често посещаваше Изгрева и търсеше хора, с които да общува. Да общува в смисъл, той смяташе, че евангелските среди са най-доброто място за духов но подвизаване и затова търсеше хора, да спаси някой от нас, да ни приобщи към евангелската църква. Дойде на Изгрева с благородна цел, да спаси някоя загубена овца, Понеже вижда много хора край Учителя, пожелал да се срещне с Него. Уреждат му среща и казал: „Само за пет минути, г-н Дънов, само за пет минути." И като влязъл, че като започнал от Битието, че стигнал до Откровението, цели три часа и половина, близо четири часа. Изпитал търпението наУчителя. Учителят през цялото време го слушал и когато той млъкнал, Учителят казал: „Да поизлезем малко на въздух на поляната." Съгласил се и излезли вънка и по тоя начин се раздвижили. Това ми го е разказал някой, който е уреждал срещи с Учителя.
В. К.: Традицията „Белият петел", тя е хубава опитност, но тя трябва да отиде към духовните опитности, общите, защото е свързана с Учителя и Изгрева. Следващият. „Простият и ученият". Един посетител искал да се срещне с Учителя. Кой е този посетител? Г. С.: Този случай съм го взел от беседите, но не съм отбелязъл откъде, но съм го записал, да не се забрави. За „Случаят в Арбанаси", където са правили братска комуна. Случаят ми го разправи Петър Камбуров от Преслав. Той е един от участниците в комуната в Арбанаси. Той лично ми разправи този случай. Там е имало и група анархисти, които обичали да спорят и като научили, че Учителят пристигнал, отиват групата, заедно със своя оратор и започват да говорят. Анархистите представляваха хора с идейна насоченост за доброто на човечеството, обаче искат по пътя на насилието да унищожат този, който прави това, а пък не търсят причината, нея да унищожат. Те смятат да убият генерали, цар, войници, старейшини и др. Колко пъти правят атентати срещу представители на властта. В. К.: Аз съм слушал от Сава Калименов, че в Ямбол анархистите са правили конгрес и войската по времето на Стамболийски ги арестували и след това са ги избили. Г, С.: Знам, че бяха арестувани в Ямбол, но не зная какво стана по-нататък стях. „Шапката на Учителя." Неделчо Попов, той беше болен от черна жълтеница и бил на легло. Един ден научава, че Учителят с една група ще отива на Витоша. Решава да отиде да ги изпрати и след туй пак да легне. Обаче Учителят като го видял, му казал: „Иди се приготви и ще дойдеш с нас на екскурзия." - „Учителю", рекъл, „ама аз съм болен." - „Ще дойдеш на екскурзия." И така отива заедно с тях на Витоша. За „Блокада", това бе в 1928 година. Тогава забраниха събора и ние отидохме на Мусала. 1928 година нямаше събор на Изгрева, властта го забрани. Аз присъствах по време на блокадата. Тогава полицаят ни изважда един по един, а
Учителят продължава да говори. Когато вече половината от салона се опразни, Учителят тогава спря да говори. И само стоеше на катедрата. Когато излезе и последния човек, тогава Учителят взема си Библията и слезе от катедрата и си отиде горе. Него никой не го закачи. В. К.: Това коя година е било? Г. С.: Предполагам 1928 година да е било. Един по един ни изваждаха от салона, от вратата навънка. А вънка вече има други полицаи, които ги пазят, един вид като арестувани, задържани. Искаха ни личните документи. Тогава брат Лулчев му каза: „Ние тука сме в дома си. Дайте ни възможност да отидем в къщи, да си вземем, каквото трябва, да се легитимираме." - „Ама вие трябва да си носите документи." - „Ние тука сме в дома си, не сме на улицата." И така. След туй се оправи работата, ама въпросът беше да се осуети събранието, така прекратиха беседата. Но наУчителя не посегнаха. За Христо - бояджията или Брадата - срещу салона му беше бараката, до Веса Козарева, там бяха двете бараки. Той се занимаваше с йоги там, такива работи. Те не са се качвали горе при Учителя. За повода после се разбра, че някои жени злоупотребили с властта си, да разтурят събранието, Така се разбра. Така обясниха. За „Верка и губерка". За моята балдъза, Верка Куртева. Имала абцес. В същото време в София изнася коцерт някакъв чех, Пшехода, някакъв от Европа голям музикант. Брат Жорж купил билет за нея, пък като отива, тя подута поради абцеса. Брат Жорж я посъветвал да отиде при Учителя и тя отива за съвет, който рекъл: „А. лесна работа, сега с една губерка ще го мушнем и ще се оправи." Верка в това време съжалява, че е послушала Жорж да отиде при Учителя. Хич не обичала да я мъчат. Обаче в същия момент абцесът сам се пробил. Той отишъл до прозореца да вземе губерка, обаче се бавел. В туй време Той й казва: „Иди навънка да си изплакнеш устата и си отивай!" Така до вечерта спаднал отокът и тя отишла на концерт. Другият случай, „Не ангажирайте небето", е пак за нея. Тя отива сама на концерт в града, без да съобрази, че няма да има компания за връщане и трябва да се върне самичка. През цялото време върви, моли се и чете 91 Псалом. Но по тоя начин смущава Учителя. Той не може да работи, защото тя търси помощ от Невидимия свят и Учителя. „Аз не съм Учителят". Този случай лично ми го е разказвала Савка Керемидчиева. „Снегът на Витоша". Това е моя опитност. Този стар майстор се казваше дядо Коста, той палеше цигара от цигара, непрекъснато пушеше. Пък пуши от най-лошите цигари, вече не мога да трая и отидох при Учителя. Аз иначе не отивах при Учителя да го безпокоя, защото при него много хора отиваха. Казах подробно за случая и Той помълча малко и каза: „Ще се нареди!" Казвам: „Зная, че ще се нареди, но не виждам как", защото не смея да му възразя. Но ние бяхме вече навънка, не бяхме в стаята му. Той погледна към Витоша и каза: „На Витоша има сняг. Ако наредят на някой човек да рине снега, за колко време може да го изрине?" Викам: „Учителю, един човек за милиони години не може да го изрине." - „Това, което човек за милиони години не може да направи, Господ като каже - слънцето, вятърът, дъжда за 24 часа или да два дена няма да остане нищо от снега. Невъзможното за човека е възможно за Бога." И наистина стана така. Един пожар стана в печатницата и директорът по тоя повод забрани пушенето и по тоя начин се отървах. И то стана само след две седмици, откато Учителят каза, че ще се нареди. „В клетката на лъва." Това се отнася за Кръстю Тулешков. Едно лъвче се родило в зоологическата градина и той го вземал от любов към животното в кабинета си. Там го хранел, гледал и се грижел за него и то се привързало към него като домашно куче. Като поотраснало, го дали в старозагорския зоопарк и той след 2-3 години отишъл там. Обаче когато лъвчето било още при него, той му подсвирквал някак особено, на който сигнал лъвчето било свикнало. Когато отишъл при клетката на лъва, той видял как лъвчето е безразлично към зрителите, които миназат край клетката. Но той като свирнал техния сигнал, лъвът веднага се изправили потърсил сочи своя приятел. След малко той направо влиза при него в клетката. Дори си пъхнал ръката в устата му и хората се чудели на смелостта му. Обаче след малко почувствал, че това е все пак звяр, на когото човек не може да има доверие и че може да му налапа ръката, затова веднага я извадил и се отдръпнал и излязъл навънка. А хората се чудели как може да се влезе при лъва, а той имал смелост, понеже го бил хранил. „За благодарността." Преди години брат Димитър Звездински бил отстранен от работа. Той лично ми разказа тоя случай. Той мислено изпратил телеграма по етера на Учителя. „Раницата ми е пълна с беседи, а джобовете ми със снимки от Рила, не позволявай да ме обискират!" Той слязъл от автобуса и след това всички минават, за да ги проверят. А той дава телеграмата преди това. Но случаят първоначално е такъв: Той казва на Учителя, че е отстранен от работа. Учителят му казал след един месец да отиде пак да провери дали ще му дадат работа. Той иска от Учителя в това време да му даде някаква работа да върши, да не скучае. Учителят му дава беседи, които да занесе на някакъв адрес в друг град. Той се качва на автобуса и заминава. Като пристига и слизат всички пътници, трябвало да им направят обиск, проверка на багажа. Той мислено се помолил на Учителя да не му проверяват раницата, защото е пълна с беседи, които не е позволено да се носят и ще ги конфискуват. И наистина минава, без да го проверят. Човекът, за когото били беседите, го чакал и той му ги предал „Лошото писмо на добрия приятел." Панталей Карапетров от Изгрева е, който е написал писмото. „Като теменужката." Димитър Звездински ми го разказва, той обичаше да проповядва. Смяташе, че трябва да се проповядва учението, аУчителят му казва: „Тоя начин на проповед е опитан от мисионерите на евангелските среди." - „Ами тогава как?" -„По пътя на теменужката. Ще работиш, ще си развиваш своите добродетели и по тоя начин да ухаеш, а не да се изтъква името. Ще говорите, но поединично, ще работите поотделно с всяка душа."
В. К.: „Учителят за проповедничеството." И накрая връща ли се Неделчо Попов? Г. С.: Връща се на работа и толкоз. Понеже той остана оценител на печатницата, главен оценител, беше с влияние, намираше хартия заради това. В такъв случай той свърши много повече работа на този пост, отколкото да беше отишъл да проповядва. На кого ще проповядва? Учителят му казал: „Въшки тебе яли ли са те?" „Телепатията на Учителя." Веднъж един брат, Пантелей Карапетров от Изгрева като минавал край салона, му се прияло нещо сладко. Отива към полянката, понеже Учителят му наредил да направи едно от стъпалата на стълбичката за метеорологичната клетка. В туй време Учителят го настига и му казал: „Чакай малко." Върнал се и след няколко минути му подал едно бурканче и му казал: „Върви под навеса, ето ти и лъжичка, иди под навеса и го изяж, никой да не те види!" Дал му малко бурканче от детски храни, пълно със сладко. Братът изял сладкото от бурканчето, измил го и го върнал наУчителя. Учителят доловил, че му се яде, а той нито пари имал, нито имал от кого да вземе, за да си купи. А и в къщи нямал. „Помирили се." Николай Дойнов и Пантелей Карапетров се били скарали, а Учителят бил доловил тая работа и им организирал една обща работа. Тогава се строеше малкият салон, трапезарията, през 1933/1934 г. Трябвало да се слага дюшеме, както и таван, а и двамата са дърводелци. Учителят им наредил на двамата да наковат дюшемето. И понеже работата ги свързва, две седмици докато работят заедно не може да не си говорят и затуй забравили, че са сърдити и по такъв начин се помирили. Учителят, без да им говори нещо, ги помирил. Този случай ми разказа Пантелей Карапетров. „Магическо лекуване." Един ден Учителят повикал Пантелей Карапетров да му поправи вратичката на шкафчето. Пантелей отишъл, но се случило така, че когато привършвал работата, трябвало с далтата нещо да оправи кюшетата на вратичката, но тя се изплъзнала, така че му наранила ръката и той си казал: „Отидоха 15-20 дена, няма да мога да работя." Пьк по това време минал д-р Кирил Паскалев, а той имал превързочни материали и веднага му направил превръзка. След малко Учителят идва, вижда го и казал: „Какво стана?" - „Казах му. Той като се загледа над мене, като че не гледаше мене, а над мене някъде далече в пространството няколко секунди или минути и вечерта, когато отидох в къщи и рекох да сменя превръзката, гледам, раната зарастнала. Само лека следа останала от нея. Значи вместо за 15-20 деня, оздравя само за 3-4 часа." „Хиляда метра вяра." Това ми го разказаха, когато бяхме в Айтос, на градината. Иванка от Хасково, тя е на Димитринка Захариева сестра. Димитринка, тя завърши консерватория, беше учителка, пенсионира се. През време на бомбардировките имаше такива указания за предпазване от падащи предмети, да се нахлупи на главата някоя тенджера или кофа, някой леген или друго, което нещо сега може да звучи смешно, но тогава беше друго време, време на чудесата. Димитринка била застанала с нахлупена на главата кофа. Когато свирят за бомбандировката, всеки си нахлупва нещо на главата. Но като я видяли приятелите така, рекли, как може да се запази с похлупена кофа на главата. Било е от смешно по-смешно. Тогава софиянци са се укривали в дълбоки мазета и скривалища от бомбите. „Да си подрънкаме." Този случай ми го разказа Панайот Грънчаров, съпруг на Янка, ясновидката от Ямбол. Но на него кой му го разказал, не знам. Той им дава две чаши празни, с лъжички, и те мислят, че ще ги почерпят там. Чакали 15-20 минути, половин час. 40 минути. Най-после минало повече от час, чудили се дали да стоят, дали да си отидат, какво да правят. В това време Учителят влиза и казва: „Рекох, одрънкахте ли се?" Той нарочно бил оставил чашите /празни/ с лъжичките, да си дрънкат, както те пожелали. Понеже те смятали, че много знаят и затуй били казали да си подрънкат, а пък Учителят им дал чашите с лъжичките наистина да си подрънкат. Защото няма смисъл да се занимава с тях. „Рокля в печката." Това ми го разказа Савка Керемидчиева. Савка иска да изгори роклята, да няма следа от нея, но Учителят прави така, че роклята да не изгори и да остане следа от този случай. Ако беше изгоряла роклята, този разказ нямаше да го има, а сега той е за поучение и е записан. „Нелегалното събрание." Разказът е за Игнат Котаров, който поддържал връзка с комунисти. Една вечер били направили събрание в неговата барака на Изгрева, а той бил секретар на събранието. Но той бил много уморен и след събранието веднага ляга да спи. През нощта сънува, че Учителят идва при него и го буди. Като с поглед му посочва масата, на която имало книжа и протокола от събранието. Обаче той не станал да направи нещо, нито да ги прибере. Унесъл се отново и пак заспал. Втори път отново сънува Учителя, но той също не предприема нищо. Пак заспива. Но третия път сънува отново Учителя, че го мушка с юмрук в ребрата. Тогава той станал, прибрал всичко от масата, изгорил ги в печката и тогава легнал отново да спи. Но едва задрямал и от полицията започнали за чукат на вратата му. Учителят му бил казал: „Бързай, че после ще бъде късно." И Игнат наистина побързал и като му направили обиск, не намерили нищо и си отишли разочаровани. Всичко това Игнат го сънува и го разказал на Гради и Гради ми го разказа лично. „Гледай високо." - Петко Епитропов беше възрастен човек, висок, с брада и мустаци и работеше в Застрахователно дружество „Витоша". Той беше агент и като такъв обикаляше страната и правеше застраховки, като едновременно вършеше и работата на братството. Беше връзката на Учителя с братята и сестрите в провинцията. Каквито нареждания се даваха от Учителя, кой ги разнасяше лично, непосредствено. Дори някой път някой сключвал застраховка, за да може той да си оправдае, че е бил там. Тогава началната застраховка е била 500 лева, но нали братът трябва да свърши някаква работа за дружеството, щом като ходи там. Който е пожертвувателен, дава, само да може той да си оправдае командировката, защото той пък върши Божествена работа. Налитова е интересно? „Ученикът не предизвиква." Брат Димитър Шишков, артист от софийския театър, разказва следната случка. Той е бил после на работа и в бургаския театър, а като пенсионер беше тук, в София, в старческия дом, беше вече много стар. Случката я разказа още преди години, когато беше в театъра в София. Те отиват през лятото на турне в Петрич. Понеже нямало друго заведение при театъра, докато почне представлението, брат Шишков се отбил в близката кръчма да пие една лимонада. Обаче когато влязъл в кръчмата, там бил също един човек, който бил близък с директора на театъра, от техния екип. Този човек се подиграл някак с него, като споменал и името наУчителя. Брат Шишков отишъл при него със стиснати юмруци и му казал: „Ти ще престанеш ли да се занимаваш с мене или с Учителя?" Този го боксирал, съборил го на земята. Всичко това се разчува и стига до ушите на директора. Последният веднага нарежда да се прекъсне турнето, връщат сумите от продадените билети и всички артисти се връщат в София, без да дадат представление. Разчулосе в Петрич, че артистите се сбили в кръчмата, което нещо ще има отрицателно влияние и заради това се отложило представлението. А този човек бил на директора доверено лице. По-нататък брат Шишков разказва, че веднага тръгнали за София, пристигнали и той бързал за беседата, която била вече почнала. Като влязъл, Учителят говорел и се обърнал към него и направил някакви движения, каквито правели боксьорите, преди да почнат да се боксират, за да се заблуди вниманието. Всички се зачудили какви са тия работи и тогава Учителят се обръща към него и казва: „На ученика не е позволено да предизвиква!" Това казал Учителят. Така че тая опитност е много интересна. „На ученика не му е позволено да предизвиква." В. К.: Та ако това е записано в беседата, зависи стенографите как го предават, но понеже слушателите или тия, които четат беседата ще кажат учудено, това е „ни в клин, ни в ръкав", понеже не знаят причината за това изказване на Учителя. А ето, това е свързано с една случка, която не се знае. В случая изказването на Учителя допълва случката в Петрич. При дешифрирането на беседите, например, това изказване наУчителя ще бъде махнато, обаче това не е правилно и не би трябвало. По такъв начин се губят много неща. Ето. брат Шишков знае какъв е случаят, но той си замина, а утре и ти ще си заминеш, които знаеш тоя случай. Така имаше една сестра, която разказваше следното: „Аз се бях отклонила от Школата. Минаха 2-3 години и след туй се върнах. Когато отидох и си седнах на мястото, на моето място, където седях. И Учителят започна беседата със следните думи: „Днес една душа се върна при Бога!" и цялата беседа беше за мене. разрешение на моите проблеми." И тя ми посочи тая беседа - „Петимата братя".
Г. С.: „Друг случаи за несъобразителност", пак с Димитър Шишков. Той слиза от трамвая при семинарията и тръгва по пътя за Изгрева. Съвсем случаен човек го заговорва. Като разбира, че отива на Изгрева, му казва: „Можеш ли да ме запознаеш с вашия Учител?" - „Аз помислих, че е търсеща душа, жадна за нещо ново и вървя с него, пристигам на Изгрева, целувам ръка наУчителя и когато решавам да го представя, Той ама с такава сила, въздушна вълна, ме тласна, без да ме докосне и на няколко метра отхвръкнахме аз и той, и другият човек. Не само че не се запозна, ами ме тласна, не ще да приеме." И след туй Учителят друг път му казал: „Не ставайте гаранти на хора, които не познавате!" Значи фактически този човек има лоши намерения и затова Учителят не приема нито запознаване, нито ръкуване с него. „Изгубеният ключ", втори случай. Учителят забравил да си вземе ключа, дръпнал вратата и излязъл, а после не може да влезе. Тогава наредил на дядо Ради да вземе стълбата, да се качи на балкона, минал през балконската врата, която не е била заключена и отключил отвътре вратата на стаята на Учителя, В. К.: Той, вероятно, Учителят нарочно го е направил, за да видят всички, че се
слага стълба. Учителят в беседите си казва, че ако човек познава законите на магнетизма, може да пренася тялото си от едно място на друго. Но как става това, ние не знаем. Важното е, че има такива случаи.
Г. С.: Има един друг случай, „Тримата юнаци и баницата", Това било през 1902 година, когато са били на събора трима души. Били в Бургас. Били станали рано сутринта, писали и работили, Учителят им диктувал нещо на тримата - д-р Миркович, Тодор Стоименов и Пеню Киров. Било пролетно време, толкова топло, че Пеню Киров бил по жилетка. Хванал се така за жилетката, въздъхнал и рекъл: „Сега тука, каквито сме юнаци, да ни има една баница!" само туй пожелал. Учителят нищо не казал, само се усмихнал, След малко, когато излезли вънка /вън от стаята/ , където работили, отвън на масата ги чакала една голяма тава баница, но още гореща, щото не могат да я пипнат. Влад Пашов пише, че тавата с баница пътувала от фурната към тях и хора отвън били гледали. Това нещо не може да бъде. Според мене баницата от едно място е изчезнала и на друго се е явила и то в същия миг. А той казва, че я носили, през прозореца влязла. Откъде го е взел Влад Пашов това нещо? В. К.: А според теб как е станало? Г. С.: Веднага, веднага е станало. В. К.: Има два начина. Или Учителят изпраща някого, та го вкарва служебния дух в оня и оня взима и занася тавата. Г, С.: Няма, няма посредник в случая. В. К.: Това е единият начин, а вторият начин да се пренесе, чрез тоя магнетизъм. Г. С.: Ама не може да се наблюдава това нещо, В. К.: Да, то не може да се наблюдава. Г. С.:То става, обаче не може да се наблюдава. В. К.: А и трети случай има, да може да се наблюдава. Те са редки тия случки, както тоя - преннсяне на тяло. И понеже тия случаи не са описани така, както трябва, защото всеки иска да защити някаква теза, а единственото обяснение ще намерим в Словото на Учителя. Само че те трябва да се намерят, да се извадят и да се види как са точно нещата. Учителят дава как са нещата, по какъв начин стават тези чудеса. Дадени са тия неща. но те трябва да се намерят, да се прочетат, да се видят и т.н. Г. С.: Това ще го прави друго поколение след нас. „Случаят с извеяната." Една сестра, която всички я упреквали, че била извеяна.Тя е жена от града, не е от братството. Може да е от братството, но не ми е позната. В. К.: Учителят задава въпроса, кое жито е по-хубаво, изеяното или неизвеяното. Ама това поколение не знае какво е извеяното и неизвеяното, защото не вършее на гумно, не знае какво значи плява, да я направиш на голям куп, пък с една лопата да хванеш, да чакаш да дойде вечерно време ветрец и цяла нощ да вдигаш дървената лопата да го отвяваш. Ама това нещо не се знае. Аз съм го виждал като дете това нещо. Те не го знаят, не го разбират. За теб е ясно и затова трябва да се напишат няколко думи, че Учителят употребява език, познат за слушателите, че в тая епоха така се е правило. Не е имало веялка, не е имало вършачка, нито комбайн, ала е имало гумно и с лопата. Може да е имало веялка, то пак е било много нещо, но тогава не е имало, в ония години. Най-много да е имало веялка. И вършачка да е имало, пак трябва да се извее, нали? Но по-хубаво е да се опише с гумното, с лопатата и т.н., да се разбере символиката.
Г. С. Следващият случай е на „Напредналата сестра", която отишла да почисти стаята на Учителя и той, Учителят, да я нахрани, Този случай ми го разказа Борис Николов. Той не ми каза коя е сестрата, обаче аз разбирам, че това е Мика Тодорова. От всичко се разбира, че е тя, но той скри името й, В. К.:Ти смяташ, че по такъв начин Учителят иска тя да бъде безкористна и смирена, но аз смятам, че не е за това. Защото тя си поставя друг въпрос. Тя отива и иска да извърши някаква работа за Учителя. И в момента, когато си мисли какъв обяд ще й наготви той, тя, без да иска, постъпва по човешки с Учителя. Сега трябва да й наготви той, да й върне с нещо за извършената работа, затова й дава една круша. И затова изниква тоя случай, да може да покаже, че не е важно това, важното е друго, кани другата
на обяд, която не е свършила никаква работа, а тя, която е свършила. й дава една круша. Аз познавам тоя случай. Той е на Мария Тодорова. Тя ми го е разказала, но има друга редакция. За същото, обаче там при нея по друг начин е дадено.
Г. С.: „Журналистът при Учителя". Този случай ми разказа Борис Николов. Тази случка е интересна, но трябва да се свърже с други случки с журналисти. Казват наУчителя, че е дошъл някакъв журналист от града. Той казва: „Оставете ме на мира, не искам никакви журналисти." Има едни журналисти, които питат, разпитват, и пишат точно обратното по вестниците. Срещу него. Запитали го дали иска да дойде и друг път в България. Той отговорил: „Само да няма журналисти." Друг случай, за „доказателството". Един гражданин го попитал виждал ли е Бога. Той отговорил: „Гледай слънцето!" - „Не мога, ще ослепея", казал гражданинът. - „Вие не можете да гледате слънцето, а как ще гледате Бога, който е милиони пъти по-светъл?" Следващият случай е за брат Петко Епитропов, „С кондурите". Тази случка е разказана от жена му на брат Георги Куртев, а Брат Георги Куртев я разказа на мене.
В. К.: Пишеш за брат Цеко Ятугов, че в невидимия смят му готвят апартамента. Какъв е случаят, знаеш ли? Г. С.: Зная го. Брат Цеко беше един от хората, които не бяха евакуирани в Мърчаево. Беше останал на Изгрева. Един ден, в събота, отива в Мърчаево да се види с Учителя. Като се срещнал с Цеко, Учителят му казал така: „Брат Цеко, готвят ти апартамент." Цеко разбира, че става дума за невидимия свят. Цеко се усмихнал и казал: „Няма да гобъде." Или, с други думи, искал да каже, че самочувствието му е добро. „Няма такова нещо." И се върнал на Изгрева. На другия ден. когато Учителят бил на масата вън, в Мърчаево, тъкмо били свършили обеда и Учителят казал: „Брат Цеко дойде!" Всички се огледали наоколо, никъде не го виждат. „А, няма го, Учителю!" Учителят обаче замълчал. След два часа получават телеграма за смъртта на брат Цеко. Цеко се качил на стълба до къщата на брат Пеню Ганев да оправя проводниците, които били се оплели от бурята и в един момент, понеже косата му се опряла до жиците, в момента изгаря и пада като въглен, пада на земята, почернял, В. К.: Аз от Пеню Ганев го знам така: Той казал: „Няма такова нещо!" В смисъл, че той няма пари да си купи апартамент на земята. Г. С.: Не, той разбрал, че горе на небето му готвят апартамент. В. К.: Значи сигурен си, че той е разбрал? Г. С.: Той рабрал и казал: „Няма такова нещо, Учителю! „Нито съм болен, нито нищо." От израза се разбира, че той е здрав. Другият случай: „Като индийски мъдрец". На Георги, от село Аврамово, му попада една беседа от Учителя, която чете. Георги познавах лично, но той се помина. Не съм знаел, че ще ми трябва презимето му. Лично се познавахме и сме говорили с него. По-късно, когато се помина, вече се сетих за това, което ми разказа и понеже е интересно, го записах. Той, като слушал разговорите на посетителите при Учителя и неговите отговори, си помислил, че Учителят отгозяря като индийски мъдрец. В този момент Учителят го погледнал, според мен това е разговор с поглед - телепатия. „Изпълнено обещание". За един прочут лекар и неговото благородство да помага по всякакъв начин. „За обяд коприва". Учителят казва на брат Ради да отиде на Цариградското шосе за коприва. Той отива там и среща човек, който носи цял чувал коприва, Брат Ради я купува, занася я и приготвят обед от коприва. Всички се хранят и са доволни от обеда. „На обяд при бедните". Веднъж за Великден приготвили на изгревския стол някакво по-специално ядене. Добре, но Учителят поискал една глава лук. Той ял само лук и хляб. Когато сестрите разтребвали масите, забелязали, че Учителят е ял само това. Запитали го дали не е одобрил яденето, та се е хранил само с лук, а той отговорил: „Не, яденето е хубаво, но аз бях днес на обяд при бедните, които ядат хляб и лук и днес." В. К.: Аз го знам другояче: „Разделих обяда си с бедните." Г. С.: Аз го зная: „Бях на обяд при бедните." Кой ми
го разказа, не знам. „Бобеното зьрно". Брат Ради занася на Учителя бобеното зърно и тогава Учителят му казал: „Природата е влсжила толкова много енергия в него, затова всичко трябва да се пести." Учителят понякога с нашите хора постъпва съвсем като обикновен човек. Ужким е Учителят, а се държи като обикновен човек. Един път брат Ради констатирал, че някой влиза в лозето да бере или пък да взема от плодовете в братската градина. Ние завардихме и го хванахме, той беше един евреин от Враца, но му забравих името и отидох да кажа на Учителя. И Учителят не можа да разбере, че аз съм от тия, които пазят градината и Той каза: „Защо влизаш в градината?" И се отнесе, като че аз съм крадецът. Тогава аз Му казвам, че ние пазим, а еди-кой си влезе в градината. „Ти - казва - защо влизаш в градината?" Такъв е въпросът. Разтълкувай го. В. К.: За мен случаят е ясен. Понякога Учителят не е в тялото си. И онзи, който е в тялото му и го пази, няма тези качества и говори по човешки.
Г. С.: Друг случай имам един път на Рила. Четохме наряда при езерото, преди да бъде направен заслонът. Това беше 1931/1932 г. Те ми дадоха едно подвързано томче, единствено Пеню Ганев беше подвързал книгите на Учителя. бяха подвързани с кожена подвързия, специална и пр. Носеше по едно томче от 4 и 5 серия. Прочетохме от томчето и каза след туй: „Занесете го на Пеню Ганев." Викам: „Дай, Учителю, аз да го занеса." - „Не, рекох, той да дойде да го вземе." Значи изказването му беше към мене. Пък аз съм му братовчед, затуй пожелах аз да му го занеса. В. К.: Той може би иска по друг начин да изкаже благодарността си и т.н. Г. С.: Не зная. „Кажете му той да дойде да си го вземе." В. К.: Може би Учителят иска да му каже нещо. Г. С.: На мен ми стана едно огорчение, един вид че той неми вярва. В. К.: Понеже Пеню е подвързал томчето, Учителят иска лично да му го връчи в знак на уважение и зачитане, че е подвързал томчето. А и да му каже нещо. Г. С.: Възможно е да е така. Но аз се изненадах. Следният случай е с „Кибритената клечка". Една сестра пожелала да запали на Учителя печката, стаята му била студена. Обаче не я била подредила както трябва, да сложи най-тънките съчки отдолу, че да се запалят. И печката не се запалва. Драснала две-три клечки, че и повече, но печката не се запалва. Тогава Учителят вземал, наредил наново дървата, драснал една клечка кибрит и печката се запалила. А пък тя драснала 5-6 и печката пак не се била запалила. Аз давам тука тълкувание, че кибритената клечка, това е една запалка и думите са една кибритена клечка. Аз я вземам като символ, като запалки на любовта. Следващият случай е за „Двамата учители". Брат Делю Запрянов и Киро Пенев от Димитровград. И двамата са от Димитровград, от обществото на Александър Кръстников. Кръстников е бил отначало с Учителя, след това се обявява сам за учител и почва да държи лекции, образува общество. А в тяхното събрание пеят песните на Бялото братство, защото той се чувства като брат. И те рекли, как може сега да има двама учители. Христос беше Учител, пък сега тука има хем Учителя Дънов, хем и Кръстников. И тогава решават да отидат да го питатУчителя. Разказват му случая и го питат: „Учителю, искаме да знаем кой е истинският Учител?" Учителят отговорил така: „Има слънце, има и луна. Който иска да се грее на слънцето, който иска, да се грее на луната!" Такъв бил отговорът, кратък. Брат Делю Запрянов, така се казваше той, каза: „Тогава разбрах кой е истинският Учител и аз се ориентирах към Бялото братство. А пък Учителят се обърнал към Киро Пенев с думите: „А вашето време още не е дошло, вие още не сте готов." И той си останал в обществото там. при Кръстников. „Дванадесет учители". Туй ми го разказва Савка Керемидчиева. „Един ден виждам Учителя на поляната и бързам да отида да му целуна ръка, да взема неговото благословение. Преди още да се доближа до него, Учителят ми каза: Знаеш ли, че един ден ученикът ще бъде поставен на следния изпит: Ще се явят пред него 12 учители, съвършено еднакви. Задачата на
ученика ще бъде да познае кой е неговия Учител." Това ми разказа Савка Керемидчиева. Аз давам тука тълкувание, че това може да стане само по пътя на интуицията. В. К.: Сега, както си го дал тука, не е така според мене. Ще се явят 12 души съвсем еднакви по външност, това по неговата форма в момента, еднакви по отношение неговото дело. Пример: В момента има Михайловисти във Франция, има не знам какви си в Англия, има тука. тука в братството имаше групи. Всеки чете беседа, а всеки прави каквото си иска и ти трябва да различиш тия, които работят за Бога. Това е по-дълбоко обяснение, защото иначе няма смисъл. Какво е да познаеш. На 12 места представи си има 12 групи и на 12 места четат беседи. Ами аз ги заварих 5-6 групи, пеят песните и четат беседи и после казват, че те са, които работят, а другите не са. И какво направиха накрая - нищо. Всички си заминаха и не свършиха никаква работа. Заминаха си и не оставиха следа.
Г.С.: „Трите круши". Приятелка на Димитринка Атанасова през една лятна ваканция отишла на Изгрева. Димитринка искала да я запознае с Учителя, защото тя била много интелигентна, да я спечили за новите идеи, защото смятала, че тази е готова душа. Така смятала Димитринка. Димитринка самата не се смятала готова, въпреки че й уредила среща с Учителя. Приятелката й даже не му целунала ръка. а се ръкувала с него като с обикновен човек и никакъв въпрос не му задала. И Учителят, за да не мине така вяло това нещо, задал й няколко въпроса във връзка с училището, учениците, това-онова и станал, и тя си излязла, без да водят някакъв разговор. Тя самата не знаела какво да пита и какво да търси. Учителят бил приел срещата по настояване на Димитринка. Обаче когато излизала, видяла зад парапета една масичка, на която имало три много хубави и едри круши и си помислила: „Ако ям такива едри круши, и аз ставам учител!" Излязла тя и си тръгнала да си отива към къщи. В това време Учителят извикал брат Ради. Отива брат Ради и Учителят му дал чинийката с трите круши и му казал: „Тая жена, която сега излезе от тука и отиде до бараката на Димитринка, дай и тези круши." Брат Ради отива и сварва тъкмо приятелката до къщата на Димитринка. Той й подава крушите. А тая се ударила по челото и казала: „Мари Димитринке, аз мислех вашия Учител че е по-учен от нас, ама той бил като Христа, той е прочел мисълта ми. Аз като излизах от стаята му, си рекох на ума: И аз ако ям такива круши, и аз ставам учител. Той ми прочел мисълта. Ле-ле, аз се изложих пред него!" Получила трите круши, но не станала учител. „Чайникът на Учителя". Това е било през 1929 година, когато са минавали за Витоша през Драгалевци, Имало един бакърен чайник, около 50 килограма, който носели на бивака и в него си приготвяли чай. На връщане, като тръгнали по драгалевското шосе, ги настигнала една кола. Учителят вдигнал ръка и колата спряла. Учителят се обърнал към човека, който карал колата и му казал: „Можете ли да занесете този чайник на Изгрева?" - „Можем да го занесем", отговорил човекът, „но кой ще ни посрещне?" - „Ще има човек, който ще ви посрещне", казал Учителят. Дали чайника и той заминал. Човекът с каруцата стигнал на Изгрева, ето насреща му Учителят го посреща. Той се чудел с какво е отишъл Учителят, никаква кола не го била задминала, да го стигне и да го задмине. Пък ето този човек, който му дал чайника, той го посреща. В случая Учителят им създава една задача да мислят. Този случай е от поредицата на Илия Чернев с изчезване и появата на Учителя. „Поискал доказателство". Петър Грънчаров е брат на Панайот Грънчаров. Те са билкари от Ямбол. Петър казвал: „Много работи съм чувал за Учителя и за неговите възможности, обаче не съм видял нищо. Аз съм вярвал, но все исках да видя. Нареди ми се случай да отида в София, срещнах се сУчителя, а Учителят като че ли ме чакал. Посрещна ме, влязохме в трапезарията и започнахме да говорим. Седнахме и говорихме, и Учителят ми задава разни въпроси. По едно време, както седях на стола, започнах да се повдигам, като че с някакъв крик нещо ме вдига и после отново ме спусна. Столът се подвигна втори път, че и трети път се повдигна. И рекох: Вярвам, Учителю!" И тогава върнал се и целунал ръка на Учителя и така се разделили. Подобен случай имам и аз и не знам дали съм го разказал тука, Може да съм забравил. Николай Шиваров, който работеше в Народната банка и той често е бил при Учителя, особено неделя следобед. На беседата по-рядко е бивал, от какви съображения, не знам. И той отивал при Учителя и Учителят го бил вдигнал така на метър височина, със стола се е вдигнал. Казваше: „Стоим и мълчим. Аз седнах на стола и той седна и по едно време столът взе да се вдига, вдига, дига нанагоре и след туй пак се върна. Няколко пъти така. След туй ставам и излизам " Това е ливитация. „Друг случай на левитация". През 1920 г. на връх Паспалата в Айтос. Това стана със Стоян Лечев от Вресово, Айтоско. Него са го повдигнали шест души с по два пръста. По трима са застанали ст двете страни и го повдигнали на един метър височина. Той бил тогава към 50-годишен човек, може би към 60-70 килограма. Направили са опит и тази демонстрация станала - левитация.
В. К.: Абе разказваше на времето Борис Николов, обаче аз този приятел го изпуснах, не можах да говоря с него. Той разправяше един случай, когато са сели жито на Изгрева на една нива. И по едно време той казва: „Учителю, свършва житото." И той казва: „Продължавай да сееш." - „И аз, казва, макар че беше свършило житото, аз продължавах да сея, докато до края не посях нивата." И стоя брат ние бяхме на салоните горе, 1972 година и той каза на Борис: „Аз съм този брат, на когото Учителят каза: Продължавай да сееш. Познаваш ли го? Той е от провинцията някъде. Г. С.: От Стара Загора, но му забравих името. В. К.:Тоя случай го знаеш. Г. С.: Да, да, чувал съм го. В. К.: Кой е тоя от Стара Загора? Г. С.: Не зная, Христо ли се казваше? В. К.: Тогава беше жив, но сега можеш ли да го намериш? Г. С.: Може да не е жив вече. В. К.: Но той, Борис ми каза следващия ден, аз щях да го разпитам подробно. Г. С.: Този случай, когато го разказваха в Стара Загора беше Ангел Гунев, който е жив сега. Той е към 80 годишен. Попитай го, той може да помни името на този, защото те са съграждани. Щото мисля, че той присъстваше там, когато го казваха зажитото, за сеенето на житото на Изгрева. Да беше Христо Митев от онези села там. Другата случка е „Елевация на Изгрева", когато брат Боев е имал рана на единия крак и дошъл брат Звездински да му направи превръзка. Дошла една сестра, която искала някаква тетрадка от Боев. Сестра Катя Зяпкова е била тази сестра, която искала някакъв материал, който на нея й трябва. Той потърсил тетрадката, но не можал да я намери и когато тя дошла да я търси, той казал: „Не съм я намерил, обаче продължавам да я търся." И тя се върнала, като й определил час, за да я прегледа: „Ела в пет часа следобед, дано мога да я намеря." Когато тя заминала, след малко, както той навивал бинта, тетрадката паднала отгоре, от тавана, а на тавана нямало нищо, изневиделица паднала от въздуха тетрадката, паднала в краката на брат Боев. И брат Боев рекъл: „Елевация, елевация, брат." Елевация, брат. Нали знаеш как гозореше брат Боев? Помниш ли го? В. К.: Да. Значи от невиделица дошла тетрадката, от въздуха? Г. С.: Той беше затруднен с крака си, не може да кляка, кракът му е болен, не може да кляка, не може да става, много трудност му създавало да търси тетрадката и от невидимия свят му помогнали. И веднага му намерили тетрадката и тя му паднала на коленете и като дошла сестрата, той се зарадвал: „Сестро, готово." Показва я. Това е Катя Зяпкова. „Лекуване на ангина" Един есенен ден Нестор Илиев и брат му Павел, той ми го разправя, Нестор „Докато отидем до ул. „Граф Игнатиев", каза, нито гореща вода пи, нито мед яде, нито успяхме да му духнем кафе в гърлото и брат му каза: Несторе, гърлото ми се оправи, никакво гърло не ме боли. И си отидох, значи." Това е лекуване. „Влакът спря в полето", брат Георги Куртев. Ти този случай си го разказал вече. Той е отпечатан. „Трите бележки". Това е било 1942 година.
Брат Димитър Звездински минавал край приемната на Учителя. Учителят го повиква и му дава три бележки и му казва: „Ще ги занесеш на три различни места в София, ще запомниш къщите, ще ги дадеш на тия хора и ще им кажеш тия бележки да ги пазят, независимо дали са познати или непознати." Занесъл ги, дал ги и след месец и половина ли колко, станала бомбардировката. Като минала бомбардировката, Учителят казал: „Иди да видиш какво е станало с тия къщи след бомбардировката." Отива и вижда, ча само тия къщи били запазени, а всичко наоколо било сринато. Значи това са били някакви окултни формули. Брат Звездински казал: „Аз не ги прочетох. за да не се сметне като любопитство така, а пък то било нещо много важно." Това е опитност на Звездински. Те са били външни хора. но запазили бележките с окултните формули и така се запазили читави къщите им. „Разтоварване". Една жена от скоро започнала да посещава Изгрева и неделните беседи, когато Учителят говорел за поста четвъртък срещу петък. „Да се върне". Това е за Илия Узунов. Този брат. който бил в Австрия, е Илия. „Няма да замине". През 1943 година група младежи си подготвяли паспорти да заминат за Германия. Между тях бил Данчо Богданов от София - часовникар. Майка му и леля му са били от братството. Запитали Учителя дали да замине, а Учителят казал: „Няма да замине!" Неговата леля отишла да пита Учителя и Учителят казал да не заминава. Впоследствие научили, че влакът, с който трябвало да замине, бил хвърлен във въздуха от шумците в Сърбия и от групата младежи само той останал жив, защото не заминал. Той в последния момент се отказал да замине. „Сърцето на Учителя". Това е видение на сестра Райна Каменова от Видин. Това е станало през 1945/1946 година. Сестрата била на Изгрева, а Симеон Симеонов дъжал лекция за музиката на Учителя. Всички били в салона. В един момент сестра Райна си затворила очите и видяла онова, което съм описал. „Болна от дезинтерия". Това се отнася за Катя Грива. „Вече да не идваш". Това е опитност на Весела Несторова. Сестра Веса Несторова отивала някъде на почивка. Като излизала от къщи, на улицата я среща една бедна жена и й поискала пари - материална помощ. Тя извадила от портмонето си 80 лева и й дава всичките пари. Жената се зачудила, че й дава толкова много пари и не искала даже да ги вземе. Веса рекла: „Вземи ги, тях Господ ти ги дава!" -„Кажи си адреса", казала жената, „да мога да ти ги донеса." Казала си адреса. Добре, но жената втори път дошла за пари, трети път и така станали 400 лева. Като й дала последните 100 лева, й казала: „Друг път да не идваш!" На другия ден още двама души я потърсили. Единият я потърсил за една работа да му свърши и й дал двеста лева, другият я потърсил за друга работа и и дал пак двеста лева. Ето ти 400 лева дошли, Ама аз, рекла тя, не можах да си изпълня задачата. Казала й: „Да не идваш!" Господ изпитал търпението й. „Лекуване без лекарство". Тук става въпрос за нови хора. непознати в братството, обаче чули, че Учителят знае да лекува и отишли на Изгрева да го питат. Той им казал. „Лекарството е тука. Вземете си по две стомни, ще отивате на Дианабад, ще носите вода, с която ще поливате цветята цяло лято." Те се съгласили. Били свободни и правили това цяло лято. Като дошла есента, нямало нужда вече от поливане. Тогава отишли да се прегледат и какво било учудването на лекаря, като ги намерил напълно здрави. Те се излекували само с носенето на вода.
В. К.: По отношение на извора на Дианабад има различни случки. Г. С. Аз помня, там имаше едно хубаво изворче, даже съм участвал в правенето му. В 1927 година беше направено изворчето. Имам дори и снимка от Дианабад, от изворчето. Беше с плочки, многохубаво направено. Обаче имашехора, които негодуваха и все разваляха, искаха да пречат „В пелени". Една жена от Поморие разказва за майка си, която се била поминала. Тя много тъжала за майка си и един път я сънувала. Запитала я: „Майко, какво правиш?" В съзнанието си тя признавала, че има друг свят и че майка й уж е умряла, но тя разговаря с душата й. „Майко, ами какво правиш там?" - „Ами добре съм, добре съм", отговорила майката. „Е, какво правиш?" - „Ами в пелени, в пелени!" - „Ами чии са тези пелени?" И се събудих и повече на можах да разберера. А път тя се родила и живеела в София в пелени. Значи родила се като малко дете. Ама дъщеря й не се сетила да запита за улицата и номера на къщата, за да проверят случая за прераждането. За мен това е един случай на прераждане. Обаче нямаме данни, за да направим проверка. Обикновено прераждането става след 45 години, но понякога Учителят нарежда това да стане по-рано. „След четиридесет дни". Една случка, разказана от Димитър Славов от Тополица. Скърбял за жена си и 40 дни подред ходел на гробищата на гроба й да се моли и на 40-я ден тя се явила материализирана пред него. Погледнал я за малко и след туй изчезнала. Той се убедил, че това, което Учителят казва, е вярно, че нашите близки са около нас. „Двете сестри". Отнася се за сестра Анастасия Янакиева от София и сестра й Веселина Петрова от Толбухин, сега Добрич. Това е тяхна опитност. Било станало обед и сестра Янакиева казала: „Трябва да отидем да ядем, ама и в къщи нямам нищо. Ама да отидем все нещо ще измислим. А сестра Янакиева живеела в пловдивските бараки, където живееше и брат Боев. Те бяха първоначално за гости, но после ги използваха за квартири, да се ползват. Те останали изненадани като видяли масата сложена. На нея едно голямо парче кашкавал, 5-6 варени яйца и т.н. Яли и останало от яденето. Като се нахранили, те решили да оставят така масата. Оставили масата и когато се върнали вечерта, на масата нямало нищо. Като че не е имало нищо на нея. В. К.: Сега има две обяснения случката. Или Учителят е наредил на някоя сестра да сложи на масата тия неща, и след като отиват те и се нахранили, после сестрата е прибрала останалото от масата. Този е най-реалният начин на обяснение и най-естествен. А може и другия начин да е, но този е най-реалният. Има случаи, когато той нарежда на някого: Иди, направи това и това. Този го прави и ония го виждат, какъвто е случаят и се нахранват. Той е най-реалният случай, най-естественият. Г. С.: Учителят казва и друго нещо: „Аз съм облечен като вас, ям като вас и ако не съм при вас, аз съвсем по друг начин ще постъпвам. Сега съм с вас, чай пия, кашкавал ям, сирене и пр." В. К.: Има няколко начина на обяснение, но този, единият, е най-естественият, най-разумният. А и другият начин е чудото, което фактически е станало, но с помощта на Учителя.
С тази опитност ние днес преминахме твоите опитности, написани на 85 страници,
Моето впечатление:
1. Този материал е интересен.
2.Този материал, както е поместен така, не може да се публикува. Той трябва да се редактира, да се дадат някои допълнителни неща.
3.Дали аз ще го редактирам или някой друг, това не е важно, но така не може да се даде друго, което е най-важно и много труден проблем за разрешаване е следното: Тези опитности, които ти си описал и случки, има някои хора, които са тука, които ти ги казваш, те са си ги описали тези случки. Ти можеш да ги разкажеш от тяхно име, понеже ти разказваш, но те трябва да бъдат разказани, които да бъдат най-близко до техния оригинал. Разбираш ли? За да не би ти да дадеш едно обяснение, а случката е друга, както случката с Мария Тодорова на ул. „Опълченска" 66. После аз срещнах 5-6 опитности, които ги знам от хората, които са описали опитностите си. Г. С.: Лично са ги описали, В. К.: Например, Веса Несторова. Аз срещнах 5-6 опитности, които ги имам като оригинални, от онези, с които съм работил. Въпросът е следният, че това е един голям проблем. Ти можеш да ги опишеш, нали, може да се публикуват, но те трябва да се редактират, да бъдат най-близко до техния оригинал. Г. С.: Но аз от тях не мога да ги преписвам.
В. К.: Те трябва да се редактират по такъв начин, да не би ти да пишеш едно, пък то да излезне друго. Това е третият много важен проблем. И четвърто: Ти трябва да извадиш от другите твои неща и другите материали във връзка с Изгрева, да отговарят на заглавието. От Изгрева и от провинцията. Да ги събереш всички, да бъдат в един том. Това е първа част от Изгрева, втората част ще бъде от провинцията. Като идея е това.
По-нататък има два начина или ти трябва да ги преработиш, да ги напишеш на пишуща машина, но ти видя сега как ги работихме. Трябва да се опишат хората, по-подробно да се опише самата случка. Г. С.: Когато се знае. да не се съкращава. В. К.: Значи тая работа имаш за следващата година. Аз тоя материал го имам вече, той е разработен, за мен не е проблем, но следващият материал, който ти трябва да работиш, е този материал да опишеш по-подробно случките, или както си го написал нали, изваждаш една тетрадка и пишеш: към стр. Еди-коя си, случка еди-коя си, добавям следното, и добавяш. Г. С.:Това може да го направя. В. К.: Страница ... Случка... Добавка ... и добавяш 10-12 или повече реда И ще опишеш случката по-подробно. Няма да я разказваш наново. Само ще добавиш и после, когато се работи, взема се едното, взема се и другото. По този начин ние не отхвърляме това, което ти си направил, но трябва са се добавят някои неща. които ти си съкратил, да бъде по-подробно. И след това. когато този целият материал се събере, трябва отново да се почне да се работи, т.е. аз трябва да седна, да бъде готов този материал, да се редактира, трябва да го диктувам, да го напиша на пишуща машина и след това да се дава на печат, става много голяма работа. Но твоето, което ти трябва да направиш, е: тези опитности трябва да ги допълниш. Г. С.: Да ги допълня и имената да ги поставя. В. К,: Случките трябва да се изяснят по-подробно. Защото ти ги знаеш, в твоето съзнание са ясни. Но ти като го кажеш, аз не го разбирам, нали. Понеже на теб нещата ти са ясни, ти ги съкращаваш. То може да се съкрати, но все пак трябва да бъде ясно. Аз не ги разбирам . Някой път трябва да се акцентира нещо, трябва да се подчертае. И така значи с това нещо днеска, 29-12.1991 г., приключваме твоето посещение тая година. Живот и здраве, догодина ще се видим пак. Това не е малка работа. Вчера работихме върху Айтос, сега работихме върху тази работа. Ти ще ми подпишеш тази книжка, че остават при мене за работа. При мен е магнетофонния запис от съвместната ни работа. Тази книжка я оставяш за мене. Да може да се подготви за печат в бъдеще. Ти по-нататък какви идеи имаш за работа? Г. С.: Имам събрани много духовни опитности. Имам разкази, беседи, имам басни, имам приказки, поеми, които чакат ред да се издадат в сборници. В. К.: към този сборник могат да се издадат някои неща, които имаш. Поезия имаш ли нещо, заУчителя? Г, С.: Поезия имам в духа на учението, не специално за Учителя, то се разбира, идеите на Учителя. Те са тука. може да ги видиш какви са. В, К.: Ако имаш нещо, което е заУчителя, може да се пусне, едно, две стихотворения. Г. С.: Имам едно само: „Словото наУчителя". В. К.: Басни и гатанки, всичко това е твое творчество, нали, хубаво-лошо, то е твое творчество. Ти искаш да бъдат издадени. На този етап няма кой да ги издаде, защото за да ги издаде някой, трябва да ги плати, както, така стоят нещата вече. А да ги плати, той трябва да бъде сигурен, че някои ще ги купят. Ето, видя ли с книгата „Георги Куртев", в Айтос са 600 бройки. Да са се продали най-много 200. Другите стоят там. А това са блокирани пари. Аз направих грешка, че занесох толкова бройки там. Аз смятах, че от там ще се разграбят. А те не ги купуват. Ето, давам един случай. Блокирани са парите. Те ще се разблокират след 5-6 месеца, да кажем, лятото. Г. С.: До лятото ще се приключат. В. К.: До лятото ще се приключи въпросът, обаче при положение, че ми трябват пари по-рано, няма откъде да взема пари, аз не мога да искам. Никой няма да извади, да каже: На ти тия пари! Нали? Г. С.: Ами ако намеря и извади такива пари? В. К.: Е, това ако
искаш, извади, добре. Г. С.: Да се образува издателски фонд? В. К.: Те там са 4100 лева. Да каже някой, ето ти ги 4100 лева, върши си твоята работа. Нашата сметка е приключена, ние когато трябва ще ги продаваме. Така ще се отбременя, за да може да работя върху другата задча. Давам ти пример. А как ще се разреши този въпрос, не зная. Но трябва да има някой, който да ги публикува. Ти като ги пуснеш тука и тука, така те се губят. Не става въпрос, че се обезсилват, но те се губят, губят. После не забрявяй нещо друго, аз ги познавам тези съзнания. Тези съзнания не ги интересува тази работа. Тях ги интересува дотолкова, доколкото в момента може да го ползва за нещо за себе си. Г. С.: Точно така. В. К.: Но не го интересува, за да го има. Абе пример: Аз съм свършил на Ина Дойнова и на баща й работа - на Николай Дойнов. Аз ако не бях, той нямаше да напише нищо. Г. С.: Неговата биография е от 300 страници. В. К.: Ама знаеш ли какъв зор беше, какви сили аз използвах, колко години ходя при него да се разправям, та да ги напише и най-накрая ги написа и накрая знаеш каква грешка направи? Той като ги написа, даде ги на Цанка Екимова. Цанка ги написа и ги пръсна и ония всички скочиха срещу Николай. О-о, ама той така, той иначе. Но понеже той ги описва реално и честно, и почтено, Учителят казва така, аз направих еди-какво си, направих грешки и аз си понесох последствията. Той ги описва. Обаче аз видях как реагираха онези приятели, които бяха негови съвременници. Защото той за тях не е само Николай, той си е с плюсовете и минусите. И понеже му знаят и някои и други работи, нали грешки и пакости, бели и почнаха да ги разправят течно тия работи, какво правил, какви бели правил и т.н. И той вместо да си направи добро, направи по-голямо зло по отношение на тия неща и ги опорочи. И аз му казвам: Не ги давай! Той не ме слуша. Той слуша Цанка. Ама Цанка не го накара да ги напише. Аз го накарах. Та той направи беля. И в момента тия случки искаха да ги поместят. Ама те не могат да ги публикуват, защото аз съм работил с него две години върху тях. Та има подробности, аз съм го питал, той е богат отвътре, има какво да разказва. Всичко съм записал на магнетофон.
Като давам пример, в момента на тоя етап тия и тия неща вземи и си ги подреди. Освен че ги подреди, и вземи, че ги комплектовай, да имаш едно, две копия. Т.е. ние не сме бъзсмъртни. Утре. като ти си заминеш, аз не те пращам горе, нали, веднага, като си заминеш, друг да ги има две копия. Аз утре като дойде време да издаваме, евентуално ако нс аз, друг, и отиде при твоята дъщеря и при твоята племенничка: „Абе, брат Георги Събев има ли някои неща?" -„Има". И те да са събрани на едно място: 1, 2, 3, 4 ... Това трябва да направиш, а не така да са разпръснати. Съвременниците на Учителя не ги интересуват тези неща. Давам ти пример как Борис беше захвърлил твоите неща и т.н. Сега дай да видиме, нали имаш някакво стихотворение за Словото. Сега става въпрос, че можем да поместим и някои твои стихове. Едно, две, можем да поместим и към тоя сборник. Или може отначало да се почне с него, както е книгата за Георги Куртев. Сега да запишем това стихотворение, което е. Г. С.: Посветено на Учителя.
Туй Слово, що свети в ефира, Прониква във всички души. На крилата го носи зефира, Слово, що мрака руши. Слово, що свети в душите, Що праща в мрака лъчи, Със нежност що къпи очите,
Що в цветето малко звучи. Туй Слово, що стапя злините, Както слънцето леда, Слово, що грее в душите. Щити ги при всяка беда. Кат' сила прелива в душите, Кат' мъдрост краси духа, На будните шепне: Светете! Светете кат' факел в нощта! Туй Слово, що храни душите. Слово, що свети в нощта, Слово, що грее в душите, Слово, що ражда нощта. Амин!
От Георги Събев, писано 1960 год.
Бележка на Редактора: Спомените, написани от Георги Събев, подредени лично от него, бяха ми връчени на 19.12.1991 година с надслов: „Настоящите опитности оставям на брат Вергилий за печат." След дълго умуване от моя страна, те бяха поместени така, както бе си написал и подредил. Накрая поместих и бележките и допълнителните поправки при работата ми с него. За някои може да има повторения - тогава да не ги чете, да ги прескача. Ще ги прескача днес. но след векове ще ги четат ред по ред. И то по десет пъти!
С
МАГНЕТОФОНЕН ЗАПИС ПРЕЗ 1987 - 1988 г. ОТ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ
Вергилий Кръстев /В. К./: Разкажете ни за първите си години на духовно пробуждане. Георги Събев /Г. С./: Като бях малък, не бях чувал за никакво вегетарианство, обаче като гледах как майка ми и близките ми гонят кокошките, хващат ги, после ги колят, тече кръв, всичко това ме ужасяваше. Като гледах как на агнето му извиват главата и кръвта тече, също ме ужасяваше. Всичко туй нещо аз не можех да го приема - беше ужас за мене - и заради туй реших да се противопоставя на това убиване, на това колене, обаче нали бях най-малък, никой не ми обръщаше внимание. Заради туй реших така: щом като не искам да се пролива кръв, значи аз не трябва да ставам причина за проливането на тази кръв, следователно аз не трябва да ям нищо заклано или убито. По тоя начин дойдох до идеята да напусна месото. И съм станал вегетарианец, без да зная, че съм станал вегетарианец, щото думата „вегетарианство" на село рядко се чуваше. Имаше тогава книги, имаше вегетариански съюз, обаче аз по-късно научих тия работи. Аз станах вегетарианец на 27 юни 1919 година, на един Петровден. Нашите седнаха да правят заговезни, а пък през деня още аз се противопоставях на майка си, която искаше да хване петела - аз го гоня с една вършина из двора, да не може да го хване, а тя ми се скара: „Защо", казва, „ми пречиш, довечера какво ще ядем?" Викам: „Има какво да се яде." Но както и да е. аз я оставих, тя си хвана петела, закла го. Аз казах на майка си: „Майко, от днес вече аз месо няма да ям." - „А, ти и друг път си казвал, ама ще ядеш, щото то ще ти се услажда. Като заколя петлето, като ти опека дробчето, нали го изядаш?" - „Изядам го." - „Е, значи пак ще ядеш." Казвам: „Няма да ям. Ще видиш. Ако искаш, аз довечера на трапезата няма да седна. Сготви ми нещо вегетарианско, каквото направиш." И майка ми взема, че ми направи пражена отвара. Имахме биволица, дояхме тогава, имаше масло, имаше отвара и аз седнах отделно на трапезата. Никой не ме гони от трапезата, но аз се отделих. Виждах, че не ми е мястото на трапезата и седнах отстрани. И през деня още казах на майка си, когато приготвяше вечерята за заговезни. Казах „Ако направиш баница с масло, ще ям. Ако я направиш със свинска мас, няма да ям баница." Вика: „Какво ще кажеш - две-три кори в една малка тавичка да ти направя баница, да направя на тебе, да направя и на другите." Като седнаха да се хранят, направиха молитва, устроиха трапезата както старите хора си обичат и си знаят реда. за да има благословия. Така благославят с жито и с жар на софрата. Обаче брат ми Христо, три години по-голям от мене (аз бях 12, а той 15-годишен). току стана, грабна един копън1 от манджата, от тяхната манджа и идва да го тури в моята манджа. Аз се ужасих. Викам: „Христо, какво искаш?" Баща, ми като го видя, и той му се скара: ..Христо, какво искаш?" - „Защо Георги се превзема защо не седне тука на масата?" -„То не е твоя работа, никой не го е изгонил от масата. Ако иска, да седне. Щом той е решил да седне отделно, ти защо му се месиш?" - „Ама защо се прави на важен?" - „То е негова работа. Гледай си чинията." И така баща ми го респектира. На другия ден вече из цялото село се знаеше - а то беше голямо село. 2500 души - из цялото село се знаеше, че аз съм станал вегетарианец, Който ме срещаше от по-големите хора, както и тия отмоята възраст, питат: „Георге, вярно ли е това нещо?" Викам: „Вярно е." - „Защо?"- Всеки иска да ме разубеди. Обаче азот никого не се повлиях и след време, като видях, че не мога да им отговарям на въпросите, които ми задават, потърсих помощ от братовчед ми, Пеню Ганев, който беше станал две години преди мене вегетарианец, още като войник във войната, на фронта. С него сме от две сестри деца. Неговата майка е по-голяма, а моята по-малка, та две сестри са. Неговата се казва Кера, моята се казваше Деша. Станах вегетарианец и от него вземах книги - „Трактат за вегетарианството" от Христо Досев и много други книги по вегетарианството тогава прочетох, и дето се казва, аз се въоръжих със знание и вече който и да ме срещне, каквито и въпроси да ми задава, аз можех да му отговоря. И някои другари, някои по-възрастни казваха: „То от много четене се е побъркало." Други ми казват какво се говори за мене. Аз им викам: „От четене човек не се побърква, ами от незнание, от невежество. Който чете, става по-умен, щото взема да разбира, вижда, че има по-умни хора от нас и т.н. Тъй че от четене никой не се побърква.". И тъй, запознах се с вегетарианството.
През 1922 година бяхме в Търново на вегетариански събор. Шест души от нашето село бяхме - Пеню, аз и няколко други, а като свърши съборът, след това пък почна съборът на „Бялото братство" в лозята, при пътя за Севлиево. Ние знаехме за събора, а пък Пеню беше получил известие, телеграма. Не, не беше получил телеграма. Георги Радев, обущар от Ямбол, се познавал с него и той му казал, че ще има събор и го поканил на събора. А ние не можем да се разделим и отиваме всички заедно. Обаче там имат известен ред хората и когато попитахме, не ни пуснаха да влезем в лагера. Имаше постове на вратата, охрана имаше. И трябва да знаеш паролата, за да можеш да влезеш. И тогава те се посъветваха ръководителите. Понеже Георги Радев се застъпи за Пеню Ганев, като каза: „Аз го познавам, гарантирам за него. Нека той да остане." Обаче на другите приятели казаха да си отидат, други път да дойдат. И ние се върнахме и започнахме да четем. Същата година се образува Школата от 1922 година. Аз бях вече ученик в Попово, тогава ние, ученици, 6-7 души, образувахме окултен клас, окултна школа в Попово. Там живеехме заедно. Всички бяхме ученици. Пеню беше най-голям от нас, защото той беше ходил войник и се върна, и тогава им разрешиха, макар и да са възрастни, всички, за които военното положение стана причина да се спре гимназиалното образование, разрешиха им да продължат като редовни ученици. И Пеню беше редовен ученик но беше по-едър и от някои от учителите. И понеже учениците му викаха „бати Пеню", и учителите също му викаха на шега ли, на истина ли „бати Пеню". Бати Пеню да излезе на урок, бати Пеню така и т.н. Тъй се знаеше за „бати Пеню". Бати Пеню беше вегетарианец и ние бяхме вегетарианци. Бати Пеню изнесе в гимназията реферат на тема: „Научни основания на вегетарианството". Беше много посетен, станаха разисквания върху него. По-късно Станчо Камбуров изнесе друг реферат, пак във връзка с вегетарианството, „Здраве и хранене". Този Станчо Камбуров беше от нашето село, нямаше връзка с другите Камбурови, абсолютно. После, като закриха гимназията, те се разпръснаха. Аз останах най-голям в шести клас, вече в края на реалната гимназия, тогава аз бях председател на Ученическото въздържателно дружество „Нов живот". Аз изнесох един доклад: „Що е въздържание?" Разискваше върху него, както и други въпроси сме разисквай, вечеринки сме уреждали и т.н.
Следващата година отидохме на събор, Пеню и аз. Бяхме поканени вече. Отидохме на събор, приеха ни. Аз бях един от най-малките. Тогава се запознах с брат Георги Тахчиев от Ямбол. Той беше учител, добре запознат с идеите на Братството, много ревностен, много добър брат, кротък, смирен и т.н. И заради идеите му често пъти биваше уволняван от работа и напоследък, преди да се пенсионира, пак няколко пъти го уволняваха и всичко това се отрази, уж си даваше кураж, но все пак това се отрази върху нервите му, заболя от черна туберкулоза и за няколко месеца, през 1959 година се помина. Това е Георги Тахчиев, няма други Тахчиев, той е един. Тогава и Олга Славчева присъстваше. Имаше продажба на книги там, на събора. На една маса имаше и нейни произведения - стихотворения се предлагаха там. Та там се запознахме и с нея на лице, защото аз бях малък тогава, за да общувам с нея. Тъй че посетихме събора, школата почна и ние бяхме в Попово ученици, живеехме всички заедно на комунални начала. Всеки донася продукти, кой каквото може, готвим си, храним се общо, без някой да държи сметка. Счетоводство нямаше. Това беше в Попово - комуна, бяхме шест души комунари. Спомням си Пеню Ганев, Станчо Камбуров и аз от село Водица. От Паламарица -Колю Мисириджиев, един Кирчо имаше и Александър Кояджиков, Това бяха. От всички ни само Кирчо не беше вегетарианец, обаче зарад нас и той вегетарианстваше. Нямаше такива убеждения към вегетарианство, но понеже ония бяха от неговото село, заедно с него живеехме с един човек, паламарчанин от тяхното село, пък в Попово имаше къща, там, до болницата. То тогава беше накрая, извън града. Сега зад него има много сгради, то стана център вече.
Та школата, която продължавахме в Попово, всяка сряда се събирахме и неделен ден в 10 часа се събирахме да четем беседа. А в сряда вечер в 6 или в 7 часа, според случая както беше, тогава вечерно време се събирахме и четяхме беседа. Учителят беше дал на събора нея година, 1922 или 1923 беше, един голям наряд, близо двадесет страници, такъв голям формат на пишуща машина. Туй всяка сутрин трябва да го прочетеш, а то един час не ти стига да го прочетеш само него. И колко още други работи. И не само ние, но и много други приятели от провинцията се отегчили. Та запомниха го туй нещо наизуст. Защо туй нещо трябва да го четем цяла година? Все едно и също. Всяка сутрин от край до край, от край до край, от край до край. Следващата година, като се събрахме на събор, Учителят даде един наряд, който траеше само пет минути. По няколко стиха да прочетем от Евангелието - три или пет стиха. Оттам разбрахме, че Учителят е възприел нашите протести и недоволство от дългия наряд и за почивка ни даде най-краткия наряд, който трая само пет минути. Оня беше 45 или 50 минути.
За първи път се срещнахме с Учителя в Търново, И тогава, като свършваше събора, имаше там една Горница - молитвена стая на Учителя, наредена с окултни картини, цветни окултни картини, рисувани от наши художници, много хубави. Всеки влиза там с мълчание, в присъствието на Учителя и се съсредоточава в някоя картина. Която картина му направи впечатление, върху нея размишлява. Гледа да я запомни, защото тя ще му окаже влияние през годината. Имаше и една цветна пентаграма, но по едно време полицията направи обиск и вземаха всичко. Независимо че съборите не ставаха вече в Търново, те вземаха всичко и не го върнаха.
Ще ви разкажа и за тази борба на свещениците против съборите. Всяка година съборите ставаха в Търново. Това ставаше през месец август. Съборите се откриваха с публична беседа в читалище „Надежда" в Търново, където е било първото Велико Народно Събрание, в същата голяма сграда, която вероятно и сега съществува. Тогава, в Търново, мисля че беше в 1922 година, Учителят говори на тема: „Новият живот". Поповете се бяха нагласили, като разпръснали техни хора из цялата публика, с цел да смущават. Обаче нашите хора бяха усетили това нещо, та и те се бяха подготвили или въоръжили, дето се казва, за борба. Когато Учителят минаваше, за да не бъде смущаван от поставените лица, минаваше през един шпалир - от входната врата до катедрата - от наши хора от двете страни. Значи минаваше между нашите хора и отиваше до катедрата и ония започваха: „Искаме диспут, диспут". В това време брат Симеонов, застанал пред катедрата с братския хор започваше да пее: „Братство, единство ние искаме, зовът на Любовта ние пускаме!" И тъй продължава песента. Онези като се укротят, той спира песента и Учителят продължава да говори. Тогава Учителят каза: „Моето учение не е на теория, то е основано на строг научен опит. Ето защо аз каня българските владици и Светия синод да дойдат на Мусала, там ще разискваме върху Новия живот. Аз съм извеждал хора на Мусала на различна възраст и в различно време. Когато е имало и дъжд, и сняг, и кал. Никой досега не се е разболявал, не сме имали и нещастен случай. Това показва, че тези хора са вече калени и дисциплинирани." Всички тия думи не могат да не окажат влияние. Та поповете не успяха да провалят сказката. Беседата свърши благополучно и се напечата и сега всеки един може да я прочете. По едно време дойде в Търново войска, която ни огради с цел да разтурят събора, обаче след това дойде друго нареждане от по-висша инстанция, че съборът е свободен. И тогава те се оттеглиха и ние си продължихме събора. Това вероятно беше в 1924 година.
В Търново тогава бяха Иларионови. Тях помня, но другите не ги помня. Но там имаше двайсетина души и повече в Търново. Те се събирали в Търново и Учителят, като идвал, отивал там, в Търново е отсядал. В, К,: Значи вие сте присъствали на първите събори. Имате ли някаква лична опитност или лична среща с Учителя по това време? Г. С.: Имал съм, но по-късно. В 1925 година аз отидох в София, живеех в София.
От 1930 до 1941 година живях на Изгрева. През това време съм имал срещи с Учителя, когато съм имал някаква нужда. Аз съм може би от ония хора, които са имали най-малко срещи с Учителя. Смятах, че сам трябва да разрешавам задачите си и няма какво да обременявам Учителя с това, докато всеки ден пред вратата на Учителя имаше цяла върволица, опашка имаше, да чакат за среща с Учителя. Аз съм отивал само в такива случаи, които са били много важни за мене. Един случай имах, когато през 1936 година завърших свободния университет, отидох приУчителя и му казах: „Учителю, по случай завършването на университета искам да дам една вечеря на братството тука. Може ли в събота вечер?" - ,.Не, рекох, отложете за неделя вечер, защото събота вечер съм зает." И така направихме вечерята в неделя вечерта. Беседата беше на обед, а вечерята - вечерта. На вечерята бяха към 120 души. Искам да кажа тогава колко евтино струваше. 120 души с половин заплата, 600 лева, можах да ги нахраня. Имаше сирене, халва, чай, такива работи. Много хубаво прекарахме. Тогава такава беше традицията: Който има някакъв весел случай в живота си, по тоя начин изразяваше своето отношение към обществото, като събере всичките на вечеря или на обяд и т.н. Така сме постъпвали. От 1930 до 1941 година аз съм бил на Изгрева. В разстояние на десет години съм бил на Изгрева, а там се печаташе Словото на Учителя Дънов. Словото се печаташе в печатницата на „Земеделско знаме" на ул. „Врабча" 2. „Житно зърно" мисля че печаташе друг печатар. Влад Пашов там работеше, мисля, че школните лекции се печатаха. Отначало ние си имахме печатница на ул. „Оборище" 24, там беше салонът и беше къща на брат Радославов Иван, който беше много известен като историк на времето. Един от най-добрите историци на времето. В. К.: Как се построи салонът на ул. „Оборище" 24? Г. С.: Аз отидох при заварено положение. Кой и как го постори, не зная. Наши приятели са го построили. В. К.: Значи това е било къща на Иван Радославов. Г. С.: Дворът на Иван Радославов, къщата си беше вътре и салонът
беше до нея. В двора имаше барака и там беше печатницата. Знам, Влад и Сава Калименов отначало там са работили. Една сестра от Панагюрище, забравих й името, Виола ли беше забравих, тя работеше в печатницата, а аз тогава бях в дьржавна печатница. Това беше малка печатница, няколко каси там и тези необходими съоръжения - машини при избор на много букви - много малко бяха. Затуй отначало първите книги не са така добре технически издържани, защото нямаха условия приятелите. После така Влад беше самоук човек. По-нататък при братя Малджиеви в Русе са печатали. Не знам дали е бил наш човек или съмишленик, или пък като търговец просто е имал отношение към нашите хора, но нашите хора го предпочитаха. В Пловдив брат Стоицев - Михаил Стоицев. вземаше някои лекции, беседи отделни и ги печаташе на свои средства в Пловдив, в печатницата и след това ги раздаваше на приятелите, подаряваше ги - отделни брошурки. Туй правеше брат Стоицев и някои други хора са го правили. В Казанлък имаше печатница, обаче не успяха да я запазят и после държавата я взема.
С Неделчо Попов заедно бяхме. Ако е въпросът за него, до известна степен аз имам „вина", за да влезе той в братството - в най-добрия смисъл на думата. С Неделчо Попов се познавахме от полиграфическото училище, дето го казваме .Полиграфия", то се казва „Средно училище за изкуства, книгопечатане и графически изкуства,' да. А после, като по-модерно име казваме „Полиграфия". Тодор Живков и аз сме следвали в същото училище, само че той четири години по-късно, полиграфия. Ами Неделчо се заинтересува от мене. защото бях вегетарианец, научил, че съм вегетарианец, знае, че живея на Изгрева. А той в София, на „Цар Освободител", имаше едно кафене „Сан Суси". Той беше там като сервитьор, през свободното време извън училището отива там, сервира кафета, разни работи. Там спеше и не плащаше наем. И за вечеря там му даваха нещо. обаче по-късно, като почнахме да работим, понеже ние бяхме половин ден теория учим, половин ден практика. За теорията не се плаща, обаче като сме на практика, есе произвеждаме полезен труд и ни плащаха половин заплата. Вместо 1600лв. -300 лв. всеки един получаваше. След като получаваше заплата, вече нямаше нужда да остава келнер и по-късно се събрахме на обща квартира заедно с него. Заживяхме заедно. С него често се събирахме в градската градина, в ъгъла откъм двореца, гдето сега е мавзолеят на Георги Димитров. Там значи много често се събирахме, много вечери до късно: след като се нахраним на вегетарианската гостилница. Имаше една вегетарианска кооперативна гостилница до градинката срещу Военния клуб, после стана нещо като склади гостилницата я закриха тогава. Та там, като се нахраним, отивахме на обед в градинката, почивахме, а пък вечер отивахме в градската градина и там дълго време разисквахме. Като говорехме дълго време, защото аз обичам да обяснявам, той беше много доволен от това обяснение и казваше: „Ей, Георге, такова хубаво учение, мога ли и аз да чета книгите, ама да не ставам дъновист?" Викам му: „Защо, бе Неделчо?" - „Защото ще ми се подиграват другите." - „Може, може. Само аз ще съм дъновист, ти няма да си дъновист. Чети книгите и се занимавай!" И след туй, 1926 година, когато бяхме на събора, аз бях вътре на събора, пък Неделчо беше отвън, нямаше кураж да влезе на Изгрева, да бъде на събора още, макар че се познавахме. Целта се постига постепенно, постепенно, не може из един път да се приобщи. И ние с него направихме една нощна екскурзия. Един ден решихме с него да отидем на Витоша. Тогава Учителят даваше такава задача; Всеки един от нас, мъж или жена, млад или стар, да си
избере едно място, където да отиде нощно време по тъмно. По тъмно и то самичък! Заради туй трябваше да отиде предварително денем, да научи пътя, да може да се ориентира и тогава може да отиде нощно време най-напред по луна. след туй да отиде при лоши атмосферни условия, за да се кали у него безстрашие. Ние с Неделчо решихме да отидем. Той тръгва от града, а аз тръгвам от Изгрева - това беше 1930 година, По-късно той дойде да живее на Изгрева, аз си направих бараката и той дойде да живее при мене и така ние съжителствахме с него. Това беше една временна барака от опаковка - сандъци, в които опаковаха хартията. Така че ние станахме съсобственици на бараката. Така заживяхме с Неделчо.
С Неделчо отидохме на първата екскурзия. Понеже той е по-неопитен, реши да мине по по-късия път. Тръгва от града, ще мине през Изгрева, през Симеоново нагоре. По това време правеха водопровода, 1920-1930 година, рилския водопровод. Дотогава нямаше водопровод от Рила. Пътят покрай водопровода е най-прекият път, по пътеката край водопровода се отива нагоре на бивака, който Учителят нарече „Ел Шадай". А пък аз ще мина през ливадите и Драгалевци и ще мина по друг път, тъй че всеки сам пътува. Накрая ще се съберем на едно място. По пътя имахме уговорка с никого да не говорим, да нямаме разговор с никого. Когото срещнем, ще мълчим, няма да говорим. Целият път трябваше да бъде в мълчание и молитва. И така, аз като минах Драгалевци и нагоре, Неделчо, нали върви по по-прекия път, ще излезе по-напред от мене. На едно място чувам нещо шумулка, а беше април месец. Макар че беше април, което значи пролет, на Витоша имаше почти до колене сняг. Тук-там беше заснежено, но имаше и открити места. Зимата беше голяма и снегът не се беше още стопил. Макар че отиваме пролетно време, обстановката беше още почти зимна. Вървяхме по снега и на едно място се шумнало и на Неделчо веднага косатаму се изправила нагоре и вдига каскета. Спрял се. погледал, погледал, след туй се приближил и видял една крава легнала там, изостанала и си преживяла. Пък имаше и голи поляни с трева за добитъка да пасе, имаше и заснежено. Разбрал, че няма нищо страшно от това, което бил чул. Вижда значи кравата и продължил нагоре. Из пътя мислено се молел: „Ей, дано Георги да отиде преди мене, защото той е по-опитен." Пък още е тъмно. И аз наистина, като минах от Драгалевци, на едно място стръмно, викахме му „Вади-душа", започнах да получавам в себе си телеграми: „Георге, бързай! Бързай, ти си по-опитен! Ти си по-опитен и добре е той да те свари там." И аз бързах, все увеличавах крачките, увеличавах крачките, дето намеря дръвца, събирах ги под мишница и като отидох там, взех да паля огън. Таман огънят да се разпуши и Неделчо пристига и вика: „Ей, Георге, тука ли си? Колко се радвам!" И така с него прекарахме много хубав ден. Целият ден бяхме само двама. Ама не бяхме двама всъщност, не бяхме двама. Имаше невидимо присъствие.
С Неделчо заедно работихме в държавна печатница. Аз бях словослагател и той бе словослагател, обаче, когато потрябва помощник оценител, потърсили между учениците и попаднали на него там, най-близко. И така повикаха го за оценител и след туй веднага неговата заплата стана 3500 лева. а моята остана 2000 лева. Той беше с по-голяма заплата, но пак живеехме заедно. Той дойде на Изгрева при мене и започна да посещава школата. Той отдавна искаше да посещава школата, но аз все го въздържах. Та той един път сънува, че идва в школата и влиза тихомълком. В това време Учителят става от катедрата и отива при него, като му лепва една силна плесница и после той се събудил. Викам му. че който иска да влиза без позволение, така ще получава плесници. Това е било сън, разбира се. И по-късно той започна да посещава школата и понеже е по-общителен от мене, скоро се запозна с младежите, академичната младеж. Започна да кани Учителя на концерт, като вземаше лека кола за отиване, както и за връщане. По тоя начин стана много по-
близък, отколкото мене. Аз, разбира се, от това нещо не губя, а само мога да се радвам, че той чрез мене се запозна с учението, стана вегетарианец и влезе в братството. Дето не искаше да става дъновист, глътна въдицата и стана „баш дъновист". Той бе приет радушно от всички. Учителят го допускаше до себе си. Разви голяма дейност и има заслуги за отпечатване Словото на Учителя. Иначе Неделчо не ми е разказвал да е имал някакви опитности.
За Олга Славчева почти не си спомням. Само това, че ми беше дала една книжка с нейни стихове. Но като че нейните стихове не се харесваха и не се търсеха твърде, защото имаше оставени сто и няколко книжки и нито една не се продаде, докато тя минава да проверява. Това някак като че я умъчняваше, но нали не са длъжни хората да харесват всичко и толкова.
Преди да отида да живея на Изгрева, аз живеех на ул. „Мърфи", до военното училище. Оттам трябваше да минавам нанагоре, край ветеринарния факултет, по едни кални улици, по които имаше копани ями и нощно време често съм се спъвал и уморен съм стигал, но аз вървя нанагоре, защото Учителят казваше, ако пропуснеш една лекция без уважителна причина, ти си изключен от школата, не си повече ученик или по-ясно казано, ти се самоизключваш. И ние много държахме на това да не пропуснем лекция. Каквото и да е времето - и дъжд, и град дори, ние отивахме най-редовно. Ако се измокрим, дрехите изсъхват и тъй никои не пострада от тая работа. Така една нощ имах много трудно пътуване нагоре - падам, ставам, падам, ставам, а дъждът си вали, докато най-после изляза на алеята и поема нанагоре към Изгрева, така отивахме.
През 1926 година, на събора в София бяхме направили на Учителя една катедричка - малка бяха направили, защото имаше много силно слънце. Аз съм присъствал тогава. Кой знае къде съм бил седнал и аз. Това са същите снимки от 1926 година, които ми показвате. Тогава Изгревът беше една поляна. Само приемната стаичка на Учителя беше построена. Ето това е ниската стаичка. А салонът го правиха 1927 година. По-късно го правиха.
Сега тук виждаме един друг събор - 1927 година. В далечината виждаме салона. Той още не е завършен, няма прозорци. Тогава дойдоха братя от провинцията и го построиха. Болшинството съборяни бяха на палатки тогава, по градове бяхме разпределени. Търновци, варненци, русенци, бургазлии и пр. Айтозлии и те също си имаха отделно палатки.
Ето и тук тая снимка е по същото време защото още не са сложени прозорците на салона. Другите снимки са от събори от по-късни години, защото са пейки сложени.
Ето, тука виждаме салона, приемната на Учителя. На поляната имаше един навес, при който в лошо време се приютявахме. Друга снимка - ето салонът и пейките пред него, ето и трапезарията.
Ето друга, пак от първите години - тука имаме маси, но още нямаме тия, еднокраките маси. След това бяха направени еднокраки маси, боядисани в бяло. Бяха хубави.
Ето, това е 1926 година. Кой знае къде съм. като нося манджите. Бях бос тогава. Това беше през август 1926 година. Пиши го.
Ето една снимка от гр. Казанлък, където Учителят се снимал на балкона на къщата на Д. Дуков, Тука виждаш къщата на Марин Камбуров.
Друга една снимка, заснета - младежи пред бараките.
Е, тази снимка ми трябва. Този е Георги Радев, този е Генчо Алексиев. Аз събирам данни за Генчо Алексиев. Искам да пиша за него. Това е Елиезер Коен -евреинът, Колю Нанков. Борис Николов, сестра му Цанка. За Генчо ми трябва снимка, ама отделно, малко по-увеличено да бъде.
Все пак имаме документация за съборите на Изгрева. Значи тук е имало живот. А сега няма, защото го няма Изгрева. Разрушиха го.
При един от съборите - разказва брат Боян Боев случката: Пред салона, пред стаята на Учителя (Той живееше горе, тука е гостната му) се били събрали и приказвали по някои въпроси. Били 5-6 души, между които и брат Боев. По едно време Учителят рекъл: „Чакайте, имам работа до горе." Прескача до горе и те продължават да си водят разговорите и все поглеждат нагоре, по стълбите, чакат Учителя да се върне. Минават десет минути, 20 минути, половин час. Учителят не се връща. По едно време гледат, Учителят идва откъм боровете и тогава един друг се питат: „Абе нали бяхме всички при стълбите, не го видяхме кога е минал край нас и е отишъл към боровете." А пък той им е създал случай да видят, че той може да се пренася. Оттук излиза, а оттатък идва. Мисля, в томчето „Все, що е писано" казва: „Аз мога да разпръсквам своето тяло." Имаме много случаи, когато го викаха в полицията на времето, и там е правил някои неща. Един път го арестували и поставили отвън въоръжен полицай да го пази на вратата. По едно време го потърсили, отворили вратата, гледат вътре - няма го. И след туй нещо му се заканвали ли, нещо такова. След малко гледат - Учителят пак вътре. Викат: „Нали го нямаше? Ние го търсихме - стаята празна." Питали: „Кога излезе?" Обвиняват часовоя: „Ти си го пуснал." - „Не съм." Пък Учителят отново се връща в килията да им докаже, да отговори, че той пак се връща там при часовоя, за да види, че не го е пуснал. Значи по негова воля може да седи, а може и да да си отиде.
Тук има две снимки от самия салон, те са през време на беседа в салона. Това е Дора Карастоянова, тази е артистката Цветана Арнаудова, която игра ролята на баба Парашкева - майката на Георги Димитров в едноименния филм.
Брат Епитропов веднъж се разболял тежко, имал циреи по врата и целият му врат бил отекъл и бил в тежко положение. Жена му, която беше известна на Изгрева като „баба хаджийка", защото те са ходили някога на Божи гроб, отива при Учителя разтревожена и казва: „Учителю, Петко е много зле, какво да правим?" - „Ах", рекъл Учителят, „нищо му няма, ще оздравее." - „Знам, Учителю, че ще оздравее, ама ние мислим да оздравее с кондурите и панталоните." - щото Учителят на никого не е казал, че ще умре. „Ще оздравее." И тя помислила, че ще оздравее, нов другия свят. И тя рекла: „Да, Учителю, ама ние го искаме с кундурите и панталоните." Учителят дал някаква рецепта как да го лекуват. След няколко деня пробиват циреите, много нечистотии изтекли и бай Петко с кундурите и панталоните се разхождал из Изгрева, за радост на баба хаджийка.
Баба хаджийка беше една от добрите готвачки на Изгрева. Беше постоянно в стола. Тя, сестра Милева, сестра Вълчанова и други някои възрастни сестри бяха почти постоянно там и ръководеха работата в стола.
Един път по Великден решили дежурните сестри да направят някаква манджа, ама като за Великден. По-хубава манджа да бъде за Учителя. И тогава занесли му някаква манджа, а пък когато дошло време да се вдига трапезата, виждат, че Учителят нищо не е вкуснал от манджата. Казали му: „Учителю, вие сигурно не харесахте манджата - не сте яли нищо." - „Не, рекъл той, манджата е хубава, ама аз днес бях на обед при бедните." Той ял само хляб и лук. Било Великден. Другите ядат баници, яйца, козунаци. Той вземал една глава лук, чукнал я и ял само хляб и лук. „Аз, рекъл, днес бях на обед с бедните." Това нещо така е записано в записките: „На обед при бедните."
6. КАК СЕ РАЗВЪРЗВА КАРМИЧНИЯ ВЪЗЕЛ
Аз съм разговарял с много възрастни приятели: брат Боян Боев, Тодор Стоименов, Петко Епитропов, Жечо Панайотов, Никола Антов, (последните са от по-младите). На някои съм забравил имената. Имаше един брат Чолопанов, когото можем да видим по снимките. Той имаше много силен глас, като ерихонска тръба. Когато говори, се чува на два километра - такава е думата, разбира се. Искам да кажа, че имаше силен глас. Учителят беше дал една задача: да отидем на Витоша, да вземем вода оттам и след това да се връщаме по един. Но тръгваме в 12 часа вечерта. На всеки пет минути тръгва по един човек от салона на Изгрева. А там в салона има комисия, която ги пуска точно по часовника на всеки пет минути. Казват: "Тръгвай!" Всички тръгват, значи, на дистанция и никой не говори - няма да се събират да говорят. На връщане може да си говорят по един-двама, обаче на отиване никой с никого да не говори. Така беше дадена задачата. На един брат, който чакал от 12 часа през нощта, чак на другия ден към обяд му идва реда, (забравил съм му името). Той живееше на Изгрева и бяхме съседи с него, Та той падна там на Витоша -станало му лошо и там умря. Той беше пълен човек, както паднал, там си издъхнал. После го пренесоха и го погребаха. Задачата беше да идем до „Ел Шадай" - бивака. Туристите наричат мястото "Желязната скала". Там има една чешмичка, която сме си направили още 1929 - 1930 година. На това място отивахме, там правехме Паневритмия. Бяхме направили една стена от камъни, за да изолираме западния вятър. Обаче по-късно други хора я развалиха. Всичко разпиляха и дори сега забраниха там да отиваме и т. н.
В. К.: Как ви хрумна идеята да събирате тия спомени, тези опитности? Г С.: Ами брат Тахчиев преди години, като идваше в Бургас понякога през ваканцията, все ще ни разкаже някоя опитност, Той пък ги научаваше от брат Боев: Някъде се е случило така и така. Той ни разказваше тия работи и аз си рекох: „Ами защо не ги записвам и аз тия работи. И аз мога да ги записвам." И така тръгнах да записвам това, което той разказвай след това правех обиколки, разказвах и по тоя начин подсещах и другите, та и те ми разказват лични спомени и така съм записал доста работи. А това ще да е от 1930 година насам. От 1930 до 1987 година. Над 50 години, малко по малко събирах. В. К.: Голям труд. Г. С.: Имам нещо и от Минчо Сотиров, нещо като отчет ли беше. А, за брат Пеню Киров, който беше първият ръководител в Бургас. Още 1901,1902 година, той е от първите ученици на Учителя. За него съм чувал проявления, как той се е подвизавал - такова нещо имам запазено, което е записано от брат Минчо Сотиров. Той пък е съвременник на Пеню Киров. От Минчо Сотиров няма друго. Той, освен да запише чужди работи, той свои работи няма. Много от приятелите сме като грамофонни плочи, повече повтаряме другите работи. Свои работи рядко имаме. Брат Боев, например, имаше много опитности. Брат Куртев имаше много опитности и т.н. Обаче повечето от братята се задоволяваме стова, да кажем еди-кой си това е направил и т.н. В. К.: А това, което той е записал за Пеню Киров, какво представлява? Г. С.: Ами една тетрадка от 30-40 листа голям формат, такова нещо, написано на пишуща машина. Някой ми го е подарил и аз го запазих. Един ден, когато потрябва, ще го дам на някого, но сега само го пазя. Минчо Сотиров е имал кореспонденция от Учителя. И аз имам няколко писма от Учителя. Но с някои, с които е кореспондирал, не с Минчо Сотиров. Имам оригинали, самото писмо. Аз съм ги запазил и може някой път да се преснемат, когато дойде време.
Брат Боев е бил гимназиален учител и заради идеите си, понеже той в доброто си желание да разяснява на хората, става популярен и интересен, започва да изнася сказки и пр. и пр. и за тия работи са го преследвали и са го уволнявали. Напоследък той е уволнен не зная по какъв член за учителите и като уволнен след туй той вече се отказва да прави постъпки да учителствува, за да се пенсионира. Става стенограф при Учителя. Имаше четирима стенографи и той беше станал петия, допълнителен. Включи се към стенографското бюро и така продължаваше да работи брат Боев През 1922 година аз, като бях ученик в Попово, когато имахме поповската комуна, там братята бяхме на комуната, бяхме в кореспонденция с Панагюрище. Брат Боев беше учител по естествените науки в Панагюрище, Влад Пашов, Станчо Мейчинов и др. Там бяха панагюрските младежи, те бяха тогава в горните класове и освен в гимназията неофициално имаха Младежка окултна група. Брат Боев работи с тях. Освен с тях, имаше и публично в читалището сказки за гражданите, за възрастните хора. И беше много пожертвователен, туй ми го е разказвал брат Влад Пашов - негов ученик. Имало един ученик, беден, в горните класове, много беден и брат Боев си дарявал половината заплата на него за издръжка. А интересното е туй, че в неговите публични сказки той е бил най-оживеният опонент, най-оживеният опонент, но брат Боев не се е отказвал да му дава издръжка, поради това, че той му е опонент, напротив, използвал го много, за да може да разбие становищата на противниците Използвал него за това. Той му задавал въпроси: „Аз не съм съгласен, г-н Боев. така, така, така" и той отговаря: „По този въпрос така, по този въпрос така." По тоя начин е използвал опонента. Това нещо не всеки би го направил, да си даза половината заплата. И тъкмо този ученик бил най-упорит в отричането, в отричането на неговите знания, неговите доводи. А пък той не престанал да му дава половината си заплата въпреки всичко. Необикновено е, кали?
Брат Васил Дулапчиев от Айтос, като чел една беседа или някои от беседите, намери на едно място, където Учителят казвал така „Сега ще ви дам текста на една песен, а вие да й напишете мелодията.' Текстът бил следният: „В зорите на моя живот, аз се рано пробудих и слънцето аз посрещнах. То ми донесе радостната вест, че Господ ме люби." /2/. Това е мелодията, която братът е измислил. Учителят е дал само текста, а пък той измислил мелодията. Казва: Щом Учителят казва, че ние можем да измислим мелодията, и той цяла нощ мислил и по едно време, към един часа през нощта му дошла тази мелодия. А пък той бил църковен певец. Има малко нещо църковно в тая песен, мъничко по характер, малко. Изпял я, но като не може да я нотира? И до сутринта я пял, хиляда пъти я пял, дето се казва, само за да я запомни. Сутринта вече я знаел. И повтаря, изпява песента без грешки.
Един случай с брат Боев е интересен. Той страдаше цял живот от някаква болест, някаква живеница, нещо на десния си крак, и ходеше с патерици. В тежко положение беше. Някой му казал ли, или той пожелал, не съм сигурен много защо Учителят не го е излекувал. Някои казват, че Учителят искал да го излекува, да му отложи болката за no-нататьк, да се облекчи, пък той не се съгласил, останал да си носи болката, за да си ликвидира кармата. Казват, че болестта била наследствена. Той има нещо по бащина линия от арменския му род и заради туй той имал някаква родова карма и по тоя начин той я изплаща. Той изплаща на целия род кармата и затуй, като беше при Учителя, беше доста облекчен, ходеше с един бастун. Преди това ходеше с две патерици, после ходеше само с един бастун. По-късно, след Учителя, вече остана почти на легло, още по-тежко му стана положението, след като Учителят си замина. Обаче той беше един вид заместник на Учителя. Той беше връзката на приятелите с Учителя. Който потърсеше някаква помощ от духовния свят, то го насочваха към него Веднъж на една сестра се явил в образ
Учителят и казал: „Идете еди-къде си на Изгрева, там ще намерите моя заместник." И като отишла, запитала кой е заместник на Учителя, те я завели при брат Боев.
В. К.: На мен са ми разказвали друг вариант за брат Боев: Учителят го питал: „Сега ли искаш да платиш или после?" Той казал: „Сега, сега, сега." Г. С:. Може и за него да е, пък има подобни случаи, случаи, които си приличат. Докато има такива случаи, случаи, които си приличат. Например един случай има в Ямбол с една сестра, Стела се казвала. Тя боледувала дълго време от много тежка болест. На всеки няколко часа, като че се късат червата й, такива остри болки изпитвала. Преминавало малко време и отново изпитвала същите болки. Учителят, като минавал през Ямбол, се видял с нея и й казал: „Сестра, вие имате много тежка карма. Ако искате, може да отложим половината от нея за по-късно време, да я плащаш друг път." - „Не, отговорила сестрата, сега искам да си платя всичко." Още седем години живяла така и след това си заминала. А на една друга сестра й се дало да разбере защо тази сестра страда така. Отговорили й, че въпросната сестра е била Великият инквизитор през време на инквизицията, които са гонили и измъчвали християните, до смърт ги измъчвал и затуй всички болки, които е причинявала на другите, сега минават през нея. Цели 14 години е лежала болна на легло. Така че законът ги хваща.
Знаете, че брат Боев боледуваше от някаква неизлечима болест, която е минал по кармически път и той пожелал да си ликвидира цялата карма, стария дълг да го ликвидира и затуй не е искал Учителят да му прекрати страданията, за да не оставя и друг път да се явяват отново. След като Учителят си замина, брат Боев остана на легло и един път брат Димитър Звездински, който беше медицински фелдшер, отива да му превърже раните. Раните му постоянно текат и трябва да се пречистват. Таман му превързал раните, идва сестра от Айтос и му казва: „Брат Боев, дай ми оназ тетрадка!" Той отговорил: „Добре, но сега съм зает, ела в пет часа, да мога да я потърся дотогава. И тя, като излязла, те направили превръзка, навили бинтовете и докато правят това, тетрадката, която трябвало да търсят, изведнъж като по чудо се намерила, като че паднала отгоре отнякъде. А нямало откъде да падне, нито чекмедже, в което да е била сложена. Просто от невиделица паднала в ръцете им. И брат Боев рекъл: „Брат Звездински, брат Митко, елевация, брат, елевация." Той я търсил навсякъде, но нали не може да се навежда, да я търси в стенограмите, намерил я тази тетрадка. И като дошла вечерта сестрата, брат Боев й дал въпросната тетрадка. Значи получил е невидима помощ, пренесли я по въздуха, което значи елевация. Защото да падне от някаква полица с книги е за разбиране, но няма такава полица, отгоре е таванът на стаята. Все едно от този таван да падне някаква книга.
Г. С.: Майка ми, Деша Пенчева Арабаджийска (1869-1942 г.), след като си замина в другия свят я сънувам, а тя се помина в 1942 година. Баща ми, Съби Ганев Генев (1861-1949 г.) си замина 1949 година. А това е било след 1949 година. Сънувам я, че разговарям с нея както с вас разговарям. И казвам: „Майко, как си там, в другия свят?" - „Добре съм, синко", отговори тя. „Е, добре, ама какво правиш?" -„Ами с една стомна поливам едни цветя." - „Ами сама ли си?" -„ Не съм сама, има много други жени, 50-60 жени сме, занимаваме се с цветя, поливаме ги, градинки поливаме. А пък на Донка, твоята жена, майка й, тя ни е ръководителка на нас." И тогава, питам я аз: „Ами с баща ми виждаш ли се?" - „Виждам се много рядко." Викам: „Защо?" - „Ами защото той е по-горе, синко. Той е по-горе от мене. Когато той иска, може да слезе при мене, ама аз не мога да се кача при него." Значи по-горе не могат да се качват тия, които са на по-ниско стъпало. Значи по-горе нямат достъп. Значи баща ми има някакви скрити добродетели, които тя не е знаела и заради тях той се намира на по-високо стъпало. „Майко, ами доволна ли си?" -
п.
193
Продължавам да я питам и да разговарям с нея. „Доволна съм, много съм доволна, синко. Ти знаеш, че аз бях църковна, аз бях вярзаща, ходех на църква, после: сряда, петък, велики пости, богородични пости, петрови пости, еди-какво си, всякакви пости съм постила, ама в събота си заколвах пиленце. А пък твоето е било по-хубаво, синко, ама аз не го знаех. То е било по-хубаво, ти си познавал Учителя. Той казва да не колим, да не убиваме, ама аз туй нещо не го знаех. Ама само дето не съм ти пречила, благодаря на небето, че ме даде член на това хубаво място, само дето не съм ти пречила." Значи е много важнс да не ти пречат. Да, щото не ми е пречила. Трябва да кажа. че моите родители бяха свободолюбиви хора. Те ме оставяха свободен, както си разбирам, така да си живея. За себе си баща ми се утешава така: Той, като порастне, ще му стигне акъла и ако иска - ще яде. Ако не иска - няма да яде. Майка ми обаче си изживяваше една тревога: „То, казва, е добре, синко, като караш край нас, ама ще порастнеш, ще идеш войник, там ядат месо, какво ще правиш? Ще дойде време да се жениш, де ще вземеш такова момиче?" Викам: „Майко, ако намеря такова момиче, ще се оженя, ако не намеря пък, няма да се оженя." И тъй и стана. В 1929 година, когато се връщахме от Мусала, се събрах с едно такова момиче, дъщерята на брат Георги Куртев. В рейса се запознахме, след туй седем години кореспондирахме и след туй се оженихме. Това е Донка - средната, не е най-малката, нито от най-големите. Най-голямата е Тодорка - Дора, после Цветанка, която се поминала по-рано, Вълчо, Донка и след туй двете близначета Верка и Надка и след туй Любка. Любка е най-малката. Сега е жива Тодорка, тя е родена 1900 година. И Надка и Верка са живи.
Брат Янко от Айтос е бил участник в Европейската война, участва в едно сражение. Той е вече ученик на Учителя. Сражението е било много опасно. Куршумите са валели като град, а той бил леко окопан зад един камък, не много голям камък, и през цялото време се е молил с 91 псалом. Колко пъти го е чел през нощта, не знаел, докато продължава сражението. Най-после усеща, нещо му парналотука в ръката и не можал да се опази. Един куршум му пронизал дясната ръка и тъй си остана с този недостатък, обаче, като свършило сражението, погледнал - нито един жив човек няма. Единствено той жив, който е останал с тази лека рана. Значи 91 псалом пак го е спасил.
Брат Васил Дулапчиев е роден от село Габерово. По-късно се изселва и живее няколко години в Каблешково и далеч по-късно след 1930 година вече си купува къща в Айтос и живее в Айтос. Ще кажа нещо за първите години на брат Васил Дулапчиев. Той се научава, че там. у съседите му се събират хора, четат молитви, четат някакво слово, обаче не знае какво слово четат. А той е църковен певец Един път го поканили да присъства. Отишъл той, присъствал на събранието. Събранието било у брат Слав Тодоров, дето после дойде на градината - на Иринка баща й. У тяхното семейство било събранието в село Габерово. Присъствал на събранието, слушал, пеели там духовни песни, чете се хубаво слово и най-после, като свършва събранието, рекъл: „Ей, защо досега не сте ми казали, бе! Такова хубаво нещо аз да не го зная! Аз стоя в църквата, щото мисля, че оттам по-хубаво няма." Тогава един брат от село Бата, кой беше, съм забравил, ръководител от Бата, казал: „Сега вече нали го чу, отивай и го разказвай на когото искаш."
Сега пък ще разкажа за брат Михаил Калудов, ръководител от село Бата. В тяхното село били само няколко души и нямали още събрание. Особена школа се провеждала в Оризаре, едно далечно село, на 7-3 километра. За да отиде в село
Оризаре, трябва да се мине една река, казва се Хаджи-Деле. Реката била придошла. Тръгнал той да прегази реката, ама предварително забравил да си прочете молитва. Като тръгнал да прегази оеката обаче, реката дошла силна и го подвела, и го понесла и той само рекъл: „Учителю!" Водата го носела. Той извикал само: „Учителю!" Друго нищо не могъл да каже. И водата като го носела, носела, го хвърлила на един бряг. Той станал, изцедил си дрехите, бил се съблякъл и ги държал в ръка. Като го повлякла реката, те се намокрили. Той след туй ги изцедил, облякъл ги и бърза да отиде на събрание. Събранието било почнало. Отива на събранието, спрели събранието, дават му дрехи да се преоблече, дават му гореща вода да пие, след това продължили събранието и той тогава им разказал случая, как бил забравил да се помоли и когато извикал: „Учителю!" водата го изхвърлила на брега,
Сега пък ще ви разкажа втори случай за този същия брат, Михаил Калудов, как се запознал с братството, неговите първи години. Той бил войник във Варна. Коя година, не мога да си спомня, той ми го е разказал, но аз съм го забравил, Един път, като се разхождал така, бил из полето, гледа, един от техните техници, който работи в оръжейната, бил седнал и се печал на слънце. Отива при него и вижда, че чете някаква книжка. „Какво четеш?" - „Евангелие." - Взех да чета и аз и се заговорихме. И по тоя начин се запознал, Той бил пък Велко Петрушев. ръководителят от Варна. Той тогава не е бил ръководител. Тогава друг е бил ръководител, обаче с Велко се запознава и след туй започва да чете беседи, Учителят по това време е бил вече в София, а бащата на Учителя е бил в една църква във Варна, която и сега съществува. Църква - паметник, където е бил служител. Бащата на Учителя е един от най-активните възрожденски деятели. Той е работил за независима българска църква, бил е издигнат човек, не е бил обикновен поп. Та запознава се и с него и един път се обадил на Учителя, който му дал една печатна беседа, отделна брошурка. която той занесъл на отец Константин и последният му благодарил. Казал: „Отче, тази брошура я даде нашият Учител да ви я подаря." И той му благодарил.
Сега ще разкажа за Панайот Джигиров от село Тополица. Било лятно време Бай Георги Куртев бил на една малка обиколка до селото, отишъл да ги види там. В туй време те возели снопи. Като наближил до тяхната къща, едно познато дете от махалата го помолило да го качи малко да го повози на снопите. Детето се зарадвало, че го качили и не се държало, и когато колата тръгнала, то цопнало долу и колата минала през него. Панайот целият изтръпнал: „Брей, сега ще се похули името Божие, детето ще умре. Ще кажат, набожните го убиха." И той изтръпнал, но като се обърнал, видял дядо Георги. В тоя момент дядо Георги го попитал: „Какво има?" Панайот отговорил: „Тъй и тъй, качих детето на колата, а то падна и колата мина през него." Бай Георги казал: „Дайте му една коричка хляб!" Дали му коричка хляб и то взело да гризе. Бай Георги казал: „Не се страхувайте, щом яде, значи не е тежко положението, не е увредено." От туй се разбира, че невидими братя са повдигнали колата, колата е минала над него, обаче не му е повредила нищо, Малко дете, пълна кола със снопи да мине през него и да не го повреди! Тя ще го прекъсне, бе! Значи, повдигната е колата и детето не е повредено. И се успокоили по-нататък.
Значи, за да не се похули Името Божие. Заради туй небето прострелва своята помощ.
Сега за Радка Иванова Бойчева. Туй, което си спомням за нея, е следния случай, който тя ми разказа: един път отишла в Тополица. Доста хора присъствали там и след туй отива в градината, на Изгрева в София. Учителят я запитал: „Как сте там?" Тя отговорила: „Добре сме, Учителю." - „Рекох, риба ядете ли?" - „Ами ядеме." - „Който яде риба, да не влиза в салона", казал Учителят. „Който яде риба, да не влиза в салона!" Туй ми го каза Радка Бойчева. И тя, като се върнала, престанала да
яде. На другите казала, ама които са спазили - спазили, които не могат да разрешат въпроса, то си остава за тях.
За брат Михаил Стоицев един спомен, който той е разказал на брат Куртев на градината. Аз го чух от брат Куртев. Това било преди години, не много отдавна, малко преди да си замине Учителят. На обща екскурзия на езерата, както сме прекарвали, един ден Учителят решава да отидат всичките на езерото на Съзерцанието. То е най-закътаното езеро, там една тишина, едно хубаво - денем да отидеш, като в храм се чувстваш. И понеже ще отиват общо, пътуват бавно, а пък той пътуваоще по-бавно, защото той е от най-възрастните. Брат Михаил Стоицев рекъл: „Аз ще тръгна малко по-рано, няма да чакам другите. Ще отида по-рано, та да мога свободно да отивам." И вървял така, вървял и поглежда. А пък там път не се вижда. Тук-там има маркировка. Но ако не обърнеш внимание на маркировката, нещо ще те подлъже като пътека, а всъщност то не е пътека и като вървял, вървял, вървял, по едно време покатерил се някъде, без да гледа, и като се покатерил на едно място, оглежда се наоколо - пропаст. Не може да се върне и обратно. Брей, как се покатерил там - стъпка по стъпка се катерил, без да забележи, че се катери по скала. И когато се покачил, вече не може да се върне. И тогава се изправил на молитва и рекъл: „Мили братя, само вие можете да ми помогнете!" И ме унесе, казва, дрямка и кога съм задрямал, кога съм заспал не знам, а пък хората бяха хе-ей долу, по пътеката вървят. А той се отделил и тръгнал нагоре към билото, а трябва да слезе нанадолу. Видял пътеката, на стотина метра там хората долу се мият един по един. Кога се събудих, казва, бях близо до пътеката, край мене минаваха хората и шлиферът сложен на ръката ми. Кой ме занесе там, аз бях на скалата горе, кой ме занесе с шлифера заедно, не знам. Станах и тръгнах с другите хора.
В. К.: То има две обяснения: или чрез елевация, или пък някой е влезнал в него и го е свалил долу. Г. С.: Не, аз предполагам, че духовни същества го обезвисяват, обезвисяват го да не види, приспиват го да не види, обезвисяват го и го пренасят. Духовните същества имат грамадна сила. Казват, цели параходи могат да преместят те. Не човек да преместят - цели параходи, с тонове. Хиляди тонове могат да преместят. Ние нямаме сетива да ги видим и разпознаем. Но това не означава, че те не съществуват. Напротив. Има ги.
8. ОТКАЧВАШ СЕ ОТ ТРЪН, ТА СЕ ЗАКАЧВАШ НА ГЛОГ
Койна Тенева Терфелийска от село Лясково, което сега е вече квартал на град Айтос, искала да отиде на събор в Айтос за Петровден. Тя била наскоро омъжена. И искала хем да отиде на събор, и същевременно да се отдели малко от къщи, щото свекърва й, като всяка свекърва, не я оставяла за минута спокойна. „Ха, булка, туй направи, ха. булка, онуй направи" и не я оставяла крак да подгъне. И тя си рекла: „Я да отида аз на събор, да отида на градината, хем да се отърва малко от свекървата, пък да се видя с хората и да си почина малко." Вървяла тя из пътя и се радвала, че се отървала от свекървата, ама не си помисляла дори, че и там ще има други свекърви. Като отишла на долния край на градината, на чешмата, измила си лицето, краката, била пътувала боса - нали идва от път, освежила се и рекла: „Господи, благодаря ти, че се отървах от свекървата!" Като отишла в трапезарията, още като я видели, още отдалече сестра Александра Нейчева от Нейчевия чифлик край Карнобад - сега се казва с някакво ново име - та сестра Нейчева я вижда и рекла: „Хайде, Койне, вземай котлите, донеси вода, че казанът трябва да заври." И тя казва си на ума: Още не съм си оставила чантата, търся къде да я закача, грабнах кобилицата и отидох за вода. Отивам, връщам се, занасям
водата. Не съм оставила още кобилицата, обажда се друга сестра: „Хайде, Кой не, че огънят изгасва, иди донеси дърва!" Та едва оставила котлите, и трябвало и дърва да донесе. И като тръгнала за дърва да донесе, си рекла: „Господи, аз ли криво се помолих или ти криво ме разбра. Аз се зарадвах, че се отървах от една свекърва, а пък тука налетях на две други свекърви, още по-ербаб. Тогава дядо Георги я видял, обърнал се към сестрите и казал: „Койнито е слаба и болнава, оставете я, намерете си други помощници!" Извикал я при себе си да разговаря с нея.
Една нощ един от добрите братя, ревностен, предан на делото човек, сънува сън, че се намира в невидимия свят на една хубава поляна. Всички хора там изграят Паневритмия. Много хора в красиви облекла играят Паневритмия. Накрая, след Паневритмията, всички се поздравяват, ръкуват се и си пожелават така: който поздравява, казва: „Няма любов като Божията Любов", а който отговаря, казва: Само Божията Любов е Любов" и тогава се ръкуват. И така всеки един ще поздрави целия кръг и по тоя начин става една голяма верига. Туй нещо го видял в невидимия свят и след туй ние го въведохме в Айтос на градината, на братския събор и така се поздравяваме сега. Като свършим целия наряд и Паневритмията, тогава се поздравяваме като започваме от ръководителя. Който го поздрави, нарежда се до него, който го поздрави, нарежда се до втория, после до третия и т.н. се обикаля целия кръг така. 100-200-500 души така минават и се поздравяват. Значи това е снемано отгоре.
Сега ще разкажа за брат Колю Колев - Тъпана, брат Колю. След 9. IX. 1944 година нали се национализираха всичките имоти, а той има само една единствена градина към парка в Айтос. Има градина и от нея се прехранва. Много му е жал за градината. Отнемат му я. Няма нищо друго, никакви доходи няма. Не е капиталист, не е нищо. Казва си: „Но щом като трябва, хората дадоха банки, хората дадоха хотели, сгради, къщи, фабрики, имоти, чифлици, аз нищо не съм дал. Имам една градина, и аз ще я дам да участвам в изграждането на новия живот." Дава я, ама му е мъчно. Един ден брат Колю отива на градината, пристъпва при всяко дърво, прегръща го и го целува. Казва: „Прегръщах всяко дърво, целувах го, прегръщах го, целувах го, всяко едно и се прощавах с тях", защото ги е сял от малки фиданчици, да станат големи дървета. „И най-после казах: „Довиждане, довиждане" - и не се върнах вече. Казах на жена си. Мислех, че тя ще съжалява, пък тя каза: Какво ще съжаляваш, каза, добър е Господ, ще измислим нещо да живеем. Ти ще сееш метли и ще ги връзваш, аз ще развъждам кокошки и ще продавам яйца и ще живеем. Двама души сме, какво ще се кахъриш. И започнахме да живеем така. Аз сеех метли, връзвам ги и ги продавам по лев, лев и половина метлата, изкарвам нещо и тя също. Обаче всичко го събираме по братски. Събираме го на едно и го делим по братски. Имаме две кратунки, те ни служат за каса. Моята кратунка и нейната кратунка. Каквото припечелим, тя от яйца и пилета, аз от метлите, разделяме го. Дойде лятно време, викам: „Бабо, аз ще отивам на Рила сега. Я да видим какво ще каже моята каса." Разтварям касата, гледам, гледам, броя, кай не стигат. „Бабо, какво ще правим, не стигат." - „Вземи от моята каса колкото ти трябват - вика -после пак ще спечелим." Тъй цяла година ги деляхме по равно, като дойде време за Рила, само аз отивам, защото тя не може да ходи и все от нейната каса взимам и си живейме, казва и се разбираме.
Сега ще разкажа за един събор, прекаран на градината. Не помня коя година беше, 1947 или 1948 година. Беше и брат Симеонов от София. Имаше и други хора там. Скоро тогава бях сънувал следния сън: намирам се на полето. Гледам горе -самолети. Самолети, ама на тях има ремаркета, както на камионите, и уж съм на ниско, а пък виждам, че са пълни с чували и с жито пълни. Ама жито, едро като дренки. И отгоре хората вземат, хвърлят, а долу житото е прибрано. Има стърнище.
Хората вземат отгоре и хвърлят, изсипват така. Сипват така хубаво, едро жито. хубаво, най-хубаво и аз рекох: „Чакай да си взема от това жито" - и с пепелта наедно нагребах от това жито и си напълних джобовете и се събудих. Може да има нечисто в него, ама житото е хубаво. Може да има и пръст в него. Житото, това е Словото, готовото Слово на Учителя.
Сестра Атанаска Иванова била на легло. Сетила се за градината и рекла: „Ей сега на градината са се събрали хора, наши хора има там, сигурно работят нещо, бригада има, туй-онуй, пък аз тука лежа на легло." Тогава й дошла една силна мисъл: „Ставай, отивай на градината!" - „Ставам, отивам на градината." На градината вече надвечер пристигнала, лозето се копае. Ние копаем лозето. И аз съм бил там и жена ми там и други - копаем. А то беше Великден. На Великден беше. Даже съм го описал тъй: „Великденска бригада". Някъде тъй ще го намериш, като четеш. Отиваме там и копаем лозето. Най-напред започваме само двамата. Няма да го преразказвам, щото вече е писано. Почнахме двамата, после дойде бай Слави, дъщеря му дойде. Тодорка дойде и така все се принажда по един човек. Станахме 7-8 души, изкарахме по един-два пъти и то лозето свърши. То беше кръстосано, оставаше само да се прекопае около корена. А копаеше се много лесно. През цялото време жена ми викаше: „Чувах, каза, гласа на баща си." А той се беше поминал вече. „Ха така, холум, ха така, олум!", като копаеме. „Ха така, ха да изкараме по един ред, да видим как се копай." Щото чакаме бригада от Тополица, пък не идва никой. Викам: „Хайде да отидем, ний да почнем." Като почнахме, като изкарахме по един-два пъти. дойде бай Слави. Изкарахме още един-два пъти, дойде Иринка. Изкарахме още, дойдоха и другите и по тоя начин цялото лозе го прекопахме. Вече надвечер пристига сестра Атанаска, станала от легло. „Дайте ми една мотика, и аз искам да копая!" Но вече прекопахме лозето. И тя взема, изкара един ред и слънцето залезе и лозето бе прекопано и тогава ни разказа, че станала от легло и всички се чудят. И се върна на другия ден здрава.
9. КАК ДЕЙСТВУВА РАЗРУШЕНИЕТО?
В. К.: Разкажете как развалиха и разрушиха чешмата в Тополица.
Г. С.: А, някой дух се явил от името на Учителя и казал: „Както всеки сменя дрехите си, тъй и чешмата трябва да се смени. Да се събори чешмата на Тополица и да се направи наново." Това го казала ясновидката Стойка. А другите нямат ли ум? Това лошо ли е? Беше медиумична, защото от името на Учителя се говори. Учителят, Учителят казал, тъй казал Учителят. От името на Учителя се тръгна и развалиха я. И направиха я. И като дойде време да свалят скелето, оставиха място за фигурите, знаците на зодиаците да се направят изново. Но после духът у Стойка каза: „Нищо няма да слагате, никакви знаци, никакви символи, нищо няма да слагате." Стана обикновена чешма. Отиди и я виж. А какви снимки има на чешмата от онова време, 1928 година! В. К.: Значи развалихте чешмата. И накрая тя разбра ли, че е била подведена? Г. С.: Не можа да разбере. Казвали, че от другия свят уж е разбрала, че е била лъгана и рекла: „Всичко, което съм писала и което съм диктувала, да го изгорят." Обаче има живи нейни хора, които са под нейно влияние и още вярват, че Учителят я е ръководел нея. А той, Учителят по съвсем друг начин ръководи нещата. Учителят гради, а те развалят. В. К.: Има изказване на Учителя, че Бог не се изявява чрез нечисти проводници. Бог се проявява чрез чисти канали. А Стойка беше обикновен човек и лош медиум. Г. С.: Ето, тука е чешмата, нали, тука перат, мият. То прането тука отстрани се слага. Има сега запазени хубави снимки на чешмата. Но нея бъдещите поколения ще я възстановят. Не за спомен, а за доказателство.
МИСЛИ ЗА ОБХОДАТА ИЛИ НАШЕТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ОКОЛНИТЕ
Кратки упътвания: Пазете свободата на душата си като нещо свято. Ето защо не налагайте мнението си. Ако те питат нещо, кажи. Ако ли не, мълчи. Не коригирайте никого, ако той не иска съвет от тебе. Ти не си отговорен за чуждите погрешки или слабости. Ето защо оставете хората свободни да постъпват тъй, както те разбират. Ти оправи своя живот, като го изчистиш от всичко отрицателно. За света не се грижи, остави го в ръцете на Онзи, Който го е създал. Той ще го оправи. Много мислете, малко говорете и малко се тревожете. Това всичко е отУчителя. Етооще интересни мисли отУчителя: Не се занимавайте с острите ръбове нахората. Запазете свещена дистанция помежду си, за да не си създавате взаимно спънки. Никаква критика. Не се свързвайте с отрицателните прояви, отмини ги. Злото прави човека уязвим. Ограждайте се, уважавайте се и си давайте свобода. Взаимна почит и уважение. Не търсете лесния път. т.е. не бягайте от мъчнотиите, защото те са необходими, полезни за развиване на полезни качества у вас. Туй съм го добавил аз. Ставайте и изправяйте погрешките си без отлагане. Вслушвайте се във вътрешния глас, тогава по-малко ще грешите. Бъдете деликатни, внимателни и вежливи помежду си, като пазите свободата на ближния. Изслушвайте се търпеливо. Никого не подпушвайте Вземайте последно място на трапезата, а на работа бъдете на първо място. Бъдете първи на мястото, където трябва да се прави добро, да се помага. Дели хляба с гладния. Даваш ли, ще ти се даде. Такъв е Божественият закон. На никого не припомняй миналите грешки, а пък своите изправяйте. Докато търсите първо място, вие не може да разберете любовта. За да я разберете, е потребно смирение. Не се сравнявайте с никого. Любовта не обича сравненията. Туй е казано на 20 юни 1944 година на Витоша.
Помагайте си! Помагайте на нещастните, но не се свързвайте с тях. Ето един въпрос, по който трябва да се мисли много. Пазете се от пресищане. Всеки ден увеличавайте приятелите си. Те ще ви повдигнат. Отвръщайте на злото с добро, така ти обезвреждаш злото.
В първите години, било много отдавна, Учителят идва в Бургас. Там били Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов. Вникнати в разговор в някаква духовна работа, поизморили се. пък станало към 9-10 часа, огладнели. Брат Пеню Киров си хванал така с ръце жилетката през рамената и рекъл: „Хей, какви сме големи юнаци, да има сега една баница" - казал така с усмивка и с желание да хапне баница. Учителят само го погледнал, усмихнал се и нищо не казал. Продължили разговора. След малко, като излезли вънка на пруста, една гореща голяма баница, четвъртита, чакала вънка, парела. Когато свършили разговора, излезли вънка на пруста и видели баницата там и се чудели кой я донесъл. Както и да е, изяли баницата. Тогава Учителят казал: „Е, сега, брат Тодорчо, като най-млад, да отиде да плати баницата. Отишъл при баничаря. Баничярят рекъл: „Абе четири баници извадих - казва - пък едната тава къде изчезна и се загуби? Никакъв човек нямаше край мене. Ама щом я плащаш, няма да се интересувам по-нататък." Прибрал парите и братТодорчо се върнал.
Сега ще разкажа нещо за брат Панталей Карапетров. Той е дърводелец. Един ден минавал край салона, Учителят го видял отгоре, от стаята си, повикал го и
му казал: „Тука има да се поправя вратичката на едно шкафче, да дойдеш да я поправиш!" И братът отишъл и работил там. Учителят излязъл, той си работил. Когато дошло време да слага пантите за вратичката, най-накрая с длетото някак си трябвало да направи жлеб и си наранил ръката. Веднага шурнала кръв. В туй време минавал д-р Паскалев, който написа книгата „Въведение в асоцианизма" - около 100-200 страници. Та брат Паскалев го вижда и веднага му прави превръзка. Подир малко Учителят се връща, вижда му ръката превързана: „Какво стана с тебе?" -„Учителю", казал, „като работих, длетото се изплъзна и отиде в ръката ми и си мислех вече 15 дена работа няма да хвана, как ще живея?" Той работи, за да се прехрани, не е чиновник. Учителят, като го погледнал строго, гледа към него, но чувствал, че гледал над него някъде, обаче много строго, няколко секунди и след туй не помня дали му е казал нещо, но вечерта, когато рекъл да си смени превръзката, раната била заздравяла и не станало нужда повече да я връзва, Значи една рана, която трябва да се лекува 15-20 дена, само за няколко часа била заздравяла. Какво е направил Учителят, не знаел, обаче раната му до вечерта била заздравяла и нова превръзка не сложил.
Аз имам една опитност с Учителя. Малко съм се срещал с Учителя, защото, както казах и по-рано, гледах да не му отнемам времето. Знам, че неговото време е много скъпо и е зает с много по-важни работи, затуй гледах личните си въпроси сам да си ги уреждам. Но един път така се случи, а то беше в началото, когато отидох на Изгрева, така се случиха нещата, че в службата ме бяха поставили да работя при един старец, който непрекъснато пушеше. А касите ни са една до друга и аз съм непрекъснато до него, рамо до рамо. И всичкият дим отиваше в устата ми. Той не може да се откаже от цигарите и аз да ги пуша не мога, и така живеех в едно противоречие. Мина един месец, два месеца - цели дни аз съм потопен в тютюнев дим и ми беше страшно неприятно. Най-после реших да отида, да споделя сУчителя тази си мъка, какво да правя. Отидох и му разказах всичкото. Като му го разказах, той помълча малко и каза: „Рекох, ще се нареди!" Аз помълчах, послушах и му възразих: „Знам, Учителю, че ще се нареди, ама не мога да разбера как, Как ще се нареди?" Не смея да му оспоря, но как ще се нареди? Гледам вънка пред неговата приемна, погледнах на Витоша. Витоша беше покрита със сняг. „Ако някой възложи на някого да отиде да изрине снега на Витоша, за колко време може да го изрине?" Викам: „Учителю, един човек и за милиони години не може да го изрине." - „Да, а Господ като прати вятъра, слънцето и дъжда, за два дена няма да остане помен от него. Което за човека е невъзможно, за Бога е възможно." И действително, катоми каза това, аз вече се успокоих, Значи това ще стане, сега остава да наблюдавам как. Мина седмица, мина две, по едно време в печатницата стана пожар. В печатницата имаше много пушачи и всички през работно време си пушеха. Особено в машинното отделение, пък буквите се чистеха с бензин или с парцали с газ. И като бършат буквите, хвърлят парцала в боклука, в коша с боклука и се хвърля навънка. Един, като излизал навънка, хвърлил цигарата в кошчето и то веднага се възпламенява, става пожар, защото там всичко е напоено с мазнини, много лесно става пожарът. А пък на самите печатни машини имаше сигнални лампи, противопожарни лампи. Щом се вдигне пламък, веднага пожарната свири „Пиу-у-у". Стане пожарът, алармата свири. Така че от пожарната команда знаеха. След няколко минути дойде пожарната команда да гасят пожара. И наистина угасиха. Пожар не стана. Нередности не станаха. Угасиха пожара. Обаче директорът използва случая, защото самият той не искаше да се пуши през време на работа. А пък те са, да кажем, 500 мъже и 500 жени, повечето мъже тогава пушеха и не можеше със заповед да се нареди това нещо, а трябваше да се нареди. И той използва този случай, събра ни и каза: „Господа, зие тука живейте, изкарвате, прехранвате семейството си, изкарвате всичко от печатницата, а знаете, че в двора тук има заровени тонове с бензин. При един пожар в печатницата нищо няма да остане от нас, нито от печатницата, нито от вас. Ето защо занапред забранявам да се пушат цигари през време на работа." При това изказване всички ахнаха. „Но понеже вие сте се научили да пушите, не може да се отучите лесно, ще определиме един час, едно определено време за пушене От 10 часа до 10 и 15 ще излизате вънка при чешмите или пък на едно определено място, дето ще се пушат цигари и ще се угасват. И така, през време на работа никой няма да пуши. Съгласиха се те. Нареди се това нещо. Сутрин от 10 до 10 и 15, а следобед от 16 до 16 и 15 часа всички излизат. През другото време никакво пушене в помещението. Туй добре дошло за нас. Обаче заповедта беше да излизат само пушачите да пушат, а ний през туй време трябва да стоим в помещението и да работим и затуй хората взеха да се изхитряват. И да пуши, и да не пуши, вземе и налапа цигарата, без да я пали, излиза навънка и директорът като видя туй нещо, издаде нареждане: „Пушачи и непушачи от 10 до 10 и 15 и от 4 до 4 и 15 след обяд почивка. Който иска да пуши, който иска да отиде до тоалетната, който иска да си почива." И така се въдеде тоя ред, та туй, което каза Учителят, „Ще се нареди", се нареди. А пък този разказ аз съм го разгледал в моите спомени, „Снегът на Витоша", дето Учителят казва: „Един човек за колко време може да изрине снега на Витоша?" Викам: „За милиони години." - „Туй, което човек не може за милиони години, Бог за 24 часа го направя," И така се разреши въпросът за пушенето в печатницата.
В. К.: Как ставаха първите събори? Тук виждаме някои маси направени, сервирани. Кой ги строеше тия маси? Г. С.: Братята от провинцията идваха няколко дена преди да започне съборът, приготовляваха тези подвижни масички. Те бяха ниски масички, около 30-40 см над земята, тук както се вижда от самата снимка. Край тях насядвахме, младите хора разнасяха яденето, младите хора сервираха, те бяха като келнери така, между които бях и аз на времето. Бяхме в бяло облекло: бели панталони, бяла риза, бяхме боси тогава - нали лятно време. Така разнасяхме храната и се радваме. В. К.: Виждам тук едни големи бидони, грамадни чайници, с които наливат вода. Г. С.: Това са чайници за вечерно време, за чая. В. К.: Как преминаваше един събор тогава? Г. С.: Ами как? Сутринта започва с молитва, гимнастика, към 10 часа - беседа. През останалото време водят се разговори, разучават се песни по групи, хората се опознават. Много интересен живот беше. Най-интересен беше съборът 1927 година. Имаше много хора от София и провинцията. Но и нашите хора бяха добре организирани, не позволяваха да се влиза произволно на събора от външни хора. Ако познаваш някого, ще повикаш някого от братството и с него ще можеш да влезеш, да разгледаш събора и после да излезеш. Не позволяваха тъй да се влиза, като на панаир. Имаше постове. И аз съм бил поставен на някоя врата да пазя и денонощно съборите се охраняваха така. И през деня, и през нощта. Същото беше и в Търново. Например, да не нападнат, когато хората спят или да крадат и да направят някакъв смут и пр. и пр, От такива съображения се правеше това, като се поставяха постове. Брат Петко от Шумен, капитан Петко Христов от Шумен, той беше на военна служба още, той беше тъй да се каже оторизиран да се грижи за охраняване на събора и той нареждаше младите хора на постовете. Всеки пазеше там по два часа - кой колкото може и така. Понеже споменах името на Стоян Ватралски, ще кажа нещо за него. Стоян Ватралски е бил съученик на Учителя, състуденти в Америка, в Бостън и оттам се познават и когато дойде тука, в България, той издаваше вестник „Зорница" на евангелистите, евангелистите - методисти, Те са няколко категории - евангелисти - методисти. Няколко приятели го поканиха на събора и той присъства. Беше на гимнастиките и аз бях даже зад него, когато правим гимнастики. И той казваше, после пишеше във вестниците: „Бях в плен на Белите братя". Да, в такава форма го писа и изказваше своите впечатления. Но то в самата книжка е писано кои са Белите братя. Казва: „Г-н Дънов се радва на такова обаяние, на което малко хора са се радвали - казва -преживе. На такова обаяние. Всички, като споменат името на Учителя, с особен трепет го изговарят и това е много рядко явление, и отношенията между хората от братството са брат и сестра. Няма Иван, няма Драган. С една топлота, което нещо е много хубаво, дано се запази!" Така пожелава той.
В. К.: Аз тази книжка съм я чел, но данните, които дадохте, че са били съученици, това никой не го знаеше. Затова са необходими тези неща. Г С.: За Неделчо Попов да ви кажа, тогава той (1926/1927 година), това бяха първите години на въвеждането на Неделчо в братството. Той, дето четеше беседи, четеше наши книги, обаче на събрание не беше идвал и затуй се смяташе като външен човек. И на събора не го пуснахме да влезе. Той гледаше отвънка как ние, младите братя, разнасяме яденето и той просто със завист гледаше на нас. „Виж, те са вътре, а пък аз тука, вън от оградата!" Като пренебрегнат и т.н. Та туй го казваше Неделчо, де. В. К.: Къде преспиваха приятелите в ония години? Г. С.: Времето беше хубаво, бяха си направили временно такива палатки с черги, с одеала или пък платнища си бяха направили и всеки си спеше под покрив. Всичко беше нагласено - в случай на дъжд, за всеки да има покрив. Но времето беше хубаво. Значи това са първите събори на Изгрева.
Лятото на 1927 година го почнахме (салона) и същата година го завършихме и проведохме събора. Ето на, тука, още незавършен салонът. Незавършен салонът, стъклата не бяха поставени, нито столове имаше, нито нищо и сядахме направо на дюшемето сядахме така. А пък тези са отвънка, на снимките, които показвате, които не се събираха вътре, отвънка са. В. К.: Значи вътре, направо на дюшемето. Г. С.: Да, в първите години така беше, още не беше завършен салонът. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше в процес на работа. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше готов и в това състояние както е дадено тука, на снимката. В. К.: Значи, това е салонът и съборите в първите години. Картината е от събора. Всички с бели рокли, това е лятно време. Г. С.: Да, лятно време беше. Ето, някои с черги, някои с одеала, разни работи -всеки според възможностите си. Бяхме бедни, бедни години.
В. К.: Сега тука, това са други събори, насядали на пейки много хора. Това са други години, също събори. Снимки на други събори. Г. С.: Ето най-първото положение на Изгрева. Всичко беше угар. Ето борчета, бяха току-що посадени скоро борчета. Наоколо няма никаква къща. Беше голо поле, ниви на селяните от с. Слабино. Изгревът на хоризонта се вижда на тази снимка. Това са първите заселници на Изгрева. Тука ги виждаме с палатки, с бараки. Ето я Верка Куртева, моята балдъза, това е Изгрева в първите години. Това е слънчевият часовник. Това е Иван Кисьов, на сестра Иринка Кисьова мъжът й. Тука виждаме Борис до клетката. В далечината се вижда. Обаче другите двама не мога да ги позная кои са. Ето я Гръблашева - съпруга на Васил Гръблашев, който живее в Америка. Там отиде, струва ми се, с Учителя заедно, и след туй Учителят се връща, пък той си остава там. Продължава да си живее там. Той някои книги е превел, окултни книги, но не си спомням имената на книгите. Васил Гръблашев.
В. К.: На тази снимка този тук се казваше Атанас Николов. Какво ще ми кажеш за него? Г. С.: Атанас Николов в Севлиево беше. Сава Калименов издаваше вестник „Братство". Той имаше издателство там. По едно време си разпредилиха работата. Печатницата беше в начало на Калименов, а пък издателството - на Атанас Николов. Той издаде и Есперанто-български речник. Същият издаваше и „Вегетарианска-есперантска библиотека" Беседите на есперанто ги превеждаше подзаглавие: „Нова култура". Това издаваше. В. К : Атанас Николов. Той е, който издава на есперанто неща от Учителя. Може и други да са издавали, но той като библиотека, като серия ги издаваше поредно. Аз имам дори някои от тях, десетина брошури от тях имам. И други има, които са превеждали на есперанто. Брат Пампоров е превеждал на есперанто.
Сестра Петра Шелингозова живее в провинцията. Той, брат й е женен, има деца. Има момиче, на коетозабравих името, 10-12 годишно. Тя не им се меси на техния живот и те не се месят на нейния живот, обаче момиченцето по своя инициатива става вегетарианка, а майката, като се отказало то да яде месо, майката изпада в тревога. И се върнала, и на кавга е готова така не само да избухне, ами така и на саморазправа, защо тя накарала дъщеря й да не яде месо. Пък сестра Петра й казала: „Бульо, нито съм й говорила - какво може да се говори на такова дете? Нито съм й говорила, нито нищо. Пък. като е решила, това е нейна работа." -„Ти си я убедила, ти си я накарала да не яде месо." - „Аз нито съм я накарала да не яде, нито ще мога да я накарам да яде", й казала Петра. Обаче родителите казали: „Сутринта ще заколим кокошка и ще и кажем да яде." И легнали с това решение. Тя, като се разтревожила - сега детето ще бъде подложено на тормоз и тогава вечерта до късно, като останала самичка, написала писмо на Учителя. Писала подробно как е изложено момиченцето на опасност. „И сутринта. Учителю, ще колят и ще я накарат да яде. Какво да правя, да й помогнем." И затворила писмото, и сутринта ще отива да го пусне на пощата. Преди да пусне писмото в пощата -писмото и до сега стои в нейната архива, не е пуснато в пощата - обаче сутринта никой не се сетил нито кокошка да заколи, нито да се занимава с детето. Всички отишли по работа, като че ли не е било въобще. И тъй се разминал случаят да. Писмото написано, обаче стои в архивата, а пък отговорът се получава, те забравили въпроса за този скандал. Писмото написано, мисълта заминала към Учителя и се получил отговорът и така момичето само станало вегетарианка.
Друг интересен случай. Има един подобен случай с един брат на Изгрева, на Крум Няголов дядо му. Костадин се казваше, ама забравих презимето на дядо Костадин. Сетих се: Костадин Стойчев. Те са от Бургас. Жена му беше в болница. Тя работела в Бургас, в пощата. Било е много отдавна. Заболяла била от гърло, много тежко било положението. Просто лекарите не могат да помогнат и тогава той се е принудил да пише писмо на Учителя. Пише писмо на Учителя, какво е положението, какво са опитали, какво е, че не може да се помогне. Сега моли за бърза помощ. Написал писмото и сутринта отива на пощата първо да пусне писмото. Преди да пусне писмото, сутринта, като отива на пощата, получава телеграма -отговор на писмото, Писмото още в джоба му, пък Учителят му отговаря:" За жена ви така и така ще направите " И направили, и в скоро време тя оздравяла. А препоръчано щял да го праща. Това е ученикът, който има връзка с Учителя. Да, това е потвърждение на този закон.
Ето, на снимката виждаме чешмата с надписи. Чешмичка хубава. Беше на ъгъла там, до боровете, имаше надписи, имаше и образи с един орел, една сърна, имаше и един човек така и т.н. Знам, че тях ги работи Борис Николов. Ама тези вътре кой е работил, може да е бил същият, А друга е чешмичката в елипсата. Имаше една елипса и около елипсата по кръгове на цимента фигури на зодиака. Чешмата е зодиакът.
В. К.: Сега тука е тази клетка, астрономическата. Г. С.: Да, наблюдателница, метеоролическа. Има термометър, барометър и разни уреди, които само Георги Радев ги проверяваше. Георги Радев, той работеше там.
Това е Изгревът по ония години. Представлява една поляна с насадени малки борчета. Да, туй е гората. Тази поляна се е казвала Баучер някога. Някога е била на някой си бивш американски консул. Казвал се Ваучер. От неговото име нарекли местността Баучер. Вилата на Баучер, на Баучер и така станало мястото на Баучер.
В. К : Това е първата сграда, която е построена, така ли? Г.С.: Това е първата сграда на Изгрева, която е жилище за Учителя. Дотогава Учителят квартирува на ул. „Опълченска" 66, у семейство Гумнерови, Петко и Гина Гумнерови. Те са мъж и жена, те са му дали прием, обаче след като се построява Изгрева и му се направя жилище, Учителят се изнася и напуска вече града. Напуска града, макар че там си има стая и т.н. Обаче той вече живее горе, на Изгрева.
В. К.: Сега тука тази котва „Глава на Твоето Слово е истината", кой я прави? По идея на Учителя ли е ?Г. С.: Вероятно като символ е, но кой я е правил, не знам. Не мога да си спомня.
В. К.: Искам да питам, това е сега балкона на Учителя, нали? Г. С.: Балконът на Учителя. Той там излизаше, салонът е отдолу, тука е стълбището. Тука е приемната. В. К.: Той излизаше ли горе на балкона? Г. С.: Някой път е излизал. В. К.: Какво представляваше тази сграда, солариум ли е била, какво? Г. С.: А, не, там имаше наблюдателница. Той имаше там астрономическа тръба, да наблюдава. Да наблюдава вечерно време звездите. Това беше построено по негова поръчка, то беше остъклена тераса.
В. К.: Значи това е къщата на стенографките, „Парахода" - обикновени дървени бараки. Г. С.: Това са бараки, допълнително правени. Ето го и „Парахода", зад тази барака. Виж как е извит Параходът.
В. К.: Разкажете ми спомена за д-р Иван Жеков. Г. С.: Д-р Жеков си беше ветеринарен лекар и беше облечен с бяла престилка и сестрите, които бяха дежурни около кухнята, и жена му беше между тях. Те се грижеха за кухнята, за уреждането там с големи казани, за около 1000-1200 души народ трябваше да се сгогви ядене. Значи в няколко големи казана се приготвяше манджата и там същевременно имаше и големи бакърени чайници, да се сервира вода по всяко време. Всеки, който желае гореща вода, може да получи от там. Длъжни бяха да му дават. Един брат отива да иска гореща вода и пита: „Сестра Жекова, може ли да ми дадете една гореща вода?" Д-р Жеков, обаче, с всичката си сериозност - той обича да се шегува, ама онзи не знае това, не го познава - твърде сериозно го запитва: „А защо викаш на жена ми сестра, бе? Отгде ти е сестра на тебе, тя не те познава!" Той, оня, сконфузен се обръща към другите: „Тоз, кай, не е ли от братството?" Всички се усмихват. Д-р Жеков, такъв си беше той, обичаше да се шегува. Със сериозен тон говори и човек може да се смути.
12. КАК ЩЕ СЕ ПРОПОВЯДВА НОВОТО УЧЕНИЕ
Тодор Стоименов разказваше един случай, как в първите години един невярващ с някои работи на Учителя, съмнявал се така и един път, като лежал на леглото си, искал той доказателство някакво и една сутрин, като лежал на леглото си, леглото му се подигнало и почнало да се носи из стаята, без видима причина. А той, така слисан и уплашен, и по едно време леглото пак се върнало на същото място. По този начин Учителят му дава едно доказателство, което той искал, без да го каже. Искал доказателство да види, че съществува невидим свят. Подобен случай
има разказан от един адвокат от Търново Когато Учителят е говорел, той казал: „Г-н Дънов може ли да ми докаже, че има Бог?" - „Мога, ще ви докажа, имайте търпение." И той си продължил беседата и оня замълчал и вечерта Учителят се качва на влака и си заминава. Оня казал. „Ах, г-н Дънов обеща да ми каже, а пък нищо не ми каза." Обаче вечерта, като си легнал, и неговото легло става и се разхожда из стаята - леглото във въздуха. А той, смъртно уплашен, седи в леглото. Той разбрал, че това е доказателството. „Вярвам", рекъл. И оттам насетне повярвал този адвокат. Как няма да повярва, като леглото му се разнася по въздуха из стаята, заедно с него. Това е дори много, да се разнася из стаята. Тези, които смятали, че това е невъзможно, той го видял възможно. И той го смята, че Дънов решил обезателно да му докаже, че съществува невидим свят.
Ще разкажа за Димитър Звездински, защото има двама братя. Единият, Михаил Звездински, който скоро се помина, а пък Димитър Звездински, той по-рано. Той по-рано се помина, беше по-възрастен. На снимката е Димитър Звездински. Това е било към 1930-1935 година предполагам. Тогава брат Димитър отива един път при Учителя и казва: „Учителю, кога ще дойде време да вземе Библията от една страна, беседите под другата мишца, да тръгнем да проповядваме по читалищата, по амвони, по салони, да проповядваме това учение. Докога на Изгрева ще стоим така?" Учителят го погледнал и казал така: „Брат, този начин на проповед вече е опитан. Него го опитаха евангелистите и разни проповедници из Европа, из Америка и пр, и пр., той вече е опитан." - „Ами сега какво да правим?" Учителят отговорил: „Ще тръгнем по пътя на теменужката. Отидеш на някоя поляна в гората, почувстваш един хубав аромат, обаче не виждаш откъде идва тоя аромат. Тогава виждаш, че някъде в тръните се сгушила една теменужка, ухае, обаче не се вижда. Такъв трябва да бъде ученикът. Личността да не излиза на преден план." Туй го давам аз като тълкувание, че тази е скритата мисъл на Учителя. И да бъдеш в трънете, при най-неблагоприятните условия, и да работиш за Бога. И личността да остане на заден план. Да не бъде наяве, да се изтъква личността напред. Това е пътят на теменужката.
По-ниският на снимката е Борис Димитров, а другият е Димитър Звездински. Те бяха най-добри приятели с него. И когато брат Борис си замина, брат Звездински бил в най-тежко положение - да загубиш най-верния и най-близкия си приятел -много му било мъчно. Отива на Витоша, среща се сприятели, всичко хубаво, обаче Борис го няма. И се оплакал на внучето си, Ицко, той беше тогава 3-4 годишен. Сега е вече 30-годишен младеж: „Ице, Ице, няма го брат Борис! Няма го. Бяхме на Витоша с много приятели, пяхме, свирихме, говорехме, но Борис го няма." Връща се така умъчнен. Тогава детето го прегърнало и казало: „Чичо, аз не съм ли ти приятел?" Той тогава го прегърнал от голяма любов към него.
Друг път брат Димитър Звездински казва, пак така отчаян, защото получава много малка пенсия. Свободно време има, обаче не може да отиде до никъде. Нито за влак да плати, нито за дневни разноски, да отиде някъде и много е отчаян, Туй хубаво учение докога ще стои тъй затворено в тесен кръг? „Да има възможност да отида някъде, че да проповядвам, да се изяснява, да стане достояние на много хора." Пък внучето му казало: „Чичо, ела тука, застани тука до прозореца." Те живееха в пансионата, към долния край на улица „Пиротска" нататък, далече, в пансионата живееха дълги години. „Ела, застани до прозореца." То е една голяма сграда в четириъгълник. Помежду има голям постъп, по него се минава по диагонал и се отива, там няколко завода има. „Чичо, застани тука! Тука минават хиляди хора. Казвай по една мисъл от Учителя, всеки ден казвай и им изпращай, казвай им и те ще я разнесат тая мисъл." В такъв смисъл детето му казвало. Господ, значи, чрез детето му говори. „Не е загубено, кай, застани тука и предавай телеграми!" И
той почнал да вика: „Братя, помирете се, заживейте като братя! Стига вече за войни, стига вече се надльгваме, стига вече се измъчваме един други, нека да се обикнем като братя!" Говори им мислено. Стои там и им говори с часове и хората минават, заминават или пък други минават или се връщат, други заминават.
Сега ще ви разкажа един друг случай за този Ицко, племенникът на Димитър Звездински, на Михаил Звездински синът му.
След като си замина Учителят, няколко години след това. те отиват пак на Изгрева, разхождат се по алеите, сред цветята и си говорят взаимно: „Хей тука всяко едно място познава стъпките на Учителя! Де го сега Учителя, де го Учителя?"
- „Ами той къде живееше?" - „Хей, в онази къщичка", му казал той. Детето се отскубнало от ръката му, подскочило и побягнало към къщичката. Нали е 3-4 годишно и стъпило на перваза на стената и се хванало затова, да гледа вътре и видяло Учителя, седнал на един плетен стол. А пък той беше си заминал вече, А Учителят му казал само така с пръст да мълчи. И то се връща и казва: „Чичо, ела бързо, ела тука, ето Учителя вътре! Аз го видях!" Отива, гледа, гледа, но няма нищо, столът празен. А детето го видяло. Значи Учителят му се показал на него, защото то има силно желание да види Учителя. То не го помни Учителя.
Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров. По едно време, както мобилизират всички, мобилизират и него. Той не би трябвало да подлежи на мобилизация, обаче военните сигурно не са обърнали внимание, че той не е в естествено състояние, той е прегърбен, гърбавичък, стъкнат и не може, за никаква работа не е годен. Той не може да носи никаква раница, нито нищо, обаче взели го на работа в канцеларията на поделението, но не му давали вегетарианска храна, бил на общия казан, на месна храна. И той гладувал. Минало седмица, минало две, той само хляб яде, само хляб. никаква храна не му дават. И по едно време му казват: „Ти си измъчен много, изгладнял, изтормозен." - „Абе - дошло му на ума -защо не отида аз до Изгрева, да си измисля някаква работа, да отида при Учителя." Наистина намислил една командировка, отива в София при военните и оттам - хайде при Учителя. Отива и разказва всичко на Учителя. „Учителю, тъй и тъй, гладувам. Петнайсет деня вече само хляб, само хляб и вода и бърка корема." Тогава Учителят помълчал малко и му рекъл: „Ще се нареди." Не казал като мене: „Ще се нареди, ама да видим как ще се нареди." Той мълчал само и чакал да види как ще се нареди. Връща се и се успокоява, че ще се нареди. Един ден, казва, съм си свършил канцеларската работа, самичък работех в канцеларията и съм се допрял така до вратата и чакам, хем съм се греял на слънце, хем гледам така, почивам си. В туй време пристига един файтон, в него една гранд-дама, хе-е с монокъл и др. работи. Спира файтонът, снема й файтонджията 2-3 куфара, големи, и ги остави и си заминава. Тя. жената се оглежда наляво-надясно, да види кой да й помогне да пренесе куфарите. Къде ще се пренасят, не знам. Като видях, че жената се оглежда и няма никой, аз отидох, и колкото ми беше по силите - тия куфари за мене ли, за моите сили ли са - и опитах се и с голям зор ги понесох. Те бяха куфари, ама куфари
- човек да има вътре или камъни и желязо, такива тежки ми се видяха. Все-таки пренесох куфарите. Сетне жената ми каза: „Войниче, имаш ли нещо нужда?" -„Госпожо, от нищо нямам нужда, само туй, че съм вегетарианец и гладувам, не ми дават вегетарианска храна." - „Тъй ли?" Тя веднага влязла в канцеларията, взела телефона и се обадила: „Ало, генералша еди-коя си. Тъй, тъй, тъй, тъй." - затваря него телефон. Взема втори. Докладва това нещо, да се помогне на туй момче - и там не може. Трето място говори и до вечерта се урежда въпросът за неговото вегетарианство, осигуряват му храна. И не само тава, осигуряват за цял живот да не го викат запас, че той не е човек за запас. И го уволняват. Дето казал Учителят, че ще се нареди, разбрал, че се нареди. И го уволняват от запас. След известно време го уволняват.
В. К.: Снимка на Дианабад. Тук виждаме на два пъти на две места ти си заснет. По коя идея, как бе направена тази снимка? Г. С.: Там бяха открили някаква вода и Учителят беше дал идеята да се направят вадички, да се отведат в едно кладенче и всичкото беше направено и изложено на юг. и през цялото време задичките бяха циментирани и водата, като върви през вадата и докато отиде в кладенчето, дето гребем с кофичка малка, водата все е на слънце и беше леко затоплена, и много приятна вода беше. мека за пиене. Казваха: „Изворът на Дианабад". Колко пъти някои хора, злонамерени хора, отиваха при изворчето и после намирахме кокали, хвърлени и пр. да го замърсят - щото знаят, че туй ни отвращава нас - и те идваха и оставяха такива работи, Непочтени работи са правили. В.К.: Виждам много хора със стомни и дамаджани, правили са някакво упражнение ли? Г. С.: Задача, И освен това за събора трябва много вода. Много вода трябва и заради това всеки, който отива на изворчето, да донася вода, щото да се готви, да се мие, там трябва винаги да има вода, защото има голям разход на вода, заради туй. А пък задачата за изворчето, тя беше дадена към 1932 година. Всеки един от учениците, който желае и има възможност десет дена от годината да определи през лятото, някоя десетдневка, непрекъснато да носи вода. Ще отиде по десет пъти на ден с двете стомни на изворчето, ще го донася до Изгрева и последният път ще се облее със загреяна на слънцето вода. Ако няма слънце, ще загреете на огън малко и ще се облеете и така задачата за деня е свършена. На другия ден пак и т.н. И това за десет деня. Това нещо се направи - това е мое тълкувание вече - понеже Учителят следи, че на запад някаква епидемия се е явила и веднага, за предпазване Учителят даде тази задача за изпотяване, за да може тялото да се освободи от разни отрови и да бъдем устойчиви на това. И наистина, после, когато дойде епидемията, забравих каква беше епидемията, нас почти не ни засегна, защото ние имахме вече имунитет, бяхме пречистени и подготвени срещу атаките на болестта. Изворът е правен през 1926 година. Но по-късно този извор изчезна, развалиха го. Там правиха разни други строежи и го развалиха, и той изчезна, изворът. Върху него премина оградата на Ловния парк. Значи това са снимките от Дианабад.
В. К.: Какво ще ми кажете за чешмичката на Изгрева? Г. С.:Там има няколко чешмички, но тази, която имам предвид, тя беше на ъгъл на боровете, като се завива, като се отива от жилището на брат Боев за салона. Като се отива, на самия ъгъл е тази чешмичка. Тя е символична. Там е дадена сърничка. Сърничката символизира природата. Даден е орелът - орелът, като ненаситност към възвишеното. Дадено е слънцето, като източник на живота. Всичко това са символи. Има и човек, който чете книга. Книгата е знанието. Човекът символизира разумното и знанието символизира словото. И аз присъствах, когато брат Атанас Николов ги оглаждаше тези фигури. Но дали той отначало докрай всичко е работил, не знам, обаче аз присъствах, когато той работеше върху тези фигури, които после, когато се отчужди мястото, не можеха да се запазят, защото е направена от тухли и след туй е замазана. Ако беше отлята, можеше с крик да се вдигне и да се запази. Георги Йорданов даже щеше нещо да опитва, но му казали, че е невъзможно това. Мазилката не може да закрепи тухлите и следователно ще се разсипят, и напразно ще отиде трудът. На чешмата имаше надпис: „Работи добре, мисли добре, храни се добре." Там е алея, отдолу е лозето, Атанас Николов беше тоя, който издаваше „Нова култура" в Севлиево, издаде „Българо-есперантски речник и имаше
издателство. Издателство за книги, много книги издадоха. Но не издадоха нито една книга от Учителя - беседи. Чудно ми е това
В. К.: Тук има една снимка, когато се прави водопроводът на Изгрева, 6 май 1939 година. Г. С.: Христо-бояджията-Брадата, виждаме го на втората снимка, когато са прокарвали водопровода на Изгрева. Това, което си спомням за него, това е че той се занимаваше с билки, с магия, с туй - с онуй. Един път, понеже употребява много Беладона, а Беладоната е отрова и той поради туй за цял живот си загуби обонянието. Да, едва се е върнал от смърт.
Имам такава опитност с Христо-Брадата. Бях студент. Живеехме с Неделчо на Изгрева, в една барака, близо до жилището на брат Боев. Който познава обстановката, която беше по-рано. По едно време чантата ми се загуби, няма ми студентската чанта. Чудя се къде е, какво е, какво може да стане с нея. Някой ми каза: „Кажи на Христо-бояджията!" Повиках Христо-бояджията в къщи, той попита: „Къде беше чантата?" - „Ей на това легло, на това място беше чантата и чантата изчезна." Той си сложи ръката, постоя така малко, психометрия изглежда че употребява, свързване по психически начин с предметите и местата, дето са били по-рано и каза: „Не се безпокойте, чантата ще се върне. Чантата е изчезнала в сила и ще се върне." И наистина, след 3-4 дена чантата я намерих пак на същото място. Пък имахме прозорец, Прозорецът имаше капак. А прозорецът затворен, ама капакът не е закачен и Антонов ни потърсил, но вратата заключена, нас ни няма. Бутнал капака - отворен, не е заключен. Бутнал прозореца - отворен, видял чантата, вземал я Иван Антонов, той тогава се занимаваше с журналистика, пишеше някои работи в редакция „Земеделско знаме", там издаваше нещо, по френология нещо издаваше, та му потрябвала чанта да си носи материалите и като няма никой, кой ще има чанта, кой? - Георги и Неделчо - ние живеем там, двамата студенти - взема чантата, свършва си работата и след 3-4 дена я донесъл. Значи Христо ми показа, че чантата ще се върне. Понеже има психически магнетизъм. После друго нещо -взема една крушка от нощна лампа с дебели навивки. Като я взема, без да е включена в контакта, и като правеше паси, и тя взе да светва в ръцете му, дето пипа лампата, Като си приближи пръстите, светва, като ги отдал ечи - угасва. Самите навивки се виждаха, ставаха червени и изчезваха, червени и изчезваха. Значи туй го прави пред мене, значи много силен магнетизъм има.
За Иван Антонов, нямам какво да кажа за него. Той е бивш работник, мозайкаджия, обаче с частни уроци завърши гимназия, записа се в университета, следваше литература, бил е колега на Пенка Краева в университета. Той се помина. После са занимаваше с астрология. Знам, че астрологията му беше като един доход. Правеше някои хороскопи и вземаше по някой лев на някои хора, Даже говореха за него, че той на министър Мавродиев - през 1934 година ли беше в кабинета, на кого ли беше? Но Мавродиев беше министър и той му беше предсказал, че ще стане министър. След като стана министър, той го наградил 10 хиляди лева и той си направи барака. Дал му ги за награда, дето му е познал това нещо. Заедно с Влад Пашов после живееха в тази барака. Значи астрологията му помогна да си построи барака. Какво е една барака, но ги няма. Няма ги парите.
Когато разказах преди за опитността, за задачата за носене на вода от Витоша, там един брат като излизал от Симеоново нанагоре, на алеята, на самата каменна пътека пада и издъхнал веднага. Спомних си името му, че се казваше Ботушев. Бяхме съседи с него. Беше един едър човек, пълен. Това си спомням засега, че се казваше Ботушев,
А за доктора, който превързал Пантелей, когато се наранил, той се е наричал д-р Кирил Паскалев, на Нейчо Паскалев син,
Не си спомням на Изгрева коя година се основа безплатен стол по нареждане на Учителя. Скромна храна безплатно всеки един може да получи, а който има възможност и желание, може да пусне в една кутия, като дискус след това. Работата в салона продължи до 1942-1943 година. Там много приятели, които бяха в нелегалност, които бяха без работа и без пари, отиваха там и се хранеха, а след туй забравиха, че са ходили на Изгрева и че са получавали помощ и продължаваха да говорят против братството и против Учителя. Това е значи трапезарията, която е с гредите, а тука вече салонът, ето часовникът, той е над главата на Учителя.
14. КАК СЕ НАПРАВЛЯВАТ РАЗРУШИТЕЛНИТЕ СИЛИ
За Радка Давидова. Сестра д-р Радка Давидова беше възрастна мома. По едно време се върна от Париж Асен Вапурджиев, човек от братството. Може да са се познавали от по-рано, обаче връща се и посещаваше беседи, а в града даваше концерти. Той е професор по контрабас. Прочут, с влияние, с признание и пр. Радка Давидова и той се харесват и отива Радка Давидова при Учителя и му казва: ..Учителю, с този брат се харесваме, искаме да се оженим. "Учителят помълчал и казал: „Той е хубав и ти си хубава, но не сте един за други." - „Ама, Учителю, ние се обичаме." Учителят повече нищо не казал. Те се оженили, но след един месец тя се връща при Учителя и му казва: „Учителю, ние се разделихме." - „Как се разделихте! Този въпрос е ваш самостоятелен и трябва да го проверите." Тя се връща при него. Но не можаха да живеят и тогава се разведоха официално. Учителят предварително й казал: „Вие сте добри, но не сте един за друг! Не сте за семейство,"
Асен Вапурджиев имаше желание да остави свой заместник, да обучи някого на контрабас и се обърнал към Учителя с молба да му прати някой ученик, който той безплатно ще учи при него. Като нямаше друг, пратиха му брат Цеко. Брат Цеко беше електротехник, постоянно през целия ден из града, уморява се и не му остава време да се упражнява. Пък ние живеехме с него заедно у Йордан Савов на бул. „Ботев" 85. С Цеко и Петър Арабаджиев от Варна и сестра Стойна жевеехме там. Та брат Цеко, Учителят го пратил да го обучава на контрабас, обаче брат Цеко не отделяше време да се упражнява. Като се върне вечер, до един часа горе на тавана, вземе да дрънка контрабаса, да се упражнява, защото на другия ден ще има урок. „Абе, Цеко, какво правиш, хората спят, цялата сграда ечи." - „На контрабас може ли тихо да се свири?" И той започнал мислено да се упражнява, представял си коя нота къде е, мислено слага пръст, мислено движи лъка и мислено се учи. Представяйте си колко може мислено човек да се упражнява. И след туй заряза контрабаса, защото Цеко отива с ненаучен урок и най-после оня казал: ,Не ми трябва такъв ученик. Не те искам!" И го оставя.
Една вечер късно, това е било вероятно 1940 година, към 10,11, 12 часа, било нощно време, тъмно, мрачно било и Учителят слиза и запалва лампите в големия салон, в неговата приемна, в трапезарията, по всичките алеи и на поляната. Всичко спи, а целият Изгрев свети. Учителят се връща в стаята си. След 3-4 часа Учителят пак слиза, пак угасва лампите една по една и се прибира горе в стаята си. Пита се защо е направено това? Един брат, който бил спечелил доверие на един от организацията на тогавашните родозащитници, който работел в държавната печатница с него, искал да го завербува, искал да стане техен член, без да знае, че той живее на Изгрева, че той е от обществото на Бялото братство, му казал така: „Приготви си един здрав бастун и някой път ще отидем там, при дъновистите горе и ще ги изтрепем, ама кога ще отидем, не знам, когато кажат. Ще отидем там, от нас туй се иска. Там хората не са въоръжени - с бастуни отиваме" и т.н. И какво се оказва - тогава, нея нощ около 200-300 души „родозащитници" са обикаляли около Изгрева, в гората са били, всякой един с бидонче газ или бензин. Чакат, в уречения час ще запалят бараките с бензин и газ и ще избият хората. Учителят доловил тази мисъл и по тая причина запалил всички лампи. Онези като пристигат, виждат, всичко свети, което показва, че планът им е издаден, си помислили те. Постояли, постояли и след туй се връщат тихомълком, без никой да ги види. И така Изгревът бил запазен по най-невинен начин. Учителят запалил лампите, значи хората са предизвестени, така си помислили те и с е отказват от това нещо, от това нападение, запалването на Изгрева, защото тъмните сили винаги са били смущавани от Изгрева, едно място, откъдето се изпраща светлина, голяма светлина и заради това искали да унищожат това гнездо, обаче те не можаха. По-късно нещата се развиват другояче. Сега Изгревът го няма. Разрушиха го същите сили, но чрез други хора.
Един брат македонец имахме тука. Със своя брат дошъл на Изгрева, понеже брат му страдал от ангина. Имал възпалено, подуто гърло и рекъл: „Чакай да отида при Учителя." Завежда го при Учителя и Учителят му казал: „Ще пиете гореща вода и ще дишате дълбоко!" Повече Учителят нищо не казал. Братът целунал му ръка и се връщат. Като слизал надолу, брат му рекъл на македонски: „Елач, елач, да пие гореща вода, това лекарство ли е? Някакъв елач?" А Учителят следял отгоре и рекъл: „Какво иска брат ти, какво пита? - „За елач пита, Учителю." - „А, вземете малко сухо кафе, ще му духнете с една тръбичка в гърлото и толкова." - „А, така бива, вече елач има." Тръгнали. Накрая отишли до „Граф Игнатиев". „Нито гореща вода пи, нито кафе му духнахме. Брат ми нито гърло го боли нито нищо, вече е напълно здрав." Понеже неговото съзнание търси да се хване за нещо - елач. Той иска елач да има. Щом има елеч, вече ще оздравя. Обаче и без елач мисълта на Учителя е подействала вече.
Искам да рецитирам едно стихотворение от Йордан Ковачев, един добър, идеен приятел, по убеждение толстоист, който се помина. Няколко години беше пращан в лагер. Това оказа влияние върху здравето му. Стихотворението е следното. В един момент на меланхолия, на безнадежност, на отчаяние, той изразява своите чувства така:
Стоя печален, стоя надвесен над тъмна мъка, над болен блян. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отдих срещам в света студен.
Все тъй суетен, все тъй несретен животът вие около мен. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отзив срещам в света студен.
По-нататък, при друго настроение, при по-високо и бодро настроение, поетът изразява своята мисъл така:
Усмихни се, мъчено сърце,
светла радост нека в теб надникне,
вяра кротка ни да призове
път небесен в твоите малки песни.
И навеки нека отлетят
стара мъка от засмяна младост.
15. КАК МОЖЕ ОБЩЕСТВО БЕЗ УСТАВ?
Слушах беседата на Изгрева, трябва да е било 1932-1934 година. Учителят като говори, един полковник присъстваше между публиката, присъстваше и там беше седнал, недалеч от Учителя и той гледа и слуша, и така. По едно време Учителят се обръща към него и казва така: „Аз не съм дошъл тука да ви правя генерали." Той не е генерал, а полковник. - „И от дълги години очаквахте повишение."
- Гергьовден беше ден на храбростта. Дойде ден на храбростта, не го повишават, дойде Нова година, не го повишават, най-после рекъл: „Аз защо не отида при г-н Дънов, той е свят човек, може да ми помогне да стана генерал. Да го питам и помоля." И по едно времеУчителят, като говори, спира лекцията си, насочва се към него и казва така: „Аз не съм дошъл тука да ви правя генерали, аз съм дошъл да изпълня Божия закон, да ви науча на Божия закон" и т,н. И после се разбрало, че този полковник иска генерал да става, затова е дошъл на беседа. Ни в клин, ни в ръкав, отгде накъде ще ни говори тъй. А пък той говори на един човек, който в даден момент присъства. Той на него отговаря и след туй пак си продължава лекцията. Казал: „Не съм дошъл да ви правя генерали!" И в същото време той казва: „Някой дошъл тука Бога да слуша с пистолет в джоба", а то за същия се отнася. Не е бил Божков, друг е бил. Божков по друг начин се е запознал с Учителя. Учителят говори: „Дошъл Господа да слуша с пистолет в джоба. Какво е това нещо. с оръжие не се идва при Бога." Това Георги Тахчиев ми го разказва, но струва ми се, че и аз съм присъствал на тая беседа, но не съм обърнал внимание.
Сега друг един случай мога да ви разкажа, пак за един военен. На това пък аз лично съм присъствал. Един военен, капитан ли беше, какъв чин беше, тотия чинове аз не мога да ги различавам, беше застанал, вади бележника и пише. Ама предварително пита: „Братството имали устав?" Някого другиго попита. - „Няма устав." - „Как може общество без устав?" Вади бележника си, Учителят говори и той записва. Обаче все сентенцията или като закони и правила, като че са членовете на устава. И той го номерира: 1,2,3, 4 и Учителят говори и все към него поглежда и той все записва, записва, а аз съм зад рамото му и гледам. По едно време гледам, беше към 11 часа, 176 бяха номерациите. Обаче Учителят продължава, като из фуния, но дава този материал, той най-после се умори, отчаяли се, какво, затвори тефтера, тури го в джоба си и заради туй аз после като го описвам, казвам: „И така уставът на братството остана недописан, защото той е написан в сърцата на хората.
- „Заверение устава на братсвото", така ще го намериш някъде в книгите. В. К.: Интересно е да се провери коя е беседата. Г. С.: Да ама отде ще се знае, не съм си записал датата, но нали стенографите са го записали? Ще си го намерите сами.
Сега ще ви разкажа един случай, който Пеню Ганев ми го разказа. Това е за сестра Мария генерал Стоянова. Тя беше придворна дама още при цар Фердинанд. Сестра генерал Стоянова става една сутрин, но й се вижда така късно да си прави молитва и гимнастики - ще закъснее, а иска да отиде на Изгрева за изгрев слънце или по-добре там, до боровете по-хубаво да си направи молитва. Става, омива се, облича се и тръгва, без да може да си направи молитва. Като минава по „Граф Игнатиев", нагоре като тръгва, там, срещу игрището я вървяла отстрани на платното, един камион се отделя от пътя и я завлича с това нещо и след туй тя губи съзнание, смоталя там нещо и когато дошла в съзнание, се видяла в болнична обстановка. Чудила се какво е станало. После си спомнила, че колата я завлякла. Заради туй, казва Учителят, никъде, нищо не почвай без молитва. Тя чакала да отиде на по-хубаво място, там да си направи молитвата. Най-хубавото място е сега. Направи си
молитва и тогава тръгвай, Като отиваш там, пак направи бе, много ли ще ти стане? Няма да стане много. Тръгнала, значи, без молитва и след туй три месеца в болницата и на легло и пр. и пр. Искала да си направи молитва на по-хубаво място, на по-чисто място. Там, по-близко до Учителя, боровете и т.н. Обаче, Учителят казва, тъмните сили ви дебнат. Ние представляваме една светлина и те ни дебнат да ни направят пакост. Когато направиш молитва, ти си ограден. Не си ли направиш молитва, ти си открит и те атакуват.
Една сестра ми разказа следната случка; Една сестра, учителка, идва да прекара ваканцията на Изгрева. Коледна ли било, такова нещо, когато са свободни учителите. В София лекциите си продължават. Тя се срещнала най-напред с Учителя предния ден, а след това отива сутринта на Школата и като слуша, слуша, рекла на ума си: „Учителю, ти всичко знаеш, защо имаше нужда вчера толкова подробно да ме разпитваш?" Той я разпитвал: „Еди-кой си как е, еди-коя си как е, как живеят, какво правят, как се подвизават, ама..." и пр. и пр. Той питал и още, още подробно. После той чертаел нещо на дъската и обяснявал и тя мислено пита: „Учителят всичко знае, защо имаше нужда вчера толкова подробно да ме разпитваш?" Учителят се обърнал към нея и каза/.: „Учителят пита, за да провери доколко ученикът ще каже истината." И продължил да си развива теорията на дъската, по лекцията. Значи Учителят пита, за да види колко ученикът ще каже истината. Дали няма да намали, дали няма да преувеличи. То е много важно.
В. К.: Сега на Изгрева имаше в салона черна дъска. Там Учителят чертаеше, обясняваше някои неща. Някой път са записвали на дъската песни. Например: „Песен на светлия път", 1942 година, Тази песен е заснета на снимка.
Г. С.: Един път, пак една сестра, учителка от провинцията, приятелка на Димитринка Атанасова, но нямала отношение към Учителя. Отивала при нея като приятелка. Нито имала отношение към учението, нито познавала кой е Учителят и т.н. Като вървяла, Димитрина си мислела: „Хей толкова интелигентна жена, да може да се пробуди, да възприеме нещо хубаво за душата си." И си рекла, (името й аз не го помня): „Я да те запозная с Учителя." - „Ама запознай ме." Ама безразлично дали ще е добре или не. Казва тя на Учителя и той определил среща. Макар че въросната не се интересува, понеже сестра Димитринка има тая инициатива, Учителят определя срещай на определения час отива тя на среща. Отива тя, той си подава ръката, тя не му целува ръка, ами се ръкува с него, както равен с равен. Тя не знае, че другите целуват ръка. Тя сяда и мълчи, Учителят мълчи. Помълчали и Учителят навярно си помислил, че тая е съвсем зелена и не знае нито какво да пита, нито защо е дошла и тогава той й задал няколко въпроса и след туй станал. Тя пак си подава ръката, пак се ръкувала и излязла навън. Като излизала от приемната му, там имало едно парапетче, до парапета една маса и на масата чиния с три круши, много хубави, едри, хубави круши. Тя само погледнала към крушите и излязла навънка. Сестра Димитринка я чакала, хванала я под ръка и я повела към бараката си. А приятелката й, когато видяла крушите, си рекла на ума: „Ако ям такива хубави круши, и аз ставам Учител," Такава мисъл й минала. Когато те трогнали двете, Учителят извикал: „Ради, Ради да дойде!" Отиват, повикват Ради да дойде. Идва Раци и Учителят му казал: „Вземи тази чинийка с крушите и я занеси на тая жена, дето сега беше при мене." И Ради ги настига, та докато стигнат до бараката си и Ради занесъл крушите. Рекъл: „Сестра, тези круши Учителят ги праща за вас." Жената тогава се ударила по главата и казала: „Мари Димитринке, ами аз само помислих за хубавите круши и си казах, ако ям такива круши и за ставам Учител! Ами той бил като Христа, мисълта му прониква навсякъде, за него няма нищо скрито. Аз досега не знаех такова нещо, аз мислех, че е само по-учен от нас, по-учен човек." И тогава трите круши Учителят й дал, за да не стават съблазън за
нея. Нека да изяде тези три круши, нека да стане Учител, нека още един Учител да има. Ама накрая, като изяде крушите, не стана Учител, но пък стана сестра. Започна да чете беседите, прие учението. Това е ползата от трите изядени круши.
Ето тук се вижда една снимка на Изгрева след Паневритмия с Учителя. Аз съм тъй зад рамената на някои сестри, обаче Учителят говори и все към мене поглежда. Там беше и Кръстю Христов, на Табакова приятел. А пък Ангел Терзистоев от Варна пък направи снимка и после ми показа снимката. А пък Кръстю, като видя снимката, каза: „Брат, Учителят през цялото време на тебе говореше. Аз разбрах нещо така, ама далечно, като че ли на душата ми тъй нещо говореше, като че някой отдалече, от далечен свят говори, а пък не чувствах близко, като че го чувствах, че е за мене, ама нещо много далечно. Ама не го запомних какво беше Снимката я имам вече, с Учителя снимката я имам. Той говори над рамената на другите около него, обаче към мене гледа, на мене говори, В голямата книга „Учителят" я има. Или там, или пък в друга. Тази я няма, друга има там. Има снимка на поляната на Изгрева, там я има, дето тука я има само тази част, пък тука, в другата снимка има друга част, т.е. не могат да ме познаят ама аз се познавам. Хубаво, че ми показа тази снимка, за да ти покажа къде съм. Сигурно това е. В. К.: Да, в един момент, ето виж какво нещо е човешкото съзнание, Учителят ти говори съзнанието го пропуска, а той говори на душата на човека в един далечен свят.
16. ОБРАЗИ ОТ МНОГОЦВЕТНАТА ПОЛЯНА НА ИЗГРЕВА
С Неделчо Попов бяхме заедно. Карахме студентските години заедно, но по едно време се разделихме, защото пътищата ни се разделиха. Той стана оценител и университета за него загуби значение. Аз трябваше да уча, а той търсеше компания, време да минава и заради туй се разделихме, да живеем отделно и да има време аз да уча. Туй между другото го казвам. Сега да ви кажа нещо за неговия характер. Той много по-късно влезе в братството, обаче стана много близък с много приятели, защото е по-общителен. Да ви кажа един интересен случай: Един път ни повикаха за някаква справка в 8 участък. Ние спадаме към 8-ми полицейски участък, тия от Изгрева. За някаква справка и докато чакаме реда на опашката, доста хора сме се събрали, 20-на души. Той пусна някаква смешка. Всички се засмяха и оня отвътре през прозореца погледна кой говори и видя, че е Неделчо, и той се усмихна. Когато дойде неговият ред, каза: „Тук има нещо нередно, ама хайде, ще мине така. Хайде, отивай си." Само заради туй, че пусна смях, развесели, ободри духа на всички, оня беше снизходителен към него. „Има тука нещо нередно, ама и тъй ше мине. Хайде, отивай си." На другите пита, дават обяснения и т.н., указания, а на него каза: „Отивай си!" Към него е снизходителен. Значи само заради туй. Бързо общуване. Общуване, да. Аз по-трудно свързвам приятелство. Аз ще държа много на него. Той имаше по-остри пръсти, пръсти заострени, това са хора, които са склонни към бързи възприятия, ама по-бързо ги забравят Той беше с остри пръсти, моите са квадратни пръсти.
Сестра Николина Балтова. Тя живееше в града някъде зад сметната палата. Аз за първи път когато дойдох в София, там ме настаниха, на квартира в кухничката й, там за няколко дена, докато чакам. В кухничката й имаше едно миндерче и там спях, а пък тя беше вече на Изгрева, а пък брат Балтов беше в съседната стая, момичетата минаваха през кухничката и отиваха във вътрешната стая да спят. Тя имаше две дъщери, почти на моя възраст бяха. Но интересното тука, ще ви кажа един момент, когато изпаднах в едно особено положение, деликатно положение. Аз знаех да чета молитвите, присъствал съм на молитви и четях някои молитви,
знаех някои песни. Знаех ги, ама брат Стоименов ни ръководеше и след него мога да пея, обаче самостоятелно не мога. Братът станал рано и чувам аз, че чете оттатък молитва и не ми е удобно сега да го прекъсна, да отида, когато той си е почнал молитвата. Той е в молитвен дух. А да остана там, в кухнята, да си правя молитви, не можеше, защото две момичета непрекъснато минаваха. И щяха да ми попречат. Тогава се изпълняваше наряд от половин час и повече. Отидох при брата, той ми каза коя песен се пее там: „Благославяй, душе моя, Господа", обаче аз никога не съм пял пред чужди хора. Изпях само първия куплет, а то се пее три пъти и се продължава. Аз изпях само един път и спрях. „Брат, продължавай, продължавай още." Аз викам: „Стига толкоз." Пък аз се стеснявам, не мога да си намеря място и братът помисли, че аз съм от тези, дето се приспособяват или нещо такова и веднага затвори беседата и той не искаше да чете по-нататък. Да, помисли, че аз съм някакъв външен или случаен човек, или кой знае какъв, пък аз потъвах, изгарях от стеснение. Ей това ми беше спомена с брат Балтов. Брат Балтов купува одеала и др. работи да обзавежда къщата. Дойде някой и тя, жена му, Николина Балтова, го попита: „Не ти ли трябва някой стол? На ти, вземи си този стол, на ти едно одеао, на ти туй, на ти онуй." Той внася, тя изнася. Той внася, тя изнася и мисли, че върши волята Божия. Ама тя не работи, мъжът й работи, а тя оголва къщата. Че тя по този начин беше изпитание за брат Балтов, за мъжа си. А брат Балтов много приличаше на брат Боев. Малко по-височък от брат Боев, с половин глава. Много си приличаха брат Балтов и брат Боев. Тя беше домакиня. Той купува, а тя раздава, раздава, защото Учителят бил казал в една беседа, че Исус е казал: „Раздай всичко и тръгни, и ме последвай." Да, ама друг да работи, да печели, да събира, да пълни къщата, а друг, дето не работил, да я изпразва. Ето това е разминаване със Словото. Та някой път изпадаме в такива особени положения.
Сега мога да ви разкажа за брат Цеко Ятулов, с когото от 1925 до 1928 година живеехме заедно в София на ул. „Фердинандова", сега „Христо Ботев" 85, близо до английската легация. Сега там има блокове, но тогава живеехме там с него и Петър Арабаджиев и сестра Стойна, на тавана живеехме. Това беше по времето, когато се създаваше Изгрева. Все още сестра Янакиева живееше към Руския паметник, имаше там някаква стаичка, която беше обиталище на студенти, като прииждат студенти. Кой от где изпадне гладен, няма къде да спи, там сестра Янакиева ги посрещаше и всеки ще намери една супичка да хапне, колкото гладен, колкото и жаден да е. Борис Николов, Георги Радев и др., всички я знаеха като сестра Янакиева. Там, при нея отиваха студентите, нямаше къде да отидат и тя решава: вече Учителят като е на Изгрева, и тя иска да отиде на Изгрева. Събира си багажа, който не е много, за кола няма, пък на гръб да се носи май множко. Брат Цеко беше много услужлив в това отношение, Бог да му дава светлина, на никого не отказваше. Каквато и услуга да иска някой от него, ще я направи. Винаги с усмивка посрещаше и вършеше услуги. Брат Цеко, той беше по услугите. Един път сестра Янакиева му казала: „Брат Цеко, да ми занесеш багажа на Изгрева." Аз не съм присъствал, нов тоя смисъл. „Да ми занесеш багажа на Изгрева, там да се устроя." - „Да го занеса, сестра." - „Аз ще дойда да го приготвя и някоя вечер късно, когато има по-малко хора по улицата." Случило се обаче, че времето било тъмно, нямало луна и не се вижда и брат Цеко към 10-11 часа отива, но багажа предварително го приготвя, сложил едно върху друго, направил го като кула. Завира се отвътре, оставил една дупка, за да наблюдава. Багажът представлява няколко магарета, един тюфлек, сламеник, туй-онуй, магаретата обикновено легло, черги, възглавници и др., нагласил ги. Два пъти да отива, много е далече. То е 3-4 километра и оттатък още, стават 5-6 километра. Много става. Щото трябва да мине цялата улица „Скобелев", после цялата „Патриарх Евтимий" и по „Граф Игнатиев" нанагоре, много дълъг път и да отиде два пъти му се вижда много и затова натоварил багажа повечко и тръгва, и решава да го занесе на един път. Натоварва се и влиза под тази подвижна кула и тръгва, нощно време върви посред улицата, няма никакви превозни средства, да не пречат на него и той да не им пречи. Като наближава вече поста, дето се разделя пътят при Семинарията за Изгрева, там имаше пост. Сега няма май полицейски пост. Имаше навремето стражар да пази и той, стражарът, в тъмното вижда, че нещо се приближава, ама не може да разбере какво е това. Нито каруца, нито се чува звън, нито кола, нито се вижда нещо и в тъмното приближава към него, а пък безгласно и той, стражарът се слисва, уплашва се. Вика: „Кой е там?" А някой там отговаря в тъмнината: „Свой!" - „Абе, гражданино, кой си, как се казваш?" - „Цеко от далеко." - „От где си?" - „От слънцето." А пък тогава Учителят държал една беседа, в която казвал: „Като ме питат откъде съм, отговарям: От слънцето." И Цеко използвал готовия отговор и казал на полицая, че е от слънцето. „Абе, гражданино, ти шегуваш ли се, знаеш, че веднага мога да те арестувам" и веднага завърта телефона до участъка, идва човек и веднага го арестуват и го закарват в участъка, с багажа заедно. Отива на 8-ми участък. Значи пътя не му стига до тука пет километра, сега оше един километър до 8-ми участък, половин километър и нещо. И отива, а към 12-1 часа има там дежурен следовател. Отива, качва се на втория етаж, като оставя багажа долу и се качва, Следователят го пита: „Как се казваш?" - „Цеко от далеко" - „От где си?" - „От слънцето." - „Абе, гражданино", викнал той и чукнал на бюрото. Казал: „Ти се шегуваш, бе, знаеш ли, че аз мога да те пратя в затвора?" - „Ще ме пратиш, ако Господ е казал." Той му казал: „Казал, не казал, сега ще видиш ти." И ударил с юмрук един път бюрото. В тоя момент лампата се разлюляла. Разбрали, че има земетресение. Следователят забравил следствието, забравил всичко, скочил и бяга навънка. Всички се разбягали. Цеко останал сам, никой не го търси, слязъл долу, вземал си багажа, никой не го спира. Всичко се изпокрило, избягало и Цеко се връща и си занася багажа. „Какво носиш?" - „Багажа на сестра си." - „Коя сестра? Къде го носиш?" Ей такава една работа -спомен за брат Цеко. Нося багажа на сестра си, Цеко от далеко. От къде идва - от слънцето. Освободили го.
Брат Цеко как се подвизаваше. Понеже Учителят ни съветваше вечерно време и сутрин, когато намерим време, да четем Библията и да размишляваме върху нея, брат Цеко вечерно време ходи, ходи, ходи-къде ходи, посещения прави по приятели, спре се тук-там и се върне към 10-11 часа. Ама нали е казал Учителят да се размишлява, взема, отваря беседата и чете. Ами той отваря беседата, ама той вече е уморен. Докато прочете, една-две минути да прочете и заспива. А нали сме в една стая. Викам: „Брат Цеко, ами ти заспиваш, бе. Легни и се наспи!" - „А, не, не, трябва да размишлявам." И пак клюма, пак клюма, какво ще размишляваш, бе брате. Та така размишляваше брат Цеко, но беше интересно друго едно нещо, че беше предан, услужлив и се жертваше за другите.
Стефан Деветаков от Изгрева. Той още не живееше на Изгрева. Току-що беше дошъл от търновските села, как се казваше, забравих му селото. Научил той, че живеем на един таван без пари. Един месец с пари и един месец, когато вземем заплата 600 лева, по 150 лева давахме за наем. Ама там няма легло, на тавана занесеш си багажа, направиш си едно легло, целият таван е на разположение. А пък на тавана, там има всичко старо и негодно и пълно с дървеници. Денем, както и да е, но нощно време ни атакуваха милиони дървеници. За да се спасим от дървеници, всяка неделя купувахме по половин килограм нафталин. Нали насипваме, правим си аура, бяла аура от нафталин. Да не могат да минават. Ама дървениците знаеш, много са хитри. Катерят се горе по покрива и отгоре падат по лицата ни, и почват да те хапят. Заобикалят нафталина. Спущат се отгоре като с парашут. Една вечер казвам на брат Стефан, така и така. Вие може да дойдете, но трябва да питате хазаите. Ако ви приемат - добре, таванът широк. Ние там сме, сестрата в една стая, пък ние, братята, сме в друга стая. Там друга стая, ама де минал в една стая, де минал в друга стая. Такова, таванско. Нито измазано. И тогава той питал хазайката и тя се съгласила И той си донесе една чергичка и възглавничка, донесе си багажа под мишница и един ден до един от комините си устрои леглото. Аз предварително го предупредих: Брат, викам, има много мравки там, има много дървеници. Нощно време те излизат. „А-а, аз мога да живея с дървеници. От дървеници не ме е страх." Гледам и си викам,: „Брей, попаднахме на човек, който има власт върху дървениците." А той ми се усмихва „Зная как да ги командвам дървениците." И с интерес гледа така. Викам на приятелите си: „Него не го е страх от дървеници." Ще дебна, ще скоча и ще видим като излязат дървениците, какво ще прави. По едно време гледам през нощта, запалил той свещта - свети. Тук чукне, там чукне, чука, чука, чука, чука ... По едно време викам: „Брат Стефане, какво става с тебе?" -„Абе, остави ги, те никакво отношение нямат, не разбират от молитва." Той мисли да се моли и да им внушава да не го хапят. Хубаво, ама не става. Сутринта, без да се обади там на никого, събира си багажа и изчезна. Така напусна брат Стефан Деветаков евтината квартира с милион дървеници. Не му помогна нито молитвите, нито внушенията към дървениците. А се смяташе за окултен ученик. Три години изкарахме на тоя таван. След туй аз се прехвърлих на Изгрева вече. Лятно време бяхме на Изгрева. А на поляната килим - от многоцветни треви и цветя. Образи на ученици многоцветни и разнолики.
Като бях кмет в Тополица, сестра Савка Керемидчиева дойде у сестра Стойка. У тях се бяха събрали и аз отидох да я видя. Бяха се събрали много хора. Помолиха я да разкаже нещо. Тя разказа една случка с Учителя: Един път Учителят дълго време не слезе долу. Цяла седмица не слезе долу. Ние бяхме в тревога. Не слиза. Нито храна получава, нито нищо. И следихме кога Учителят ще слезе долу и когато слезе, всеки бърза да отиде да му целуне ръка, да вземе неговото благословение. По едно време видял, някой слиза, отивам, посягам, искам да му целуна ръка. Той се държи строго и казва: „Аз не съм вашият Учител." Тогава аз се сетих да питам: „Ами кои сте?" - „Аз съм един от неговите първи ученици или предани ученици." Така е отговорил. А тя тогава попитала: „Ами къде е Учителят?" - „Учителят е на конгрес на Слънцето. Аз съм пратен да пазя неговото тяло. Да го извадя навънка, по естествена нужда, да се освободи тялото, да не се обременява." Тя тогава казва: „Виждам Учителя, коса, брада, всичко на Учителя, изразът не е на Учителя." И заради туй какво е казал? - „Аз не съм вашият Учител." -,,А кой сте вие?"-„Негов ученик или негов приятел, пратен съм да пазя тялото му." Туй ни каза, да. Всички слушахме в недоумение. Кой е истинският Учител? Онзи, който дава Словото, в него е Духът на Истината.
За Савка Керемидчиева мога да ви кажа още една опитност. Сестра Савка отива много години наред на бивака. Когато имаше официален празник се отиваше на бивака. Учителят в неделен ден никога не отсъстваше от Изгрева, като че беше дал обезателство пред небето винаги неделен ден да си бъде на катедрата. Има ли обаче друг празник, тогаза уреждаше обща екскурзия до бивака Ел Шадай. И така сестра Савка много години наред като стенографка и с другите приятели отиваше на екскурзии до бивака. Но един път у нея се явило желание, нали с Учителя била ходила, с голяма група също, но самичка никога не е ходила. Та била пожелала веднъж самичка да отиде на Витоша, обаче трябвало да спази едно правило: Учителят бил казал: Когато предприемате нещо, обаждайте се. Така и тя отишла да се обади на Учителя. „Учителю, искам да отида самичка на Витоша!" - „Идете!" - отговорил той. И така, един ден тръгва тя самичка още в тъмни зори, минава през Симеоново, както обикновено и нагоре по тъмното, по урвите - тогава не е имало такъв път, какъвто има сега. Сега вече пътят е очертан, дори сега има някаква станция преди голямата урва, пресича се и се тръгва нагоре. Като стига там пада гъста мъгла и вече не може да види накъде да се движи. Спряла и започнала да се моли: „Учителю, изгубих се!" И в туй време чула зад гърба си като че ли някой стъпил на някаква суха пръчка и я счупил с крака си. Обърнала се и видяла Учителя, който й посочвал накъде да върви, мълчаливо само посочил посоката. И тя си рекла наум: „А, значи Учителят е тука. Той ме следи." И поела нагоре по посоката. След малко мъглата се загубила, денят бил ясен, светъл, хубав и Савка прекарала един прекрасен ден. Вечерта, като се върнала, бързо отишла да се похвали наУчителя: „Учителю, много ви благодаря, че ми съдействахте." А Учителят се държал така, като че както казват „ни лук ял, ни лук мирисал", а всъщност той и бил посочил пътя в мъглата. А той не обърнал дори внимание на нейното изказване. Все едно че не е било. Метод на Учителя.
Искам да подчертая, чеУчителят, като правеше известни неща, ги правеше по такъв начин, щото да минат като обикновени, незабелязани. Не знам поради какви съображения, но така постъпваше Учителят. „Вие мислите, че Учението не се разпространява - в света има толкова много хора, а ние тук сме толкова малко. Ако аз искам учението да се разпространява тъй, както вие мислите, ще изляза в София и ще върна някого от смърт и тогава веднага ще дойдат тук от Европа, ще дойде толкова народ, че вие всички тук от един километър не ще можете да ме видите Ако стана популярен, ще дойдат не само от Европа, но и от цял свят хора и вие няма да можете да ме видите, защото ще бъдете далеч от мен. Трябва да знаете, че аз не съм дошъл за тях, аз съм дошъл за вас и заради туй представям нещата като обикновени работи." За света той беше закрит, но открит за нас чрез Словото си.
Брат Петко Епитропов беше застрахователен деятел към някакво дружество. Ходеше из България, сключваше застраховки. Край тая работа вършеше и братска работа. Той беше от хората, които имаха най-жива връзка между София и провинцията. Чрез него се поддържаше най-добра връзка. Като обикаля страната, веднъж от Варна отива в Шумен. В Шумен отива на Цани Боздуганов на гости. Цани Боздуганов е бил тогавашният ръководител на братството в Шумен. Това трябва да е било около 1930 година. По-късно ръководител беше Петко Христов, след като се помина Боздуганов. След П. Христов тогава нещата се разводниха така. Та отива на гости на Цани Боздуганов, който работеше някъде като архивар. Навярно работата му е харесвала, защото дълги години стоя на тази работа. Веднъж, като се връща от работа, заварва в къщи Петко Епитропов, който му дошъл на гости. Жена му на Боздуганов - Златка, била радостна, че им дошъл гостенин и вечерта се събрали всички на трапезата. Сложили супата за вечеря и след това Боздуганов казал на Златка: „Хайде, докога ще ни мъчиш така, донеси печения заяк!" Като чул „печения заяк", той стоял като на тръне и чакал да види какзо ще донесат. Обаче всички били сериозни, никой не се засмива. По едно време сестрата казала: „Бъдете спокойни, за всяко нещо ще му дойде реда." По едно време излязла, отива в кухнята и се връща, като носи едно плаке, покрито с бяла хартия: „Ето ви печения заяк!" Слага го на масата и като го открива, това били едри картофи, обварени и запечени с прясно масло на фурна: „Ето ви вегетариански печен заяк!" - „Хей бе, брат Цаньо, абе акъла ми изкара, бе!" - и се смеел брат Епитропов и после където отивал, разправял за вегетарианския печен заяк, който бил ял в Шумен.
Сега ще ви разкажа един спомен за брат Цани Боздуганов. Преди години брат Върбан Василев от село Дивдядово, сега е квартал на Шумен, ми разказа следната опитност: През 1938 година бях болен от туберкулоза, бях в много тежко положение, лекарите не можеха да ми помогнат, аз отчаян отивам при брат Цани и му казвам: „Тежко болен съм, какво да правя, не знам." - „Чакай, рекъл, да видим какво Господ ще каже." И влязъл в молитвената си стая и стоял там 1/2 до един час сам в стаята. И след това ми казва какво да правя. Не помня обаче лекарството, което ми каза, направих това нещо и след три седмици аз бях закрепнал вече. Значи Господ му казал - той влизал във връзка с невидимия свят по някакъв начин, чрез молитва, и му казали какво да прави братът и да получи облекчение. В. К.: Това е интересна опитност. „Бог е силен да го прави, защото с Божията сила сте вардени чрез вяра за спасение. " (1 Послание на Петър, 1 глава, ст. 5.)
Акордеонистът Стоян Георгиев Димитров от Варна. Майка му била болна и отишла на минералната баня в Горна баня да се лекува. През това време той отива в София да се срещне с Учителя и да го пита какво да прави. Отива, но Учителят е на поляната, а той не смеел да отиде при него. Иска да отиде, но се стеснява. Учителят отишъл до горницата - стаята си, върнал се и пак отишъл на поляната и седнал при другите. Най-накрая Учителят го повикал. Значи Учителят видял стеснението му и го повикал. Стоян казал, че иска да го попита нещо и разказал какво е положението на майка му. Учителят знае, нали, но той, Стоян, му го казал, Учителят му казал какво лекарство да направят и след като приложили наставлението на Учителя, тя оздравяла. Това ми го разказа Стоянчо, но интересното тук беше, че Учителят стои на поляната, отива до стаята си, връща се, а Стоян се стеснява, не смее да го пита. Учителят, значи, му дава възможност да се освободи от стеснението, да се срещне с него, защото вижда, че Стоян е напрегнат, а външно няма смелост да отиде и да се срещне с Учителя. И тъй, Учителят го поканил, повикал го и той си казал болката, за която бил отишъл. Защото законът е такъв, че трябва да поискаш, за да ти се даде. В случая Стоян е трябвало да поиска, за да му бъде дадено наставлението от Учителя. Който има нужда, той пръв ще поиска,
Сега ще разкажа за Петър Камбуров - цигуларят от Стара Загора. Има и друг Петър Камбуров, математик от Казанлък, който е негов братовчед. Петър Камбуров - цигуларят, разказваше как отишли веднъж в Търново да приготовляват за събора. Къщата на градината отдавна не била препокривана, а се налагало да се извърши тая работа, но времето не било стабилно, а дните за събора наближавали. Учителят запитал: „За колко време ще я препокриете?" - „Учителю, до довечера." -„Гледайте по-скоро" - отговорил той. Времето са разваля. Камбуров разказва: „И ние работим светкавично. Прехвърляме, прехвърляме, прехвърляме, като че имаше и други помощници да ни помагат, дето се казва, невидими помощници. Но бурята пристигнала, а покривът непокрит. Обаче Учителят отишъл зад къщата и продумал някакви думи, но какви, не се знае. Бурята се отклонила за известно време. „След два часа, макар че ние бързо прехвърляхме, но все пак остана да сложим капаците отгоре, но дъждът вече дойде. Докато сложим капаците, дъждът се изля като из ведро, измокри ни, докато слезем от покрива. Та дъждът ни почака, почака ни, но пак ни намокри. Все пак успяхме да препокрием колибата. Всички вътре бяха на сухо."
Аз бях един от най-младите хора, които участваха в списанието „Житно зърно" и то беше по настояване на Борис Николов и на Георги Радев. Защо младите хора стоят настрана, трябва да ги поканим. Така ме накараха да напиша някоя статия. Нещо, което те интересува, напиши го и го дай. Ние ще го проверим и ако е хубаво, ще го публикуваме. И наистина ме изненадаха. Проверяваха статиите, което е излишно го махат, обаче никой не добавя нищо. Да съкращават може, но не могат нищо да добавят от себе си. Брат Боев много ми помагаше и Жорж някой път е проверявал, та единственият аз бях, който участвах от най-младите хора, като студент още и в реализиране на „Житно зърно". Помагах със статии. Публикувал съм от 1930 до 1940 година в десетина броя. Там нещо съм публикувал статии. Даже имам една в един брой, сега ако го бях запазил, викам, щях да ти я подаря. Един брой в списанието има статия „В училището на природата", тъй съм го озаглавил, Аз съм писал за мълчанието в едно от списанията, „За мълчанието" Различни теми сме разработвали. Но една от темите беше: „Вегетарианството като идея за побратимяване". След като я публикуваха в „Житно зърно", редакторът на толстоисткия вестник дойде на Изгрева и ме намери. Слав Делкинов, който беше редактор на вестник „Свобода". Каза ми: „Събев, идвам специално при тебе. Говорих с Йордан Ковачев." Йордан Ковачев беше отговорен редактор на списанието, макар че не живее в София, на списание „Свобода", на вегетарианците - толстоисти. С поръчка от Йордан Ковачев да те поканим да станеш постоянен сътрудник на вестника. Много ти хареса статията. И друго: пожелахме да отпечатаме статията във вестник „Свобода". Обаче да позволиш да не пишем, че я преписваме от „Житно зърно". Викам: „Позволявам ви!" Щото ще кажат и други преписали от тук и там, събирал материал, другите нямат тези сътрудници и събират материал от другите печатни издания. Викам: „Пишете както е публикувана статията." -„Вегетарианството като идея за побратимяване", тя е многохубава статия, ако я намериш някога, прочети и ще видиш. Много статии съм писал, във вестник „Братство" писах. От 1930 година съм почнал във вестник „Братство" и „Житно зърно", до 1943/1944 съм поддържал връзка с тях. Обаче първата си статия съм написал, както вчера четохме, на 2.10.1928 година по въздържанието към „Светло утро" , публикувана във вестник „Светло бъдеще". Това е първата ми статия, в 1928 година съм почнал като студент. И по-нататък вече брат Влад Пашов, един път като отиваме на работа, аз отивам в държавната печатница, той отиваше в печатницата на „Земеделско знаме", където работеше. „Абе, Георге ти такива хубави мисли, такива хубави разсъждения имаш, защо не вземеш да напишеш някои статии?" Ама не знам, викам, какво да пиша. „Ето виж на „Правила за живота", „Правила за храненето" и за други, виж колко правила", ми каза. И вземах и ги написах и те ги публикуваха веднага и той ми отвори вратата във вестник „Братство" в Севлиево. Това бе първата статия зъв вестник „Братство" и след това започнах вече редовно да пращам. Те ми одобряваха работите и ги печатах. Там съм публикувал към 100 статии във вестник „Братство" на Сава Калименов, той ги издаваше.
Като бях словослагател в държавната печатница, те тогава преведоха книгата „Шесто чувство" от Шарл Рише и ми писаха във вестника, че превели такова нещо. Пък аз таман бях словослагател и даваха ни задача да можем да правим като словослагатели корица на книги. И аз вземах и по своя инициатива написах такова за „Шесто чувство" от Шарл Рише, автор еди-кой си и пр, и пр. написах го и изпратих копие. Те го харесаха и намерили същите букви и напечатаха книгата с копието, което аз дадох за "Житно зърно". Как, казаха, си попаднал на много точно клише за печат, Като спомен от словослагателството книгата „Шесто чувство" е написана с шрифт „епоха". „Шесто чувство", широки, такива, тлъсти букви. Така че имаме и подходяща журналистическа дейност. Тя е отпечатана и трябва да се провери.
20. ЛЕТЯЩОТО КИЛИМЧЕ НАД ИЗГРЕВА
Д-р Михаил Стоицев, зъболекар е той. Михаил Стоицев разказва един път на моя дядо, Геогри Куртев, на градината, следната своя опитност: Един път се бяхме събрали много хора на езерата на летуване и Учителят каза: „Днеска ще отидем на екскурзия до Съзерцанието". То е на едно закътано място и много трудно се отива до него и туристи почти не минават оттам. То е най-чисто и най-хубавото езеро. Като отидеш там, се чувстваш като в църква, по време на молитва така. Много хубаво, мистично настроение дава. И като казал Учителят, че ще отидем на „Съзерцанието" след закуска, брат Стоицев решил да тръгне по-рано, защото върви бавно и едва се крепи. После из планината, там няма пътека. От камък на камък стъпваш, някои камък се мърда, някой не се мърда, всеки момент можеш да паднеш. Та той, за да съкрати така, тръгнал напред, преди да тръгнат другите, за да вземе малко преднина, да може да стигне навреме. Вървял така, но гледал само пред себе си. И катерил се, катерил се и гледа, че се е отклонил от пътеката. По едно време се покатерил на една скала и се огледал, видял, че отвсякъде е пропаст. Откъде се е покатерил на скалата, не може да разбере. Рекъл си: „Ами сега как ще сляза от това място, как се покатерих и сега как ще сляза? И взех да се моля: „Мили братя, само вие може да ми помогнете!" Докато се молех така и неусетно съм заспал. А пък преди да се помоля, гледам хе-е-е долу, по пътеката вървят върволица хора, един по един се точат мъже и жени, отиват по пътеката, но доста нагоре." А той се отделил на една скала. „И по едно време, когато се събудих, се видях на няколко крачки от пътеката и хората минават край мене и шлифера на ръката ми, нищо не съм загубил. Станах итръгнах, Включих се в редицата итръгнах с другите нагоре." Това разказал брат Стоицев на брат Куртев. А брат Куртев ми го разказа на мене. как „братята" му помогнали, когато бил на тая скала и отвсякъде е пропаст и от която не може да слезе по никакъв начин. Той беше вече в доста напреднала възраст, към 80 години по него време. В. К.: Най-вероятно са го приспали, поставили са го в безтегловност, пренесли го и са го поставили там. Друг начин има ли? Г. С.: По някакъв начин. Но най-важното е, че са го приспали. Те приспиват, съзнанието не участва и тогава го пренасят. За духовната сила граници няма. Има такива мощни духове, които могат цели параходи да преместят от място на място. И ако си чел Библията, на едно място има един такъв случай, един от апостолите пътува някъде и по едно време го настига една двуколка, някакъв царски човек пътува с тая двуколка и видял апостолът, че велможата чете Библията. Той се приближил до него и запитал: „Виждам, че четете Библията. Като четете, разбирате ли я? Добре ще бъде, ако някой може да ми я разтълкува. Ако може, качете се при мене." И го поканили тоя от апостолите, той се качил и започнал да му тълкува и му обяснявал, обяснявал, обяснявал му, дошло време и до Христа и апостолите и царският човек рекъл: „Какво ми пречи, ето вода има, минаваме река, ето вода има, какво ми пречи да се кръстя." Слязъл, кръстил се и заминал, а апостолът веднага изчезнал. Значи този. който го кръстил, който бил с него и цели часове и му разяснявал от пророк Исая в Библията, кръстил го и след туй веднага се трансформирал и изчезнал. Написано е, че Господният Дух го грабнал и го пренесъл на друго място и се е явил, да речем, на 200, 300 километра или 500 километра надалече, пренася си тялото, неща, които са като приказки с летящото килимче от 1001 нощ, но за окултната наука това нещо не е невъзможно. Може да звучи като приказка, но това е истина. Има мнозина такива случаи с Учителя и учениците му.
На тази снимка това е Иван Белев. Знам, че английски знаеше. Това е професор Иван Белев. Бил е преподавател в Свободния университет, но понеже с директора бил на нож, той го уволнява. И той по-нататък, понеже бил в напреднала възраст, вече не търси държавна служба. И да не го запомниш, няма значение. Само ти го обяснявам, Бяха публикували една статия във вестник „Братство", не помня какво заглавие имаше. Брат Белев прочел статията и дойде да ми се обади, направи ми една бележка, че някои мисли съм ги разместил, не както са дадени в оригинала. И това ми направи забележка, си спомням. Добре е, каза, да се държи точно. Туй ми казваше.
В. К.: Нещо да си спомняте, някоя друга случка? Г. С.. За сестра Милчева. Не знам, един път Учителят при нея ли е отишъл, тя ли го е подстригвала, кой го е подстригвал, и от подстригването останал кичур коса от Учителя, от брадата му и косата му и т.н. И тя е вземала и я събрала и я запазила. Идвал брат Челебиев. Може да не е от значение, но е интересно като случка. Тя му казала на брат Челебиев: „Ако искаш да имаш от косата на Учителя като талисман." И му дава едно снопче коса от Учителя. Тя била напоследък много болна и постоянно викала: „Учителю, Учителю, не мога, помогни ми! Помогни ми, Учителю! Учителю!" Това е в къщи. А Учителят е на Изгрева. Най-после Учителят й пратил хабер и рекъл: „Абе кажете на тая сестра да остави тоя телефон, не ме оставя да работя. Постоянно; Учителю, Учителю, Учителю!" Значи по телепатия. Той получава мисълта й и не може да работи от нея. А той трябва да работи, да приготвя беседата, Словото си. „Кажете на тази сестра, стига вече с този телефон!" Та има и невидими телефони. Ние знаем само този телефон, ама има и други телефони невидими. Най-напред има невидими телефони, пък после идва този. В. К.: Ставаше въпрос за кичура коса. Г. С.: Кичурът коса. Той, Челебиев, беше ми хазяин, той ми каза, притежавам, каза, туй, ама и аз тогава не обърнах внимание. Можеше да вземе човек нещо, то има своето влияние,
Обаче мога да ви кажа друг един случай. Сестра Милева ми го разказваше. Веднъж бяхме на екскурзия. Носех едни резервни обувки. Кога погледнах, на Учителя краката мокри. Викам: „Учителю, нося едни резервни обувки, да ви ги дам да се преобуете!" Носех и чорапи, дадох му и тях, и той се преобу. Вземах неговите, мокрите и ги изсушихме. Като се върнахме, изу обувките и ми ги даде и аз вземах, че ги изстъргах, изчистих ги, измих ги и т.н, А то не трябвало да ги измива, трябвало да останат с това. Те били напоени с такава духовна енергия, която може да бъде много полезна. Ама аз не знаех, казва сестрата. Измих ги и после като научих, че колко много съм загубила, съжалявах много. Това ми разказа сестра Милева. Тя беше вече 90-годишна, когато ми разказваше това нещо.
Един път - каза - направих баница, занесох на Учителя и той ми върна тавата, а вътре имало укрухи от баницата останали. Не ги хвърлих аз на пиленцата или на другите животни, ама вземах и ги събрах в едно пликче и 10 години давах аз от тези укрухи на някой болен от стомах, главоболие или нещо друго някакво нещастие в семейството, там отидоха. Щом ги изяде, веднага му се оправят работите 10-20 години си служих с тези укрухи, добре, че ги събрах, ей така, колкото на пиленце да се даде." Значи каква сила има всяко нещо, което е минало през Учителя. Учителят не е като нас, както го виждаме, с брада и мустаци, както ние си мислиме. „Вие мислите, че това е Учителят, с брадата и мустаците. Това е автомобилът ми. Аз като изляза от автомобила, няма да имам брада и мустаци. Как ще ме познаете? Сега тук ме познавате по брадата, а инак как ще ме познаете?" Тъй казваше Учителят. То тази сестра, значи, с тези укрухи от баницата после вече на много хора е помогнала. А затова е, да се сети човек навреме, да го запази,
Учителят работел със сестра Савка Керемидчиева, подлагал я на житен режим много пъти и други задачи и давал и т.н. Имало е и особени задачи за нея, да се подготви, за да стане един по-добър приемник. Защо я е подготвял, не зная, обаче по-късно разбрахме. След като се върнаха латвийците в 1939 година, 20-30 души дойдоха, от други държави дойдоха, бяха се събрали доста чужденци на езерата. След като се свърши съборът, те се върнаха. На следващата година ли беше, не помня, Учителят праща Савка в Латвия, Естония и др., праща я. Изпраща я със задача да говори за учението и я предупредил: „Там ще говориш от мое име." Тя говорила от негово име, обаче така говорела, всички чувствали, че Учителят е в нея. След като свършила беседата, целували й ръка, както целуват ръка на Учителя. Те поздравяват не нея, те поздравяват Учителя. А то е чрез житения режим, на който той я подлагал, да се пречисти нейният етерен двойник и да стане добър проводник. Той оттука предава, а тя там говори. Тя там говори по невидимия телеграф и е държала беседи от Учителя чрез Светия Дух, изпратен от него. Просто съзнанието на хората, душите им се били издигали в друг, небесен свят. Това го има в „Ученикът Аверуни", писано е от Буча Бехар. От Буча Бехар е писано.
Там, например, се казва, че тя си била направила една рокля, бяла рокля с някакви черни точки, някаква бродерия. Учителят не е харесал роклята. Понеже имала деколте, женствеността се подчертавала, бюстът се. подчертавал и Учителят въобще не е харесал тая рокля. „ Щом Учителят не харесва тази рокля, аз не трябва да я нося!" Вземала роклята, заляла я с газ, турила я в печката и я запалила. Рекла си: „Свърши!" След като угаснала печката, отворила и какво е било учудването й, когато видяла, че роклята не е изгоряла. Газта изгоряла, а роклята не изгоряла. Цялата рокля се била запазила. Ето ви едно чудо. С газ полята, запалена, печката бумтяла и когато смятала, че в печката нищо няма, извадила роклята цяла-целеничка. Обаче тя вече не я облякла, защото имала деколте. Това е написано от Буча Бехар „За ученика Аверуни".
Тази жена (на снимката) се казваше Мария. Тя отначало посещаваше Братството и някои наши хора я подпомагаха така, понеже нямаше средства, обаче тя туй нещо го превърна един вид като професия, като че са длъжни да я поддържат. Тя нито търсеше работа, нито нищо и понеже престанаха да й дават, тя отиде и се продала на поповете и поповете й плащаха за това нещо, да носи тази табела: „Жертва на Дънов". И поповете й плащаха за тази работа. Идваше даже пред/ Изгрева/ салона. Тя се казваш Мария, коя, забравих. В началото нашите хора я подпомагаха, но тя го превърна като задължение към нея, да й дават. Значи злоупотребяваше с добротата, която проявяват към нея. Тя смяташе, че братството е длъжно да я поддържа и тя, понеже престанаха да й дават помощ, тя отиде при поповете, които и плащаха за тая работа. Та тя се явяваше навсякъде като агитация против Учителя. За какво е станала жертва? - Че не й дават пари, да й уйдисват на мързела. Ей такива работи. Страшни работи. За нас името наУчителя бе свято. А за света бе мерзост. Нещата се повториха отпреди 2000 години.
За сестра Попова. Особеното за нея беше това, че тя, като слуша беседите, в туй време прави известни движения така. Не се съобразява с това, че прави впечатление на хората. Духът я ръководи да прави известни движения. Не са лоши движенията, обаче прави впечатление и хората, които идват отстрани, казват: "Тази жена защо си вири ръцете, защо така?" Тя била много силен медиум и на много хора е казала неща, които са се сбъднали. За нея толкова мога да кажа. Повече би могла Невяна Неделчева да каже.
Нещо друго. То трябва да е било около 1940 или 1941 година. Един брат минава край Изгрева и Учителят от балкона го повикал, той се наричал брат Симеон Арнаудов, Дякона. Той работел в града, а семейството му живееше на Изгрева. Учителят го повиква и му казва: „Иди да кажеш на брат Боев да се приготви утре за екскурзия. Ще отидем само двама, обаче да вземе три прибора. И за това никому няма да казва. Двама отиваме, но да носи три прибора." Симеон казва това на брат Боев и брат Боев се приготовлява и сутринта на определеното време тръгват, отиват още по тъмно. А обстановката е зимна, имало навалял сняг. Пристигат там, сядат на това място зад тази скала, където обикновено сядаше Учителят, наподобяваща стол, Пред него имаше направено огнище и около огнището наслагани камъни, на които сядаха тия братя или сестри, които са поканени при Учителя. Някой път има някои приятели, поканени от него, които сядат на тях. Та там седнали с брат Боев. Брат Боев веднага стъква огън и след като намерил сухи дръвца, турил чайника да се стопли с вода. Изважда приборите за чай и докато ги сложи, ето пристига човек при тях. Той бил облечен с каракачанска носия, с интелигентна физиономия, не приличал на селянин. Питат го откъде идва, а той отговаря, че пристига от Самоков, а отивал в София. Учителят го поканил да пият по един чай, да закусят заедно. Брат Боев си казал: „Ето защо носим три прибора." Пили чай, разговаряли. По едно време брат Боев рекъл да извади бележника си, да запише нещо от разговорите, защото очаквал интересни неща да запише. Обаче Учителят казал: „Оставете бележника, няма нищо да записвате!" Така продължил разговорът. Какво са говорили, не се знае, но брат Боев запомнил смисъла на разговора - че този човек го праща Учителят със задача, понеже тогава, до 1941 година, германските войски нахълтаха във Франция и им бомрардират историческите паметници. Учителят му бил дал задача да отиде и да запазят историческите пометници. Тоя човек само изпива чая и тръгва и тъкмо заминал зад скалата, и Учителят казал на брат Боев: „Кажи му да се върне, че забравих нещо да му кажа. " Брат Боев става и отива до скалата по стъпките на гостенина. Но оттам нататък нямало никакви стъпки. „Учителю, никакъв човек не се вижда, нито пък стъпки има за напред! Къде отиде тоз човек?" Учителят рекъл: „Аз нарочно те доведох да те срещна с него, за да присъстваш и да видиш. Той има важна задача, да отиде в Европа и да свърши някаква работа." Проявленията на Учителя бяха неуловими за нашите човешки съзнания.
22. ВЪТРЕШНАТА МИСТИЧНА ВРЪЗКА У ЧОВЕКА
От 1925 до 1930 година живях на бул. „Фердинанд", сега „Христо Ботев" 85, близо до английската легация. Хазяинът ни беше Йордан Савов, бивш пощенски чиновник. Той имаше също тъй брада като Учителя, също дълга коса и някои хора просто го объркваха и някой път отиваха да му целуват ръка, като мислеха, че е Учителят и чакат нещо да им каже. Пък нали той не е Учителят - може да е от добрите ученици, но не Учител. Той имаше триетажна къща. Ние живеехме отначало на неговия таван с брат Цеко, брат Арабаджиев и сестра Стойна и Стефан Деветаков. По-късно в двора имаше стара къща, ние живеехме с моя брат там, той беше семеен и аз живеех при тях вече. Та аз живеех долу, това беше до края на 1929 година. Брат Йордан Савов се беше качил на ябълката в двора, да ореже някои сухи клони, хубаво, ама как се подхлъзна по едно време и пада от ябълката, от 3-4 метра. А той беше над 70-годишен. Като пада обаче нищо не си счупва и не се удари лошо, та извикал: „Господи, благодаря ти, че ме запази!" Горе зет му от трети етаж гледа и казва: „Абе, дядо, ти на какъв Господ благодариш, абе ти щеше да се убиеш, бе." - „Ами затуй, защото не се убих, затуй му благодаря я! Защото не се убих." Стар човек да падне от 4-метрово дърво и да няма никакво нараняване. Това показва, че е имал буден ум. Буден човек. В. К.: Аз виждам някои снимки, че е имитирал Учителя. Г. С.: Той прилича на Учителя, не че го имитира той. Не, не, не го имитира. В. К.:3а мен е имитация - съща брада, коса, прическа, като артист. А иначе погледнеш - обикновен човек.
Г. С.: За сестра Йорданка Жекова малко зная, но зная, че като девойка е била много религиозна, много предана и може би под влиянието на Учителя тя се е задомила за д-р Жеков който е значително по-възрастен от нея. Доколкото зная, те не са имали семеен живот. Тя е била само проформа негова жена. Готвела му е, чистила му е, всичко е вършила, каквото трябва, но не му е била съпруга. Не са водили съпружески живот. Верно, че това нещо не може да се провери, но такова е впечатлението на мнозина. Учителят е имал голямо доверие в нея и най-често тя е чистила неговата стая. Възможно е той да й е възлагал това нещо. Един път, това е било вече към края на 1943 година, Учителят й дал една книга и й рекъл: „Сестра, може да прочетете тази книга." - „Да, Учителю, може да я прочета, но сега имам друга работа, друг път ще я прочета." И Учителят тогава не й дава книгата, а пред нея я скъсва, туря я в печката и я изгаря. Това е бил някакъв негов дневник. Учителят години наред си водел някакъв дневник и намерил в нея за най-достойна да прочете тоя дневник, но тя, като не го оценила, той бил огорчен и затова изгорил дневника. Казал само, че българинът не заслужава, скъсва го и го туря в печката, което означава, че българинът гледа първо да свърши своята си работа, а след това Божествената, ако му остане време.
В. К.: Какво ще кажете за тази снимка? Г. С.: Този брат на снимката е бил тежко болен. Казват на Учителя, че е тежко болен и Учителят отива да го посети. Когато Учителят отишъл при него, той бил почти в безсъзнание, обаче Учителят видял, че братът шепне нещо, наклонил се към него и разбрал, че братът произнася молитва, произнасял „Отче наш". Тогава Учителят казал: „Не се безпокойте, братът ще оздравее." И наистина, братът след някое време се възстановил. Живял след това още известно време, което показва, че произнасяйки молитва, братът се свързва с Невидимия свят. Това е мое тълкувание. А щом има връзка с този свят на хармония, оздравяването му е сигурно, защото по-силен от Бога няма на тоя свят. Като видях тази снимка, аз си спомних тази случка с брата. Тук аз съм заснет близко до Неделчо Попов, т.е. сме един до друг. А този брат е високо горе с брадичката. Той беше софиянец и живееше там, където е сега Дворецът на Културата. Та Учителят бил поканен да го посети, което посещение ви описах.
За сестра Василка Тодорова от Варна, която се намира над Шишков в същата снимка, зная от нейни близки, от тях съм чувал, а не от нея. Един неделен ден рано взела да си приготви нещо, за да бъде свободна и в 10 часа да може да си отиде на беседа. Имала всичко за яденето, обаче й трябвали три глави лук, а нямала такъв. Казала си: "Мога да взема от всяка съседка и тя щеше да ми даде, ама нали ще кажат, каква домакиня пък да не си набави лук, та да иска в последния момент и не отидох да поискам от хората и продължих да си гледам другата работа." Обаче три глави лук й трябвали, упреквала се тя, как да остане тя без лук! Гласно се сърдела на себе си тя. Но каква била изненадата й, когато излязла навън от къщната врата, видяла три глави лук, поставени до вратата, та били и вързани, точно колкото й трябвало. Рекла си: „Кой ли ме чу, когато аз на себе си говорех, та ми донесе тия три глави лук. Предполагам, че съществата са ме чули и са ми помогнали невидимите бели братя."
23. ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ СЪБЕВ
В. К.: Искам да ви запитам за вашето творчество. „Пред прага на загадъчното", това са вашите опитности. Г. С.: Правил съм обиколки из цяла България и съм записвал опитностите на приятелите. Разказвал съм им, както и те са ми разказвали и съм ги записвал. Това са спомени в три-четири тетрадки, но тия тетрадки са разпръснати и не знам дали мога да ги събера на едно място. В. К.: Аз съм срещал тетрадка, в която вие сте ги номерирали опитностите. Г. С.: Отначало беше така, но после взех да ги преписвам наново за по-чисто и да ги подреждам, тогава вече изпуснах номерата. Аз съм писал в четири тетрадки, но ги нямам налице. Те са раздадени. Това е по първата част. По втората, „Очите на Събка" - разкази. Това представляват 20-30 разказа из живота. Трябваше някак да ви прочете или пък да ви разкажа някои работи. Това са мои разкази общо из живота, мои разкази. „Мисли и афоризми", ето ги тука има към този сборник. „Стихотворни пътеписи", това са из служебния ми живот, когато работих в ДЗИ-то, работих в Министерството на труда, тогава сме ходили на обиколка из България и съм записвал какво сме преживели, дадено във форма не на разказ, ами като пълен пътепис. До Варна сме ходили, до Панагюрище, Балчик и т.н.
„Колонията в Мъглиж" в 1947 година и 1948 година, благодарение на брат Георги Тахчиев, гимназиален учител през ваканцията, използваше времето да събере децата на нашите приятели от братството, момчета, момичета, като почнеш от второ отделение до по-големите. Там ги занимаваше, бяха, как да кажа, там живееха, там се хранеха, там свиреха, пееха, занимаваха се, подготовляваше ги като хора, бъдещи членове на братството. Децата на братството в Мъглиж. Описание на този живот, който още в Търново бе даден по форма. Аз мисля, че носех един екземпляр за тебе, но го нямам тука. То е в такава корица, портокалова. Значи няма я. Другото беше: „Биографични бележки за Георги Куртев", „История на братската градина в Айтос" . Това е тази книга, която е при тебе, това е. Един ден, ако имаме възможност, да го размножиме, ще имаш един екземпляр от него. По-нататък имаме „История на чешмата-паметник в Тополица". В Тополица Братството направи през 1929 година една чешма в полукръг с 12-те зодиакални знаци от астрологията, които са дадени в голяма форма, Овен, Близнаци, Рак, Лъв и т.н. Всички тези знаци са дадени. Аз съм описал тази чешма как е направена и т.н. Но тази чешма в миналите години я развалиха и сега остана една обикновена чешма. По-нататък, „Четиво за забавни размишления". Това са разни случки, които съм описал в сборниците, отделно съм ги разказал на някои хора и съм ги записал така, отделни случки, събрани в един по-малък формат, по-малък от сборниците. „Плодове от моята градина", там пък съм турил разкази, басни, мисли, афоризми, всичко съм събрал в един сборник, да не се загуби и съм го озаглавил „Плодове от моята градина". А „Бисери на размишлението", също мисли и други от Учителя и други мисли, върху които съм мислил върху тях и съм ги подредил така като поезия. „Сборни стихове", това е мое лично творчество вече, част от което сега в момента притежавам. „100 гатанки", басни - около 30 басни имам тука, поеми, но най-хубавата поема е за „Василии Врач". Друга поема имам за Жана Д'Арк, друга имам за Джордано Бруно, за Галилей, за д-р Петър Берон, имам една поема за Злото, тука мисля, че има един екземпляр от нея. „Полезни съвети", имаш един екземпляр то тях. „Методи и правила", това са неща от беседите, от които може да се ползва ученикът. Преписал съм ги така, те са в голям формат. Доста правила са, но не мога да кажа сега колко са на брой. Те трябва да се размножават, за да могат приятелите да ги ползват. Те са много полезни. „Вътрешните закони в природата", извлечени от беседите. Някъде като чета беседата, виждам нещо забележително като закон, което съм си отбелязал и съм го отпечатал. Тук можем да прочетем, за да имаш впечатление за тях. „Изпити на ученика", едно от тях, например, представлява разказа за Жеда, един престолонаследник, как искал да се посвети при един посветен като отива, искал да се посвети в духовен живот, пък ръководителят не го приема, защото смята, че не е узрял още за този живот. Събрал съм няколко такива случаи, това са изпити, на които ученикът бива подложен. Например, един от изпитите на Жеда бил: Тогава са имала такива хареми. И той, като престолонаследник, си има свой харем. Една от неговите жени от харема му изневерява и той веднага я изгонва, а старецът през пространството наблюдава тази работа и после, когато той се явява при него да кандидатсва за ученик, той му казва. Той отначало дълго време мълчи и най-после казва: „Ти изгони еди-коя си жена, която прегреши, ти се раздели с приятеля си еди-кой си, изгони еди-кого си". И казва му ред случаи и той разбрал, че действително е сбъркал и се връща. Тя е дълга работа да ви разказвам сега. Час и половина трябва да приказваме. Няма що. И тогава той се връща наново в живота, баща му в туй време се разболява и той поема властта. Обаче неговите близки хора, които са го придружавали, когато отива със своята свита, оставя я на края на вековната гора, и сам отива да се представи. Но свитата видяла къде отива. И разпространили мълва за него между царедворците и в двореца, и между народа, че той се покаял при някакъв старец -отшелник, станал ученик, иска да разруши старата религия и да въдеде нова религия. Затова подготвят бунт. Начело на бунта е неговият брат. Та това се разказва в него разказ, което е дълга работа. Това са тези „Изпити на ученика". „Източни приказки" - това са приказки, арабски и персийски и др. Една има за гърбавия роб. Разказал ми я е Борис Николов, аз съм я записал, как се молили турците за дъжд и пр. и пр.
В. К.: Един въпрос: Човек може ли да притежава по едно копие от всички тези неща? Г. С.: Някога да, но аз не мога да обещая дали ще мога да го направя. Ако някой иска да преписва, мога да му дам, обаче дали ще мога да ги преписвам ... Щото сега искам да препиша неща, които не са записани, пък тези неща да ги размножавам, това е задача на друг човек. В. К.: Правилно. Имам друг един въпрос. Сега тука имате първата част, аз преглеждах някои неща, които ми попаднаха. Имате втората част, имате третата част. Може ли някой да препише това нещо, да се плати, да вземе да го препише? Г. С.: Аз казах, че не мога да се ангажирам. В. К.: На тоя етап не може. Г, С.: Не мога да се ангажирам да ги препиша. Ако вие намерите човек, който да ги препише, може да ви ги дам, и после да ми ги върнете. Ама сега не мога да ги намеря, да ги подредя, да видя кое е първо, кое второ, щото някои неща съм преразказал и като минало време, съм ги преразказал втори път, та някои неща се повтарят, а нямам възможност да ги сверя. Това е една голяма работа, но ако мога да ги намеря. В. К.: Например, за такъв ангажимант мога да поема. Аз мога да поема предложението ви, че вие да ги съберете всичките, които в тетрадките са номерирани, първите тетрадки, да намеря човек, който ще ги препише като му заплатя. Г. С.: Тези тетрадки, гдето са номерирани, то беше едно време и аз от тях почти вече нямам, от номерираните. Раздавал съм ги и не съм си оставил. В. К.: Сега втората част, защото те са първа част и втора част от номерираните. Какво представляваше първата част, спомняте ли си? Г. С.: Ами те са от 1 до 200 ли, първа част. От там на сетне втора част, после и трета част. Дали към 400-500 не бяха. Те не са разпределени, те са от различен характер, ами само по номера. Защото в една голяма книга не могат да се издадат, да се съберат. От такива съображения са разделени на първа и втора част. В. К.: Аз, например, бих могъл да поема ангажимента да дам на лице да ги препише и то ще ги даде в четири екземпляра, да кажем, и бих могъл да ви върна пак оригиналите с един екземпляр и другите три екземпляра да ги сложим на три различни места. И това ще бъде един по-стар етап.
24. ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА УЧИТЕЛЯ
Г. С.: Това е било преди 40-50 години, към 1942-1943 година е било. Едно момче в Калафат, едно овчарче, 12-13 години било, нямо родено. Като не може да ходи на училище, не може друга работа да върши, направили го овчарче в планината Карпатите ли, къде беше, в Румъния. То пасяло овцете и всички го знаели като нямото овчарче, нямото овчарче. Обаче един ден го видяли, весели се, вика, кряка, пее и се чудят какво е станало. А пък то него ден проговорило и го питали как. А то рекло: „Ами един старец, моят ръководител, ми се яви и той ми каза, че вече ще говоря, че вече ще говоря и ще проповядвам, казва, за Бога. Каза ми и някои лекарства, как да леквам някои болести." И така. Обаче това се разчува и след туй го викат, като смятат, че това е религиозна пропаганда. Отиват при него, искат да го арестуват и когато се качило в колата, моторът угасва. А той е бил в изправност, нали отива дотам. Като се качва, моторът угасва. Слиза от колата, запалват мотора, като се качи момчето в колата, моторът пак угасва. Така един път, два пъти, три пъти, моторът все угасва и се чудят защо. Най-после вземат да питат: „Защо така не може да се запали моторът?Пък то рекло: "Защото вие искате да ме арестувате, а пък моят ръководител не дава." - „Е, къде е той, твоят ръководител?" - „Ами тука е." - „Ами ние може ли да го видим?" - „Ами не знам. Аз го виждам, пък вие дали ще го видите?" - „Попитай го дали може да го видим и да го фотографираме." И то се изправило така и те го снели както е така момчето и в профил, и пред него бил един човек с дълга бяла брада, целият бял и във въздуха, бос. Тази снимка я бях пратил на приятелите от Варна да си я превадят, да си я преснемат и ми я върнаха след два месеца. Получих я в препоръчано писмо. Писмото, разкъсано с пръст, неразлепено и вътре протокол от пощата с думите: „Така го получихме от Варна." Сега туй момче пораства, оженило се и деца му се родили и един приятел, който ходил към Видин, успял да влезе в някаква връзка и даже аз притежавам снимка на семейството му. Вече казвали го Пиетро брат, по румънски.
Сега ще ви разкажа за гражданина Протогеров и Учителя. Протогеров живееше в Княжево и се занимавал със спиритизъм, т.е. с извикване на духове. Той бил близък на Учителя, затова Учителят знаел за неговия спиритизъм. Ето защо той го съветвал да не си губи времето да се занимава със спиритизъм, но Протогеров все още продължавал да се занимава с извикване на духове. В дневника на Протогеров се намира следната бележка: „Днес получих бележка от г-н Дънов и отидох при него. Той, щом ме видя, ми заговори със строг тон: „Докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм?" След няколко дена аз пак седнах на масата с молив в ръка, за да извикам духовете, но се унесох в дрямка и заспах. Като се събудих, видях молива на масата счупен на две, а нека не се забравя, че в стаята бях сам, кой бе счупил молива, как бе станало тава нещо, не знам." В. К.: Този Протогеров кой беше? Г. С.: Разказал Жоро Кьосев на Витоша, 1968 година. Аз не го познавам.
Майката на брат Петър Пампоров хулела по адрес на Учителя, което обстоятелство огорчавало сина й. Но случило се тъй, че тя тежко заболява и се наложило да викат лекар, един, два и повече, но техните усилия нищо не помогнали. Тогава брат Петър отива в София, попитал Учителя за лекарство и той му казал как да я лекува. Братът се върнал при майка си в Смолян като й казал: „Майко, ходих в
София при най-големия специалист, професор, който ми каза, че трябва да пиеш гореща вода и да се излагаш на слънце. Само тъй ще оздравееш." Тя повярвала, прилагала метода, даден от Учителя и оздравяла. Чак тогава той й казал кой е този най-голям професор. Защото най-голям професор и най-голям специалист е Учителят. И оттогава тя се обърнала с доверие и любов към Учителя и му благодарила за излекуването. Разказано ми е било през 1952 година от брат Пампоров. Значи трябва да мине чрез прилагането и чак тогава прилагането и отваря път към Словото и Учителя.
Разказваше балдъзата ми. „Един път съпругът ми отиде на работа, без да ми остави пари за храна, а в къщи нямах нищо за ядене. Сутринта минах без закуска и ето че и обед вече минаваше, страшен глад ме измъчваше. Мъжът й я тормозел. Да търся пари в заем, не ми беше удобно. Като стоях тъй в един момент, извиках: „Боже, гладна съм!" И ето че един тих глас отвътре ми каза: „Излез на улицата." Послушах това вътрешно внушение, излязох и тръгнах надолу по главната улица, без да знам къде и защо. Но вървях и ето, насреща ми една приятелка. Усмихна се като ме видя от все сърце и ми извика по име. Покани ме на обяд:"И аз още не съм обядвала, ела ми на гости." Отидох при нея. Всичко й беше готово за обяд. Нахранихме се богато, поразговорихме се, след което й благодарих за оказаното гостоприемство и на Бога, който ме изведе на улицата, за да не гладувам цял ден." Разказала Дора Куртева, на жена ми сестра.
Сега ще ви разкажа един случай за една сестра, която била болна от дезинтерия. Сестра Катя Грива, живееща на Изгрева, е болна от дезинтерия. Няколко сестри, които бяха около нея, вече се опасяваха дори за живота й, като казали на Учителя: „Учителю, сестра Катя е много болна, може и да умре."-„А, че какво като умре", казал Учителят. - „Но тя нищо не може да яде, Учителю, освен чай." - „Е, дайте й тогава ей това имам-баялдъ", готово сготвено, което някой го е занесъл на него. Болната изяла всичко, що Учителят й праща и тя наистина оздравяла, защото вярвала в Учителя, голямата й любов към Учителя й помогнала, а както знаем болните от дезинтерия не могат да ядат мазни работи. А тя тъкмо това изяла и оздравяла. Това ми разказа една от сестрите на Изгрева.
Пример за телепатията. Един гражданин отива един път на Изгрева, да чуе една от беседите на Учителя, за да има представа за учението му. След като послушал малко, той нищо не разбрал от говореното, казал на ума си: „Шарлатанин." Учителят в същия миг се обръща към него и му казва така: „Аз не съм шарлатанин, аз уча хората как да живеят." Гражданинът бил поразен от това обстоятелство, че Учителят бил прочел мисълта му и веднага му бил отговорил. Той променил отношението си към Учителя. Това не помня кой ми го разказа. Телепатия от разстояние.
Нашият мил и симпатичен брат Димитър Шишков, който беше артист, ми разказа следното: „Бяхме на турне с театъра в град Петрич. Един от приближените на директора на театъра го сварих в кръчмата, единственото място, където хората се събираха на отдих и той почна да се подиграва с Учителя, но аз му се заканих, като си стиснах ръката в юмрук и казах: „Докога ще се занимаваш с мене?" Той дойде в същия момент, боксира ме и ме събори на земята. Туй нещо веднага се занесе на директора и директорът веднага отложи турнето, без да даваме някакво представление. Колкото билети бяхме продали, върнахме парите на хората и веднага натоварихме всичко и се върнахме в София. Цяла нощ пътувахме. Сутринта бързам да отида на Изгрева, за да слушам беседата. Застанах в ъгъл до вратата, където брат Васил продаваше книгите и съм се заслушал. Щом влязох и се обърнах към Учителя, Учителят прекъсна беседата и направи същите движения, които направи оня, който ме боксира да ме събори. Туй може би е учудило хората, които слушаха.
И тогава Учителят ми каза: „На ученика не е позволено да предизвиква!" Значи аз бях предизвикал, заканвах му се със свит юмрук. Смота ме като нищо и веднага ме събори на земята и стана скандал. Хората си казаха - „Артистите се сбиха в кръчмата." Какво впечатление ще направи на гражданите, когато те се бият на това място и затова директорът намери за разумно веднага да отложи турнето.
Бай Васил продаваше беседи, които излизаха от печат, да ги продава на посетителите на беседи, които искат да си купят, да четат. Той продаваше и други братски издания от Севлиево. Имаше доста книги за продаване. Масичка имаше в ъгъла на салона, където се излагаха, само неделен ден в 10 часа се продаваха беседи и някои други издания. Това беше за външните хора, а нашите хора си получаваха беседите.
25. НАКАЗАНИЕТО ЗА БОГОХУЛСТВО
Апартаментът на Цеко: Един последен спомен, който ми е разказан. Когато Учителят беше евакуиран през време на войната в Мърчаево, аз бях в Медвен кмет. Потова времебях, значи, в провинцията. А тези, което нямаше къде да се евакуират при свои близки в цялата страна, бяха, заедно с Учителя, в Мърчаево - около 50-60 души. Един неделен ден брат Цеко отива при Учителя да го види, той не се бил евакуирал, той беше електротехник, а когато бях ученик, с него живеехме у брат Савов заедно с брат Петър Арабаджиев и сестра Стойна, живеехме заедно. Та се познавахме отдавна. Брат Цеко отиваше в Мърчаево да слуша Учителя и да го види, да чуе някои разговори. При едно от тези посещения, последни посещения през 1943 година. Учителят му казал: „Брат Цеко, приготвяй се, горе ти гласят апартамент!" Брат Цеко се усмихнал, защото се чувствал здрав и бодър. „Няма таквоз нещо, Учителю!" Учителят нищо повече не му казал и си мълчал. Брат Цеко си заминал за София и на другия ден или наскоро духал вятър и на стълба жиците се преплели, образувала се искра, А стълбът бил до къщата на Пеню Ганев, на мястото, където е сега руската легация. Получило се високо напрежение там и повикали брат Цеко да оправи това. Брат Цеко се качва със стълбата горе да оправи жиците, в туй време вятърът му духал косата и той, като я метнал така, косата свързва и понеже косата е добър проводник, веднага гохваща токът, нали високото напрежение и брат Цеко изгаря като въглен - пада на земята, черен като въглен. Това е за смъртта на брат Цеко, дето казал на Учителя: „А-а, Учителю, няма такова нещо!" Значи Учителят е могъл да предвиди това. Сега по-нататък. След като станало това, в този момент Учителят е в Мърчаево, на двора, на масата при брат Темелко, където се хранел с приятелите на една дълга маса. На нея могат да се хранят двайсетина души и повече. Както разговаряли на масата, Учителят погледнал нагоре и казал: „Брат Цеко дойде!" после пак се обърнал към другите. Те погледнали така: „Няма го, Учителю!" Обаче Учителят замълчал. Разговорът продължил. Минали час, два, три, хоп, идва телеграма: „Цеко почина." Значи брат Цеко, когато в момента изгаря, когато се е отделял от тялото, веднага се явява при Учителя. Учителят го вижда, другите не го виждат. „Няма такова нещо, Учителю", а пък всъщност Учителят го видял, Цеко се явява при Учителя, обаче по-нататък Учителят не казал, че е знаел, но всички разбират вече, че Учителят е знаел предварително, щом му е казал, че му готвят апартамент, че Цеко дойде, а пък никой не го вижда и т.н.
Разправяха една случка по времето на Учителя, когато Учителят посетил Бургас Това било през 1918/1919 година за няколко дни. Научили се братя и сестри от селата и някои отишли да го посетят в къщата, където бил отседнал Учителят. Стояли отвън на стълбите, защото не искали да го безпокоят и чакали той да излезе.
Всяка една от сестрите имала някаква нужда и търсела помощ от Учителя, като всяка една от тях поставяла някоя дреха, някоя чиста кърпа, някоя забрадка или елече, или престилка на стълбите, където ще мине Учителят. Сестра Комня от Габерово, майката на Иринка, която живеела на братската градина в Айтос, тя, като нямала друго, съблякла си елечето от гърба и го постлала на стълбите. Щом като излязъл Учителят и минал по стълбите, всяка получила облекчение на своята болка. Сестра Комня имала силен зъбобол, веднага престанал зъбоболът. Горната случка много наподобява на случаите, които имаме при Христа, когато всяко докосване до дрехата му дори изцерявало болката моментално. През времето на Учителя тези случаи се повтаряли. Това нещо разказваше дъщерята на сестра Комня - Иринка.
Друг един случай. Това ми го разказа един брат, който тръгва от Грудово за Бургас. „Качвам се в автобуса от Грудово за Бургас и веднага той потегли. Но една настойчива мисъл в мене ми казва да се моля. Аз послушах това внушение и през целия път се молих. Ето, навлизаме вече в Бургас. Слава Богу, до тоя момент нищо не се случи. Но в един момент стана нещо особено. След като минахме моста и вече навлизахме в града, от една пряка улица изневиделица изскочи един камион и пресече пътя на автобуса. Шофьорът закова автобуса на място, катастрофата, която имаше да стане, беше избегната. Чак тогава разбрах защо ми се казваше: Моли се!" Това ми разказа Костадин Спасов от Бургас.
Сега ще ви разкажа за смъртта на един бръмбар.
„През 1928 година синодът забрани събора ни в София. Ето защо отидохме на Мусала, там да го проведем. Съборът мина при хубаво време и добро разположение. Хубавото време оказа благотворно влияние на разположението на всички ни. Една сутрин Учителят каза: „Тази нощ се търкулна един бръмбар!" Малко по-късно дойдоха туристи и донесоха вестници от София, от които научихме, че секретарят на синода, този, който беше попречил за събора, е умрял внезапно." Разказала сестра Милева.
Не само горният случай, а преди него и след него можем да изредим много случаи, когато ония, които се пречили на Божието дело, са платили с живота си. Така е било с всички, които са използвали служебното си положение да пречат на Божието дело, проповядвано от Учителя на Бялото Братство. Можем в тоя смисъл да разкажем много случаи, които на мен са ми разказвани. Трябва да кажа, че вече много имена съм забравил.
През 1932 година един от началниците на Обществената безопасност, не му помня името, но Учителят му казал, след като той го разпитвал и му се заканвал нещо, Учителят му казал: „Аз след пет минути ще бъда свободен, а ти след три месеца ще пострадаш от два куршума в корема." Всичко се изпълнило тъй, както било казано.
Втори случай: През 1943 година попът от Владая обявил война на Учителя. След два дена се поминал и на третия го погребали. Там, в Мърчаево, беше кметски наместник един брат Петър. Попът знаел, че той симпатизира на братството и като влязъл Петър в кръчмата, вечерта, преди да си отиде в къщи, поискал да пие една лимонада и да се види с хората. В туй време попът, който бил седнал с един общински човек от Владая казал: „Да кажеш на кмета да каже на вашия Учител, че аз му обявявам война." Той не обърнал внимание, продължавал да си пие лимонадата. Обаче оня неспокоен. Втори път му казва: „Кмете, чуваш ли, да кажеш на вашия Учител, че му обявявам война." Той си изпил лимонадата и си излязъл. Отива право при Учителя и му казва. Учителят, нали е евакуиран в Мърчаево, Все едно че нищо не е казал. Братът си отишъл. Този брат беше Петър Пурака - кметски наместник. Обаче на другия ден надвечер чули камбаната от Владая да бие за умряло. Тогава разпитали кой е и някой казал, че попът от Владая внезапно е умрял. Нещо го свил стомахът и умрял. Какво е станало, как е станало, но починал попът. Значи, всеки, който се бори против едно Велико учение, против един Божествен пратеник от небето, той не може да бьде да не плати за това. Той рано или късно ще плати ито много скъпо. Най-често с живота си.
Мога да ви разкажа още един случай. Всяка сутрин приятелите, които били евакуирани в Мърчаево, се събирали в двора на брат Темелко да играят паневритмия и Учителят играел в средата, както си играеше обикновено на Изгрева. Съседът на Темелко, който живеел под пътя, гледал как Учителят играе и го имитирал, подигравал му се. Нашите хора се възмущавали, обаче нали Учителят търпял, и те търпели. Нищо не предприели против тоя съсед. Не минало много време, може би две седмици и тоя човек намерил някъде неексплодирала бомба, взел да я чопли и тя експлодирала, разкъсала му устата и следствие на това той се поминал. Ето как се заплаща. Когато казали на Учителя, той казал: „Те се свързват с отрицателните сили. Отрицателните сили им действат по такъв начин. Заради това не е хубаво да се свързва човек с отрицателните сили."
Друг един случай: Над двора на Темелко е един стръмен баир, над който минава шосе. Учителят бил при „Изворът на доброто", както се нарича, с приятели. А отгоре, по шосето вървял селянин със своите волове и им говорел: „Ей, де бре, воле, ще събориш някой камък, да утрепиш Дънов!" Никой нищо не казал. Не минало месец, месец и половина, един камион го прегазил и той остана инвалид за цял живот.
За Богохулство има Божий гняв. Гневът Господен възстановява Божията правда.
Сега ще ви разкажа един случай, който ми е разказван, как Учителят, с един брат се срещнали на Витоша с един непознат човек. Еднъж привечер Учителят видял брат Боев и му казал: „Бояне, искаш ли утре да отидем не екскурзия?" - „Да, Учителю." - „Тогава ела в три часа през нощта." И същата нощ призори, точно втри часа, брат Боев чакал вече пред стълбите на Учителя на Изгрева. Учителят слязъл в уречения час и минута и двамата поели пътя за Витоша с фенер. Тогава за Витоша се отивало през Драгалевци. Това било преди 1930 година, тогава, когато се правел водопроводът. Когато били вече над манастира при Драгалевци, взело да се разсъмва. Минали малката рекичка, поели завоя нагоре, по голямата стръмнина, която местните хора наричат „вади душа", пък Учителят я нарича „бери душа". Когато вече били минали стръмнината, слънцето още не било изгряло, срещу тях отгоре се задал човек с много интелигентна физиономия, облечен в нови каракачански дрехи. Когато се изравнил с тях, той се спрял и им задал три въпроса: „Имате ли огън?" Отговорил му Учителят: „Имаме." - „Имате ли хляб?" - „Имаме." -„Имате ли вода?" - „Имаме." След това непознатият поел пътя към Драгалевци, но преди още да се разделят, те го попитали: „А вие къде отивате?" -„За Самоков", отговорил непознатият. А пък посоката е тъкмо към София, не е за Самоков. Те поели пътя нагоре, но само след няколко секунди брат Боев се обърнал, за да види още веднъж този непознат човек. Непознатият бил изчезнал. Само след няколко секунди - нямало е време да се закрива зад дървета и пр. „Затова те доведох тук, за да те срещна с един от напредналите братя", казал Учителят. Огънят, това е Духът; хлябът, това е Словото; водата, това е животът. Това ми разказа брат Нестор Илиев през 1963 година на бивака на Витоша.
Брат Гръблев, при една среща с него ми разказа следната случка: „Пътувах по шосето през едно поле сам. Времето бе приятно, лек ветрец повяваше. Дали е от това, че край шосето пасяха стада и само от време на време долиташе до слуха ми техният звън, хлопките на стадата, вървях си аз спокойно, без да подозирам каквато и да е опасност. Но тъй, както вървях, изведнъж изскача пред мене едно голямо куче от канавката и се изправи срещу мене. Изненадата беше голяма. Нямах време нито за молитва, нито за формула. Кучето с целия си ръст беше пред мене. Дойде ми на ум само да кажа: „Бог да те благослови!" Казах го това много пъти: „Бог да те благослови, Бог да те благослови ..." И продължавах да вървя нататък и все го благославях. Кучето остана право и скимтеше, през цялото време скимтеше. Просто то вече се измъчва и вече не може да стои право на крака, обаче аз, като се отделих повече от 20-30 крачки настрана, престанах да го благославям, кучето стъпи на крака и се върна с подвита опашка като гузно и виновно. Замина нататък към неизвестност. Това ми разказа брат Гръблев.
Ще ви разкажа сега една случка под заглавието „От всичко се учете!" Един брат от Изгрева се връщал от града и пътува за Изгрева. По пътя настига други приятели, които разговаряли по някои въпроси. Тоя разговор обаче не му харесал, нямало нищо духовно в този разговор. Ето защо на следния ден той отива при Учителя и му разказал всичко, което бил чул от приятелите, които се разговарят, като се надявал, че Учителят ще застане на негова страна, но не излязло тъй. Учителят в отговор му казал: „Рекох, от всичко се учете." Това ми разказа брат Илия Узунов.
Как бях излекуван. Това ми разказа брат Нестор Илиев: „От няколко месеца чувствах тяжест в областта на сърцето. Ходих при лекари, при един, при втори, при трети, но всеки ми казваше различно, а полза за мене - никаква. Това ме накара най-после да потърся помощта на Учителя. Срещнах се с него и му казах болката си, тогава той ми каза: „През месец май ще излагаш гърба си на слънце, сутрин от 8 до 9 часа." Бях свободен и ходех всеки ден на игрище „Юнак", сега го наричат „Левски" и излагах гръба си на слънце по препоръката на Учителя и оздравях. Това е, братя, моята опитност." Разказал брат Нестор на Изгрева.
Друг един брат ми разказа как бил спасен, когато бил на фронта на едно опасно място. „По време на европейската война бях като войник на Бяло море. Току-що пристигнахме и заехме позиции. И веднага наредиха постовете, като на три поста поставяха по пет войника. Мене ме определиха за първия пост. Тъкмо отивам да заемам поста, който ми определиха, ето че в този момент пристига ротният ми командир и ми вика по име: „Сербезов, къде отиваш?" - „На първи пост, господин капитан." - „Не, ти няма да отидеш там, а ще отидеш на втори пост", като веднага посочи друг човек, който да отиде на моето място на първи пост. Привечер неприятелят беше открил огън и нищо не останало от целия първи пост. Само един човек се беше спасил, който беше отишъл по естествени нужди настрани, не бил на поста в момента. Чак тогава разбрах защо провидението чрез моя ротен командир ме беше извело настрани. Трябваше да бъда спасен, защото трябва да приема учението на Учителя и да стана негов ученик." Разказал Михаил Сербезов от село Изворище, Бургаско.
В Бургас имахме един доктор Възвъзов, който казваше така: „Ако жените знаеха да дишат, нямаше да въздишат." Жените дишат само с горната част на дробовете си, непълно дишане и заради туй най-често така въздишат. Със свободната воля Бог оставя човека да прави каквото ще, но ще жъне последствията, каквито не ще. Това е по мисъл на Учителя афоризъм. Който дълбоко диша, който
може да опази ума, сърцето и тялото си чисто, лесно ще види същества лъчисти. Който учението добре познава, никого не изнудва и никого не изнасилва, но всекиму помага.
Ще ви разкажа сега един интересен случай, който си припомням.
Това е било след 1925 година предполагам да е било. Дъщерята на Иван Толев, който беше редактор на списание „Всемирна летопис", едно от списанията, което беше признато и беше препоръчано от всички министерства, единственото списание. Та дъщеря му се разболява тежко. Боледува известно време и дошло положението, поминала се. Родители много се разтъжили затова, на никого не обаждат, заключват веднага стаята, оставят я покойницата и отиват на „Опълченска" 66, при Учителя и му казват: „Учителю, дъщеря ни се помина. Как ще понесем това нещо?" Така, много разтъжени двамата, мъж и жена, отиват. Учителят постоял така сериозно и след туй казал: „Някой знае ли?" - „Никой, Учителю!" - „Добре, тръгваме." Ако знай, могат да кажат, че се е престорила. Но никой нищо не знай, „Тръгваме!" Взема си бастуна, взема си шапката и веднага тръгват мълчаливи, стигат до къщата на Толев, влизат там, затварят се родителите, и той хваща я за ръцете и й казва: „Върни се!" Тя по едно време взела да помръдва с очи, да примигва, да се събужда, обаче още със затворени очи казва: „Не искам, Учителю!" - „Върни се!" - казва. „Учителю, тука е тъй хубаво, не искам да се връщам!" - „Върни се, защото други път, когато пак дойдеш да поемеш този път, тогава ще бъдеш на по-хубаво място." И тогава тя въздъхнала, съгласила се, след малко си отворила очите и станала. След туй живяла още двадесет години, оженила се, деца отхранила и след туй се поминала вече...
Иван Толев беше редактор на списание „Всемирна летопис", което се издаваше в София. Единственото луксозно списание, което се изпращаше с препоръка, като препоръчан пакет. Аз бях абонат на това списание и имам от него запазено само едно течение. То е излизало няколко години, след това престана да излиза, защото беше много скъпо и сигурно по материални причини престана да излиза.
В. К.: Чувал съм, че впоследствие ИванТолев напуска братството, понеже се разсърдил на Учителя, че не му дал пари за списанието. Г. С.: Само толкова зная. Че напуска братството и той напусна браството по следната причина: той искаше списанието той да го редактира, а братството да го финансира. И понеже братството не се ангажира с това, те уважават списанието, обаче не се ангажират с това, той затуй се опълчи против братството. Браството не е е имало средства тогава. От тия съображения той се опълчи, даже с жена си се разведе. Не знам дали се разведе, обаче се разделиха. Жена му живееше при сестра си и там се помина след това, след десетина години. В. К.: Понеже ставаше въпрос за „Всемирна летопис", как се създаде „Житно зърно"? Вие сте участвали. Г. С.: Житно зърно се създаде след като престана „Всемирна летопис", нямаше никакво друго окултно списание, тъй да се каже една отворена врата, за да се проявяват, да се изнасят идеите на братството и наУчителя. Тогава Младежкият клас събраха младежите и решиха да издават „Житно зърно" и изискаха съгласието на Учителя. Учителят даде съгласието си, даде и името, да бъде „Житно зърно". Те отначало мислеха да бъде „Нов живот" и пр., обаче той каза „Житно зърно". И тъй го направиха, „Житно зърно". Аз за себе си го обяснявам така, защо Учителят каза да бъде житно зърно. Защото житното зърно е най-скромно. Заровиш го в почвата, то повидимому умира, обаче след туй дава голям резултат. И заради туй каза „Житно зърно". Нека бъдем скромни по външен вид и постепенно по пътя на житното зърно да вървим. Да минем през страдания, обаче ще имаме и опитности, ще имаме придобивки. От 1930 година участвах като сътрудник на списанието. Имам доста статии, публикувани под името
Г. С. Г. или само Г. С., някъде Г. Събев. А „Синемир", то е далеч по-късно, когато започнах да пиша вече разкази и други работи. А там, за статиите съм Г. С. Г. Списанието беше на абонаментни начала, излизаше 10 месеца и два месеца през лятото почива.
28. ГЕОРГИ КУРТЕВ - ДУХОВНО ПОДВИЗАВАНЕ
Сега ще ви разкажа един случай за брат Куртев. Брат Ганчо Генчев, инженер от София, отива да посети брат Куртев на градината в Айтос. Брат Куртев през 1960 година почти цяла година беше на легло. Брат Ганчо влиза в стаята му без разрешение и му изпял една от братските песни. След това брат Куртев го поканил да седне и му казал: „Като брат не те приемам, като враг ти прощавам, като гост те приемам. Иди в трапезарията да се нахраниш." Ганчо Генчев отива в трапезарията, където имало братя и сестри, с които споделил какво му бил казал брат Георги Куртев, като добавил: „Пословична откровеност." Нахранил се и напуснал градината.
Сега ще разкажа една случка за брат Куртев, която е озаглавена „Твоето място". В първите години на неговия духовен живот, той с няколко приятели: Станчо-Барабана, Янаки Кавръков, Христо Тодоров, който бил тогавашен ръководител и брат Куртев се събирали в парка, при воденичката. Събирали се всяка вечер. Четат псалми, пеят духовни песни, пеят молитви и така прекарват около един час, час и нещо, така прекарват в духовна атмосфера. След туй си стават, минават край близката кръчма и се отбиват да пият по една ракийца. Обаче един ден, таман седнали да пият ракия, вратата на кръчмата се отворила, явява се там един непознат човек, който с дясната си ръка така се заканил и казал: „Георге, твоето място не е тук!" От отношението нахората, които са били при него, които са пиели, той разбрал, че никой друг не го е чул това нещо и никой не го е видял. Вторият ден като отишли пак, изкарали това нещо, но той не обърнал внимание на това предупреждение. И когато третата вечер отишли и седнали в кръчмата, той не дочакал да го предупреждават и казал: „Приятели, ние какво правиме бе, ние идваме тук да се молим, да четем Псалми, духовни песни пеем, а накрая завършваме в кръчмата. Нашето място не е тука, Аз от днеска в кръчма няма да влизам!" Другите също се присъединили към него и оттам насетне се зарекли и в кръчмата не влезли.
В. К.: Вие сте написали биография на Георги Куртев и история на братската градина. Тези биографични данни сте ги взели от него, нали? Г. С.: Да. Ще разкажа един случай за първите години на брат Георги Куртев, когато е бил секретар-бирник в село Скалак. Тогава се казвало Сара Кая.
Хазяите, където е живял брат Куртев, имали 18-годишно момиче. Момичето се казвало Гюлсум. Момата била много хубава, харесвала брат Куртев. Ето защо един ден, когато видяла, че той се приготовлявал да тръгва за града, пременила се, затичала напред по пътя до близката гора, където го причакала. Усмихнала му се със сияющо лице от радост и му казала: „Георги ефенди, аз много те обичам, без теб не мога, искам дати пристана. Ето, нося си и бухчалъка. Всичко ми е готово." -„Не думай тъй, Гюлсум", казал брат Куртев. „Аз съм българин, ти -туркиня, как може така?" - „Не ти ли харесвам?" - „Слушай, Гюлсум, тук не е въпрос на нехаресване, но ти ще си намериш човек, който ти прилича, а аз ще се оженя за българка. Сега побързай да се прибереш, докато хората не са ни видяли, че разговаряме, че сами водим разговор." Тогава момичето се върнало и по-късно си намерило късмета, срещнала момък, оженила се.
Сега ще ви разкажа един случай за брат Куртев, когато бил повикан войник. Преди да бъде повикан за войник, искал да следва санитарна школа и родителите
той предсказва смъртта си. И действително, на 14 февруари 1961 година, в 3 часа без 15 минути през нощта той напуска земния живот. В. К.: Това не го знаех, че той след 80 години започва да разказва. Г. С,: Да, може би той го правеше от скромност това, така предполагам, да не смятат някои хора, че той се хвали, и заради туй премълчаваше много работи. И да имаше какво да каже. не го казваше. Обаче след туй започна да разказва своите духовни опитности и се вижда, че той действително има много богат духовен опит.
Спомням си един интересен случай, които искам да споделя с вас. Един случай, когато брат Куртев е ходил в София при Учителя, разговаряли дълго с него по някои въпроси, които са го интересували, които са го вълнували и отива при него да сподели и да се посъвътва. Накрая Учителят му дал една формула, да каже „Бог е Любов", три пъти да каже формулата, бавно, със съсредоточение. И му казал: „Когато се намираш в труден момент, изговори формулата." Сбогувал се той, качва се на влака и пътува. Насред пътя от София за Бургас, къде е било там някъде влакът в полето спира. А той имал задача спешна, като пристигне в Айтос, защото така било пресметнато пътуването, че вечерта, като пристигне, да свари нашите хора в събранието и да им предаде задачата. Тази задача трябвало общо да се провежда. Някаква задача специална. Като спрял злакът, той след обед няма да свари приятелите, задачата е в трудно положение. Хората наскачали от влака на полето, пушат цигари, приказват, а в туй време железничарите търсят причината за спирането на влака и не могат да я намерят. Тогава и той слязъл и се отбил настрани и в това време му дошло на ума да каже формулата. Обърнал се настрани, взел да милва класовете и произнесъл формулата. Като произнасял формулата, в туй време един железничар чукнал на едно място и извикал: „Ето къде е била причината!" И влакът веднага тръгва, че едва успяли хората да се качат, продължили пътя и стигнали навреме, предал задачата и проверил това, което Учителят му бил казал: „Като се намериш в трудно положение, произнеси формулата." Така той има един жив опит с тази формула.
Случката, която снощи ви разказах за „Твоето място", то се отнасяше за брат Куртев, дето се молили там, в парка, при една воденичка и на връщане се отбили в кръчмата да сръбнат по една ракия, тогава на вратата се явил един непознат човек и казал заканително: „Георги, твоето място не е тук!" Обаче другарите му, които разговаряли, на никого не направило впечатление това. Той там седи, но това е видение, това е картина, която другите не са я видели. Сръбват си значи, излизат си и си отиват по домовете. На другия ден, след работно време, той отива пак там, в парка при воденичката, на полянката, пак се молят, четат Псалми. На връщане пак се отбиват в кръчмата да сръбнат по една ракийка. Непознатият човек пак се явява на вратата, пак отваря, полуотваря вратата, казва му заканително: „Георге. твоето място не е тук!" И пак изчезва. Третият ден, когато се отбили там, брат Куртев казал: „Абе, братя, какво правиме ние бе, абе ние се молиме, Псалми четеме, в Бога вярваме, а се връщаме да пием ракия тука, да служим на дявола. Аз от днеска нататък в кръчма няма да вляза, нито вино, нито ракия ще пия!" И другите като обсъдили, рекли: „Прав си, бай Георге, и ние в кръчма вече няма да влезем." И оттам се зарекли да не влизат вече в кръчма. Обаче този човек, който му се явил 1911 и 1912 година, когато Учителят обикалял страната да изнася сказки по френология и по хиромантия, в неговото лице брат Куртев познал Учителя, този, който му казал: „Георге. твоето място не е там!" Значи отдалеч още Учителят си е събирал учениците и ги е отклонявал от лоши пътища, по които отначало са били поели. Впоследствие той го познал, че е Учителят.
Когато първият път отишли и присъствали на сказката там, на беседата на Учителя, когато изнесъл в читалището там, в Айтос, сказката не била много му го пращали в Бургас при някой полковник, чието име не помним, да му помогне да бъде в санитарната школа, там да си изкара войниклъка. Брат Георги отишъл в Бургас, влязал в казармата, взел да търси този човек. Но колкото пъти тръгвал да го търси, да се срещне с него, да му говори, нищо отвътре му казвало: „Тоз човек няма да ти свърши работа, не го търси!" А пък той си мислел какво ще каже на родителите си, как да не го потърси, те ме пращат, аз трябва да ги послушам. Втори път, като тръгнал да отива при него, да го помоли за ходатайство, пак гласът го спрял. Рекъл си: „Ще послушам този глас." Върнал се и казал на майка си: „Майко, колкото пъти тръгнах да се срещна с него, все един глас ми казва: „Тоз човек няма да ти свърши работа, недей го търси," - „Е, холан, щом тъй са ти казали, може да е за добро", казала майката. И след няколко дена получава писмо от Сливен, от санитарната школа. Викат го по име. Кой беше този, че да каже, че Георги желае да следва санитарната школа? Ето един въпрос, който е загадъчен за нас. Викат го в санитарната школа и той я завършва, бил много паметлив и всичко, което му предавали там, бързо и лесно го запомнял, даже помагал и на другите. И така той свършил войниклъка като следвал санитарната школа. По този начин си отбил и военната служба като медицински фелдшер.
Мога да кажа още няколко думи за брат Георги Куртев, как още той постъпваше.
Той беше човек с голяма духовна опитност, много ревностен, много предан на делото на Учителя и много изпълнителен беше и заради туй всичките приятели от Айтос в неговото лице сякаш виждаха Учителя и заради туй, както целувахме ръка на Учителя, като отивахме в Айтос на градината, всички целувахме ръка на брат Куртев, щото в неговото лице ние поздравявахме Учителя. Брат Куртев обаче имаше тази своя склонност и особеност, да кажем, той не обичаше да се записват работите. Разказваше много интересни случки, но щом види, че някой вади бележник да го пише, той преставаше да говори. И заради туй много от работите, които сега разказваме, са били веднъж разказани и след туй по памет са възстановени. Не са били от него диктувани и записани веднага. Тъй че всичко по принцип е верно, но някъде може да има някоя неточност, нали, когато втори и трети път са били разказвани. Така че може да има някоя малка неточност. Но по начало нещата са верни за Георги Куртев.
За съжаление не съм стенограф. Ако бях стенограф, щях да стенографирам може би по някакъв начин, но нямах тази възможност. Той от скромност не искаше да разказва. Той до 80-тата си година не разказа никому нищо, да не го смятат за самохвалство, но като видя вече, че старостта напредва, той тогава взе да разказва отделни случки. Еди-кога си, еди-какво направихме, еди-кога тъй стана, еди-кога тъй стана... И тогава видяхме колко е богат неговият вътрешен живот, неговият духовен опит. Почти до 80 години той не разказваше. Значи след туй десет години той е разказвал свои опитности. Той се помина 1961 година, на деветдесет години, над деветдесет години. Но характерното за него беше туй, че той не страдаше от артеросклероза. До последния миг имаше съвършена бистра памет. Даже жена ми, Донка, негова дъщеря, и баджанака ми, Добри -на Надето мъжът, са били при него до последния му миг. Един държал лявата му ръка, а другият - дясната му ръка и по едно време е казал: „Отворете прозореца за въздух." След малко той си направил молитва и клюмва, и издъхва. В последния миг, казал: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми" и т.н. И по тоя начин завършил земния си живот. А затова е предупредил сестра Койна от Лясково. Казал: „На 14 ще имате една особена дата." - „А, да, дядо Георге, щото тогава ще има слънчево затъмнение. Луната, слънцето и земята ще се намират на една линия." - „Никаква връзка няма това със слънчевото затъмнение. Туй нещо ще бъде съвсем друго." Обаче те не могли да разберат, че