Преди няколко години една неголяма група бяхме на екскурзия при седемте езера. Станувахме на хижата. Там между другите туристи имаше един младеж, който не бе напълно здрав. Беше сам. Нямаше с кого да общува. В групата ни имаше две девойки - кандидат - студентки за Художествената академия. Този младеж почна да ги следи, където отидат, и той след тях. Те почнаха да се страхуват от него, може би неоснователно. Някой казал на хижаря и той го изгонил от хижата. А ние и той междувременно си бяхме поръчали продукти от Самоков, които още не бяха пристигнали. След като продуктите дойдоха, а момчето вече го няма, групата реши да вземе неговите продукти, като се даде на всеки по равен дял. Кой ще ги разпредели? Всички погледи се насочиха към мен, макар че ми беше неприятно, се съгласих. Това почти бе равносилно на кражба. Неприятна работа.

„Ако ние не ги вземем, ще ги вземе хижарят. Защо да е той, нека сме ние." Всеки си получи дяла и се забрави, но сега да видим кой ще плаща за сторената неправда. След ден-два се върнах в София, където останах по необходимост при един болен брат, на когото и аз нещо бях длъжен. Грижих се за него три дни. Дойде време за пътуване. Отидох на ж.п. бюро, взех си билет и се връщам на Изгрева. Проверявам за билета, няма го, заедно с паспорта и портмонето с 200 лева, Портмонето ми бе откраднато. Взех пари в заем и купих друг билет. Дълго време след това не можах да намеря причината за тая голяма неприятност - билет, паспорт и пари. Едва след две-три години ми стана ясно защо небето ме глоби. Глоби само мене, защото аз бях най-възрастния и при това ученик на Учителя. Аз не трябваше да вземам никакво участие в тази нечестна сделка.

Аз платих цялата глоба стократно, за да си науча урока.

Момчето не беше виновно. Вината му беше само предполагаема. То бе болно при това и трябваше да бъдем по-снизходителни.

Разказал: брат Георги Събев. 354. ТИ ЩЕ ПРОМЕНИШ УБЕЖДЕНИЯТА СИ

При една от сказките, които Учителят изнасял във Варна през 1902 година, след сказката адвокатът Драгулев казал на Учителя: „Аз не вярвам в тия работи!"

„Запиши си тая дата", му казал Учителят. „Ти след пет години ще промениш убежденията си. Тогава ще имаш разбирания, противни на сегашните."

След пет години жената на Драгулев се запалила в къщи и починала. Тогава той изпаднал в отчаяние и се отказал от своите материалистически убеждения, както и от безбожието.

През 1943 година бях при Учителя на Изгрева. След срещата ми с него аз исках да си тръгвам и отидох да му се обадя. Той ми каза да не тръгвам. След още няколко часа реших да пътувам и пак отидох да се обадя на Учителя. Тогава той ми каза: „Вземете си хляб за три дни!" Сбогувах се и си мислех: „Защо ми е хляб за три дни, ще взема за два дни."

Но ето какво се случи: на 15 километър до Толбухин влакът спря и не тръгва. Изядох храната, която си носех за два дни и на третия останах без храна. Хората слязоха от влака и всеки разтворил чантата си и се хранеше, а аз нямам нищо, а ме е срам да си поискам. Вече ми прималяваше от глад, когато дойде при мене млад, интелигентен човек, който носеше куфарче с храна. Спря се при мене, разтвори куфарчето и каза: „Сага ние с вас ще хапнем." Но тъй като аз се стеснявах да взема, той ми отдели от всичко, което носеше: хляб, сирене, баница, кашкавал, варени яйца и ми каза: „Заповядайте!" Това, което той ми остави, бе не само за едно ядене, а за цял ден, дори и за два, толкова бе изобилно. След като се нахранихме, той си прибра куфарчето и под предлог, че има бърза работа, замина и вече не го видях.

Кой знаеше че съм без храна и кой беше този непознат човек, който сподели храната си с мене - ето въпроси за размишление.

Разказва: Веса Петрова. 356, ОПИТНОСТ НА ПЕВИЦАТА

Като се научих, че Учителя тсе е поминал, цяла се разстроих и много плаках. Предстоеше ми концерт в близките дни. От много плач очите ми бяха подпухнали, а гласът ми спаднал, не го биваше. Чудех се при такова положение как ще изляза на сцената. Ето че дойде денят на концерта. Излязох на сцената. Друг изход нямаше. Щом като излязох, видях Учителя, който ме гледаше бащински. Сякаш всичкият ми товар се стопи. Пях с такова вдъхновение, както никой път. Това направи впечатление на колегите ми и те идваха да ме питат: „Лиляна, какво става с тебе? Ти никога така не си пяла." Само аз знаех кой ми бе помогнал в този решителен момент.

Разказала: Лиляна Табакова. 357. КАК ДА СЕ МОЛИМ

Веднъж, при една среща с Учителя го попитах: „Учителю, как да се молим -прави, с вдигнати или със спуснати ръце?" - „Според случая", ми каза той и млъкна. Не го разбрах, но не смеех да го попитам повече.

Това ще да е било през 1942 година. Бе минало половин година от този разговор, когато почна евакуацията на столичното население. Операта се евакуира в град Брезник. Аз и още една колежка бяхме в частна къща. През нощта почна престрелка. Чуваше се куршумите как пиукат и удрят по стените. Веднага се пъхнахме под леглата. Аз през цялото време се молих с 91 псалом. Под леглото бе и нощното гърне. Далеч по-късно си спомних думите на Учителя: „Според случая."

Когато след време пак се срещнахме, разправих му за случката в Брезник, а той се смя със сълзи на очи.

Една жена от провинцията, която била слушала за Учителя да се говори много неща, отишла в София и оттам на Изгрева. Било неделен ден и слушала беседа. Слушала как Учителят говори, при което засяга разни въпроси, но тъй като нищо не разбрала, си рекла полугласно: „Шарлатанин!"

„Не, аз не съм шарлатанин", казал Учителят. „Аз уча хората как да живеят. Какво съм виновен аз, че те не ме разбират? Вината ми е, че аз съм първото цвете на духовната пролет на човечеството."

Бях много бедна. Живеех в големи лишения. Това ме измъчваше. Желаех да съм богата, да имам много злато. Такава мисъл държах в съзнанието си. Една нощ сънувам, че Учителят идва при мене и ми казва: „Ела с мене. Ще те заведа на едно място, дето има много злато." Аз тръгвам след него. Минаваме през една гора и стигнахме до това място. Събудих се, но още помнех пътя. Като тръгнах по него, стигнах до Изгрева. Видях Учителя. Отидох при него и го запитах: „Вие ли сте, който ще ми посочите златото?" - „Да, аз съм, но аз за друго злато ви казах." Тогава тя се запознала с хората от братството и почнала да чете беседите. Така тя намерила златното съкровище и станала „богата". Душата й се пробудила за един друг живот, по-светъл, по-смислен и красив.

През 1922 година бях ученик в гимназията в град Попово. Тогава се устройваше Изгревът. Седмичният вестник „Неделно Утро" твърде често пишеше неблагоприятно за Учителя и Учението му. Аз не бях ходил в София и силно желаех да отида в София и да посетя новото поселище, „Изгрева". Една нощ ме заведоха насън. Пътувам през една борова гора, из една пътека, като стъпвам по килим от сухи борови листа. Някой ме водеше. Пътеката ме изведе на края на гората, до една телена ограда, а вътре - поляна и млади борови дръвчета. Дотука беше сънят. Само след две години отидох в София да продължа образованието си. Брат Сава Калименов дойде в квартирата ни и се уговорихме на следния ден рано да дойде да ме вземе и заедно да отидем на Изгрева. Още бе в тъмни зори. Когато почна да се разсъмва, виждах, че се движим през борова гора по килим от сухи листа. Стори ми се, че пътеката ми е позната, като че и друг път съм минавал по същата. После си спомних, че насън бях посетил Изгрева преди години.

Да, на силното желание се дава път, макар и чрез сън

Тук ще разкажа един случай на лекуване с паневритмия с моя сестриник, Георги Атанасов от село Пчелино в Добружда. Случката станала през 1942 година. Георги е комунист, готов на всяка жертва за партията. Като комунист по убеждение, той считал идеите на Учителя за нереални, отвлечени. Но с течение на времето Георги имал възможност да общува с много братя и сестри, да чете и да слуша Словото на Учителя. Всичко това му помогна той да добие по-голяма светлина и да разбере Учението по-отблизо. Тогава идеите на Новото учение му станаха по-близки и той ги възприе.

Един ден го заведох в София, на Изгрева. Срещна се той с Учителя и с някои братя и сестри и това познанство му помогна още по-здраво да се приобщи към новите идеи, към Учението. Георги бе работлив и сръчен. Техниката му се отдаваше. Той и тук се прояви като крайно честен и справедлив. Един ден с Георги става злополука. Един лост го удря в корема и става пукване на бъбрека. Той веднага губи съзнание. Но не стига това, а върху му се събарят сандъци със стока. Веднага го отнесли в болницата, а един работник дойде у дома да ни съобщи за станалата тежка злополука. Отидох в болницата и го намерих в една малка стая с други тежкоболни. Той беше в безсъзнание. Лекарите установили, че има пукнат бъбрек със силен кръвоизлив. На корема се налагаше лед, за да спре кръвоизлива. Казаха още, че впоследствие може да се открие друго вътрешно нараняване. Лекарите ми наредиха да го пазя, да не се мърда, за да спре кръвоизливът.

Занизаха се тъжни и мъчителни минути, часове. Кръвта се съсири и кръвоизливът спря. Болният дойде в съзнание, като ме видя и ме попита къде се намира. Не можеше да се ориентира. Избиваше го на лудост. Лекарите му помогнаха. След както се поуспокои, аз му казах за станалата злополука. Наскоро той пак се унесе и дишаше дълбоко, като че спеше. И аз, седейки до краката му, съм задрямал. Колко бе продължило, не зная. Болният се развика и аз се събудих. „Вуйчо, Вуйчо, ти знаеш ли, че аз вече съм здрав.'' И почна да става от кревата. Аз му казах, че много се радвам, нека бъде жив и здрав. „Не бързай още да ставаш. Нека постоим още тук под лекарски надзор."

Очите на болния бяха широко отворени, пълни с живот и радост и той почна да ми разказва как е оздравял: „Като си лежах на леглото, над мене дойде една голяма светлина и нещо като самолет, но не беше такова. Тогава чух, че някой ми каза: „Хайде, Георги, ставай и тръгвай с мене." И без да ме чака, грабна ме в обятията си и ме понесе с голяма сила и невъобразима бързина. Летяхме все нагоре. По едно време чух глас, който ми каза: „Сега минаваме първото небе." Продължихме нашия полет все със същата скорост. След известно време отново чух глас: „Сега минаваме второто небе. '' Продължавахме да летим и така чух глас: „Сега минаваме третото небе." Веднага след това се намерихме на една хубава голяма поляна, сред борова гора, нещо наподобяващо на Изгрева, но много, много красиво. Видях на поляната два големи кръга от ангели. Всички облечени в красиви бели дрехи, играят двама по двама, играят паневритмията. Но играта им така плавна, пластична и така отмерено и грациозно играеха, та аз се удивих и захласнах в прекрасната картина. Голям оркестър с много инструменти. Музиката се лееше отгоре над главите на всички, лека, приятна, мелодична, Божествена.

Ангелът, който ме донесе тук, ми каза: „Влез в кръга!" Аз, без да разсъждавам, влязох в кръга и веднага се понесох във вихъра на играта, заедно с всички. Унесох се в мелодията, в играта и забравих всичко, забравих, че съм болен. Забравих себе си и се потопих в една неземна радост и блаженство. Когато завърши всичко, моят ангел ми каза. „Операцията е сполучлива и лечението е свършено. Сега вече си здрав.,,След като ми каза това, отвово ме понесе на крилата си светкавично надолу. И така минахме третото, второто, първото небе. Събудих се и се виждам в тялото си на кревата, но вече бодър, весел, здрав. Ето сега вече никъде не ме боли. Като каза това, Георги започна да се пипа и натиска корема си, да ми уверява, че е здрав. Аз се съгласих с всичко и благодарих на Бога за необикновеното излекуване на моя сестреник.

Часът беше към полунощ и ние решихме малко да поспим, да си починем. Но преди да заспим, Георги ми каза, че утре ще си ходи дома. Като се разсъмна, той каза на лекаря, че иска да го изпишат. Лекарят отначало прие това за шега, но като видя, че Георги настоява, му каза, че единият му бъбрек е пукнат, а другият натъртен, и че положението му е сериозно. Но тъй като Георги настояваше, на втория ден лекарят го изписа на наша отговорност. Взех го в къщи. След два-три дни Георги беше напълно здрав. Нямаше никаква следа от злополуката.

Беше Петровден, след заминаването на Учителя. Вечер е. Всички лампи на Изгрева горят: в салона, в трапезарията, по поляната, по алеите, само в стаята на Учителя лампата не гори. Стоим с една сестра и гледаме към горницата и ни е мъчно, че там не свети. В това време лампата горе светна при заключена стая. Само след няколко минути идват стенографките Еленка и Паша и ни питат: „Има ли някой горе?" - „Няма никой." - „Да, но там свети", възразиха те. Качват се, отключват и виждат нощната лампа запалена. Как е станало това? Ето как. Една картина от стената пада и запалва лампата и се закрепила между масата и прозореца, за двата срещуположни ъгли. Като се върнаха сестрите, това ни разказаха.

Нашето желание да свети в стаята на Учителя се реализира.

Мойта пролет чакам. Малко веч остава. Сили да напрегна, време не остава.

Сейте семената в душите готови, вече след нас идат работници нови.

Във душите сейте семето отбрано, никой да не мисли, че още е рано.

Мойта пролет чакам, малко веч остава. Всички ний ще видим Неговата слава.

Ликува душата, че ветрецът вей и славей на клона

Забележка: Георги Събев дочака пролетта след 1990 година.

2. Навред ходя тук и там, и се взирам по земята; крача бавно, едвам-едвам, търся нива непосята.

3. Сполуча ли да намеря почва добра, плодородна,

из дълбоко аз копая, без да чакам по-изгодна.

4. Бързо взимам търнокопа и усърдно аз копая, тази почва хлебородна от плевели да избавя.

5. Леко става на душата, че посял съм семената. Колко радост, плам и жар пред Великия олтар.

Забележка: След отпечатването на книжката „Георги Куртев-животопис" през 1991 г. и „Изгревът" -том 10 през 1999 г., семената са посяти за следващите векове.

ти пред времето нехаеш. На волята непокорна, ти умора как не знаеш?

2. Кат океан неизбродна, ти кръжиш света вее ден. Като лъч си бързоходна, ти преваряш всеки блян.

3. Защо си тъй неспокойна, вечна скитница в света? Ти кат зефир си неспирна, вред без диря, без следа.

4. Ти жадуваш да узнаеш онуй, що е тайна, дето битността му още е скрита в тайна.

6. Ти навред кръстосваш на длъж и на шир, океани три кръстосваш и не найдеш мир.

9. Ти за миг се връщаш в земните предели, доволна, че узнала

туй, що храни ми душата, туй, с което аз живея.

2. Да раздвижа струни нежни на вси хора в душите,

и в просторите безбрежни, там да зърнат мен очите.

3. Да узная какво има, там далече при звездите. Ум и сърце, помогнете, вий в помощ ми бъдете.

Де цъфтят идеи вечни, там аз често пребивавам.

5. Мисъл често ми минава, в безкрая да надзърна. Там де времето почива, тоя свят аз да прегърна.

и безкрая да прегърна, сърцето ми туй бленува.

7. Там, де слънце вечно свети, де почиват вековете.

Ех, да зърна туй да мога, да съм близко там до Бога.

Сеячи бъдете! Сейте семената, семето отбрано, докато е време, докато е рано. Денят не оставяй празен да отмине, нито в доброто, друг да те надмине.

Туй Слово се носи в ефира, прониква до всички души; на крила го носи зефира, Слово, що мрака руши.

Слово, що свети в душите, Слово, що праща лъчи. Слово, що къпи очите, в цветето мило звучи.

Слово, що стапя злините, тъй както слънцето - леда. Слово, що грее в душите, що щит е при всяка беда.

Кат сила прелива в душите. Кат мъдрост краси духа. На будните шепне: Светете! Светете кат факел в нощта!

Туй Слово, що храни душите, Слово, що свети в нощта. Слово, що грее в очите, Слово, що ражда мощта.

МАГНЕТОФОНЕН ЗАПИС ПРЕЗ 1982 г. ОТ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

Вергилий Кръстев /В. К./: Разкажете за историята на рода ви и по-специално за баща си. Верка Куртева /Верка/: Моят баща се казва Георги Вълчев Куртев. Баща му се казвал Вълчо Куртев от Айтос. Те се местни жители. Баба ми се казвала Дойка.

Баща ми е роден на 3 март 1870 година. Тази дата не е случайна, нали, освобождението на България от турското робство. Аз имам едно много хубаво чувство към баща ми. Чичо ми Панайот пееше много хубаво. Той стана свещеник. Чичо ми Андон стана секретар-бирник, пък баща ми влезе в Братството, след като вече е бил женен. Моят баща, като са работили в духовни групи, влиза в Братството, след като Учителят е бил в Айтос. И го завежда един, който Христозов се е казвал, завежда го при Учителя. Имали една групичка, така ги наричали, „набожните", баща ми влиза в нея. Обаче родът на майка ми са били богати хора. Но понеже били заедно и се задомили в Сливен, той там записал за медицински фелдшер. В. К.: Това е баща ви. Верка: Баща ми, да и най-голямата ми сестра е родена в Сливен -Цветанка се казва. И така. Обаче след туй баща ми се връща в Айтос по желанието на майка ми, понеже са айтозлии и се връща в Айтос и тогава Учителят е бил с още няколко, преди да дойдат в Айтос. Първият дом, в който е влязъл в Айтос, е на баща ми. В това време те са ядели още месо и Учителят влиза, стават всички на крак. Значи баща ми знае за Учителя, обаче аз малко прескочих. Ще се отклоня малко. Когато е бил в Айтос, този Христодоров го завежда, поканили баща ми там на някаква сбирка, обаче Учителят дава нещо, написал нещо на хартия. Той казва: „Това е вашият ръководител." И така Учителят определил баща ми, Георги Куртев, за ръководител. И след това казва: "Христодоров, Христодоров се родил, Христодоров ще си замине." И така става, както е казал. И до края на живота си баща ми беше ръководител и държеше връзка с Учителя. И тогава, като минал към дома ни, а баща ми не бил много добре материално в началото, имали стая, само това и са ядели и месо, И имали са месо на масата. Стесняват се. „Аз - казваУчителят - ще ям ошав." Донесла майка ми, сварила ошав. Казал: „Ошав" - ошав, и там приготвила вегетарианско нещо и месната храна я махнали. След това поседяли малко с Учителя, разговаряли. Баща ми искал да го заведе на хотел в Айтос, щото намира, че неговият дом е беден. Той казал: „Не, не. Ето тука има едно миндерче, на това миндерче ще си легна." Една хубава малка стаичка имало. Променили бельото и спал у дома. И на другия ден с Джанкър Вешлийски отпътували от Айтос за София. И този Гумнеров е бил с него. Първото идване на Учителя в Айтос. В. К.: Коя година е било? Верка: Не мога да ви кажа. На масата присъства вече сестра ми, голямата ми сестра Цветанка. Била родена вече. Учителят много хубаво отношение имал към моята сестра Цветанка. И 1920 година Учителят идва пак в Айтос. На един връх, който го нарекоха Петровия връх, защото на Петровден е било. Наричат на името на Учителя в Айтос. Някой път ще ви заведе да го видите Петровия връх. В 1920 година, именно тогава е било, 1920 г., е пътувал Учителят, защото нашата къща е била далеч от салона. Там има едно семейство, Габровски, къщата ни с една малка вратичка ги дели, за да могат да влизат в салона, да не го разкарват Учителя, защото много народ плъзва и към дома на Габровски, старата им къща. Аз обаче малко дете бях, Учителят е дошъл, без да знам, и като си играех на улицата с рокличка, ний играехме в провинцията босички. Играехме. Там имаше един Николай Костов, който играеше на топка, пък завършил по-късно във Франция, ама много хубаво отношение имаше към мен. И тогава децата играехме така на топка и изведнъж

88. Георги Събев с Учителя на поляната - 24. XI. 1940 г.

89. Донка Куртева, Георги Събев, дъщеря Лили -1942 г.

90. Дъщеря Лили, Донка Куртева, Георги Събев -1952 г.

гледам - в къщи никой няма. Пък у дома въобще имаше много хора, ний не знаехме защо е така. Тази къщичка още седи, вече е моя. В Айтос. И както това, гледам, никой няма. Рекох си: Дали е дошъл Учителя, бягам през главната улица, отивам у Габровски. Тогава детенце бях и като тръгнах, влизам, виждам Учителя седи така насреща. Аз влизам в дървената стара къща с дървени стьпалца, 4-5, високичка беше. А мъжът й, лесоинженер, Габровски, на кака Кальопа. Влизам, Учителят седи на едно канапе сам, държеше Библията и аз като го видях, крачката ми се разлюляха, стеснявам се. И Учителят като се усмихна, целунах ръка на Учителя. А там беше кака Кальопа Габровска, бяха и други братя и сестри, Епитропов, други сестри. Казват: „Защо не се ръкуваш с другите?" Рекох: След като съм целунала ръка на Учителя, не си давам благословението. В. К.: Ха, ха, ха. Верка; Малко дете, в 4-то отделение, виж каква будност. Значи познавам Учителя от вековете. И така, държа Учителят беседа. Майка ми беше. Малко хора бяхме. И на другия ден ще заминават за Петровден за върха сутринта. Добре ама ние тоя ден имахме групова работа. На времето в 4-то отделение държим изпит някакъв. Аз имах изпит, пък учителят ми в 4-то отделение беше на майка ми братовчед. Майка ми и неговият баща са брат и сестра. Аз нямах никакво отношение към него, защото като бяхме ученички, аз и моя братовчедка, на леля ми дъщеря, сме братовчеди на него. Не пропускаше нито едно дете, всички ги биеше, още щом влезе, почва да бие всички, само мене и Тодорка не биеше. Всички. Не можех да го понасям. Аз тоя начин на отношение на учител към ученици не го обичам, ако има причини. И тоя ден ме изпита там за нещо и на бърза ръка аз излязох. Първа ме изпита, защото си знам. Добре, ама баща ми беше казал много наши хора да ги отправяме за върха, на Паспалата, Народ на върха тръгнали, като научили. А че отиват, носят симити да продават, че не знам какво продават на Петровия връх. Баща ми никак не остана доволен, но понеже е Учителят там, много народ, от Бургас, от не знам къде си, от София имаше, много народ се събра на Петровия връх. Към 1000 души са били и се връщат, и вечерта дава беседа Учителят. Вече аз се обличам официално, като другите, и понеже ние сме деца, винаги баща ми имаше такова едно желание да ни наредят в салона, да бъде амфитеатрално нареден. Кака Кальопа изпра покривката на масата, имаше едно кандило виснало, ама кристално, много хубаво и картина -Христос на тайната вечеря така. Нямаше ток тогава, имаше лампи, но бе чист салонът. Всичко бе така наредено хубаво в салона. Аз седях до вратата правичка и други деца. Така ни възпитаваха и хубаво. Обаче аз по едно време така си сложих краката и хлъзгам се по пода, по пода, по пода и застанах до Учителя и така го гледам. Пък баща ми не остана доволен от туй мое действие. Той не можа да разбере трепета на моята душичка. Не, той от неговото гледище, той гледаше да не се смутим. А Учителят така погледна: „Оставете детето." Аз останах там, оставиха ми. И в тази беседа, която си спомням, Учителят говореше за един овен, как са го заклали символично и като влизат как притичва, пък то всъщност дават уж за един младенец и това не мога да си го спомня, тоя пример от Библията къде го имаше, малко дете бях. И в тоя момент аз реших да не женя, и то в 4-то отделение. Така го схванах, да не се женя. И Учителят трябваше да заминава от Айтос с файтон за Бургас. Пеню Киров, ръководителят на Бургаското Братство с Учителя беше. Обаче има един турчин, който имаше много хубаво отношение към баща ми, файтонджия от гарата, посреща Учителя с група брата и сестри, които пристигат в Айтос и го завежда у Габровски. Турчинът, тоз същият турчин, след беседата, с файтона, вече на другия ден тръгват. Отиваме у Габровски ние, тати и Кальопини, изпращаме Учителя. Аз си спомням майка ми, баща ми и ние бяхме седем деца. Другите не ги помня. Седем деца. Учителят говори за нашето семейство. Казва: „В една гнездо има седем гълъбчета, славейчета. Едно от славейчетата ще си замине." Майка ми

веднага разбрала и нещо като нож я прорязало. Първото славейче била най-голямата ми сестра, Цветанка, която си замина. И тя, Цветанка, беше се оженила и имаше две дечица. В. К.: Вие казахте, че Учителят имал добро отношение към Цветанка. Верка: Чакай, чакай, ще кажа после. То по-нататък, след като му дойде реда. И така, ние много хубаво семейство бяхме. Брат ми замина в София. Ние живеехме там, където е салонът. И понеже имаше изключителен глас, тенор. В.К.: Той как се казваше? Верка: Вълчо. На дядо ми кръстен. Изключителен тенор. Приятен, много хубав. Аз съм го слушала в стария салон на Айтос. Имаше един учител, Иван Димитров, с него много близки сме, пък аз съм малка, 2-ри клас дете бях и казвам: „Иванчо, сега ще останем тука да слушаме „Чайка" как изпълнява бати, бати ми Вълко." До него ссдсшс Филип Кутев, който прослави цяла България със своите народни песни и танци, известен е, може би сте чували за него. В.К.: Да. Верка: До него тъкмо седи брат ми и имаше един Димитър Караджов, който в Бургас беше завършил, също флейтист, солист и диригент на филхармонията в Бургас и в музикалната гимназия преподавател. И там си замина. Той беше учител на моя племенник, на най-голямата ми сестра на сина й. Той сега е окръжен лекар в Бургас - д-р Христо Карабаджаков. Някой път трябва да се запознаеш с него, той е много хубаваличност. Той ходи в Тунис, в Бизер и се върна. И е в Бургас е окръжен лекар. Синът му, д-р Чавдар Карабаджаков, той пък психо-невролог, завърши медицина, преподавател е в университета при професор Станушев. Не може да не го знаете. Искам да кажа, че и дъщеря му е педиатър, Таня, Таня се казва дъщеря му, Карабаджакова. Ама се е оженила сега за лекар. Не знам вече. Не съм я виждала много, 1-2 години. И тя пак педиатър. Все лекари. Така че има много хубаво отношение към Учителя и към Братството. Не идват. Но аз се прекъснах. Да, за брат ми става въпрос. Брат ми, като бил в София, Учителят много го харесал - гласа му и изпял тази песен „Чайка", но в Бургас сега, в Пловдив едната му сестра се казва Цветанка, на дъщеря му на брат ми, името носи на моята сестра Цветанка. Другата се казва Бела, на моята майка. Дядо ми е бил, на майка ми баща й бил учител в едно село. Има един Митко, който е сливналия, скоро се видяхме тук с брат ми, и казва той чел някъде за това село, където дядо ми е бил учител. Само майка ми е учила. Другите сестри не са били учили. Един от вуйчовците ми, Димитър завъшил 5-ти клас, и тя го направила учител, а на времето си, обаче почнал да работи в съда, не му се ходело. В.К.: Сега брат ви Вълчо отива и пее тая песен, Учителят какво казва? Верка: Учителят казва: „Изключителен тенор." Аз го чух, „Чайка", на руски. Сега в Пловдив има дъщеря той, брат ми. Едната е Цветанка и Бела. Сега Бела и Цветанка са оперни певици. Имате изключителни гласове. Добрин Петков там като ги чул и решили да се явяват и пеят. Но аз още не съм ходила и мисля като се оправи времето да отида да ги чуя. Пък Жорко, на сестра ми синът й, на Вълчовата дъщеря Цветанка синът й бил химик, завършил бил химия, а жена му е Катя, пък физика завършила. Те пък имат други дечица и т.н. Искам да кажа, че целият ни род е музикален. Сега за сестра ми Цветанка. Дъщеря й Надка е родена 1925 година, на 28 август 1925 година сестра ми почива. Цветанка почина и Надка остана сираче на шест месеца. Всичките ми сестри бяха в Търново на събор. Учителят казал на събора, и много сестри са го чули. Дора Карастоянова го каза преди две години пак. Казва, Учителят пред всички казал: „Аз отидох, вземах Цветанка и я доведох на събор. Тялото там ще го изпратят близките." В.К.: Това е на събора, коя година? Верка: 1925 година. Тя си заминава 1925 година, 28 август. В. К.: Цветанка. Кога е родена? Ами тя е родена... Сега щеше да бъде 88-годишна жена. В.К.: Значи 1900 година е родена. Верка: Да.

В.К.: Вашето детство къде преминава? Верка: В Айтос, после идвам в София. В.К.: Кога идвате в София? Верка: В София дойдох най-напред в 1928 година. Сега чакай да ви кажа нещо. Сега, като бях аз ученичка в Айтос, в прогимназията, вземах уроци по цигулка от един мой съгражданин, Илия се казва, той беше гимназиален учител в Бургас. Аз не бях виждала цигулка, но един ден чувам, пък родителите ни близки, баща му и майка му учители. Аз отивам и чувам, Илия свири на цигулка, и като свиреше, аз си тръгвам, вземала съм две пръчки и почвам аз да си свиря. Той ме настигна и ми даде една цигулчица, и първо ме заведе у нас, и аз го хванах за ръка, и той носи цигулката и аз, двамата, едно малко момиченце. На шест години съм била, шест-годишна и ме води у дома. Ние живеехме в тази турска къща: Много хубав бе ходжата - свещеникът на турците. Има джамии там и се молеха. Аз съм ходила, гледала съм. Баща ми познаваше гимназиалния учител в Бургас и разговаря с Илия и с Жабленски. Той бе един музикант, който е преподавател в Бургаската гимназия, много фин човек и идва в Айтос. Той ме пое да ми предава цигулка. Основата я имам много здрава от тях. Пък имах слух, абсолютен слух и аз тъй си свирех доста години така. Станах ученичка в първи клас и много смешно, за Филип Кутев става въпрос. Предаваше в гимназията по пеене една Джибарова. Абсолютно никакъв музикант. Чудя са как са й дали музикално образование. Първи клас, пък аз вече свиря на цигулка и познавам нотите, знам ноти. Почнах да пиша едно упражнение. Аз казвам: „Госпожице Джибарова, вие сте допуснали известни грешки." Тя каза: „Изтрий." Аз изтрих дъската и имам учебника в ръката и написах. Каза: „Изпейте го". И го изпях няколко пъти, и целият клас пей. Втори път пак. Имам три приятелки, все аз пиша нотите, аз ги уча. Три приятелки имам и през голямото междучасие викам: „Хайде да идем да си купим симит." Пък в Айтос никъде няма, албанци го печаха, понеже гомямо междучасие, вървим си, купихме симита, пак се връщаме в училище. Аз на час по пеене винаги на тоз чин седя, да не става приятелката ми, защото все оправям някои работи. Но в това време, когато ние сме отишли, те пеят старата песен. Не може да даде нова, защото не може. Чудя се, обаче, като влязохме, тя ни направи забележка. Седнахме си, вече имаме едно наум. Нямам вече това отношение. Казва: „Излез, напишете упражнението веднага." Аз пак пиша упражнението. "Изпейте го." Изпявам и уча целия клас да пеят. Тогава тя си грабна дневника и излиза, и Иван Димитров застава до вратата. Той бил дежурен по салон и вижда. Аз и тогава пред целия клас казвам: „Аз ли, аз пиша ноти, аз ги уча да пеят. тя слага парите в джоба си. Искам Филип Кутев да дойде, щото искам да уча. Аз съм нищо пред Филип Кутев." И тогава Велико Стоянов, директор на гимназия и прогимназия, заедно бяхме. Димитров му казва: „Велико, Велико, г-н Директор, така и така, Верка иска да повикаш, да назначиш Филип Кутев за нашия клас." Пък майка му и баща му са от Братството. Семейството на Филип Кутев са наши хора, Да. В.К.:Това не го знаех. Верка: А-а-а-а, той много при Учителя е ходил, да, и аз в първи клас, той в последния клас на нашата гимназия. Не беше я завършил още. Казва му: „Филипе, Кутев, назначавам те учител за прогимназията и гимназията да предаваш пеене". И така си нарежда часовете да им предава и аз ставам причина да се назначи. Не, аз просто така и понеже той е бедно момче, средна възраст, трябваше да работи, да се издържа, тогава си получава парите и си ги слага в книжка и замина, есента замина да следва музика в София. Да следва в София в музикалната гимназия. Беше флейтист, с Караджов бяха близки и най-напред започна с флейта. И изключително музикален, изключитена музиканлност. Така се създаде връзка, пък аз от всички бях най-свързваше. Пък той един синеок младеж беше, в клуба и се събирахме у дома, свиреше на мандолина, свиреше, и аз на мандолина. Аз свирех и китара, аз и в Братството свирех като китарист. Малка бях, но музикална. Голямата ми сестра почна да свири китара - не може, аз вземах китарата. Мандолина, понеже втори клас като минах, рекох: чакай аз, понеже никой няма музикант да играе на хорото на първи май и на Великден, и леля ми, нейният син имаше мандолина нова, ходих и купих и от тяхната къща през главната улица свиря „Боряно, Борянке", за да мога да разигравам целия клас. Аз свирех за цялата гимназия и прогимназия. А на другия ден е Великден. Имахме един класен наставник, беше белогвардеец, Николов ли беше, забравих. Той ни беше наставник, малко тъй белогвардеец, бекярин, човекът скромен, много добър като учител. Отиваме ний, сутринта викам: „Мамо, ще сложиш три яйца рохкички на мен, на Марийка Андреева, три рохкички в мойта торбичка, отделно на Марийка Каракашева. А пък на този ще му сложиш шест яйца преварени, на класния наставник." Като отиваме всички, аз нося китарата и мандолината и си вървим, и в една торбичка, тогава нямаше чанти, ами торбички, майка ми ушила и ми сложи козунак, сложи курабии, такива разни сладкиши. Майка ми месеше домашен хляб, бял хляб, мекичък, сложих и него, кашкавал ми сложи и сиренце, аз съм вегетарианка, други кой каквото носи. И събираме се целият клас да обядваме, но преди това закуска направихме и си прибрахме всичкото, поканихме и класния наставник, този при нас не беше, той беше се скрил в един шубрак, ний го открихме всички с класния състав, ний като взехме двете - аз, Мария Каракашева Дърева, отидохме и го поканихме, сложихме му една чиния, напълнихме я, сложиха салам и други, аз сложих парче кашкавал, който носих, сложих му козунак, хляб му дадохме, и обядвахме всички. Той стеснителен, бекярин човек, чужденец. В.К.: Та как мина? Верка: Да де, и после да, обедът, закуската и прибираме. И аз сядам да свиря на мандолина. Почвам „Боряна". Прогимназията, гимназията ги разиграх до обед. Ама играхме, играхме, аз свиря. В туй време Филип Кутев е дошъл на 1 май в Айтос, със сламена шапка. Имаше един Георги Връбчев, Нено Русев, седнаха тъй на една плоча, пък аз на земята съм седнала и свиря. Всичко играе. Филип Кутев прекъсна разговора си, дойде, на коляното си седна, взема мандолината, продължава да свири „Боряно, Борянке", пък аз с китарата акомпанирам. И след туй ми даде мандолината и аз продължих до обед. След туй правим обед, пак се събираме всичките, вече не помня какво е станало с тях, но помня само едно - след обеда вече аз не свиря. Само си дрънкам на китарата и така съм си седнала и мои приятелки съученички около мен, свиря си парчета от китара, които много аз ги знам. И тогава имаше една Дора Атанасова, един Даскалов, бяха настрани. Дора много ме обичаше, тя ми беше като майка, беше ми класна наставница в трети клас и ме обичаше и каза: „Верке, ела да ни посвириш." И аз свиря на китара, обаче те приказват помежду си. И си дръпвам китарата и отивам долу. Чакай, рекох, аз като свиря, обичам да ме слушат. Ха-ха-ха, детска работа, детска работа. Не това искам да кажа, едно хубаво отношение към китарата.

В.К.: Сега искам да ви питам друго. Как стана и се случиха нещата, че вие вече се прехвърлихте да дойдете в София? Верка: Тя е дълга история. В.К.: Да я чуем. Верка: Аз боледувах, тропическа малария изкарах. Първата година в училището се записах. Около 20 дена ходих и заболях. Много тежко. В.К.: Коя година? Верка: 3-ти клас бях в прогимназията, но записах, 20 дена нямаше и заболях, и почнах да търся къде да се завра в къщи. Хвърлят одеала, хвърлят това, дава баща ми хинини с шоколад, нищо не минава. Рекох: „Тате, само планината." И майка ми ходи да посреща изгрева. „Мамо, с теб ще дойда на изгрев." Заедно с трима братя и там майка ми посреща изгрева, аз останах. Една жилетчица бях сложила и си носех една книжка.

носех една книжка. Викам: „Мамо, ти ще отидеш", защото другите ми сестри ходят на училище. „Аз ще остана тук. Като сьм там, съм по-добре, влеза ли между четири стаи, веднага почва да ме тресе." Пък и след туй отдолу, както е нашата къщичка имаше такова нещо, като навес, постлаха ми един хасър, след туй едно одеало, отгоре дюшека ми и като се върна, право там. Щом влеза в стаите, почва да ме тресе. Като треперя, мине треската, тропиката, аз слизам долу, топло ми стане. Температурата - 39 ли, 38 и половина, топло ми е, слизам и почвам да си решавам задачи, да. Добре, ама се прехвърлих се в Братската градина, там да мога да излизам на зеленина, на върха. И ме заведоха. В.К.: Това е втората година. Верка: Втората година. Но като лежах на леглото, казвам: „Мамо, аз искам да седна на земята, да ми сложите един дюшек на земята в стаята." Пък 70 души болни, които баща ми ги лекува. Баща ми ги лекува. „Затова искам да ми сложите дюшек на земята и ти да седнаш, на стол да седиш и да държиш Библията." Тъй, както съм си легнала хоризонтално, значи тежко болна, баща ми го няма в този момент в града, защото той лекува, пък с файтон носят храна, имаше фурна изградена, брашно има, но масло, сирене, другите работи носят с файтон. Дядо Ганчо се казваше и имаше един, тоз Иван Димитров придружил баща ми до градината с файтона. В това време аз съм лежала и казвам: „Мамо, животът ме напуска." И майка ми държи Библията и се моли. В туй време пристигат баща ми с този Иван Димитров, идват там, дядо Ганчо ги пренесъл, беше една баба Дона, една гьркиня, много фина жена, да, така. И така, 3/4 час в безсъзнание, унесена, не съм в безсъзнание, но унесена. Тогава казвам на майка ми: „Животът ме напуска." Баща ми се моли, това момче, и то си прави молитва там, майка ми, слугинята и изведнъж казвам; „Мамо, вашите молитви доведоха Учителя." Аз проговорих, Учителят ми възвърна живота. И седях, седях още малко, след туй на Иванчо подадох си ръцете и казвам: „Иванчо, поеми ме" и сядам. Като седнах, аз станах, понеже с къси чорапки бях и терлички, обух белите си обувки и първо се ръкувам с баба Дона и с всички се ръкувах. „Мамо, пригответе на всички храна, аз искам само картофена супичка с най-много две картофчета, черен пипер и лимон - ангелска супичка." Тогава Учителят още е дал ангелската супа на нашите, после в София. И така ставам.

Верка: На градината е имало змии, ама много змии. Имало е и смоци. В.К.:Какви смоци? Верка: Цялата околност, Айтос, Анхиало, Бургас, Айтос, градината до Ченге, имаше едно място, там свърталище на змии беше. Аз обаче като станах, застанах на втория прозорец на Салона и поглеждам един дъб. Рекох: „Сега, ще дойде време, след много време тук ще бъде цял град. Така ще бъде построен." Само ний, Братството там се събираме. То е 24 декара място. Имаше от една сестра, Василка Иванова, подарък беше местото. В.К.: Как подариха това място? Верка: Кака Василка. Имаше наша сестра, която го подари на Братството и така с труда на 500 души създаде градината. Най-напред беше една колибка, после построихме тази къща. И сега, именно от там дойде моето заболяване. До къде бях стигнала? В.К.: Значи до градината. Вие вече сте оздравяли. Верка: Оздравях и застанах, обаче баща ми с бастуна си бутна на, има едно такова като малко балконче, стълбището, бутна един смок. Аз искам да слеза долу. Има една малка скамейчица, която още седи, аз много я обичам, седнахме, този ме придружва. Той е учител. Той ме придружава. И от малко момиченце все с него съм. Този Иван Димитров. Той е гимназиален учител, но е професор сега. И сега е тука, в София. Имат отношение към Братството. Имат, защото баща ми ги е свързал. Неговите родители още си спомнят за моя баща. И така, много змии, по реката текат, както тече реката, около нея смоци, толкова много. Отивам нагоре и викам: „Иванчо, придружи ме нагоре." Той вика: „Чакай, бе Верке, много змии." - „Нищо, че има змии, искам нагоре." В.К.: Откъде толкова много змии? Верка: Много. Чакайте, ще ви кажа, но ги изтрепаха. По друг начин. Аз ще ви кажа. Има една скамейка, един хендек около лозето, пълно със змии, смоци, смоци. Хич не съм се плашила, обаче той дръпна с бастуна на баща ми, дръпна, аз с пръчката, отваряме си път, обаче има едно изворче, от което е много хубава водата. Отидохме с бастуна, бутнахме, измих си ръцете, плиснах си малко и той, аз с това правя и пак се връщаме, и си отиваме. Отиваме горе, майка ми приготвила супата и си хапнахме. Но аз почнах, сама искам да се разхождам, понеже майка ми в града, аз останах там. Един ден казвам: „Тате, аз мисля да изляза нагоре, както е братската градина." Оттам минаваме един дълъг път, отивам на Петровия връх, от Петровия връх отивам още нагоре и се връщам по една много хубава алея 2 пъти, три пъти го минавам тоя път и се лекувам по тоя начин. И действително, аз оздравях по тоя начин. Третата година не ходих пак на училище, но рекох, чакай да се занимавам. Викам: „Тате, дай ми една машина, да уча бродерия." След туй мина ми, рекох :"Тате, дай, аз искам да мина при кака Стефанка шев, да се занимавам." Щото още болестта в мен, нали? Но знаеш как стана заболяването? Когато в градината я построиха вече къщата, имаше един трап. Аз си го тълкувам и от там е. Има един трап, пълен с вода. Този трап, гдето са носили вода да строят къщата, по-рано имаше комари много. И тогава ми дадоха едно парче краставичка, отрязано на слънце и казвам: „Комарчето е кацнало на това парченце, аз заболях от туй нещо." Така си мислех, по детски. И до ден днешен бягам от морето. Това малко дете, трети клас, заболях още от първата година. Викам: „Мамо, затуй искам да отида на градината." Мина известно време, рекох: „Искам да отида и до Ченге." Там още повече змии имаше. От Учителя има пример с един адепт, не знам дали сте го чели. Един адепт имал една къщичка. Едно момиченце било там, едно момиченце. Адептът видял как една змия, пепелянка, тръгнала към момиченцето и адептът трябвало да убие змията. А той пожалил живота на змията и змията клъцва момиченцето, и то умира. Тогава казваУчителят: „Ами кой е по-ценен, животът на змията или на човека?" Трябва да го имаме предвид това. Сега казват, че на Витоша имало змии. Пак се навъдили змии. Защо ли? Когато ги избиват, те се въдят, змиите. Сега един ден пак аз бях там, беше минало време. Един ден Нено Ганев, учител беше, аз тогава току-що бях оздравяла и дойде на градината, събота беше. Рекох: „Нено, остани тази вечер тук." Пък имаше много приятели там. Баща ми ги лекува в Айтос и му подариха една каручка, мои роднини, защото баща ми е един човек, който на целия град услужва. Направи, Илия се казваше, направи му една каручка и му купи една конче, за да може от Айтос да дойде на градината и от градината в Ченге, в Тополица - да лекува наши приятели, да. И целият град, и нашите приятели обикаля и така баща ми идва с каручката там, но аз вече казах: „Тате, искам да отида", с Нено отиваме горе. Сега легнахме, една рекичка, и аз съм се излегнала, и той. Както така си приказваме, приказваме, имаше един овчар, Желю се казваше. Седи на едно креватченце, ама едно такова нещо има на края на това, на дръжката и се чудя защо ни гледа той. Пък Нено знае, ама мълчи, не казва, чудим се защо, В това време се задава един овчар, който го гонеха като комунист на времето, казваха му немеца, пък той здрав, прикрива се, пък той брат на този, аз това не го знаех. Той беше гимназиален учител, математик и физика завършил. Като овчар му викаха немеца, и като овчер се прикриваше като комунист. Оттам той идва. Той забелязал змията, ходи с такъв кривак голям, защото е висок, има такова нещо, мина, тракна, взема камъните, хвана я змията, чукна я така и я зави, зави и я хвърли в един хендек. Тази змия, аз лежа така на земята и той, другата пепелянка до мен. Той уби змията, спаси живота ми. Змийски истории.

Действително аз като малка, пък ще ми кажат нещо тъжно, но хубаво, имах приятелка в 4-ти клас, казваше се Анета Грекова, много фино семейство, баща ми ги въвеждаше в Братството, ходехме на Салона, но с нея ние бяхме близки, обаче аз понеже боледувах три години, на третата година аз минах в гимназията с пълно отличие. От матура бях освободена трети клас в прогимназията. Бях освободена, само Нено Ганев ме остави по математика да държа матура, Велико му каза: „Не става въпрос за матурата, но тук е четири часа, за това болно момиче, затворено на матура." Но бях към края, Велико написа задачите, аз ги реших и така аз взех матурата, и приета бях в 4-ти клас. Един учител, Иван Иванов, пък той е друг, предаваше ми по география и физика. Сега беше през цялото време много разположен към мене, но имаше една сестра Иванка, само той и брат й Илия й пишеха шест. Той по география й пишеше шест, по другото все двойки. Пък биоложката ни беше класна наставница и ни сложи нас двете на един чин, на предпоследния чин, не, на третия чин отзад напред. Аз не обичах отпред да седя, там ме сложи. Сега неговата сестра искаше да седне с Аненка. А ние се казваме Аненка и Веринка, искаме също да седнем двете. Той сега не се обръща с името ми, Верка, а на презиме: „Георгиева, ще седнеш там, при другата, приятелката й ще седне тук." Аз казвам: „Може, обаче нас класната наставница ни сложи двете. Тя ни сложила." Пък Аненка каза: „Не, не, не, не, нима ти си съгласна?" Рекох: „Как няма да съм съгласна?" Пред него нарочно го казвам и той чу и каза: „Не, не" и така ни остави. И започна едно настроение срещу мен. Казва ми: „Георгиева, аз ти казвам, ти трябва да отидеш там." Казвам: „Г-н Иванов, г-н учителю, в час, ако класната наставница разреши, но класната наставница не разрешава. И така започна настроение срещу мен. Е сестра му каза: „Бате, бий ги, бий ги двете." Пък ний имахме една хубава дружба. По едно време закъсняхме двете и той ни остави прави, наказани. Стоим най-напред, и двете наказа, след туй каза: „Георгиева, разкажи урока. Отначало ми пишеше шест и на Анета, Аненка шест. После пък се захвана, защото аз не се сменям вече с Иванка и стана едно настроение, и така почна да ми пише тройки, н акрая ми писал двойка. Сега класната наставница пред всчики казва: „Отличница накласа е." всичките приятелки знаят. Той на име не ме назовава: „Георгиева, трябва да се засилиш." Аз казвам: „Аз се старая." Само толкова. Той пак тъй казва. „Ама, г-н учителю, ама Верка е отличничка." Ча-ат, ча-ат, взе да ги бий, защото казват. „Аз ли не знам или вий?" Почна настроения срещу мен, пише ми двойки. Пък той има намерение, щото от неговата страна да ми пише двойка. И Султанка Огнянова, и нея в 5-ти клас четири години остави. Така гонеше учениците, и сега е същият. Обаче аз не се давах. По едно време аз заболях. Две седмици не отидох на училище. Аз си четях по география и по химия, по математика. Като се подобрях, приятелките ми у дома идваха. Минават покрай нас. У дома викам: „Мамо, утре отивам на училище, щото отивам да ме изпитат по алгебра, геометрия, физика и химия, трябва да бъда там. Другите предмети мога да ги уча у дома." Той казва: „Не, още три седмици." Т.е. желае аз да не мина, да остана в същия клас. Да, аз пък три години бях по болест. И така започна едно настроение срещу мен.

В.К.: Кога дойдохте вие на Изгрева? Верка: Туй беше 1931 година. През 1928 година дойдох най-напред. Филип Кутев ми писа писмо, пък аз пак боледувах. Писа ми писмо да дойда в София, да се запиша в музикалната гимназия, защото свирех цигулка вече. И като писа, казвам на баща ми: „Тате, Филип ме вика." Те се съгласиха, ушиха ми рокля, ушиха ми две рокли, обувки нови и с цигулката си тръгвам аз за София. Посрещна ме там една приятелка, имаше един брат, Начо Петров, отседнах у тях. На другия ден, това беше 19, на 20 бях аз на беседа отидох, имаше един наш брат от Плевен, който живееше у Начо Петров, математик, Иван Анев, баща му е ръководител на Братството, ей там. Той живееше горе, аз отседнах у моята приятелка, защото нямаше свободна стая. В другата стая имаше един Стефчо Грозданов, той пък живееше там. Сестра Тереза Керемидчиева също живееше там. Тодор Стоименов живеше горе и така една хубава групичка бяхме, а ние с Иванчо ходим на беседа, ходим на Изгрев, още Изгревът беше, но не беше така устроен. Салонът тогава се строеше. В Салона и аз ходех на беседа, но аз вземам уроци. Филип ме свърза с Николай, Имаше един син - Васко Абаджиев, Никола Абаджиев, неговото момче, той ми предаваше на мен цигулка от 20 май до 21 юли, един месец. На 22 юли ще се явявам на изпит. Мина много добре. Аз бях приета първа на конкурс. Бях приета в музикалната гимназия. Тогава, 1928 година, ония там, миналата власт забраниха събора ни. От цяла България дошли в София и от гарата ги връщаха. Даже и баща ми дойде с майка ми. Но аз с тях не се върнах, но се върнах малко по-късно и казвам: „Учителю, искам да отида до Айтос, да се приготвя." Той казва: „Ще отидеш и ще се върнеш през септември." Някакви, даже месец нямаше, но аз като се върнах в Айтос, купих си рокля, купих си една шапчица и трябва да се връщам. Точно да тръгвам за София, почна ме тропическа малария. Пак от Айтос, 1928 година. Не можах да отида и боледувах пак от тропическа малария. Баща ми се качва на влака, имаше писмо от Учителя да отиде. „Защо Верка не дойде?" - пита за мен. Казва на Учителя, че съм болна от тропическа малария. „Ех, нека, ще мине, рекох, ще мине. После - каза -да дойде да продължи." И така аз пак заболях доста, тропиката ме гази и отидох аз в туй село Ченге. Бях завършила в Айтос 4-ти клас тогава в гимназията и не мога да уча. Този Иван Димитров го назначиха учител в едно село, Ченге, които са цялото село почти все наши хора, пък баща ми всички ги лекува. И го знаят баща ми, известен е. Аз бях с майка ми, бяхме в Ченге. И все лежа болна у една баба Петранка, синът й ръководител на Братството в Ченге, но много фино семейство. Както си седях, рекох, чакай да си сляза аз в града, имаше една Събка, имаше кон с двуколка така, качих се да отивам аз. И казвам: „Мамо, дай да ти купя захар, да купя две кутии шоколадови бонбони, кафе, пет кутии локум, ориз, там които неща няма в селото, ориз, халва, тахан." Имаше една търновска халва с орехи, аз от нея си купих. На тях купих едно кило и на мене едно, заедно де, но аз тая халва много я обичах. Сега я няма. Много ми е мъчно, че няма такава халва, с фъстъци беше. Сега я няма и много ми е мъчно. Тази халва много я обичам. И това им занесох. Имаха момиче, беше в 4-то отделение. Точно си тръгвам, Иванчо с колело отива на Ченге - Иван Димитров. Той казва: „Ела с мен, аз ще те заведа с колелото." Рекох, че аз съм тежка. - „Ами, тежка си!" А пък аз момиченце 4-ти клас, той учител. От гимназиален учител го пратиха там. То за мое добро е било. Качи ме на колелото, взе ми багажа и го сложи. Седнах така, сложих си ръцете така и потеглихме. По пътя има една чешмичка, слязохме там, пихме си, измихме се и поехме, има едно мостче, което се отделя за градината

С това момиченце като бях аз, имаше едно Верче, винаги слизахме там и слушахме, има там едно дърво, до туй дърво като отивахме, чувахме, че се пее арията на Орфей, „Своето щастие загубих". Тази песен слушаме до дървото и като се отдалечим, оттам нататък няма. Викам: „Иванчо, сега от тук с теб двамата ще слезем, но ще вървим пеш. Все ще чуеш нещо," И тръгваме, и почва да се слуша арията на Орфей. Само когато някой след мен ще запее това нещо, иначе не. В.К.: Чува се отгоре някой да пее? Верка: Чува се, чува се. Той, той, самият Орфей пее,

Там е залесено, като ходим до едно дърво. Оттам нататък няма. В.К.: По чии ноти, как? Верка: Абе ние го слушаме, пей песни, никакви ноти. Гласът на Орфей слушаме ний. В.К.: Сега спомняте ли си как е мелодията? Верка; Ами на тази - „Своето щастие загубих, Евредика, где си ти. Аз изгубих..." и т.н. И вървим. Този Иван Димитров е жив. Верчето, онова, също е слушала с мене. Тя сега е в Бургас. И с нея ще слезем долу, аз всеки ден слушам, отивам до там и се връщам, отивам до там и се връщам, слушам Орфей. Аз много хубаво чувство имам към Орфей. И нагоре, вече се качваме на колелото и продължаваме, отиваме у баба Петранка, приготвила супичка и ядене, пък аз не ям лук в ядене, никак готвено, и той също не яде, че ни направи катмички, поканиха ни на обед. Той беше учител на тяхното момиченце в 4-то отделение. Каза: „Верке, ела да те въведа аз и да те правя учителка.". А имаше един Митко Арабашев, наш съгражданин, той водеше 2-ро, Иван 3-то, а на първо отделение беше Георги Връбчев. Той си отиде, а го замести Нено Ганев. Много обичах децата. Петранка беше там и един ден рекох, чакай да се изкача от бабини Петрини нагоре както са. Една хубава полянка има, Иван Димитров излязъл от другата страна и всеки ден си ходи, взема си, чете си книги, ама аз това не го знаех. Той живееше в друга квартира, както си вървя, гледам така рекичка една хубава, като елмазчета слънцето брилянтно сребри. Гледам го седи. Аз не му обърнах внимание, гледам там си чете, не му обърнах внимание, и си поемам аз, нали трябва да се лекувам, още да продължавам. И един овчар слиза със своето дете, момченце. Той дойде до мен там, като видя овчаря. Казва: „Добър ден, добър ден. Вий нали сте дъщерята на бай Георги?" Рекох: „Аз съм." - „Твоят баща спаси живота на моята жена. Това е моето детенце, сега се връщам, защото трябва да ходи на училище." Един много фин човек. „Заповядайте у дома на обед." Рекох, че не можем да дойдем на обед. И след туй пак се върнах в Айтос и почнах да уча цигулка.

Дойде 1931 година. Рекох, чакай, аз защо не отида в София и на ден, на Димитровден аз реших да тръгна за София. Филип ми писа писмо и отивам 1931 година - второто отиване вече. В София бях най-напред 1928 година, когато на ул. „Оборище" 14 е салонът, никога няма да го забравя, Учителят беше в една стаичка, аз влизам и нося писмо за Учителя. Един брат се обажда, ама не е редно да го дам. Викам, че аз целувам ръка на Учителя. Казва Учителят: „Какво ми носите?" - „Едно писмо, Учителю." - „Сложи го на масата, Верка, аз сам ще го взема и после ще прочета писмото." И отидох, сложих го, после седнах, както е така катедрата. Не сте ходили на ул. „Оборище", не? В.К.: Не. Верка: Ул. „Оборище", както е така катедрата, от тази страна една голяма маса, на третия ред седнах аз, на първи стол от другата страна са братята, от тази страна са сестрите. Отделно са наредени. Така беше едно време и Учителят пристига, всички стават. Като засвириха брат Симеонов, цигулка и Мария на пианото, никога няма да забравя, като че ли небето и земята бяха едно. Аз не бях на земята, а радостна, обляна, цялата тряптя, трептя. Всеки случай беседата я преживях. Аз го знам Учителя от Айтос, нали. Но сега го виждам вече Учителят ме гледа, защото ме знае. Аз го гледам, не съм забелязала коя сестра е от моята страна или кой брат е от другата страна. Не, само Учителя гледам и като пеят, а зсъщо пея, защото знам песните, пък и хубавичко пеех, бях млада, музикална. На небето ли бях, не зная. Така радостно, така прекрасно беше. Учителят изнесе беседата, пак станахме, започна „Благословен Господ Бог наш", „Ще се развеселя". През другото време пеехме и Мария ме погледна, брат Симеонов ме погледна и дойдоха и се запознаха с мен, защото ме чуха как пея хубаво песните. И аз вече тръгнах. Живееше Учителят на ул. „Опълченска" 66. Аз за Изгрева тръгвам, по едно време останах сама, Иван Анев не знам къде се запилял. Пред мен застана Георги Радев, къдрокосият младеж с бял костюм, хубав, и се запозна с мен, каза: „Вие дъщерята на Георги Куртев ли сте?" Казвам: „Да" на нашия брат и така тръгнах донякъде, после Иван Анев ме придружи до дома. Така ми беше първото отиване, среща с Учителя на беседата 1928 година.

И после, вече 1931 година. Като дойдох и си продължавах учението, но записах най-напред на Гаврийски гимназията. Там беше Каишев, химикът, Гаврийски беше, предаваше биология, професор Стоянов предаваше алгебра, геометрия и физика, а жена му история. Имаше един литератор, който е много близък, идваше на Братството с Паша Тодорова и Аня на Изгрева при Учителя. Той беше по литература. Бяхме към 40 души. Останах единствена. От 6-ти до 7-ми клас бях при този Стоянов, който ми предаваше. След туй записах музикалната гимназия, като частна ученичка. Цанков беше директор. Маестро Атанасов беше в комисия, Турчанов, Аврамов също. След туй, като завърших гимназията, рекох, чакай да запиша аз консерваторията. Най-напред за приемането, цигулка и пиано вече ме приеха, но Джуджев, той е наш брат, беше в комисия. Аз понеже Джуджев вечно се смее, вечно все усмихнат, никога не съм го видяла, тоя път седи тук, в тази комисия, гледам - един сериозен. А пък бях все частна ученичка, само знаех правилни и неправилни тактове и той казва: Запиши „Елено, моме Елено." Аз започнах, взех 7/ 16 такт и го записвам. Накрая аз го записвам. Аз пиша „до", той казва „си". Спор. Той казва „си", аз казвам „до", щото ми звучи. 15-20 минути спор. И като се ядосах, си казвам „Ще пиша „си"." Брашованов беше ректорът тогава и почна веднага да ме изпитва история на музиката, музикани форми и т.н. Веселин Стоянов и той ме изпитваше, професор Атанасов беше и др. Никога няма да забравя тогава по цигулка ме изпитва Аврамов, много фин човек, така ме слушаше и казва, че при изпълнението ми душа има, значи при изпълнението има душевно изпълнение, на музикален език е изпълнението.

Рекох, чакай аз да започна да уча бродерия. Не се знае с мен какво ще стане, да си имам поне занаят. След туй, като минах малко бродерията, виждам, че нямам отношение към нея, рекох, чакай малко шев. И купих на майка ми, една Стефанка беше като шивачка, купих на майка ми един много хубав дефтин, като кадифе, синичко, и взех, че го скроих, щото ме учеше, и го пробвах. И това беше единственото нещо, което уших. Викам: „Мамо, аз нямам отношение." А като бях 6-годишна, имаше един Илия, свиреше цигулка в Айтос. Аз бях шест-годишно дете и влизах при него. Като чух, че свири с цугулка, взела съм две пръчки и свиря с пръчките. Той ме вижда, взема си цигулката и една малка цигулка има, хвана ме за ръчичка и двамата вървим, и ме заведе у дома, и ме накара да карам лък цяла седмица, А той в Бургас гимназиален учител.

В.К.: Така. Искам да питам за другия случай - за срещата ти с Учителя. Верка: Аз тръгвам 1928 година за София и ми писа писмо да замина, да отида и аз в София. Беше 1928 година. Отивам, отседнах у Начо Петрови, брат Начо Петрови, това беше 19-ти. На 20-ти аз отивам при Учителя на беседа. На ул. „Оборище" ставаха беседите. Учителят беше отвън. Приведе ме един наш брат от Плевен, Иван Анев се казваше, Иванчо. Ние живеехме заедно у Начо Петрови и тогава Иванчо ме заведе на ул. „Оборище". Отиваме заедно, връщаме се, защото за пръв път отивам в София и правя си аз сметката къде трябва да мина, щото ако го няма, да знам как да се върна. Отивам, беше в градината. Баща ми даде едно писмо и аз го сложих в джоба си, имах джоб и сложих писмото в себе си, и отивам. На ул. „Оборище" имаше една малка стаичка, вън от салона. На брат Иван Радославов и Люба Радославови, в техния дом беше салонът. Много мили хора - той историк, гимназиален учител беше. И отивам, имаше група братя и сестри млади и аз целувам ръка на Учителя и рекох да дам нещо, един брат се обади и каза: „Сега не е време."

- „Ама това е само едно писмо." Учителят: „Дай писмото. Сега, Верка, ще го сложа в джоба си, после ще прочета писмото." И отивам аз в салона и сядам на третия ред от катедрата на Учителя. А Мария Тодорова беше пианистката, пък брат Симеонов

- цигулар. И като гръмна салонът, като запяха, наредени сестрите, тука жените, от другата страна братята, В.К.: Значи братята и сестрите на отделни места. Верка: Отделно. Пътека има вляво, аз на третия ред седя. От тази страна Томалевски май пееше и Жорж, цялата група. Там братята. Ама не обръщам внимание никак. Аз знам само Учителя. Трепти ми. Гледам го и почвам да пея. Пък пеех! Почнах да пея. Много хубаво пеех аз. Сега нямам тоя глас вече. Пяхме няколко песни, пристига Учителят, вдигаме ръка, посрещаме го тържествено. Станахме, седнахме, каза да изпеем „Благословен Господ, Бог наш." Като изпяхме, после изнесе една беседа, не помня вече върху коя глава - от Йоана може би е била. След туй, накрая изпяхме песента „Ще се развеселя". Това бяха редовните песни на Школата, на неделните беседи и на Младжкия и Общия клас. Да, много хубаво ме просрещна Братството там и след туй почнах аз да с уча. Това беше 1928 година. На другия ден Учителят ни заведе на Бивака на Витоша. Каза: „Сега вий не трябва да се отклонявате, до Черни връх никой да не си взема храна." Пък аз за първи път отивам и много ми беше приятно, радостно. Тогава, аз, като вървя, до мен се приближи Георги Радев, пък аз не го знаех, и носи в джоба си една филийка хляб, намазан с масло и малко кашкавал. Аз рекох: „Ама Учителят каза да не се яде." Учителят в това време слиза зад гърба ми: „На Верка е разрешено." В.К.:Ха-ха-ха. На Верка разрешено, Верка: Така е разрешено, разрешено и ми дадоха. Половинката аз изядох, рекох: „И вие ще хапнете." В.К.: Вижда Учителят хубавото отношение и затова го поощрява. Верка: На мен ми го дадоха, и аз си го хапнах и продължихме нагоре до Черни Връх, и се върнахме. В.К.: Същият ден? Верка: Да, отиване и връщане, но от сутринта, станахме рано, от 3 часа тръгнахме. В.К.: От три часа тръгвате от София за Бивака? Верка: С Учителя тръгнахме от Бивака за Черния връх, ходехме, ходехме. В.К.: Това е много голямо разстояние! Верка: Ама ходехме, ходехме. Ден голям. Голям ден беше. В.К.: Сега, качихте се на Черни връх. Верка: Да. Ходихме и се върнахме веднага. Млади бяхме тогава, но Учителят също ходеше. И така се върнахме през Симеоново. Тази екскурзия така изкарахме, но това беше май месец. Аз започнах да взимам уроци от Никола Абаджиев. Филип Кутев ми го препоръча и се явих, на 22 юни аз се явявам на изпит. Аз свиря у Начо Петрови, там си свирех, но аз съм добре подготвена от Жабленски от Айтос. Почнах малка, но добре подготвена. Обаче тука почнах вече етюди, една пиеска ми дадоха, гами, изпитаха ме. Първа между всички вземах изпита си и се връщам. Събор имаше, който беше забранен. Забраниха ни събора 1928 година и се връщаме. В.К.: Забраниха го военните. Верка: Военните, да, забраниха го и ние се връщаме в Айтос. Аз малко по-късно от баща ми, те се върнаха, аз няколко дена по-късно. Тъй купих си едно палто, манто синьо и една шапчица си купих. Учителят казва: „Верка малко по-късно ще си отиде." И аз си отидох. „На септември ще дойдеш да си поемеш работата." В.К.:Той каза. Верка: Да, Учителят ми каза да почвам вече да уча в музикалната гимназия. Добре, но отивам в Айтос, пак заболявам от тропическа малария. Туй беше в 1928 година. Боледувам 3 години. Аз пак се връщам в София и от 1931 година почвам вече. Първо започнах да завърша гимназията. Аз единствена от всички вземах изпитите си. Значи петте години ги вземах с пълно отличие. Литераторът беше наш брат, идваше при сестра Паша и пред всички се изказал, че много хубаво съм изкарала. А имам подготовката от един Киприлов, един учител, който беше в Айтос по литература. Основата я имам от там В.К.: След това? Верка: Записах се в музикалната гимназия по две години. Първите две години ги вземах за една година. Беше маестро Атанасов и други имаше, но и Цанко Цанков, който беше по теория на музиката и малко хармония. С Жорж вече отивам аз, той ме води в музикалната гимназия, на ул. „Будапеща" беше консерваторията. Отивам на изпит и из пътя викам „Синкопи". Гледа ме, чуди се Жорж. „Ех, толкоз пък синкопи ще те питат." - „Бе чакай да ги прегледам." Почетох ги. Точно вече ми казват, че там е професорът, маестро Атанасов, много мил човек, тогава беше директор професор Стефанов. Там беше професор Стефанов. Той беше флейтист, много мил човек и като отивам, накрая вече е свободно. Изпитват ме по тая фигурка, пък то се вижда синкоп. Кажи какво е синкоп, пък аз из пътя я прегледах. А Жорж вика: „Недей бе, за синкопи ли ще те питат, чак толкоз." А пък аз, като вървя през гората, прегледах го и ме изпитаха за синкоп. Виж сега, интуитивно аз съм разбрала. Взех си изпитите за двете години.

Аз имам къщичка на Изгрева и си живея там, но през лятото си отивам в Айтос. В.К.: А кой ви издържа? Верка: Баща ми. В.К.: Баща ви ви изпраща пари. Седем деца сте. Верка: Ами няма значение. Седем, ама те вече са големи, някои са били женени вече. Някои се бяха изженили вече. Когато учех в Консерваторията, те бяха женени всички. Само една Любка беше неомъжена. Другите бяха женени. После аз работех. В съвета ходех да работя в свободното време през лятото. Една година ходих чак в Русе мозайки да работя. Тъй съм се издържала и съм си помагала. В.К.: Да. Тъй, вече сте в Консерваторията. Верка: В Консерваторията поддържам цигулката редовно, с професор Аврамов почнах да свиря цигулка, но той, всички ме одобриха, не само да ги свириш като ноти, но тушето, изпълнението да дадеш. Тогава аз имах една приятелка, с нея изпълнявахме „Серенадата на Шуберт" Тя е много е хубава, но не мога да я изпълня, защото нямам глас сега. То на инструмент се изпълнява. Чакай сега, нека да продължа. Когато ме изпитваше Джуджев, наш брат, аз му се явявам, винаги се усмихва, и като отивам в Консерваторията, казвам: „Брат Джуджев, честит празник, честита пролет. Довечера ще имаме вечеря в салона, заповядайте." Там, в Консерваторията, никой не му е казал „брат". Всички викат „г-н Джуджев". Аз на него му казах „брат ", щото се явявам като частна ученичка. Аз нямах средства. Трябва да работя и да се издържам. В.К.: Сега искам да ви питам за някои снимки. Верка: Иван Антонов, другото му име забравих. „Салонски" му казваха. Той се грижеше за Салона. В.К.: За кой салон? Верка: За Братския Салон. В.К.: За Братския Салон в София. Верка: Грижеше се. Заставаше до вратата, като влизахме в Салона, ако някой закъснее, не го пуска. Като дойдох, в 1928 година беше, и той не иска да ме пусне в Салона, Иван Салонски, затуй, защото съм била малка. Пък аз малка бях, но в Айтос ходех на Младежкия клас. Учителят в това време слиза от горе. Казва: „Защо, Верке, не влизаш в Салона?" Усмихнато. Носи Библията. Казвам: „Учителю, ами Иван Салонски не ме пуща, защото казва, че съм била малка. Пък аз съм в Младежкия клас." Учителят каза: „От вековете си в Школата." В.К.: Значи, от вековете си в Школата. Верка: Да, така го каза Учителят. Значи от вековете си в Школата.

В.К.: Така, аз искам да ви питам кога е роден Георги Радев. Верка: Чакай, той си замина 1940 година, на 22 юли. Ние бяхме на Мусала с Учителя. В.К.: Вие бяхте тогава на екскурзия: Галилей, Борис, Боян Боев, десетина човека. Верка: Всички, всички, всички, не, повече бяхме, една сестра Пенка Кънева, Буча Бехар, и други сестри и братя. В.К.: И там получавате известието, че е починал. Верка: Ние, като бяхме там, това беше много важно нещо. Ние бяхме там и Учителят говори и видяхме отдолу, отдолу видяхме гроб на загинал скиор и се оказа, че някой си Георги, скиор, лавината го е затрупала. Учителя каза, че най тежката смърт е от лавина. Това е от Учителя казано и тогава започна да говори: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги" и ние разбрахме, че се отнася за нашия Жорж, който е починал вече. Да, ние бяхме на Мусала, в хижата, не, бяхме още на върха, да, Беше Неделчо Попов, Борис, Мария, аз, Стоянка Илиева, Сийка Костова, Буча Бехар, Галилей, Неделчо, Боян Боев. В.К.: Е, вий колко дена прекарахте горе? Верка: Виж сега, ние прекарахме два дена. Но преди нас тръгнаха други. Ние когато тръгнахме, ние бяхме една група. Учителят тръгва с първата група. В нея група беше Борис Николов, Мария Тодорова. В.К.: Предварително. Верка; Да. Няколко дена преди нас. Аз, с Анина Бертоли си говорехме. Казвам: „Анина", понеже Жорж не беше добре, „да отидем на Мусала, да се помолим от Мусала за Жорж." Тя казва: „Ама ние с баща ми вчера се върнахме." Тогава тя отиде до сестра Паша и каза: „Знаеш ли, че Учителят тръгнал седна група за Мусала." И аз с Пенка Кънева веднага, взехме си раниците и отиваме с камион - с камион, нямаше рейс. Цялата група - Буча Бехар, една група сестри. В.К.: Вие пътувахте с камион до Чам Курия. Верка: До Чам Курия. Тръгваме, но слизаме най-напред на халите да си вземем продукти. Не от Изгрева тръгваме с камион, а от Халите. Купихме си от халите храна, въже си купих аз на раницата и други работи, провизии си купихме, но като сложих въжето да стегна раницата, изпращя и аз казах: „Станало е нещо." Това е било понеделник в 8 и половина часа, в това време е починал Жорж, после се установи това. В.К.: Значи, когато раницата изпращя. Верка: Предварително получавам сигнал, в тоз момент тя изпращя, да, и след това се качваме на един камион и отиваме на Боровец. Из пътя взеха да си приказват това-онова. Аз рекох: „Да запейме Запали се огънят на огнището", щотоУчителят като я даде, Жорж я записа и я пееше много хубаво. Свързвам го всичко вече с Жорж. С Жорж го свързвам. Имаше и други сестри. После пък те си приказват. Рекох: „Дайте бе, дайте да пеем", понеже Жорж е болен, аз знам, болен в Юндола. В Юндола е Жорж, Аз все, през всичкото време само с мисълта за Жорж, как да му помогнем ний в смисъл с хубави светли мисли и понеже е свързан с тази песен, „Запали се огънят на огнището", да я изпеем. Те не искат, аз обаче се наложих и почнах да пея и започнахме всички да пеем из пътя. Отиваме на Чам Курия, на Боровец - Чам Курия тогава беше. Слизаме, влязохме, купихме си, аз си купих хубави снимки от Чам Курия, за Мусала, Рила и казвам, купих си пликове, листа, да пиша от Мусала на Жорж писмо за Юндола, защото си кореспондирахме. Това беше моето желание. Пенка Кънева ми каза: „Верке, понеже имаш едно хубаво чувство към него, така се явява една ревност, едно такова неприятно чувство." Пък аз възторжено говоря и си тръгнахме, вървим, обаче на Пенка малко така беше не добре, пък на мене почна да ми отслабва сърцето. Вървим, вървим, всички тръгнаха напреде, само ние двете останахме назад много, двете и си приказваме, и хубаво си минахме пътя, но всичко беше свързано с Жорж. И вече си ходил на Мусала там, преди вече да стигнем на хижата, там, този хубавият връх, една красота има, много хубаво нещо. Реката, едно мостче минахме, заслона, аз забравих даже вече, толкоз години минаха, нали, обаче една хубава, красива гледка имаше, преди да стигнем на хижата. Ние стигаме последни. Галилей пристига с чайник и две чаши вода да ни посреща, топла вода ни носи и казва: „Вий защо идвате, не трябваше да идвате, защото Учителят искаше само нашата група да бъде." Рекох: „Кога е казал така? Като отидем до Учителя, ако трябва, ще се върнем." Но не се върнахме оттам, отидохме на хижата. Учителят седеше на едно хубаво одеало, на една хубава поляна. Вън от хижата седят групата и ни посрещна много хубаво - слънчево. Усмихнат, радостен, че и ние сме отишли. Другата група отиде преди нас. Ние двете сядаме, Учителят ни посрещна много хубаво, седнахме, говорихме и после се прибрахме в хижата. Закуска даваше Учителят и нас ни посрещна с топлата вода и викаме: „Гавраиле, видя ли, че Учителят се радва, че ние сме дошли?" Така хубаво си говорихме и после си легнахме, вече в хижата се прибрахме. Учителят с Борис и Неделчо спаха в една стая, а ние бяхме наредени на нарове, както знаеш, в хижата. От хижата, на Мусала, на върха, сутринта рано излязохме с Учителя. Братята с Учителя бяха в отделна стая, ние сме се наредили сестри: Стоянка Илиева, аз, Пенка Кънева и други сестри нататък и Мария до мен. Между Мария и Стоянка аз бях и Пенка Кънева там до нас, Сийка Костова - това бяха. И много други сестри. И си легнахме. По едно мреме аз съм започнала да говоря. Да. Сънувам ли нещо, че съм започнала да говоря и казват, разговарям се с Жорж вече. Не си спомням думите, но разговарям с Жорж. В.К.: Това насън. Верка: Там, там в хижата. Пенка го чула, Стоянка го чула, аз говоря с Жорж и казвам: „Не съм съгласна, не съм съгласна." Нещо ми говори, ама аз съм казала, че не съм съгласна с това. Може би ми говори, че си заминава, аз викам, че не съм съгласна, не мога да го приема и т.н. Става 1 часа и половина през нощта и Учителят казва: „Ставайте." В един часа и половина с фенер се изкачваме вече на връха, обаче аз искам да вървя сама. Галилей се върти край мен. Казвам: „Галилей, тръгвай напред." Пък аз за първи път отивам на Мусала, аз за първи път, а Жорж ми казваше: „Верке, човекът, който иска да те заведе на Мусала съм аз, само с мен. Друг не трябва да бъде. Най-напред аз." Именно най-напред Жорж, по тоя начин, чрез Галилей ме заведе на Мусала. И за мен така е. И се качихме на Мусала, ама още нищо не. Имаше вятър. Методи Константинов беше. Влязохме в наблюдателницата. Най-напред бяхме отвън, почнахме да играем Паневритмия. На мен сърцето доста отслабна и с Пенка се отделихме на едно място, отделно, и тогава Учителят говори за Георги Радев, вече на самия връх. И аз с Пенка си говорим, по едно време те започнаха да играят Паневритмия. Само Галето свиреше, нямаше други. Беше такъв студ, че невъзможно беше. Само три упражнения изиграха и дойдоха до нас. Като дойдоха до нас, ний станахме. Учителят седна до мен и през всичкото време говори все с мен. Вече Учителят крепи ме, защото вижда, че аз вече знам, но не мога да го приема в себе си. Такова нещо беше, затова Учителят седна до мен и говори ми, и говори Той, а и ме гледа. Аз, баща за мен беше. И е. И така си говорехме все за Георги, нашият Георги, така, нашият Георги. Така говори Учителя много. В.К.: За Георги Радев. Верка: В 1940 година има изказани работи за Жорж в Салона. Като се върнах от вънка, като бяхме там, влязохме в наблюдателницата и Катя Зяпкова беше, и много други, те взеха да се чувстват като у дома си, а тези, едни много фини хора, домакините на наблюдателницата на Мусала, тя взе да ги командва. Учителят отначало мълчи. Пък Учителят имаше един термус с топла вода, даде на себе си. До мен, до Учителя седеше Методий. И Методий много хубаво се държа. Даде на Методий, Учителят в чашата си сложи, даде и на мен в една чашка, даде и на Методий, а на другите не. И казва: „Понеже се държат недобре." Учителят искаше много строга дисциплина. Казва: „Всички навън." Аз ставам, но той каза: „Не се отнася за теб." Защото приказват, правят така, глупаво се държат. Неудобно беше на Учителя, не стига, че ни приютиха вътре. Казва: „Всички навън." И по тоя начин той ги изгони, като по-строго каза. А Учителят, като баща, седна кротко. И мина време. А, отидохме на една полянка. Закусихме. Утихна времето и закусихме. На една полянка беше и Лулчев там. От София се обажда Славчо Печеников Славянски по телефона, че Жорж си е заминал. Там се съобщи и както обядвахме вече, аз не знаех, аз още не знам, но предчувствах. Учителят вече знае. И върви Учителят със Савка и Георги Тахчиев. Аз вървя с Пенка Кънева и Сийка Костова, така отзад, но като бяхме на полянката, така съм си казала и Николай Шиваров беше и братята седят, но пиехме си вода, пихме си, после почнаха да ядат, мен не ми се яде. Абсолютно нищо. Дадат ми нещо - „Не, не, не мога да ям."

И така си седя и наблюдавам Учителя. На Учителя му сложиха маслинки, това-онова, което е за хапване, а в туй време се приближи Лулчев. Той бил на телефона, когато Славчо се обадил и каза на Учителя. Учителят ме погледна, нищо не яде, нищо. Още сме горе, нали, после слязохме в хижата. И както си говорихме, Учителят каза: „Тръгваме." Всички си прибраха багажа и аз вървя, Учителят върви с групата. Георги Тахчиев, Учителят, Савка. Да, и Савка беше. Вървим надолу, крият от мен, Мария, Борис, назад вървят, крият от мен. Неделчо беше с тях, да, и взе да се провиква, аз рекох: „Неделчо, Жорж никак не обичаше провикванията в планината." Обичаше така тихо, пък той, като турист и така пред Учителя го казах. И както вървях, усетих, че крият от мен, аз се изправих пред Учителя. Рекох: „Учителю, да не си е заминал Жорж?" - „Да," Учителят ми го каза и аз тръгнах напред. Имах един бял шал, като вървях аз съм го изтървала, сама вървя напред. След мен Учителят каза на Георги Тахчиев да ме придружава. ,,Не, не, няма нужда да вървиш с мен." И от Мусала слизам на езерото. Имаше камъни и слизам до езерото, на един камък седнах и почнах да плача. Пенка Кънева дойде и каза: „Верке, Учителят те вика горе." Беше Борис там и нареждат вече да тръгваме за Юндола. Там да го видя. Тя искаше да отиде друга една, аз рекох: „Не." Учителят гледаше спокойствието ми, гледаше да не дава две жертви. Това му беше мисълта и аз казвам: „Учителю аз искам да отида. Досега ви слушах, но сега няма да ви послушам. Искам да отида."

- „Добре." И се съгласи. Искаше да отиде една друга. Той каза: „Не, Верка ще отиде." И аз, и Борис тръгнахме. Мария ни изпрати до някъде, там едно мостче имаше, изпрати ни и ние тръгнахме двамата. И тогава Учителят много говорил за Жорж, а те го слушали с Неделчо. А стана грешка, че аз с Неделчо не се срещнах да го запиша това нещо. Той го казал тъй във връзка с неговото заминаване, Много тежко изживя Учителят заминаването на Жорж. Много, защото беше един много добър наш брат. После ще ви кажа за това - телескопа на Изгрева. И както така си вървяхме, реши се да отидем ние с Борис. Учителят се съгласи, отиваме там на Боровец, Чам Курия. Слави каза, че ще дойде там с неговото „Бе-Ка-Ве" му казваха

- не беше лека кола, ами едно таквоз скърпено между лека кола и друго нещо, дойде с едни тъмни очила със зет си, Кьосев Георги и така ме погледна, надменно. Но аз бях с Борис. Викам: „Борисе, ако не взема някой камък да го прасна - точно така, както беше - ще вземем една лека кола и ще си отидем заедно." Пък аз имах към 300 лева пари в себе си, така съм си сложила и по 20 лева много. Като кореспондирах с него, пратих му една торба с лукчета бонбони, да черпи помачетата, които около него са и той казвал: „От моята годеница." Пък аз пред светските хора казвам: „Моят годеник." Той казва „мойта годеница", аз казвам „моят годеник", пък всъщност ние сме приятели само. Да, но пред външния свят. Тогава бяха по-обикновени хората, сега малко по-друго вече е. В.К.: Качихте се на колата, отидохте. Верка: И тръгваме, отиваме на Белово. Оттам слизаме, намерихме една кола - Жоро Кьосев, аз, Борис и Славчо - четиримата бяхме и отиваме вече на мястото. Най-напред видях една сграда. Най-напред отидох, видях палатката, в която той е бил - Жорж, сам сред планината, но ще кажа, знаете ли, което Учителят ми каза. Аз казах на Учителя нещо, което е много ценно. Единствен брат, който си е заминал по тоя начин. Беше сложено кепето му, едно одеало, едно кепе имаше, и тефтерче, в което държеше някаква писалка, нямаше химикалки, но със златен писец една хубава писалка, подарък му беше. Той я беше подарил на мен, обаче взема си я. Да, тези работи за мене никак не са важни. И отивам, и го заварих така. Сложил си едната ръка на тревичката, другата така и с поглед нагоре. Аз го оправих в нормално положение. Най-напред отидох на палатката му да видя, чисто всичко, после ще кажа. Там лесоинженери има, които много са го оценили и са му помагали. Тогава сутринта, било е понеделник, едно овчарче, синът на един овчар, който му носи всеки ден мляко и му носи, обаче го заварва тъй именно, заминал, и отива, казва на баща си. Лесоинженерите се погрижили много и му сложили едно венче от полски цветя. Цялата поляна беше осеяна от най-различни нюанси на цветовете, от цветя така, където е. Чудно хубава гледка. Аз, както седяхме, тръгнах по една пътека, вървя, тръгнаха Борис и Жоро, и Славчо, тръгнаха така, отидохме на едно място, седнахме на това място, на което Жорж е седял, без да знам. Борис после ми каза. И така аз се отделих и съм си сложила така, обляна така малко в сълзи и с поглед някъде в далечината виждам някакъв си турист, който идва насам. Рекох, дали не е това Жорж, който е излязъл някъде и се връща. Всичкото го свързвам с него, навсякъде го виждам. Толкоз хубаво писмо бях му писала, радвай се, Жорж, на малките цветенца, на камъченцата, така в една поетична форма бях му написала едно писъмце, само тези няколко фрази помня. И Учителят със своята велика Мъдрост, той ми пише писмо, за сетен път се уверявам в мъдростта на Учителя. Да, и тръгнахме, видяхме една барака, за която Неделчо казваше, че било станция на държавната печатница, а то едно нищо и в палатката видях нещичко така, малко кръв, която той е повърнал. Само така погледнах и не влязох, и пак си отидохме. Завъртяхме се, по едно време неговите близки вече знаеха, Славчо им съобщил. Три негови сестри дойдоха, малко неприятности имахме с тях. Още от Юндола те тръгнаха подире ни и за да избегнем тяхната среща, най-вече искаха мен да ме пощадят. Дойдоха чак там, мен искаха да ми помогнат да не изживявам това и тръгнах аз надолу. Заобиколиха ме помачетата, към 20-30 момиченца, на всички им дадох по 20 лева тогавашни пари, така на всички деца, около 30 деца ли бяха. По 20, по 20, по 20 лева им дадох и бонбони нося, раздавам. Имах симит, гевреци, които носех. Жорж не е ял. Взема да пия чай, горчи ми чаят, взема мляко да пия, пия, пак горчи. Рекох си, че кравите сигур горчива храна са пасли, така си го обяснявам. Наредила съм тука гевреци, гевреци и ги раздадох и нищо нито ядох, нито пих нищо. В.К.: Къде го погребаха? Верка: Къде ли? - В Лъджене, Велинград, там го заведоха. Те искаха там. Но хубаво че във Велинград, отколкото там да бяхме го сложили В.К.: Вий казахте, че сте намерили нещо в палатката, за което след това сте питали Учителя. Верка: Не, намерих само това, кръвта. Ама аз му казах на Учителя, само на Учителя, но в София. В.К.: Той понеже има открити каверни от туберкулоза и храчи кръв. Верка: Ама той беше болен, болен човек беше. Той беше закрепнал. В.К.: Така. Значи той си замина. Верка: Замина там, 1940 година, след това неговите близки аутопсия му правили, което не беше никак правилно и оттам го погребват на Велинград. Аз щях да отида, но не отидох аз на Велинград. Трябваше, но не отидох. В.К.: Така. Верка: Чакай, чакай, чакай, още има. И тръгваме ний. Учителят много хубаво ме изпрати. Тръгнахме натам и те го вземаха, ние го оставихме, щото неговите дойдоха и ние се качихме на леката кола и слизаме в Солу Дервент. Там останахме една вечер с Борис. Аз цяла нощ не спах. Една стая, само двамата, Слави и Жоро Кьосев. Обаче Слави и Жоро ги видяхме как спят. Аз седя, не спя, гледам, една сянка в полунощ идва към мен, аз разбрах, че е Борис и казвам, че не съм спала и той също не е спал. Ние, казва, изпращаме приятеля си. Двамата. А пък Слави и Жоро, като ги видяхме, легнали, хъркат, спят. Това е. Да. Всичко което както е било. И после трябваше вечерта да си отидем. Вече на път бяхме в хотела и оттам се качваме. Обаче туй беше хубаво. Когато Жорж върви през мен със своя дух вече аз се усмихвам, отива при Борис, Борис се усмихва. През целия път ни придружаваше, през целия път. Отиваме на Изгрева, Учителят се разхожда отвън. Влизаме у Борисови, идва Марето, сетрата на Теофана Савова, идва и казва: „Верка, Учителят те вика." Аз отидох и казах: „Учителю", как съм видяла, аз видях това нещо, което го казах на Учителя и сега ще го кажа: Видях в Жорж една нишка от тук, от хилядолистника отива в пространството. Казвам: „Учителю, аз видях една нишка, свързана с небето. Ей тъй се вей, вей, ама финно, финно нещо." Казва на Милка Аламанчева: „На съвършените същества душата излиза от тука, а на обикновените - из устата." Това беше. Учителят го каза, после държа беседа в Салона, свързана с Жорж. В.К.: Сега, дали е излезнала, дали е написана? Верка: в 1940 година в една от беседите е написана, знам, имаше го. Аз ще видя, тука нямам, много беседи ми вземаха от моите близки.

В.К.: Кога е роден Жорж? Верка: Ами Жорж е роден 1900 година, в Пловдив. В.К.: Кой месец, знаете ли датата случайно? Верка Дева, дева. Кой месец е дева? В.К.: Чакай сега. Верка: Септември, на 12 септември е роден. В.К.: На 12 септември, Пловдив. Родителите му оттам ли са? Верка: Оттам. Завършил е гимназията с една тетрадка. Но завършва и университета. Неговите състуденти са преподаватели в университета. Жорж, като техен приятел, има много математици, с които аз съм близка. Те казват, той беше наш преподавател. Строг, а като започне да пише, в туй „Житно зърно" пише за неговия почерк как скрибуца тебеширът. Изключителн почерк имаше, изключителен. Изключителна личност. За мен той е първият ученик на Учителя. В.К,: Значи той завъшва гимназия в Пловдив и идва тука. Верка: В София и в София, като студент, 20-годишен се запознава с Учителя. В.К.: Как се запознава? Той казвал ли ти е? Верка: Имало един негов приятел, който го завел при Учителя. И Учителят веднага му дал първо място при себе си. Много хубаво го е приел, много. В.К.: И сега първите години той следваше. Верка: В София следва математика. Първо е следвал химия и след туй математика и химия, и математика е завършил, да. После се занимава с други неща. В.К.: Той кога е идвал на Изгрева? Верка: А-а, те са първите, дошли на Изгрева. Аз 1928 година ги заварих вече на Изгрева. А в 1926 година в една палатка - Методий и Жорж, и Пампоров, тримата са били в една палатка. И там, дето играем Паневритмия, гората от Изгрева, Учителят го е нарекъл „Червеният площад". Там са излизали нашите приятели на изгрев. Аз също съм ходила 1928 година там, на изгрев, не, аз бях вече на Изгрева. Приятелите са ходили там, един брат ми каза. Учителят нарече това място „Червеният площад" и ние всяко лято играем на това място Паневритмия, в гората. От Изгрева вдясно така малко. В.К.: Сега, искам друго да питам. Неговата дейност. Сега той идва, учи в университета, после той го напуска. Така ли? Верка: Чакай сега. Когато Учителят дава задача, Учителят им дава задача още като студенти, те отиват сами да си изкарват прехраната. Задача от десет дни. Ходи в разсадника и работят, в разсадника са работили. После са ходили в село Ачларе, Карнобадско. Правят опити на комунален живот. Имаше един брат, Жечо ли са казваше. В.К.: Жечо, Жечо. Верка: В Ачларе. Той, аз го знам. Аз го знам. В.К.: Той имал имот там. Верка: Да де. Насял толкова много ниви и всичките ходят да работят. И той, къдрокосият младеж, много фин, и той със сърпа се включва във всякаква работа. Но вечер той си носел челото и там си свирел, и работи със звездния свят. Тука пише за тоя звезден свят в „Житно зърно", което е много хубаво. В.К.: После те се връщат. Верка: Не, те са изкарали жътвата и не им дал пари за пътни. Нищо. И само варял чорба от боб. Толкова се отнасял грубо с тях, за да вземе много пари. И Томалевски е бил, Борис, Александър Стрезов, един брат от Варна, не знам как се казваше, много, много наши братя са били в село Ачларе и са изкарали опита за комуната. Това е грешката, че моите сестри отидоха в София двете, а пък аз трябваше да отида. Щото аз винаги съм бивала посрещната от приятелите най-добре, като пристигнахме в София. Те малко по-специални бяха и не можах да го видя Жорж там. Но един от най-интересните личности в нашето Братство беше Жорж.

Сега, създаването на „Житно зърно". Като се събрали, били една група от 10 ли, 12 ли в семейството на Томалевски, Георги Томалевски. Чайникът ври вече и всички се чудят какво име да сложат на списанието. И тогава Георги Томалевски или някой друг казва: „Житно зърно" и го приемат всичките, но главният редактор през всичкото време бил Жорж на „Житно зърно". Много хубава работа, аз много активно участие вземах. В нашия град всички интелигентни хора записах за „Житно зърно". И почнаха да получават житни зърна. Един лекар, д-р Пенчо Петров, понеже и моят баща беше медик, отива той и вижда „Житно зърно" на масата му. Казва: „Пешо, откъде имаш това „Житно зърно"?" - „Ами Верка ми го е пратила." - „Ами и аз също го имам." На всички интелигентни хора в Айтос, на Джанкърлийски, на д-р Симеонови, на разни учители, на лекари, аз пратих „Житно зърно" и всички по чекова сметка платиха таксата си. В.К.: И то е доста уморителна работа и продължителна. Верка: От коя година почна не помня, защото не съм била, но през всичкото време аз съм вземала активно участие после с него. Но мога да кажа и нещо друго. Сега аз бях в 4-то отделение, детенце, момиченце, и четях, Библията я четях, обаче ми направи впечатление Исайя, и си казах: „Исайа е поет." Малко дете. Но минаха години, години, години, сетих се аз един ден, бях при Жорж. Казвам: „Жорж, знаеш ли, че Исайя е поет?" Той се усмихна. Само се усмихна, сложи си палтото и отиде при Учителя. И казал това нещо на Учителя. И казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Мълчи и се усмихва. Седяхме така, ей така, седя тук, Жорж седи на масата си. Казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Той пак мълчи и се усмихва. „Поет е." След туй минаха много години, след неговото заминаване. В.К.: Той, Учителят го е потвърдил. Верка: Да, да, той знае, но иска да провери, пък аз 4-то отделение дете бях и после като започна „Житно зърно", аз бях чела от Евангелието за жената от Йоана и казвам: „Жорж, аз четях Йоан, за мен той е дал най-хубав образ за жената. Йоан дава най-хубав образ за жената." И нищо не се обади, ами взе Библия. Взема Библията и взе да си пише статията, без да ми казва. И издаде в „Житно зърно" редица статии за образа на жената в Евангелието. Много интересно. И пишеше много статии, даже вече в експедицията на „Житно зърно" съм вземала аз, Руси Димитров, имаше един наш брат, и Петър Манев. А когато Жорж беше вече на Рила, тогава цялото списание аз го изпратих на пакети. С Руси направихме пакетите, изпратихме ги в провинцията, където трябваше. И един ден сама бях, Елена Андреева беше до мен, отиде си, но аз сама направих това, опаковах пакетите и изпратих навсякъде из провинцията това. Щото аз пък оставах на Изгрева да уча, да свиря, да уча, за да мога да се подготвям за изпитите. Те бяха на Рила. Да. Тогава Жорж написа едно стихотворение, аз ще ти дам да го прочетеш. То е от 1935 година, Тогава аз не бях ходила. В.К.: Имали го публикувано? Верка: Не, няма, то е негово. В.К.: После ще го прочетем и ще го запишем. Верка: Да, непременно. И така, целият ми живот беше свързан с Жорж, до последния си миг Жорж работи и даже една статия прати от Юндола до списанието, и тя е вписана вътре. И всички наши приятели със сълзи на очи, с голяма скръб се разделиха с него. Всички изживяха голяма скръб за нашия обичан брат и ученик на Учителя. В.К.: Сега говорихме за „Житно зърно". Верка: Ето, от Георги Радев нещо много интересно. В.К.: Това е негово есе, така ли? Верка: Чакай. Слушай.

„Кога ми рече ти, че вече е дошло уреченото време да метна своя кръст на своите плещи. На мен се стори, че леко ще е мойто бреме, щото нищо друго не бе останало в мен. Тогава мислих си, че туй е мъртъв кръст, че туй е мъртво бреме, но щом го емнах аз на своите рамене и го понесох в пътя, очертан от твоите стъпки, о чудо, този мъртъв кръст започна тутакси да оживява. Отвесното дърво се в миг превърна на светъл великан и като стъпи на моите немощни плещи а до равното дърво се свлече надолу и стори ми се тъмен исполин. То стегна кръста ми като с клещи и почна борбата с двама исполина, борба на смърт и на живот. Не смеех аз глава си да извърна, но ясно чувствах по всяка фибра на своето тръпно тяло страхотното сражение. От страха и напрежение изби по чел ото ми кървав пот. В мозъка ми чаткаха безспирно два остри искрометни меча и сякаш го разсичаха на късове. Светкавици змиести блесваха в очите, като че в моята глава вилнееше страхотна буря. Но някои от тез мощни исполини засъскваха като змии, едната нажежена, лъчиста, светла до бяло. разтеглена, другата пък черна, плъзгава, събуждаше студени тръпки. Аз сещах тез змии да се извиват и развиват и да налитат в люта бран и целият гръбнак изтръпваше от тяхната борба. Ту пламваше в страхотен огън, пояждащ сякаш мозъка в него, ту стенеше в разни тръпки и сякаш сковаваше влед студен, оловно тежък. Тогава бързах аз, подлютен от този всмукващ от мозъка на мойте кости или премръзнал, цял от студ скован, страхотно шибан от ледени камшици на виелица страхотна. Какво бе туй, действителност или съновидение на мозък болен в страхотни тежки часове? Не можах аз да разбера, докле се ти яви, Учителю, видях те, че дигна само пръст и като по чудо стихна страшната борба на оживялий кръст. Свали го пак за миг. „Да си починеш", рече ти. „Разбрали, че ти си, който оживяваш мъртви кръст? Че ти си, който възкресяваш за живот силите на злото и доброто? Но остави ги да се борят, не се меси в тяхната борба. Не ще я спреш ти. И никой, който да е в света, че тя е изчезнала и ще пребъде, додето свят светува. Ще свикнеш с таз борба и в мозъка ти няма вече да бучи като страхотна буря тя, като борба на светлина и тъмнина и няма тя да свива сърцето ти в страх и смут. Не ще смразяваш, не ще смразява кръвта е жилите нито ще спира с твоето дихание, защото смело метни къщата си на своите плещи и знаеш, че го носиш, затуй така добре ти чувстваш безспирната борба на бялата и черната змия. Но остави борците да се борят. Спокойно ги носи на свойте рамене и ще заякнат те от тяхна та борба, нозете ти ще станат жилави и пъргави и издръжливи е тоя тежък път. Не се меси, не бой се, недей участва в тяхна та борба, носи ги само, защото те те движат, в твоя път не се съмнявай. Опитай, хвърлил сикръста, тръгни да ходиш ти без него, но ще видиш, че невидимото въже те свързва с тоя кръст и след десетина направени свободни крачки ти ще спреш. Въжето ще те дръпне, кръстът пак ще се потътри подир тебе, отново трябва да го вземеш ти, ако желаеш да вървиш напред. Казах ти, пак ти казвам: смело кръста ти метни на своя гръб и ме последвай. Сега ти знаеш вече как се носи кръст, по тесний път ти тръгни, защото води той до оня връх. където аз те чакаш."

В.К.: От кого е това? Верка: От Жорж. Тук пише: Рилски езера, 1935 година. Георги Радев. В.К.: Вие от кьде го имате това нещо? Верка; Ами имам го. Той ми го е дал. В.К.: То не е публикувано. Верка: Никъде. Само аз го имам. И на Георги Томалевски бях го дала да го прочете и пак ми го върна човекът. Никой друг. Обаче исках да го изнеса на една вечеря, но Паша вика: „Не е това нещо за там" и аз не го изнесох, пък Георги Томалевски държеше. В.К.; Така. Момент. Продължаваме нататък. Сега аз искам да ви питам как той написа „Учителят говори". Чия бе идеята, как го направи? Верка: Виж какво, там той избра от много беседи извадки. От беседи. Аз също съм вземала участие и всичко туй той написа „Учителят говори". Но най-ценното нещо от всички беседи го изнесе по теми. В.К.: Той е изваждал квинт-есенцията от различни беседи по известни теми. Верка: От беседи, да, и много хубаво написано, много. В.К.:Той по-нататък взема, че превежда „Занони".

Какво ще ни кажете за „Занони" като роман? Верка: От Булвер Литон е. Аз бях малка и го четяхме, получавахме малки книжки, но после беше ми дал Жорж подвързан „Занони", Никола Нанков, този там, гдето ти го показах, беше като редактор. И Жорж преведе и написа това, обаче цялата материална работа мина в ръцете на Колю Нанков. В,К.: Жорж го преведе, нали? Верка: Друг го издаде. Да не се чува. В.К.: Добре, разкажи по-ясно. Верка. Така, Жорж го преведе, той го преведе и в редактирането взема участие, напечатаването. В.К.: Обаче други вземаха парите. Верка: Парите ги взе другият - Колю Нанков. Да не се чува това нещо. В.К.: Друго искам да ви питам. Какво е изказването на Учителя за този роман, „Занони"? Верка: Отлично. Отлично. Най-хубав роман, който досега съм чела, въобще беше най-хубавият роман. В.К.: Защото Учителят съм чувал че е казал, че „Занони" е съществувал като окултист. Верка: Окултист, окултист. Ученик на Бялото Братство е бил. В.К.: Да. Верка: Голяма личност е бил Занони. В.К.: Значи това е изказването сега. По-нататък той превежда „Астрология" от Сефариал. Верка: Да. Преведе негови работи. Но той, виж какво, той това нещо не го вземаше като професия. В.К.: Да печели или да работи. Верка: Не, не, въобще като наука го взема, а не както някои правят хороскопи и вземат пари. В,К.: То има един предговор от него. Верка: Има, да. Аз я дадох на един лекар и ми задигна неговите работи и той си отиде от земята. И така много работи ми изчезнаха. В.К.: На кой сте дали? Верка: Беше един - как се казваше той? Ще си спомня за него, те са двама братя. В.К.: Това е по отношение на превода с астрологията. Сега, „Лица и души" пише. Верка: Това е негово издание. Той там пише за много. „Лица и души" е едно много хубаво списание, което той написа и имаше от професор Михалчев изказване по отношение на Жорж и тази книга. В.К. По-нататък той превежда за Махатма Ганди. Верка: Да. Биографията. Ако я намеря, ще ти я дам. Тя е малка. Единствен той я преведе. Аз гледах на филм живота на Ганди, в България преди няколко години - всичко това, което го четох, после го видях. Значи, те са използвали тази книжка. В.К. При правенето на филма. Верка: При правенето на филма, да. Много хубав образ дават за Ганди. Ганди е една голяма личност. Много голяма личност. В..К. По-нататък всички негови статии биват събрани от списание „Житно зърно" в една книжка. Верка: „Пътят към звездата." Там има много работи, „Сфера на Сатурна" има, и много други статии има. В.К.: Вие имате ли ги всички тия неща? Верка: Имам ги в една... В моята племенница са неговите книги. В.К.: Във вашата племенница. Тя има. На сестра ви дъщеря. Коя сестра? Верка: Надка се казва, Надка Боева, на Николай Боев съпругата, на най-голямата ми сестра, Цветана, дъщеря й.

В.К.: Сега какво ще ни кажете за вашия живот с Георги Радев? Верка: Най-светли работи, най-хубави, заедно ходим на екскурзия. Сега връзката ми с Жорж. Ходим на концерт, на опера, на драма, в планината. Уличният живот не го познавам, както за себе си, така и за Жорж. Ето това мога да го кажа в две думи. Много хубав беше животът ни. Пеехме в хора на Братството. Той имаше много хубав глас, тенор. Аз пеех алт. В.К.: Сега виждам го, че свири на виолончело. Верка: Начело, челист. Вземаше уроци от един приятел. И когато си замина Жорж, този квартет, на неговия приятел Георги Иванов, който и той не е между живите, изнесоха в салона на четиридесетия ден от заминаването на Жорж концерт от Моцарт и от Бетховен. Много хубаво нещо прозвуча. Учителят беше жив, дадохме една хубава вечеря от плодове само и хляб. В.К.: Спомням си преди години вие ми бяхте разказали една интересна опитност, когато Жорж вече не е добре, вече е болен, вие отивате при

Учителя и Учителят казва: „Ако има един човек, който да го обича, може да се спаси." Верка: Е-е, те са работи, защо трябва да ги изнасяме. Той беше обичан от всички, но аз се грижех за него през всичкото време и последната ми среща беше вече когато тръгна за Юндола в Родопите. Не трябваше да отива там, според мене не трябваше да отива там. Той много мъчно изживя раздялата, да. Аз помня преди това, като беше веднъж малко болен, беше доста години преди това, бях на Витоша. Сама аз даже нямах желание да отида на Витоша с групата на Учителя. Но седях до Учителя. В един момент аз изживях нещо, като че ли втоз момент почувствах, че Жорж може би ще си отива. Аз го изживях и Учителят ме погледна, но после веднага ми се промени състоянието. Когато да тръгна, той ми нареди раницата - кашкавал, захар там, чаша Сам я подреди и от неговата стая тръгнах, и той си легна. Тръгнахме обратно, вече към 4 часа се прибрах при Жорж, беше така, като мен се беше излегнал малко и погледнал през прозореца, той стана и се усмихна. Аз нещо заговорих, свързано с Учителя, той каза: „Верке, имаше един момент, който изживях и нямаше да ме завариш." Това нещо аз там съм го изживяла, а той ми го каза. Значи Учителят продължи живота му. Десет години Учителят му продължи живота. Той е страдал от бронхо-пневмония като ученик и беше небрежен към тез работи. Това е неговият път и Учителят каза: „Трябва да премине, да погледне през звездния свят," Аз го сънувах този свят звезден, Жорж ме въведе да го видя този звезден свят насън. Звездите, не такива обикновени звезди, както говори Учителят за слънцето. Това слънце, което ние виждаме, не е това слънце, което е в другите светове, но този звезден свят аз го минах, Жорж ми го показа насън. Най-красивият свят.

После го видях насън пак, той в една зала, вътре наредени така много и пише, аз само го погледнах. Той така само каза, в един момент като работят - с мълчанието, чрез мълчанието се свързвам с него. Творческа работа, духовна. После го видях насън между много хора, как Паганини дава концерт. И те са на концерт. Всички музиканти, Хайдн, Хендел, Бетховен, всички до един. Свиреха Паганини и Жорж между тях, и Учителят там. На една голяма маса насядали, аз отивам с блюдо компот да поднеса на Учителя. Като отивах, поднесох на Учителя това и тогава, в това време Паганини в един голям салон, много голям салон, като нашия, само че много, двойно, тройно по-голям салон, препълнен, и Паганини изпълнява музика от Учителя с грамаден оркестър и както така, така и аз се събудих. Само единствен път. Но казах наУчителя тоя сън на живота. В.К.: Учителят какво каза? Верка: Аз го казах на Учителя съня. Ами влязла съм в един свят, да. Първият път го сънувах аз Жорж още и казах на Учителя, чакай да си спомня съня на Жорж. Когато Учителят сизамина, аз много тежко изживях заминаването наУчителя исъм горе в стаята на Учителя, сънувам го, Как бай Ради седи и пази. Аз тръгвам с Учителя. Учителят, облечен в оранжева дреха, с такива геометрични фигури и застава на мястото, там, където е, ето там, където е главата, долу заставаме двамата и казва: „Аз често идвам тук, защото в тази форма вече никога няма да бъда." Уважава формата и ми дава една беседа, едно томче, подвързано в същата материя, дава ми, така се пошегува и вземах, и пак си тръгнах обратно. Учителят си влезе горе и аз си отидох. Вторият ми сън беше пак как аз отивам при Учителя като ученичка с престилка и с книгите. Бай Ради пази долу и при Учителя, обаче дойде един многохубав младеж, като войник слезе и казва: „Учителят те чака горе." В един свят, първия свят седи Учителят и казва; „Чакам те, Верке." И показа едни зали, всички врати отворени. Каза: „Свободна си, можеш да влезеш навсякъде" защото бай Ради не ме пуска. Да. След туй ме въведе в един свят различен. Вторият ми сън, пак сънувам Учителят седи, един грамаден огън и аз подклаждам огъня . Огънят аз продължавам да го подклаждам и до мене седи Учителят и казва: „Това е Мъдростта." Имаше едно същество. „Това е Любовта", а пък за мене казва „Вярата", символично казано. Такъв един сън сънувах, толкова хубав и вкратце ви го казвам и редица други сънища има, които не съм ги записала, но постепенно почнаха да оживяват в мен.

Вървя аз в една обстановка рилска и както вървях, доста вървя, има една такава каменна плоча, седи Георги Радев. Всеки, който минава, си слага товара на едно място. Раници някои носят, най-големите, аз си нося едно такова малко вързопче и го нося и го сложих и после взех така да си пея радостно, че последното вързопче аз оставям. И тръгвам по един определен път. Тогава аз видях Георги Радев и като ме видя, каза: „Аз ще те съпроводя." Води ме до една рилска обстановка, една хубава алея, която винаги си спомням на Рила, когато отиваме така, тази алея винаги си я спомням. По една такава алея вървя, вървим, вървим и дойдохме до едно място, една площ голяма, необработена. „Това е работа, която на земята трябва да обработим." - Жорж ми го казва. След туй видях един град, много красив град, и Жорж ми казва: „Това е белият град, в Библията го има, за тоя, белия град се говори." Аз туй не го знаех. На вас ви го казвам. Много работи от невидимия свят Жорж ми ги казва. В един сън пък сънувах, как Жорж води ме в много красиви места, води ме и по едно време рекох, искам да видя ада. Искам да видя, и ада да видя. Той ме въведе в един султански дворец, в баня как се къпят мъже, жени, такова нещо и един султан се приближава към мен. Аз седя до Жорж и идва един султан, но моята коса е дълга, доста дълга, косата на една плитка сресана и седя до Жорж и гледам, султанът се приближи до мен, обаче едно светло същество слезе и го махна, не позволи да се приближи до мен. Излизаме. Казвам: „Жорж, какво значи моята коса?" - „Твоята честност, която те брани. Чистотата." И ме поведе, изведе ме навън. Много хубави сънища имах аз с Жорж, много хубави. Много. Аз си бях записала в едно тефтерче, трябва да си ги припомня, да си ги видя ида си ги запиша, защото са много ценни и ме въведе във всичките светове.

Една вечер пък сънувам Учителя. Сънувам все с Учителя. Пък всички светове. Учителят отгоре тръгва и ми казва: „Във всеки свят Учителят е със специфичен костюм". Аз само с една рокля беличка, а той във всеки свят със специфичен костюм, специален такъз и като наближаваме земята, със сивия си костюм беше и каза: "Като отидем на Изгрева, Галилей ще ни посрещне." Аз го сънувам и действително води ме натам и Галилей става и ни посреща. Сутринта отивам на Паневритмия, първият човек, когато срещам, беше Галилей. Казвам: „Гали, много поздрави от Учителя. Сега Учителят е тук. Аз и Учителят сме с теб." Той се зачерви, зарадва се и се ръкувахме. То беше действителност. Аз го сънувам и сутринта намирам Галито, казвам: „Гали, в тоз момент аз и Учителя сме при него." Много добър брат беше Гавраил Величков, много. И всички наши братя наедно с него, така. В.К.: Той колко сестри имаше, Жорж Радев? Верка: Чакай сега. Анна, Божана, Мария и Катя. Четири сестри и той един, пет. В.К.: Коя е жива? Верка: Доколкото знам, всичките са живи още. В.К.: Всичките са живи. Например, те дали имат някои негови неща? Верка: Може да имат, но аз не съм ходила, така. Борис е ходил, но аз не съм ходила. В.К. Дали има някои неща запазени от рода му, от сестрите му? Верка: Ах, те нямаха отношение и малко той така ликвидира кармата си с този род. Най-хубава връзка имаше с майка си, аз също я знам, но той 11 -годишен е останал без баща. Баща му е бил много богат, търговец.

Имаше един професор, Цанко Цанков, който бил много бедно момченце така, средно положение, добро, но нямал пиано, та ходел у Жорж. Те имали пиано, та ходел там да се упражнява. Имаше към него едно хубаво чувство. Когато Жорж си замина, аз отидох да кажа на Цанков, че Жорж си е заминал, бях си ушила една рокля, Стойна ми беше купила копринен бял жоржет, една рокличка на плисета и отивам при Цанков. Много мъчно го изживя. Беше в кабинета си като директор, така се въртеше и казваше: „Всичко друго очаквах, но не и това за Жорж." С голяма скръб. Преди няколко години той беше отишъл след 9 септември 1944 година в Западна Германия, жена му Карин Цанкова. Оттам замина за Америка. Има един Георги Сталев, който е бил в Америка при Цанков. Той ми беше тук професор по хармония в гимназията. „Единствено същество, което ми направи най-хубаво впечатление, беше Верка." Веднъж Кирил Икономов, като ходил в Германия казал; „Този ли е човекът, за когото тъгуваше ти?" Толкова ученици е имал. Златка Арнаудова, на професор Арнаудов дъщеря му, даде ми да запишем най-хубавите работи, щото аз вземах редица години уроци от професор Цанков по хармония. Контрапункт, теоргия на музиката, модулации, всичко там, лежащ тон. Имах ги аз от Георги Цанков, които Мария ги взема и Борисни ми ги даде. Дадоха ми една концертна цигулка. Аз имах цигулка, но Учителят един ден отивам, извика ме и казва: „Верке, един наш брат, който е бил в Германия, ми донесъл цигулка. Чувал ме навън, покрай нас мина и ми донесъл цигулка." Донесъл му цигулка и Учителят тогава ми я даде. Имаше един наш брат от Тополица, Иванчо Джоджев, казва: „Верке, Учителят ме прати, понеже имаш цигулка хубава, мога ли да купя тази?" И си я купи, дадох я с кутията. И остана тази цигулка, която Учителят ми даде. И така стана, че сега концертната цигулка още е в Борис. През време на бомбардировките остана там и не ми я дава, и нотите ми всички от Цанков не ми ги дава. В.К.: И за какво му са? Верка: Защото те работеха с Крестеняков. Мария и той, с Крестеняков. А пък аз, ами той е съвсем променен вече. Не е оня Борис. После имах едно палто, което бях си купила, с кафяво, с кожи тука, на ръкавите кожа, оставих го у тях, защото аз живеех на Изгрева на улицата, та ми беше малко, какво да ви кажа, нямаше къде да го сложа. Не го бях облякла, 158 лева струваше и туй палто го даде на една друга, носи го, но не ми го даде. Такива разни неприятни ми сведения.

После си купих виола аз и професор Сугарев ме занимаваше с виола, но като бях завършила. Понеже обичах много. А с професор Сугарев имахме братски оркестър и Асен Арнаудов го доведе и свиреше виола, а пък аз до него свирех втората цигулка. А преди това със Сашо Попов се бяхме виждали там, тъй че имам много хубава връзка с него, и като почнах да вземам уроци, като отивах, все ми казваше: „Мила родино, мила", защото жена му пък шведка и жена му много хубази чувства има към мен.

В.К.: Сега искам да направите един опит да ни разказжете нещо за Жорж Радев. Аз заварих едно поколение, което беше заминало и друго поколение, което разказваше много интересни неща за Георги Радев. Верка: То нямаше човек, с когото да е разговарял и да не е останал с отлични впечатления за него. И го търсеха, много го търсеха. В.К.: Мен ми напави впечатление, че предишните поколения, независимо кой каква професия имаше, непрекъснато говореше с най-хубави чувства за него. Верка: Да, точно така е. В.К.: И ми показваха много книги, които той беше превел. Верка: „Пътят на звездата" имаш ли я? В.К.: Не, нямам я. Верка; Много е хубава. Коя беше още? В.К.: Той и „Занони" с превел. Верка: „Занони" е преведена, от БулверЛитон. В.К. :Той пишеше в „Житно зърно". Верка: Пишеше и във вестник „Братство" и си работеше много, обаче всичките неща, които ги имах, трябваше у мен да бъдат, но взема ги една сестра и не ми ги даде. А Учителят беше казал, че всичко, което е от него, да се даде на мен. В.К.: Коя е тая сестра? Верка: Е,.... В.К.: Както и да е. Сега, вие откога го познавате Учителя? В.К.: Аз още не съм била родена, когато баща ми е бил човек на Братството и откакто почнах, като дете вече, бях на три и половина или четири годинки, когато Учителят идва в Айтос, у дома и ние имахме специална стаичка за него. Като дойде, тогава само се отваряше. Легло за Учителя. Обаче баща ми излиза и аз, щом го видя, че е сам, хоп, влеза при него. И той ми определи прическата - правия пьт и каза: „Тази прическа е вашата". Ама сега прическата не съм си още направила. И знам, че тогава Учителят дойде, аз винаги ходех, малко детенце бях и имаше едни такива гребенчета, като си дърпам косата насам и той ми го правеше, тя си падне на прав път. Малко дете бях. „Това е твоят път" - Учителят. В .К.: Това символично, правият път. Верка: Правият път, свързано с това. И цял живот аз само така. Никакви други прически не съм имала, Само така. Сега обаче побелях. В.К.: Това беше от най-малка възраст, после вече? Верка: После вече станах ученичка, не бях виждала Учителя, но 1928 година аз дойдох в София вече. Но и преди това Учителят идва пак 1920 година и отседна у сестра Габровска, защото Салонът е близко до тези наши сестри една малка вратичка ги отделяше, където е Салона, да не разкарва баща ми Учителя от единия край на другия. Те седнаха там. Там седнаха и Учителят там отседна и аз бях малка, 4-то отделение дете вече. И както седях в къщи, виждам - никой няма. Викам, дали не дошъл Учителят и отивам, както прашничка, босичка играехме, отивам у сестра Габровска, Учителят е в старата им къща, станах, повървях по стълбите, но вече почват краката ми да треперят, защото виждам с какво същество имам работа. И той ме покани да седна до него, целунах му ръка, имаше едно такова канапенце, той седна и покани ме да седна, пък аз такава бях и за него нямаше значение. Отвътре аз как почувствах в момента, че Учителят е в Айтос. Отивам и го намирам, без да ми каже някой . Това е абсолютна истина. И после, вече на другия ден, трябваше баща ми да замине за Бургас с Учителя. Да, това беше в 4-то отделение, гдето ти казвам, а в 1920 година вече. Учителят държа беседа в Салона и тогава говори за женитбата. С такова впечатление останах от това и си реших тогава в момента, аз няма да се женя. Малко дете бях. От 4-то отделение дете съм решила да не се женя. И след това, вечерта, пренощува у дома и на другия ден баща ми го изпраща до Бургас, до Минералните бургаски бани. Там с файтон от Бургас, отиват да го посрещнат Учителя и ние отидохме сутринта много рано да го изпратим от Габровски. Качиха се на файтона, файтон, защото в Айтос нямаше тогава леки коли и помолих баща ми да отида и аз с него, защото двама братя, Учителят и още един брат, а насреща на малкото да седне баща ми. Добре, ама баща ми тогава не ме пусна. Хем Учителят му каза и не му пусна. И още ми е мъчно. В.К.: Колко години бяхте? Верка: 4-то отделение детенце. Ама аз знам кой е. Вътре в душата говори на човека. След туй отиде той, баща ми, с Учителя и това, но преди да тръгне файтонът, 3-4 пъти стане, седне, дойде до мене, погали ме по косата, пак, 4-5 пъти. И тогава се качи, и файтонът отиде, но аз чакам да дойде баща ми, вече в мене говори онова, съвсем за друг живот, обаче връща се баща ми. На пътната врата го чакам, помня коя къща беше и той дойде и в момента слиза от файтона, и баща ми вади пари да плати на файтонджията. Но последният каза: „Аз пари не искам, аз Господа возих във файтона." А това е турчин-файтонджия, никога няма да го забравя. „Аз Господа возих, пари не искам, бай Георге." В.К.: Ако и да е турчин. Верка: Ами да, аз бях малка, И като отивам горе с баща ми, бях приготвила едно малко столче в салона. Седнах на столчето. Отстъпих му той да седне на столчето и аз му викам: „Татко, аз няма да се женя." А той ми казва: „Като станеш на 18, на 20, на 30 години, има време, тогава ще го кажеш." Сега и така, и цял живот го изпълних, не съм се оженила. Мога да разговарям с всички хора, но дотам. Аз естествено стана да се свържа с Георги Радев тука на Изгрева. А преди да бъда на Изгрева, баща ми, нали идва често при Учителя и той, Жорж, му направил един пакет, грамаден, с плодове, най-различни - мандарини, портокали, ябълки, ама то най-най хубави и ги донесе и каза: „Ще ги дадете на вашата дъщеря Верка от Георги

Радев." Той ми ги прати. И после, като дойдох тука, той ми предаваше по някои предмети така, френски учех с него. В.К.; Той, Георги. Верка: Жорж, да. Работех после и други така неща и се свързах така естествено. Тутакси, спонтанно станаха така нещата, В.К: Ясно, да. Вие коя година дойдохте в София? Верка: 1928 година дойдох. Тогава аз срещах Учителя през детството -1920 година, а в 1928 година дойдох. Наул. „Оборище" бяха беседите. В.К.: Колко годишна бяхте тогава? 15-20 годишна? Верка: Бях 18-години. В.К.: Бяхте завършили гимназия в Айтос? Верка: Не, аз тука завърших музикална гимназия, да. В.К.: Вие изобщо завършихте музикална гимназия. Верка: И после, аз нямах средства, явявах се, задочно се явявах и си вземах образованието. Обаче баща ми много се трогна и все така се радваше, щото той ми казва: „Ако аз бях ученик на Учителя, аз също нямаше да се оженя. Но казва, пък народих едни дечица - 7 деца и тези седем деца до едно приеха Учението на Учителя и сега възпитавам и децата." Щото да не говорим за тях. Няма какво да ви кажа, вие ги знаете. И после се върнах в Айтос, тогава бях болна аз. В София мен този въздух много ме лекува. Ако отида в Айтос, вечно боледувам. И баща ми, направихме една къщичка там, през 1931 година. Като дойдох, нямах къщичка и живеехме под наем. По-късно баща ми купи едно място и построихме една малка къщичка от стая и кухня, и антренце, но помен няма от нея вече, всичко е променено. И като дойдох, първото ми идване бе да отида на беседа на ул. „Оборище". Не знам София и вървя, вървя по трамвайната линия, и така някакси намерих аз мястото и баща ми беше дал едно писмо да му го предам. Както е ул. „Оборище", една малка стаичка имаше, там седеше Учителят, преди да започне беседата. Обаче, аз като видях, влязох, целунах ръка на Учителя и предадох писмото, той го сложи в джоба си и казва: „Ще се видим после, Верке." И влизам аз в Салнона, както е, не съм слушала тогава беседа от Учителя, в Айтос беше друго. Но там навлязоха ония хубави хора, аз седнах точно срещу него, точно така, на мястото срещу него и никой не ме интересуваше. Тогава сестра Мария свиреше на хармониума, а брат Симеонов на цигулката. Просто като че ли не бях на земята. Учителят говори, не си спомням коя беше беседата. Станахме и само гледах. Направиха молитвата, изпя се песента „Благословен Господ Бог наш" и на свършване на беседата - „Ще се развеселя". И след туй аз вече тръгвам да си отивам, тогава Георги Радев се изправи пред мене, без да го знам кой е. И така, като сега го виждам, с къдравите си, той имаше руси къдрави коси. Изправи се пред мен и каза: „Аз искам да ви придружа до вас." Аз живеех на Дъбово тогава, срещу гората у един наш брат. „Аз-каза-ще ви придружа." Казвам: „Благодаря", ама аз не го знам, че е Георги Радев. Казвам: „Аз искам сама да отида до нас", да мога да запомня улицата нали, пътя по който е до моята квартира. Той обаче през всичкото време вървял след мене и чак когато отидох до Дъбово и се отделях вече да си отивам до моята квартира, като се обърнах, той продължи през гората сам и така ме придружил. Колко хубаво, никога няма да го забравя, никога. И Учителят каза: „Вашите връзки са от вековете и ще продължат за вековете." Той беше много интересна личност, желан събеседник от много сестри, така, с всички близък. Вече когато се сближихме и станахме като приятели и виждаха в него човека. За него ще кажа, той държеше за изработените качества в човека, висшето образование, тези работи може допълнително да ги получиш, да работиш, но да се изработиш като човек, това е целта. Това за мен е Жорж Радев. Аз, като дойдох от началото, мина ли от таз страна, видя ли го с някого, понеже Жорж е много интелигентен човек, аз хооп, стеснявах се от него. Той обаче идваше у нас, в моята квартира, с баща ми бяхме и така спонтанно, непринудено се развиха отношенията ни. На планината с него, на концерта с него, на опера с него, на театър с него. Аз уличния живот не познавам. В.К.: Той, Жорж сега кога е роден? Верка; Той е 1900 година, на 12 септември. В.К.: Къде е роден? Верка: В Пловдив. В.К.: В Пловдив. Верка: С една тетрадка е завършил цялата година. Ни учил, нито нищо, цялата година. Такъв език, брилянтност в чуждите езици. Вие него знаете! В.К.: Не. Верка: А-а-а. В.К.: Той е завършил в Пловдив, а родителите му откъде са? Верка: Той в Пловдив се премести зимата. Той от 11-годишна възраст е бил сирак. Баща му починал, майка му останала. Аз знам и майка му. И сестра му Мария. В.К.: Майка му как се казваше? Верка: Добра. В.К. Добра се казваше. Сега той се казва Георги Радев, значи майка му се казва Добра. А колко сестри има той? Верка: Тази Мария, Катя, Ана и Божана. Четири сестри и той един, пет. В.К.: От тези сестри има ли някоя жива? Верка: Всички са живи, доколкото знам. Мария един Арахангеловден, задушница, ама точно съм станала и чистя стаята, и тя пристигна и ми носи жито, и ми носи и козунак. И така си поприказвахме с нея. Тя е завършила във франция, какво е завършила тя, френска филология, мисля, и цялото семейство говорят езици, майка му, една фина жена беше. Как да кажа, живея с неговия хубав образ и през вековете аз ще падам ще ставам, ще гледам да го настигна малко. Поне да се приближа малко. А, силата ми след него остана малко. В.К.: Еднообразно. Верка:

A, не за еднообразие, аз въобще мога да се разнообразя - и на театър, аз други работи нямам, ходя на планината. Там ми е разнообразието на мен. В.К.: Той е завършил гимназия? Верка: В Пловдив. А университета тука е записал. Но той от Пловдив знае Учителя. Бил е на 18-годишна възраст, когато Учителят е бил в Пловдив и го завели при него. Същото е станало с моя баща и Учителя. Същото. Както той сяда до Учителя и така, и остана верен като ученик. В.К.: А Учителят е държал лекция в Пловдив. Верка: И после. Пловдив. Не знам, сигурно, поканили са го приятели. В.К : Не, той държал лекция там и Жорж случайно отишъл там. Верка: Не случайно, а са му казали, специално е отишъл човек да му каже и той отива при Учителя, един хубав младеж. И от този ден той остава верен ученик на Учителя.

B.К.: сега, някои от неговите сестри бяха ли в Братството? Верка: Мария беше само. В.К.: А, Мария, да. Верка: И Катя, ама те симпатизираха. В.К.: Той завършва гимназия, след това идва тук да следва. Верка: Най-напред записал химия, обаче после математика, И там, неговите състуденти и Георги Томалевски ми каза, че като студенти те заедно са били и имало някаква книга, професорът само я имал, а искали да си вземат някои работи от нея, но той не си раздавал книгите, не ги давал. Обаче Жорж, в неговото съзнание го е държал много високо и пратили него, и на него му е дал книгата. И тогаз се събрали тези негови колеги - математици и си взели бележки от нея. Итака, той завърши с пълно отличие, дипломата му е още в университета. Не е вземал даже и дипломата. И стенография знаеше, държали са изпит в Народното събрание като стенограф, получил е златен медал. Остава на Изгрева. Всецяло се отдава в служба на Братството. В.К.: Сега той е пишел разни неща. Верка: Предаваше частни уроци по френски, по латински, много го търсеха и имаше частни уроци, работеше, но не беше обвързан с това. Можеше това, да си вземе дипломата и да работи чрез нея. В.К.: А защо се отказа от дипломата? Верка: Така, не държи на нея, просто го изкара факултета. За него е важно знанието да получи, нали. естествено, дават му диплома. Още не я е взел. Това го знам. В.К.: В коя година е завършил? Верка: Ами в 1900 година е роден, на 18 години е завършил гимназия и веднага е започнал университет. Като ги сметнеш, четири години... В.К.: От какво се препитаваше той? Верка: Ами с какво, ами нали с уроци. Той предаваше много уроци - и френски, и химия, и всичко, но специално езици. Латински много добре знаеше и френски. Други езици не. В.К.: Аз съм виждал, че има от него преведена една книга, „Занони" Верка: „Занони", да, „Учителят говори" на френски, „Льо метр парл", последната страница на френски дадена, също една беседа от Учителя. В.К.: От него ли е преведена? Верка: От него. Той беше в Алианса, ако беше учител, първи щеше да бъде. Един негов приятел, аз ходех така на едни курсове, негов приятел, много интелигентен човек, състуденти са били, ме видя и той казва, че по-добър преподавател по френски и произношение от него е нямало. В.К.: Сега тази „Занони", издателството на кого ли е? Верка: От Булвер Литон. Ама не знам кой я е издал. Тя е много по-рано издадена. В.К.: Той колко време я превежда? 1-2 години? Верка: А, не знам. Не мога да кажа. Не е ставало дума. Може други да знаят, ама аз не съм се сещала да го питам. За мен не е важно кога. В.К.: Сега той е превел тази книга и след това какво още? Верка: Много работеше, „Пътят на звездата" и още една книга, не, една негова книжка, може би я имате, малка, там пише за ... „Лица и души", именно. Тя е негова. В.К.: „Лица и души". Верка: Аз я дадох на една и не ми я върна. И „Учителят говори" дадох на една сестра, хем с неговия подпис, че ми я поднася. Добре, ама дадох й я да я прочете и тя не ми я даде. Това е. В.К.: Много важно за тебе, защото има подпис. Верка: Подпис има, ама аз й го казах на едно място. В.К.: Хубаво. Аз, понеже на снимката го виждам, той е много слаб. Верка: Той деликатен беше. Много деликатен. В.К.: Да. Така значи. Доста деликатен. Верка: фин. В.К.: Аз си спомням, че имаше, в една от беседите бях срещнал, понеже той е бил и добър астролог. Верка: А-а-а, нямаше нещо, което да не знае. И Хиромантия, и Френология, и ме караше да наблюдавам. Верке, еди-къде си ще застанеш - зад някоя сестра, като играеше паневритмия и ще се завъртиш да я видиш, щото аз като видя един човек по това, френологически мога да кажа къде е Меркурий, Слънцето и асцендента къде му е, Сатурн ли е. И той ме праща да наблюдавам. И като направи хороскопа, с абсолютна точност съм определила някои работи. Така работехме ний. После свирехме двамата. Аз с цигулка, той на чело. Ето го на снимката. В.К.: Да, аз го виждам тука. Той къде учи чело? Верка: Ами в София. Имаше един много добър приятел от операта, челист, той му предаваше. Даже негови етюди още ги помня. Гдето ги свирят, аз ги запомних и отвреме навреме си тананикам. Да. После има от Пенчо Славейков, „Люляк ми дъхва над поляни". Върху тези стихове той даде музика. Аз я имам. Аз я знам, но сега съм малко грипава и не е място. В.К.: На ноти имате ли я? Верка: Не, но може да се нотира, може да се нотира. В.К.: Трябва да я нотирате. Верка: Аз ще я нотирам, може. В.К.: На едно място бях срещнал в беседите, Учителя казва: „Един наш приятел - това се отнася за него - си направил хороскоп и казал, аз до 33 години имам живот." И Учителят каза: „Не знаят астролозите, че над хороскопа стои Бог." Верка: На кого го е казал това? В.К.: Бях срещнал така някъде, но той понеже бил така доста слаб, боледувал. Така ми разказваха, че по хороскоп бил си определил колко живот има. Верка: А, не, не е вярно това. Това не е вярно. Това абсолютно не е вярно. Жорж си определил и рекъл. Напротив, Учителят много хубаво го приемаше и много ценеше. И много, всички приятели го обичаха. Всички. И сестри, и братя. Никога не съм го ревнувала. И казва на някои, които казват някои работи, аз им казвам: „За мен нямаше да бъде интересен, ако само с мен беше." За мен беше интересен, че той е навсякъде, с всички е любезен, с всички е внимателен, услужлив. До последния ден той предаваше математика на една сестра. Тя сега е скулптурка. Той й предада физика, физиката от край до край, тази физика. Той й предаде урок. Но като си отиде, каза: „Те ще я скъсат, тя е много слаба." А той беше болен. Аз не бях съгласна. Но той е от тези, които до последния момент гледаше да упъти, да помогне на учениците, специално на студентите. В.К.: Спомням си, веднъж бяхте ми разказвали преди Нова година една случка с него. Болен бил и вие отивате при Учителя и Учителят казва: „Ако има още един човек, който да го обича, ще се задържи. Верка: Не ми е казвал такова нещо. В.К.: Такова нещо не си спомняте. Верка: Няма такова нещо, няма такова нещо. Учителят каза: „Той трябва да прогледне - нали беше астроном - зад звездното небе." За него трябва да кажа, че на Витоша прекарахме едно лято заедно, даже до късна есен бяхме на палатки. Аз му помагах. И той беше там, и аз. Това му закрепихме здравето. Какво да кажа за Жорж, за него са бледи думите, които могат да определят неговия образ. Но истината трябва да се каже. Например, мен ме заболя зъб. Аз от туй заболяване получих и абцес, а Жорж извадил билети за Пшехода, такъв цигулар, полски цигулар. Той не е идвал. Вика: „Верка, ето два билета. Ще отидеш при Учителя, ще знаеш, че ще ти мине." - „Жорж, как ще отида при Учителя да го занимавам сега. Зъбът ме боли, затова ли?" - „Ще отидеш." И съм отслабнала. Нито ядях, просто нямах сили, пък то един гранулом, и ме тормозеше. И аз отидох при Учителя, ама така подута страната ми. Изправих се. Той се усмихна: „Какво има?" Казвам: „Учителю, не мога." - Не смея да му кажа-тука нещо зъбът ми. „А-а, ей сега, както си права и обърната, ей сега ще взема една губерка, ще го бучна и той ще ..."- Докато го каже, веднага нещо се проби в мен. Казвам: „Учителю, той се проби." - „Бягай - каза - бягай." И аз, докато ида до нас, се оправих. Жорж, като ме видя, ахна. „Сега, Жорж, преди да тръгнем, да сваря малко макарони." -„Не, аз искам фиде." Фиде имах. Сварих му това, фидето със захарчица и там сирене, какво е било и си хапнахме у дома двамата. Бързаме, а на мен като че ли ми се ядеше още. Той каза: „Не, като се върнем от концерта, пак ще се върнем, ще си го доизядем." Така и направихме. Така че между нас имаше, едно красиво приятелство имаше и на мен това много ми липсва. 41 години, откак Жорж си замина, 42 почна. Нито за миг от съзнанието ми не е излязъл, както и Учителят. В.К.: Той къде живееше? На Изгрева ли живееше? Верка: Да, на Изгрева, с Борис. А имаха те къща, сестрите му, майка му, апартамент имаха. И там ходеше той при майка си два или три пъти в седмицата. И майка му дойде веднъж да го потърси. Тя, една хубавичка жена и сестрите му, въобще хубави хора. Има много, много да се говори за него, обаче не е необходимо всичко да се знае. За тебе може да е, но за други, не желая. В.К.: Искам друго, като си припомните някои епизоди, да скицирате, за да можете да ми ги разкажете. Верка: Да, тези обикновени работи ви казвам. Другите ще си ги запиша и тогава ще ги прочета или ще ги запишем. В.К.: Сега искам друго да питам. Неговата сестра Мария къде живее? Тука ли? Верка: Тя живее на ул. „Бузлуджа", ама не знам адреса й, не знам. Един два пъти съм ходила с него, обаче не съм обръщала внимание. В.К.: А сега тука къде живее в момента? Верка: Пак там, пак на ул. „Бузлуджа", В.К.: Как може човек да иде у нея? Верка: Питай Борис, той ще ти каже, или Томалевски, ако си близък.

В.К.: Вашият баща коя година е роден? Верка: Моят баща, чакай сега ще ти кажа. При освобождението на България, нали е 3 март, значи на 3 март роден е баща ми. Трябва да е бил на 7 години. В.К.: Той на колко години е бил тогава? Верка: А, имаше и клане през 1876. Турците потушават възстанието, в едно село Лясково, там са ги гонили тези, турците и те са бягали от тях и баща ми е бил тогава на 7-годишна възраст. В ,К.: Когато е било Априлското възстание? Верка: Да. на 7-годишна възраст. И майка ми била там, майка ми била 4-годишна и всички изселват децата си и ги водят да се подслонят вън от селото. И като влязъл на майка ми баща й в селото, като влязъл, видял наредени така на един дръвник главите им там и със секира да ги секат, да ги убиват. И в това време влязъл дядо ми Иван, а пък брат му и той бил там, вика: „Иване, бягай, докато не са дошли, защото и тебе ще те заколят." И дядо ми избягал и се скрил някъде. По този начин той си спасил живота. Баща ми тези работи ги казваше, защото е свързано с тогавашните събития. После то има и други работи, които и за баща ми мога да кажа, някои и други работи. И за него ще

ви кажа, но всичко туй ще го скицирам. Ей сега така не бива да го ровя. В.К.: Да, сега трябва да питам родът откъде идва. От бащина линия родът откъде е? Верка: Те са айтозлии. В.К.: От Айтос. Верка: Да. В.К.: Ами майка ви? Верка: Също и тя е от Айтос. В.К: Разкажете сега, понеже съм му виждал снимки. Верка: А, за баща ми почвам. Той, когато е бил младеж, те са били много бедни. Баща ми е бил секретар-бирник в Люляково, едно село там. Нямало е човек, на когото да не е помогнал, като писар. Обаче се научава, че в Сливен се явяват на конкурс за фелдшери и той отива и се явява, и само като гледал какво е написано на дъската. Преди него гимназисти имало. Другите ги скъсали, а той гдето е гледал там на дъската, излиза и решава задачата, и той веднага взема изпита. А другите са ги скъсали. Беден е бил, много беден, ама завършва за фелдшер. В.К.:Той завършва тази школа в Сливен. Верка: Сливен, фелдшерска и става, назначават го в Айтос фелдшер. В.К.:Той после се оженва. Верка: А, преди това е бил женен, преди това. В Кермеклий е бил с майка ми. В.К.: Коя година се оженва? Не знаете ли? Верка: А, не ги знам тези работи. В.К.: Те къде се оженват? Верка: В Айтос. А Кермеклий е било едно село, където е бил секратар-бирник. И на турците много им помагал. И си посял една нивичка така и той, понеже дали му място и те отиват и му го жънат, те го сеят, те го прибират зърното. Всичко те. И всяка година идваха в Айтос да видят баща ми. С едни такива бради, турци, хубави. Аз поне съм ги виждала. И баща ми ще им постели един, хасър ний му викаме, един такъв и каминка имахме долу, и им даде кафе, и им даде захар и цяла нощ осъмват, постила им там майка ми на земята. Те осъмват при него и той разговаря с тях. Знае турски перфектно. Учителят и той си е служил с турския език, и той го знае. Учителят много пъти и той си е служил с турския език. И той го знае. Учителят е минал по тези села и за него ще ти кажа, как е минал. Много има, много. Сега ми изпъкват. В.К.: В момента разказваше, по време на Балканската война баща ви в Скопие ли е бил? Верка: В Скопие. Там с брат Боев са били заедно. Туй нещо пак ще го запиша и ще ви го предам. Всичко го знам много добре. Но в моето съзнание три личности лежат най-много - Учителят и баща ми, Жорж, Учителят, Жорж и баща ми. Но Учителят не ме пусна да ида в Юндола. Каза: „Аз две жертви не искам да давам на Братството." Аз бях готова. А той отиде с Борис отначало, защото на него беше познато всичко в Юндола. С брат Борис ходих аз, там го видях, когато почина, там е бил. Много са го уважавали лесоинженерите и са му помагали. И мляко са му носили, леглото му са променяли, всичко, видях. Но видях една нишка тука, излиза от него във въздуха, чак в Небесата се губи. Това забелязах и споделих с Учителя. Той каза: „На обикновените хора душата им излиза от устата, а на необикновените от тук." /хилядолистника/. Аз казах туй, което го видях, казах на Учителя. И други работи има много, много хубави, но постепенно, постепенно ще си ги запиша, както трябва и ще ги запишем тогава. И свързано е с Учителя и с Жорж. За баща ми има много. В.К.: Аз искам да ги запишем, да не се изгубят. Верка: Ама непременно. Аз благодаря, че се обръщаш. Те и други искат да им разказвам, но не искам. На теб. Не искам на другите. В.К.: То не с всеки човек може да се говори. Верка: Това е за мене свещено. Те трябва да го разберат. А пък нашата дружба протече малко, защото нали почина. Аз от 1931 - 1940 година, това ми е било близостта. 1928 година, от 1931 година до края. А пък съм 42 години без него, но в съзнанието ми е още. Защо ли? - Защото аз въобще нямах намерение да се женя. Той ми беше един много добър приятел. Много може да се говори. Но „Пътят на звездата" не си я чел, нали? В.К.: Не. Верка: Аз ще я поискам. Ти познаваш ли приятелите? В.К.: Не, аз не контактувам. Верка: Добре де, аз ще се обадя на един да му каже или пък... Ще видим в други ден. Тя ми беше от него дадена, но аз я дадох на един да я чете. Той ще ми я даде. В.К.: Аз видях една снимка. Вие сте горе, на бивака на Рила, при огнището. Вие бяхте там с палатки, нали? Верка: С палатки, да, огнището, долу на огъня. В.К.: Коя година беше това? Верка: 1937 година. Огньовете, големите огньове, с Борис Николов. В.К.: Сега тука Жорж виждам на снимката, с челото. На колко години е тука той? Верка: Ами тука той, към 1933 -1934 година е тук, Всички снимки, аз които знам. Той е свирел много по-рано, но аз откогато го знам. Той е дома, ние заедно се събирахме и при него. Аз на цигулка, той на чело, той свиреше и партовата позиция, много добър беше и хубава ръка имаше Жорж. Най-хубавият е този, Божественият пръст у него е най-добре поставен. Учителят го каза. В.К.: Тук има една снимка. Верка: Таз е много хубава. Ето Мария, Борис, майка му на Борис, Елиезер и Жорж. В.К.: Това е горе на... Верка: Това не е ли Харамията? В.К.: Харамията. Верка: Това е 1939 година. В.К.: Тука вие сте с него. Верка: Да, аз съм седнала с панталон, Мария, Борис, Жорж и аз. Палатка имахме. В.К.: Това той в лодката. Верка: В езерото. Не мога да разбера кои са братята. В.К.: Тука се возят. Вие возили ли сте се на тая лодка? Верка: О-о-о, и съм карала. В.К.: И сте карали, да. Тука той вече говори, това е разговор с Учителя. Верка: А-а, знаметит. В.К.: Тука е на Изгрева. Казаха ми, че той е водил астрономическата клетка. Верка: Да, слънчевия часовник. На това място аз съм чела и съм писала, но тези двама братя не ги зная. Нито този. Този да не е брат Кисьов, не знам. А Жорж седи тука до самия часовник, слънчевия. В.К.: Сега тука пак го виждаме в тези бараки, в които живее. Верка: Тука е в бараката, във вестибюла на Борис Николов. В.К.: Тука го виждам пред бараката. Верка: Пак същата барака, гдето е живял. Тогава тук е живял Борис, Жорж. С Борис бяха в една стая, В К.: Фактически това беше обстановката, при която живеехте. Верка: Ето този брат, Генчо. Той художник беше. Наш брат. Ето го. Елиезер, Никола Нанков, Тената, Цанка, мъжът й и Борис, Този забравих как се казваше. Но много интелигентно момче беше. Знам го. В.К.: Това в неговата стая ли е? Виждаме го с една голяма книга да чете Жорж. Някаква много голяма книга тука чете. Вероятно е в неговата стая.

Как протичаше вашето приятелство? Верка: Но аз бях с него на планината, на концерт, на театър и на опера. Това ни беше животът. Уличният живот не го познавам. В.К.: Сега искам друго да ви питам. Той Учителят му е дал „Наука и възпитание" да преработи. Верка: „Наука и възпитание" - направи второто издание. Аз имам тука, трябва да търся, да го намеря. Тука отзад има, дето ми са беседите, там има книжката „Четвъртото измерение", обаче я дадох на едно място и не ми я дадоха. В .К: „Четвъртото измерение" от него ли е? Верка: От него. В.К,: А-а, това не го знаех, Ще трябва да ми напишете на едно листенце така какво той е написал, за да може да знаем, за да ги търсим. Верка: Да, да, няма ги, всичките работи ги няма, много работеше. Той беше като редактор на „Житно зърно". Той беше. Имаше специална кутия някаква, вземах му пощенска кутия, писма или нещо, когато той не излиза, да му ги предам. След туй ключето остана у мен и аз го дадох на Елиезер Коен. В.К.: Аз знам, че той дълги години е бил редактор на „Житно зърно". Верка: Да, той беше. Той от самото начало. А името „Житно зърно" като че ли е от Георги Томалевски е дадено. Като се събрали, решили да издадат някакво списание, обаче всичките мълчали и той изведнъж казал: „Житно зърно" и го възприемат, и затуй си носи името „Житно зърно". Аз имах един в Айтос лекар, Хаджи Петров се казва, много фин човек, завършил в Мюнхен медицина, и рекох да му пратя и аз „Житно зърно", а пък баща ми, нали той медицински фелдшер, той с тях работеше. Той му определяше диагнозата, само гдето нямаше документ в ръката си. Той имаше голяма практика. У тях са били, чайникът ври, Георги ми разправявше, наредили сме се там десетина души, млади, интелигентни момчета и решават да издават това списание и Томалевски казва: „Житно зърно". После пият чайовете и разговори помежду си, хвърчахме, хвърчахме и Учителят казал на Жорж че Томалевски е роден поет. А пък туй, дето е погребан Жорж във Велинград, нали и пише „Дух на воин, душа на девойка", същото нещо аз го срещнах в една беседа, но съжалявам, че не си отбелязах в коя беседа и кое томче. В.К.: Но за него. Верка: Срещнах го, да, и други работи, когато ги напиша, тогава, да не се мъча сега да откривам, защото туй не е записване даже. Той беше с всички. И с децата, отиваше на тяхното ниво, и на най-простия човек ще застане, ще го укрепи, види ли някой човек, измъчен, или сестра, тъжни. Веднъж, както на Рила беше, каза че ще дойде на обед, дойде чак в три часа и каза: „Верке, видях една сестра така умъчнена и рони сълзи на Рила, бях сега три часа с нея, за да мога да я измъкна от туй състояние." Ей това е братство. Малко да ме види неразположена и ще намери приятелка и ще каже: „Идете да видите Верка, зад нея съм аз." Такива грижи полагаше за мен, и аз също. Това ни беше животът, но опошли се, тука особено като дойдох, опошли се. Аз много неща... И искам да си намеря една квартира, да изляза оттука. В.К.: Трудно. Верка: А, ще намеря аз. Има, има. Един младеж има, баща му с това се занимава. Той ще ми услужи. Ами ще се сменим. В.К.: Да. Трудно се издържа да се живее в големи сгради, между много хора. Верка: А не, много хубави хора има, много хубави хора. Ще ви го кажа и ще ви го напиша, за да влезе и то там. То е много важно. И някои мои сънища ще ги напиша, много са хубави, духовни. Скоро го сънувах пак, преди два дни Жорж, няколко дни, едно след друго го сънувам всяка вечер. Да. В.К.: Сега, освен това, което искам да направим, искам след това да ми напишете вашите опитности. Сега тия опитности за Учителя, които почнахте да ми разказвате, тия от Школата и опитности, които имате, съновидения и други опитности. Верка:

A, нямам такива ясновидения, то не е. В.К.: Такива сънища. Верка: Даде, сънища.

B.К.: Те са също интересни. Вие ще ги напишете в една тетрадка, тази тетрадка, аз която ще я приема. Верка: Ще я приемеш, аз ще ти я дам, на никой няма да я дам. В,К,: Тя не е необходима нито на вашето поколение, нито на моето. Верка: Но ти, аз на теб ги давам, имам доверие, на друг не бих дала, тя и една сестра иска. В.К.: Това не е за другите. Верка: Кой каквото е прекарал и разговорите му с другите хора, то си е за тях. Лично те, нашите отношения и даже мислих един ден да отида да ги посетя сестрите му, пък рекох, хайде да не отивам. Те не ме знаят, че съм тука. Те ме знаят, че съм на Изгрева. В,К.: Те тука не могат да те намерят. Верка: По-хубаво. Не ви съветвам там да ходите. Недейте. Те ще ви кажат туй, което съм казала аз. В.К.: Аз искам това да го напишете. Верка: Аз ще го напиша, Туй, което съм казала, ще го напиша хубаво, но има нахвърляни работи. В.К.: После ще ми ги прочетете и аз ще ги запиша. Щото трябва да се почне. Докато се почне е трудно. Трудно е да се почва. Но ще стане добре. Голяма работа, не е малка. Верка: А-а, той даде такова нещо! Той имаше прозрение, дълбоко прозрение и никъде не се изявяваше. Като влезе, и походката му пък, леката походка. Веднъж вървим, той, не се чувства как стъпва, толкова леко, а пък скоро четох в беседа за неговата походка. А пък аз, като кон топуркам с ток и той вика: „Верке, ти като кон топуркаш." Викам: „Верно." И сега доста работя върху походката си. Това е. Хубав човек беше. В.К.: Трудно изработва човек някои неща в себе си. Има един портрет на Христа, изваден на снимка. И какво казвате за този образ? Верка: Най-се приближава, най-близко до Христа. Този образ. Брадата малко деформирана. В.К.: Това го казва Учителят. Верка: Учителят, аз го чух. В.К.: В Салона. Верка: В Салона. В.К.: Това е бил същият образ. Верка: Същият. Васил Искренов ги превади и аз си купих. В.К.: Значи брадата е деформирана. Верка: Брадата, иначе всичко, чело, всичко и веждите. В.К.: значи най-идеално се приближава. Верка: Този е образът, който се приближава до Христа. Този е образът. В.К.: Щото имам в къщи нещо подобно, да. Какво казвате, при баща ви са идвали много турци? Верка: Турци и говори на тях. Постила им, нали ти казвам да седят, да не е на земята и огънят непрекъснато, цяла нощ гори, кафенцето пият и те и като им говори, говори, те викат: „Аллах, Аллах", хващат си брадите така, „Аллах, Аллах". Пък едни хубави, синеоки. Те скромни хора. Те носят с колите си дърва да се продават в Айтос. Или видят баща ми, знаят вече къщата ни и идваха. В.К.: Аллах, Аллах, слушат какво им говори баща ви. Верка: Да, да, към десетина турци така идват, седят и слушат какво ще им говори на турски баща ми, Ние имахме един двор, който се отделяше от къщата, там бяха колите им. Баща ми си имаше едно конче, една каручка, лозе си имахме. Като им постелят, като седнат, чз като почнат да си говорят, то всякога е интересно. И аз съм седяла през всичкото време да ги слушам. Щото много хубави хора бяха. Стари на времето си, щото аз съм сега много стара вече, те не бяха даже и колкото мене, но имаше хубавата обхода, която е имал с тях. И едни турци от Цариград му купили воденичка и още я имаме, кафе да си мелим. Още я имаме. Тя е у Донка, една от сестрите. Хубав човек беше и баща ми, ама... За братската градина ще ти кажа друг път. В.К.: За почерка на Георги Радев? Верка: Рядко изработен почерк имаше. В.К.: Никъде не сте виждали такъв почерк. Верка: Никъде. В.К.: Добре, останаха ли някои писма от него? Верка: А-а, аз ги изгорих, не знаех. Не исках да се четат от други, То е вече личен характер, личен характер. Важното е идейното. В.К.: Добре де, не остана ли някое писмо, заради почерка му да имате поне. Верка: Ама аз ще намеря бе, аз ще намеря. В.К.; Така поне заради почерка му. Верка: Почеркът му е чуден. Аз и с Георги Томалевски ще се срещна и ако има някои работи да ми ги даде на мен, пък аз ще ги донеса тука. Ще ги дадем. В.К.: Случайно ако намерите някое забутано писмо от Жорж, все пак ни интересува, трябва да го публикуваме. Верка: Аз имах едно хубаво стихотворение, което е написал той на Рила и от Георги сега ще искам второ копие. Аз му го дадох, той ми го напечати на пишуща машина и ми го даде. В.К.: Оригинала имате ли го на ръкопис или го нямате? Верка: Оригинала аз го дадох на Томалевски, дадох го, не ми го е върнал, но ще го поискам. Ако го има, ще ми го даде човекът. В.К.: За да може да го отпечатаме. Искам да видя оригинала на неговия почерк. Ако ви попаднат пак така някои неща от него. Верка; Не, аз което си помисля и за Жорж и брат Боев, пък и за Учителя вече има такива хубави работи. Но за почерка - само от това, което му дадох да го напише и да го прегледа и изчезна от тука. Някой го е вземал от мене и изчезна. Давам на някого да го прочете и те го приберат. От Мара Белчева искате ли нещо? Да ви кажа да го запишете? В.К.: Да, да. Аз трябва да ви вкарам в едно поле на спомени от преди 45 години. За човека е трудно, докато влезне в тази епоха. Ето сега, например, докато вкараш щепсела на магнетофона да се върне и възпроизведе магнетофонния запис на събитията и докато дойде тая епоха, да дойдат тези спомени, това е трудно. Не се смущавайте, ние правим един опит. След време ще искам да ми изпълните някои неща на китара, някои песни. Верка: С китара. В.К.: Така искам да ми изпеете някоя песен. Верка: Е, ще изпеем.

В.К.: Значи вие сте виждали Мара Белчева. Верка: Да, на обед на Изгрева и разговаряше с нея Учителят много хубаво. Тя е много хубава жена. Аз не съм срещала такава красива, хубава жена като нея. Не знам дали сте я виждали. В.К.: Не, не съм я виждал. Тя е поетеса, нали? Верка: Поетеса, да, тя пише тука, пише за себе си. В.К.: Тя е била съпруга на Пенчо Славейков. Верка: Тя беше приятелка, там пише. И го запишете. В.К.: Да, ще го запиша. И друго да питам. Значи вие тогава я видяхте, с Учителя говори. Верка: Да, в бяло беше облечена, помня като сега, с посивели така малко коси, но хубава жена. Една хубава вечна усмивка играеше на лицето й. Добър, хубав човек, пожертвувателен. Това, което направи за Славейков Пенчо, аз пък не знам, от всички наши български поети на първо място слагам Славейков в стил. Той имаше много хубав език, Иван Вазов също, той е преди. Но Пенчо Славейков повече ми харесва. В.К.: Аз съм срещал името на Мара Белчева в „Житно зърно". Верка: Тя описва спомените си с Учителя. Аз моите „Житно зърно" ги дадох на едно място. Изчезнаха, обаче имам такива, много течения в една книга обща от „Житно зърно", ще ви дам, да, от което имате нужда да запишете. Аз ще я взема „Житното зърно." Те са мои. Аз ги дадох на моята племенница. Тя там си четат и е запазено. Хубав човек.

В.К.: Тя, освен това на Изгрева е била там и Генерал Стоянова също. Верка: Да. Аз и за нея мога да ви казвам, аз и нея ще я вмъкна непременно. Тя много ме обичаше и аз я обичах. В.К.: Но не й ли се противопоставяше нейният съпруг? Верка: Не, напротив. Никой не й пречеше, никак. А, знам и задачи, които се давали от Учителя, вечер на излизане. Един хубав случай с нея на безстрашие, тя го изпълни, тя го приложи. В.К.: Отиване до Витоша. Верка: Отиване до Витоша, да и среща една мечка и не се уплашила и минала покрай нея. Тя я даже погалила ли, какво, обаче мечката не я пипнала. Тя си отишла и си свършила тази задача. Тя обичаше да ходи много на планината. В.К.: Аз си спомням, че Учителят е давал задачи да се ходи на Витоша. Верка: Със стомнички ходихме, със стомнички се връщахме, в най-различни годишни времена. И зиме, и лято, и пролет, и есен, в най-различни сезони. Тя изпълняваше всички казани неща от Учителя, тя ги прилагаше. Рядко хубав изработен човек беше. Тя е от Котел, да. Ама аз и мъжа й познавам, и дъщерите. Едната е Надя. Тя е жива, Надя. Аз мога да ви срещна с нея. Тя може да каже много работи за баща си, специално за майка си. Но и ние, учениците на Учителя, които сме били в Школата, всеки може да каже за ген. Стоянова много хубави работи. Аз не знаех че починала, ако знаех, че е починала, щях да отида на погребението. Но с нейната дъщеря, Надка, мога да се срещна. Тя знае перфектно немски и френски, хубави хора бяха. Бащата рядко хубав човек. В .К.: това Генерал Стоянова. Верка: Лично. В.К.: Аз съм я виждал на снимки, ген. Стоянова, как бели картофи. Верка: Ами да, разбира се. И аз съм била там, дежуряхме. Ние им свирим, пък те готвят, пък и ние, цяла музикална група готвехме, приготвяхме яденето и на обед ние им свирим, те пък пеят. Те, като се хранят, ние им свирехме на обеда, после ние, като започнахме да се храним, Учителят каза: „Те, като се хранят, вие пък ще им пеете." Да, такива хубави неща. Това са наглед дребни неща, но като видиш и Мара Белчева, ще видиш какво е. В.К.: Аз съм ви виждал на снимка от Паневритмия като свирите на китара. Верка: Да, аз свирих, защото нямаше друг китарист и се сменяхме с Невенка Капитанова. Тя си почина много отдавна. И на Рила и на Паневритмия с Невенка се сменяхме и остана едно хубаво чувство между нас двете. Тя почина в Никопол. На една снимка я гледах. В.К.: Защото аз съм ви виждал на много снимки, че свирите наедно с оркестъра. Верка: Да, аз им акомпанирах, защото то е подвижно пиано, защото не могат да изнесат пианото. Пък ние с Невенка се сменяхме. Аз помня една година на Рила дойде професор Михалчев, Н. Генчев, на Владимир Аврамов сестра му, Христина, може би я знаете, тя тогава е била с един Стоянов, професор-биолог и с него тя била много близка, тя ми го каза, лично сестра Аврамова и останаха възхитени от оркестъра и музикантите. В.К.: Вие казахте, че Жорж е преработил коя беседа? Верка: „Наука и възпитание". Учителят го е накарал „Наука и възпитание" да го преработи. А пък после той, „Живот за цялото" също е преработено от него. Много хубаво е написано. В.К,: Той го е преработил в пo-хубав стил. Верка: В по-художествен стил. А пък иначе езикът, който имаше Учителят, естествено сравнение с Учителя не може да се прави, нали, аз никога не сравнявам хората. Ние сме нищо пред тях. С такива хора никога не трябва да се прави сравнение. В.К.: Но в тоя случай Жорж беше го направил в художествена форма изгладено. Верка: И по е изгладено, но и в по-друг стил. Същото е. В.К.: Той също е извадил материали „Учителят говори" от беседите, така ли? Верка: Да, но и аз имам пръст в тая работа. Аз съм избирала мисли, да. В.К.: Вие ги избирахте по теми. Верка: Не, не, той. Другата работа той си я свършваше. И накрая преведе „Учителят говори" на френски. В.К.: Той я преведе от български на френски. Верка: Да. Не цялото, не цялото, една беседа, която той я преработва. На Учителя първия стенограф е бил професор Гълъбов. Това знаете ли го? В.К.: Да. Верка: После на Доганови, на Норка и на брат им, и той стенограф е бил и след туй вече почнаха другите наши три сестри, даже и братБоев. Две сестри и брат Боев. Това е. В.К.: Понеже аз съм виждал брат Боев така да стенографира, на снимки съм виждал. Верка: Ами то почерка ще го видиш, чакай да видим дали го имам. В.К: А в „Житно зърно" той освен че е редактор, то има и негови статии. Верка: Има, той всичко пишеше. След туй няколко души-Томалевски. Петър Манев и други писаха след неговото заминаване в „Житно зърно". Георг Норман, това е Томалевски, той пише. Първата му среща с Жорж от Търново на съборите, затуй от него можеш да получиш много работи. И от него, свържи се. То аз колко хора съм пратила при него. Знаете го, нали? В.К.: Да. Верка: Много хубав човек е, много, рядко изработен човек. Интересно и брат Борис, Жорж /Георги Радев/ те бяха около 100 души студенти, младежки клас, живот беше. Тодор Стоименов беше председател на младежкия клас. След туй брат Борис стана вече председател, след заминаването на Стоименов и като ръководител е сега на нас. Хубав човек, хубав. И за него трябва да се пише. В.К.: Сега в „Житно зърно", там има Жорж много неща. Те могат да се извадят. Верка: Могат. В.К.: Правил ли е някой опит да се извадят някои неща от Жорж? Верка: Ами аз ще си ги взема. Аз ще взема „Житното зърно" тука, после ще й го върна.

Георги Радев си замина на 22 юли 1940 година в Юндола. В.К.: Вие през това време бяхте на Мусала. Верка: Аз бях на Мусала, когато научих, че той е починал. На Мусала бях. Аз ще ви кажа подробности, какво съм мислила да правя, обачетой каквото ми казваше ще кажа, всичко. Така имахме една спонтанна непринудена връзка, едно фино отношение един към други. Той с всичките беше акуратен. И така стана, някакси спонтанно се развиха тези връзки. Но никой не му пречеше и всичките сестри бяха свободни да се срещнат, да го поканят, ако ни поканят и двамата, отивахме, ако поканят само него, ходеше, когато пък поканят само мене, аз си отивах. Ако поканят, трябваше двамата да ни канят, как, ходели сме и двамата някъде, обаче така свободни бяхме. И на Рила. Баща ми му занесе отЧортленската вода на Юндола, една дамаджана. В.К.: Вода. Верка: Аз му писах и той му занесе вода. Тя много хубава е вода, чортленската вода. Има я в Айтос. Трябва, Вергилий, туй лято аз като ида сега, ще се срещна с председателя на Айтос, на Съвета в Айтос, ще се срещна с него, той е, малко роднина падам с него. Той е инженер. Ще помоля да направим, да възстановим чортленската вода. Само брат Борис знае, той понеже е най-голям майстор, ти го знаеш, да. Да можем да я отделим тая веда, щото има млако смесица от една друга вода. И отгоре минава река, има малко смесица. Особено по отношение на водата имам хоби, гдето се казва. Чистите кристални Рилски води ги обичам. Да, и чортленската вода много хубаво я знаем, от 50 години, знаеш ли, от 20 години два пъти в седмицата дамаджана от 5 литра вода на Учителя се носеше. Баща ми изпращаше. В. К.: И сега като замина Жорж, Учителят беше наредил да ви предадат на вас нещата. Верка: Всичко. В.К.: Обаче те ни ви ги дадоха. Верка: Аз, грешката ми е, че не казах. Виж какво, никога не обичах да занимавам Учителя с такива работи, никога. Хубавите спомени не се поддават на описание, което сме прекарали. В.К.: 40 години оттогава не е малко, не е малко. Верка: 41 години, 42. Сега на юли ще почне 42 години. В.К.: Не са малко 40 години. Верка: Ами скоро, скоро ми се обажда на сънища. Сънувам го много често. Той беше рядко изработен. Я го виж. Туй говори и погледът му, и походката му. Интересно от къде сте ги намерили тези снимки. В.К.: Попаднаха ми. Верка: А, верно. Аз мислех, че щях да ги търся ли? Не. Аз благодаря. Само ще ми извадите няколко, нали? Да ми увеличите. Двечки ми дайте от тези. Ето там ме има мен с Жорж и там и Жорж отделно. В.К.: Аз ще ви направя. Верка: Даже веднъж, когато отивам, той имаше ключ от моята къща и аз имах ключ от неговата. Веднъж отивам и той го нямаше и аз извадих челото, защото съм свирила, та наши песни така ги изсвирвах на неговото чело. Чак долу с пръсти позиците си хващах. Като видях как ги прави, и аз тогава започнах да хващам тези позиции, а с китарата съм свирила толкоз хубави неща. Ключът така, и с пръстите съм свирила мои творчески работи, на никого не казах че са мои, мислеха че са от някой автор, пък то... Имат и много такива импровизирани работи в музиката, и него ще запишем. Що. Сега малко така мозъкът ми хвърчи нещо, засегнато, нервната ми система, централна, дето се казваше, но хапове вземам известно време. И то като дойдох тук. Преди това, на Изгрева нямаше това нещо. Поне Мика /Мария Тодорова/ като беше, събирахме се, хубаво, приятелство имахме, ходехме да си пазарим в града. Което ми е казала, някои работи си останаха в мен, и нейния живот трябва да хванеш, на всяка цена. Когато отида на годишнината на баща ми, винаги от Учителя там една глава четем, защото приятелите за по-дълга беседа нямат време. Те от 10 часа почват празненството, ще направим наряда, и след туй даваме да четат от наряда. Не, нарочно не четем беседи а от туй, защото по-кратко, че приятелите си заминават. А няма превозни средства, нали? Зимно време е, та така. Има много работи за казване, но постепенно, постепенно ще ги възстановя. Нека ми се възстанови малко здравето и да се върна от Айтос.

В.К.: Жорж беше слабичък, висок. Така ли са високи като него от неговия род? Верка: Те са такива, Божана е следвала, свирела е на чело, мисля, и тя и е следвала в Италия, а пък Мария във Франция. Има една сестра, Ана се казва. Той с нея най се погажда. Той ми разправя: И с другите, но с Ана, каза, много бях, действително като брат и сестра, хубава връзка е имал. Туй той ми го каза. Отбий се някой ден и с тях, може да отида да ги посетя някой ден. Може, толкова години минаха, не знам какво е станало все пак. Мария беше малко болна. В.К.: Сега къде живее тя, не знаете? Верка: Там, на „Бузлуджа". Не е женена. В.К.: Мария Радева се казва. Верка: Има една сбирка такива книги - издадени стихотворения от нея. Тя е поетеса и първите стихчета той ми каза кои са, са от него. Тя я издаде. Аз я имах и тя ми изчезна от тука. В.К.: Разкажете нещо за Димитринка Антонова. Верка: Димитринка Антонова всеки ден метеше пред Учителя там, на поляната до брат Борисови, на поляната. С такива малки ножички чистеше буквите на печатарите. Ние се разхождаме като вали дъжд, слаб дъжд, излизахме така, изправяхме се с тънки роклички, много е здравословно. Учителят казваше от юни месец не знам до кой, до края на месеца да се правят тия, дъждовни бани се казват. Ний на поляната ходехме и се събувахме боси и газехме по тревата, щото това е здравословно. Всичко онова, което Учителят е казал. В.К.: Димитринка Антонова е била осакатена с едната ръка. Верка: Тъй е родена. В.К.: Да, аз съм виждал, чел съм някои от нейните неща в „Житно зърно". Верка: От нея има стихове. Написала е „Нишките". Аз му дадох на Борис Николов някои работи да ги запише, да ги препише и не ми ги върна. Ама това за „Нишките" непременно той има. Е, поискай за Димитринка Антонова. Има той няколко хубави работи от Димитринка. Трябва да ги рови и той, да ги търси.

В.К.: За Олга Славчева значи така: среща поета Иван Вазов. Верка: Да. И той я поканва в къщи, в Борисовата градина с голямото куче, сядат на пейката и тя вероятно му цитира някои стихове. Ама тя много хубаво сама се е преставила. Тя си е поетеса, и много хубаво, има нещо Вазовско в нейната поезия. Да, много хубав човек беше тя. И тя трябва да се помене в историята на Братството. Да знаят какъв човек е била. Олга много я ценяха и Жорж, и Борис. Живееше в един хубав свят на поезията, изработен в поезията, но „Тя на чурук дъска не стъпваше" казва Учителят за Олга. В.К.: За Олга Славчева. Верка: За Олга Славчева: „Тя на чурук дъска не стъпваше." В.К.: Какво значи това? Верка: Значи, щом е чурук, ще падне, на здраво стъпва. Това значи. Тъй го казва Учителят, сега. Аз много ми е приятно. Един път така ходих при него, като се връщах, да не стане нещо. Той: „Верка, може ли да ме почакаш, защото имам работа." - „Може, Учителю." Все като отивах хубави разговори имах и колко пъти ме е утешавал. Има той работи и лично, и с Учителя, и тях ще ги запиша. Ама ти едно екземплярче и на мен ще дадеш. В.К.: Като се оптечатат. Ето една стара снимка от рода ви. То е отдавна. И баща ви къде, той в църква ли е ходил? Верка: Ходил е на църква. В.К.: Той понеже бил религиозен. Верка: Ама този Христодоров познава Учителя и Хростодоров го запознава с Учителя. В.К.: У дома? Верка: Не у дома. В.К.: В църквата. Верка: Не, не в църквата, в някаква къща, където се събирали. Обаче той се отказа от Братството, а баща ми остана. И развива голяма дейност в Айтос и околията. В.К.: И баща ви там за пръв път среща Учителя. Верка: Вижда Учителя, да, и Учителят го поканва да седне до него. По такъв начин Учителят си откри учениците. Баща ми много богат духовен живот е имал. Но те са двата свята - физическият и духовният. Трябва да се приближим към Божествения свят.

В.К.: Сега продължаваме по-нататък. Искаме да ми разкажете онзи случай с турчина. Верка: Учителят пристига в Айтос. На гарата баща ми го посреща с един турчин - файтонджия. И го довежда не у дома, защото ние сме далеч от Салона, отива у Габровски. В.К.: А Габровски кой беше? Верка: Той е лесоинженер. В.К.: Лесоинженер. Верка: У неговата другарка, семейството му. Те са наши много добри сестри. Между тях и Салона има една малка врата, като комшулук му казват. ВК.: Вратичка. Верка: Вратичка, и той от стаята на Габровски преминава в салона. Защото Учителят спеше там. Ако беше у нас Учителят, щяхме да го разкарваме из целия град, защото щом чуят, целият град ще дойде на беседата. И така, аз бях малка, 4-то отделение дете, аз не знаех това нещо. Гледам, у дома, пък играехме на топка с един Николай Костов, и както така гледам, двора ни затъмнено там. В една турска къща живеехме, хубав двор, с овощна градина. Така навсякъде отворено, пък ний въобще не слагахме ключ, щото цялата провинция, като дойде някой от цяла България къщата да е отворена и да могат свободно да си влизат. И затова погледнах, рекох, дали не са у Габровски, дали не е дошъл Учителят? Отивам в двора, те живееха в стара къщичка с няколко такива... Дъсчена стълбичка, три-четири стъпала. И Учителят седи в Салона на едно канапе и държи Библията. Аз се качвам и се малко стесних, обаче Учителят се усмихна, стана и ме покани да седна при него. Аз целунах ръка на Учителя, пък имаше много от София - брат Епитропов и много други, някои сестри от София, и сестра Габровкска каза: „Като целуна ръка на Учителя, защо не поздравиш и другите?" - „Аз, след като съм целунала ръката на Учителя, не си давам благословението." Да. В.К.: Ха-ха-ха. Верка: И после почнаха разговори. Това беше вечерта. Вечерта се прибираме, баща ми се разхожда и на другия ден ще заминават за Бургас. Обаче на другия ден ходеха на Петровия връх. Това беше 1920 година. А ние бяхме деца в 4-то отделение и държахме изпит, както едно време беше. Накрая матура. Обаче ний, тоя де, Николай

Стаматов се казваше учителят, наш роднина, на майка ми братовчед, и ме изпита първа, за да мога да отида. Добре, ама те отидоха много рано на Петровия връх. И като чули, че на Петровия връх има събор, гдето се събират с Учителя, гражданството се научило и са отишли там да продават какво ли не. И Учителят казал да се прибираме в града, и вечерта се изнесе беседа. Тогава аз се облякох вече празнично, както трябва, народ в салона, отвън на двора много народ, гражданството се научило. Учителят изнася една беседа в салона в Айтос. Ний щото сме деца, слушаме така накрая, по-възрастните хора, нареден салона хубаво. Сестра Габровска салона го беше изчистила, едно хубаво кандило вишново, така голямо, тогава нямаше ток, с лампи и салонът чист и една покривка, така е направена масата. И Учителят сложен така и баща ми, всички седят насреща. Аз както седях правичка рекох, сложих си така краката, леко се плъзнах по пода и застанах до Учителя. Баща ми така неприятно малко му стана, намира го, че не е правилно. Пък аз, трепти ми сърцето, душата ми трепти, че Учителят е тук. Но го познавам още от 5-годишно дете, тогава бях вече голяма, в 4-то отделение дете и Учителят, той каза, пък Учителят сложи ръката си на главата ми и каза: „Оставете детето, оставете детето." През всичкото време слушах беседата. Само едно запомних, което запомних беше за една овца ли беше, така го дава примерно, не че заклана овцата, пускат кръвта тече, да видят една млада девойка, да видят дали ще се изплаши, за да поеме Христовия път. Добре, ама това беше само един пример, даден така от Учителя и затова го възприех и си реших в себе си да не се женя. Аз го възприех и оттогава реших да не се женя. В.К.: Значи в 4-то отделение, на беседа. Верка: Да, аз решавам да не се женя. Разбрах това. И после, вечерта се прибираме и на другия ден се ходи, не беше на Петровия ден, като се върнахме. И на другия ден вече ще пътува Учителят на минералните бани с файтона на този турчин, до Бургаските минералните бани. От минералните бани ще го поеме Минчо Сотиров за Бургас. Той беше ръководител на бургаското Братство. Аз много исках да отида да изпратя Учителя до минералните бани. Но бяха във файтона само трима души, толкова приемаше. Учителят много искаше, пък баща ми казва; „Няма място, Учителю." - „Но аз тука между краката ще го сложа." - „Много неудобно ще бъде." И не ме прие баща ми, за да не притесни Учителя. И тръгват. Аз зад гърба на Учителя, докато се качи на файтона, малко се връщам, като вече го изпращам, на файтона като се качи, аз колко пъти си подавам ръката, Учителят слезе, даде си ръката да му целуна ръка и ми глади косичката, пак втори път и тръгна файтонът. Аз отзад махам, махам, махам, докато се закрие. Отиват на минералните бани. Имаше и други, които заминаха с файтони от Бургас - Нейчо Паскалев, сестри и братя от Бургас, и от Айтос отидоха някои. Ний, понеже сме деца, останахме. Майка ми също присъства, ходи, отидоха. Ний деца бяхме. Пък и 7 деца бяхме ний. В.К.: Не са малко хора. Верка: То не файтон, трябва цял рейс. Ха-ха-ха. И така пристигна Учителят на минералните бани. Една част от тях влизат да се къпят, на банята да отидат, а Учителят отказал. Баща ми казал: „Учителю, нека се къпят, нека да отидем до селото Баньово,,. Там имаше, брат Милю се казваше, ръководител на Братството в селото Баньово, ръководител беше. В.К.: Тия минерални бани къде са? Верка: Бургаските минерални бани. В.К.: А, Бургаските минерални бани. Значи баща ви тръгна с Учителя, не отидоха да се къпят, другите отидоха да се къпят, Верка: „Оставете ги да се къпят." И се качват и отиват в селото. Ама онези чакат от Бургас. Пък те в туй време отиват в селото. Като пристигат, в едно семейство Михаил Божкови, Учителят отсяда там с баща ми. И отива, и казва на всички приятели, на ръководителя, че Учителят е тук. Празник, тържество, всички приятели, че Учителят е там. А Учителят искал да зарадва и тези, макар че са били на Петровия връх всички, но в селото отива. Той сам пожелал Учителят да съдаде радост на всички, както обикновено в живота беше. И отиват в селото, направят една голяма трапеза, всички приятели от селото, братя, сестри, имаше много народ. Там, у брат Милю станала вечерята, ръководителят и Учителят между всички, радостни, целуват му ръка и го изпращат с файтона обратно. Но понеже Михаил Божков имаше пчели и много хубав мед поднесе на Учителя, един как му викат, заедно с медната пита, но го поднася на Учителя. И пак се връщат на Минералните бани, тогава Минчо Сотиров с файтона си, с друг файтон, той го придружавало Бургас, а баща ми се връща с този турчин обратно. И като слизат в Айтос вече, у дома казва: Сега моето момче ли там името му как е, защото много го обичаше, аз го помня тоя човек, един много фин човек, беше учител на турското училище в Айтос. Интелигентен човек беше. Казва, искам сега да си платя аз от Айтос с файтона до Габровски и от Габровски до баните и обратно, всичко туй. „Аз Господа возих, бай Георге, не искам пари. Аз Господа возих, пари не искам." Така много хубаво каза. Още ми звучи това нещо. В.К.: Макар че е турчин, ако, че е турчин. Верка: Няма значение. В.К.: Значи виж го как го вижда. Верка: Те са религиозни. Не, той веднага разбра кой е Учителят и след туй аз бях си приготвила у дома едно столче, имахме салон, турска къща, но един голям, по-голям от това, едно столче и сядам и казвам: „Тате, аз няма да се женя." А баща ми казва: „Къзъм, искам да го чуя това като станещ 20-годишна." И станах 18-20 годишна, и след като се минаха години, 50 годишна станах, пак беше на Изгрева, вече съм там, казвам: „Тате, ето, вече 50-годишна станах, аз както виждаш, аз не съм се оженила. И нямам желание." Имах приятелство с Георги Радев, това няма значение и така започна моя братски живот с Учителя, с Братството, В.К.: Ами този Салон в Айтос кои го правиха, как го правиха? Верка: Братството бе. Той беше на едно семейство, казваше се Божил, кака Василка. Беше на Божил. В.К.: То къща ли е било първоначално? Верка: Не, то беше салон, салон, Аз така го знам. Салон. Но и ний живеехме даже в същия двор, в братовата му къща. То беше късно обаче. Но този салон какини Кальопини имаха така вратичка, комшулук му казваха и живеехме там, и си прекарвахме много хубаво живота. Вечер се събирахме у дома, двор голям, аз с китарата започвам да пея песните на Учителя, влизам в Салона, почвам да пея, още малка бях и правеше впечатление, че съм музикална. И като влезех вътре, оживяваше се Салонът. Имаше един учител, Георги Иванов, беше учител в едно село Кермекли, наш брат, той щом види, че ме няма, дойде да види да не съм болна. "Като влезе Верка, и веднага оживява салона." Така завърших после. Късно завърших, само 4-ти клас в Айтос, защото боледувах от тропическа малария. В.К.: Да, това ние миналия път го написахме. Верка: Да, затова аз като завърших 4-ти клас, станах учителка в едно село, Ченге, Имаше един учител, Иван Димитров. Той, с него отидохме в това село Ченге. Иванчо - ръководителят, беше младо момче. Баба Петра беше вдовица жена и баща ми излекува момчето в Айтос, в амбулаторията, но тука имаше гангрена. И как го излекува, не знам и спаси това момче. Пък тя беше вдовица и имаше 5-6 деца. Вдовица, но строга, строга, дисциплинирана, почтена жена. В тяхното село нямаше по-почтено семейство от тях. А пък Иванчо беше ръководител на селото, синът й. В.К.: Кое село? Верка: Ченге, Ченге, сега е Карагеоргиево и той като ръководител четеше много. А баба Петра значи бе дисциплинирана жена, а на Иван книгата от ръката му не слизаше, макар че са на село. Село, но почтено и хубаво семейство. Имаха едно момиченце, баба Петранка като почина, неговата дъщеря, Станка се казваше, беше болна много и на градината, вече братската градина, ги събираше баща ми 70 души болни и ги лекуваше. И в Айтос, и в Тополица, Ченге, и ги лекуваше баща ми всички. Та и тази Станка, закрепи здравето й баща ми, което както казваше Учителят, ако се лекувате вяра, инжекции няма да има, медицински няма да го лекува, но понеже той им слагаше за засилване, знае как да ги лекува, инжекции им слагаше и така закрепна, стана, беше една хубава, но помага на майка си. Ходеха да орат, дъщерята, Иванчо, Еню, един хубав. Еню имаше син, всички на работа. Баба Петранка там. Аз ходех у тях, понеже боледувах, ходех у тях и помагах на баба Петранка и на всички. Слагах в казанчетата и топлех слънчева вода, като се върнат, да се облеят със слънчева вода. Палатка имаше за събличане, за къпане, и така. А баба Петранка, тя правеше едни хубави катми, и така си прекарвахме на времето, помагах през всичкото време. Помагах, но се и лекувах.

В.К.: Разкажете за събора на Петровден. Верка: Учителят пристигнал от гарата, времето беше хубаво, но в полунощ завалял един много силен дъжд. Баща ми отива от нас, където е в 12 часа в полунощ при Учителя. „Учителю - казва - много дъжд вали, а другите лежат," Казва: „Георге, ние тръгваме." И влиза Учителят в стаята на Габровски и си вдига крачолите на панталона. Подвиват крачолите и в това време изгърмява се, изгърмява се и се явяват накрая три звездички на облачното небе. Да. Той казва: „Георге, видя ли звездичките?" - „Видях ги, Учителю." Втори път влиза Учителят в стаята си. Още един път изгърмява, прояснява се времето и тръгват. В.К.: Значи още един път си завъртват панталоните. Верка: Да, както вие ги правите мъжете и изгърмява още един път, и се оправя времето, и тръгват. Другите спят. Те тръгват, обаче народът сутринта след дъжда отива на Петровия връх. И то 1920 година беше. В.К.: И тогава времето вече се оправя. Верка: Се оправя и там си прекарват целия ден, но понеже много народ имаше и се връщат по-рано. В.К.: Сега, тези беседи, лекции на Учителя в Айтос записани ли са? Стенографирани ли са? Верка: Виж какво, ами как ще са, няма такова нещо. В.К.: Нямаше стенографи, нямаше кой да ги запише. Верка: Нямаше. В.К.: Някой записваше ли нещо, случайно баща ви или някой друг? Верка: Ами може, ама аз бях малка, нали, не помня. Но спомням си това, че Учителят държеше беседа и си спомням този случай, нали ви казах, то само принципно така дадено, обаче тогава именно аз реших да не се женя. Аз така го схванах. Беседата беше цялата, като че ли за мен беше това нещо. В.К.: Разкажи за холерата. Верка: Това беше през Балканската война. Баща ми вземат го войник. Не помня годината. Тогава е бил фелдшер и лекува. Появява се холерата, обаче страшно е било вътре положението. Вие знаете като лекар, повръщане, диария, колко е страшно положението. Всичко било изцапано. Той си избира 11 души и той един, 12, но поддържа връзка с Учителя, с писма. И вземат, та изчистват болните. Войниците почнали да плачат. Казвали: „Бай Георги, ама ний имаме деца." Той казал; „Аз също имам деца. Косъм от главата ви няма да падне. С вяра тръгваме." Имало само един учител и на един му струела кръвта, аз не ги знам така и той казвал: „Дайте ми един бинт да натисна, да го вържа." Добре, ама имало лекар, който с маска се движел. В.К.: Маска. Верка: Не такива, гдето лекарите ги носят, но качулка, гдето очите му и устата му, всичко друго е покрито, да не се зарази, и с файтон се движи, не смее да стъпва, с кон се движи. В самата болница, вътре всички избягали, скрили се, тогава баща ми взема 11 души, между които имало един Димитър, бил болен, учител от Видин и слязъл, че пролазил и му дал бинта да върже на този човек раната. И почва по тоя начин, изчистват и почва да ги лекува. Имало един евреин, лекар. Казал му да слага в една чаша по седем капки йод, а баща ми го увеличил на 16 капки йод, защото нямало резултат. И искат сега да го осъдят - военен съд. Как си е позволил! И понеже има резултат. Явява се на военен съд и той обяснил работата и толкова. Но - това беше холерата. Обаче по-късно с брат Боев в Скопие стават войници, 1917 година е било или по-късно, не знам коя година. Ние бяхме деца. Пак в турската къща живеехме. Аз бях ученичка в прогимназията, първи или втори клас и ние, като замина баща ми за Скопие и с брат Боев, тогава вече баща ми е завършил фелдшерски курсове в Сливен и най-голямата ми сестра се ражда, Цветанка се ражда в Сливен. И така, ние го изпратихме тържествено на гарата и замина. Обаче баща ми заболява много тежко в Скопие и ние имахме един братовчед, Енчо, който идва една вечер. Ние даже бяхме така, майка ми все обичаше така да ни кара да играем, хоро играехме с децата, седем деца. И наблизо живееше една моя братовчедка, на майка ми братовчедка и на нас, кака Невенка се казваше, Велико Стоянова, литераторка, живееха срещу нас и идваха у дома. И някой път като ни чуят, че ние не пеем, така чувстват и казват, че сигурно имат някой болен в къщи. И то болен винаги ще бъде аз, защото малко слабичко вървях. Обаче пристига Енчо, който е бил в Скопие, при брат Боев и при баща ми, той е братовчед на майка ми, бабите ни сестри, първи братовчедки. Како, идвам да съобщя, че свако ми Георги е тежко болен. Но преди да каже това, аз се хвърлям в леглото и казвам: „Тати е болен, тати е болен", преди да дойде Енчо. Половин час преди да дойде и вече хоро няма. И Енчо идва и казва: „Бати Георги е болен." Това абсолютно е верно. В.К.: От какво е болен? От холера ли се е разболял? Верка: Не, не от холера. Това беше по-късно вече. В.К.: Значи там са с брат Боев, Верка: От простуда, да. И тогава брат Боев е бил здрав и толкова бързо е вървял, докато го видиш на стъпалото, чак горе, понеже е било двуетажно. 3-та местна болница в Скопие. Първа, втора, тяхната трета местна болница. И сега, като му минало, получило се писмо от Учителя. Учителят казал, че трябва да се прави нарядът на съборед ден. Събрали се. И има много наши приятели, но на един брат забравили да му съобщят и пет часа сутринта се събират няколко души от Братството в Скопие да направят молитва. Наряд имат. Обаче един Станю го забравили, но той бил от нашия край, от село Вресово и сънува сън и казва: „Станьо, тръгвай, сложи Библията и тръгвай при Георги, там се събират на молитва." Като отива, а пък било толкоз оградено с войска, германците там, то птичка не може да прехвръкне. Как е влязъл, не знам. И казват: „Станьо, как дойде тук?" - „Христос ми казва, в болницата иди, там е Георги. Христос ме изпрати. И затова мен никой не ме спря." Всички спяли, тези спяли. И той се качил горе, понеже е войник, носи нещо, а той Библията носи. Сега, той им казва, а пък баща ми вика: „Добре де, как ти ни намери?" Пък той вика: „Нарядът, нарядът ме доведе." - „Това е нарядът -казва брат Боев - Ето ти наряда". И така си продължили, изкарали си първия ден наряда и получават писмо пак от Учителя. Дава им нареждане как да работят и дошло така, че трявало да бягат от противника. А брат Боев на Шар планина е ходил и там заболял от ревматизъм, и се обръща в туберкулоза. Оттам си носи заболяването брат Боев, не че по наследство. И баща ми един ден с брат Боев си говорили и понеже имало много болни, трябвало да бягат. Имало около 1500 души болни тежко. Едните били тежко, пък другите по-леко. Тези, които са по-тежко, той решава да ги евакуира, понеже лекарите избягали, изчезнали. Той решил тези болни да ги изпрати в България. Ти знаеш как се изпращат - открит лист ли там да им дадат, за да пътуват, с носилки на гарата, на влака ги товарят, и съобщават на близките да излязат да ги чакат. Някои други градове, които има, да ги посрещнат близките. А леко болните ги пращат и тях да ги изпращат, но не с линейки така, с носилки, ами по-леко болни и тях ги изписали. В туй време лекарите се връщат и гледат, няма болни. Извикали Георги, баща ми и брат Боев. Пък брат Боев казал: „Георге, ще решиш там тази работа, ще влезеш в скришната си стаичка, ще решиш сам тоя въпрос." Затуй брат Боев няма намеса в тази работа. И военен съд го вика баща ми. Като ги извикали, те рекли: „Кой ви разреши на вас да изпратите болните?" Обаче баща ми казал, че той не лекува, той се грижи за тях, че никой няма освен него. „Аз реших. Вместо да пратим 700 души в гроба, аз давам моята глава. Аз ставам жертва." И те казват: „Ти си за наказание." - „Аз ще изтърпя наказанието." За наказание на Куртев и на Боев - открит лист за София. В.К.: Отпуска. Верка: Не, защото бягат вече войската, връщат се, а всички останали офицери с войската до Сливен, там с гарнизона. Едно разстояние било колкото разстоянието, колкото все едно от София до Сливен. Да, такова нещо. Но те пътуват само двамата за София и ги посрещнали много хубаво. Много се зарадвали Казал: „Учителю, ние имаме успех, изпратиха ни за наказание, дадоха ни по един билет да пътуваме безплатно, а всички тръгват с войската, вече се връщат в България." Тогава брат Боев като вече заболява и като отиват при него, винаги баща ми имаше един кош ябълки. Като отива някой при него, той го изпраща, „за наказание" по една ябълка му дава, като си отиде вече в София, туй е за наказание да го даде на брат Боев. За наказание му изпраща по една ябълка. Така много мило беше, много. Един хубав човек. В.К.: Значи Учителят ги посреща. Верка: Много радостно. Държал ги цяла седмица. Че им готвили там стенографките, на ул. „Опълченска" 66 ги посрещнал Учителят. Там е кака Василка, други братя и сестри, въобще си спомнят много хубаво.

Измина един много хубав живот. Ние, които бяхме в Школата на Учителя, бяхме от векове в нея, Дано сме спомогнали малко чрез живота си в нея, та да заслужим да се срещнем в следващите векове отново в Школата на Учителя.

Обичах да ходя на концерти. Макар че Изгревът беше отдалечен от града аз не изпусках почти нито един концерт. Винаги се намираше някой да ме придружава, но имаше и случай, когато си отивах сам-самичка. Какво пък толкова имаше за умуване, та нали Учителят лично бе дал много задачи на учениците сами да ходят през нощта на планината Витоша, за да укрепва тяхната воля в бестрашие. Нали имахме една формула: „Без страх, без тъмнина - в Любовта безгранична!" Освен това бях чела и знаех, че ако човек държи съзнанието си будно и държи непрекъснато връзка с небето, то нищо лошо няма да му се случи. Та нали бяхме ученици и онова, което се преподаваше, трябва и да се прилага, защото само онова, което е приложено, е истинско знание. С тези разсъждения аз спокойно отидох в града сама на концерт. След като свърши, поех сама пешком. Вървях по ул. „Раковски", а после по ул. Граф Игнатиев" и стигнах до игрище „Юнак" напълно спокойна, макар че беше се стъмнило, но имаше още минувачи по улиците и уличните лампи осветяваха що-годе пътя ми. Но ето трябваше да поема пътя нагоре покрай Борисовата градина, а това бе Драгалевското шосе, потънало в тъмнина и неизвестност. Преди да тръгна се помолих и непрекъснато бях съсредоточена в молитва и вървях нагоре. След малко усетих, че съм заобиколена от плеяда светли същества, които ме охранявят и отварят пътя ми отгоре и аз вървя в шпалир от светлина. Ни за минутка не преставам да се моля и така пристигам на Изгрева в едно необикновено състояние на духа. За пръв път изпитвах такова преживяване и смятах, че бях изпълнила достойно задачата си и че съм била възнаградена за това с необичайното присъствие на светлите същаства. Ето, вече съм на Изгрева и преминавам през двора пред салона. Точно в този момент Учителят се показва на балкона от неговата стаичка, поглежда ме, аз се спирам, и отгоре чувам неговия глас: „Сестра, друг път не закъснявайте толкова, защото с това заангажирвате небето да ви пази!" Аз за миг съм смутена, но още съм под чудесното преживяване по пътя и извиквам: „Учителю, да знаете, придружаваха ме плеада светли същества!" - „Знам, сестра, но друг път ако ходите и трябва да закъснявате, събирайте се по няколко души и така се завръщайте. Защото сега ангажирате небето да ви пази, а тези същества си имат друга работа в този момент и нарушавате техния план. А планът на Небето е друг!"

Аз лекичко се прибрах, а Учителят затвори вратата на балкона. Изгревът спеше, само аз не спях. За мен това бе двойно откровение: един път от небето, и втори път от Учителя. Дълго време таих в себе си тази опитност. Накрая реших да я споделя и с другите. Отначало ахнаха всички, но впоследствие чух тълкувания, че аз съм била лекомислена и със своето лекомислие съм затруднила работата на Небето и Учителя. За мен това бе откровение на Мировия Учител и това се крепеше на окултни закони, дадени в Словото на Учителя, които ние с нашето човешко съзнание трудно можем да обхванем. Но да преживееш всичко това и да видиш как действа законът е едно истинско знание. И понеже опитността на един ученик е опитност на цялата школа, затова аз се осмелявам да ви я предам. А как ще използвате тази опитност и този закон, оставам да прецните сами. Ето законът: Човек не може да успее в каквато и да е работа, ако няма съдействието на невидимия свят. Ученикът мъчно може да живее на земята без духовна закрила. Затуй трябва да бъде свързан с Бога. Това нещо аз го проверих. Но научих и нещо друго: никога не изкушавай напразно живия Господ!

Над леглото си Верка бе окачила няколко листчета, изписани с печатни букви мисли от Учителя Дънов.

няма сила, която може да ми противодействува.

Всичко мога да направя чрез живия Господ на любовта.

„Господи, Ти всичко можеш. Твоят Дух. Който си изпратил да ме ръководи, чрез Тебе всичко може. И аз чрез Твоя Дух всичко мога."

„Господи, да възрасте онова Божественото, което си вложил в моята душа преди създание мира.

Заради Тебе, Господи, което нося в моята душа от вечността, аз ще се уча и ще ти служа."

МАГНЕТОФОНЕН ЗАПИС ПРЕЗ 1986 г. ОТ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

Вергилий Кръстев /В.К./: Искаме да ви разпитаме за рода ви. Сега майка ви - откъде идва вашият род по линията майка ви? Тя Бела се казва. Надка Куртева /Надка/: Ами тя идва от дядо ми. В.К.: От къде се те? Надка: От Айтос. В.К.:Тя, майка ви, кога е родена? Надка: А, не... В.К.: Не може да си спомните. Ами от рода на баща ви откъде идват? От Айтос ли? Надка: Да. В.К.: Откъде имате така спомен за рода? От колко поколения? Надка: А, не мога да ви кажа. В.К: Вашият дядо как се казваше? Надка: Баща на баща ми е Вълчо. А на майка ми, Иван. В.К.: Сега дядо ви Вълчо колко синове е имал? Надка: Ами как да ви кажа. Преди баща ми един брат, втори е баща ми. Трети - още един брат, четвърти - още един брат и другите са починали. В.К.: Те са останали живи четирима братя или пет. Вие помните ли имената им? Надка: Ами Димитър е първият, вторият Георги, третият Андон, четвъртият Панайот. Всички бяха така природно интелигентни и добри и станаха все секретар-бирници бяха, Баща ми е бил в първо време секретар-бирник, след това отива във фелдшерската школа в Сливен, завършва и става фелдшер на града. Чичо ми Андон също е секретар-бирник, чичо ми Димитър - също секретар-бирник, а чичо ми Панайот - свещеник в Айтоската църква. След туй идва в Карнобадско в едно село, доста години. На времето, когато баща ми е бил ръководител на Братството, чичо ми е пеел много хубаво духовни песни и е идвал в първо време, когато баща ми се е занимавал, духовно се е пробуждал и той с него. Но става свещеник, певец още първо беше в Айотската църква. След това владиката се намеси, щото баща ми се изяви като един много добър ръководител и деец на Братството, владиката от Сливен забрани на чичо ми да се среща с баща ми. На баща ми му беше тъжно, защото беше много добър чичо ми, мъка му беше. И като отиде някога на кафенето, вижда чичо ми седнал на една маса и като види баща ми, свие се, малко се дръпне да не го види баща ми - страх го беше - той пък ей така, крие се, такъв малодушен е бил. И тати казва на кафеджията: „Две кафета. Едното на мен и другото ей там на попа." Ха-ха-ха. Чичо ми ще се обърне и ще му благодари така. Ще кимне с глава и толкова. Минаха много години, баща ми живя с една мъка тъй, той не беше човек, който ги изживява, той ги разбираше нещата много добре, но все пак така беше обидно, като кръвна част от живота му беше мъката. Минават много години, владиката почина, чичо ми остаря, баща ми отиде на Градината вече по нареждане на Учителя, там отседна, там си беше. Чичо ми един ден идва у нас в Айтос така, все е изживявал някаква скръб и не се е виждал много години, но научава къде живеем ние със съпруга ми, обаче мисли, че там баща ни живее. Аз като го видях да хлопа на нашата врата, познах го, но не му казах. Казва: „Тук ли живее Георги Куртев?" Рекох: „Заповядайте, сега ще дойде." Той си беше в тяхната къща - съседна на нашата. Нали знаеш нашата къща? Дойде тати. Викам: „Тате, чичо Панайот." - „Тъй ли?" Той му стана много приятно. Тъй близко към 10 часа беше преди обяд. Оставих ги на обед у дома, приказваха си доста, тати му говори. Той много уважаваше баща ми като духовен човек, като честен и имаше нещо, което той виждаше в него и поприказваха си доста, отиде си чичо ми. Мина известно време, отиваме на градината. Гледаме, тъкмо отиваме за градината, пък от гарата, там нали от нас като тръгнеш, отляво на едно такова място, гледаме чичо ми Панайот дойде и аз, като го видях: „О, чичо, добър ден." - „Къде, бе, Наде, къде отивате?" Рекох: „Отиваме на градината." - „Ами и аз ще дойда. Аз искам да се срещна с татко ти." И тъкмо отиваме, брат Слави, на Иринка баща й с каручката и го качихме на каручката, и го заведохме. Тати като го видя, много, много му домиля така. Седнаха двамата на една бяла скамейка тъй южно от градината, от къщата отдолу, седнаха там двамата и вика: „Наде, сварете там поедно кафенце, за мен и на чичо ти." Сварихме им, седнаха, приказваха си. Той му казва: „Бате, аз не се чувствам много добре," Той казва: „Призовки имаме вече, Панайоте, трябва да се готвим, защото сме възрастни." И тъй, в този дух му говори. Поседяхме малко, поприказвахме, качиха се тати и чичо Панайот на каручката, ние останахме с Добри, и го заведоха до гарата. След туй още веднъж пак сме на градината, погледнахме -чичо идва пак от Бургас. От гарата на Айтос там до градината има три километра, пак пристига. Стана му още по-мило на баща ми. Остави го на обед, нея вечер нощува той там, на градината, при баща ми и така минаха тези братски срещи между с него. В.К.: А за другите братя? Контактуваше ли? Надка: С всичките братя контактуваше, В.К.: Те другите влезнаха ли в Братството? Или? Надка: Не, само баща ми. Чичо ми беше като оглашен. Учителят много хубаво е говорил за чичо ми Панайот. Той беше свещеник по селата, след това в Карнобад, Айтос, Бургас и на всички бедни хора е опявал без пари. И е раздавал даже, и с вехто расо е ходел, като беден служител на това. И баща ми това много го радваше и му казваше: „Панайоте, това ще те спаси един ден. Ти си бил истински работник на Божието дело." И така. В.К.: Казвате, Учителят имал добро отношение към него. Някои изказвания? Надка: Ами ние сме били много малки, когато Учителят е идвал у нас и тати е искал да покани брат си. Даже дали сме били родени още не знам, когато Учителят е идвал. Чичо ми е бил певец в Айтос. Много хубаво е пеел и тати го е поканвал. Тогава още не са го подозирали чичо ми. не са пречили на чичо ми да се вижда с брат си. Поканвал го е у нас и той пеел църковни песни. Много хубав глас. Когато чичо ми ще пее а черквата, чуят ли че Панайот Куртев ще пее, целият град се свличаше в църквата да слуша един хубав глас на един певец. По природа те са духовни всички.

Надка: Не зная сега, баща ми още преди да се запознае с Учението на Учителя е бил секретар-бирник в село Кирмики, сега Люляково, и той там е посещавал един дядо Петър, който билдуховенчовек, но бил близко, приятел, просто симпатичен. И този дядо Петър бил доста духовен човек и все от Библията си четяли нещо, и му подарил даже една Библия на баща ми. И след това постепенно се срещат в града - беше авторитетен човек баща ми, фелдшер вече, и там духовни хора, такива черковни хора се събират - съграждани негови образували някакъв кръжок по спиритизма така, правели сеанси на масички. Били и тези, айтозлии казват: „Абе тук идва един г-н Дънов, който изнася в черквата сказки. Този човек се занимава, той е наш човек, който ни води духовно, така ни запознава с някои неща, елате, ако обичате." И баща ми пък е бил добър черковник, с поповете в черквата винаги е влизал. Всяка неделя е в черква, преди да се запознае с Учителя. И той отива на тази среща, спиритичната. Учителят там. Тогава се запознава с Учителя баща ми и тези четири-пет души ли, не знам колко са били, почват сеанса на масата, както тати седял настрана и Учителят седял така, другите са действали - аз което съм слушала от него - изгасили лампата. И в това време баща ми вижда едни клончета, черешки, черешки по цялата стая, но си мълчи. Учителят му казал: „Вие виждате ли нещо?" Казал: „Да, едни черешки така в стаята " - „Как се казвате?" - Казал си името. - „Вие ще станете духовен ръководител на Братството." И попитал: „Ами този, който седи до мене?" - от едната страна на Учителя, а другият от другата страна на Учителя, но не знам сега дали са освободили място за баща ми до Учителя, като са го запознали, това не помня. Учителят казал: „Тоз, който стои от тази ми страна" - тихо разговарял, „как се казва?" - „Михал." - „Той - казал - вечно ще остане Михал." - „Ами този?" - „Той - каза - ще се яви гонител на Братството. И този човек така ще пострада, близките му всички ще го изоставят, ще гладува в мизерия и в нищета. Твоите два лева ще са последните, които ще го нахранят." Минава време, този човек се обявява против Братството. В.К.: Как се казваше? Надка: Не го помня... Копринаров. В.К.: Копринаров. Надка: Да. Но преди това... Учителят тогава е идвал в Айтос по тях години и е държал сказки в църквата по френология. В църквата или в църковния двор, не знам. И така. Минават години, този човек така изпада и наистина става враг на Братството. Баща ми беше човек с широк мироглед. Той никога не чувстваше, че хората са врагове. И ако има, в даден момент е готов веднага на този човек да помогне. Понеже той вече работи в духовен път и има духовни възгледи и разбирания, необикновени. Тогава този човек почива вече.

След туй продължава животът в Айтос. Учителят идва често в Айтос в първите години у дома на гости и при една задушница сме живяли в една къща - а Айтос е бил тогава малко градче. Както е черквата, малко по-нагоре имаше една малка черквичка, откъдето костите, като ги вадят от гробовете, са ги слагали там и другото наоколо е гробища. И нашата къща е била близко до гробищата и с балкон към гробищата. И един ден, задушница нали правят, отиват много хора на гробовете и носят, и поповете четат там молитви. И тати и Учителят седнали на два стола на балкона и наблюдават. И тати му казал: „Учителю, има ли някаква полза от това идване по гробовете, четене на молитвите и т.н. " Казал: „Да, защото много грешници са вързани в гроба. Когато отиде свещеник или близък и прочете там молитва, за него е едно облекчение." Защото много приятели са задавали въпроса даже скоро на Айтоската градина пак един брат протестирал срещу помени за това-онова. Сестра ми Дора даже знае това и им казала, че при такъв случай Учителят е казал, че е много хубаво нещо. След туй Учителят продължава да идва.

Надка: През 1920 година ние бяхме в отделенията още, деца. Айтоското братство кани Учителя на гости в Айтос за Петровден. Защото празникът Петровден никъде в България не се е празнувал. Баща ми по свой почин и приятелите от Айтос, там на 5 километра от града има един връх, Паспалата, който се нарече Петровски връх. Там всяка година се посрещат приятелите от Айтоската околия, от Бургас идват там и в името на Учителя на именния му ден се празнува този ден. В 1920 година поканват Учителя на именния му ден да посети Айтос и отсяда у Габровски, защото ние сме живели под наем, в нашата къща имаше много деца. От Бургас идваха приятели срещу Петровден, а у сестра Габровска беше най-тихо. Те две сестри и съпругът й имаха стара къща с две стаички, след туй направиха хубава голяма къща. Но Учителят го прие тати. там, у тях. Намери за най-удобно там, защото е най-тихо и уединено и той през целия ден беше си спокоен. Учителят спокоен и баща ми с него. И срещу Петровден ще отидат на Петровския връх, там се събират всички приятели от цялата околия. Те се събираха по много - по 500-600 души от нашата околия и повече бяха. Даже до хиляда души бяха в миналото. От селата. Само от Айтос 100-150 души бяха. И ще тръгват. Но през нощта се изсипва пороен дъжд. И брат Паскалав, Кирил Паскалев, ако помните - доктор, един наш брат имаше тука, той е синът му, а неговият баща - Паскалев, началник на пощата в Бургас, идва у дома и казва: „Брат Георге, няма да може на Петровден да отидем на Паспалата." Тати казва: „Аз отивам, пък вие сами ще решите за себе си." И се облича тати, взема чадъра и отива у сестра Габровска. Брат Епитропов и други много гости са у брат Божил. А брат Божил е брат на сестра Василка Иванова, която беше при Учителя много години. Той е в стара къщичка, но в салона там вече се събирали мамини и брат Божил, там, колкото гости имало и брат Епитропов запалил фенера, запътват се, но като виждат - извива се дъжд, се отказват. А тати минава през брат Божилови - има комшулук, казваше се така и в сестра Габровска отива. Като се качва по стълбите, Учителят отваря вратата и казва: „Дойдели, Георге?" Казва: „Дойдох, Учителю." Затворил вратата Учителят. След 5-10 минути изтрещява гръм и отваря вратата, казва: „Георги, я виж, погледни на северо-изток, какво ще видиш?" Пък било мрачно, дъждовно време. Казва: „Учителю, един лек кръгозор вече се изяснява." Затворил вратата Учителят пак. Още по-силен трясък след 5-10 минути. Отваря и казва: „Георги, я провери пак." Казва: „Разширява се кръгът, Учителю." Трети път влиза Учителят. Минават пак десетина минути, изтрещява се много. В това време Учителят отваря и казва: „Георги", ама запретва си панталоните, крачолите долу и казва: „Да тръгваме." - „Да тръгваме, Учителю." И тръгнали. Брат Епитропов му казал: „Брат Георги, не е писано да ходим на Паспалата, на върха тази нощ." Пък тати му казал: „Като имаме Учителя и тебе ли трябва да уча?" И тръгва тати и Учителят и другите с фенера, а другите по-късно, почакали да утихне дъждът. Татюви с чадърите тръгват.

Надка: А вън от града има една чешма - Балар-чешма. Айтоското братство, понеже идваха все у дома, намират се в една къща, не можем да посрещаме и изпращаме. Обаче не е достатъчно да се срещат приятелите и решили да се направи една къща, тъй една нива да се закупи, да направят един братски дом, където сега е къщата на Братската градина. И този брат Димитър Арабаджиев /ето този, на снимката/, има нива близко там някъде и казал: „Аз давам голяма нива, има кюнк с вода, можем да я разработим и да направим нещо." И тати, всичко това, когато били на тази чешма - Балар Чешма, казал; „Аз, докато с Учителя не говоря, не поемам нищо още, никакъв ангажимент не мога да предприема и да ви дам." И тогава седнали на чешмата да си починат малко, защото е доста далечко и тати казал: „Учителю, мога ли да ви попитам нещо?" - „Може, Георге, кажете." - И му разправя, че така и така, Айтоските братя от цялата околия и от града искат да се направи нещо, където да се събираме пак в Името на Бога, в такъв дух, нали, не съм била там да възпроизведа разговора. И тогава Учителят казал: „В какъв дух искате да се направи, кое ви накара това да си направите?" И му казват, че искат да се съберем, да си общуваме и така. Той казал: „Ами с каква цел я искате?" - „Искаме я", казал, „когато някой пътник, след като изградим и постигнем това, някой пътник мине -странник късно, да намери там едно чайче с хляб и сиренце, да си почине и да си отмине. И когато брат или сестра искат на уединение, в размишление, в молитви месец или десет дни, да заповядат там, да се подвизават." - „Божествена ви е идеята, ще я имате." Тогава казал, еди кой си брат иска да даде нива. - „Почакайте малко. Има време. Тя ще дойде, но не там."

Минава, колкото минава, сестра Василка е вече в София, отиде да учи плетачество, защото бяха решили да не женят младите сестри на времето и братя. И кака Василка, тя в София, казала: „Учителю, викат ме в Айтос братята ми, ще правим подялба." Бащата, майката умрели вече. На сестра Василка се пада тази нива от 30 декара и на брат Божил се пада там яхър било това и една стаичка, стара къща на него се пада, а друга част от двора - на другия им брат, който не е от Братството. И идва в Айтос кака Василка, правят тази делба и се връща в София. Може да е говорила с баща ми, но не знам какво са говорили, отива при Учителя. Учителят казал: „Василке, в Айтос Братството иска да прави Братска Градина," Тя казва: „Учителю, аз се чудя какво да правя. Не ми трябва тази градина." - „Тогава отиди до Айтос." Тя отива в Айтос. Отива при баща ми и казва: „Бай Георги, така и така. Аз подарявам моето място на Братството за Братска Градина." Тя била изоставена, камънаци и прочие. Събираме се ние, като деца ни е водил баща ни с кофички да събираме камъни, едно дере дълбоко има там. Не само ние, но нас, цялото семейство, от училище се въщаме и казва: „Хайде сега." Мама, той и ние всички, бяхме седем деца, всички отиваме на градината и носим камъни, изнасяме и всички други братя със своите деца, всичко чистеше. За не много време се изчисти мястото. Събират се сега братята. Трябва да изорат мястото, да се разорава вече. И събрали се в Айтос, в Салона, където било събранието и почват да решават, Тати взел да дава идеи. Един брат земеделец казва: „Георги, ти знаеш да връзваш пръсти, ние имаме думата, за оране на нивата." Сега гледат колкохора са. Не са достатъчно рала, за да може да се изоре. Тати казал: „Аз хващам две рала отделно." Брат Божил казал: „И аз хващам толкова." Друг казва: „Аз..." Обадил се този брат, дядо Станко се казваше: „Изорана е нивата." Ха-ха-ха. Отива тати, няколко дни преди да се оре още нивата, той вечер там, в неговото място почва молитви, там се свива, вземал си балтон и някое одеалце - там ляга, там става и все в молитви, защото се започва такава духовна работа. И как даже не помни много хубаво, но сънувал сън, че един от Бургас - беше архиерейски наместник ли, такъв като владика, не владика, но близко - епископ ли е бил, вижда го там. Но в туй време, тати като бил там. от много страни излезнали големи кучета и се насочват към него, към баща ми. Обаче таз светец, той го оприличи на него, някой духовен дух дойде и той помогна и пръсна тези кучета и се поправя положението. В.К.: Това е насън. Надка: Насън. И минават няколко дни, тати е там вече. Еди-кой си оре нивата. Той нощува там. Рано заранта, тъкмо ще се съмва, от Тополица един брат, Георги Касаиванов, тръгнал със своята каруца за оране. Той първи влиза в градината, в мястото. Но тати, като седял тъй, той все ставал рано, и чува, че се свири „Благославяй, душе моя, Господа". Той много я пееше и хубаво с уста свиреше. Чува баща ми в тишината и казваше: „Никога няма да забравя този момент. Зарадва се душата ми, че идват вече приятели." Дойде той, още другите не. Казва: „Бай Георге, нека аз пръв да туря ралото и да отворя браздата."-„Много хубаво, брат." И тъкмо заорава той, и идват вече от тук от там, събират се не знам колко рода. И за няколко дни, не знам течно колко време са орали, изорала се нивата и тогава решават какво да сеят и да направят една малка колиба, обикновена, в лозята каквито се правеха. И там този, вуйчото, който разнасяше писмата тук на Изгрева, той беше на Гради роднина, брат Васил, той дойде на градината. И почна се вече. Решават и почват постройката. Тези подробности не мога да ви ги предам, защото съм била малка, но знам, че се събраха вече там и почнаха да къртят камъни отгоре, от баира. Брат Божил, на сестра Василка брат й, беше един от най-добрите пионери на Братството в Айтос. Много силен дух и предан, В.К.: Божил кой? Надка: Божил Иванов, на Василка брат. В.К.: Тая Василка, която идва при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Надка: Да, да. В.К.: А-а, да. Тя е от Айтос, така ли? Надка: Тя е айтозлия, сестра на брат Божил. Брат Божил почна вече, ще взема участие в това. Носи камъни на гърба си. Ама турил на един кон, дето слагат темели, тъй да сяда, слага на гърба си и най-големите камъни. Всички братя за градината, от селата събрани стотина души, всички камъни по един, по един ги носят. Брат Божил първият. Тъй като говоря за него и веднага настръхвам, аз имах много голяма връзка и много често ходех при него. И се пренасят материали и почват вече. Постройката полека-лека се вдига. Братята Васил, брат Слави, на Иринка баща й и много други братя се събират и почват постройката, а баща ми е фелдшер, той е на работа. От 12 часа трябва да отиде да види какво става всеки ден и се връща. Вземал за 2D минути от Айтос до градината мястото. Той беше млад човек и много силно бързаше. В.К.: То колко километра е?

Надка: Три километра. И започва постройката, всичко върви много хубаво. Братята работеха, сестрите ходеха, майките ни да готвят. Но в Карагеоргиево, близко, на запад от градината имахме едно семейство, казваше се тази сестра - първата, която се е събудила духовно, баба Петра я казвахме, беше много предана на делото Божие. Тя ще сготви два котела с ядене и една пещ хляб, ще сложи в дисагите хляба и ще ги превърви тука. Единият от страна на дисагите отпред, другият отзад. На рамото котлите и носи на градината за храна на работниците. Това го е правила много пъти. И служи за образец тази сестра в духовния път на нашето Братство. Така постепенно, постепенно се завършва градината и започват да ходят на Школа. Много хубаво се събират. Събирания, вместо да ходят на Петровския връх, правеше се празникът на градината, срещи на градината, закипя един истински хубав духовен живот. В.К.: В разстояние на една седмица как се изразяваше животът на градината? Да кажем от понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя. Надка: Виж какво, на градината в неделен ден се правеха събранията. Сряда вечер в Айтос. Всяка неделя преди обед всички отиваха на градината. Построи се постройката и за нас стана двуетажна къща, отзад имаше пещ за печене на хляб. Борчета сме сели там и със сестра Габровска, мъжът й беше лесничей, той даде борчета. Там сме ги сели и ходехме да поливаме. Засяха се овощни дървета, бадеми, ябълки най-различни. Ся се лозе. Лозето беше, не мога да ви кажа точно, но голямо лозе -може би 10 декара. И така потече духовният живот на градината с всичките му подробности, с едно високо съзнание работеха всички, с радост. И когато тогава се учеше „Евера" от Паневритмията и отгоре братятаот та с червените пояси, с потурите, но лицата им светят, млади, всичките почват отгоре „Евера" един след други, пеят от върха, от камънаците - там, гдето ги къртят и слизат долу в градината. Така потече един много хубав живот, от който и в моята душа е останала една хубава следа.

Надка: В градината отначало е имало една постройка. То било яхър, те са останали две стаи на брат Божил. Този яхър те го почистват и го приспособяват за салон на Братството. Тогава почва се голямата борба между свещениците и Бялото Братство. Против Бялото Братство се говори вече. Двама свещеника, но единият бълва както може. В.К.: Как се казваше той? Надка: Шаханов. И почва се вече да лепят афиши, позиви да хвърлят. Те се събират на молитви, поповете отправят проклятие на децата им, проклятие на семействата им. Чудеше се по какъв начин да говори, защото приятелите, много хора от града взеха да не влизат в Братството. Една вечер отива той, попът, в Школата, в събранието и почва да говори срещу Братството. А вътре са били, защото го слушали, слушали, все татюви войници. И мама слушала, а попът, той взел да говори, да напада. Мама казала: „Недейте, защото както Христос с камшик изпъди от храма, от църквата всички търговци, и вий тъй ще бъдете изпъдени." Той казал: „Проклятие да има над тебе" - в такъв дух. Беше много ревностна и смела нашата майка. И така продължава животът в Братството в Айтос, събираха се в салона. Мина време, преди много години, в Айтос салонът ни поостаря. Искаме да направят нов салон. Кметът пък на града е един от добрите граждани, а баща ми беше с авторитет в града и го уважаваха много. И мало, и голямо според професията си. Той в бедни къщи ходеше безплатно и ако трябва на сирачета, в пликчета им слагаше по някой лев, така под възглавницата, да си купят хлебец и т.н. И затова го обичаха. Кметът каза: „Недейте да правите нов салон, да не го съборите" - защото противодействие имаше вече - „ами като ремонт мога да ви помогна." И наистина един хубав ремонт, то все едно че стана нов салон.

И ако дойдете в Айтос, елате да го видите, много хубав салон имаме;. В.К,: Той се ремонтира през времето на брат Куртев или после, в ново време. Надка: Да, да. Не мога да си спомня вече. Но се направи един много хубав салон. В.К.: Те просто стените там събаряли. Надка: Стените събаряли. Той беше на ниска основа. Събориха я. Нови стъкла, нови врати, нови прозорци, всичко ново, нов вход. Така мина това.

В.К.: Разкажете ни как се строи чешмата в село Тополица? Имам снимки хубави за нея. Нарочно ви давам. Аз следващия път ще ви донеса още снимки от чешмата да видите. Надка: А, кога ще се видим следващия път? В. К.: Ние ще донесем, да кажем, утре снимките, ще ги донесем. Надка: Това е чешмата, която още е запазена, Ето чучурите, ето това, но не е много хубава снимката на чешмата, не е ясна. В.К.: Тя понеже е репродукция. Надка: Тука перат нещо, чистят ли, сестрата Еленка - на брат Димо дъщеря му - много мили хора, и още една сестра, двете са. Ей това е чешмата там, много хубава. В.К.: Как се строи тази чешма? Ето още една снимка. Надка: Чакай малко. Извинявам се. Тука е много хубава. Тука братята от Тополица там, пак отиват, мият, чистят, туй са все братя и сестри. Тука тези сестри, това са все от селото. Отишли там нещо да перат. И тази е хубава снимка. А, много е хубава. В.К.: Аз имам още няколко снимки в един такъв аспект. Да. Сега искам да ми разкажете как стана, че започна да се строи тази чешма, каква беше идеята, подтикът и т.н. Надка: Ами как да ти кажа, брат. Тя е много стара работа. Аз бях младо момиче, 17-годишна бях още ли, 16-годишна ли бях, даже се бях разболяла и баща ми с Учителя е говорил, може би там, за тази чешма. Този голям дъб, който се вижда, някъде трябва да има дъб. В.К.: Да, на другата снимка може би да. Надка: На тази снимка. Да, ето тука е дъбът, но той, голям дъб и това наоколо било е блато и голям извор, блика, разлива се водата, А братята, те бяха много идейни, приятелите в Тополица, много идейни, аз знам тати казваше: „Вие сте ми дясната ръка", защото каквито идеи имаше, да се направи нещо из Братството, те го правеха. Той отива в Тополица. Там сто души бяха. Почти цялото село. Баща ми винаги ходеше в селото - болни ли са, те всички го търсеха. Бай Георге, те го познаваха наоколо из селата и ходеше, и слагаше инжекции, и една стотинка не им вземаше. Постепенно, постепенно селото се събуди по този начин и всички много народ станаха. Имаха къщата на брат Димо, който беше ръководител, стара къща. На Никулден съм отивала там и пълно с народ, празнуваха 19 декември, Никулден и понеже там така се събираха с ентусиазъм голям, решили този извор да не го оставят така, ами да се направи една чешма. Дават някаква идея - техни желания и тати отива в София и говори с Учителя, като му описва там каква е обстановката, там големия дъб, това, че се разлива един чуден извор. Казва: „Братята искат да направят една чешма."Тогава Бертоли, заедно с Учителя и баща ми там говорили, като скулптор да се направи нещо, като образец и Учителят дава своето благословение. Тогава отиват брат Борис да ръководи строежа. Баща ми, заедно с него, а този, Димитър Вълчев, имаха двуетажна къща - две стаи - едната за Борис и за баща ми. Почва се строежът, обаждат се на кмета в селото, той беше от Айтос, един много добър кмет. Цялото село взема участие вече, като се научават, просто се радват. Брат Бертоли от време на време е отивал, тати и брат Борис са били там непрекъснато. Тати не се е върнал не знам колко месеца, докато не се свърши чешмата. Мама отиваше, и така. И почва се чешмата, и вече идва нейният край. Пясъци, цименти, всичко, каквото трябва, доставя там кметството, Улесняват ги, защото виждат една сериозна идея и една голяма работа. И почват там, този брат Борис там ръководи, тати и той си взема своята насока като ръководител и идва време вече почват да носят от селото баници, вързани в техни месали, носят тавите и носят на работниците там на чешмата баници, хлябове топли, ястия, нашите там готвят, но те от селото вече жените и те принасят, И идва време, свършва се чешмата благополучно със зодиаците, с всичко и тържество правят вече. Цялото село отива. Отиват със своята гайда и даул, Борис и баща ми седят там. Отиват хората от селото, носят разни ризи, разни кърпи, пешкири на чешмата, там за работниците, които са били и свиват едно хоро. А пък тогава цялото село носи баници. Там се направила голямата трапеза.

В миналото минава един управител, минава през Соколица и вижда тази чешма и се учудва че е построено такова нещо. Ама тя беше много красива, много хубава. Сега я промениха. Извадиха зодиаците, това, онова, някои грешки на селото от безотговорни хора. И този окръжен управител минава край чешмата и се учудва, и отива в едно село Баирникьой се казва - по селата там и имаше един наш брат. само едно-две български семейства, другите турци. Отиват те по служба, но отиват и в българската къща. там се случва наш човек. Простичък, пък така хубаво ги посрещнал. И майката, стара жена, пък скопосна, така хубаво ги посрещнали, нахранили ги. Той казал: „Абе в Тополица кой е организаторът на тази чешма в това село? Как можа да направи това нещо?" - „Ами има един бай Георги-фелдшера от Айтос. Той е ръководител на Братството." И този окръжен управител се среща с тати, среща се и с кмета, който е в Тополица и тати им разправя така Свещено нещо. И когато се развали чешмата по нареждане на кака Стойка, духовете я накараха, че развалиха чешмата, развалиха зодиаците. В.К.: Ама как по нареждане на кака Стойка? Надка: Ама тя по свои вътрешни проникновения е казала: „Сега, когато един човек износва една дреха, сменя я. И сега толкова години стоят тези зодиаци, сега да направим нещо още по-хубаво." И така някои се съгласяват, почват и развалиха я веднага, то в сегашно време е това. Но веднага този, който е председател на Бургас, те са минавали там много пъти, виждали тази хубава работа, изработена чешма и викат кмета на селото от новите хора. а той си уши костюм при Добри, познава се и дойде и казва: „Бай Добри, ходим в Бургас на съвещание в съветите, търсят ни в окръжния съвет. Така ме драха, така ми се караха, как аз разреших да се развали тази хубава чешма." След туй отиват, обръщат се към Бургас да им дадат право да ремонтират чешмата. Не, и до днес стои така чешмата. В.К.: Хубавото нещо да го развалят. Надка: Много хубаво беше.

Брат Нейчо Паскалев се оплакал на тати. те бяха приятели - наш брат, началник на пощата в Бургас, казал: „Абе, брат Георге, не мога да спя, не знам какво ми е, не знам що ми е." - „Нейчо, я иди два-три дни в Тополица на Димо на гости, на брата ръководител. И сутрин рано отивай и пий по няколко глътки вода от тази чешма и си прави там молитва." И той отишъл, и поседял, и като се връща, идва, защото бяха големи приятели с тати и казва: „Как да ти благодаря? Сега вече съм спокоен." И въобще разтоварен от състоянието си, в което е бил. И други сестри са ходили болни, така с вяра отиваха, пият водичка и като отидеш аслъ, не знам какви влияния имаше там, наистина и аз съм изпитала нещо, и много други наши хора. В.К.: Когато строиха чешмата, имаше ли противодействие отначало? Надка: От никого, абсолютно. В.К.: Така. Аз съм чувал някои други неща. Надка: Той, брат Борис може да ти е разправял.

В.К.: Аз съм чувал някои опитности, които вашият баща е имал през време на войниклъка, когато е бил войник, заедно с брат Боев. Надка: Първо в Чорло. Той попада там, като местят, попада в Чолро, където се развива болестта холера. Всички бългаски лекари, които са били военни вече, страх ги е да влязат да лекуват холерата, щото ги е страх от зараза, лоша болест. Обръщат се към баща ми. Казват: „Бай Георги" - той млад е бил. „Георги, така и така." Казал: „Да, дайте ми само 14 души младежи - санитари, които да ми помагат. Там са наши братя, как няма да отида аз с каквото мога да помогна." И извикват момчетата войници, те почнали: „Бай Георги, ние имаме деца и ние имаме жени, домове." Казал: „Момчета, в името на Господа и Исуса Христа ние щом се съгласим да отидем да помогнем, щото и тези хорица горе имат и жени и деца, и т.н. Няма ни косъм от главите ви да падне." Те се съгласяват, обличат се в белите престилки вече, всички с марли, влизат горе -смрад. Реват, охкат хората. Никой не ги поглежда. Веднага смъкват болните, изхвърлят всички тюфлеци. Цялата болница я реформират. Изхвърлят всичко, сложили някъде всички болни, там ги наслагали, не знам къде било и ремонтират и пречистват идеално. Слагат нови тюфлеци, нови, а болните, тежкоболни изкъпват ги, преобличат ги и ги слагат по леглата. И докторите от далеч се разговарят с баща ми и казват - по толкова капки йод ще даваш да пият и не знам още какво. Баща ми почва лечението както трябва. Сутрин, като се качим, казва, вечер слизаме. Ни ядене, ни нищо, никой и отиваме, казва, между болните, аз почнах лечението постепенно-постепенно, намирам подобрение, но решил, че като дава тези капки, увеличил той не знам още колко капки, те после искали да го мъмрят, щото той докладвал. Казал: „Елате и вижте резултата от моето лечение, аз няма да ви слушам. Съдете ме." И продължава. Само един човек е починал, всички други - цялата болница оздравяват. Като слиза, като почистват горе болницата и почва лечението, води баща ми момчетата да изчистят коридора. Там слами, всичко да се пречисти, изгарят ги и намира на едно място един хвърлен да умира, пък той да е айтозлия. Но баща ми отива: „Кой си ти, кой си ти?" Той познава по гласа баща ми, болният. Казва: „Бай Георге, бай Георге." Дава си тати ухото. „Кой?" - „Клиантиев от Айтос." Пък те големи търговци, богати на дървен склад. Казва: „Момчета, дайте носилката". - „Бай Георге, той умира." - „Дайте носилката." Веднага го събличат там гол. Качват го горе, измиват го и лекуват го, оживя човекът и живя много време. И идва един руски офицер, младо момче, да - и той лекар и казва: „Къде са вашите лекари?" Казал: „Аз съм фелдшер еди-кой си." Преминал той, вижда чудото след ужаса, който е бил. Казва: „Къде са вашите хора, докторе?" - „Ами долу са, там, в канцелариите." - „Елате с мен." Видял, че има подобрение голямо. В.К.:Туй в коя година е било? Надка: Не мога да ти кажа. В.К.: През Балканската война. Надка. И тогава отиват при докторите, те вече го викат баща ми. Не ги е страх от заразата и казал на докторите: Всички вас, докторите, български лекари да ви претопя, казал, в един кюп, един фелдшер не струвате." Ха-ха-ха, така го разказваше тати. И след туй като се връща, докладвал на Учителя за това, което е изживял. Учителят казва: „Небето ти е помагало." Но вечер, казва, като се свърши лечението на болните, имахме си стаи, агнето опечено на момчетета. Те си имаха почивка, кой свири, кой това, но виното им на масата - всичко. Аз се прибирам, взел съм Евангелието, чета, с чайче, хляб и сиренце, те в друга голяма зала ядат, пеят, играят, заранта никой не му се дава закуска. Тати целият ден работят, от вечер на вечер се хранят, но много хубаво ги гледат и нито един не се разболя от момчетата, които бяха с мен. В.К.: И след това те се връщат вече от войната. Надка: Да, връщат се.

В.К.: Аз съм виждал една снимка - брат Георги Куртев, Боян Боев. Надка: То пък е след туй, в Скопие са били. Друга война. Сега тази е била. Аз нали дете съм била и нали това, което съм чувала. Брат Боев го вземат, местят във втора местна болница. Баща ми го вземат във втора местна болница. Баща ми като фелдшер, брат Боев като аптекар. Макар че е естественик. Сега не знам защо там, в аптекарството, да продава сигурно това. И двамата в една стая - три години. Две легла в стаята и са живели като братя. Много братя са отивали там войници и са влизали при тях да се срещнат, да си беседват, в неделен ден който можел, четели си беседа и т.н. И там три години. Настъпват германци ли, не знам какви неприятели, французи ли било и искат първа местна болница, искат да изпрати всички техни болни при баща ми, защото българските лекари всички избягали от 2-ра местна болница. Остава баща ми и той лекува болните и вече натоварва ги в такива волски коли и ги изтеглят. В това време се обажда някой от 1-ва местна болница и казва: „Ще приемеш всички болни от нашата болница." - „Аз", казва, „изпращам последната кола на моята болница, нямам ангажимент с вас", щото, каза, подсъдно беше да приема даже и това. И както и да е, изпраща ги, но тати си седят с брат Боев там. Идва подобрение, подобрило се положението, отива пак при някакви големци пак български, сега от къде е било, лекари, военни, не лекари и виждат, че тати е евакуирал цялата болница. Ама минава, затишие вече и пак болните и пак други болни се пълнят, болниците пълни, пак си ги гледат. И казват: „Кой ви разреши?"-„Аз", казва, „моята човечност, моят дълг към човека. Всички избягаха, останах аз и намерих изходния път, да помогна на тези хора." - „Вие знаете ли сега какво ви чака?" -„Вместо", казва, „да отидат 800 глави, да измрат, нека една глава моя да отиде." Те стават и го поздравяват и казват: „С Боян Боев ви даваме 20 дни отпуск да си отидете в България." И като си отива баща ми, нали хлябове няма, това взел къде минал, вземал три хляба, бели, хубави хляба. Един за Учителя, през София щото минава, другия, като си отиде до Айтос за семейството си и третия хляб не знае на кого, просто да го даде на някого. Отива при Учителя и казва: „Заповядайте, Учителю, този хляб. Заповядай. Този хляб за моето семейство го нося, но не знам този хляб на кого да го дам." - „Бързай, Георге." Д-р Иванов имало, някой наш брат, който също бил на война. От 5-6 дни децата хляб нямат. И всички наши хора са на фронта, а тати бил близък с тези хора. Майка им казва: „Деца, Бог няма да ни остави. Ще ни прати хляб." „И аз като се качвам - казва - по стълбите, чувам едно дете като плаче и вика: Трети ден чакаме твоя Господ да дойде да ни донесе хляб, но няма". И баща ми държи хляба в ръката си и се качва. А тя казва: „И ето, деца, Господ ни изпрати хляб, видяхте ли?" И Много трагични, много такива спомени имам. Това беше целият му живот и в Балкана като секретар-бирник, преди да бъде в Братството, по природа си е бил такъв, с благородно сърце, уважаваха го.

В.К.: Оня случай със „Завета на цветните лъчи"? Надка: Как беше той? В.К.: С торбата, гдето е била в купа? Надка: А да, то на войната пак. И той в торбичка си я имал. Седнали да се хранят, извадил там хляб от торбата в тъмното. „Даже поискахмс вода да пием, като отидохме така, светнах, погледнах - кървава водата от убити хора и животни - такова нещо. И имаше хора, с такава вода си натопиха сухия хляб и ядоха. И аз, каза, като съм бърза\, съм си забравил книжката „Цветните лъчи". Отиваме не знам до къде и се сещам и тръгвам обратно." И като тръгва, те някои от другарите му казали: „Абе какво правиш?" Ама те не знаят той какво търси. Отива, като че ли някой го води, отива там на мястото, още като посегнал, напипал същата топбичка с „Цветните лъчи". Такива опитности. И какви хубави писма има писани с брат Боев до Учителя. И той им отговаря. Много хубаво

беше. А пък един брат там пак при тати бил от Шумен, ама как се казваше този не знам и пише писмо, вика: „Брат Георге, да напишем едно писмо на Учителя."Той вижда, че човекът по друг начин мисли, пак е добър брат. „Аз имам вътрешен живот, вътрешен път и затова казах нека всеки да си напише поотделно писмото и ще ги пратим в един плик." Оня писал, не знам как е писал. Обръщение обикновено така. Тати му писал: „Учителю благи" и му пише едно духовно писмо. Като се връща тати, тогава Учителят казал: „Георги, много хубаво е обръщението ти, не съм получил досега такова писмо от друг." Това във време на войната, такова нещо имаше. Много неща ни е разправял, но не се помни всчико. Това е най-повърхностно. В.К.: Аз си спомням, разказвали са ми, когато са били в тази болница, военната, и накрая получават писмо от Учителя, ама то е било много интересно писмо. И те, никой не знае, само те знаят какво е положението. Той, Учителят, им пише за службата, която носят пред Господа. Надка: Много неща има, брат. но аз не ги помня. В.К.:То минаха години. Надка: Много, много неща има. така е, някои приятели като идваха, все опитностите си разказваха и той казваше своя живот. С това искаше да ги поучава в предаността и вярата в Бога.

Надка: Има един случай, понеже ви интересува неговия живот. Той, като се разболя баща ми, Румито беше ученичка в 11 клас. Добри работи, не можех всеки ден да ходя. Сестра ми, Донка, там беше й сестра Койна, Верка, Иринка, сестри около него винаги. Ние от неделя на неделя отивахме и той казва на Койнито веднъж:" На 14 февруари ще стане, каквото ще стане." Тя казва: „Какво, слънчево затъмнение ли?" - „Не, не, то ще дойде, ти ще го видиш." И казва на нас: „Наде, Добри, искам тази седмица всяка вечер да бъдете при мен." И ние, разбира се, оставяме Румито в къщи, отиваме, приятелите винаги ходили в Тополица така. Всички идваха. Той вече зрението му отслабна, не може почти да вижда и все ще каже: „Наде, кой е дошел?" - „Еди-кой си брат." И пак в такъв дух говореше и сбогуваха се просто хората с него и вечерта се събрахме, това в неделя. В понеделник отивам и казвам на една сестра: „Тати си отива." Да купим жито, да купим захар, да отидем. Тя вземахме аз, Добри и тя, пак отиваме надвечер, гледаме го седнал на леглото и си мие ръцете. Приятели - салонът пълен беше. Приятели в стаята и всички разговарят с него. Ние, като отидохме, зададе някои въпроси на Добри и Добри му отговори не помня какво и след това хапна кюфтенца от картофки - малко, парченца едно-двечки и се излегна. Като се излегна, след един час той вече се промени. Койнито шегаджийка беше, взе да говори нещо така. Той каза: „Койне, свърши времето на шегите. Ако може, всички излезте. Само Надето и Добри да останат при мен." И ние двамата останахме. Това беше, може би да беше към 9-10 часа вече веиерта. Пък тази сестра Койна, мъжът й убит при Драва, 21 -годишна остана вдовица и си обещала да служи на Бога и не иска да се жени втори път. Тя се връща от семейството, където е била при мъжа си, нали вече няма работа там. Майка и и баща й си я прибират, брат й иска с брадвичка да я убие, карат я да са ожени те са богати хора, обзаведена къща и т.н.Тя, баща й и майка й казват: „Ний, докато сме живи, теб никой не може да те мръдне от къщата." Но тя дойде до нас, не се познавахме още, аз я заведох на градината, тя си каза болката и той й каза; „Къзъм, идвай от време на време на градината, няма нищо. Щом ти си посвещаваш живота на Бога, ръката на Бога е върху тебе. Никой нищо не може да ти направи." В този дух. Почва тя, десет години ходеше, връщаше се, иде до село, пак се върне, като види, че е нагрято положението - пак до градината и нея вечер баща ми вече чувстваше, че си отива, обърна се на север, към стената, както си четеше и каза:

„Господи, казах свещените думи на сестричката, казах ги вече." С които той крепил и поддържал нейния жизнен духовен живот. Дойде времето и каза: „Отворете! Въздух, въздух искам." Добри отваря прозореца, аз се разхълцах така. Той ме чу и каза: „Надито нека да излезе." Знаеше, че аз не мога да издържам такива неща, слязох долу и тогава Донито, сестра ми и брат Слави, който е на градината влязоха там и тати си подава ръката на тримата и вдига ръцете: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми." И отиде си. Много интересно беше, много мило беше. Тъй завърши неговият живот. В.К.: Аз си спомням сестра Мария Тодорова казваше: „Аз съм наблюдавала как Учителят приемаше Георги Куртев. " Надка: Да, да. В.К.: „Ама казва, понеже съм била близко в обкръжението, виждала съм Учителят как го приемаше." Надка: Тя и на мен го е казвала. „Втори ръководител не видях така да приема." В.К.: „Видях Учител как приемаше ученика си." Това беше. Ама тя имаше такъв жест. Надка: Когато беше болен, тя дойде с брат Петър. Дойдоха в Айтос специално да отидем на градината да го видят. И тати беше вече болен, човекът, но имаше бодър дух. Колкото и да му тежи, и казваше така, като беше болен, имаше кризи, нещо на простатата жлеза и казва, като дойдат силните кризи, казва: „Господи, нека малко да се отложат болките." Той ги назоваваше не знам как. „Мине колкото мине, пак ме хванат кризи. Когато дойде да се не търпи, викам: Господи, в Твоите ръце съм. Ако може. Пак - казва - получавах облекчение." И Мария, и Петър Филипов като дойдоха, тя поплака доста даже. Те много приятели със сълзи се разделиха с него. Ами той беше балсам на раните, на болките. Ще дойдат приятели,.. Като седяха брат Петър и Мария, у нас бяха на гости, тръгваме си, тя застава тъй на пътеката и казва: „Отива си един добър брат, отива си един ангел от земята, няма да се повтори тоз живот вече след него." Тя тъй го разправя. А брат Петър - а пък ти го знаеш - той през всичкото време сълзите му течаха. Щях да кажа нещо, за което се отклоних. В.К.: Да. Мария ми разказваше един случай преди тези събития. Казваше: „Аз често посещавах Надка и Добри по онова време. Срещнах се веднъж с брат Георги Куртев. Борис беше в затвора, аз бях много умъчнена и той каза: „Отиди и помоли се в моята стаичка." Аз отидох и се помолих. Аз съм влизала в стаята на горницата в Търново. Влизала съм в стаята на Учителя, нали? Имам представа и имам вътрешно усещане какво представлява онзи свят, Божествен свят, но при Георги Куртев вече изпитвах усещането на една духовно ученичество." Надка: Ама той всяка вечер в 12 часа, болен като беше, сестра ми Дора беше там известно време, то аз всякога не можех да ходя с Румито, защото тя беше ученичка. Добри работи. Тати в 12 часа, имаше си бял костюм, ще стане, ще си хвърли дрехите, с които е бил, чисти долни дрехи ще облече, белия костюм. Ще го хване Дора, вече не може сам, няма тези сили, полека-лека ще го придружи до вратата и казва: „Отиди и си легни. " Влиза в стаичката и по два, три часа се моли. И една вечер Иринка в градината излиза през нощта нещо по работа, вижда, в стаичката свети и баща ми - тя знае, че всяка вечер в 12 часа той се моли и казва: „Чувам един хор горе, ама чудно пеят. Помислих, че от Айтос сте дошли някоя група и сте на молитва с тати." Заранта слязъл тати долу на закуска. Тя казала: „Бай Георги, ама ти снощи имаше гости. Ами в 12 часа, когато ти ставаш на молитва, излязох навън и чух хор от много хубаво пеене при теб." Той казал: „Ти чу ли, къзъм?" - „Чух ги." Повече нищо не казал. Той се усмихнал, пак нищо не казал. „И разбрах - казва - че бай Георги е имал посещение, от другаде е бил този хор." И на много, не само на сестра Мария, много болни наши хора с вярата са отивали да им каже: „Влезте в молитвената стаичка." Като влязат на молитва, и аз съм го изпитвала, много тръпки те побиват. След туй, наскоро вече след промяната, сега Слави е там, на никой не разрешаваше да спи в нея стая. Беше като светая светих за нас тази стая. Обаче сега се промени. Имало много гости на градината - хоп юрган, дюшек - турят там хора да спят. Аз съм против. После натрупаха разни възглавници, одеала, това, онова. Рекох: „Обърнахте го на килер." И доста протестирах, еле направиха там един гардероб там, на градината, прибраха вещите, освободиха стаята. Но атмосферата е друга. Пак е, но няма онова, което беше. В.К.: Да, в тази стаичка аура има. Надка: Ама как не! Беше голяма работа. В.К.: Аз си спомням сестра Мария ми разказваше един случай на Търново. Казва: „Учителят ме извика и ме пусна да се помоля в неговата горница. Обаче ме държа може би една, две минути." Учителят казал: „Достатъчно, ще изгориш, няма да можеш да издържиш повече." - „И ме извлече. И аз не мога да разбера на небето ли бях или на земята, къде бях." Надка: Да, така е. В.К.; Трудно може човек да разбере. Това е една аура, която е създадена от молитвата.

Надка: Разбира се, както казват за София, за горницата, във време на съборите, на определени хора се разрешавало да се качват горе. Тати е бил на пост на вратата, други долу още при стълбището, други не знам къде, а баща ми го поставил Учителят на самата врата, откъдето ще се влиза. Идва тази сестра, вижда, че други влизат, излизат, казала: „И аз ще вляза." Тати казал: „Не, теб те няма в списъка. Ти не можеш да влезеш." - „Няма да те питам аз." Казва: „Сестра, моля ти се, недей да влизаш." Не послушва, прекрачва прага и пада на земята. То е, сетих се за този случай. В.К.: Тази от Айтос. Надка: Сетне я вземат на тарга и я изнасят, на ръце ли я вземат и я изнасят. В.К.: Не може да издържа вибрациите. Надка: Не може, не може. Тя да благодари, че като отишла в София, е на събор. Пък то Учителят си знай кой трябва да бъде и какво трябва да бъде. В.К.: Сега спомняте ли си нещо от съборите? Когато ходеха в Търново? Надка: Аз не съм ходила. В.К.: Вие не сте ходили. Надка: Само един случай. 25-годишната моя сестра, най-голямата, почина. Мама, тати, Донито, Дора са в София. Сестра ми с децата ще бъдат в Айтос, те я оставиха и си отидоха на събор. Те не предполагаха, че ще се случи нещо. И дойде мъжът й от Бургас, взема я, заведе в Бургас и там в един хотел отседнал с лекари, и сестра ми почина. Пък ний дадохме телеграма в София, че кака ми починала и баща ми получава телеграмата. Пък Учителят, тя е била 12-годишна, не, 9-годишна, когато Учителят е идвал у нас. Тя имаше ясновидство от дете. В.К.: Как се казваше тя? Надка: Цветана. И Учителят е отседнал у дома. Тати във всички къщи под наем, където сме живяли, е вземал по една стаичка повече, където му е молитвената стая - стая за него, място за молитва и Учителят, когато е бил в Айтос викал кака Цветана. Дъщеря й, Надка, ако знаеш, също е така бяла със сини очи, къдрави коси, много хубава жена беше, първата дъщеря на баща ми и на майка ми. И повикал я Учителят в стаичката и приказвали. Тати на работа, мама готви, шета. Един ден тати бил в къщи. Цветанка, много я обичал тати, той много я обичал. Учителят също имал едно много хубаво чувство към нея. Но нас ни няма, не сме родени, никой още. И тя излязла и казала: „Тате, Учителят те вика". Пък тя седяла на едно малко столче и Учителят до нея и все така с ръката я гали, а тя на колене, и се молят. В.К.: Това кога е? Надка: Това е хе-е във войните. В.К.: През време на войните. Да. Надка: И тогава кака вижда, ясновидка е, вижда тези, които воюват - на единия главата се отсича, казала: „Тате, двама тука се бориха и на единия му отхвръкна главата." И други работи така е проявявала и тогава Учителят, като е бил у дома, казал: „Цветанке, извикай татко си." Отива тати. Казва: „Георге, ела сега, ти ще си свидетел на известна работа, аз ще седя. С Цветанка един експеримент ще направим." И си слага Учителят ръката на главата на кака ми тъй, както седяли на столчето и тя: „Оле, оле, главичката ми, главичката ми!" И заспива, и почва да говори къде я води Учителят. Но вижда Учителя, като слънце свети той и тя с него нагоре и я завежда в един свят, къде е било сега това, не знам повече, там имало една чешмичка със сребърно канче. Каквото е виждала кака, това е разправяла. По това време е лежала на скамейка. През това време Учителят вижда две същества и казал: „Вградете тази душа." И те сядат от двете страни и тя, като вижда Учителя как лети нагоре във висши светове и вика: „Учителят свети като сльнце, като слъце." Чува всички тези работи баща ми и след това Учителят се връща и казва: „Цветанке, хайде да си ходим вече на земята." - „Не, тука е много хубаво, Учителю, не ща да се върна." -„Не, ще дойде време, всички ще дойдем тук, но сега ти ще се върнеш на земята." И след малко събуждат я и пак разправя всичко. Учителят се усмихнал и казал: „Георге, направихме си една хубава разходка с Цветанка." В.К.: Сега през това време тялото на Учителя седи на стола. Надка: Той си седи, тя също седи. В.К.: Той се извлича отгоре. Надка: Той се излъчва и нея излъчва и тати си е седял на стола и слушал разговора им. В.К.: Тези неща трябва много точно да се казват. Надка: Ами аз разказвам както си е. В.К.: Защото обикновено някой казва, че Учителят се пренесъл с тялото си. Надка: Ама защо ли ги разправят тези неща. На мен не ми е приятно много. Тати не обичаше много да се говори за това. Той беше смирен човек и не искаше много да се рекламира неговото присъствие. Той е направил, но мълчи. В.К.: Ето сега това е една много интересна опитност по времето на Учителя. Много интересна. И поучителна. Аз, например, тази опитност не съм я слушал.

В.К.: Той къде учи баща ви през време на детството, юношеството, в Айтос? Надка: В Айтос. Бил е много бедно момченце. Дядо ми (баща му) е бил каменар. Зимно време е ходел босичък в снега, на училище, без книги, а много бил умен. Без книги учел всичко. В.К : Как ще ходи бос? Надка: Да, И си търкам, каза, краченцата в снега, търкам, търкам, и бягам и с една такава бедна дрешчица, обаче е най-силният ученик. Многс умен, много способен. А майката на този д-р Хаджи Петров, гдето ти разправям, неговата съученичка, и като си тръгват, викали го да помага на баба Марина, че била слаба, не можела ни да смята, ни нищо и баща ми отива. Добре, ама тя месела пита, майка й, и ние, каза, обикаляме с нея масата, да иде питата на нивата, че като се върне, ще чупят да яде. „Добре, ама аз треперя, защото съм гладен. Като вдигнах кърпичката, отчупих си малко." Ей такива подробности ни е разправял. С това е искал да каже: „Деца, вие не знаете през какъв път съм минал." Минава време, мама пък на най-богатия човек била дъщеря, събират се, 18-годишна. Той отива тогава фелдшер в Сливен и я взема и там се родила моята сестра, голямата, Цветанка. В.К.: Майка ви имаше ли някакви опитности с Учителя? Надка: Мама беше много скромна. Учителят много я уважавал. Когато е идвал, отивал е у нас, даже напоследък мисля мама е била бременна с мен и с Верка, и той казал, Учителят: „Георге, две дъщери ти идват." Казал и друго нещо, но няма да ти го кажа. В.К.: И сега аз искам точно това да го кажете. Надка: Него - не. В.К.: Защо? Не ви е удобно или какво? Надка: Учителят казал: „От висок свят идват." И какво беше? В.К.: Учителят казва, че идват две дъщери от висок свят. Надка: По въпроса за майка ми. Мама е била скромна, но честна и умна и предана в делото Божие. И така си караха живота. Мама се разболя много от възпаление на гръбначния мозък. Отидохме на лозето. Снаха ми поискала да се качи на гърба й, че от гърба й да се качи на черешата. А тя тежка е била. Стъпила на прешлените тука и там се поражда вече това възпаление на гръбначния мозък и девет месеца лежа болна, аз я гледах. Много тежки страдания, ужас. В.К.: Нямали стълба, ами да се качи на нея? Надка: Е, на, тогава поискала и се качила на гърба й, какво мислиш. В.К.: Кармична развръзка. Надка: Разболя се вече много зле, ние живеехме у баща ми. Сестрите ми: Донка е в Бургас, другата ми сестра, Дора, е в друга къща и една вечер тати хлопа на нашата врата и казва: „Станете, мама ви е получила нещо като удар, въпреки туй страдание." Но девет месеца беше на легло и отидохме, ръцете й, краката й, така се вижда цялото й тяло. И Добри, и аз, и тати направихме молитва около нея. Ние имахме портрета на Учителя, как излиза прав след беседата от Салона. Аз и другаде съм го виждала. Много е хубав. Добри каза: „Видях един лъч от тази картина и вля се в майка ни." И тя утихна, и тогава на мен за първи път ми се разлюлява ръката. Нея вечер тати писа писмо на Учителя. Аз, казва, обичам като получа отговор, тогава да кажа съдържанието. Но нея вечер чрез моята ръка се писа: „Блажена душата" - чрез мене се писа само „блажена душа" и утихна това страдание и не мина много време, тати получи писмо-отговор. Каза ми там нещо, не мина много време, мама си замина и тати до брат Боев изпраща телеграма, а чрез него телеграма идва от Учителя. Там пишеше: „Блажена душа". В.К.: Написаното от вас и телеграмата от Учителя е едно и също. Това е голяма опитност. Едното и другото. Надка: Добри, а това е съпругът ми, вижда как лъчът я озарява и утихва, аз през това време пиша: „Блажена душа". В.К.: А някоя опитност от вашите близки да си спомняте? Надка: Нямам. В.К.: Някои нали от Айтос отиват при Учителя, връщат се, насам, натам. Надка: А, такива нямам. Има много работи за разправяне, но не мога да ви кажа.

В.К.: Казаха ми един случай пак свързан с брат Георги Куртев. По онези години някой, но не мога да си спомня кои, нали, в къщата, на градината ли бил и по едно време се похлопва и идва някой, виждат го и искал да го приемат. Но пазачът на градината не го приема и той минава и си заминава. Надка: Кой, баща ми ли? В.К.: Не, не, не. Друг някой идва. Надка: Някъде отива, че не го приемат. В.К.: Не го приемат и после се установява, че идва някакво същество от друго място. Учителят му обяснил, а брат Куртев казал: „Да, те ще дойдат, ще ни тропат, но ние не сме готови да ги посрещнем." Въпросът е, че не мога да си спомня по-подробно. Надка: Знам само един много хубав случай. Тази баба Петра, дето ти казах - хляба и яденето носи, когато се строи градината, имаше син, който стана ръководител на Братството, но като е бил 12-годишен, майка му се е пробудила, значи той след туй влиза в Братството -той от мене е много по-голям - майка му го взема за ръка, води го у нас, в Айтос и казва: „Брат Георги, благослови детето ми, нека и то да възприеме това дело, да служи на Бога." И минават години, брат Иванчо наистина възприе идеите, стана ръководител. И един зимен ден, разболява се вече той, брат Иванчо, идва един ден, виелица снежна. Брат Иван толкова болен, че цялото събрание там, колкото са в селото, всички на колене, пък в тях ставаше събранието. Две стаи имаха и още една - той. В едната той лежи болен, в другата всички се молят за него. тати не знае, че е болен. По вътрешен път, той по интуитивен път възприемаше много неща. Пък и не казваше, виждаше ли, не виждаше ли, той такива неща не ги споделяше. И казва на мама - пък виелица, пък колкото отиваш нататък, към градината нагоре, много по-лошо време: „Дай ми - казва - малко хляб и сирене. На път като се тръгва зимно време, без хляб не се тръгва." Облича се и слага каскета и мама му вързала едно шалче даже на врата. Казала: „Георге, къде отиваш, бе, ти, като че ли деца нямаш, не помисляш." Той казал: „Моля ти се, не се бъркай, аз отивам в името на Бога някъде." И казали, не мога да си спомня. И отива. И тъкмо жената на Иванчо излиза от стаята му и влиза в събранието, а тати тя не го забелязала. Влиза при него и слага чевиите - слагаха на вратите си тъй в селата. Слага той чевийката и остава при Иванчо. Там какво е направил, какво станало, бати Иванчо идва в себе си и почувствал една голяма лекота, и казал: „Бай Георге, ти какво направи, аз оздравях." - „Чувстваш ли се добре, хайде сега да влезем в събранието." И го хваща за ръка и отварят вратата и влизат в събранието. Така беше, със силна духовна мистична ръка беше. Имаше много хубави качества.

В.К.: Имаше един случай, сега си спомням, той отива в някаква турска къща и носи хляб. Надка: А, не хляб, а пари. В молитвената си стая у нас, той ставаше нощем и се молеше, както ви казах. Това е било към полунощ, към три часа. Изпада отгоре една виолетова светлина, в стаята си чува гласа на една монахиня, която се моли, чува й гласа в молитвата си, монахиня, туркиня значи и казва: „Господи, като ходиш", щото той е бил в турски села и знае турски. Тя на турски казва: „Господи, като ходиш и обикаляш всички бедни хора, недей забравя и мене." И баща ми веднага там в чекмедженцето си парите държал, изважда в един плик, слага известна сума, вали снега, ние никой не го знае, ни майка ми, никой не го усеща, тихичко се изнизва той и по гласа, чува гласа през всичкото време. Над Чортлена, горе в баира, в една къщичка бедна отива, тя се моли още, туркинята. Той почакал, после почукал малко, тя отваря, той искал да не го види кой е. подава й плика, „Заповядай тук една сума", там каквото й е казал. Тя казва: „Мюфтията ли ви изпрати?" Щото турският кмет на тяхните от време на време изглежда са й донасяли нещо. Той казва: „Не, Тоз, на Когото се молиш, Той ти поднася това." - „Аллах те изпрати." Значи, от Господа е, и си тръгва. Искала да го види. Казал: „Няма нужда." И си отива.

Друг един случай. Като се изселват турците, не му стигало на някого от турците известна сума и не може да замине. Там 120 ли, 200 лева ли било. Баща ми изважда и му дава да си свърши работата. Минават много години. Получава се едно писмо до Айтоското кметство. Тати вече възрастен беше и до нас има един ветеринарен фелдшер. А пък тати е това, през няколко къщи са и приятели, близки ни са. Получават писмо, че еди-кой си турчин е казал на турските там власти, че в Айтос, когато се изселвах, един фелдшер ми даде 200 лева и аз искам чрез тях да му ги върна. Как се казва? Ами фелдшер беше, не знам вече по-нататък как е било. Викат бай Никола, федшера, ветеринарния, казва: „Не съм аз. Това е бай Георги." Викат тати и му казва: „Бай Георги, да имаш такъв случай?" Казва; „Да бе едно време дадох там някой лев на един познат турчин се изселва, човекът няма, не му стигаха парите." - „Ето ти парите", казват. То минало 20 години оттогава. Но оня човек ги връща и тогава тати, името светна в града на баща ми, че как е действал, как е помагал на хората. Тоз човек се случил такъв, че е благодарен, издириха го и му дадоха парите. Такива опитности имаше навсякъде.

Имаше една наша близка - бяха две сирачета, без майка - тя болна, а баща ми отива, лекува ги, инжекции, всичко, всеки ден и ме викаше, че отивах сутрин рано, щото нещо с дробчетата не беше добре, клони към туберкулоза, но не още, вижда го, че е изтощено, бедно, гладно, в мизерия. Тати всеки ден ходи, а аз отивам сутрин рано и я вземам преди изгрев слънце, и я водя там по Провадийското шосе нагоре, към вилите, вила имаше там доктор Шопов, един богат човек, на чист въздух да диша дълбоко, всяка заран и тя ще каже: „Наде, чичо Георги не стига дето ни носи - кашкавал ни носи, хляб ни носи и без пари лекарство, гледа ни като баща, ами като си отива - казва - намираме със сестра ми там някой лев" - да си купят пак нещичко. А големичката й сестра беше вече 16-17 годишна. Баща ми отива, пък познати му са в града, в болницата, нали има администрация, казва: „Това сираче, това дете, моля ви се, помогнете му. В кметството отива, у други, от които зависи, но го назначиха него момиченце там на работа и по тоз начин се облекчиха. И след туй голяма работа - като го видеха, благодаряха.

Друго едно бедно семейство, много бедни - болен беше синът им - имаше някаква рана, не знам каква, на крака, шест месеца го лекува и постепенно, постепенно подобрява. „Бай Георге, как щети се изплатим?" - „Няма нужда. Когато Ганицата женим, ще ми дадете един бухчалък." Шегуваше се. Или: „Ще ми направите една баница", така им казва. Минава колкото минава, мина време, бащата умря, майката умря, братът малко не е в ред, по-малката сестра също, сродната сестра е учителка. Много милосърдни хора, даже котенце да намерят на улицата, кученце, вземат го, хранят го - от милосърдие и ги подиграваха. След като си заминаха, остана Тодоричка, сестричката й пък се излъчваше от тялото, много бяха религиозни. Тя пък всеки ден в черквата свещениците я пъдят вече и тя отива около черквата сутрин рано, за да си прави там молитва. Тези добри хора, тази малката на Йорданка майка й я праща на „Лъжата", дава две стотинки. Тогава две стотинки купуват кравайчета. Тя ще види някоя бедна или възрастна жена, ще й вземе стомничките, ще я заведе до тях и дето е купила гевречето, ще й го даде. До такава степен предана и пожертвувателна. Казвам: „Тате, тези добри хора защо така се проявяват?" - „Те са - казва - някои ангели, които са нарушили своя живот и по пътя на милосърдието идват да си настигнат своята бригада, с която са работили." Тъй си го обясняваше той. И той с бай Слави от градината, щото бяха много бедни, тя работеше и ги издържа двама болни така, недъгави, та носеха им хора хляб, лук, масло, сирене, хляб. Тати с каручката им носяше в къщи много често и ги е лекувал, цялото им семейство. Майка й, баща й и Тодоричка. Тати си замина и на четиридесетия ден я бяхме поканили да дойде, на мястото на гроба правихме, сестра Мария Тодорова също беше тогава дошла. В.К.: На мястото на кой гроб? Надка: На тати на гроба, на 40-те и вечерта тя чете си парите, заплатата й 300 лева - няма ги. И каза: „Викам, Боже, плача, ами аз как ще ги прехраня тези хора? Нямам пари други." И като си лягала, казала: „Бай Георги, ти беше много силен дух, ти много ни помагаше, ела насън да ми кажеш къде загубих парите." И си ляга. Като си ляга, на гроба пред всичките го каза, дойде и го разправи. „Сънувах сън. Отива тати: Тодоричке, къзъм, еди в коя книга, на еди-коя страница отвори, там ти са парите." В.К.: Ха.ха-ха. Надка: Е-е,ха-ха-ха. Та това е животът, искам да кажа. В.К.: Това са много големи опитности. Това са опитности, които граничат с трагичното и с отчаянието, нали, и вече идва момент, когато трябва да дойде нещо друго, някаква друга сила, друга ръка трябва да помогне. Надка: За да се прослави пак чрез него Божието дело. Тогава като го видят, на крака му ставаха, майката, бащата, техните хора и тази Тодоричка после. Тодоричка викаше: „За нас бай Георги е Христос." Защото в най-такива трагични моменти им е помагал. В.К.: Ама то е знаменателно. Надка: Да, всички се учудиха, заплака, запали свещ и каза: „Бай Георге, ти пак тази вечер дойде и помогна." Не помня думите й. Разправи случая. И аз, каза, ставам и ги намирам триста лева там. Но тя е много пожертвувателна и сега. Учителка, възрастна е вече.

В.К.: Аз съм виждал някои снимки на брат Георги Куртев на езерата. Кога, как ходиха те? Кога ходи? Надка: В 1929 година, когато реши Учителят да води за първа година учениците на езерата, аз бях болна. Изпрати ме баща ми в София.

Отидох при Учителя. Даде ми нареждане как да се лекувам, какво да правя. В.К.: Какво ви каза? Надка; Чист зехтин да пия и топли картофи да ям. Отивах на Дианабад, две стомнички ми даде, също дебело палто през юли месец, да мога да се изпотявам. Като се върна - една тенджера с вода, излея там стомничките, пак се върна. Туй юли месец и Учителят ми даде едно дебело вехто палто, негово, обличам го и отивам. Десет пъти ще отида и ще се върна. Първи път наливам водата, втори път както отида вече една чаша гореща вода изпивам, трети път, четвърти път, и така 10 чаши вода изпивам. Един ден четоха в салона, че на еди-коя дата Учителят ще изведе учениците на Рила, на лагер. Аз там бях в Салона, че е хубаво. Говорят, че такъв екип трябва, това трябва и за първи път тогава ни води, аз си мълчах. Въобще не помислих даже че аз може да отида. И брат Бертоли, правят чешмата тогава, Борис Николов е в Тополица и правят чешмата и Учителят праща Бертоли да види как върви постройката и казва: „Ще кажеш на брат Куртев да прати това, това, това на Надежда. Аз ще я взема на Рила. И малко орехи и мед." Такова нещо, Вълнени чорапи вече, мое палто. Една вечер излязохме навън, на поляната. Учителят получава тази пратка от баща ми и вика: „Надежда!" Аз скочих. „Ела с мен, да си вземеш багажа, ти утре заран в 4 часа заминаваш за Рила." Не, най-напред каза: „Надежда, ти заминаваш за Рила утре." Викам: „Но аз нямам екип, Учителю." -„Ами той епри мен." В.К.: О, хо-хо. Боже Господи. Надка: „Брат Бертоли донесе ти багажа." И по такъв начин Учителя тме лекува. И заранта в 4 часа ние със сестра ми Донка, нали сме от провинцията, малко по-точни и изпълнителни - в четири часа с малка раничка на гърба. Каза да си купя оттам нещо, каквото беше - захар и маслинки, надупкани с игличка, солта им да излезе, по две-три маслинки - Това се хранех. Ни кашкавал, ни сирене, ни мляко, ни нищо. Топла вода пиех като чайче и медецът вътре. И отидохме ние с Донито в 4 часа. Като ни видя Учителят, от горницата слиза по стълбите, дойде при нас, казва: „Дойдохте ли?" Ние казахме: „Да, Учителю." Той отиде, както е стаичката, нали имаше едно килерче, носи една голяма сопа и казва: „Донке, сложи на Надежда раницата на гърба й." Донито ми я постави, закопча ми я. „Я, Надежда, вземи тази сопа." Дебело колкото ръката ми едно такова дърво. „Изправи се." Изправих се. „Я виж какъв хубав турист имаме-болна била." Това беше. Заминахме. Първата година на лагера на Рила не ми даде да излизам на екскурзии. Даде ми нареждане как да работя, как да медитирам, така ми даде задача и наставления. В.К.: Какви точки бяха, можели да ни ги кажете? Надка: Това: да медитирам на уединение, в такъв дух, да се моля и там да сядам на един камък, близо до езерото имаше, там да медитирам, еди-къде си ще отиваш да се измиваш на рекичката. Каза ми: „Много от сестрите в София знаят много и много приказват, няма да ги слушаш. Може би ще те обиждат, че не идваш с нас. Мен ще слушаш само." И аз продължавах този режим. „Шапка на главата си няма да сложиш, нито забрадка." И брат Боев, и той не слагаше. На цигани се обърнахме, за 12 дни изгоряхме ка планината, на циганка станах, напука ми се лицето просто. Отивам да изпера там, където ми каза Учителят. Дойдат сестрите: „Къде переш, тука не му е мястото, ти това, ти онова", но аз си препирам прането, защото всеки ден си сменях бельото. Просто отивам да ги преплакна, отивах там на един големи плочи, вдигам си рокличката и лягам на плочите, на слъчевите енергии и така 12 дни минаха. Втората година пак ме покани Учителят. Първата 1929 година, втората е 1930 година. Беше един неделен ден. Тати получава писмо от Учителя. Кани ни пак на Рила. Едно семейство имаше от Бургас и те щяха да отиват и тати както се хранехме, каза: „Наде, приготви се, в сряда заминаваш за Рила." Мама, сестрите ми: „Тя миналата година ходи." Нито баща ми беше отишъл. Той извади писмото. „Познаватели този подпис? Ако можете, спрете я!" В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Приготвих багажа, с какини Радкини заминах. В това време Учителят казал на Минчо Сотиров: На брат Куртев дъщеря му, Надежда, ще дойде, една офицерска палатка ще сложиш тука. И на Учителя беше тук палатката му, само за леглото и тука беше една офицерска и ние, Радка, тези сестри трите и аз бяхме там. Тати, като тръгвам вика: „Наде, ще свариш кафенце на Учителя. Чисто кафе. Някой път." А Олга Славчева е между нашите двете палатки. Огънят вечер се разпалва. Слагахме камъни, правехме големи огньове. И заранта виждам Учителя. Рекох: „Учителю, аз искам да ви направя едно кафе." Той каза: „Ама аз обичам чисто кафе." - „Баща ми ме подсети и ме помоли да ви направя едно кафе. Аз нося чисто кафе." Той каза: „Знай, че аз пия чисто кафе." Застана прав тъй, че ми е мъчно, че нямаше някой едно апаратче, да ни направи една снимчица. Аз варя кафето, Учителят отгоре ме гледа и аз съм си вдигнала така погледа и пак наглеждам кафето да не изкипи. В това време, вече тъкмо ще се сварява, идва Лулчев с двете издялани ръце, дето на чешмата на извора ще слагат. Там нали мраморни ръце ще слагат. Там в раницата му са ръцете и застана като войник пред Учителя. Аз поднасям кафето на Учителя, викам: „Учителю, на брат Лулчев?" - „Той - каза - друг път ще пие." И отидоха те да слагат ръцете за чучур на чешмата. След няколко дни, аз ти разправях, че жито варих един ден, компот от сливи варих и занесох на Учителя там при него. Горе беседка направиха втората година. Вече ме поканват с тях да излизам до 7-то езеро чак и нагоре до връх Дамга са ходили. В.К.: Отивате на Дамга на връха. Надка: Да. И като отиваме на езерото, на петото езеро ще играем Паневритмия. Но на една могилка така, една височинка едно изворче. И Учителят каза да седнем, помоли братята да почистят изворчето и сложиха една чучурка, и стана една чешмичка, „Да се види -каза - че тук Бялото Братство е минавало." Правехме между тези езера - от едното до другото, дето се вливат, ако помните едни камъни имаше като мостове. Ние ги правихме първата година още, носехме камъните. Слагахме камъни там, където се изливаше водата от едното до другото. От първото до второто, от второто до третото - всички камънаци там като мост, за да може да се минава. И след това, като вече на Дамга чешмичката направиха, Учителят изважда една кесия с кайсии и колкото хора има, на всички дава, а мен ме подминава. Пък все ме викаше до него близко да сядам. И ме подминава, те започнаха: „Учителю, ами сестричката?" Защото свърши. Учителят се усмихва, мина една пауза такава, извади една хубава кутия локум, извади и вика: „Надежда, заповядай." Аз благодарих, вземах. „Вземи сега кутийката, пък ти почерпи мен." По този начин Учителят лекуваше. Никога не ми каза, че си болна, че си това - никога. Даде ми режим - задачата със стомничките, чистият зехтин, интересуваше се винаги чрез кака Василка, викаше ме всеки ден при себе си и за градината в Айтос ме пита, за лозето, че като падат слани какво правят за дръвчетата на градината там. Рекох: „Вземат изпражненията, от добитъци имаше, че ги слагат в лозето, че ги запалват." Да, от пушека бягат, не знам какво, ми обяснява Учителят и така.

В.К.: От какво собствено ти беше болна? Надка: От язва, бе. В.К.: А, язва беше. Надка: Язва. И на последния ден вече аз на Рила от ден на ден почувствах, че съм по-добре. Учителят ме срещна: „Надежда, как се чувстваш?" Рекох: „Учителю, добре, почти съвсем леки тъпи болчици." - „Скъсахме полицата." В.К.: Скъсахме полицата. Значи това е последният ден на Рила. Надка: Да, аз я скъсах по този начин. И понеже ми каза да се моля много, да се моля, горе както е това, аз още е видело, отидох на една поляна и видях една скала и се качих на скалата. И как съм се молила, като си отворих очите, беше вече тъмно. Рекох: Сега как ще намеря посоката, накъде беше? Тогаз дойде ръководителя от Петрич - Мирчо, ако си го чувал, той е възрастен сега брат, забелязал ме и ме чувал как пея и как се моля, на

глас съм се молила. Но той застанал на една страна и казал: „Тази сестричка тъй е унесена, че като се събуди в тъмнината, няма да се усети." И аз така се стреснах, като се събудих, видях тогаз тъмнината и викам: „Боже, как?" - „Сестричко, недейте, аз ви видях като се молите, разбрах, че ще закъснеете и ви почаках малко. Вървете, аз знам точно посоката." И отиваме. Учителят седи и разговаря. Там до него всички насядали и ние отиваме. Аз, тъй отивам, смутена. А Учителят е естет. „Къде са ходили тез? - се обаждат сестрите - да идват тук сега да смущават, когато Учителят говори?" Аз в земята потънах. Учителят каза: „Надежда, ела тук при мен. Аз знам тя къде беше!" В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Млъкнаха всички. Няма скрито за Учителя. Аз бях на молитва. Изпълнявах точно, стриктно нарежданията и благодарение на това имах много добри резултати. И след туй тати ме заведе в Бургас, имаше един наш брат лекар, как се казваше забравих, рентгенолог, Добри аз и тати отидохме да ме прегледа. Казва: Брат Георги, на Надито язвата, щото по-рано пак ходихме при него, нали той разбира, но не ми казваха на мен какво има, казва, така е циментирана, че другаде може да се отвори, там вече не. Слава на Бога. досега не чувствам вече. В.К.: И си ядеш всичко. Надка: Всичко, нали виждаш. В.К.: Да, значи това са екскурзиите в 1929 и 1930 година. После ходихте ли на Рила? Надка: Не, вече. Тогава ме пита един ден Учителят: „Баща ви защо не дойде?" И аз му обясних защо и казах на баща ми. И следната година се качи баща ми и майка ми - до 1949 година всяка година, до последната година, всяка година се качваше. В.К.: А той защо не отиваше? Нямаше кой да гледа къщата? Надка: Кой? В.К.: Той защо не отиваше? Надка: Баща ми. Първите години не знам защо не отидавше. В.К.: Толкова ли не можеше да се устрои? Надка; Да. В.К.:Няма настройка за таз работа. Надка: И след това вече до края ходеше, даже го има в книгата „Учителят" или в „Седемте рилски езера" ли, как баща ми стои прав, а Учителят - един срещу други. С Учителя.

Като валяло дъжд, тати излизал, а Учителят казал: „Георги, ела да си поприказваме малко, сега са всички в палатките. Ела малко двамата." И ръми дъждецът. Ама тати, приятелите от селата казали: „Бай Георге, ти ходиш всяка година на Рила. Там е студено." И му направили един ямурлук вълнен и тати като го викал Учителят, слагал ямурлука. Учителят, като го видял, казал: „Много хубаво са се сетили приятелите." И двамата. Той пък с мушама някаква, какво е бил и там, каза, имаме хубави разговори. Щото иначе, като видят Учителя с някого, веднага се струпват. „Ела - каза - да си поговорим малко насаме." В.К.: Х-ха-ха. Щото вали дъжд, всички са в палатките. Надка: Да, всички в палатките. Това беше животът.

Целият град го обичаше. Авторитет беше голям за целия град и даже след като си замина, аз отивам на гробищата всяка заран. Много ме срещат и: Ако не беше бай Георги, крак нямаше да имам. ако не беше бай Георги, не знам какво, нямаше да живея, как не чух, как не научихме и ние да дойдем, когато бай Георги и починал. Отиде си. Досега, като отивам на мястото му, намирам винаги, на гроба му има вазичка, винаги водичка сложена и цвете в нея. В.К.: А знаете ли в коя година е роден? На колко години си замина той? Надка: На 90. На 90 години. В.К.: Коя година? Надка: Роден е на 3 март 1870 година и си замина 1961 година, на 14 февруари. В.К.: Той имаше ли записки? Първите приятели зная, чеса си водили записки, тетрадки. Надка: Ами имаше. Имаше такива. В.К.: И какво стана с тях? Надка: Ами съхранени са някъде. В.К.: Добре. Ами той записвал ли си е някои опитности? Надка: Опитности не е записвал, но имало наряди, неговото тефтерче Румито го има, пише в толкова часа, давал им Учителят наряди, в толкова часа, като станете, на молитва какво си почувствал, в 10 часа това, в толкова часа това, в толкова часа това и той всичко това записва. В много негови бележки има: „Днес чувствам присъствието на Бога. Днес Любовта Божия чувствам, че залива цялата земя. Днес чувствам добродетелта..." В такъв дух, духовни състояния, които е изживявал. Чудни. Учителят не само за тати, но като наряд е давал. Всеки е работил. И той така. В.К.: Сега, в първите години знам, че е имало така наречената духовна верига, в един и същ ден ръководителите от братствата в провинцията се молят. Вие знаете ли за тази верига нещо по-подробно? Надка: Не, не знам. В.К.: Не знаете. Сега някои други разговори и опитности, които са били на Рила да ви е разказвал? Надка: Кой? Баща ми? Не, там се среща с Учителя и се разговаря. Виж, аз като бях на Рила, един случай на Рила. Учителят казва на сестра Енчева от Бургас, тя била като домакин, носят празни тенекии на Рила и Учителят казал: „На сестра Надежда Куртева ще дадеш една тенекия да си прави обливки с топла вода." Един четвъртък Учителят каза на всички в еди-къде в коя част на лагера ще си съберете съчки, ще си стоплите вода и ще отивате да се обливате. Добре, но имаше само една тенекия. Сестра Енчева забравила да ми даде. Ние четиритях, трите сестри и аз отиваме, палим огъня, събираме съчки, палим огън за тенекиите, топлим водата, те идват, топлят си чайници, вземат си, носят. Казвам: „Сестри, дайте ни, вече ще мръква, дайте и на нас един чайник. „ Ти си дошла тука на курорт, защо не си си вземала чайник?" Рекох: „Аз чак от Айтос ли трябва да донеса чайник? Имам едно голямо канче, но с него не може." Не. Святкат се, карат се с нас. Аз 17-годишно момиче бях. Най-после пък ми е мъчно сега. Учителят е да/к задача, пък ние да не я изпълним. Викам на сестрите: „Сега тази тенекия като сия напълним, вземаме и я носим горе и ще се облеем." И така направихме. Отидохме горе, от Русе един бай Георги, като бил долу викат: „Тези, като слезат долу, ще ги бием, там са трите." В.К.: Георги Константинов. Надка: Не знам кой е бил, възрастен брат. И чакаме там някъде зад скалите и вика: „Сега дайте тенекията на мен, бягайте, ще ви бият." И веднага отиват и докладват наУчителя: .Дъщерята на брат Георги Куртев как така постъпи." Учителят вика кака Василка и казал: „Отиди при Надежда, провери как е било там." И аз й разправям така, както е, че се принудихме, понеже те пък отказват да ни дадат, пък там 200 души хора, всеки гребе и мъкне и ние се изморихме да носим и да поддържаме огъня И идва кака Василка, и аз й разправям всичко. Вика Учителят Енчева, каза: „Аз казах ли ти на сестра Надежда Куртева ти да дадеш една тенекия?" - „Учителю, забравих." - „Отиди, Василке, я поздрави за постъпката, каза, много правилно е постъпила." Аз от друга страна се разтревожих, сега може да съм нарушила нещо, направила. Пък ония чакат наготово. От селата две момичета ще бягат, аз така рекох или трябва да се върнем неполяти, или да напуснем, пък и времето отива, слънцето полека-лека ще залезне. Рекох си: „Ще вземем тенекията, след това пак да си палят огъня, нека си топлят вода." Те не бяга готови да ни дадат по един чайник вода, даже един чайник, по едно-две канчета да си полеехме. „Вие на курорт сте дошли, не сте дошли тука за Учителя." И ми даде Енчева после тенекията.

В.К.: Тая същата Василка, която е била на „Опълченска" 66? Какво ще ми разкажете за нея? Аз съм слушал за нея много, вие сте я познавали. Надка: Предан, себеотрицателен ученик на делото. В.К.: Тя е от Айтос. Така ли? Е, как отива в София? Надка: Ами виж сега. Те се решават там няколко сестри млади, тогава Учителят е говорил, който може да не се жени, нали, в такъв дух. И тези, щото Айтоското Братство с голям ентусиазъм, с голяма вяра е работело и казват: „Бай Георги, ние няма да се женим." Казва: „Къзъм, ако няма да се жените, трябва да имате по един занаят най-малкото, с който да си изкарвате прехраната." Кака Всилка казала: „Бай Георге, аз искам плетачка да стана." - „Така ли?" Отива тати в София, казва на Учителя: „Ще трябва да изпратим Василка от Айтос." Той ги познава и кака Василка, на брат Божил сестра. „Трябва да й купим." Братството й купи машина на кака Василка от Айтос, и на „Опълченска" 66, там имало една сестра, плетачка и кака Василка при нея се научава. И Учителят отива, минава времето, тати нали ходи в София, връща се. Учителят казал: „Георге, аз Василка искам да я оставя тук. Тя ми е, вика, добър работник. Да я оставя при нас." И така кака Василка на „Опълченска" 66, там е плела. В.К.: От коя година е там? Надка: Не мога да кажа годината. Аз малка бях. В.К.: Итя там се занимава, поддържа дома. Надка: Там дрехите переше. И ми казва един ден: Наде, нали по нашему обръщаме дрехите на опаки и простираме. Учителят ги видял и рекъл: „Василке, ти ли пра дрехите?" -„Аз." - „Що са обърнати?" „Ами тъй знаем, Учителю." - „Ще отидеш да ги изпереш още веднъж и налице ще ги закачиш, и няма обратно да ги простираш, ами горе с главата на ризата, както се обличат." И така кака Василка продължавала да си седи. Там имаше си барачка на Изгрева. Верен, честен и преден ученик на Учителя. Имал е голямо доверие Учителят. В.К.: Някакви други опитности да е разказвала тя на баща ви? Надка: He. В.К.: Не може да си спомните. Надка: Не. Идваше, като дойде в Айтос, обикаляше всички. Но у дома отсядаше.

Надка: Бати Божил, рожденният брат на Василка Иванова, също беше един голям пионер на Божието дело в Айтос. Той си замина 32-годишен. В.К.: Тези всички приятели, които са около баща ви, нали, в Братството, те по една или друга причина отиват в София, срещат се с Учителя, имат някои опитности. Тези опитности записани ли са? Надка: Не, не съм чула. Една опитност има как брат Божил искал да бие попа. Понеже попът пише афиши, те такива дъновсти, събират се в този яхър, че голи, че тъй, чу туй и изпраща проклятие на децата им, проклятие на делото, това вече много години. А пък той е обущар, кърпи обувки, и книжар. Имаше един брат Филип, той беше майстор на обувки. И вече попът прекалил и пише срещу нас и целият г рад пълни. Идва бати Божил, той много предан, тати казваше" „Той мие дясната ръка."Тогава идваха наряди в Айтос, но не по пощата, а по човек. Тати на работа, не може да ходи, чиновник нали е фелдшер. Бати Божил има своя работа. И като отива тати и бръква в джоба да извади плика, бати Божил вади престилката и казва „Кажи за кое село." И тръгва бати Божил, пеш, няма рейсове, няма нищо. От Айтос до Вресово пеша, знае 150 псалми, знае ги наизуст. От Айтос до Вресово знае с колко псалми се отива. 15 или 20 псалми. Чете в туй време. След туй други път отива е Горица. От Айтос до Горица 6 часа път. Знае колко псалми този път ще произнесе. В.К.: Той ги чете ли? Надка: Той ги знае наизуст. В.К.: Боже Господи! Надка: Искам да ви кажа каква преданост. В.К.: Ние знаем само един псалом. Само един 91 псалом знаем. Надка: Голяма работа. В.К.: И ставаше дума за попа. Надка: Тати казва: „Как тъй ще се изложим с този афиш и проповед срещу нас?" - „Бай Георге, досега съм те слушал, но да бием попа, трима души сме, няма да те слушам, и в неделя ще я свършим тази работа. След черква, защото гражданите, и те се възмущават." Свършва черквата и почва попът против нас да говори. Ще го биеме, пък пушек да се вдига. Добре, ама в това време има един брат, възрастен, който има 13 рани за Освобождението на България, дядо Сапунов и там се събират, съвещават. Получават едно писмо от Учителя. Пък тогава нашите сестри Учителят е карал да ходят в черквата и на балкона на черквата мамини с бели кърпи на главата и всички пеят с певеца и със свещеника. Обаче тоя това не зачита, ами пак говори срещу дъновистите, независимо от това. Получава дядо Сапунов това писмо и Учителят пише: ..Вие като влизате в черквата, казвате В името на Отца и

Сина и Светаго Духа, приемате кръста на страданието, а ще биете попа. Каните се да биете попа." В.К. Ха-ха-ха. Надка: Дядо Сапунов вика момчето си, Атанас и казва: „Бягай в чеквата да видиш чичо си Георги, веднага да дойде, ама веднага да дойде, да напусне черквата." Отива тати. „Сега, Георги, чети, писмо от Учителя има. " Чете писмото тати и веднага бяга в черквата. А другите, които са били, не ги знам. „Божиле, веднага при дядо Сапунов, има писмо от Учителя. После ще видим ще бием ли попа или няма да го бием." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: И отиват у бати Божилови, прочита тати писмото. Божил казва: „Ех. бай Георге, защо не се забави един ден писмото - да го бием, пък тогава да дойде." И той казал, попът: „Аз ще ги пръсна." Тати бе с 16 години гонение, това не е малко.

Надка: Попът подкупи хора, уволниха баща ми със седем деца, без работа. Мама почва да се тревожи. Той казал: „Ние имаме един Бог на небето, който няма да ни остави." Ведна-а в града се разболял най-богатият човек. Искат да го види, в София да го придружава, 500 лева му дадат. Друг се разболял, искат да отиде там да му гледа, да му сменят, не знам какво да прави, както и да е, по цели нощи тежко болен, пак вадят и му дават възнаграждение, и не s останал. Уволняват го, но властта се възмущава. Най-големите тези доктори, Хаджи Петрови, богатите хора знаят баща ми честен и с него общуваха, дружаха, умен човек. Отиват при кмета и казват: „Ти кого пита, че уволняваш дядото?" И веднага го викат баща ми, но вече назначили друг. „Ще го освободите онзи и ще си влезе Георги." Тати казал: „Ако трябваше него да не го приемате, аз да съм си на работа, но щом сте го назначили, аз не приемам. Той да остане, аз ще си търся лесното." - „Ама ти си с голямо семейство."

- „За семейството си аз се грижа." И тогава казват: „Ще има двама фелдшери и Куртев старши фелдшер." Баща ми и другият при него итака. В.К.: Тъй се разрешил въпросът. Надка: Когато упованието е на Бога, не може да няма разрешение. Това беше. В.К.: Уповавай на Господа.Надка: Не бой се. Само на Господа! В.К.: Сега други опитности на приятелите, които са ходили по София и се връщали. Те са имали контакт с Учителя. Надка: Е, може, ноаз... В.К.: В момента не можете да се сетите. Надка: Не, чувала съм някои такива работи, но не съм ги запомнила. В.К.: Сега друг върпос. Някоя опитност на вашата сестра. Надка: Коя? В.К.: На Верка, която ви е разказвала, да си спомняте? Надка; Ами не знам. Дружбата й с Георги Радев, и когато вече Георги Радев се разболява и Учителят го праща в Юндола. В.К.: В Юндола, да. Надка: Верка му е помагала, бяха много близки. Както Борис и Мария, така бяха и те. И брат Жорж беше в Айтос двадесет дни с Верка и са общували. А, и една опитност. Попът в Айтос решава да действа, в полицията отива и съобщава: „Тука у Георги-фелдшера се подвизава един с дъщеря му, ходят всяка заран на „Трите братя" нагоре, слънцето да посрещат, на изгрев." И казали: този човек ще го викате, той пропагандира дъновизма. А полицията - айтозлии, знаят. Пращат един там наш съгражданин. Идва той и казва: „Бай Георге, една неприятност има. Имаш ли гости от София?" - „Имам." - „Ами, трябва да го дадете да го заведа в полицията." - „Той ми е гост, аз не мога, вие не познавате госта ми. Аз няма да позволя каквото ще наказание да ми се наложи, да го дам. Кажи им, че аз сам ще го доведа." И отива тати с Георги Радев. Началникът в полицията казал на тати: „Вие знаете ли, че има служба такава, да се съобщи гост като дойде?" - „Такава служба няма. За мен няма в Айтос такава служба." Наистина нямало. Глобяват го 50 лева.

- „Заповядайте." И почват да задават на Георги Радев въпроси. Обаче Георги Радев, знаете го вече как говореше и го освобождават, и си отива. Туй преди 9 септември 1944 година.

След 9 септември 1944 година идва тоз началник на полицията, ние пък като се оженихме с Добри, живеехме с неговото семейство в един двор. И имаше две стаи отделни, пък той живееше в горния етаж със семейството си и много близки станахме с жена му и той самия. И аз като пеех в къщи „Весел ти бъди" и „Нева Санзу", там ги учих на Рила като ги прави Учителят на 5-тото езеро и казва: „Надежда, ела, напред седни, да можеш да ги научиш, като отидеш в Айтос, да ги предадеш." Та ги пеех и хубавичко пеех. Този, като се дигне сутрин да цепи дървна, така застава да ме слуша. Той слуша музика всяка заран от мен, и като излизаше на разходка над Чортлен, казал на Добри: „Много хубаво пее Надка." Такива едни хубави отношения имахме. След туй ние излязохме от нея къща, те ни идваха на гости. Идва 9 септември 1944 година, уволняват го него, но понеже на никого не е правил лошо, макар че е бил началник в полицията, не го представиха да го съдят Жена му, учителка, я уволниха. Тя започна да идва всеки ден у нас, Близки защото бяхме. Вика: „Наде. другаде не мога." Мъжът и седи в къщи, плаче, две дечица, няма пари, нищо няма. Един ден тати идва у дома и казва: „Наде, какво стана с Коларов?" Рекох: „Сигурно го преживява трудно. Еленка я уволниха, бягат, тичат, да може да се настани тя поне като учителка на работа." Така, Добри, и той беше в къщи. „Елате с мен." Носим в една кошница 1-2 кг захар, кашкавал, носи и други още работи, каквито е имало, лук, боб, леща, така и 500 лева пари. Ние отиваме у тях и „Добър вечер" - той седнал така. клюмнал и дечицата наоколо. „Къде е Еленка?" -„Ами, Наде, ходи да купи лимони за татко им." Казвам: „Бай Славко, баща ми ви поздравява и от него ви носим една кошница продукти." Дадохме 500-те лева и това, което носим. Значи глобата от 50 лева, за нея той се сети, Рекох: „Няма нищо, недейте си спомня това." И след малко дойде Еленка, и тя се разплака и така. Той се сещаше вече какво е направил. Беше се сменила властта и сега беше никой, без работа. Добре, че не го тикнаха в затвора, както правеха с други бивши. В.К.: Значи глобата от 50 лева се превръща в 500 лева. Дарение. Надка: Такива спомени. Те са малки, дребни спомени, но пълни с живот. Нямаше кой знае какви спомени от живота на баща ми, това беше. В.К,: Как, много спомени има, напротив. Малки, но важни. Малките неща изграждат човешкия път, само ако в тях има живот. Има ли живот, ще има и път. За нас е важен пътят на ученика.

В.К. Сега друг въпрос. А на Добри някакви опитности да си спомняте? Надка: Добри, съпругът ми има една опитност, много интересна. Той беше технически ръководител на шивашката кооперация и той решаваше какви платове да идват от Сливен, те въобще със Сливен работеха, с фабриката, какви се изразходват, кога пак трябва да се отиде. И един плат от 200 метра за дамско манто - много хубав, обаче в кооперацията, като идва платът и го дават на магазинерката зачислен, че е получен, обаче намират, че платът не е много хубав и трябва да го върнат. И Добри взема плата от нея и й казва, че ще се върне в Сливен. Тя забравила да отметне, че този 200 метра плат е върнат в Сливен. Баща й учител. Тя малко тъй, не може да си прави нещо сметките. Казала: „Бати Добри взема 200 метра плат за манто, донесе го, пък го взе и вече не го върна. Сигурно го поделиха помежду си." И този, бащата, отива в милицията, то вече след 9 септември 1944 година, и съобщава там. И една вечер, там наши братя с жените си, имат близко до града лозе, имаше кайсии да зреят, поканиха ни. Минаваме покрай МВР-то, един от милицията пък го познават, семейството ни много добре го знаят. „Бай Добри - казва - неприятно, но викат те в МВР-то," - „Така ли? Отивайте - вика - Наде, аз ще дойда." Отива там, тоз, като го почва, един груб такъв комунист, от едно село - грубиян. Като го почва, отива началникът, който е на МВР-то и казва: „Бай Добри, дай си следствения лист, дознанието, от това нещо нищо няма да излезе " Щото го познават, обаче оня казва: „Ти хитруваш, ти се прикриваш, теб затвор те чака." И много го нагрубява. Ха да дойде Добри, върнахме се от лозето, прибрахме се в къщи, да дойде Добри, да дойде, 10-11 часа ли беше, кога идва много разтревожен, неспокоен. Оня му казал: „На жена си няма да казваш какъв разговор сме водили тук." Гледам, Добри цяла нощ се върти неспокоен. А пък му съобщават през деня, че го пращат в Сливен по работа и този плат, който е там за шивашката кооперация, да си го получи. Но той вече така разтревожен, и не може да се стърпи на едно място. Но ще отива заранта. Заранта станахме на молитва. И по някакъв начин, аз пишех някога, имах връзка с невидимия свят. „Не се тревожи - не ми казаха какво - това са книжни ножове. Твоята честност ще блесне в града." И това е. Добри въпреки всичко отиде в Сливен, взема плата, този плат за манто 200 метра и други много платове, обаче не се сеща, че това е във връзка с този плат, който са върнали. И като праща той платовете по влака, решил да отиде при наши много близки, при Маргарита Калканджива, семейството, да види бати Иванчо, кака Веска, Маргарита. „И както седях на канапето, една светлина примина пред мене и веднага: Абе ти нали за този плат дойде в Сливен. Не се тревожи." В такъв дух. Отива за малко в какини Вескини, обажда се вече разведрен и идва в Айтос и отива направо при магазинерката. Казва: „Платът, който ти прие, 200 метра плат за дамско манто, отметнали го, когато аз го взех. за да го върна?" - „И-и, бати Добри." И веднага в МВР-то. „Ама ела и ти с мен." - „Аз кога ще дойда, ще видя, вече съм много разтревожен. Ти си отиди там и аз ще дойда." И отива. Там. в кооперацията се научили. Отива Добри в милицията и почва вече разговор с този, той взел да се извинява. Бай Добри, тъй, та законите се това. В туй време тръгват всички от кооперацията, щото е с авторитет и честен. Сестрата на една друга там жена, работи в МВР-то, и като чула вечерта, отива при зет си, в Тополица е пък директор на банката, но приятел на Добри. Казала: „Бати Тодоре, Добри ще го съдят и няма да бъде леко. злоупотребил е с 200 метра плат." - „Кой, Добри? Ако един сантиметър е взел, аз на площада ще се обеся. Не може да бъда това." Тръгват всички председатели, там всички, ръководството, струпват се в МВР-то, както се върнал вече от Сливен.

А преди това Костадинка и Методий - този, на когото предават ушитите дрехи, той е касиер, приема парите за ушитите дрехи. Една баба на едно момченце за празника Кирил и Методий му поръчала костюмче, обаче бедна жената, носи известна сума като моли, предполагала, че ще я изчакат, обаче този не предава костюмчето, без да получи парите. Добри в тоз момент сварва, че детето плаче и бабата казва: „Аз пък останалото ще ти донеса." Дава известна сума. Добри казва: „Що плаче това дете?" - „Ами - казал Таню - тя има да дава толкова пари за това, а пък тя дава малка сума, аз не мога да го предам костюма,''¹ - „Дай костюма, аз плащам." Тоз бай Таню, като чува. рекъл, чакай аз на другарите да отида да им кажа, че комунист е той. Слага ръцете на кръста, като са събрали там при началника на МВР и вече се събрали, Таню рекъл: „Знаете ли кой е Добри, бе? Кой от вас, като комунист, ще го направи това, което той направи?" И казва случая. Такъв и такъв бе случаят. Трябваше колкото пари били, да се платят. Той каза: Аз плащам, дайте костюма на детето. Срещу празника Кирил и Методий той зарадва едно дете бедно. Онези вече: „Извинявайте, бай Добри, извиняван, извинявай." Казал: „Няма нищо, но втори път бъдете малко по-внимателни." Защото той го ругал много лошо този, който бил да го разследва. В.К.: След заминаването на брат Георги Куртев Добри става ръководител на Братството. Надка: Той беше. но си замина той. Вълко беше после. И той две-три години и след туй един брат Марко идва, той и сега оглавява. В.К.: На Весито баща й. Надка: На Весито баща й. В.К.: То така поколения едно след друго си заминават. Някаква друга опитност на Добри с Учителя? Надка: Не.

В.К.: Вашата сестра Донка? Надка: Ами и тя беше една от добрите. В.К.: Някаква опитност? Надка: Не знам, не знам. Сестра ми Дора, само че и двете в София. Тя ще се жени за един и се ожени даже. Но отидоха при Учителя. Тя беше чиновничка в инженерството. Учителят каза: „Хлябът, който Господ ти дава, ще го оставиш ли?" Тя каза:, Ами аз работя, Учителю, в инженерството." И той беше там чиновник в инженерството. Той завършил инженер, ли какво. Е, нищо. Каза му тя и му подаде снимката. Като излиза, Учителят каза: „Надежда, ти ще дойдеш, на теб ще предам снимката." Отивам аз, ще си тръгваме от София за Айтос, отивам, Учителят е в горницата и ме повика горе. Каза: „Надежда, този човек, който е на снимката, 300 години му трябва да мине през голям път, за да стане човек." В такъв дух ми говори. Обаче сестра ми въпреки всичко, щото той пък се заканваше няколко пъти, той я виждаше, благородна жена, говори й: Ще ти прережа вените, ще те убия. заплашваше я. а тя се държеше добре, и тя се съгласи. Обаче 20 години много пъти посяга да я удря и я тормози, най-после тя каза на татко, а той казваше: „Ще търпиш, ти си избра този път, Учителят не разрешава развода. Аз не ти разрешвам. Ще търпиш, ще си изтърпиш наказанието." Обаче един ден идва и казва: „Тате, ти може да не разрешаваш, но аз подадох молба за развод." И така се ликвидира брака им и сега си работи много добре духовно. И на градината бяха с Иринка двете. Милка Танева имаше една сестра, много нисичка, тя беше в Айтос в нашата къща, с Дора в една стая, две легла. Дора й услужваше, беше с болно сърце. 5-6 години живя, но си замина. След туй искаха вече, дойдоха, описаха къщата, и те отидоха на градината и Милка си замина там, а Дора остана, а пък Иринка дойде и така сега и така продължават. В.К.: Какъв беше въпросът на Учителя, ти ще оставиш ли хляба? Надка: Да. Хлябът, който Господ ти го даде... Не мога да си спомня. В.К.: Ще го оставиш - тоя, вътрешния хляб на Словото. Надка: Но имаше една работа в инженерството, почна тя работа, подпомагаше и семейството, голямо семейство, много бяха разходите ни. Ожени се и онзи прибираше парите й.

В.К.: А вие кога се свързахте с Добри, ходихте ли при Учителя? Надка: Да. В.К.: Какво каза той? Надка: Ами даде си благословението така и ние водихме един хубав живот. Нашето семейство беше като център. Кой откъдето дойде, по Петровден, гости от селата, от градовете, всичко у нас идваше. В.К.: Аз съм чувал, че вие сте писали, ти ли си писала, някои е писалка Учителя, че ти ще се жениш за Добри. И Учителят казал: „Пък Надка ще се жени за някои си Добри." Надка: Той на Вера, сестра ми Вера го е разправяла това нещо. Аз, нали ходих там като болна, Учителят ме е ценил за много по-голяма работа и не само в избора си, защото не познава Добри. И аз писах едно писмо, исках да се съветвам с Учителя. И той извикал Верка и казал: „Верка, Надежда щяла да се жени за някакъв Добри." И Вера като пише едно писмо. „Аз, вика, ако бях, нямаше да позволя да се жениш ти за Добри." Пък ние живяхме един много хубав живот. Той предан беше към Божието дело. Сега не зная, аз съм доволна, че бях с него. Той никога не каза лоша дума, макар само той работеше. Аз бях с децата - не ми даваше да работя, до себеотрицание бе в жертвите си и живяхме един много хубав живот. Бяхме едно образцово семейство. В.К.: А знаете ли, ще ви разгадая една тайна във връзка с този въпрос, нали? Като казва на Верка, Надка ще се жени за някой си Добри Това е един метод на Учителя, когато той предава чуждите думи, нали. Има случай така, отива някоя естра и той каже какво говорят другите за нея, но в момента това изречение излиза от неговата уста. И когато сестрата каже: „Но да, Учителю, това не е така" и той каже: „Да, знам, че не е така, но това го казват другите и аз ти го предавам." За да може, нали. да я освободи, освободи пътя. Това е, има един такъв метод. Аз си спомням, разправяше ми случай сестра Мария Тодорова. Отива при Учителя и Учителят започва да й говори строго. Ти така, ти така. Надка: Той я разплаквал, като излизала, цялата си душа ми е разкривала. В.К.: И почва да й се кара и после еди-какво си, еди какво си и Учителят млъква. И я поглежда. „Учителю, всичко, което казахте така, пред Бога го казвам, не е вярно." И той казва: „Знам, но ония го казват и аз трябва да го изкажа, за да го изхвръля." Надка: За да се ликвидира. В.К.: „Да. знам, но ония го казват." Надка: Ами то какво беше при Учителя бе? Единият клевети другия. Другият клевети първия. А Учителят трябва да ги слуша. В.К.: Велико търпение на Велик Учител.

Надка: Когато Учителят щеше да си заминава, тати получава писмо от брат Боев и казва: „Учителят те вика за една седмица в София." Тати дойде, ние живеехме близо там вече под наем. Той каза: Наде, приготви ми куфарчето, ще отида в София, Учителят ме вика, малко е болен." Приготвих аз. Баща ми замина. Даже го е лекувал с методите, които тати е чел в беседите и Учителят казал: „Георге, ти откъде ги знаеш тези методи?" - „Учителю, ама това са вашите методи в беседите." - „А, така ли?" И казал: „Василка и Савка обърнаха колата, ти я повдигна," И до неделя Учителят се подобрил. Тати казал: „Учителю, моля ви в сряда недейте идва сутринта на лекция, още не сте напълно укрепен." - „Ще видим, Георге, не ти обещавам." Учителят тогава държи последната си беседа. Тати се върна в Айтос. И събота, и неделя, понеделник, а срядата получаваме телеграма от брат Боев: „Учителят се влошава, извикайте брат Георги за цяла зима да бъде при него. Да стои повече, необходимо е." И тати дойде у дома. Пак приготвих багажа и плаках. Всичко приготвих за отиване при Учителя, тръгна, но той, както някой път му е тъжно, наведе глава, много умъчнен излезе тати. И мина един ден. тати още на влака в Пловдив със Стоицев се виждат на гарата и вика: „По случая ли отиваш, брат Георге?" - „Че какъв случай?-„Ами Учителят си замина." И тати продължил пътя си за София. Аз нея вечер сънувам, мама беше си заминала на 2 февруари 1944 година, на 27 декември 1944, същата година си замина Учителят. И мама я сънувам нея вечер, че казва, пък ние в салона правим молитви, всички плачем и вечерта я сънувам и ми казва: „Наде, изпрати ли баща си?" Казвам: „Да. Отиде."-„Татко ти отиде да изпрати Любовта. Каляската е готова." Събудих се и казвам на Добри: „Добри, разтревожена съм, така и така сънувах." Каза, че то по-духовно така се разглежда съня, че е допуснато. И Добри си отиде на работа и дойде една сестра при мене и на нея казвам съня си и така тревожни сме, че Учителят е сериозно болен и плачем си даже двете. Идва Добри. Той получил три телеграми, от Верка, от брат Боев и от брат Борис и идва, ама тъй, като си съблече дрехите в кухнята, хвърлил си палтото, което никога не го правеше и аз, като видях жеста му, разбрах, че има нещо. Каза: „Учителят си замина." Ние двете с глас ревахме и са съобщили на другите сестри, и всички у нас се събраха нея вечер. Решиха, 14-15 души на вечерта тръгнахме за София. И там бяхме, когато дойдоха от МВР-то да искат да го арестуват. Б.К.: Разкажете това, къде бяхте тука, в София вече. Надка: В София, в Салона бяхме. Джипка някаква спира и влизат там военни някакви и като ги видяха, те казали, че идвали за Дънов. Те казват: „Заповядайте." И виждат одъра наУчителя, че е положено тялото за поклонение и сиизлязоха. В.К.: Ама военни бяха, във военна униформа. Надка: Военни, офицери.

В.К.: Не бяха милиционери. Надка; Не знам. В.К.: Значи военни бяха, униформени. А друго нещо казаха ли? Надка: Не. Други братя ги придружаваха и си излязоха. В.К.: Ясно, да. Сега друг един въпрос. Вие сте присъствали на погребението. Надка: Да. В.К.: Аз съм чувал, нали, от много хора съм чувал. Надка: За срутването. В.К.: Чували са срутване или пък. други са чували шум, точно вие бяхте ли там? Какво е вашето мнение по този въпрос? Надка: Аз бях отдалечена, щото е голям кръг, братята се наредиха, и аз бях, аз пък и скромнича, не отивам да се пъхам напред за това и си бях на една страна, бяхме си с Паска даже наредени, всички други, братята по-напред, но и ние го чухме същото нещо. В.К.: Като изтрещя. Надка: Изтрещя. В.К.: Какво, след като хвърлиха пръстта, изтрещя. Надка: Срутване станало, тъй го чухме. В.К.: Защото онези, които са копали гроба, отгоре са слагали върху ковчега дъски и казват, че дъските са, най-вероятно дъските са се срутили. Казват, нали, можеби. Надка: Тъй и аз съм чувала. В.К.: Така. Да, за дъските. Гради казва, че всички хвърляли пръст към краката на Учителя и затова се е получило това нещо. Надка: Той не го вярва брат Гради, че е срутване по друг начин. А истинско срутване. В.К.: Всички, казваше той, не са хвърляли нагоре, към главата, върху ковчега, а все към краката. Надка: Той така. Пък други пък казват, че има нещо. В.К.: Спомням си една сестра казваше, много, казва съжалявам, че тогава в момента, нали, не спряхме и разровихме, за да видиме Учителя дали е вътре. Надка: Ами! В.К.: Казвам, имах си хас. Това знаеш какво означава? Като неверни Тома. Ха-ха. Това е направо кощунство вече. Погребваш го и след това го разравяш, да видиш дали е там или не е там. Надка: Може ли такова нещо? Да.

В.К.: Мина тази епоха. Така, значи бащата на Георги Куртев се казваше Вълчо Куртев. Те са от този край. Надка: Айтозлии. В.К.: Te c какво се занимаваха? Надка: Дядо му е бил беден човек, чешмеджия е бил. В.К.: Какъв? Надка: Чешми правел. В.К.: А, чешми правел. Надка: Беден човек. В.К.: От този край. В.К.: Неговата жена, т.е. баба ви? Надка: На баща ми майка? Бяха бедни хора. В.К.: А на дядо ви по майчина линия? Надка: На майка ми. На майка ми баща й е най-богатият човек. Имал швейцарски крави, голям двор с хубава къща и чешма в двора и все викали: „На дядо Иван пристигат все швейцарски хубави крави." Той бил силен, много благороден човек. В.К.: Е, как така е дал бащата дъщеря на беден човек? Надка: Мама била също хубава. Баща ми бил много левент, много хубав. Той и тъй си отиде, хубав човек, но като младеж и се сприятелили. Събирали се, играели на не знам на какви игри, младежи и така си симпатизирали. А дядо ми бил много добър. Дядо ми Иван, на майка ми. Той богат човек, имали земеделие, правели големи хармани, тогава с хармани вършеели житото, като първия харман, който направи, житото, което се овършее, го смила на воденицата и праща чирака у дома, при дядо ми Вълчо, бил прочут така. Добър човек, но много беден. Срещу Нова година ще каже на слугите: „Ще отидете и ще наберете дърва една кола, ще ги занесете у Вълчо Куртев." И татюви като станат - чувал с брашно и една кола дърва струпани. В.К.: Ама това преди да се оженят. Надка: Преди да се оженят. В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Като бедно семейство. В.К.: Поддържа си бъдещия зет. Ха-ха. Надка: Не е знаел. В.К.: Отгоре знаят и го карат да занесе. Ха-ха. Надка: Но той не само на дядо ми - и на много бедни. Айтос бил така малко градче. Бедните хора на пръсти са. То повече бедни бяха хората. В.К.: Ама хората така са се подпомагали по-рано. Надка: Да. Така е било. В.К : А когато той така се оженва, той се оженил за майка ви, ходил ли е да пита Учителя? Надка: Ами къде? Той тати не се познавал още с него. Той бил 20-годишен. Мама била 18-годишна. В.К.: Сега запознаването на брат

Георги Куртев с Братството и с Учителя става след като се оженват. Надка: Ами тъй. Даже са имали дете, кака ми я имало. Той е в Сливен, като си идва, завърши фелдшерската школа и идва тука с детето. После не знам точно кога идва Учителят, не мога да си спомня как. В.К.: Вий в коя година сте родени? Надка: 1908 година. В.К.: Осма. а-а-а, защото аз се свързвам с онази снимка, която знам, с брат Георги Куртев, брат Боян Боев и кой още беше. Там го има, по време на Балканската война, значи преди това е било това нещо. Да, запознаването с Учителя. Надка: Ами рано. 1907 година баща ми приема учението на Учителя. 1907, 1906 или 1905 година. В.К.: Значи онези години. Надка: Да. Когато този сеанс е станал в Айтос, гдето ви казах, тогава се запознава В.К,: Той записвал ли си ги в тефтерче, неговите спомени? Не сте проверявали. Надка: Не съм и после ние не обичаме тъй. Той не обичаше всичко да разправя. И така премина животът ни.

В.К.: Сега казвате, след като вие посещавате 1929 и 1930 година Рилските езара, той почва, той отива там. Надка: От 1931 година до последнатата година баща ми и майка ми всяка година бяха на Рила. В.К.: Цялото Братство там почти ходеха. От Айтос. Надка: А, не, който желае, но Учителят ми каза първата година: „Защо баща ти не дойде?" И аз като му казах, той даже така малко се позамисли. Аз му писах писмо. Казвам, така и така Учителят пита за тебе. И той следната година се приготви с мама и всяка година бяха на Рила. В.К.: Той имаше ли навик да си записва, да си записва някои разговори с Учителя? Надка: Ами сигурно е имал, но аз не зная, той не обичаше да разправя. Не. Той беше много таен. Например, отива при Учителя. Има някои нареждания. Учителят казва на ръководителите: „Това само за вас." Някои събития или нещо и татко като дойде, не разказва ни на мама, ни на никого, макар и най-верния човек, на никого, изпълнява обещанието, което Учителят е помолил, да се пази тайно. В.К.: На, ти нали ми разправя даже един случай, Надка: Да. И брат Димитър Добрев, ръководител на Сливен, отива си в Сливен, среща се с една сестра, Грозданова, много добра сестра и той й разправял всичко и тя писала на сестра Габровска в Айтос, така и така Учителят казал, каквото е било. И сестрите Габровски се огорчават и мислят, че тати с мама споделят, пък тях ги пренебрегва. Пък той не е. Той, както е казал, така. Никого не признава. Той е верен пред Учителя. И Габровски отива и започва разговор. „Ние значи не сме удостоени..." Та така и в такъв дух, плачат на мама. „Какво има, що има?" - „Ами Добрев и всички ръководители, казал на Грозданова, а вие на нас нищо." Тя казала: „Аз нищо не знам." В това време тати идва. Почнали нали да плачат и тати им казал: „Добрев може да е казал, аз не мога да ви кажа. Вие сте го научили, Добрев да отговаря пред Учителя. Аз оставам верен на Учителя. Това е." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Характерен човек беше. Благодарение на неговата мъдрост, на неговия начин на живот, дисциплиниран вътре в себе си беше, затова се разви едно много хубаво Братство в Айтос. В.К : Да, той ако няма качества, той като център да ви събира. Аз като наблюдавам тези снимки и като гледам сега онази как е застанала така пред него, като войник пред генерал. Това е страхопочитание бе. То е едно вътрешно страхопочитание към Духа. Надка: Да. разбира се. В.К.: Респект. Аз като гледам, не е изкуствена поза. Това е страхопочитание, гледа го в очите. Това в София го няма. Те нямат страхопочитание към Учителя! Надка: Когато тати е бил първият път и са разговаряли с Учителя, и тогава си излял душата пред баща ми, Учителят му разказал всичко. Умъчнен бил Учителят и бил много недоволен. „Казвам им едно, те друго го вършат. Казвам им: Вземете, еди-какви места да се вземат." Отзад имаше една кръчмарница. В.К.: На Танушев. Надка: Не на Танушев, долу отзад, на Учителя зад стаичката едно ресторантче, по цели нощи пият, вдигат шум. „Вие всички сте заспали в бараките, аз зная как преживявам." Това сме чули от тати и много други работи. „Казах им да не ограждат с телове местата си, да не издигат големи къщи, да бъдат такива и такива. За нищо не ме послушаха." Цитирал там някои личности пред баща ми. Само това съм чувала. В.К.: Вие преди това споменахте за Минчо Сотиров. Те са контактували, той, Минчо Сотиров. В.К.: С баща ми големи приятели бяха. Много големи. Когато се направи градината и доста време мина. Учителят казва на тати: „Георге, ти ще бъдеш на градината. Няма да се връщаш вече в къщи. Там ще живееш, там ще посрещаш, там имаш сериозна духовна работа. Да поддържаш духа на Братството." В такъв дух. После не знам как е протекъл този разговор. И тати си беше там. Идва да се изкъпе, да се преоблече в къщи и веднага се връща. Мама си беше в къщи със сестрите ми. И един ден Минчо Сотиров отива в София и писал писмо на тати. Ако има там не знам какво да прати нещо за Учителя, да занесе. Не знам какво е било. И тати слиза до гарата, занася това и поздравява Минчо, казал на Минчо Сотиров: „Поздрави Учителя." Като отива на Изгрева и казва: Учителю, имате от брат Георги Куртев много поздрави.

- „Къде го видя?" - Много строг. Казал: „На гарата дойде." - „Аз казах ли му, че той няма да слиза в града?" - „Чакайте, Учителю, аз му писах писмо и той дойде и ето."

- Една рамка мед ли било за Учителя, не знам какво е искал. - „Е, това е друга работа." Така строг. Учителят на тати се изповядваше, когато отиваше в София при него. С каручката идваше до града за нещо много рядко. Беше останал самотен. Имаше едно семейство български цигани. Жена му беше много добра, работна, но той беше калпазанин. Пък там има градина, около дръвчетата да се разкопае, има неща да се вършат. Те си излязоха и аз му казвам: „Тате, как замръкваш в градината сам в нея, зафучава, цяла зима, ти самотен." - „Не съм самотен. Аз не съм самотен. Цялата природа, всичко около мен е с мен." В.К.: Всичко е живо. Да, това състояние на духа, докато човек се добере, е много трудна работа. Надка: Отивахме след обед така и други приятели някои отскачаха. Ама постоиш през деня, оставиш го. Зафучала тази зима. Там си остана, там. В.К.: И той в тази стаичка там. Там ли спеше, в стаичката? Надка: А, не, не. Той спеше в другата стая. Там е само за молитва. Легло няма. В.К..: Ами зимно време, когато е студено? Надка: Там горе, в нея стаичка. В.К.: И студено макар. Надка: И студено макар, там има дръвца, пали печката. Сам. Сам се грижи, да си направи попарка, да си сготви нещо. И то повече чай, сиренце, такива работи. В.К.: Защото нали нощно време отива на молитва там, в тази стаичка. Надка: В стаичката, е то е в горния етаж. Горе. Горе са стаите. В.К.: Защото през зимата е студено. Надка: Студено, не студено, в студената стая молитва прави.

В.К.: Аз съм виждал една снимка, като възрастни вече, нали брат Куртев, Минчо Сотиров и Михаил Стоицев, с бели костюми на градината, но възрастни вече. Надка: Да, да. Много хубаво работят. В.К.: Друго нещо за Минчо Сотиров да си спомняте? Надка: Не, нищо. В.К.: А за Михаил Стоицев? Надка: И за Стоицев също. Стоицев преди години Учителят му казал: „Ти след 20 години ще си заминеш." Обаче наближава въпросната година. Той бил в Айтос и по някого, по някакъв път му се казва: „Продължавам ти още десет години", казва Учителят на Стоицев. В.К.: Ама той чува или Учителят казва? Надка: Сега не знам, така съм го чула. И точно след десет години той пак си замина, брат Стоицев, точно на десетата година той си замина. Даже писа ни писмо, много искаше да дойде и след обед да отидем до градината, но не можахме. И той доживя, дойде да изпрати тати. Че не беше, тя, жена му, беше малко психично не добре, че не бе се къпал 6 месеца. Боже, гледам косата му фитили станала. Там със сестра Рада от Тополица и една Верка от село Житарово решихме да го окъпем. До кръста, той си е с килоти, сложихме го на един стол, стоплихме вода, аз му измих главата, ама коприна стана тая бяла коса, кака Рада го търка с това, изкъпахме го, надолу вече той или някой брат ли влезе, помогнаха му. Ох, че се радваше, какъвто беше: „Мили дечица, мили душички, стоварихте един товар от гърба ми." Хубави спомени имаме оттам с много братя. В.К.: Споменахте преди това за Димитър Добрев. Нещо да си спомняте? Надка: Ами нищо. Той беше добър работник, В.К.: Сега вие. Тук виждам една снимка, нали, с тези приятели, които са се събрали. Вие контактувахте ли често? Какви срещи правехте помежду си? Надка: Ами ние него ден случайно отиваме с една каруца и кон, нямаше рейсове, с тази, една сестра и с дядо Иван, върви, внучката му и аз. Отиваме, дядо им отива на баните да се изкъпе и тъй случайно срещнахме сестра Енчева, Наско, Николай, Атанас Николов, дето е есперантистът, Митко, негов приятел. И викат: „Елате при нас, елате." И там в гората седнахме и хранихме се, и решихме да направим снимки. И си направихме. В ,К.: Това към коя година е? Надка: Ами не мога да си спомня. В.К.: Сега контактувахте ли? Надка: Кой ли го е писал това? В.К.: Не, това аз съм го писал в Бургас - тъмната рокля - Надя Куртева. Аз съм го писал. Сега вие контактувахте ли с околните Братства с Айтос? Надка: О, разбира се. В.К.: Обикновено къде се срещахте? Ходехте ли в Сливен, в Бургас? Надка: А, ние всеки поотделно, но повече, защото гостите идваха у дома, ние имахме по-голяма връзка с приятелите. Те ни идваха. Като дойдат, поканват там нашите приятели и се съберем, и си общуваме, пеем песни. Дам за вечеря по един чай или нещо.

Веднъж Пенка Кънева, имаше една сестра тя завърши педагогика, редовна учителка беше, но се пенсионира и поиска да дойде у дома. Пък Добри, като вижда една кола, турци карат тикви. Излязъл и рекъл: „Ти продаваш ли ги тия тикви?" -„Продавам ги." - „Дай на мене остена, върви ще ги носим у дома," И ги стоварихме една кола тикви у дома - бели, хубави. Така и тоз брат Васил, имахме там един наш брат, на Бонка баща й. Идва и вика: „Наде, хайде." В.К.: А той е брат Васил, да. Надка: Да, брат Васил. „Дай да отворим някоя тиква да сварим, че довечера да се посъберем тука у вас." - „Хайде бе, бай Василе, веднага." Сложих в една тава и Пенка у дома. И в една голяма тенджера сварихме две. Дворът ни беше ограден. Туй една комедия е това. И изнесохме тиквите навън да изстиват, врели значи, после счукала съм орехи с пудра захар в чинийки на всички, така масите са сложени, отиваме да видим тиквите. Пенка излиза и вика: „Наде, ела, моля ти се, да видиш." На съседа три магарета. Двете магарета захванали да ядат едната тиква, пък третото магаре на тази страна в тенджерата и си пъхнали главите в тиквите, в тавата. И аз като отидох, като видях викам: „Оле Боже, какво става." И като се обръщам, гледам - другото магаре в тенджерата. Грабнах един кол и хукнах да го гоня. В.К.: Ами нали огънят там не гори ли? Надка: Няма огън, те, тиквите са в тенджерата ми, нали са сложени да изстиват. В.К.: Ха-ха-ха. Ядат варени тикви. Надка: Вземах аз една пръчка и ги изгоних. Викам: „Пенке, трябва да я хвърлим." - „Как, вика, ще я хвърлим? То е магаре, муцуните на магарето, вика, са чисти. Магаре пие само бистра и чиста вода, докато овцата може да пие мътно." Избухнах в смях. И направихме така, с чистите муцуни, взехме тавите и дойдоха всички. Викат: „Их, че хубава тиква." И наистина много хубава, като локум тъй хубава тиква. Ах, че хубава тиква, ах, че хубаво е приготвена. Наистина хубава, и сладка, и хубава. Направена много хубаво. Аз вече, като вземат много да хвалят, ставам от масата, влизам в стаичката да се смея, И Пенка вика: „Разбирам те, че гледаш да не избухнем." Като свършиха яденето, викат: „У, Наде, много хубава тиква." Пенка вика: „То има причини." Ха-ха-ха. Аз я погледнах. Тя ми смига и вика: „Остави ме сега аз да кажа стойността на хубавата тиква. " И те: „Кажи, кажи, Пенке, не слушай Надито, кажи!"

- „Пенке, моля ти се, няма да кажа" - „Кажи бе, моля ти се." И тя разправя и за слушам. Пък той и Добри дойде късно, че и той не разбра, даже и на него не бяхме казали. И като взехме да разправяме и те викат:" А, муцунката на магарето е чисто, те там са чисти." Обрахме всичко, наистина обрахме го така, ама бяха големи тиквите и големи тави, голяма тенджера, имаше за три магарета и остана даже. Такива спомени. У дома винаги беше приятно.

Надка: Учителят е на гости у дома и кака Еленка, сестра Еленка Цочева идва, знае, че Учителят е на гости. Казала: „Бай Георги, може ли, моят брат е много болен, може ли да дойдеш с Учителя до нас?" Без да каже, не, после казала: „Бай Георге, каня ви да дойдете с Учителя до нас." И тати казал: „Учителю, сестра Еленка ни покани да отидем в тях." - „Добре - казал - ще отидем." И отиват. И като отиват, виждат в двора на едно платченце един тежко болен лежи на слънце. Учителят казал: „Георге, те за този ме викат." Влизат горе, запознават се и се заприказвали. Те казват: „Учителю - майката и дъщерята, и бащата - синът ми така и така, много болен от туберкулоза." Учителят казал: „Чортлен, нали има тука Чортленска вода?"

- „Има." - „Четиридесет дни ще ходи сутрин сам." Пък той едвам върви. Сам ще отива на чешмата и ще пие по едно кафяна чашка вода. Четиридесет дни. Отива, подобрява се, живя 70-80 години, в Пазарджик се ожени там. В.К.: Всеки ден той отивал, значи. Надка: Всеки ден, четиридесет дни подред и пиел по една чашка вода. Сега, дали е пиел повече, но това съм чула от баща си. В.К.: Ами за Чортлен, дето пращали на Учителя вода, че дето бай Георги помолил някого... Надка: А, да. Не го е помолил, но той сам пожелал. Учителят с тати говорили и Учителят питал, винаги се интересуваше, тя беше много хубава вода, и тати казал: Учителю, ще ви изпращаме всеки месец по 20 литра ли, не знам, но голяма, голяма дамаджана, с мама я носят с кобилица, сутрин са отивали от два часа през нощта на чешмата, защото бавно тече, да я напълнят. И тати си я праща години наред в София. Брат Слави, на Велчо брат му, дето казах, много добър брат, идва и казва: „Бай Георги, и аз искам един път да пратя от мое име на Учителя вода." И изпраща го тати, сега как да откаже. В.К.: Слави, кой беше това? Надка: Слав Милевски. И тати не може да откаже. Казал: „Добре, Славе, пълни ти." Получава Учителят водата и вика Верка. Казва: „Ще кажеш на баща си, че аз само от него приемам вода." А той го домързяло да чака и я донапълнил с обикновена вода. Разбрал, че голяма грешка, повече на никого не даваше. Той си пращаше водата, докато Учителят беше. Едната дамаджана отива, другата се връща. Две дамаджани така пътуваха постоянно. Та така. В.К.: Сега миналия път вие ми разказахте за онази хубава опитност с носенето на вода. Сега ето аз намерих тука една снимка от онези години. Надка: 1929 година или 1930 година беше това. На Рила. Учителят беше там и братя, ето Жорж, Георги Радев, ето го и Учителят, каза им с пръст да повдигнат камъка. Но дали го повдигнаха, дали не? В.К.: Нали това е някакъв камък, на който впоследствие слагат стрелката север - юг, слагат, да. Надка: Те впоследствие слагат. Много години ме нямаше. В.К.: Слагат една стрелка север-юг. Надка: Може, но там бях, когато Учителят говореше за този камък на приятели. Този единият е Борис. В.К.: Какво точно е говорил? Надка: Каза, че тука този камък, който седи, да се съберат, да се съсредоточат, с пръст да повдигнат камъка, моля ти се, силата си да опитат с него. А той беше скала-камък. Този заслон го нямаше, когато аз бях там.

Надка: След като си замине човек, много е важно до 40-тия ден да се правят молитви, за да може душата да се ориентира. Псалмите от 1 до последния трябва да се четат. Всеки ден, малко по-малко, на глас. Да се четат всеки ден псалмите от първия до последния Всеки ден. Още първата вечер на починалия пак трябва някой да прочете в къщи 40-ти псалом. Тати четеше 27 и 63. Четат се и други молитви на заминалите. В.К.: Какво е отношението на Учителя към заминалите? Надка: Ще ви кажа. Ние още не сме били родени даже, мама е била бременна с нас, когато Учителят е идвал у дома. А къщата ни беше двуетажна. Винаги втори етаж е взимал баща ми и тогава градът бил много малък. В Айтос под наем сме живели и както е нашият балкон, пред балкона гробищата, малки гробища така, градът е бил много малък и черквата близко. Задушница било и идват много хора, нали на задушницата, при своите гробове. Станал Учителят и казал: „Дайте по един стол да седнем тук, на балкона." Сядат и наблюдават как хората ходят. Тати казал: „Учителю, вие какво ще кажете, нужно ли е да се ходи на гробищата, на гробовете?" - „Да", казва, тогава е казал така, това преди много години. Аз съм вече 77-годишна, а ме е нямало на света, когато Учителят го е казал. И казва: „Да, защото ето там в еди-кой си гроб никой не отива, а той е вързан там в гроба и хубаво е там свещеник да ходи и прави молитви за утешение на душата." В.К.: М-м-м. значи е хубаво да се молим за заминалите. Но все пак на гроба на Учителя защо се ходи? Надка: Не ходите ли вие? В.К.: Рядко. Надка: Аз ходих сега. В.К.: Защото пък някои ми казват: „Учителят не е там. Няма защо да се ходи." Надка: То всеки... От уважение към тленните, не става въпрос за Учителя. В.К.: Защото твърдят, че Учителят веднага се дематериализирал. Надка: Да, това се говори, ние бяхме даже на погребението и още същата вечер се коментира, а ние чак сутринта рано след погребението, първата нощ, Добри и аз бяхме у Георги Йорданов на гости, той не беше още женен със Станка и отидохме на гроба и Гради ни приказва или други приказваха така за Учителя. Ние бяхме там, когато се пусна тази мълва за рухването на гроба, щото то беше много народ. Тати беше, носеха тялото на Учителя, ковчега, ръководителите, то беше тържествено. Снегът на парцали вали, ето. В.К.: Аз ти казвам, толкова хора съм чувал да говорят, колкото да е написано. Но ето, както ти го разрави сега, за погребението. Аз си представям сега зимата. Никой не ми е казвал, че в това време е валяло сняг. Надка: Снегът валеше. В.К.: Само, че е било зима със сняг дълбок. Надка: Наредени по двама, по двама, в колона, където се изграеше колелото на Паневритмията там, там се обиколи и се отиде до мястото. И при това, даже тати знае и е казвал, че са се подписали всички ръководители. В.К.: Къде? Надка: На една стъкленица го слагат в това, в гроба. Борис може да го обясни. Вътре при ковчега на Учителя е сложено това нещо. В.К.: Какво представлява то? Надка: Ами аз не мога да ви кажа сега, не мога. В.К.: Някой ден. Надка: В стъклено шише сложиха пергамент, аз не го видях. В.К.: Вътре поставен някакъв документ, по-

специално какво точно? Надка: Брат Борис може да знае и които са били ръководителите, брат Боев, тия, ония, които тогава на времето знаеха. Но това нещо мисля зная, че тъкмо слагат ковчега вече и ще заравят пръстта, срутва се пръст, значи. От баща ми съм го чула, като се изсипва някой път пръст върху ковчега. А Гради го изопачава това нещо. В.К.: Гради го обяснява така, че всички хвърляли на ковчега към краката, а не хвърляли към главата и се получил наклон някакъв. Надка: Не, не, това са негови тълкувания. В.К.: Най-напред, нали не се хвърля пръст върху гроба, бе? Нали след това казваме: „Излез от тялото си" и не трябва да се хвърля пръст на гроба. Мен са ми казвали това нещо. Надка: На Учителя никой не е

казвал това. Той е Учител и сам си е излязъл от тялото. В.К.: Нали всички хвърлят пръст. Надка: Ама хвърляме, но при Учителя не е бил такъв случаят.

В.К.: После един случай, за небесния хор ще разкажете. То в Айтос е било. Надка: В Айтос, в Айтос, нали в Айтос сме си живели. Ние още не сме били родени тогава. Да. И веднъж, понеже тати много се молеше, искате да ви кажа нещо за неговия живот, много се молеше, той ставаше всяка вечер в 12 часа и като вземе да се моли, така се е молил, по два-три часа и минавайки всяка нощ в 12 часа ше стане и после два-три часа ще спи, пет часа е пак на молитва. Една заран, Иринка ми разправя, ние отивахме някога така на градината вечер, поседяваме, тя знае, при тях, отиваме горе и влизаме пак в стаичката, правим си молитва всички. И една случка такава, Иринка го разправя, станала сред нощ и чувам аз, каза, чувам в стаичката на брат Георги свети и цял хор от песни при него. И помислих, че вие от Айтос сте дошли и не сте ни се обадили и влизате при него на молитва и ни става мъчно, защо, че не сте ни извикали. Заранта, като ставам, казвам: Бай Георге, ти снощи имаше гости. Така ли? Тати все едно, че не знае. Ами чух като се пеят, каза, там песни духовни във време на молитва, на твоята молитва. В.К.: Колко часа е било това? Надка: Ами след 12 часа. Точно в колко часа тя е излязла, не знам. Казала, нали, сигурно Добриви, Велчови са дошли и не ни се обадиха. А пеели. Толкова хубаво се чуваше у нас. Ами ти чу ли ги, къзъм? - Чух ги. - Е, много хубаво. И заранта го казала тя. След туй, след някои ден се разбира що е било. Повече нищо не й казал тати. След някой ден се срещаме. Тя идва в Айтос. Казва: ..Наде, аз съм ти сърдита." - „Защо?" -" Да дойдете ида не ми обадите." - „Кога, викам, бе?"

- „Еди коя нощ, дошли сте, каза, аз чух като пейте, пък на мен не се обадихте." А, рекох, отдругаде е бил тоз хор, ние не сме били." В.К.: Не е бил от земята. Ха-ха-ха. Тя не разбрала, обаче чула. Надка: Чула. да. В.К." Значи, тя е слухар. Надка: Чула, ама излязла навън от себе си и гледа в стаичката свети и се чува песен. В.К.: Чула хора. Сега, думата, дума отваря. Сега бабата и лелята на Марийка Малашлиева, тази, която беше на Изгрева, са чували, сутрин са чували русалките като пеели и отивали в Търговище към гората или там някъде. Щото те накрая са живеели. Надка: Чудно хубав живот беше.

В.К.: Как се е казвала майката на Надка /Боева/? Надка: Цветана, Той й казва Учителят - Цветанка. И когато идва 20 година, тя беше там на Минералните бани. Учителят казал: „Георге, заведи ме да видя Цветанка." Учителят желаел и завеждат го там тогава да се срещне с нея. И когато кака ми си замина 1923 година в Айтос, мамини телеграфирали в Търново, че си е заминала Цветанка и тати се качил горе да съобщи, че сестра ми си замина и сестрите ми двете /в това време Георги Куртев е на събор в Търново/ и те бяха с мамини на събор, ние сме само в Айтос: Вера, аз и Любка. И пратих моя братовчед да изпрати на тати телеграма. Тати се качил горе. Учителят още като го видял, казал: „За Цветанка ли идваш да ми съобщиш?" Тати държал телеграмата в ръцете си. В.К.: Щастлива душа. Надка: Учителят казва: „Сестра Бела с дъщерите си ще си отиде, ти няма да ходиш." Тати бе, нали отива да му съобщи и Учителят казал: „Сестра Бела и двете дъщери, тези

- Дора и Донка ще си отидат за погребението , а ти, брат Георге, няма да си отиваш и ще останеш за събора." В.К.: А какво стана на събора в Търново 1925 година?

Надка: Аз имам две сестри, Дора и Донка, и двете са на събор с майка ми и баща ми. Когато си заминава Цветанка, ние пратихме телеграма, че тя си почина. Оставиха я болна и заминаха на събора. И тя като си почина, ний пратихме телеграма. В Айтос бяхме: Вера, аз и Любка, аз бях на 17 години. И тати отива горе при Учителя и казва: „Дъщеря ми, Цветанка." Но още като го вижда, Учителят казва: „За Цветанка ли дойде да ми съобщиш?" - „Да, да." И млъкнал. И Учителят казал: „Георге, ти няма да си отидеш. Сестра Бела с двете си дъщери ще отиде за погребението, а ти ще останеш на събора." В.К.: Това в Търново. Надка: На 28 август, 1925 година съборът е в Търново. В К.: Извинявам се много, но аз се връщам отново на този случай, когато Учителят е сложил ръката си върху главата на Цветанка и в това време тя е говорила, нали. Надка: Тя през цялото време говори, а баща ми вижда нейния израз и записва. Учителят предварително е казал: „Ние с Цветанка сега ще си направим една разходка. В.К.: Много е интересно. Надка: Но тя после, по-големичка като е била, във време на войните, нашите приятели тогава с такава вяра се събуждат от простичкия живот и нямало е така столове, маси да седнат, ами на земята са коленичили. Вечер като започнат да се молят, при залез слънце него време почват молитвата цяла нощ, изгрява слъцето, те тогава се разотиват. Такива верни са нашите, много голям подвиг е имало. В.К.: И след това отиват да работят. Надка: И след това отиват направо на работа. Баща ми беше чиновник. В.К.: Но те са се давали сили, защото тя. молитвата, извисява душите. Надка: И тогава кака ни Цветанка, тя е там и понеже ясновидство е имала, казва: „Тате!" - „Какво, моето момиче?" - „Ами видях еди-кой си, главата му отхвъркна." След няколко време виждат, че това е вярно. В X.: Това кой е бил? Надка: Кака ми Цветанка. Нали тогава войни е имало. Да речем, между две държави. На един от царете вижда, че главата му се отрязва. И пада. Вижда такова. Тя не знае. Просто казва една картина. След няколко време този пострадва и другия, съобщават вестниците. Такива много случаи има. Много случаи. В.К.: Тя е била една душа, която е имала нещо малко да си оправя, кармично, слязла е долу и веднага Учителят си я взема горе. Надка: 28-годишна си отива. Но 28-годишна си оправя пътя и си отива. В.К.: За малко е дошла тука, да подпомогне нещо за Учителя или за вас нещо. Надка: Възможно. В.К.; Много интересно. Но важното е, че ето брат Георги какъв антураж му дават от деца, нали, идват от Невидимия свят, какви души. Надка: Ами вижте, ние останахме без образование, всички бяхме с талант, със заложби. Пеене. Аз пеех, пишех стихове като малка, като ученичка, но тати не ни даваше светски песни да пеем в къщи. Страхуваше се, ако завършим, да не се увлечем по света. За него беше свещено Делото Божие. Да бъдем верни ученици на това. В.К.: Абсолютно прав е бил. Надка: Вий завършихте един духовен университет, каза, да не ви тежи. И до края само това. Защото аз много хубаво рецитирах, после влезнах в братския живот. Когато на градината се събираха. Идваха от София, от цяла България, аз 40 деца наши ги занимавах с песни, два класа с песните, хорче, там, на балкона. Народ идваха. Идваха светски хора. Любка Габровска, Надка, Христо, имаше един ветеринаран лекар, той си замина. Стана. Те идваха на градината, рецитираха и пееха. Пеехме и аз от малка им свирех малко на цигулка. И поисках от нашите приятели една песничка, „Край брега брезичката растеше" за Любка, ще става брезицата, първия кръг момиченца, вторият - момченца, направих им това, че листенца от зелени книги, люли, люли, едните на една страна, другите на друга, все едно че са листенца на брезицата и вятърът развява тези листенца. Туй по вътрешен път. Чувствах един жар духовен, за оня, гдето Учителят говори. Аз чувствах това в себе си и след туй „Ангелът на Доброто" - една пиеска. Сега се чудя как съм ги подготвяла. И то доста деца, с крилца, ангелчета и т.н. И идваха и от света хора, от града. Нашите от Братството бяха един голям авторитет, благодарение на живота и делата на баща ми и така много хубава и даже на времето рецитирах едно стихотворение - „Проклятието на съвета" - много хубаво, духовно стихотворение, забравих го от кого беше и тъй искам да си го спомня, да го намеря и да го дам на Серафим да го рецитира.

Искам да кажа имах такива заложби, даже в училището в Айтос се научили за тази моя дейност на градината и казали. Видяла една от учителките. Та тогава бях съвсем друго нещо. Никой не вярваше, че аз нямам средно образование, между нашите така. В.К.: Но и аз сега се учудвам. Как, без средно образование ли си? Надка: Да. Само седми клас по новому, а трети по старому - това бе прогимназия. В.К.: Виж какво, колко много си работила, че не се чувства изобщо. Надка:Тогава един брат от Бургас - Щерев, той беше лекар и сестра Щерева, мъж и жена, имаха къща в Бургас. След като рецитирах, занимавах децата, още момиче си бях и тя: „Бай Георги, дай ми Надито, дай ми я бе, имаш много деца, такива заложби, ние ще й дадем образование, пак е твоя." - „А, не давам." Та казваше: „Деца, не бойте се - казва. - Вие вземахте участие в Делото Божие. Аз без вас не можех." Щото всеки ден в нашата къща идваха по 30 души хора. Туй трябва да ги посрещнеш, да ги изпратиш, да поддържаш чистота, ред и т.н. А горе 4 стаи и долу - голяма маза и стая. То искаше да я поддържаш и за посрещане и за изпращане. Та за туй сме тъй всичките сестри, които сме били на баща ми. С голяма преданост сме останали, това като наследство, благодарение на него. Можахме да удържим - гледане на Делото Божие. Такива работи. Та учителка една среща баща ми: „Бай Георге, Надито нека да дойде, ще й плащаме там нещо, да даде също това, да образува такава трупичка в училище, да ги занимавам така."

После бях така на нашия клас, в училището на моите деца, отговорничка в родителско-учителския комитет. Аз бях член. Избраха ме. И веднъж там, пак с учителката, класна наставница на класа на моите деца ходим на обиколка на децата. И една учителка, завеждащ помощник-директор ходи с пръчка, бие един ученик, не може да го примири и разваля реда на целия клас. И като ме избраха, аз трябваше да ходя, да обикалям на нашия клас децата. Отивам, това едно дете, тъй шапката му се върти, имаше едни гугли се плетяха, че с тука така и то си мести това и размирица в междучасието, между чиновете, това, онова. Аз четох за този, Макаренко там, как той най-големите хулигани че ги направил инженери, лекари и т.н., как ги е възпитавал. И отивам в училище, класната наставница, учителите ми бяха много близки и те ми се оплакват: този, вашият клас така, така, така. Рекох: „Чакайте. Та това е на Живко класът. Как може такова нещо, как може вие така да мислите? Вие не сте ли чели за Макаренко, от разбойници направи лекари, инженери." - „На Николай еди-кой си..." Аз отивам в къщи. Бащата болен, майката там, събрала жени, предат си, приказват си. Николай го няма, да седне, да пише, да учи. Казвам: „Къде е Николай, ученикът?" - „А, играй с децата." Викам: „Как играй? Научи ли, написа ли си за утре?" - тихо, кротко. Тя каза: „Те, учителите го ругаят, те учителите..." - „Не е вярно", казвам. „От твоя син може да стане много нещо. Ти няма да се събираш във време, когато Николай има да учи - със съседките си да плетете, но ще му създадеш условия да седнете при него, да го подпомогнеш да си пише, да си учи. Каж.и на Николай, аз утре ще дойда, ще му поговоря." На другия ден отивам пак у тях. Казвам: „Николай, ти си добро момче, в тебе има бъдеще, какво ще направиш без образование, поне седми клас да изкараш. Може един тракторист да станеш, щото друга възможност не виждам. Там ще си създадеш бъдеще." В такъв дух му говорих. И казвам: „Защо с тез мръсни дрехи го пращаш на училище?" В такъв дух. „Защо не му оплетеш една хубава шапка?"; „Николай, ти можеш да бъдеш един много добър ученик, обаче не знам защо, но сега, рекох, те моля, когато при другарчетата си седнаш и те мушкат, ти ще им даваш по един лакет, без да се обърнеш и ще внимаваш, ще изслушваш учителите си, ще започнеш да учиш." Пратих сина си, Живко, по руски, по някои предмети да му предава в прогимназията, да му помага. И той по математика Живко така направи много нещо. Той започна да учи. Казах на класната им учителка, когато види в него едно промяна, да го импулсира, а не да го унищожи. Каквато оценка заслужава, такава ще му сложи. Той излиза по математика. Тя беше класна наставница, много ни беше близка. „Ний, учителите, не можем да се оправим, нека да видим какво ще излезе." Изпитват го по математика, пише му пет тя. Таз, която беше заместник-директорката, отивам, каза в класа: „Николай, искам, ти в междучасието няма да позволяваш да се скача, да се вдига прах, ще отваряте прозореца и ти си, който ще въвеждаш реда." Тодора Тошева, учителката, каза: „Наде, като отивам в класа, Николай кротък, всички взели книжките си, четат си. В междучасието няма едно нарушение." И така, така се създаде и той се издигна, послушен, възпитан. Майката му прати при Добри да му ушият един костюм, червените тези пионерки да му купи, да му оглади, да му я слага "Шапката ще я махаш. В клас не се седи с шапка. " Той ме послуша много и после знаеш как ме уважаваше. „Лельо Наде, ти ме направи човек." После мина няколко години, той заболя от някакъв ревматизъм, но 7-ми клас изкара и след това взема някаква професия и си създаде семейство и т.н. Тъй, такива имах импулси. В.К.: Да, възпитателка си добра. Надка: Да, после имах с класната наставница на Румито, пак бях в родителския комитет. Тя се учудваше. Ама такива идеи ми течаха, аз се чудех, така просто едно след друго. Кореспондирах си с Мария и Борис през тях години и те казваха, че такива чудни писма им пиша

Надка: Викахме лекар, наш, защото мъжът ми, Добри, заболя от безсъние, имахме домашен лекар, В.К.: Ама той не може да спи от болестта. Надка: Просто заболя от безсъние. В.К.: А, от безсъние. Надка: От безсъние и от ден на ден се топи, топи, не може да спи ден и нощ. Баща ми се прибра от градината в къщи, у тях Пък ние в същия двор сме направили наша къща. И една вечер Добри казва: „Наде, отивам си, не може повече." Лекар викахме, ще изпратите децата при баба им, у свекърва ни. Врати, прозорци са затворени. В.К.: Лекарство даде ли му? Надка: Даде нещо, но нищо не му помага. Един часа в полунощ беше, когато Добри каза: „Наде, аз си отивам." В.К.: Ама и ти не спиш край него. Надка: Ами как ще спя при него. Отидох, чукнах там на баща ми на прозореца. Казвам: „Тате, ела, Добри е много зле." Той дойде. Повикахме Велчови, Вълкови и аз, и тати. В.К.: Вълкови кои са? Надка: Наши братя, които живеят много близо. И започнахме молитва. Както се молим, аз изведнъж никой нито съм чула, нито знам нещо, изведнъж запявам: „Идват дни на радост за ония, които служат Богу." Изпяхме я три пъти. Добри чува, като запяхме. В.К. Тази песен от Учителя ли е? Надка: Не, просто във време на молитва започнах да пея. Аз не усетих как я започнах даже. Добри чува молитвата. Тати водеше молитвата. И аз изведнъж запявам тази песен и досега не мога да си отговоря как стана това. В.К.: Ама вие при Добри ли се молите? Надка: В стаята на Добри. В.К.: И по време на молитва ти запяваш. Надка: „Чух ви като запяхте и веднага заспах, и кога сте си отишли гостите и кога сте се прибрали не разбрах." -разказваше Добри. Тати си излезе и аз тогава си легнах. На другия ден Добри на обед се събуди. Цяла нощ е спал и целия предиобед. Баща ми към три часа станал през нощта до прозореца и лекичко го поглежда, а той е вече спал. В.К.: Но той е бил в молитва. Надка: Той в молитва е бил. На обед тати идва, Добри стана: „Дай ми панталона", иска да отива на работа. Тати дойде. Няма, олум, каза, няма да отидеш, ще си починеш. Ще отидеш на работа. Наде, свари по едно кафе, каза, да се почерпим и това. И по този начин Добри оздравя. Вижда го доктор и казва: „Добри, какво стана?" Вижда го там в работилницата. Казва: „Ами мина ми." - „Как ти мина, бе, как ти мина? Аз завчера идвах." - „Ами мина ми, на. Нали имаме доктор в къщи." И така. В.К.: Аз винаги съм си задавал въпроса именно понеже заговорихме за безсънието. Учителят казва: „Когато един човек е болен, той трябва непрекъснато да се моли, даже и нощем, да не спи, а да се моли." Това съм го срещал. Надка: Това неговото беше болезнено състояние. В.К.: Той колко беше голям тогава? Надка: Ами женен, имахме вече Румито. В.К.: Ах, това са вече големи кахъри, само че баща ти беше жив още. Надка: Ами баща ми беше жив. 1961 година си замина. Да, Живко, синът ми, 1952 година си замина а преди това е било това. На децата ми бяха 7 години разликата, Живко беше ученик и Румито беше вече родена. Не помня кои години бяха. Една хубава опитност от молитвата, резултат от една чиста, искрена молитва. Ние много такива опитности имаме.

Един брат, наш съсед, заболя от бронхо-пневмония, ама двойна и пълзяща. Вика баща ми, пак този доктор Хаджи Петров, този брат беше много добър. Предан и верен на братството. Като дойде неделя, с каручката къде каквото трябва за Братството, той беше готов. Заболя и много тежко болен. Баща ми извика д-р Хаджи Петров пак да го прегледа. Идва той няколко дни, обаче нея вечер много зле и му казва, дай да му сложим една инжекция. Бай Слави си отива, но тази вечер по-леко, казва, да си почине. Тати дойде у нас и вика: „Наде, хайде да се съберем пак Добри, Велчо и Вълкови, сина му и жена му, за Слава Божия нека да направим една молитва." Влязохме, тати каза:.,,Наде, ти ще водиш молитвата." Аз се изненадах, как може аз. „Ти ще водиш молитвата." Както и да е, Господ ме научи и аз поведох молитвата и в това време ама както се молехме, ама такава атмосфера се създаде, такова нещо. Те останаха паметни за мене. Това са едни моменти, които ме вдъхновяват, когато си спомня тези моменти. Пак така както лежеше, ние вече привършваме песента и той, бай Слави, се поотърси, поотърси, седна и каза: „Бай Георги, ако аз оздравея, първо на Божията работа и после, казва, моята," И така изпълни обещанието си и живя много, много години - 80 години живя. Молитвата е много велико нещо, но много е важно, не с всекиго можеш да водиш молитва. Сега имаме там една група ние, работим много хубаво и много хубави моменти преживяваме. Аз затуй не ми се седи тук, в София. Румито вика: „Мамо, на тръни седиш." Рекох: „Руми, липсва ми моят живот. Вашият живот, това е за мене угнетение. Не мога." Виждам я, ние с нея влизаме в стаята, тя си има Библия, има си „Цветните лъчи", има си „Петимата братя", беседата много й харесала и си я чете, особено беседата „Малкият стрък", наизуст вече я знае. И молитвите, едно тефтерче от баща ми, формули, наряди, които Учителят е дал сутрин като станеш, като се събудиш, какво чувствуваш, така известни размишления пак той все си е записвал, тоз час това, тоз час това. Вика: Чета ги всички, каза, мамо. Тя не обича да парадира. Когато даже Добри беше още жив, при някое изпитание като се намира: „Сашо, Руми, хайде да направим една молитва. Дай да отворим по три стиха от Библията." И си ги отбелязват и като отидем, ще каже на Добри: „Татко, сега при такъв момент имахме такова изпитание, това ни се падна, хайде, разтълкувай ни го." Както може вече, Господ го научи и им обясняваше вече някои неща. Та оттогава тя си има нещо така, и оня ден просто каза, ама тъй, с такова възмущение говореше. Това без цигулките на Учителя, това, пианото на Учителя, това са ценности, трябва да седят за бъдещото поколение. Ей такива работи говори Сашо. Той не може да го измисли това, толкова години ходи къде ли не, та сега ли да го измисли. Преминахме хубав живот

Надка: Койна, не знам колко годишна беше, като почина мьжът й. Убит бе на Драва мъжът й, по време на войната 1944/1945 година. И след това тя се връща, след една година, в семейството на баща си. Те са богати хора и брат й иска да я убие, защото я кара да се ожени, да излезе оттам, от къщата им. Материалисти са такива. А тя казва: „Аз вече ще посветя живота си на Бога." И крий от мене тя. Бай Георги, пък той ходил там в селото, чувал е за нея, срещнал се с нея, тя научила за мен дойде и аз я заведох при баща си. И там тя бягаше при него, отиваше от време на време, стоеше с месеци, за да избягва. Брат й я чака, баща й и майка й също, търсиха я, а тя е заключена горе, искаха да я съсичат с брадвата. Криеше се и тати я подвизаваше, понеже тя казваше: „Аз не искам да се женя, искам да дойда да си продължа живота. Не ми трябва повече другар " И тати й казва; „Много хубаво, моето момиче, идвай тука като те плаши брат ти, като ги няма, идвай тука лятно време." Пък тя се поразболя от тревоги и т.н. И тати много години, около десет години и повече, тя като се съберем, тя ще ни разправи по-нататък някои неща, как тя се подвизава. И казва: „Тоз дойде, това говори, оня дойде, това. Оттук влиза -оттук излиза. Аз знам бай Георги какво ми говори и как ми спаси живота и как усили и спаси вярата ми." В.К.: Тя е жива още. Надка: Тя е жива, Койна. В.К.: А, това Койнито ли? А-а-а. Надка: И тя нея вечер, когато тати вече ни повиква, казва, тя пуска шеги, тъй, нали я знаеш. В.К.: Да, тя е шегаджийка. Тати каза: „Койне, свърши времето на шегите." Защото той нея вечер си замина. Пък ний нея вечер, като отиваме, неделя вечер беше, като отиваме с Добри, защото той е на работа, Румито ученичка в 11 клас, аз не можех цял ден, не можем да бъдем там, но всяка вечер сме там. Баща ми седнал, измил си ръцете, дават му там сестрите да си измие ръцете, да седне на трапезата. И сме направили кюфтенца от картофи и хапва, и една стомничка имаше, като дойда с чучурка, и си пиеше от нея вода. И ний сварихме и вика: „Ей, много хубаво, дойдохте ли пак всички? Добри, кажи какво има, кажи из политиката." И Добри не знам какво му каза и той пак му отговори нещо и братя, сестри, седим там около него. По едно време той казва: „Излезте всички навън. Само Надито и Добри ще останат при мене." В салона са всички. Брат Иван Бойчев беше ръководител на бургаското Братство. Каза: „Бай Георге, може ли при теб да дойдем?" Щото тати вече си отива. Изведнъж той почувства, че вече ще си отива и казва: „Можем ли да бъдем при тебе, бай Георге, ти си болен, така, искаме братята да бъдем с теб. " Пък Салонът пълен с приятели. Тъй каза: „В молитвената стаичка влезте, като искате молитва да правите. Само Надито и Добри ще останат при мене." И каза: „Наде, хайде, казъм, ти ще водиш молитвата, но няма да се молиш да остана аз на земята, защото мойто време дойде. " И се молихме така, как да не се молим за баща ми, да си остане, как да кажа :"Господи, приеми го!" И сълзите ни текат и той каза: „Достатъчно." Вече приключихме ний с това нещо, каза достатъчно. Той разбра моето състояние и се обърна, както е леглото така беше от тази страна, обърна се и каза: „Господи, казах Свещените думи на сестричката, казах ги вече." Това беше за Койнито. Той вече 15 години работи върху нея и затвърди вярата й в Него, защото тя премина през големи изпитания и след туй бях аз и Добри само. Той каза: „Добри, въздух, отвори прозореца. Въздух, въздух." И се обърна така. И аз в това време вече на мен взе да ми става лошо, като виждам раздялата и излизам вънка в Салона. Всички спят. Излизам, вземам си една-две глътки вода, пак се върнах оттам и най-после казвам: Добри. Сестра ми Донка беше там и пак иска тя да си остане. Казвам: „Доне, на татко е сериозно положението." И аз си влизам, добре, но взех да хълцам вече така. Тати каза: „Надито да излезе." В.К.: Той не ще да се тревожиш. Надка: Той не иска аз да се вълнувам и да се тревожа, Тогава излязох. И аз слязох чак долу в кухнята, нали знаеш, на градината и плача с глас вече. Донито и брат Слави, на Иринка баща й влязоха. Другите отвън, всичко се моли и тати казва: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми." В.К.: Нали мога да го запиша това? Надка: Може, разбира се. Тя, Марийка го записа по-рано. Аз й го разправях веднъж. Ето така се укрепи вярата на Койна. Така замина той за отвъдния свят. А Койнито каза: „Благодаря ти, Боже, че видях един праведник на земята. Видях го как си заминава."

Надка: Разхожда се с жена си покрай морето Пеню Киров и вижда един бедняк, който го спира за нещо. В.К.: Извинявам се, но имали го някъде описано това заминаване на брат Пеню Киров? Надка: Ами това не знам, но знам, че Пеню Киров - целият материал Минчо Сотиров го имаше, който го даде на... В.К.: Георги Събев има ли го? Надка: Не, Минчо Сотиров го даде на Кралю Кралев и Кралю каквото вземе, нищо не можеш да вземеш от него. Той малко е такъв. В.К.: Минчо е бил ръководител на Братството в Бургас. Това е причината. Дава материала си на приемника. Надка; Дано да е за добро. В.К.: Добро или зло-това е засега. Надка: Искам да кажа, че материалите на брат Пеню само аз имах, но е дадено някъде. Едното в тати бе останало, където Учителят води духовни разговори с брат Пеню. Защото брат Пеню е един ясновидец. Брат Пеню е имал големи връзки с небето, реални. И с тати е идвал на дадени наряди. Брат Пеню и тати, там са ходили на „Трите братя". Всяка вечер брат Пеню надвечер идва, сутрин в три часа отиват двамата с фенерче, изпълняват си наряда там на едно място, като пещера, има такова нещо в Айтос. От Бургас той идва, там горе правят наряда, връщат се. В.К.: От Бургас всяка сутрин? Надка: Всяка вечер от Бургас, всяка вечер. В.К.: Ама с какво? Надка: С влака. Идва вечер, излизат в три часа сутринта, връщат се, минават през кафенето. Той много голям кафеджия е бил. И тати бе, но брат Пеню бе голям кафеджия. Влизат да се почерпят по едно кафе и оттам да си слезе на гарата и той още като влиза вика: „Кафеджия, две кафета." - „Абе, брат Пеню, ти си ми гост." -„Аз ще черпя." Един път ще завърти чашка, два пъти и вика: „Още две." Такива хубави отношения, хубава връзка имаха брат Пеню и тати. В.К.: И тогава отива на работа. Надка: Той свиреше на мандолина. Ще видиш... И неговата песен е „Благославяй, душе моя, Господа". В.К.: А-а, на Пеню Киров. Надка: И Любка, моята сестра, ще я вземе на коляното си, имахме отворен салон и канапе, едновремешни къщи, под наем бяха, и ще й вземе ръчичката и с нея свири „Благославяй, душе моя, Господа." В.К.: Любка свири с неговата ръка. Надка: Ами тя беше малка и с нея свири. Брат Пеню казал: „Георге, може ли орехи, не мога да намеря." Нашите приятели там наоколо, във Вресово имат много орехи. Казал им: „Донесете един шиник орехи за брат Пеню Киров." И казал баща ни на брат Вълчо: „Вълчо, ти тези орехи ще ги занесеш ли на гарата, ще изпращам брат Пеню." И ги занася и брат Пеню вади и му дава там стотинки ли било на тях години и тати казал: „Чакай, брат Пеню, какво, защо плащаш?" - „Ако ти ги беше донесъл, нямаше да ти платя, но понеже ти застави детето да ги донесе, аз ще платя." - „Та научих един урок, казва, от брат Пеню."

Баща ни имаше няколко тетрадки, в които бе записал много неща за Пеню Киров. Той беше му давал да си преписва от писмата, които Учителят му бе изпращал. А пък в тази тетрадка от брат Пеню, Учителят пише едно писмо. Брат Пеню бил ясновидец, та арахангел Михаил му се изявявал и имал връзка с него. И Учителят пише: „Пеню, като дойде Михаил, кажи му след теб да се отбие при мен." И след това брат Пеню пратил Михаил и пише: „Пеню, Михаил дойде и аз свърших своята работа с него." А какви ли не чудесни неща имаше там. Много от тези тетрадки баща ни изгори по време на обиска. В.К.: Ако не беше ги изгорил, милицията щеше да ги вземе и ще ги изпрати в архива на МВР и след време могат да се вземат оттам. Надка: Тогава беше голямо гонение и властта се беше озлобила срещу Братството. В Айтос постъпиха така защото бяхме местни хора и само добро бяха видели от тати. Само добро и човещина.

Надка: Много хубав живот имахме, ние бяхме малки, но помня, много неща помня. Ний, седем деца и те двама-девет, като запеехме нашите песни. В.К.: Кои двама? Надка: Баща ми и майка ми, В.К.: А. да, седем деца, да. Надка: На два, на три гласа. Брат ми беше тенор, аз и Любка пеехме сопран, Вера, Дора и Донка пееха алт. Ама хор. И където живеехме под наем, пък една хубава къща. двуетажна. Все големи къщи вземаше баща ми, защото много хора идваха у нас. Е, срещу нас пък, една улица ни делеше, един брат от Стара Загора, началник от Айтос на пощата и жена му, учителка, а той болен все. И ний всяка вечер като пеем, викат: „Като пеят децата, просто ме лекуват." Пък баща ми заболява на фронта така от една инфекция, легнал болен, лекували го там, а брат Боев пише писмо: „Сестра Бела, брат Георги е малко болен, не се смущавайте." В.К.: Сестра Бела е вашата майка. Надка: Майка ми, да. „И когато оздравее, той ще ви пише." Но ние, натъжени, не пеем вечер и братът, онзи, съседът казва: „Иди, Кате да питаш защо децата не пеят тази вечер." Макар тати войник, ний нашите песни пеем, друга песен в нашата къща не се пееше. И казва: Отиди да видиш. И мама казала, че децата са натъжени, че татко им болен. След два-три дни тати си идва, дали му 20 дни отпуска и ний вече пеем, и той и мама, всички. „И отиди да видиш - каза, децата тази вечер весело пеят." И тя идва и отива и му казва: „Ами брат Георги си дошъл и децата му се развеселили." Много хубави спомени имаме из живота с тати и в къщи, всяка вечер песни в нашата къща. Пък като бяхме още ученички, брат Божил, имаше един брат, виж как ми идват спомените, едно след друго. А пък свещениците против Братството пък пишат, те такива, те се събират голи, идат еди-къде си. Проклятие на децата им, проклятие. Много години - 16 години е носена тази борба с Братството, без да реагират нашите хора. И най-после брат Божил не изтърпява. Пък тати го уволняват, попът го наклеветява там, как е успял, а тати, авторитетен човек беше и елитът на града го защитават, но без да знае кметът предава се оплакване от свещеника и уволняват баща ми, като фелдшер в града. И ние толкова деца, тати е без работа, но ще ви кажа как почва сега това. Брат Божил каза: „Бай Георге, не мога да го търпя повече попа. Аз, ние двама, трима братя ще бием попа." Тати казва: "Божиле, ние на кого служим?" - „Не, за всичко съм те слушал, но от сега нататък, не" - казва, „Попа ще го бием." В.К.: Пръчката е излязла от рая. Надка: Обаче има един брат, Владо Сапунов, който е бил войник при освобождението на България и има три рани на гърба си, наш брат, възрастен. Получава едно писмо от Учителя, пък него ден, неделя, вече ще бият попа. Тати отива и казва: „Божиле, внимавайте! Ние, няма да правите това." - „Няма да те слушаме, бай Георге. Свърши ли черквата, идат ли си хората, ние попа ще го бием. " Обаче получава дядо Сапунов писмо от Учителя. Пък тогава нашите приятели, сестрите, мамини с бели кърпи на главите, на балкона на църквата пеят при певеца. В.К.: В църквата. Надка: В църквата това, но получава това писмо дядо Сапунов и праща сина си: „Бягай, Наско, да кажеш на чичо си Георги веднага да дойде в къщи." Още църквата не е пусната. Отива тати, прочита писмото. Учителят казва: „Като отидете в църквата, кръстите се в името на Отца и Сина, и Светаго Духа и приемате страданието. Кръстът нали е символ на страданието и второ се каните да биете попа." Учителят от София съобщава това. Тати бяга в църквата и казва: ,,Божиле"! - „Какво? Още малко остава." - „Не, няма малко. У Сапунов има писмо от Учителя, ела да го прочетем." И тримата там, които се нагласили и той ги чака. Обаче отиват. Казва Божил: „Как не се забави това писмо още един ден, та да го бием." Той беше много духовит. Този наш брат разнасяше писмата, нарядите. Те идваха така, не по пощата, ами по човек. Тати, като получи писмото, и отива у брат Божил. А той беше и обущар, и книжар и срещу черквата живее. А оня поп бълва проклятия срещу него, затова искаше да го бие. Тати е на работа, не може да тръгне по селата, нямаше рейсове, пеш се разнасят - едното за Вресово, другото за Горица, третото за Гюрденкю, по пет часа пеш път. От първия псалом до последния брат Божил ги знаеше наизуст. Такива верни братя имахме, сестри, предани в нашите среди. В.К.: Феноменална памет. Надка: Така ги знаеше, от Айтос до Вресово колко псалми се прочитат. От Айтос до Горица колко - шест часа. До други села - толкова псалми. В.К.: Той е бил като пощенец нещо. Надка: Не бе, той просто бе куриер на Братството, услужва, защото тати не може да ходи, той е по-свободен, той взема наряда на тати. Той разказваше: „Бъркам в джоба си да вадя плика, Божил снема престилката си и казва. Дай ми за къде." Готови хора сме имали ний, бе, верни, предани. В.К.: Да! Надка: Всяка вечер у нас се събираха. Мама ще вземе, имахме тогава нямахме печки, но огнища. Сложила една такава, пиростия им казваха, един голям тиган, прави халва с орехи, с ориз, с това. Всички чакат. В.К.: Грис-халва. Надка: Грис-халва. Ще седнат всички, приготвила баница, приготвила яденето, всички почват. Грис-халва. Те пък ще донесат една-две такива големи дамаджанки с боза и по цели нощи - песни. В.К.: Моабет. Надка: Не беше моабет, то беше братска среща, нещо извисено, храна за душите. Мама му викаше „баче" на брат Божил, той „како". Такава връзка имаха чиста, духовна. Такива отношения. В.К.: Той си е измервал пътя с псалми. Надка: С псалми. Друга мисъл не е имал. В.К.: Той ги знаел псалмите наизуст. Надка: Наизуст. 150 псалми. В.К.: От Айтос до село Горица, да речем, колко псалми отиват и кои. Надка: Да. И понеже ходи, а семейството му, жената му Станка, имат вече две-годишно детенце. Той не може да се застои у дома си, на градината ходеше. Той отива, 40 дни носи камъни от балкана, там както е градината нали има баири, едни къртят камъни за строежа на къщичката, той сложил на гърба си един самар, конете гдето слагат самари да се качат хората, на гърба си сложил най-тежките камъни - той ги е пренесъл от балкана до градината. Казвал на жена си: „На ти две стотинки, купи кравайче на Любка, а ти, ако искаш да ядеш, ще дойдеш да готвиш и там ще се храниш." И аз у тях съм отивала, и аз, по-големичка и вземам, на двора имаше сливи и един бакър, ще напълним една кошница, ще отидем, ще сварим компот. Между другото ще слагаме трапезата там. На кака Станка и аз съм малка, но помагам, ще слагаме трапезата, вън, на поляната, и приятелите идват и „Евера" тогава се учеше. Отгоре до долу всичките пеят „Евера" и пристигат за обяд. Много красиви моменти, много хубаво, хубав подвиг имаше тогава. В.К.: Това е било може би най-силното средище на Учителя.

Надка: И сега още приятелите говорят за Айтос. Само се огорчих, това не съм го казвала, но ще го кажа сега да го запишете. Казал брат Борис Николов, само че не искам да се разправят тия работи, но го научих от Бургас от наши приятели. Краеви, гдето ги казват. „Не признавам никакви ръководители, не ги признавам, нито един, само брат Боев. Другите, щото там към Айтос - брат Георги, както и другите - никого не признавам." И аз много ми стана мъчно, като знам себеотрицанието на баща ми. Цялото семейство служи, лиши ни от образование, лиши ни от външния живот. Аз веднъж ходих да работя на полето, да си взема някой лев, да си купя една рокличка. И си купих едно кремавичко, с копринени раенца, много красиво и си поръчах едни бели обувки. Бях 17-18 годишно момиче. Нямаше къде да излезеш. Живеехме в салона, където е, там, под наем. И тъкмо с една моя приятелка излизаме, тати на вратата ме среща. Пък той не знаеше. Кака Желязка, наша сестра, ми я уши, гдето Учителят отседнал, когато дойде в 1920 година у тях. Защото ние бяхме голямо семейство, а те две сестри и имаше при тях условия. Та тати ме среща и казва: „Наде, къде си тръгнала, върни се веднага, няма да може да излезеш, ела, в къщи имаш малко работа." И аз отивам и мама, имахме една странична кухня, където живеем и пука кафе в долапче. Той каза: „Ти кого пита, че уши тази рокля? Хвърляй я! И я грабна и я хвърли в огъня." В.К.: И-и-и. Надка: До такава степен ни пазеше да не ни увлича светът. Аз тъй си го обяснявам. Мама я грабна и вика: „Георги, не стига, че е с една рокля. Пък аз тъй, сама, със свой труд я уших и кака Желязка ми я скрои и ние двете в събранието, защото са в същия двор, имахме машина, двете си ги ушихме японски, много лесно така. И мама я взема и я скри и аз тази рокля я обличах само кагото той отсъствува от Айтос. Но всичко това преживях. В.К.: Ти си минала през много сериозна школа. Надка: Да, но всичко това за мен беше нещо като изпитание. В.К.: Голямо посвещение си изкарала. Надка: Верка, например, с нея сме близначки, тя беше друга. За Верито не ме е страх, каза тати, затуй държеше за мене много. Нали повери всичките работи на мене и на Добри. В.К.: Да. Надка: И аз ги скрих някъде. В.К.: Сестра ви Верка, тя отива в София. Надка: Тя отиде в София, но беше друг характер. Тя не можеше да се задържи на едно място и да изкара нещо до края, както трябва. Веднъж отиват при Учителя да се оплакват от нея, понеже е непостоянна. А той каза: „Оставете Верка на мира. Не виждате ли, че тя не може да издържа това, което вие носите като тежест на гърбовете си?" Казали: „А, такава ли е работата, Учителю? - „Такава е. Така е устроена. Не може да издържа. Оставете я на мира, да не изгори и трябва след това да отговаряме за нея." Такъв бе случаят със сестра ми Вера.

Учителят идва 1920 година в Айтос и отсяда у Габровски, защото там е салонът и има място у тях. На следващия ден е Петровден и трябва да тръгнат всички посред нощ за Паспалата. Но се изсиппва страшен дъжд, цяла нощ вали и уплашва всички. Баща ми отива от вкъщи до Габровски в дъжда и когато наближи стаята на Учителя, той отворил и казал: „Георге, дойде ли?" - „Дойдох." После Учителят влиза в стаята си. Изгърмява се силно. Излиза пред вратата, а баща ми седи и чака. Казва му: „Георге, погледни на северо-изток. Какво ще видиш към небето?" - „Виждам едно малко кръгозорче от синьо небе. " След това пак се прибира в стаята си Учителят. Учителят пак след малко отваря, пак се изгърмява силно, тогава отваря и казва: „Георге, да тръгваме. Запретват си крачолите на панталоните и тръгват двамата на път за Петровски връх. Преди да отидат, там има чешма, щото пет километра има път до там, почиват при една чешма и тогава баща ми повдига въпроса за братската градина, която я имаме сега в Айтос. И казва: „Учителю, по желание на приятелите са решили да се направи една братска къщичка, така един път, където да не се идва тук на Паспалата, а да бъде по-близко. И казва един брат от Карагеоргиево, като разсъждавали, като мислили, казал: „Аз имам едно място, при което има един кюнк, там може, ще има вода да се полива и т.н." И всичките тия неща баща ми ги разправя на Учителя и Учителят казал: „С каква мисия искате тая градина?" -

Учителю, искаме в тази къщичка да има винаги малко хляб, сиренце и който пътник мине да хапне едно чайче с малко сиренце и хляб, да почине. Наши приятели, които искат да се уединят в размишление, в уединение могат да дойдат колкото време искат и в празниците, ив неделните дни да се събираме." - „Божествена е идеята ви, ще я имате, но ще почакате, не там, гдето братът посочва." Минава известно време, кака Василка Иванова, нашата сестра Василка от Айтос е при Учителя вече и съобщили й тяхните, че ще се делят, нали тя има двама братя, сестра, тя има дял там. И викат я, и тя отива в Айтос, и се връща и казва: „Учителю, повикаха ме да си разделим имота. На мен ми се пада към Карагеоргиево една нива от 25 декара." И разправя тя на Учителя и Учителят казал: „Съобщи на брат Георги да дойде от Айтос," И казал: „Георге, ето имате сега мястото, където да се построи градината.' И почват вече приятелите, организирват, събира баща ми приятелите от селата и от града, разправя им всичко, мястото го имаме. Почнахме всички приятели с децата си, то беше едно келемле, камънаци. Събирахме, пълнехме едно дере там с камъни и го запълнихме доста - било много дълбоко и така полека-лека събраха се приятелите, сами копаха камъни наблизо в планината. Брат Божил, братът на сестра Василка, той един от най-усърдните братя беше. На гърба с един самар носеше камъните оттам и така се построява градината и се постигна тая идея, която имаха айтозлии. И днеска тя съществува и върши своята духовна роля. В.К.: Сега кой е тоя Габровски, вие споменавате този брат. Той, Учителят, е отсядал при него, така ли?Това е брат Габровски с неговата другарка и сестра й, Желязка. Ами той дойде, идва в Айтос, Учителят, тати го посреща, но ние сме голямо семейство - 7 деца, баща ми, майка ми. В.К.: Няма къде. Надка: Имаме, но за спокойствие на Учителя, нали ще отидат да го посещават приятели, по-удобно е при сестра Габровска. Той лесовъд беше брат Габровски, лесничей, другарата му домакиня, много добро семейство и там е отседнал Учителят, 20 дни е седял. В.К.: В първите години къде се събираха в Айтос, имали ли са Салон? Надка: Не, нямахме салон. Където сме живели под наем. в нашата къща една стая баща ми е отделял за събрание. В тези години ние не сме били родени още. Когато Учителят е идвал, мама е била бременна с нас, с мен и Верка, и казал: „Два духа идват отгоре."' Ама тези неща недей ги записва. В.К.: Няма-има. Надка: Вий ги записахте вече. Дребнави работи. В.К.: Не са дребнави, те са много важни. Надка: Ний в нашата къща тогава една стая на приятелите - братя и сестри, доста голямо Братство имаше в Айтос. Братя, сестри, нямало е столове, нали, баща ми е беден. На земята, вечер се събират, цяла нощ на молитва и на другия ден до изгрева на слънцето. Пак тръгват на работа, вечерта пак почват. По цели нощи такъв ентусиазъм е имало у приятелите. И така се е развивало братството в Айтос, полека-лека се разширява, на брат Божил се пада едно помещение, преработват го, правят го на Салон, където сега са още по-добре. Като дойдете, не сте ли идвали? В.К.: Не, не сме ходили. Непременно ще отидем.Значи се започна от Божил. Надка: Ама тогава го преработват, че го правят на салон и този салон сега пък се поднови и стана един прекрасен Дом Божий. Там се събираме. Много хубава атмосфера, чудно. В.К.: Казвате за този брат Божил със сестра си Василка освен това че дал салон, но много е работил. Надка: Той беше дясната ръка на баща ми. Когато получаваха нарядите на времето, не идваха по пощата, ами човек ги донася от София до баща ми - по човек. И тогава тати не може, той е чиновник, не може да отсъствува. Брат Божил беше книжар, срещу църквата даже му беше книжарницата и като отиде, бръкне ли баща ми в палтото си, в джоба, бати Божил вади престилката и казва: „За къде, бай Георге?" Той казва, за Вресово, да речем. От Айтос до Вресово са 15 километра. Той знае за тези 15 километра, знае колко псалми може да прочете наизуст. Той ги знаеше всички 150 псалми наизуст. Друго нищо, само с псалми вървеше. Същият наряд трябва да се занесе и в Горица. Гюргенкьои и т.н., по шест часа път. Той знае от Айтос до кое село колко псалми бяха. В.К.: Пеша. Надка: Пеш, тогава нямаше тези превозни средства. В.К.: Кон няма, пеша. Няма каруца, няма кон. Надка: Пеша, той беше подвижен, енергичен, прекрасен брат. И когато си замина, баща ми дойде, той си ходеше и беше по цели нощи при него и на заранта дойде, просто се просълзи и каза: „Господ ми отне дясната ръка." Много ентусиазиран, много предан, до себеотрицание,

Надка: Неговата другарка /на Божил Иванов/, например, не обичаше много гости. А те имаха само една стаичка и салона. Аз, като дойдеш, ще те заведа да видиш. Тя много бе чиста, а брат Божил беше книжар, извънредно тежки бяха условията му и тя така, даже беше шивачка, малко поушиваше, но не й беше приятно да ходят при тях хора от селата. Както работеха по село, така идваха тогава, мръсни ходеха, бедни бяха хората, И той, за да посреща гости, имаше една гостилничка такава, отива на този Стойко познат, айтозлия, на име Нико. От Тополица приятелите отидоха там да се хранят. „Нико, като идват в града, всички наши приятели, които идват от Тополица, няма да им вземаш пари, ще си отбелязваш, аз плащам." По такъв начин приемаше гости. У дома идваха от цялата околия всеки ден по 20-30 души, защото тогава разучаваха песните, духовните песни, а ние с Верка пеехме. Бати Божил и бати Крум дойдат и ние първо научиме песните, идват после у дома по десет човека. Една група от едно село, друга група от друго село и ний с Вера по цели нощи предаваме песните. А пък пеехме хубаво. И така протече животът с многото гости. Брат Божил ще дойде: „Какво правите бе, братя? Бай Георги 7 деца има, вие сте седнали тука. Защо тъй правите? Така ще ги притеснявате." - „Ама ние само пеем, не им пречим." А в къщи бе тясно за тозкоз хора. В.К.: Какво ги хранехте толкоз хора? Надка: На обед боб, сиренце. В.К.: Качамак. Надка: А, качамак не сме правили. Но боб, сготвен, картофи, гювечи, бъчва със зеле, сърми, нашите храни са били това. В.К.: И така се изхранваха на събора. Надка: И така си идваха. В.К.: И те са били по дванадесет дена. Надка: По десет дена седяха от село, но и те си донасяха от селата. Разбира се, те не идват празни. Продукти носеха или пък хляб ще донесат, но после донасяха, гостби си донасяха и така, това не е било проблем в нашата къща, за прехраната. В.К., Сега на този Петров връх защо се е казвало Паспалата? Надка: Паспалата е названието на самата местност, там. В.К.: Ходите ли, продължавате ли да ходите на този връх винаги? Надка: До градината, докато се направи братската градина всяка година на Петровски връх, Петровден, там празнуваха именния ден на Учителя. Никъде в България не се празнуваше именния ден, това беше почин на баща ми. И тогава, 1920 година, Учителят като идва в тяхната околия, вали дъжд, нали ви казах, но спира и тръгват. По едно време там, от чешмата се обръща Учителят назад и вижда брат Епитропов, той пък беше у брат Божилови. А Габровски им са съседи, комшулук имаха там двете семейства и брат Епитропов на гости. От София вземал един фенер и застанали на пруста с брат Божил. А тати минава през двора на бати Божил, където е Салонът и през комшулука отива за Габровски, защото пътната врата оттатък затворена, Учителят е там. И брат Епитропов така казал: „Брат Георги, не ни е писано да ходим на Петровски връх." Тати казал: „Брат Петко, като имаме Учител, може ли да се съмняваме?" И влизат. И тогава вече знаете. И тръгват и Учителят се обърнал и казал: „Кой там с един фенер се движи?" - „Той е брат Епитропов." - „А, той като старите попове, тъй носеха кандило." Обичаше да се шегува Учителят. И вижда приятели от селата с каруци, народ пристига. Казва: ..Какъв е този народ, Георге, тези каруци?" - „Ами наши приятели, Учителю, от нашия край, които идват за върха," - „Така ли? Виж ти!" И му стана приятно на Учителя. И там. Аз бях малка, вече в четвърто отделение бях тогава и по-нататък. Как е минал денят аз не знам. В.К .: Ами нали тогава, като валял дъждът след това като се отворило Небето, тогава са отишли. Надка: Ами да. тогава, то е същият ден. В.К.: То е същият ден. Това е на 12 юли 1920 година. Надка: Да, той Георги Събев го описва това. В.К.: Сега някои записвал ли е Словото на Учителя? Надка: Не го знам. Малка съм била. В.К.: Сега колко пъти Учителят е идвал в Айтос след този случай? Надка: Ами той преди това е идвал. Ние бяхме малки. В Салона за нас Габровски, щото е близко там, носеха малки столчета. Салонът беше голям. 100 - 200 души се събираха, много народ, Айтос имаше много голямо Братство. Поне 100 души са били. В.К.: Сега някой правил ли е опит да записва там Словото на Учителя? Надка: Не. Никой не е правил опит. Нямаше такива стенографи. В.К.: Вашите случайно, впоследствие не сте ли обърнали вннмание в някои тетрадките на вашия баща случайно да е записвал нещо? Надка: Не, баща ми си е водил. Той си е водил бележки. Но той си заключваше всичко и ключът в него. Ние деца, разни хора идват, някои роднини, той винаги под ключ си държеше всичко. Тези подробности не знам. Като не знам, не мога от себе си да кажа. В К.:Друг, който е участвал тук, е Васил Долапчиев и Слави Тодоров. Откъде бяха тези? Надка: От Гюргенкьой, Габерово, Поморийска околия, братя, Иринкиният баща, майка й, на Стойно дядо му и баба му. На Бонка /жена на Стойно/ майка й и баща й. Те бяха едни много добри братя. Когато строиха къщата, на градината, то много братя вземаха участие и се направи хубава двуетажна къща, както я знаете. Сега я разшириха, пък на Весито баща й, той и Велчови, и Добри, всеки е давал по нещо. Но е застроена къща, хубава. Е.К.: Сега споменавате тука за една баба Петра от Ченге. Надка: А-а, от Карагеоргиево сега. Ама тя беше прекрасен апостол. Възрастна сестра. Като се строи градината в Айтос, ще накара да замесят снахите една пещ хляб и ги слага на дисаги. И тези дисаги нали имат отвори и отпред и отзад и два котела ще сготвят ядене. Не знам колко километра е от Айтос, три и оттам четири. Четири километра кобилицата с двата котела и дисагите през няколко дни, например от понеделник пак идва в четвъртък, след 2-3 дни е носела пеш на гърба си храна за градината, за приятелите, за работниците. Тя и семейството й, синът и. Тя е приела Учението, бати Иванчо, синът й, от нас много no-възрастен, много дейно, много добро семейство бяха, го води 12-годишен и идваха в Айтос и казала: „Брат Георги, да ми благословиш сина. Желая да стане служител на Бога." И наистина той стана ръководител на Братството. А беше толкова природно интелигентен, такъв почерк, малко хора съм виждала така красиво да пишат. И тогава беседите ги нямаше да се четат. По Библията, една глава от Библията, той я преглежда, подготвя се и съм присъствала в Ченге на събранието, да ти е драго да го слушаш в тяхното село, Карагеоргиево сега. В.К.: Как се казваше този брат? Надка: Иван Георгев. В.К.: Иван Георгев Надка: Иванчо му казвахме. Тати го обичаше като свой син. Много хубаво семейство.

В.К.: Сега през 1942 година брат Георги Куртев се установява на градината. Надка: Да, виж тези подробности аз не мога да ти ги кажа, защото не помня. В.К. Но той вече е възрастен. Надка: Ами възрастен, пенсионер. Ами виж какво, по нареждане на Учителя, казва му: „Ти ще се прибереш на градината и няма да слизаш много в града. Там ще се подвизаваш." И баща ми остана верен. И веднъж Минчо

Сотиров пише на тати: „Брат Георге, аз заминавам за София, ела до гарата да се видим." И баща ми отива и си поприказвали и казал: „Поздрави Учителя." Той казал: „Учителю, имаш поздрави от брат Георги." - ,.Аз нали съм му казал да бъде на градината?" - „Ама аз го повиках с писмо, да се видим." - „Ето така може." В.К.: Има някоя духовна работа, мисия там, щом Учителят го е пратил и затова не му се позволява да напуска. Надка: Ама много той се подвизаваше. В.К.: Ви е неудобно да говорите за баща ви. Надка: Да. много. Той беше, когато този Марин, има там на Георги Маринов от Нова Загора - ръководителя - неговият син има вила. В.К.: Който беше златар. Надка: Да, златар е този брат Георги. И този, неговия син пък направи до градината голяма вила там и казва там, мен са ми го казвали други, които са били там на градината, в мое отсъствие. Веднъж ръководителите били повикани от Учителя на среща в София и като разговаряли, Учителят между другото казал: „Всички сте добри, но най-добър между всички вас е брат Георги Куртев. Стремете се всички да станете като него." Това е от сина му Марин, казва го на всеослушание на градината между няколко приятели. И после някой ми го каза. Това е. В.К.: Ето вижте, вие ни разказахте много неща, които друг никой не може да ни каже. Надка: Сега отиват офицери на градината и така на разговор. Баща ми беше много умен и практичен човек. И казва: „Иринке, набери малко грозде, начукай малко бадеми, да почерпим", но вън, на скамейката на градината. Сяда тати с тях и те разговаряли. Останали удивени от неговата мисъл и неговия разговор и казват му: „Как сега вий вярвате в Бога?" Той им казал: „Вий виждате ли сега слънцето, което грее? Тъй, както за вас е действително, че слънцето огрява земята, за мен е, че съществува Бог, за когото аз живея и работя." В този дух е бил разговорът им. Гости като отидат, приятели, той все ги изпраща до чешмата. И сега отива да ги изпрати и тях. Потупал го генералът и казал, че е умен човек, защото баща ми не е против комунистите, не е бил по това, той си е бил праволинеен в Божествения път и те много го харесали. Водили хубав разговор, аз не го знам, разбира се, какъв е бил разговорът, но после ми каза и Иринка даже разправяше, толкова хубаво, те го хванаха каза и викат: Вие сте като генерал и като видяли снимката. Ето, снимката говори, вие сте човек на делото. Не мога да предам думите, които те са казали. В.К.: Тук, на снимката на колко е години баща ви? Надка: Не мога да ви кажа. Тука имаме друга снимка. Тук той е по-млад, направи снимка и подари на всички ни по една снимчица. Да, това е същата снимка. На този формат на лицето тук ще го видите. На гърба пише: Георги Вълчев Куртев, роден 3.03.1870 година, град Айтос, 27.08.1945 год, град Айтос - неговият почерк. Той имаше толкова красив почерк, Борис му е виждал, цели тетрадки на времето са писали. Казва: „Такъв почерк, толкова красив." Но той със средно образование, фелдшер, това-онова. Обаче има хора с образование, но грозно пишат. В.К.:Тук виждам една снимка в айтоската градина. Надка: Да, да, дали ме има тук някъде? В.К.: Да. минаха много години и няма кой да разказва. И ето, вижте вие колко работи ни разказахте сега. Това е едно допълнение към вашия предишен разговор и за мене е много ценен този разговор.

Надка: Тати беше в София на посещение на приятелите. След няколко дни получавам вест от него. Тогава имаше големи смущения в Братството в София. Затова го бяха извикали, като един авторитет, за да може да чуят какво ще им каже старият брат. Какво са чули, не знам. Тогава, на 6-7.11.1957 година на Изгрева в София става големият обиск и прибира милицията книжнината. Тати е в София, когато там се прави обискът. Той ми съобщи телеграфически на мен в Айтос да го посрещна, вземахме един файтон, даже ръмеше малко. Като дойдоха да вземат у нас книжнината, мен ме повикаха. Добри го оставиха у дома, а мен, понеже тати го нямаше, ключът от неговата стая беше в мен, повика ме началникът на МВР-то в Айтос, той е наш съгражданин, даже баща му и баща ми бяха приятели. Повикаха мен, влязоха те, стаите бяха заключени, брат ми парализиран беше долу, дал ключа. Повикаха мен да бъда представител при обиска и тогава вземаха някои работи. Но на градината отива друга милиционерска група. Тя, Иринка може по този случай много неща ще ви каже. И запечатват. Той пък е близък на Надка, съученик. В.К.: На Боева. Надка: Да. И на нас много близък съгражданин. Отиват, но не взимат нищо от стаята на баща ми, а запечатват с червен восък, връщат се в Айтос и казва на Добри: „Отиди, махни него печат и прибери на бай Георги нещата." И баща ми взема тогава някои неща и изгаря много работи, защото е имало ценни неща, които не иска да попаднат в милицията, защото може внезапно пак да отидат. Иринка ми е казвала: „Бай Георги много неща изгори. Много." В.К.: А някои тетрадки не останаха ли там? Надка: Е, нямам. В.К.: Вие лично нямате, да не би случайно да е останало при Дора, Иринка? Надка: Не, не, не, не. В.К.: Добре. Надка: Ние не рискуваме. Братството в София и някъде може, но ние сме такива, не защото баща ми казваше така; Ние имаме праволинеен път, път Божествен, а вън, в света, кой е комунист, кой фашист, кой какво, нас не трябва да ни занимава. Ние не сме се обявявали против някого, да чуят и затова. В.К.: Навсякъде в Братствата често бистреха политиката. Надка: Не, никога. Нито мъжът ми, нито баща ми, в миналото - д-р Възвъзов, други отвън хора отиваха при него там разговаряха, той им даваше беседи, даваше им други духовни книги да четат, разговори така общо, той беше уважаван, един голям авторитет в града. И после като дойдоха комунистите - също. Например, който беше председател на съвета, трябваше да се ремонтира Салонът, човекът даде разрешение, отпуснаха материали. Същият салон се преустрои, преработи се, сложиха нови прозорци, врати, стана нещо много хубаво. Туй пак с негово съдействие.

Надка: Кажеха ли „бай Георги" - в миналото и сега, беше един и същ. А на погребението - море от айтозлии, целият град. Всички бедни хора в града той ги е лекувал безплатно. Даже за много бедни, сираци, нещо ще сложи в пликче, някой лев и като отиде, купува му лекарства и ги дава. Така една моя приятелка беше туберкулозна белодробно. Той й помогна. Отивала съм да я вземам и да я водя на разходка сутрин при изгрев слънце към парка. И като ги преглежда - две сестрички, майката, бащата починаха, по-големичката после той я нареди да работи, в болницата нещо да получава, някаква малка заплатичка, но преди това той хем ще им купи лекарсква и хем за хлебец, за това в едно пликче, без да го забележат, слага под възглавничката. И си отива, а те виждат после и така беше. Тъй целият град. Всички бедни хора. Ходеше той при турци, българи, всички го уважаваха. Бай Георги, фелдшера. Беше много, много честен, почтен, не се занимаваше той с интриги. В нашето Братство е нямало така едни други да се обиждат, да се оскърбяват, не. Много хубав живот премина Братството в Айтос. Приятелите от цяла България отиват по Петровден в Айтос и имаме много гости. Там е едно огнище, тъй да се каже. В.К.: То зависи от ръководителя, щото както казва тя, не се създават крамоли. Надка: И после които го заместиха, нали по-млади братя постъпиха, в същия дух са продължили. И сега също, на, и Марко сега по същия дух продължава.

Тоз живот както се е запомнил, така продължава - и уважение има един към други, събираме се вечер. Тоз даде вечеря, оня - посещаваме се и така хубав живот имаме. В.К.: Това е много трудна работа. Надка: Трудно, но непринудено става. Като че ли вече естествено става в нашия живот. В.К Той е работил за тая работа. Надка: Той по цели нощи работи с тях. Ще чуе някои приятели да имат някои неприятности. Отиде, единият се оплаква от другия, било от Айтос, било от другаде Той ще им каже: „Олум, вижте тия пръсти. Ти си едният пръст, тоз е другият. Ти, като говориш за другия, мен ме боли. Недейте." Тогава по цели нощи се моли за тях. Застава на пост и молитва с дни, да може да се подобрят. По естествен път гледа, сближили се. З.К.: Да, но той трябва да го работи с пост и молитва. Надка: Работеше. В.К.: Той работи нощем, по друг начин. Надка: Той много духовно работеше, целият му живот беше това. Той затова като описва живота му, Георги Събев гледа с уважение на това, защото го е познавал добре. А ние имаме това възпитание от баща ми. Нашата къща беше винаги пълна, ежедневно. Приятелите идваха от селата, прихождаха непрекъснато. В.К.: А Румито помни ли дядо си? Надка: Ами разбира се. Румито беше в гимназията ученичка. Той й казваше: „Руми, лекарка ще станеш!" Това бе желанието му. И дано имам малко живот да мога да помагам на татко ти да те издържа, ама той си отиде. Тя беше в гимназията . В.К.: Значи вие казвате, че към 120 души са се събирали в салона. Надка: Ами събирахме се, да. Събираха се. В.К.: В Салона в Айтос. Надка: В Айтос, да. 100 души, 120 В.К.: Но кога? Надка: В Сряда и неделя. Женско събрание имаше в четвъртък след обед. Имаше хубави моменти. Мама пък, с тези двете сестри Габровски, че и аз с тях, тя с другарката на брат Габровски, бяхме роднини.

Те, Радулови са те, на двете сестри беше дал на времето Учителят вместо да се провикват, да си пишат писма, така да общуват. И мама ще вземе да пука кафе, защото тати беше кафеджия, обичаше кафенце чисто, че пука. Там. в мазето, имахме огнище, в долапче, пука и вика: „Кальо, Жиля, хайде, идвайте." И тъкмо го опука и почва да мели, и те пристигат. „Беле, чакаш ли ни?" - „Аз, откакто съм започнала да пукам, мисли ви пращам." Ще дойде ден, те ще кажат: „Беле, хайде ела днеска," Мама ще каже: „Абе, Георги, аз днеска още от сутринта ще отида при Кальопа да се видя." - „Ами отиди, бе, от туй по-хубаво няма." Мама отива там. Пък след някой ден - те. И като я изпращат, цял ден са заедно. Чели са, молитва си правят и след туй отиват, изпраща ги тя до някъде. Хай, Белица закъсня, ха сега ний пък ще дойдем. Тати ще излезе и ги гледа на пътната врата, пак разговарят. „Абе, казъм, абе цял ден бяхте заедно, не се ли наприказвахте?" Такъв хубав живот. После излизаха към парка, тогаз никой не посещаваше парка. Те, женските събрания, отиват там някъде под едно дърво и аз, като малка, съм отивала. Пеят си песни, четат си беседата, пеят си песни, никой няма наоколо и се прибират. Много хубав задушевен живот. В.К.: Какво представляваха тези женски събрания? Надка: Само сестри. От Учителя беше нареждането. Във всеки град го имаше и си четат беседи. Правят си молитва и четат. В.К.: Те къде ходеха? Надка: Ами имаме там, парк имаме и по тяхно желание, да излязат на въздух лятно време. Отиват не всякога, но редовно, четат, беше определен ден четвъртък за събрания и там си отиваха. После от Бургас много сестри идваха на гости, младежи идваха, общо общувахме, по Нова година, по празници пристигаха или пък ний сме отивали. Така например Атанас Николов - есперантистът. Той, ние още от там се познаваме. Наско, имаше един Митко Николов и други младежи още, Аркадий - идваха, пееха, защото ний у нас бяхме голямо семейство и хубаво пеехме и приятелите идваха - цели хорове. В.К.: Значи Аркадий там се е подвизавал. Надка: Ами той е бургазлия. Той после с Мария Каишева се задоми и не мина много време и го блъсна една линейка и си отиде. Той е оттам.

В.К.: Ти казваше: „Аз мога да разправям за Колю Каишев." Надка: Да, той е идвал в Айтос. В.К.: Той откъде беше този Каишев? Разкажете ни нещо за него. Надка: Добри, съпругът ми е на работа. Той за няколко дни, за Великден дойде. Ама тъкмо ще боядисвам яйцата и той пристигна. И седна той с мене наедно да ги вадим. В.К.: Каишев. Надка: Да, Колю Каишев. И 3-4 дни ни гостува и ще си отива. Пък ние имаме пет стаи в къщата. В.К.: Той, гдето е правил френологическата карта. Надка: Аз не знам тези подробности. Беше ни на гости и тогава се запознахме. И ние имахме пет стаи в бащината ми къща, аз и Добри и нашите си живеехме. А той беше в гостната стая - там го настанихме. Мама, тати, сутрин ставахме, пеехме, молитви си правехме. Беща ми си имаше молитвена стаичка, там си се молеше. И Колю нощува и ще си тръгва. Изпращаме го вече и като се върнахме аз, като се върнах, в стаята, където той е спал нея нощ ухае нещо. Викам: „Тате, мамо, елате." И като взех да прибирам едно друго, намерих едно листче и на него написано: „Дано да съм ви оставил нещо от Учителя." Никога няма да забравя и такава радост изпитах. И Добри, щото бяхме го изпратили и четиримата - и майка ми, и баща ми, и Добри, и аз. Та дано съм ви оставил нещо от Учителя. А то преди да го прочета това, като влязох викам: „Елате бърже в стаята." Аз отивам да изнеса и да пренеса дрехи и викам: „Елате да видите ухание." Чудно, такова не ми се е повторило, до такава степен, толкова силно и осезателно беше. След туй дойдохме в София тука с Добри. Той като ни видя, искаше на някой театър да ни заведе, на някоя опера да ни заведе. Викам: „Брат Колю, тук на Изгрева, е най-хубаво край Учителя." В.К.: Той живееше на Изгрева? Надка: Ами не знам сега. Той после се задоми, но преди това не беше още женен. Той на Мара Каишева брат беше, на Аркадий жена му, а на Красимира пък беше вуйчо, но скоро си замина. Той ни разправяше, че 40 дни е постил, 40 дни постил и до такава степен, Учителят е казал: „Кажете му да хапне", обаче той на приятелите там на Борис ли, не знам кои са били приятели, казал в Новоселци, тук някакво село имало: „Ще идете, ще ме заведете и ще ме сложите да поемам влага, без да кусам вода." Да поема вода. В.К.: 40 дни ама без вода. Надка: Без вода, без нищо. Изкара поста. И той ни го е разправял това нещо. З.К.: Някакви опитности с Учителя да ви е разказвал? Надка: А, не - само това. Това, което ви казах. Повече не. Това не е малко. Това, което ви разправям, като ми дойде наум, изпитвам същата радост и онова чувство, което го изживях в момента. Но това, което той остави, наистина беше много. И вече не го видяхме. Той скоро след туй си замина набързо. И аз за първи път се запознах тогава с него. Той просто така пожела да отидем горе в стаята. В.К.: Непринудено. Надка: Горе в стаята на дома ни и го приехме и тъкмо боядисваме яйцата и той: „Чакай, сестра, аз съм боядисвал при майка си яйца.'' Направихме яйца, козунаци месих и си го посрещнахме, и си го изпратихме.

Надка: Между братята с Петър Филипов всяка година по Нова година колко хубави моменти сме преживявали. По цели нощи сме разговаряли и сме пяли. Марийка Марашлиева /М.М./: Той създаваше такава една атмосфера около себе си. Надка: Да, това са качества. Не всеки човек може да ги има. В нашата къща много приятели сме посрещали, нощите с песни сме изкарвали. М.М.: Като е идвал в Русе, в салона там като сме излизали с него, аз все мислех, че той сигурно е оставил нещо, понеже работи с ванилия, може да има случайно из джобовете му ванилия, все ми миришеше на ванилия. Той един път се шегуваше: „А-а, значи ти мириша на ванилия", тъй съм смятала. А той каза: „Никога не съм носил." Надка: Той, много пъти като е идвал у нас, тъй се усещаше. М.М.: От него лъхаше някаква чистота. Надка: Хубав брат беше. Ти познаваш ли го? М.М.: Ex. В.К.: Петър Филипов. Надка: А-а-х, да бе, да. В.К.: Познаваме го, да, ха-ха. Надка: Той беше брат. Готов съм, каза, къщата си да дам за Бога. Той го разправя. Като отидеш у тях, петъците, тези петъчни срещи, трапези, картофена чорбичка, баницата, кафетата, дето ги правехме и си гледахме и той все ни гледаше на кафе. М.М.: Много хубава атмосфера се създаваше. Надка: Много, много. В.К.: Не всеки може да създаде атмосфера. М.М.: Не. не може. В.К.: Не всеки има такива качества. М.М.: Умееше да разказва. Много опитности имаше и с Учителя и разказваше Надка: Връзка имаше и правеше. М.М.: После опитности с приятели имаше. Надка: Да, имаше. М.М.: И умееше да разказва. Надка: Имаше много приятели. Той беше център там, на Изгрева. В неговата къща ний имахме ключ, Галето имаше ключ, кой нямаше, ти имаше ключ. М.М.: Разбира се. Той беше раздал ключове на много. Кой раздава така? В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Аз взех да мия дъски горе и ще постилам чергата, не мога един бюфет, не мога да го вдигна, да пъхна чергата. Сега килими имаме, но тогава нови тъкани черги, тъй сме правили. И в това време се звъни. Пък Добри е на работа до късно, срещу празници имат работа. М.М.: Най-много работа имат. Надка: И казвам: „Кой е?" - „Свой." Викам: „Ела, че ми трябваш", чух го по гласа. Отварям. Влиза. „Какво бе, Наде? Какво правиш?" Викам: „Не мога тука." Той повдигна това, сложих чергата и Добри идва. Викам: „Мълчи сега, няма да казваш." И се знъни, защото слагаме райбера, той отива да му отвори, като отвори, да се изненадат двамата. Колко хубаво, като виждаш едни хубави отношения, чисти, няма да ги забравим никога тези хубави отношения с брат Петър. Обикаляхме с него приятели, канят ни на гости, вечер, като се прибере Добри, тримата тръгваме вече - по еднасемица е седял, че и повече, до десетина дни. Много му беше мъчно, как плака той за Добри. Още като дойдоха, като чуха, че е в болница, и Христо дойде, че каза, аз се разплаках и те се разплакаха, и Петър, и Борис Ножаров. За девет дни ли, за 20 дни ли беше като дойде Петър, сам дойде. В.К.: Не ви ли омръзва? Надка; Не, на мен и сега, и сега в къщата ми винаги има гости. Винаги. М.М.: Всеки носи нещо хубаво. Надка: Благодат носи, като идва гост в една къща. Къща, в която гости не ходят, остави я!

В.К.: Ами все пак това е бит. Трябва да се нахранят, да се наготви. Това не ви ли затруднява? Надка: Нищо, аз от малка съм свикнала. Защо сега краката ме болят? В нашата къща аз носех най-черния труд, защото обичам чистотата, затова. Аз, майка ми, нашата къща беше на етаж и половина, горе четири стаи и салон. Всичко. В понеделник, като станем, почвам да чистя: стъкла да бърша, врати да измия, дъски да измия навсякъде, долу също. Другият ден започвам да пера и на другия ден до обяд пера и тука ми потичаше на ръцете кръв. Така коя с китарата, коя с цигулката се подвизаваха, а аз - с кофите и метлата. Но аз не помня Верка да е умила дъска, а долу цялата ми стая е една стая с дъски, а другото - мазе. И като дойде сестра ми Верка, тя само с китарата. И тя рано отиде в София. Епитропов, като дойде в Айтос, не че се хваля, но казва: „Тази къща е голяма, а такава чистота в нея." Долу в мазата всички етажерки, всичко избърсано, всичко подредено, така съм научена от малка и благодарение на тези големи стаи аз не знаех да седна. И като се оженихме, всички приятели, всички у дома се сипват. И сега братята от селата викат: „Гледахме бай Георги и Надито да ни посрещнат." Аз, като видех, а пък имахме едно семейство, сестра Цонка, мъжът й инженер беше, не беше от

Братството, един двор ни делеше помежду и казвах на мъжа й на кака Цонка: „Цоне, бай Георги има много деца. Сега другите, като дойдат от града, посрещат ги, а Надка не прави разлика от село, беден-богат, прост, с голяма любов ги посреща." Така бях по природа. Тати много ме ценеше, много ме обичаше. И като се ожених, всички приятели у дома. Един ден сега ще дойде Добри, мъжът ми, а аз с малко дете - отиде да пазари от един магазин пак на кредит, а те честни. От един дюкян пазари кашкавал, масло, сирене, каквото е на кредит. Там затваря кредита, отваря друг, той този месец като получи, плаща там, но ние другия месец отиваме на друг магазин. И веднъж, колкото вижда от приятелите от селата, дошли по своя работа, хайде у дома. Веднъж ги доведе 7-8 души приятели. Живко беше на една годинка и аз, като ги видях, нито захар, нищо нямам, нито хляб, чакам той да донесе. И като видях така малко, той ми даде знак: „Бъди спокойна." Отива на магазина - носи хляба, кашкавал, един гювеч кисело мляко, не знам още какво, сирене, кашкавал, всичко. Аз, като видях, не мисля че той прави борчове, че трябва да ги плащаме, ами се радвам, че имаме да посрещнем гости. С такава широта се гледа. Идваше време да се плаща, така бе с нашия кредит, с мъжа ми, Добри. В.К.: Добри взима кредит. Надка: Добри след това плаща. Ние се оженихме, отидохме отделно, а приятелите, понеже много любезно ги посрещаме, тука се трупаха. В неделен ден погледни бати Крум, бати Киро, брат Янко, Велчови, Вълкови, децата, Иринчето, Верчето, всички у дома. Аз знам, че в неделен ден ще дойдат. Живко малък беше, ще направя много бисквитки, това, онова, да имам и като дойдат - кафенце, бисквитки, това, онова. Тати тъй започваше с молитви в къщи, такъв хубав живот и сега когато съм сама ми е скучно, защото аз съм свикнала на тоз живот и на някои сестри викам: „Абе идвайте. " И като дойдат, сърцето ми се отваря и сега, сега. Ами кой колкото може, това е. Затуй брат Петър Филипов като дойдеше по Нова година му беше приятно, като дойде у дома, но съжалявам, че не сте идвали, толкова близки бяхте. Много хубаво сме прекарвали.

В.К.: Вие разказвахте някаква случка с някакъв костюм ли? Там, където беше работил ли, нещо ми се струва. Надка: Добри разправяше един случай, ако е този, ще си спомниш. Срещу един празник „Кирил и Методий" една баба, внученце има. Майката, бащата умрели. Таи баба с малка пенсийка живяли и му поръчала, вече е голяма момченцето, ученик може би в първите класове на гимназията. И отива да си вземе костюма и понеже тогава скъпи са били платовете, отива и казва: „Кирил и Методий" е утре, пак ще ви донеса парите. В момента има човек, който приема стоката, при него се плаща и дава костюмите. И той казал: „Не, не мога да ви дам." Още 400 лева трябвало да даде. „Немота да ви го дам." И бабата плаче, и детето плаче и Добри пък, технически ръководител беше тогава, отива. Казва: „Защо плачат, бай Стамене?" Той е възрастен шивач. Казва: „Абе не могат да платят 400 лева, костюмчето на детето." - Дай костюмчето, плащам парите." И така полека, полека, от банка ли ще изтеглим, какво ще правим, ще плащаме после, той ги плати и аз, като дойде и ми казва Добри, аз така се зарадвах, че се хвърлих на врата му. Викам: „Добри, поздравлявам те, това е над, над всичко." Пък няма жената. Казва: „Дай костюма, аз плащам." Пък какво се случи после. Туй пак негова опитност. Той е технически ръководител в шивашката кооперация. Той раздава платовете, но има едно момиче отвън_; тя вписва колко плат се приема, колко пък се взема за работа. Но при един случай един топ плат, който е дошъл от Сливен, един плат не е хубав и те го връщат от кооперацията в Сливен обратно. Но тя не го отметнала, че го връщат. И веднага баща й учител, рекъл: „Тука бати Добри -технически ръководител, взема 200 метра плат. Той не ги върна. Взема ги, а няма ги насреща." И тези отиват в МВР-то, и съобщават, че Добри е злоупотребил с 200 метра плат. А Добри, неговата честност в града свети. Малък градът и го знаят много добре. Добри също се ползваше с много голям авторитет в града. Нашето семейство и сега и сега, като ни видят викат: „Ей, какво семейство бяхте вий." И отиваме, Велков и Вълкови имаха къщи в горната част и минаваме край околийското управление, тъкмо един милиционер го пращат да вика Добри да каже къде е плата, защото онази ходила с баща си да го клеветят. И Добри вика: „Наде, отивай ти, нали милиционерът ни срещна." -,,Е, бай Добри, ела малко." - „Отивайте, аз ще дойда." Отидохме ний, поседяхме малко, връщаме се, няма го. 9 часа, 10 часа, 11 часа вечерта, няма го Добри. Аз сетревожа По едно време идва ама толкова смутен, толкова разтревожен, легна. И му казали: „Няма да казваш на женаси защо си бил в милицията. А на другия ден му съобщават, че трябва да отиде в Сливен, да получава платове и точно за този плат, който са върнали като неподходящ. Но той в голямата тревога не се сеща и цяла нощ. Става рано, ще отива в Сливен да взема платове от фабриката. И аз викам: „Добри, кажи бе." - „Няма да ти кажа, не, няма дати кажа." И застанахме на молитва, и се помолихме и изведнъж в мене, казвам: „Твоята честност ще блесне в града." Ама аз не зная защо му казвам, тъй просто: „Твойта честност ще блесне в града. " И той си замина. Като отива във фабриката, получава плата и пак не се сеща. Складира други материали и ги дава на влака и той отива до Калканджиеви да се види с тях и сяда в градската градина разтревожен, защото честен човек, нали го обвиняват, а това е подсъдно. Там един негов приятел, той работи в МВР-то, и казал: „БратТодоре, Добри, много лошо става с него, затвор го чака." - „Защо? Ако един сантиметър Добри е взел от Кооперацията, аз на площада ще се обеся." Но те си го казали така, пък Добри нищо не знае. Отивам в градската градина, седнах малко, да отида до бати Иванчови, че сме много близки с тях от години и както седнах така, един светъл лъч премина през мен и веднага ми светна и каза: Ами ти нали за този плат си тук? Отивам у бати Иванчови, виждам кака Веска, бати Иванчо, ний с Маргариткини като роднини сме. Маргаритка и Румито ги имам на снимка. Румито като бебе го сложила на слънце и то мига, мига, такова. Оня ден беше дошла, че приказвахме и тя, Румито, вика: Како Мрагаритке. И се качи Добри и идва и отива направо при нея. Отива и казва: „Ти плата, който ти го донесох, го вписа, а като го вземах, отписали го?" - „Ах, бати Добри!" - Веднага." - „А да отидем до МВР-то." - „Не, ти ще вземаш, каза, книгата", ядосал се вече Добри. „Ти ще отидеш, аз ще дойда след тебе." Щото Добри тогава я познаваше. Тя макар че неграмотна, малко простовата, беше им казал: „Тя не може едни сметки да напише," Казал в милицията, защото го обвиняват и той се прехвърлил с думите си малко, защото е чист. И като отива, те с очи го измерват. Пък началникът на МВР-то бил там и казал: „Добри, от тази работа няма нищо да излезе.' Те го знаят. „Обаче дай си показанията." Но оня, един от партизаните в това казал: „Ти какво, ти тъй, ти тъй", така ужасно го хокал, че като отива, той казва - срам го е да ме погледне. „Добри, извинявай, много те обидих." Тогава като се разчуха пък тез правят разследване в МВР-то, без да съобщат в кооперацията. И се разчува това нещо и всички тия от управата, а той е технически ръководител, и отиват целият отдел на ръководството, отиват и тоз бай Таню отива и той да почете с присъствието си. Те отиват и казват: „Как може вий да го държите така, така, да не ни осведомите нас." Там председателят, който бил, почнали кавгата с МВР-то. В това време бай Таню отива и тъй си сложил ръцете: Кой, казва, обвинява Добри за злоупотреба? Я ми кажете вий, пък партийци. Ти ли бе, хей, не зная как го нарекъл, когато никога няма да направи от вас като комуниста, от нас като комуниста, което Добри го е направил. Едно сираче не можеха да си платят, плаче бабата и момченцето и той каза: Дай костюма, аз плащам. Туй е Добри! Гдето аз му казвам: Твоята честност ще блесне. Защото зная, че той е честен. Ний стотинката цепим, толкова пазим, а пък такова нещо. Ама се доказа и тази Райна, която работи в МВР-то отива и вика: „Бати Тодоре, верно." -„Ама аз казах, един сантиметър да е взел Добри, аз ще се обеся на площада." И когато си замина, много голямо погребение беше. Целият град се стече. Методий Шишков, имаше от Бургас един брат, който така ни идваше на гости и отиваха в Съвета при тоз кмет, който ни даде разрешение. Един гражданин комунист, ама не е комунист, а бял брат, мога да кажа. В.К.: Какво даде разрешение? Над ка: За салона да се ремонтира, без да дава данни някому някакви и като минава този Методий Шишков, беше дошъл в къщи и отива в Съвета в туй време. Методий разправя: „Кое е това голямо погребение бе?" - „Ама Добри шивача. - „Ама Добри, хайде и аз ще дойда да го изпратя." И с Методий идват на гробищата. Много, много хубаво и сега така като ме видят: „Ех, Наде, какво хубаво семейство бяхте вий, целият Айтос ви обичаше, целият Айтос." М.М.: Но тогава малък град, всички хора се познават. Надка: Ама обходата ни, отношението ни с хората. Всичко е важно това.

В.К.: После бай Георги е в дъното на всичко. Надка: Но и ние, като отделни личности, и ние сме дали нещо от своя живот. В.К.: Тая приемственост на добродетели е много важна. Щото той може да е светец, а децата да му бъдат различни. Надка: Верка, например, е нямала пенсия, баща ми й пращаше по някой лев. Верка може хляб да не яде, ако отиде някъде, този лев ще го даде. И Станка Баркова, имаше една чиновничка, на Кралеви, на Митко зет им, леля беше тя - на Елка мъжа. Станка Баркова бе наша сестра - чиновничка. Те, бащата и майката умряха и тези две деца, на Кралюви зетят бе малко момченце и още едно имаше, завършиха химията в университета и даже Митко го оставиха асистент тогава. Та тя казва, че отиват на вила с Цвета Бойчева - една зъболекарка беше от Бургас и още една сестра, съм я забравила коя беше и вече се прибират. Това Верчето разправя. Но и Станка ми разправя после: Вали дъжд. Пък аз бях забравила един чадър при нея и тя си има един. Викам: „Вере, дай ми го." - „Ти ще си купиш друг, каза, защото на мене някой път ми трябват повече чадъри." И така става. Взима Верчето двата чадъра, но предварително на котлона ли, на печка ли, турила чайника да ври и каза: „Нашият Стоян по туй време не приема гости. Все ще намеря някой, който няма никъде подслон, да го прибера." Станка, тази Цвета и още една сестра пристигат, а пък тя имаше три легла и ги посреща, а чайниците врат. Като отиват, слизат а софиянки, сестрите и братята обаче тези ги оставят така и няма кой да ги прибере. И мръква вече и тя казва: „Вървете у дома." Разтворили чадърите и вървели, Верчето ги води да ги подслони. И дъждът ги поизморкрил. На следващия ден изпра чаршафите, щото и тя постила на някои гости, изпра ги да са чисти. „За довечера ще имам гости от Рила, аз ще отида да посрещна гостите." Нали уважението какво е. В.К.: Много беше трудно за приятелите от провинцията за преспиване. Надка; Нейната къща беше отворена. Знаеха я от цяла България. И Станка разказва: „Като отидохме, като се разположихме, купихме сиренце, купихме кашкавал, маслини, по два-три чая изпихме - яжте, яжте, така. Сложи ни на леглата, тя си сложи едно старо палтенце на земята и се зави. Ама Верке, ела при нас. - Не, казва, вие сте изморени. Аз така съм свикнала. Сложила си постеля на земята." Това беше Верка. И сега е същата, но е болна. Даже един брат има, Ангел и Филка - в Симеоново живеят. Те казват: Много са гостите на Верка, най-различни са хората, а Верка според мене тя го вършеше естествено, това беше живот. Посрещане, изпращане, това беше животът на нас, цялото ни семейство. Задача й беше да приема и да изпраща гости от провинцията и като я гледам сега, тя е вече в апартамент, в чужда среда, не си дружат, защото са разпръснати и може би това я подтиска, Няма го предишният живот. Това поколение си замина от този свят. Има да живее още. А за връзката й с Жорж, завиждаха й за Жорж. Отива Веса Несторова, били на Витоша Верито с Жорж в една палатка. Те тъй както Борис и Мария са си живели, така също с Жорж и Верка. Приказват си. Веса Несторова влязла и казала: „Брат Жорж, искам да ти кажа нещо." Вика: „Заповядай." - „Не, но аз на тебе." - „Не, в присъствието на Верка можеш, иначе аз не искам нищо да ми говориш." Искам да кажа в този дух много й завиждаха. А той казал: „Във Верка виждам неща, които в никой друг не ги виждам." И беше един добър приятел. И когато ще отива вече в Юндола при Велинград, и Верка тръгва с него. Той беше сериозно болен. Отиват при Учителя и тя казва: „Учителю, аз отивам там, където го пратиш, аз да му помагам." - „Не", казва Учителят. „Той там сам ще бъде." И тя се връща. Викам: „Верке, аз ако бях, нямаше да послушам." - „А-а-а, как да не послушам?" Но като си заминава, на Рила са били, там, на Мусала на екскурзия с Учителя. Кой отишъл и казал, че брат Жорж починал. Верка отива и разбрала. „Ама, казва, Учителю, с Жорж ли стана нещо?" Той, Учителят, знаеше. „Да, Верке." - „Ама аз исках." -,,И ти ще отидеш, Верке." И отиват, намира го тъй, както си пишел и даже едно писмо до Верка пишел там. Там, след туй аз с Верка ходих във Велинград, посетихме Мара Малчева. И тя си замина. С Верка и аз ходихме на гроба на Жорж. Почистихме го, сяхме теменужки, това-онова, видях къде е бил погребан. В.К.: Мара Малчева не е ли учителка? Надка: Не, художничка бе. Починала е миналата година. Тя ме води Верка при нея. Тя на кафе гледаше, хороскопи правеше.

Верка в малката стаичка тя ни посрещаше - целия ни род. Един брат от Горица идва с жена си, пък от Паркинсон е болна. Затова никой не го приема. „Кольо, елате при мен." Кольо после разказва: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Няма да го направя." Това е. Обаче тя вика „Кольо, елате." Оправя леглото, угася лампата и тя си ляга. Заранта става рано и той станал и направя му закуска всичко и „Хайде, на добър час, Кольо". Няма да го оставя на улицата човека. Какво има. Вика ми: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Аз съм малко по-друга в това отношение."Тя казва: „Не."Тя свикна със самите условия. Кой не ходи при нея. Идват от провинцията и право при нея.

В.К.: Аз си спомням като ходихме у Мара Малчева, художничката. При нея всичко беше в бяло и всичко свети у нея, в апартамента й. На партера беше, но с много хубаво разположение. И слънцето светнало в него. Надка: И все рисува, все икони рисуваше, да. В.К.:А знаете ли, аз първата беседа, която съм слушал да я чете някой в живота си, това беше Верка Куртева. Надка: И къде? В.К.: Беше на Изгрева, точно под навеса. Аз бях ученик и тя четеше беседа. Аз застанах. Надка: Тя много хубаво четеше. В.К.: И сега, когато дойде да извърша нейната работа, си казвам: Виж как нещата са свързани. За пръв път тя чете беседа на Учителя и аз съм първият и последният, който може да направи нещо за нея. Надка: Така са нещата. Свързани от начало до края.

Надка: Имаше един Павел Желязков. Тя като брат го имаше. Гдето го бе прала, гладила. Отивам там да пием по едно кафе, тя ще му вземе ризата, ще я изпере, ще я изглади и ще му я занесе, ще му изчисти. Веднъж го срещам някъде, не зная къде го видях, че викам: „Сещаш ли се някой път да отидеш да видиш леля си Верка?" - „Май често пъти не се сещам." В.К.: А тя му переше, Верка му переше дрехите. Надка: И готви, и го вика там, да се нахрани при нея. Тя като свой син го имаше. Буквално тъй. Той никога не трябва да го забравя, но сега не се сеща. В.К.: Аз, като си спомням как ми гласува доверие преди десетина години, това никога няма да го забравя. Надка: Верка ли? В.К.: Да, това никога няма да го забравя. Надка: Значи вие от дълги години се познавате. В.К.: Да, гласува ми доверие. Близки сме с нея от времето на сестра Мария Тодорова. Понеже ходеше при нея редовно. Тя обичаше Мария. Надка: Те се обичаха. В.К.:Те се обичаха двете и ние оттам се познаваме с нея. И тогава тя имаше проблеми нали с жилището, когато го прехвърляха от Изгрева. Ние оттам се познаваме много добре. И оттам ни е връзката. Но ми гласува доверие преди десетина години, казвам. Надка: Това беше друга Верка. А сега вече е друга. Аз ходих един ден с Рая и тя каза: „Рая, теб ще приема, но Надито не." В.К.: Не иска да те приеме. Надка: Не иска да ме приеме. А пък преди това, миналата година ни дойдоха от Айтос - Койнито, Верчито, Стоянка от Поморие и Рая и решихме да отидем до брат Борис и минаваме оттам, където сега живее, купихме от магазина нещо за похапване, но и към Борисови е близко. И купихме нещо, нали да не отиваме с празни ръце и на връщане решихме да отидем при нея, но аз знам, че Верка вече не е онова, което бе, че не е добре и аз й купих кило захар. Като отидем, ще ни направи по едно кафе, да има, и другите купиха там, кой каквото иска, бисквитки и други и влизат сега. Ония, като ги видя, о-о-о, така се зарадва. Аз си стоя настрана. „О, и Надито", каза. В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Не ми отказа. „О, и Надито". Приказвахме, седнахме. „Чакай, казва, знам че искате кафе да ви варя, ами да ви сваря." И свари кафето и дава на всички. Всички си захлюпиха чашките и аз я захлюпих, обаче седя настрана. Тя гледа. На Рая каза неща, които аз ги знаех предварително. Никои друг не ги знаеше. Само аз. Рая ги беше споделила. Тя ги каза точно „мот а мот", както е в чашата, каквото видя. Точно туй, което аз знаех. Но аз си мълча. Гледа на Верчето, гледа на Стоянка, гледа на Койнито и Рая вика: „Ами на леля Надя тука чака чашката." - „Аз - каза - на свои хора много не обичам, ха дайте чашката." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Погледна и каза: Само едно ще ти кажа, като си отидеш, една жена, казва, ще ти каже нещо, ще ти съобщат нещо за една жена, което, каза, много ще те заболи. Само толкова. И ние си отиваме, Рая, Койнито и Верчето, отиваме. Стоянка отиде при дъщеря си, и след десет минути звъни телефонът. Братовчедка ми има етърва и тя беше лекарка във военна болница. Тя като комунистка с този бяха близки, преди Гълъбов кой беше министър, който е председател на Червен кръст сега. В.К.: Да. Надка: Кирил Игнатов. В.К.: Да. Надка: С него те са работили като студенти и като комунисти, лепили са афиши, това-онова, мъжът и партиец и той полковник и тя е тука, моя първа братоведка, и тука женена, и тя се обажда. Знае ме, нали първи братовчедки, майките ни са сестри с нея, а нейната сестра почива в Бургас и тя на кого, на мен ще се обади. И звъни телефонът и ние сме в друга стая. Румито взема телефона: „Руми" -„Кажи бе, лельо Весе." - „Нека мама ти да ми се обади." И аз: „Кажи бе, Весе." -„Ами да ти кажа, малко ще те поразтревожа." - „Я, защо бе, кажи какво има." -„Ами Дора, каза, сестра ми в Бургас почина." А Вера ми го каза предварително от чашата - гледа ми на кафе. Пред всичките го каза. Те го знаят отгоре и веднага го казаха. Аз, като им казах: „Боже, каза, таз кака Верка, значи и на нас каквото каже, ще се сбъдне." Рекох: Не знам. Моето - веднага. В.К.: Вие мисля че веднъж бяхте ми казали, че Учителят е казал за нея да не я безпокоят много, че не може да издържи, в такъв смисъл. Надка: Пенка Кънева казала: „Учителю, Верка е много хубав човек, защо не може да работи?" - „Тя е с лабилна нервна система. Недейте я закача. Той, брат Георги си я поддържа, колкото може. Тя е с лабилна нервна система." Значи и ето сега резултатът накрая. Каза ми веднъж: „Шибаха ме, шибаха." Рекох: „Вере, защо тъй някога някои остри думи казваш?" - „Ти, каза, не си била тука. Шибали са ме, шибали, затова станах вече и аз такава и аз трябва да се защитавам. Какво, няма да се оставя да ме унищожат." Та с Петър Филипов беше много добре. В.К.: Да. Надка: С Борисови. В.К.:Тя идваше при Петър. Надка; Тя идваше. В.К,: Много беше доволна. Надка: Можели! Кафетата там пиеха, че тя гледаше някога. В.К.:Тя гледаше. Надка: Не всякога, но аз, на мен много пъти ми е гледала, като съм у тях. Викам: „Вере, хайде по едно кафенце." Никога нищо не ми е казвала. Тогава „мот а мот". Няма друго какво да ти казвам, но ще знаеш, като си отидеш, казва, ще ти съобщат за една жена нещо, много ще те заболи. И отивам, и след десет минути Весито се обажда. Тя ми е първа братовчедка, пък тя наша възраст. Ама ние така сме възпитани. Нашата къща беше приют за приятели. Посрещане, изпращане, но благодарение на този живот в цялата околия се познаваха приятелите. Те бяха към хиляда души. Братството на околията Бургас идваше, Сливен, Карнобат, от селата, те много хубави хора имат, такива сърдечни и като ги посрещахме и като ги видехме, се радвахме. М.М.: Гледаш го с потурите така, а като вземе да ти говори, то ти отваря душата. Надка: Ама те бяха много напреднали духовно. Духовни хора. В.К.: На мен са ми разказвали онези братя, които дойдоха от Айтос с белите ризи, с червените пояси, на съборите, когато са идвали да правят Салона. Надка: Да, да. Не Салона. В.К.: На съборите. Ама и като са строили Салона. Надка: Ама те за Салона няколко души братя дойдоха, а пък иначе, когато ги повикаха, Учителят ли ги е повикал кои, той имаше списък по име - толкова от това, те отиваха - с червени пояси, с чисти бели ризи, оставят жетвата. По него време е жетва, вършитба. Оставят за няколко дни, казват: „Нищо няма да им стане." Отиват, връщат се пак и си свършват работата. Предани братя бяха. Няма да кажат "А това-онова" - не. Първо Божието, после моето. В.К.: Виж, много е било трудно, може би няма такъв случай, където възрастен приятел, от онова поколение на брат Георги Куртев, след това подвизава се в този път и неговите деца да се подвизават, и да издържат до края. Няма такъв случай. Надка: Може да няма, но нашето семейство е такова. В.К.: Аз ги познавам всички. Надка: Ние сме предани, предани сме. В.К.: Винаги се отклоняват в една или друга посока и не издържат и т.н. Надка: А Верка се отказа още от малка. Аз няма да се женя и така си остана. С Жорж имаха дружба, но дружба и ако беше жив Жорж, тъй както сестра Мария щяха да се грижат - тя за него, той за нея, но нямаше да се женят. В.К.: Синовете и дъщерите на брат Ватев, например, отидоха в света, ожениха се, едно хубаво чувство запазиха. Надка: Да, да. Тя, Верка, беше близка с тях, ходеше. В.К.: Те като кажеха „дядо Косю", нали за него много държаха, обаче си отидоха по своя път. В.К.: Разправяше ми Верка. Но това преди 15 години случай и тя вече беше го забравила. Отива при Учителя и казва: „Учителю, Жорж е болен, ще си замине." Той й казал: „Намери един човек, който да обича Жорж, за да го спасим," И тя казала: „Никой." Нямаше никой. Надка: Защото тя беше единствена, която го обичаше. В.К.: Намери един човек, който да го обича, за да го спасим, да. Надка: Пък като я боли зъб, отива подута. Пък Жорж взел билети да отиват на театър ли, на концерт ли някъде, казала: „Ама Жорж, боли ме зъбът, не мога." - „Отивай при Учителя. - „Ама какво ще ми направи?" - „Бе отивай при Учителя." Отива и казва: „Учителю, много ме боли зъбът и съм надута." - „Тъй ли?" Взема една губерка. „Я дай да го видя." Като се уплашила. Пробиват й зъба по естествен път и изтича гнойта и хоп, на театъра отишли. В.К.: Ама Учителят го пробива. Надка: Не бе. Той само една губерка извадил и казал. „Дай да го пробием." И в това време той протича. И казал: „Той се проби. Хайде, отивай си!" И там го изцедила с памук, каквото е и с Жорж отиват. То го има там в нейните спомени, кой го беше писал. В.К.: Той, Георги Събев го има в неговите си спомени. Надка: Аз мисля, че ти може да го имаш. Тя трябва да ти го е разправяла В.К.: Да, хубав човек беше. Аз си спомням първите ми контакти, когато идваше при сестра Мария. Тя вече е друга. Тогава беше в силата си, млада, в разположението си беше, да. Надка: Мария и Борис много я имаха. В.К.: В разположение когато е и като седне, и като се разположи, пият чай, че кафе. Надка: Верка, като се разположи и разказва. В.К.: То и разположение е необходимо. Та оттам имаме с нея контакт. Да. Да, Верка. Надка: Сега ми е много мъчно за нея. Много ми е мъчно тъй. Румито вика: „Мамо, недей да скърбиш толкова." Как няма да скърбя? В.К.: Аз веднъж, след Нова година може би, я срещам тука, на спирката и сега тя ме поглежда и отмества погледа си, така ми е сърдита за нещо вероятно. И аз я поглеждам, а тя сега се обърна, все едно че не ме вижда. Обаче аз не съм вчерашен. Сега тя чака да види дали аз ще отида при нея. Аз отивам. Поклоних се, целунах й ръка. Всички ме оглеждат - аз с шапка, с бомбе, а целувам ръка на една баба, тя ме поглежда и казва: „Аз имам работа." Казвам: „И аз имам работа." Но й целунах ръка, ха-ха-ха. Казвам: „Аз се качвам на този трамвай. Ти се качваш на другия." - „Добре. „-„Довиждане." - „Довиждане." -„Ще се видиме ли пак? - „Може да се видим." Казвам: "Добре." Ха-ха-ха. Това беше. Погледна ме така сърдито и ми обърна гръб. Ха-ха-ха. А когато това се отпечати, ще видим дали ще ме гледа сърдито. Ще видим тогава.

Надка: Като ученички бяхме в отделни класове и по география имахме учителка една, живееше у наша роднина. Обаче тя като дойде казваше: „Прочетете този урок." И не го разказваше. А във Веркиния клас имаше една арменка, Серапи и Верка споделя. Тя още не беше женена, г-ца Ангелова. И аз знам тъй да предавам - прочетете си урока, прочетете си урока. Нареди се да го научим да го разкажем. И тя казва на Серапито и Серапито казва на Ангелова. Тя се беше преместила при тях вече, при тях живееше. Те са сирачета двечките. И тази отива при нашата братовчедка, защото са приятелки и тя Димитрина се казваше и казва: Твоите братовчедки тъй, тъй, тъй. Но тя ми беше на мен класна... И тъй ли? Аз, на мама първа братовчедка беше нейна близка, приятелка. Тъй ли каза, аз ще й кажа. Аз не зная, идва сега тази, тя после се ожени за един художник и казва: Ей, Георгиева -на мен, а тя мисли, че съм аз Верчето, не знай коя е от двете ни. Георгиева, стани да разкажеш урока за Франция. Ученици, сега научихте ли урока, предадох ли ви го добре? Викам: Защо, госпожице? Какво, аз съм изненадана. Отивам у нас, почвам да плача. Вера ме пита защо плача. Викам тъй. Ама аз казах на Сарапито, защо дошла на тебе да си изкарва? В.К,: Нали сте близначки? Те бъркаха ли ви двете? Надка: Ами на, тогава сбърка ни тази учителка.

Хубав човек е Верка, и пожертвувателна, много. При тези условия, да посрещаш и изпращаш. А по три дни е гладувала. А може да умира от глад, но никога няма да отиде да се оплаче или да поиска Такъв характер. Тя много е твърда. Затуй издържа тука на Изгрева. „Шибаха ме", каза. Рекох: „Вере, много се промени." - „Тебе шибали ли са те тъй, знаеш ли тука какви са? Шибаха ме." Шибаха я, докато се разстрои, затуй каза Ангел и Филка, че тук, на Изгрева, приятелите я разсипаха. В К.: Значи те с Ангел и Филка се познават. Надка: Ама те от Пазарджик, те все са при нея. Там като отидеш, тя на едното легло, Ангел на другото и Филка на третото, Като у дома си, от Пазарджик при нея са знаели да отидат. Много я обичаха. Тя също. В.К.: Да. Надка: Хубав живот. М.М.: Много хубав. То учението на Учителя е в неговото приложение, тогава можеш да изпиташ сладостта, че служиш на Бога, че вършиш нещо в името на Бога. В.К.: Така идват един души, други заминават. Всеки със своя пост.

Надка: После всеки си има път, в различни посоки работи. Брат Петър Филипов беше тъй. То неговата къща е отворена. Колко хора ключове имаха. Отиваха, посреща, изпраща ги. В.К.: Аз, например, не бих си дал ключ. Не, впрочем аз също си бях дал ключ, преди да замина за чужбина. Ха-ха-ха. Аз дори повече май направих, оставих си ключовете на Борис Николов и той не ми ги върна, забравил къде ги сложил. Но не бих си отворил къщата за всеки. Надка: Не си го изработил. В.К.: Аз, например, не мога да приемам и да изпращам непрекъснато. Не съм готов за тая работа. Надка: Не знаеш каква радост е, какво нещо. В.К.: Не е лесно, никак ама. Някой път не можеш да успееш, а трябва да се приготви, нали, всичко, а същевременно трябва и да се почисти. И психически да се нагласиш за прием на гости. Може би бих направил нещо друго, което други не биха го направили, но това да приема и да изпращам, не мога да издържа. Надка: Ами да, то всеки човек не е за тази работа. В.К.: Всеки е различно устроен, да. Надка: Ти пък други работи правиш. В.К.: Всеки си има сзоето място. да. То са необходими качества за това нещо. Това не е малко. Да приемаш и да изпращаш хората, да. Това е много трудно. Надка: Ами брат Божил, гдето ти казах. Жена му не иска гости, а той отива при гостилничаря и уговорва за приятелите от Тополица там като идват, да се хранят там безплатно. „Колкото приятели дойдат днес от Тополица, аз плащам. Ще ги храниш, каквото искат, ще си вземеш бележка." И отйва после и плаща. В.К.: Не спят при него, нали? Надка: Не спят, как ще спят. Те идват и се връщат. Рейсове има, но за обеда да се нахранят и да си свършат работата, и си отиват те. Обаче бати Божил отива и плаща. А той бе един книжар, продаваше книги и после чукаха там, сандалки правеха, това-онова. В.К.: И с тия малки парички, с тия малки заплати. Надка: Малко парички. Жена му нищо не работи. Любка, гдето е в Пловдив сега, бе на една годинка. Божил й казва: „На ти 2 стотинки за Любка, кравайче да й вземеш, а пък ти, ако искаш да ядеш, ще дойдеш да готвиш на градината на майсторите и ще се храниш." Че ходихме веднъж, че постлахме черга, сложихме трапеза. И помогнахме за готвенето, седнахме, нахранихме се, занесохме една кошница със сливи, сварихме компот. В.К.: А пък коя беше, гдето носи котлите с храната? Надка: Баба Петра. От Карагеоргиево, тогава Ченге беше името на селото. В.К.: Значи носи торбите с хляба в в дисагите и котлите с храната. Надка: Не всеки ден, но няколко пъти го е направила. Но не е малък жест. В.К.: Не е малка работа. И то пеша на кобилица. Надка: То е от Айтос километра. От Айтос до градината е три и до селото - 4. Не е малко. Все пееше. Като дойдеше, ще каже, ний нали отивахме и пеем „Ний сме славейчета горски". Като ни види и вика: „Хайде „Ний сме славейчета горски" да ми изпеете, пиленца. " Много мили, много спомени имаме ний. Богат живот имахме в Братството на Айтос. Бати Филип, бати Киро, бати Божил, всяка вечер гюмовете с бозата, идват у дома, сестрите Габровски, други имаше Касабови, той беше началник на пощата. Събират се у дома, тати винаги вземаше голяма къща под наем, салон с три стаи и в малката стая за Учителя, само за него имаше легло. Нито той спеше, нито някой. Малка стаичка, молитвена стаичка.

Надка: Кака ми Цветанка, туй е много интересно, може да се напише даже. Кака ми Цветана, най-голямата, е била 9-годишна, но като се събират, по земята мамини са сядали, под наем като са живяли в други къщи. Тя ясновидство е имала и войни тогава са се водили, и казвала: „Татко, сега като се молех, видях двете царства воюват и на единия главата хвръкна." И след няколко дена ще четем еди-кое си, като воюват кой побеждава, кой пропада. И идва Учителят в Айтос, кака била 9-годишна тогава. Нас ни нямало на този свят. Цветанка пък била много хубава. Надка прилича на майка си. Много хубава. В.К.: На Надка майка й. Надка: Тати отива на работа. А в молитвената стаичка мама шета, защото Учителят е на гости. Имало едно малко столче и Учителят казал: „Цветанке", /много я обичал/, и като се оженила, дошъл и казал на тати: „Ще ме заведеш да видя Цветанка." И сяда на едно столче. Тати в това време се връща. „Георги, ела - каза - ще направим нещо с Цветанка, ние ще пътуваме някъде." И тати сяда на стола, а кака на малкото столче и си слага Учителят ръката на главата й, така. И тя: „Оле, оле, оле, главичката ми" и я излъчват и Учителят се излъчва и тръгват, пътуват в небесните висини и кака разправя всичко на глас. какво вижда, какво, как, какво пътуване има и баща ми слуша. Казва: „Ето сега се намираме в един свят, в една хубава природа, там ето една чешмичка с едно сребърно канче, минават същества и пият от тази водичка." Туй разправя сестра ми. И Учителят чува, като казва: „Цветанке, ти сега ще останеш тук, ще поставя две същества да те пазят." Така тя между тях. И Учителят тръгва нагоре в други светове и тя казва: „А-о-у, как виждам Учителя като слънце светлина върви, върви, ослепителна." Но като тръгва казала: „Учителю, и аз искам да дойда с тебе." - „А, ти не може, ти тук ще останеш, аз ще отида." И се връща после. Учителят я поема и тя: „Не искам да се върна. Тук е много по-хубаво." - „Хайде, Цветанче, ще слезем вече при татко ти." - „Аз не искам, Учителю, тук е много по-хубаво, искам тук да остана." - Има време, каза, сега ще дойдеше мен." И тати това си го записал и от него го слушахме.

Надка: И като си заминава 1925 година, 28-годишна беше сестра ми, тя е минала през него. Но тати получава телеграма и е там със сестра ми Верка, Донито, Дора - в Търново на събор. А тати, като получава телеграмата, нали се е разтъжил, ама е там, отива да съобщи на Учителя, И като отива още, той казва: „Георге, идваш да ми съобщиш за Цветанка ли? Аз й дадох път нагоре. Сестра Бела ще си отиде и дъщерите ти, а ти няма, ти ще бъдеш до края на събора тук." Даже бати Божилови казали; „Само бай Георги може да направи това. Аз не мога, детето ми да си замине, и аз да не се върна. Само бай Георги може." Той думата на две на Учителя не правеше. Тати остава, даже една сестра после от Айтос, които са били там, или сестра Габровска, видяли го как излязъл през нощта и, каза, си поплака малко, брат Георги, но не отиде. Мама и Дора изпратиха кака. В.К.: Тя на колко години си замина? Надка; На 28. Беше ли омъжена? Надка: Ами две деца има. Надка Боева и брат й, Христо. В.К.: Значи Надка Боева ви е племенница. Надка: Тя беше 7-месечна, а Христо беше три-годишен, сирачета останаха и тати зася две лозя. В.К.. У-у-у, вие сте я изгледали. Надка: Ами ние я изгледахме. И тя на мен я сложи кака ми тогава, защото като се роди, аз ходих в село, помагах й. Тя каза: „Наде, роди се там, на теб ще я сложа." И я сложи Надежда. И така. Че тати съдаде лозе, ходихме да копаем, изкарвахме много и там в града обичат афуз, пък хубаво грозде, всичко на тел, хубаво грозде, не отивахме стъпка да направим, гроздето като се бере. Тати го бере в каручката, отива, продава, взема парите, той ще даде за децата. И ние после се оженихме, всички помагахме. В.К.: И сте ги издържали, те са следвали тука. Надка: Да. Христо беше окръжен лекар в Бургас, а пък той сега се пенсионира, а пък Надка литература завърши. Едновременно и двете кандидатстваха, щото

Христо нали войник беше, после арестуван като комунист и осъден на доживотен затвор, излезе и тогава се записа той. Тогава вика: „Надке, чакай поне една година, недей веднага да следваш, че много ще натежим на дядо." Баща му, друга майка, трудно беше. В.К.: За него съм слушал, че от Айтос са отпуснали стипендия. Надка: Не от Айтос. Братството в Айтос отпуснаха, обаче като комунист му дадоха издържка, стипендия и той се отказа. В.К.: Аз знам, че е образуван фонд за даровите младежи. Надка: Те после коментираха тука разни, нали знаеш, клюки, но това е истината. В.К.: И вие сте ги издържали същевременно. Надка: О-о, ние всички. Христо ще дойде, бедно момче. Добри ще купи плата или пък тати ще купи плата, Добри ще го ушие. Дора ще купи шалче, ръкавци, това. В.К.: Ще го облечете. Надка: Да. И бяхме си направили къщата и имахме още някой лев да си довършваме, обаче Добри, като вижда Христо, пък баща му дал само за път пари и тати предполага, че Христо, като идва с баща си, му е дал и не им даде много. И гледам, балтон му ушиха, а няма шалче, пък тогава с купон Добри ми беше купил едно шалче, с купон, от плат така направено, много хубаво. И аз, като видях Христо облечен с палтото, викам: „Хинко, ти нямаш ли, бе леля - викам - шалче?" Ние тъй му викаме. - „Нямам, лельо." И аз веднага отивам да го давам. И като отидох да го давам, Добри влезе с мен горе. Имали сме 3000 лева, то не е хубаво да ги разправят тези подробности, не е голяма работа направено, но ето как издържахме, помагахме. Той ги взема тези 3000 лева. И вика: „Наде, тези пари няма да ги отваряш. Както ти ги давам, така, но аз ще пратя Хинко при тебе, ще му ги дадеш и му дай това нещо." И аз останах в стаята, той излезе. „Хинко, леля ти те вика, влез малко при нея." И той слезе. Баща ми долу, Дора. чакат, ще го изпращаме за София и аз му ги дадох в туй време, банкноти три по 1000. А Добри ми казва: „Аз ги дадох за семейството ни, на един сирак. Господ помага, когато ти помагаш на един сирак, заплата от Бога ще я имаме, не бой се. " Мисли, че аз ще ми стане неприятно, пък аз също мисля така. Той като видя: „Ах, лельо, само за път пари ми даде татко, и нямах нито лев повече. Питах се как ще си взема билет за трамвая." В.К.: А на квартира къде бяха? Надка: Ами те първо при Верка бяха. След туй отделно. Не можеха да учат в една стаичка, на Верито идваха непрекъснато хора. Той си взема квартира, тя си взема квартира. В.К. Сега другата сестра е Донка, съпруга на Георги Събев. Надка: И Дора, която на градината живее сега. Тя се беше женила, но разведе се. Светски човек. В.К.: Кой? Дора? Надка: И се разведе и си живее толкова години вече. Тя е на 88 години. С Борис са родени 1900 година, но ако я видиш, тя е запазена, щото тя е чиновничка, дойде, отиде. Нищо, пък мъчнотиите сега ми се отразиха зле, ето шипове имам от много труд. В.К / Спомняш ли си нещо тя да е разказвала, да има опитности с Учителя? Надка: Кой? В.К.: Тази Дора. Надка: А, не, тя не е идвала. В. К.: Ами Донка? Надка: Те живяха с Георги Събев тука. Лилито тука е родена. Аз не знам. Не съм чувала. Той, Георги Събев ако има, той щети каже. В.К.: Да, да. Надка: Но тя беше много добра, много гостоприемна и в Бургас тя приемаше много. Бургазлии нашите в провинцията приятелите посрещат гости. И други посрещат. В.К.:Той, Петър, разправяше, нали тя си изгорява лицето. Надка: Не тя, а дъщеря й, Лилито си изгори. Сега нейната дъщеря, Мария, я приеха да следва Славянска филология, българска филология и оня ден, миналата седмица единият изпит го взе с шест, оня ден другия изпит взе. В.К.: Да, това не е малко, как да е малко, това дори е много. Сега. например, в сегашната епоха такива разкази за нас са чудновати. Надка: Сестра Мария как посрещаше непрекъснато, всеки ден, и сега и сега пак, в Борисовата къща е отворена. Борис също тъй много посреща. В.К.: Вече няма тъй. Надка: Сега няма, но в миналото много гости посрещаха. И от чужбина да дойдат, отиват всички там. В.К.: Сегашното поколение не е подготвено за такъв живот. Надка: Пък и няма условия. Съвсем вече друго стана, В.К.: Други са условията.

Надка: Други са и те се търсят хе-е-е, кой къде - кои в този квартал, кой не знам къде. В.К.: Пръснаха се. Сбъдна се пророчеството на Учителя, където на едно място пише и казва:,. Ще дойде време, когато, за да се срещнеш с една сродна душа, ще минеш 400-500 километра и това ще бъде най-щастливият ти ден в годината," Ето, така стана. Ето, ние сме се събрали, точно е така. Надка: Така е. В.К.: Ето, ние една година чакаме да се събереме. Надка: Марийка идва да ме вземе за по три дена. Румито вика: „Мамо, много те взема тази Марийка." А то е на годината веднъж. В.К.: Ха-ха-ха. На годината веднъж. И аз ако дойда. Надка: Като дойдеш на Петровден в Айтос, няма да се връщаш веднага. В.К.: По Петровден ли? Надка: Ами за Петровден или за Богородица, това са срещите ни. Ще дойдеш и ще те посрещнем, както можем, но от сърце. В.К..Добре, приемам.

Надка: Баща ми ще си легне рано, после среднощ ще се събуди, ще стане, ще снеме дрехите си, с които спи, чисти дрехи отдолу ще си сложи, белия костюм и влиза в молитвената си стаичка. От 12 до 3 часа молитва прави. В.К.: Това баща ви, всеки ден. Надка: Всяка вечер, през нощта. В.К : Не в определени дни, а всяка вечер. Надка: Всяка вечер, обезателно, всяка вечер в 12 часа. И една вечер, излиза тя от кухничката, излиза навънка. В.К.: Това Иринка. Надка: Иринка. И чувам, каза, в стаичката горе хор, при бай Георги и помислих, че вие от Айтос, братя и сестри сте дошли и сте при бай Георги на молитва и казвам: У-у, Надито пък да не ми се обади. И се прибирам. И заранта рекла: А. бай Георге, ти снощи имаше гости. Тъй ли? Какви гости? - Ами чух, каза, цял хор пееха. - А, ти чу ли ги? Тати повече нищо не й казал. И тя после ми разправя. В.К.: Значи Иринка чула. Надка: Да. „У-у, Наде, вий да дойдете от Айтос в градината, друг път ми се обаждате, този път да се качите горе и да не ми се обадите." Рекох: „Какво бе, ние не сме идвали на градината." - „Ама аз снощи чух в 12 часа бай Георги снощи като ставаше, до три часа той си прави молитва, излязох навън и чувам как горе пеете и мисля, че вие сте дошли." -„Ти каза ли на баща ми?" - „Казах му, но той си замълча." - „Ти чу ли ги?" - „Чух ги и дълго ги слушах." Щото ние сме много близки. „Ти предполагаш ли, ние да дойдем че да не ти се обадим! Но си чула друго. От другаде хор." В.К.: Да, за тази стаичка на вашия баща, молитвената стаичка, ми е говорила Мария Тодорова. И тя е усетила там молитвен дух. Надка: Но сега Иринка много се озадачи. В.К.: За тази стаичка ми е разказвала Мария Тодорова. И тя ми е разказвала, аз каза, веднъж ходих, много пъти съм ходила при него, но той веднъж ме допусна в стаичката, но това, което изпитах в неговата стаичка, беше същото, което съм изпитвала в стаята на Учителя и в присъствието на Учителя. И видях, че това беше, убедих се, че това беше един ученик на Учителя, Надка: И когато тати беше болен, Мария дойде и Петър. Тя с Петър идва веднъж, слуд туй няколко пъти сама. И Мария, като си тръгва последния път, вече тати беше болен, последното впечатление, обърна се и каза: „Отиде ли си брат Георги, отива си всичко от градината." В .К.: Откъде? Надка: От градината всичко си отива. Така е. Че губи много нещо градината, като си заминава. В.К.: Проекцията на един човек е нещо много важно. И той него Учителят още 1942 година го изпраща да бъде вече постоянно в градината и затова не му е позволявал да ходи другаде. Надка: Отиде, но понякога, но като дойде и веднага се връща. Даже зимно време е сам, после някой път казвам на Добри: Добри, как прекарва там, мъчно ми е бивало. Как тати там седи сега. Няма кой да му сготви, няма никой, всички бяха отишли някъде в провинцията. И отидохме ний с Добри. „Върви да отидем, че ти много мислиш." Казвам: „Тате, как си сам? - „Как съм сам, тез хубави градини, таз хубава природа, таз хубава бяла покривка. Ама аз живея тука с Господа, живея с ангелите, живея с туй. Аз имам винаги гости от невидимия свят. Недей да ти е мъчно." Занесла съм това-онова, след туй му правя бисквитки и той много обичаше, ще си направи чайче, едни хубави бисквитки правя, това-онова. Той така се сроди с градината, че не можеше другояче. Идваше в града на събрание в салона. Ще остане навън каручка и магаренцето.

В.К.: Това означава богат вътрешен живот. Надка: А-а, ама това е голяма работа. В.К.Това обикновен човек там не може да издържи. Надка: Той, още като бил секретар - бирник и не е познавал нито Учителя, нищо, на млади години, в Люляково, там бил, той е много религиозен по душа. Брат му беше религиозен, пееше в църковния хор, всичките братя на баща ми пееха много хубаво. В.К.: Нали каза, брат му са го направили свещеник? Надка: Свещеник го направи Светият синод. Щото пееше. Като чуят, че Панайот Куртев ще пее. целият Айтос се пълнеше, не можеш да влезеш в църквата. Да чуят от тъмно там как пее. А пък като стана, направиха го и поп. А баща ми името му го знаят в Бургаски окръг, баща ми е член на Бялото Братство, ръководител в Айтос. И казват: „Ти с Бялото Братство, с брат ти, няма да общуваш с него." И чичо ми трябва да спазва заповедта на владиците да не го уволнят. Тати разказваше: „Отивам в кафенето, Панайот там. Той, като ме види и си даде гърба така. Аз казвам на кафеджията: Две кафета. Едното ей на онова попче." В.К.: Е-хе-хе. Надка: Чичо ми ще пие кафенцето, ще се обърне, ще кимне с глава, ще благодари. Но как да приключи живота чичо ми. Поп Иларион, владиката почина, чичо ми напредна, в Бургас беше вече свещеник и старост, не е идвал, знае къде живеем, ний бяхме построили вече в централния двор къща, чука се. Той мен години не ме е виждал, не може да ме познае, ние женени бяхме с Добри вече и чука се на пътната врата, отивам: „Добър ден." - „Добър ден." Аз го познах, ама мълча. „Какво има?" - „Ами тука имам брат, Георги Куртев. Може ли..."

- „Заповядайте, влезте. Ето тука." В.К.:Той със свещеническо расо. Надка: Да, с расото, с всичкото, с калимявката, с всичко - свещеник. Аз отивам; „Тате, чичо Панайот. Но тъй ми е радостно и тъкмо по обед. Бях приготвила него ден и баница, и много по-хубав обяд. Тати пита: „Имаш ли за обед?" Казвам: „Всичко имам." Отива тати: „О-о-о, Панайоте." - „Ами таз къща не е ли твоята?"-„Тази е на Надито."

- „Ама Наде, ти ли си бе, къзъм" - взе да плаче тъй от радост, че не сме се виждали години. Седяха, приказваха до вечерта. Вечерта не помня отиде ли си или пък остана, забравих. Минава колкото минава, един ден отиваме с Добри на градината. Гледам, задава се един поп и той, малко по-нисък беше тъй, тати по-строен беше. И малко по-нисичък, тъй малко се поклащаше като върви. Аз викам: „Добри, това е чичо Панайот. „Добър ден." Наближава ни. „Добър ден.' -„О-о, чичо, добър ден, какво?"

- „Ами аз отивам при татьо ти на градината." Ама вече поп, ама той пенсионер вече. И рекох: „Така ли?" И тъкмо тръгвам, и бай Слави дошъл за Чортленска вода и с каручката, и качихме го на каручката, отиде на градината. Тати много се зарадва. „Бате, идвам при тебе. Аз скоро ще си замина. Дойдох да се видим." - „Ами като дойде призовката за тебе и за мене... Там ни е вече мястото." И долу на градината нали има една бяла скамейка под борчетата, сядат там. „Наде, направете по едно кафе". И ние с Иринка шетаме там, да приготвим обяд. Добри, но те двамата остават и тъй си приказват. Щото, когато е идвал Учителят на времето, чичо ми като певец Учителят е казал на тати: Повикай брат си Панайот да пее „Достойно ест" и още една църковна песен и „Тебе поем". Ама такъв глас, и винаги го е викал. Като дойде Учителят, винаги баща ми е викал чичо ми, отивал у дома и пеел. И тати му казал: "Панайоте, ти беше поп, другите попове кожите обираха от хората, пълнеха си дисагите със сирене, с това, вълна и не знам какво. Ти ходеше като мене, аз със старо палто, ти със старо расо, бедните хора, те по душа са били такива, безплатно си ги венчавал и кръщавал. Тези твои добродетели ще те отведат в рая. Ти служи на Бога в дух и истина, макар и в църквата. Служенето пред Бога няма църква, няма дъновисти, няма такива, има чада Божии. Ти си един от чадата Божии, който верно е служил на Бога." Така го утешавал. Той, горкият хванал баща ми за ръката, щото тати е по-голям и целувал ръката и го милва и тати и той го милва. Да видиш каква картина, да се трогнеш така. Години не са се виждали. Точно такава среща. Че три-четири пъти идва на градината. Сега като научи пътя, самичък идваше. Тати ще дойде, ще каже: „Чичо ви вчера пак беше при мен, беше му приятно." И след туй телеграфираха вече, че е починал. В църквата, сестра ми Донка и Дора живееха в Бургас, и там в църквата владиката, ходили да го видят. Цяла нощ ги държат поповете и го опявали. Тати вика: „Наде, вий няма и аз, каза, няма да отиваме, да не се дразнят чернокапците." В.К.: Значи Учителят винаги го е викал. Надка: Викал, за да пее, ама такъв глас, целият Айтос като чуе... Нали певци има и други, когато е редът на чичо ми, знаят го и като чуят, че Панайот Куртев ще пее, пълни се черквата с хора. В.К.: То не случайно Учителят казва: „Моите ученици са навсякъде." Надка: Да, да, точно така. Б.К.: Независимо къде работиш, важно е да вършиш волята Божия. Надка: Той беше добър свещеник. Там го пратиха по селата свещеник в Карнобадско, някои села и се носеше славата му, че той, като погребва бедни хорица, не им взема нищо, после не ходеше да обира кожите на хората, не беше кожодер, съвсем друго бе. Непринуден, обслужваше го по бедност. Те бяха четири братя, пет даже, но единият бе убит. Даже във войната тати в болницата като бил, брат му Панайот попада на брат им Йордан, а брат им убит. В.К.: Това през Балканската война или Европейската? Надка: Е, не знам точно. В.К.: Значи попада на брат си. Надка: На брат си, убит. В.К.: Боже! Надка: Пише на мамини: Кажете на майка ми, че брат ми е убит там. Аз го погребах. В.К.:То е единият брат. Надка: Другите братя всички секретар-бирници. Тати е бил секретар-бирник и след туй отива да държи курсове в Сливен и става фелдшер, но секретар-бирник чичо ми Митю, чичо ми Андон секретар-бирник. чичо ми Панайот - свещеник. И когато съдели в Бургас един секретар-бирник, който злоупотребявал, имаше един д-р Симеонов, който е правист и гледа делото в Бургас и казва: „Аз съм от Айтос и този, който го съдят в Бургас, и той е айтозлия и, казва той, не знае подсъдимия, братята, казва, Георги Куртев, Димитър Куртев и Андон Куртев са секретар-бирници, може да имат на коленцата си ямички, но челата им чисти. Такава честност, така е била работа.

Надка: Този д-р Симеонов и д-р Възвъзов, който е идвал на беседите на Учителя и е приел дълбокото дишане, и го разпространяваше, ходеха на градината при него да си беседват духовно. Д-р Петров, млад лекар, с майка му тати били съученици. Тати, бедно момченце, баща му чешмеджия бил, бедно е това време. В.К.: Какво значи чешмеджия? Надка: Чешми гдето правят, това е бащата на Георги Куртев. В.К.: Баща му, да. Надка: Босичък е ходил на училище, без книжки, защото толкова умен, всички с книжки, а той без книжки. Няма пари. А пък на д-р Петров стария един айтозлия лекар, който с майка му е бил съученик баща ми, и го вика баба им. Повикали тати да показва на баба Марина, майката на този д-р, те богати хора, хаджи Петровите и тати отива. Добре показва уроците, но баба Марина месела топла пита, пък тя му мирише на топличко. Тя в платно ще я завие, че като отиде на нивата, като се върне, тя да изстине. Тати не дочакал, а из един път дигнал това, че си отчупил малко. Ами трепери, щото е гладен. Гладна мечка хоро играе ли? И хайде, не се ли върна вече питката от нивата? А, върна се, върна се, Георги. Сложили, нахранили се и си отишъл. Пък с Марина бягат, играят около питата, играят. И след туй тя се оженва, богата, много богата и синът им, който в Германия завърши, а баща ми фелдшер, те доктор не признават. Баща ми ходеше у тях. Той инжекции, той ги преглеждаше, няма слушалка така, но всичко чуваше и като се връща Пейчо, разболява се баща му или майка му. „Иди извикай чичо си Георги." Намира тати. „Майка ми или баща ми те викат, те са болни". - „Ами ти бе, олун, ти дойде от Германия, вече си доктор, от мен повече знаеш." - „Не, не, ела, моля ти се. Те мене не ме признават." Докато бяха живи. Един ден д-р Хаджи Петров преглежда някакъв болен, не може да му определи диагнозата. Хем със слушалка, добър лекар, много добър лекар, той сега в София живее даже, казва: „Бай Георге, ела, един болен имам, не мога да го разбера, иди да го чуеш." И му дава слушалките - „Няма нужда, аз без слушалки, нос ухото си." Каквото чул тати, сложил диагноза. Взема Пейчо със слушалката - точно там. Тъй аз толкова пъти не можах да чуя. Искам да ви кажа, така се съветваше с него. И като си замина тати, един ден бяхме си боядисали цялата къща, декорация тогава правихме с бои и пера, ама изпирам. Гледам Пейчо X. Петров пристига, тати си беше заминал. „Добър ден."-„Добър ден." Той в София живее, значи. „Новост научих, че бай Георги починал. Този светец, кажи къде е гробът му, един голям букет цветя нося, да отида да му се поклоня и да му оставя цветята. Защо не ми съобщихте вий, аз щях да хвръкна, но пак щях да дойда." Той и Филип Кутев, те са наши, майка му беше наша сестра. Верка постоянно с Филип общува и казал Филип: „Верка, баща ти и майка ти ми бяха най-добрите съграждани. Вий, като сте били малки, гдето съм ви щипал. Майка ми идваше да помага, щото близнаци, на майка ти, щото съседи сме били през един двор. Дето съм идвал, дето съм ви носил, плачете, аз ви държа, държа, тресна ви, щото вие малки, плачете. Малки." Сега Верка, Надито са големи. А като я видял: „Вере, кажи Надито какво прави. Тебе те виждам, ама Надито не виждам." Че дойде с оркестъра си той и питал там някои: „Абе на бай Георги-фелшера търся дъщерите." Ходил на градината да обиколи тати той. „Абе Надито къде е?" И аз съм излязла и някой казал: „Ето Надито. „Ей, Наде-Вере, Наде-Вере." Аз се обръщам. „Добър ден, о, добре дошъл." Казва: „Верка я виждам, но тебе не мога да видя и щото съм ви гледал като малки, искам да ви видя." Така си замина и това поколение. Преминахме през хубав живот с приятели и нашите съграждани.

В.К.: Родът на Георги Куртев от къде е? Надка: Айтозлии са. В.К.: Всичките са айтозлии. В.К.: А майка ви? Надка: Също. В.К : Значи кореняци. Надка: Само че баща ми е бил много беден, нали, а майка ми била най-богата, най-богатият човек на града бил дядо ми. Имал сюрек от швейцарски крави, сюрек, значи много крави и имал голям двор с чешма в двора, голямо земеделие тогава, в тях години още и все викали „На дядо Иван пристига сюрекът, швейцарски." Обаче после на земеделец на храмана с диканя вършеят и първият харман като мине, баба ми Тодора, на майка ми майката й била много стисната. А дядо ми Иван - много благороден. И много богат, но тъй с полици на тоз, на оня, дето ставал поръчител така, накрая го завлякоха. И първия харман ще вземе той един, два, три шиника, малък е бил тогава градът, на най-бедните къщи ще занесе, на всички бедни хора от първия харман и сетне, на втори харман вече те мелят - богати. С тенекии мед, с бъчви вино, мазетата пълно и дърва, чираци е имал, дърва у тях пълно. Ще дойде тогава Коледа, не Нова година - не се празнуваше, но Коледата. Другият ми дядо беден, той знае, дядо Вълчо още са нямали те деца и едните, и другите. Той ще прати чирака при дядо Вълчо Куртев, а той има 3-4 момчета и като спят бабини ми и дядо ми, на пруста, имало тогава вътрешни къщи, отвънка пруст, намират на двора една кола дърва, сложена, и един чувал брашно, смляно, сложено в дома. Не само на него, но и на колкото бедни хора има. Това много години го е правил дядо ми. Обаче баба ми вече за следващия харман казала: „Тази година няма да ти дам, ти раздаваш." Последен харман. Минава, зимата идва, дядо ми почива. Свършил се харманът, свърши се всичко. Разбрала мама цената на първия харман. После пък става зет баща ми там на тях и дядо ми много го обича, но казва, беше най-добрият човек дядо ми Иван. В.К.: Виж какво нещо. Спреш хармана, и те спрат отгоре веднага. Ха-ха-ха. Надка: Така веднъж сънувам сън, къде ходя не знам, но там, където е градската градина, сега има ресторант, там на пост седи един човек. Аз не го познавам. Той 52-годишен починал дядо ми, той скоро след туй починал. И сънувам го, тогава ходели айтозлии с панталони такива, с антерии, с риза с бели ръкави, и на пост стои и аз минавам и той ме извика този един хубав, рус, бял, със сини очи е бил, мама прилича на него и казва: „Къзъм, аз съм твоят дядо Иван." Казвам на мама и го описвам: „Същият бе, Наде, същият, това е дядо ти." Дядо Слави, тъй се събират като богати семейства, стават служители на Бога и лелите ми всички почват, някои идват в къщи, леля ми особено Стефана, тя била първата шивачка и хубавица, най-хубавата в града. „Бати Георге, вий да не се смеете, че идвам при теб." В начало се смеят, какво е туй „набожни", какво. Тати казал: „Стефана, ако идваш при сестра си като при Господа, добре дошла, ако ще идваш да ми разваляш живота, моля ти, се недей да идваш. При нас връщане няма. Ний сме с Бога, пък ти ходи, където знаеш." Другите й сестри и майка й, всички влязоха, обаче само тя не влезе. Но идваше. Тя се примири и като има нужда: „Свако, свако." Но тати ребром: „Ако идваш, добре дошла, но ако идваш да ми разваляш живота, моля ти се, недей, престани, недей да идваш." И към леля ми баща ми беше много строг. Тати беше строг за такива работи. В.К.: Да. има моменти, когато всеки човек трябва да се определи. Надка: А-а, да. Ама колкото и да е бил добър, толкова и строг. Не е лош, но строг. Дисциплиниран човек. Той беше дисциплиниран към себе си, семейството ни. Казва, ако прави например една копраля преди да залезе слънцето, връщаше се в къщи. И ний всички в къщи започваме да пеем. На три гласа. Брат ми пееше тенор. Любка пееше сопран. Донито и тя, аз Дора и Верка алт. Цял хор, бе. Седем деца. Баща ми пееше много хубаво. И ние всички пеем хубаво. А срещу нас, ние живеехме на втория етаж. Двуетажно и долу мазе голямо и после горе голям салон с три стаи. Дели ни улицата с един наш брат от Стара Загора, началник на пощата беше в Айтос и комунист. Тогава земеделците 1922 година бяха дошли на власт и гонеха комунистите даже и той се разболява, много нежен, а наш брат и жена му Катерина - учителка и ний като пейме, той вика:, Катерина, на бай Георги децата като пеят, просто ми вземат от страданието." Добре, ама тати в Скопие беше войник и брат Боев - двамата са били в една стая три години. Три погледа не си отправихме, тежка дума не си казахме." Боев рекъл: „Брат Геогре, виж-ко." Тати: „Ето-ко." И като се насъберяха, пък като отиде тати: "Брат Георге, виж-ко". - „Ето-ко, Бояне." Така са се обръщали един към друг, по своеобразен начин, Така и тати заболява от някаква инфекция, както слага инжекции и се набира, и даже брат Боев писа: „Няма да се тревожите, брат Георги е много болен, положението е критично, но така се надяваме, че ще го мине." И като се подобрява тати, и веднага пише ни писмо. А Вера интуицията й от малка е много голяма, казва: „Мамо, ний днеска ще имаме писмо." И хоп, писмото пристига. След туй, след време: „Мамо, довечера татко си пристига." Казва: „Ами, оня ден ни писа писмо." - „Татко довечера си идва." Хоп, тати пристига. Ний се разпяваме вече всички, защото тези дни не пейме вече, мъчно ни е и той казал: „Катерина, децата пеят. Иди да видиш, сигур брат Георги си дойде." Идва тати и с мама веднага отидоха да го видят и тъй си продължават. Много хубаво семейство бяха и си отидоха после. Хубави спомени.

От деството още ний имаме такъв хубав живот, който протече в къщи. Някога нямаме храна, не сме се нахранили, но за вечеря нещо скромно. Идват бати Божил: "Како, идваме тука, но гладни сме." - „Тъй ли?" Пък месихме хляб. Месихме хляб, но от бъчвите зеле има. Изважда, нареждат с олио, малко сиренце, малко това, а те пък боза носят. Ще вземе, пък един голям тиган имаше мама и огнището, тогава нямаше печки, но така на главницата и ще сложи тигана на пиростии им казваха, и вземе грис и прави грис-халва за десерт и те пък боза носят. „Видя ли как се нареди?" -„Аз знам, бе знам кака ни как ще ни посрещне." Всяка вечер. Веднъж счупих една стомна. Отидох за вода, като се върнах мама бой - преби ме от бой що я счупих, пък беше една хубава глечосана стомна беше. В.К.: Какви тежки стомни бяха. Надка. Тежка, голяма и аз я счупих и срещам бати Божил и му се оплаквам, че са ме били за стомната. Отива и пита бати Божил: „Наде, какво правиш, ходи ли на „лъжата"?"-„Ходих.' Майка ми вика: „Питай я какво направи със стомната." - „Ами счупих стомната." - „Тъй ли? Добре ли те биха?" - „А-а. много ме биха." - „Тъй ли? Ела ще ти дам една боза сега." Ха-ха-ха. Ей такъв беше беше, такъв хубав живот. Не се забравя. В.К.: Да. Надка: Много хубав. Затуй да се вкорени Братството в нашите души, във всички ни, благодарение на баща ни. Той все казваше: „А, вие се смейте, ама аз без вас не можех да свърша таз огромна работа, толкова народ, как мога да ги посрещна, ако не сте вие? Където съм аз, ще бъдете и вие, не бойте се само." И само да не протестираме нещо, гледаше да крепи душата ни, вътре да няма протест, да няма роптание. Донито се ожени за Георги Събев и там беше един център, в Тоурчак. Георги още много му е мъчно. Георги много хубав живот живя с Донка. А сестра ми Дора се ожени за един, с който после се разведе и си остана сама. Сега живее с Иринка в градината. И като отидат братя от градовета, все викат: „Къде е сестра Дора?" Иринка се сърди, все сестра Дора канят по-интелигентните хора. Викам: „Иринке, по се разбират, по си приказват и така им прави впечатление, води разговор по-хубав с тях." А те все: Сестра Дора къде е, къде е, все питат. Викам: „Недей бе, Иринка не се сърди, не виждаш, те всички те обичат." Хубав живот карат там. Сега цяла зима са двечките. И на Таню баща му -Желю, като идва, ги посещава. Наоколо като заваля сняг миналите зими, те са вътре в къщи, на топличко. Желю с лопата иде, изрине, прави им пътеки чак до тях и така. Събират се всяка вечер. В.К.: Той им помага. Надка: Да, Сряда вечер си правят, които са там наоколо наши, сестрите му двете, Недялка с мъжа си. Желю с жена си, Мария и Мичето, арменката, гдето ожени на Георги-златаря за сина му. Отиват във вилата. То цяла школа. Отиват всяка сряда вечер. В.К.: На Георги златаря от Нова Загора синът му е Марин. Надка: Който направи тази голямата вила, нали я знаеш, тя е негова. Та сряда вечер си правят Школа, а в неделя пък отиват бургазлии, там общо се прави неделно време. Хубав въздух в дворовете, правят си събрания, още от миналото преди години, много хубаво си прекарвали. Като бяха Велчови, Вълкови, ний, и идем на градината, бати Крум, че някой засвири, засвири се някое хоро, ние се хванем там, на плочките играем вечер, луната свети, звезди, играем хоро, тропаме с крака. Те си отидоха вече и няма ги, почти няма, не остана никой, та и Спаска си отиде. В.К.: А в неделя в 10 часа в Салона в Айтос. Надка: Има там събрание. Не сутрин, не. Само в 10 часа и сряда вечер. Края на месеца всяка събота в градината се събират 70-80 души. Всеки месец се прави в края на месеца, а това е срещу неделя, вечерта. Щото в неделя беседата, всяка неделя. Там са всички приятели и много с коли отиват и се прекарва. А заранта стават и правят Паневритмия. В.К.: Е да, понеже са там от селата, има превозни средства. А как решиха на времето да правят чешмата в Тополица? Надка: А, виж за нея история не мога да ти кажа. Да кажа, значи не мога да се сетя как беше. Чакай сега, 1929 година се прави чешмата. Брат Борис Учителят го прати, също и Бертоли.

Приятелите от това село искат чешма. А там, гдето се направи чешмата, е един извор и един дъб. В.К.: Блато май е било. Надка: Не е блато, извор беше. И тече тази вода, и долу е станало блато надолу, река имаше, стича се надолу. И тогава приятелите решили, от този кмет взели разрешение и казват на тати, а той споделил с Учителя. Тогава ги изпрати тия двамата, Борис и Бертоли. Но Борис ръководеше всичко, той там беше непрекъснато. Днес останаха снимките от това време и спомените. А това не е малко.

55. С ДВЕ СТОМНИ ЗА ВОДА ПРЕД ИЗВОРА НА ЖИВОТА

В.К.: Надка Куртева ми предаде това, което бил разказал ръководителят на братството от Нова Загора - Георги Маринов, златар.

Това било на един събор на ръководителите на Братствата от цяла България. Учителят се обърнал към ръководителите със следните думи: „Всички вие сте много добри, но Георги Куртев е моят най-добър ученик."

Надка: „Била съм около 18-годишна. Тогава се строеше чешмата в село Тополица. Аз не бях добре. Направо боледувах. Брат Борис беше дошъл у дома и в разговора си с майка ми сподели същото, че не съм добре със здравето. Тогава мама се обърнала към тати с думите: „Георге, ти на чуждите хора в града помагаш, а на Надка не обръщаш никакво внимание. Не виждаш ли, че тя не е добре? Защо не запиташ Учителя какво да направим за нея, за здравето й?" Тогава тати се съгласи и написа едно писмо до учителя, което да му предам, а брат Борис изпрати телеграма, за да ме посрещнат сутринта сестра Василка Иванова и сестра ми Донка, съпругата на Георги Събев, които бяха по това време в София.

Отишла сестра Василка с Донка на гарата да ме посрещнат, но като дошъл някакъв влак им казали, че не е от Бургас. Дошъл друг влак, пак бил от другаде и те решили да почакат на една пейка в близката градинка. Но в това време аз пристигам и като виждам, че няма никой да ме посрещне, пък и нали съм ходила друг път на Изгрева, запътвам се полека-лека с куфара с дрехи и една чанта с един голям хляб.

Пристигам на Изгрева, минавам край голямата порта, салона и като стигам до приемната на Учителя, отваря се врата, той излиза от стаята и ме посреща с думите: „Надежда, пристигна ли? Много съжалявам, че имам важни гости, големци, иначе щях да те приема при мене. Сега ще отидеш при баба хаджийка, сестрата на Тодор Стоименов. Там ще почакаш."

В това време сестра Василка и сестра ми Донка, като чакали известно време, решили да проверят за влака от Бургас. Казали им, че той отдавна е пристигнал и тогава, като не видели никъде Надка, тръгнали обратно за Изгрева.

Надка, като отишла при баба хаджийка, последната мислела, че Василка и Донка навяно са отишли на „Опълченска" 66 и искала да заведе Надка там, но в това време пристигали двете посрещачки.

Учителят бил изпратил гостите си и наредил на сестра Василка да отстъпи стаята си на Надка, а тя самата да иде да спи в братските стаи. Василка подредила стаята си, сменила чаршафите си като за гостенка и я предала на Надка. На другия ден Учителят дал на Надка две стомнички, като й казал всеки ден да отива на извора в Диан бад 10 дни подред по десет пъти и като донесе вода, да изпива по две чаши гореща вода при всяко връщане от извора. През другото време да чете и размишлява. Това било лечението, което трябвало да проведе Надка. Така тя от ден на ден се чувствала все по-добре и по-добре и по такъв начин се възстановила.

Освен това Учителят пратил брат Бертоли при брат Георги, бащата на Надка, с поръчение да й изпратят топли дрехи, за да отиде с братята и сестрите на Рила, По това време брат Бертоли пътувал във връзка с чешмата в Тополица и се връщал при семейството си в София, при което донесъл и дрехите на Надка от Айтос, без последната да знае нещо за това.

Когато Учителят споменал на Надка за отиване на Рила, тя казала: „Ами аз нямам топли дрехи за там." А Учителят отговорил: „Аз всичко съм предвидил и дрехи ти е донесъл брат Бертоли от Айтос." Брат Минчо Сотиров пък дал палатка за Надка и така тя била готова за Рила. Три години подред Надка летувала на Рила с братството и Учителя.

Това обстоятелство събудило известна ревност у сестрите й, но никой не смеел да протестира, защото всичко ставало по нареждане на Учителя.

56. ВЕРКА И НАДКА КАТО УЧЕНИЧКИ В ПРОГИМНАЗИЯТА

В.К.: Като ученички, Верка и Надка ги водели от училище на църква, в която служел поп Шаханов, който бил враг на Учителя и делото му. Той използвал всеки удобен случай да изкаже своето отрицателно отношение към него.

Веднъж, след службата, когато учениците били още в църква, той започнал да говори, както обикновено, при което гледал да вмъкне и нещо против Учителя. Така тоя път казал, че когато се събират хората от Братството, дръпвали пердетата и после се събличали голи мъже и жени, като прибавил и други някакви нелепости. Но в това време Верка се провикнала със силен глас, за да чуе цялата църква: „Лъжеш, лъжеш, това не е истина!"

А жената на директора била братовчедка на брат Георги Куртев. Тя чула всичко това и на другия ден извикали брат Георги Куртев в дирекцията и му казали, защо Надка си мълчи и нищо не казва, а Верка се била така провикнала. А брат Георги казал: „Ами децата не могат да мълчат, те трябва да казват истината!"

Когато бил починал Добри, съпругът на Надка, тя ходела всеки ден до 40-я ден на гроба му. Обикновено когато отивала, заключвала пътната врата. На 20-я ден обаче тя не заключила пътната врата, просто така, като че нещо я накарало да не я заключва.

Точно тогава пристига с влака брат Петър Филипов, бутва вратата, отворено, и седнал на пейката на двора. Не след дълго идва Надка и като видяла Петър, много се зарадвала и казала: „Добре, че съм оставила отключена пътната врата! А брат Петър отговорил: „Ами аз през цялото време съм мислил за това, да бъдеш в къщи, като дойда."

Бащата на Георги Куртев се казвал Вълчо и е бил каменар и чешмеджия. Жена му е Дойка, домакиня.

Децата на Вълчо и Дойка са пет сина и една дъщеря: Тодорица, Димитър, Георги, Андон, Панайот и Йордан.

Съпругата на Георги Куртев се казвала Бела. Майка й Тодорка, а баща й -

Георги Куртев и Бела имали многолюдно семейство. Деца: Цветанка, Вълчо, Дора, Донка, Верка и Надка - близначки, Люба.

Люба починала 1938 година, родена във вторник, 9 часа сутринта, за което Учителят е казал, че деца, родени вторник в 9 часа не живеят дълго. Така тя е починала.

Баща ни, Георги Куртев, имаше многолюдно семейство; пет дъщери и един син. Една от дъщерите бях аз, Дора Куртева. Част от моите спомени се дължат на разказите на моя баща, а друга част - на моите лични наблюдения в семейството, в което живеех.

Когато съм била малка, според разказа на баща ми, Учителят бил започнал да държи сказки по френология из градовете. Веднъж баща ми получава едно писмо от Димитър Македонски, който е рожден брат на Тодор Стоименов от София. Писал на баща ми следното: „Георге, г-н Дънов ще дойде в Айтос и ще държи сказка по френология. Непременно да посетиш сказката." - „И - казва тати - аз посетих сказката, запознах се с Учителя и го поканих на гости." Отначало Учителят казал: „Не, аз съм на хотел." Обаче баща ми му казал: „Г-н Дънов, за благословение заповядайте на обяд." И той казал: „Добре." И наистина той дойде, сложихме масата, каквото имахме за ядене. Седна той, точно насреща на масата така, че от двете страни на Учителя бяха баща ми и майка ми, а ние, децата, на една малка софричка долу сме наредени на храна. По онова време децата се хранеха отделно от възрастните на малка софричка. А аз още от малка обичам да заглеждам хората. Независимо какъв е, дали е беден, богат, циганин или просяк, обичам да оглеждам хората. И така, аз се оказах на малката софричка, седнала точно срещу него и се случи така, че го гледам направо в очите. Учителят също ме гледа, после огледа всичките деца и направи някои изказвания. За най-голямата ми сестра, Цветанка, каза, че тя има духовна връзка с него и с невидимия свят и направи един опит с нея пред всички ни. Учителят сложи ръка над главата й и тя се извлече от тялото си в невидимия свят и ние чувахме само говор от устата й, да разказва за неща, които тя виждаше в онези светове, през които Учителят я прекарваше и водеше. Този опит е направен за уякчаване вярата на баща ми в способностите и знанието на Учителя. За моя брат Учителят се обърнал към баща ми и му казал: „Той върви по твоя линия." А за мен Учителят казал: „Туй нито е лъгало, нито ще лъже." Но баща ми понеже в онези години вече се занимава с четенето на окултни книги, знаел за прераждането и решил, че аз имам връзка с някои преродени родови духове. Обърнал се към Учителя и му казал: „Г-н Дънов, аз много добър чичо имах. Имах еди-кой си чичо, да ни би той да се е преродил в нея?" Чичо ми се казваше Георги. „Не, не" -казал Учителят. „Никакъв чичо, никакъв Георги, то идва от един висок свят." Така е казал за мене Учителят на баща ми. И това нещо баща ми го е казвал в продължение на моя живот три пъти. Напоследък, когато щях да дойда в София и преди да си замине, баща ми пак ми каза тия работи. И аз бях много доволна от това, че Учителят е посочил у мене такова хубаво качество. Наистина аз не можех да лъжа, нито малко, нито много. Абсолютно никаква лъжа. Някога съм икономисвала истината, това не отричам, но общо взето щом икономисам истината, аз веднага се коригирам в себе си: Не, това не е вярно, истината е тази. Не мога да лъжа. Защото съм чувала хора, които тъй изкусно лъжат, че просто сами започват да си вярват. Но за мен е изключена лъжата. И Учителят много право е казал. А той вижда всичка, знае всичко, може всичко. Това е за детето, гдето нито е лъгало, нито ще лъже.

Учителят идваше в Айтос. Вече бях по-голяма, и съм отишла да го поздравя. Ние бяхме много деца в една малка къщичка и да искаше, той нямаше къде да се подслони при нас. Затова Учителят идваше в друга една къща, там хората бяха по-

богати, имаха по-големи възможности за посрещане и приютяване на Учителя. Та в тази голяма къща Учителят отсядаше и аз отивам да го поздравя. Обикновено в такива случаи при Учителя имаше някой посетител, а други чакаха реда си. И както чаках в това време, започнах да плача със сълзи, ама така плача, от душа и сърце. Виждам, че в мене нещо плаче от сърце и душа и се чудя защо плача. Това е необичайно за мене. Наближава времето да влезна при Учителя, избърсвам сълзите си, влизам при него, целувам му ръка, сядам на стола и не си спомням какво съм го питала и той какво ми е отговорил. Но запомних едно, че плаках от сърце и душа. И след години, вече в последните дни на баща ми, аз му разказах този случай. „Тате, защо когато исках да вляза при Учителя всякога много, много плачех, без да зная защо?" А той ми каза: „Защото душата ти е познала Учителя." И наистина, след като си замина тати, в една беседа, не си спомням точно коя, намерих тези думи и аз няколко пъти го прочитах в беседата на Учителя, че ученикът плаче, когато душата му познае Учителя си. Разбрах, че има свещен плач. И сега, когато се съберем в края на месеца, да отпразнуваме денят на Учителя, на 27, на всяко число от всеки месец, седнем там на масата, наредим се и аз винаги си плача. Като стане дума за Учителя, аз винаги плача и не знам защо го правя. Вътре в себе си го чувствам този плач като свещено място и от това свещено място получавам помощ и всеки момент то ми помага. Това е за мене светая светих. И всяко нещо, което съм поискала, Учителят винаги ми помага и то веднага, „а ла минут". Имам един много интересен случай, но той е много маловажен за вас, но аз ще го разкажа, макар да изпитвам неудобство. Касаеше се за едно пръстенче. Бях си загубила едно сребърно пръстенче, което Надка Боева ми бе подарила, долу в избата при мивката. Когато мия чиниите, аз свалям пръстените от ръцете си и ги слагам в джоба на една престилка, за да не се цапа. Измия ли чиниите, бъркам в джобчето и отново ги слагам на пръстите си. Обаче веднъж съм забравила да си ги сложа на ръцете след измиването на чиниите и съм сгънала престилката и съм я сложила както обикновено в чекмеджето на масичката. Мина известно време и по едно време виждам, че пръстените ги няма на ръцете ми. Отивам да ги търся, изваждам престилката от чекмеджето и едното пръстенче с камъче падна долу на земята, видях го къде се отърколи, наведох се и го взех. А онова, сребърното пръстенче го няма, мислих, че и то е паднало долу и го търся, търся, но не мога да го намеря. Обърнах наоколо всичко - няма го. Дойде един брат и една сестра, помогнаха ми и вдигнаха шкафчето с печката, оглеждаме насам и натам, няма го. Както и да е, примирих се. Обаче се качвам горе в стаичката, където имам снимките на Учителя и ми дойде наум да се обърна с молба към Учителя. Свързах се мислено с него и казах: „Учителю, кажи ми къде ми е пръстенчето." В същия момент чух: „В чекмеджето." Така ми се стори. Отивам, дръпвам чекмеджето, а пръстенчето вътре, точно на средата на чекмеджето. А преди малко, когато проверявах вещ по вещ, игла по игла, там нямаше нищо. А сега имаше. Взех го, благодарих на Учителя и си го сложих на пръста. Това е един малък, обикновен пример, но и за много други работи и по-дребни, и по-едри, и когато съм затруднена с някои проблеми от моя личен живот, аз винаги към него се обръщам, винаги към него насочвам мисълта си. И получавам отговор и разрешение на въпроса. Това показва, че Учителят винаги е

между нас и всякога ни чува и ни помага. Но защо? Това означава създадена вече връзка между ученика и Учителя. Тази връзка е връзка между човешката душа, която е познала Бога и има общение с него. А това общение става чрез молитвата на ученика към Бога.

Учителят често извикваше всички ръководители на братствата в България, понякога им държеше беседи, правеше им съобщения или им даваше напътствия по общата работа на Братствата. При едно такова събиране, Учителят казал: „Всички вие сте ми много добри мили ученици, но най-добрият ми е брат Георги Куртев, единственият най-добър на света ученик." Това изказване често го разказваше ръководителят на братството на Нова Загора - Георги Маринов. Дъщерята на Георги Маринов, Ричка, са омъжи за Методий Шивачев, който впоследствие стана ръководител на Нова Загора. Та това изказване през многото години сме го чували както от сина, Марин, така и от дъщерята Ричка, което го знаеха от техния баща, Георги Маринов. Тези похвални слова от Учителя аз ги смятам не като хвалба, а като пример зa подражание и като образец на един истински ръководител.

Баща ми, Георги Куртев, имаше винаги контакт с невидимия свят. Аз много пъти съм го виждала как разговаряше и жестикулираше с някого пред себе си, когото аз не виждах. Един ден той ми каза: „Вземи оправи и разтреби стаята, защото ще ни дойдат гости." И аз докато оправя стаята, поглеждах навън през прозореца и очаквах да дойдат гостите през портата, защото при нас идваха много гости. Обикновено почукваха, повикваха и някой отиваше да ги посрещне и доведе при баща ми. Но тук се случи съвсем друго нещо. Баща ми се обърна и започна да приема гостите с разни движения, като им посочваше кой какво място да заеме. И между другото каза, че ще имаме един много голям гост. Аз оглеждах стаята и нищо не виждах. Моите очи бяха отворени за физическия свят, но затворени за духовния свят. Аз виждах как баща ми разговаряше с този голям гост, с жестове и с думи. Аз се ослушвам и разбирам, че баща ми пред мен разговаря на някакъв език, който аз не разбирам, с този голям гост. След като свърши разговора, той се обърна към мене и каза: „Ето, вече гостите си заминаха, свободна си." И каза: „Да, с един много голям гост още ще имам аз разговор." И наистина той разговаря с него, с този голям гост, който аз не виждах, който не знам кой беше и как се казваше. Баща ми не каза нищо.

Веднъж аз стоя на неговото легло и той ми казва: „Доре, където седиш ти, Учителят беше седнал там и един час разговаряхме с него." После ми обясни с какъв костюм и как е бил облечен Учителят. Разказа ми какво Учителят му казал: „Георге, ние сме доволни от тебе, хайде ела вече да си починеш. Много стрели те стрелят, но ти преодоляваш. Затуй ела вече да си починеш." А баща ми каза: „Учителю, ръцете ми държат, краката ми държат, очите ми виждат добре, нека още малко за делото Божие да поработя." А Учителят запитал: „А кога тогава?" И баща ми му казал: „Когато Бог Отец каже." И Учителят кимнал с глава: „Е, добре." Баща ми живя още няколко години след този разговор с Учителя. Баща ми си замина на 14 февруари 1961 година.

Баща ми имаше хубав глас и често си пееше „Ще се развеселя" - песен от пророк Исайя. Баща ми често споменаваше, че негов духовен ръководител е пророк Исайя. В молитвите си в 12 часа, полунощ, той пееше: „Ти си ме, мамо, човек красив родила" - от Паневритмията. Обичаше да пее една евангелска песен от първите години на неговото духовно подвизаване: „Честит тоз ден, кога стана". Последните думи на нашия баща Георги Куртев бяха: „Деца мои, следвайте и прилагайте делото на Учителя. Бъдете верни на Делото Божие. Бъдете умни, добри, честни, любящи, справедливи, обичайте се и си помагайте. Посрещайте с любов гости и изпълнявайте задълженията си. Бъдете будни за всички. Стъпвайте по моите стъпки и не бойте се! Аз няма да ви оставя никога. Вие сте моето богатство и съм доволен, че всички възприехте делото на Учителя. И стремете се да го прилагате в пълнота. Когато си замина, вземете снимката ми и изливайте болката си, и аз ще ви помагам." За мен днес той е жив, както преди, така и сега, и в бъдеще. Необходимо е само чиста и здрава връзка.

Накрая, в последните си дни на земята пред брат Добри Ганев той си е предсказал и деня на заминаването и лично си е написал некролога. При заминаването си се е ръкувал с дъщеря си Донка и брат Добри Ганев. Вдигнал си е ръцете нагоре и казал: „Господи, приеми душата ми и предавам духа си в Твоите ръце." И тихо, мирно, спокойно си замина и с това приключи земния си живот.

Тези мои думи за вас ще бъдат спомени за брат Георги Куртев, а за мен, неговата дъщеря, са живи случки и събития в моя живот.

За дядо ми си спомням винаги с голяма любов. Най-светлите ми спомени са свързани с него, в детските ми години, в неговата къща. До завършване на средното ми образование съм живяла непосредствено до него. Много ни обичаше. Имаше желание да ни изучи и не жалеше сили и средства за това. Спомням си с каква обич той пое задължението да ни издържа в София, заедно с мен и брат ми, който завърши медицина и стана главен лекар в Бургас, а аз - българска филология -учителка. Така дядо много ни се радваше, че сме успели и най-вече че се изпълни неговото голямо и съкровено желание. Това беше негов завет и ние бяхме длъжни да го изпълним. А през какви перипетии на живота минахме, само ние си знаем.

Докато учихме, ние живеехме в София, на Изгрева. Тогава Учителят си беше вече заминал. Независимо от това, ние ходехме на беседи, играехме Паневритмия, срещахме се с много братя и сестри, запознахме се с много хора, които също познаваха дядо ми и винаги с любов говореха за него. Всичко това беше едно удовлетворение за нас и голяма радост, че имахме такъв дядо. Той беше благ човек, блага душа. Когато стоиш до него, чувствуваш някаква лекота, някакво особено излъчване имаше, атмосферата около него беше приятна и на душата весело и чисто. Спомням си и до днес неговия светъл образ. Той имаше синьо-електрикови очи със златисти точици по тях. Погледът му беше много мил, гледаше на живота светло и открито, толкова мил човек беше, че от умиление не може да не го прегърнеш, да не се допреш до него, даваше сила, импулс за живота. Много го обичахме. Макар и да не е имал високо образование, той знаеше много, четеше много, предимно беседите и окултна литература, които са му давали голяма духовна култура. Като малка му се чудех откъде знае толкова неща, а после разбрах каква светлина са му давали беседите. Дядо ми често разказваше за себе си, за детските си години. Той е роден през 1870 година в Айтос, в много бедно семейство. В училище се е учил много добре, още от учителя си научавал и запомнял уроците. Казваше: „Аз нямах учебници, както вие сега имате. Ходехме босички на училище." По-богатите деца са го канили в домовете си, да им помага на уроците и домашните. И като награда родителите им са го гощавали богато, понеже виждали, че е беден, но способен. Друг път разказваше нещо, което ми е правило голямо впечатление. Като поотраснал още малко, през лятото работел като чираче в едно кафене. Горкото дете, то трябвало да носи тежки тенекии, пълни с вода от Лъджата /чешма/. „Те бяха тежки, краката ми се преплитаха, но носех, само за да получа някой лев." Често съм плакала, като разказваше за това, за мизерното детство.

Много обичаше да разказва за приемането му във фелдшерските курсове като войник. И пак му помогнала голямата памет и интересът към знание; как е станал медицински фелдшер, как е работил и какви успехи е имал. И наистина той беше голям хуманист. Обичаше професията си и лекуваше с душа и сърце. След като завършил военната си служба, назначен е в Айтос за фелдшер и такъв е останал до края на живота си. Беше много обичан от хората, много го търсеха и предпочитаха. Освен това, че беше търсен за поставяне на инжекции, но беше и много сладкодумен и се обръщаха към него да им говори, да ги успокоява и напътства. Той имаше много лека ръка, просто като си сложи ръката и успокояваше болния. Аз самата много често боледувах и като си сложи ръката на болното място, особено на челото ми -оздравявах. Слагал ми е вендузи, компреси, лапи. И с умиление си спомням като си сложи ръчицата върху мен, ми отнемаше болката. Това беше една от най-големите му добрини към всички болни.

Дядо ми си е бил по начало религиозен. Когато се оженили с баба ми, той е посещавал църквата и там са пеели. Правеше ми впечатление, че той знаеше много църковни песни. Пееше ги по някой път в къщи. В Айтос се запознал с ясновидката Кортеза и по-после с Учителя. Учителят идвал веднъж в Айтос и след това втори път, когато го пратили у дядо ми, където пренощувал.

Вечерта сложили на масата месо за вечеря, но Учителят казал, че не яде месо. Дотогава дядо ми нищо не е знаел за вегетарианството. Тогава прибрали месото от софрата и сложили пържени яйца. Оттогава - казваше дядо ми - аз не вкусих месо. След това дядо се подвизава в Учението на Учителя. Редовно посещавал съборите в Търново, за което често говореше. Така например разказваше един обикновен случай, който ми е правил силно впечатление като дете. Като били на събора в Търново, Учителят бил на горния етаж в една стая. Отворил прозореца и пуснал внимателно една мишка, която била хваната в един капан. Има и други спомени, които аз не помня. Спомням си само, че когато майка ми умира, той бил на събор в Търново с баба ми. Получила се телеграма и дядо ми попитал Учителя как да постъпи. Учителят казал само баба ми да отиде на погребението, а дядо ми да остане. И така направили.

По-късно започнали в Айтос да се събират на групички, все пеели. Постепенно числото им ставало все по-голямо и когато един от братята, Божил, получил в наследство една къща, за да има повече място, съборили стената между двете стаи и така се получил един голям салон, в който и до днес се събират айтозлии. Божил оставил за себе си една стая, но и той и жена му скоро починали, като оставили две дъщери, едната от които. Любка, е осиновена от братско семейство и живее сега в Пловдив. Та ние с Любка се познаваме още от деца, от Айтос. Къщата на Любкини беше в същия двор, където беше салона. В Айтос хората бяха много ентусиазирани. Как хубаво пееха песните на Учителя! Когато идваше някой от София, заучаваха от него дадената от Учителя песен и си я пееха, като я повтаряха много пъти.

В Айтос са идвали от София: брат Епитропов, Минчо Сотиров, Симеон Симеонов, Андро Лулчев, Атанас Николов, Михаил Стоицев и др. Беше дошъл и един друг човек, той беше грък, не му помня името, френолог беше. Гледаше ме, гледаше ми главата и ми каза, че ще стана „философка" или литераторка. И като казваше тъй, аз си мислех: „Как ще стана аз литераторка?" Не съм мислила тогава, че ще уча нещо подобно, на 5-6 години съм била. И действително позна, аз станах литераторка.

Много интересно ми беше, когато дядо ми разказваше за Балканската война, в която е участвувал като фелдшер. Тогава е лекувал болни от холера. Според указанията на лекарите трябвало да дава на войниците определен брой капки йод. Обаче дядо ми увеличил дозата произволно и наистина, докато работел там, нямало смъртни случаи. Един лекар го запитал: „Абе ти, Георге, по колко капки им даваш?" Дядо отговорил: „Повече, отколкото е определено." Лекарят отговорил: „Абе ти имаш ли акъл, ти си слагаш главата в торбата." - „Да - отговорил дядо ми - аз отговарям за болните. Има ли умрели - няма." Така той ограничил заразата и смъртността. „Когато лекарите минаваха покрай леглата на болните, си прибираха престилките, да не се допрат до тях, за да не се заразят. Аз минавах спокойно край леглата и всички войници ме обичаха." По едно време трябвало да отстъпват.

Наложило се на оздравелите войници да се подписват билетите, за да могат да си тръгнат. Всички лекари обаче се разбягали, не ги интересували болните и го оставили сам, като му казали: „Ти се разправяй с болницата и с болните." - „И аз на своя глава подписвам билетите им, пускам ги и те си отиват."

След това по тоя случай го похвалили началниците му и му дали 20 дни отпуска. Това е, което си спомням от разказа на дядо.

Като отишъл при Учителя в София, той му разказал през какви перипетии е минал.

Веднъж, като се връщал от фронта, минал през София, Решил да се отбие при един наш брат, да го види. По това време нямало хляб и хората често пъти гладували. Майката на това семейство по цял ден се молела на Бога за хляб. А дядо ми, като отивал си рекъл: „Чакай да им занеса поне един хляб," И дъщерята, като го видяла с хляба, казала на майка си: „Майко, твоят Господ донесе хляба."

През войната дядо ми е служил заедно с брат Боев. Тогава брат Боев служил като аптекар. Чувала съм, че брат Боев по-трудно е приел Учението на Учителя. Веднъж, когато Боев бил болен, дядо ми му казал: „Да ти сваря чай" или „Свари си чай." - „Не, не, не искам чай, ще ми мине", отговорил брат Боев. - „Обаче връщам се аз - казва дядо ми - и чувам, Боян пие чай и си говори: Не щеш чай, не щеш чай, видя ли! А аз се правя, че не чувам и го оставям да си изпие чая." Има ги на снимка двамата, много хубави, като млади.

А сега нещо друго. Дядо ми още като млад е останал без зъби и не можел да яде твърди храни, и все избирал средичката от хляба или пък попарки. Една вечер, пак по време на войната, някъде, където трябвало да спят, те нямали мек хляб. Хлябът им бил много сух. Наблизо имало река. Той отишъл до реката, гребнал една купа вода и си сложил сухия хляб да омекне, за да го яде по-късно. Обаче станало така, че донесли пресен хляб в това време и те се нахранили. „Сутринта - казва дядо ми, като ставам, гледам хляба в купата червен." А то какво било. Там от боевете текла много кръв в реката и водата станала червена. И той си казал: „Добре, че не съм ял от хляба." Та такива случаи разказваше дядо ми.

От млади години дядо ми си е посветил живота на делото на Учителя и много стриктно изпълняваха всичко с баба ми. Но най-важното, което мога да кажа за него, ама най-важното е, че той много се молеше. Много време отделяше за молитви. Сутрин винаги рано ставаше. Винаги правеше молитва за всяко начинание. На обед като се храни, вечер, когато ще вечеряме. Изобщо много предан беше.

Сега за една задача ще разкажа. В София Учителят дал задача да се отиде на Витоша. Аз бях малка тогава и не си спомням точно как е било. Но в Айтос имали задача да отидат на Петровия връх. Така се нарича една местност. Всеки ще си носи малко храна и вода и като отидат към върха ще запалят огън и ще си направят чай. Казано е: Всеки ще върви сам. без да говори с някого, на разстояние един от друг. Всички били в салона в Айтос и на всеки 5 минути трябвало да тръгва по един човек във връзка със задачата. Добре, но някои се настигат. Тия, които знаят, че не трябва да говорят, са изпълнявали, но други пък ги е страх, понеже тръгват рано, в тъмно. И разправяше дядо ми, че се настигали и си говорели. Имаше една баба Петруша, тя вървяла по пътя и си пеела от страх. А то не трябвало нито да се пее, нито да се говори, а да се молят. Други пък ги залаяли кучета и от страх се отзовали в гробищата. Та имало такива куриозни случаи, но все пак, който е могъл, правилно си е изпълнил задачата. Отишли на върха, независимо от това какво им се е случило по пътя, запалили огън и си направили чай. Тия, които си изпълнили правилно задачата, изпитвали голяма радост и удовлетворение. Такова оживление беше, казваше дядо ми, че всички бяха доволни и радостни. Много мили и изпълнителни бяха хората от Братството в Айтос. Имаше една баба Кальопа. колко бе добричка! Идваше у дома, а пък беше много бедна. Баба ми много я покровителствуваше.

Много й помагаше. Почти през ден, през два идваше у дома на обед. Все я канеха. Мъжът й не я разбираше. Караше я да яде и да му готви месо. Изобщо от тяхното поколение имаше много добри хора. Те бяха много верни, много предани на Учителя.

Още от началото, когато Учителят идвал в Айтос, определил дядо ми за ръководител на Братството. Дядо ми е бил винаги скромен, както казва и леля ми, и не искал да го считат за някакво първенство. Той си ръководил работата в Братството, но беседите даваше да чете брат Крум. Той четеше беседите, а дядо ми ръководеше молитвите и изпълняваше нарядите. А пък какви молитви казваше! Негови, със свои думи, толкова прочувствени, че втори човек от Братството не съм чувала така да се моли. Това го подчертавам. Не съм чувала друг човек така да се моли, като него. Той се молеше от душа и сърце и който го слушаше се просълзяваше, толкова трогателни молитви правеше!

Веднъж бях на Братската градина за няколко дни при него. Аз спях горе в салона, а той - в стаята до него. Всяка вечер той ставаше в три часа да се моли и аз го чувах как се измива, облича белите си дрехи и отива в малката стаичка. Там се молеше и пееше. Няма да забравя как хубаво пееше тогава, в ранната утрин. Аз, която много трудно можех да стана, се събудих и заслушах в пеенето му, но той като че ли не пееше, а хиляди ангели пееха с него. Това беше незабравим хор от сладкогласни ангели, пеещи и молещи се в небесата. Това ме порази. Разказах му после за това, а той ми отговори: „Ставай и ти, и ще видиш и чуеш още много." Когато почина баба ми, той правеше много молитви. Пък и какви думи казваше за нейната душа! Много големи молитви правеше. Аз мисля, че тези молитви му повдигнаха духа и че той благодарение на тия молитви имаше усещане, имаше виждане, правеше връзка с Небето, но никога не се изявяваше. Не казваше: „Това видях" или „това чух'. Никога не го казваше, но чувствувахме, че когато правеше молитва, не беше той.

Когато той се молел в 2-3 часа посред нощ, чува друга молитва на жена, която се молела и казвала: „Аллах, аз съм бедна. Нямам хляб, нямам пари. Помогни ми!" Жената била туркиня и се молела на турски. Но дядо ми разбирал турски и в тоя момент си прекъсва молитвата, облича се и тръгва, намира тази къща ли, колиба ли, на края на града и я заварва, че още се моли. Почукал той на вратата, влязъл, оставил й пари и казал; „Аллах ти праща тия пари." И се върнал. Много съм се чудила как той е чул и как той е намерил тая жена!

Той имаше много връзки с турци, които много го обичаха. Живял дълги години в едно турско село, където е бил секретар-бирник. Знаеше много хубаво турски и пееше една хубава турска песен и ни я превеждаше на български, но аз съм я забравила.

А как се празнуваха Петровден и съборите! Те се празнуваха много тържествено. Това бяха празници, които се очакваха с нетърпение. Всичко ставаше на градината. Хората идваха от селата от вечер. Няма да забравя, като станехме сутрин, виждахме много каруци. Тогава нямаше както сега автомобили. Всички идваха с каруци и ние виждахме коли, коне и хора под дърветата в градината. Тия хора бяха простички, скромни. Идваха с по-новите си дрешки и с по една черга. Полегнат, поспят през нощта и сутринта ставаха рано, мълчаливи, всички на молитва. Това беше толкова мило, толкова хубаво, като че ли бяха ангели.

Спомням си един бай Димо от Тополица. За него си заслужава да кажа нещо. Той беше толкова предан на Братството човек. Може би и не знаеше да пише даже, но тъй хубаво се молеше! Като се молеше, така си издигаше главата нагоре, като че виждаше Господа в Небесата и всичките ангели! Такава хубава душа беше. Беше много трудолюбив. Винаги ми е правило впечатление големите му и груби ръце, но достойни за уважение. Работеше на нивата с много любов и сили и даваше много духовни енергии за Братството. А той много обичаше дядо ми и много често идваше у дома. И като дете много съм си мислила какво разговаряха с него, когато бай Димо беше толкова мълчалив човек. А дядо ми казваше: „О, вие не знаете каква богата душа е той." И наистина имаше много доказателства за това. Никога няма да го забравя!

Освен бай Димо имаше и един бай Панайот. Имаше и един бай Митю, който е още жив и свири на цигулка на Паневритмията по време на съборите. Имаше и много други, които бяха от Тополица и от далечните села. Идваха и едни хубави жени, пребрадени, с хубави селски носии, с шарени престилки. Интересна и живописна картина представляваха, когато всички се нареждаха на молитва. И гледаш как се молят, как пеят, как хубаво звучаха песните на Учителя сутрин рано преди изгрев слънце, като ангели, слезли от небето. Това бяха незабравими празници. А след като се изпълни наряда, те пееха по цял ден. А пък любимият чичо Крум, който четеше беседите, беше много сладкодумен. Около него се събираха много хора и все им говореше. И така се създаваше много хубава, топла атмосфера през всичкото време. И така по цял ден в песни и молитви минаваше времето. Сега разбирам колко са били предани на делото на Учителя. Тогава всички се хранехме отвън, пред къщата. Постилаха едни такива дълги месали, трапезите заемаха едно голямо пространство. Готвеше се в големи казани и оттам се сипваше на всеки в чиния и така минаваше обедът в песни и интересни разговори. Носеха много бонбони и черпеха. Така минаваше весело денят. Някои разказваха свои случки и преживявания и спомени с Учителя.

Спомням си, например, една жена от село Карагеоргиево, която ми е разказвала, че имали една нива, която продали и парите разделили с няколко души, за да отидат на събор в София, за да видят Учителя. Те много жадували да видят и чуят Учителя. Въодушевлението на братската градина беше голямо. Хората бяха простички, скромни, искрени. Празниците и съборите бяха за тях единствено духовно общуване с приятелите. Те с нетърпение чакаха да дойдат тия празници и общо да се помолят.

Дядо ми, освен че изпълняваше нарядите, които се изпращаха от София, но той правеше и други молитви, свои. Тези негови молитви никъде не са записани и никой не може да ги повтори. Те бяха най-различни и много вдъхновени и пренасяха присъствуващите някъде в небесата, и всички придобиваха вдъхновение, просветление, вътрешна радост, пълнота и всички си отиваха изпълнени с вяра и упование.

А когато ги изпращаха, какви песни се пееха! Всички вървяхме надолу към чешмата и тия, които остават, заставаха като в шпалир да изпращат гостите и пееха песни. Особено „Братство, единство", докато се изгубят приятелите от погледа им. Отиваше си един ден, прекаран като че ли в рая на земята. Душите ни преливаха от радост, обич, доброта и красота, чистота и искреност. Споменът от прекараните часове с приятелите оставаше завинаги в съзнанието ни. Съборите траяха три дни. Тогава идваха най-много гости на градината. Идваха от околията на Айтос, от София и от други градове. От по-възрастните братя бяха Минчо Сотиров, Михаил Стоицев, Петър Камбуров, Васка Камбурова, Веса Несторова, Георги Томалевски, Боян Боев и др. Особено Петър Камбуров, свиреше на цигулка и внасяше особена хармония и всички го обичаха, особено дядо ми винаги го очакваше с нетърпение.

Относно разговорите му с братята. Откакто го помня, при дядо ми идваха много хора. Професията му беше такава, че го търсеха не само като фелдшер, но и като съветник. След пенсионирването си той живееше на градината и много хора отиваха специално при него да разговарят. Той имаше интуиция и хората казваха, че той им предсказвал какво ще стане за много неща. И често обичаше да казва:

„Господ каквото отреди, така ще бъде." Много пъти повтаряше тия думи. А за далечното бъдеще той казваше: „Вие ще го видите това време, то ще дойде. Вие ще го преживеете това време." И наистина много неща, които казваше, излизаха верни.

Дядо ми беше много любознателен. Той четеше не само беседите. Той четеше вестници и други книги. Когато следвах и учех, той влизаше в стаята ми, вземаше от книгите ми и четеше. Питаше ме, после даже ме изпитваше върху това, което той беше прочел. Правеше ми впечатление, че не пропускаше никоя моя книга. Интересуваше се каква е и за какво се разправя. Вземаше я, разлистваше я и пак я оставяше.

Все ме питаше докъде съм стигнала. Той не беше едностранчив в интересите си. Интересуваше се от наука, обичаше да говори за Айнщайн. Аз за първи път чух от него да говори за този велик учен. Той говореше за Толстой, за великите композитори, за които е чел в беседите и какво е казал Учителят за тях. Още в детството си съм чувала тия имена от дядо и после в живота си съм ги преоценявала какво представляват.

Отношението му към близките. Той имаше „милозливо", както казваше, отношение към близките си. С милост се отнасяше и тази дума често я употребяваше. Обичаше всички мои лели - неговите дъщери, които са били седем на брой. Имал е особени грижи към тях. Най-голямата му дъщеря, моята майка, е починала много рано. през 1925 година и въпреки това той е преживял тази скръб, която засилва вярата му в Бога. Всички те са приели Учението на Учителя от него и са предани на Учителя. Като ги възпитавал в тоя дух, той е обръщал много малко внимание на преходните неща в живота. Понеже се е родил в турско време, отнасяше се с по-малко внимание към външните неща. Например, по отношение на облеклото, на нравите на времето. Обаче с течение на годините той е виждал как се променя животът. Той естествено не можел да стои на едно и също място и се е променил много.

Отношението към баба ми. Те се обичаха много и добре се гледаха двамата. Тя му готвеше хубаво. По природа тя беше по-затворена и вглъбена в себе си, и сдържана. Много мила картина представляваха двамата сутрин през лятото. След молитвата си закусваха и излизаха навън на двора сред цветята и си пиеха кафето, седнали на малките столчета. А аз нали все късно ставах, виждах вече празните чаши, оставени до саксиите и си мислех; „Пак закъснях, изтървах златния миг." В къщи те живееха скромно. Покъщина много малко имаха. Имаха, което е най-необходимото Той считаше за лукс да се купи за в къщи някаква мебел. Аз си го обяснявам с времето, в което е живял. Баба ми беше от по-добро семейство, по-имотно. Тя разбирала кое е по-добро и кое по-лошо, и затова често е водела война, за да купи нещо в къщи. Тя, горката, не можа да живее дълго. Като беше болна, той много се грижеше за нея. Цяла година и повече тя беше на легло. Така премина животът й и най-сетне почина. С нея добре преживяха, имаха хубав живот. По-късно той отиде да живее на градината.

След много години и след построяване на салона на Изгрева, по инициатива на леля Дора, дядо ми се съгласява да построят къща на Изгрева и дава малко пари. Леля също дава своите спестявания. И така тази къщичка дълго време преживя на Изгрева, като приютяваше много хора и от Айтос.

Макар че живееше на градината, той почти всеки ден идваше в града при нас. Не можеше да свикне без домашната обстановка и без контакта с нас. Имаше си каручка с магаренце и така си пътуваше всеки ден с нея.

Спомням си веднъж, като дойде от градината, спря каручката под прозореца, аз го отворих и той ми се усмихна многозначително, светло. Разбрах, че иска нещо да ми каже и зачаках. В същия момент виждам ръката му протегната към мен с един особен жест и държи една красива ябълка, ама като че ли не беше ябълка, а

едно малко слънце, което свети, блести, залива със светлина, любов. Никога няма да забравя този жест и тази усмивка. Мисля, че тогава той ме дари с най-голямата си любов към мен и оттогава нишката на неговата любов не е прекъсвала. И сега, през целия си живот аз го усещам. Винаги е в моите мисли и душа. Всеки ден, когато имам нужда от съвет, аз заставам пред неговия портрет и си говоря с него и получавам отговор от него, и не само от него. И чрез други признаци ми отговаря. За мен връзката ми с него не е от сега. Не случайно ми е дядо. С него аз никога няма да се отделя и чакам този момент, отново да се срещнем.

Веднъж, като отидох на градината при него, той доста развълнувано ми разказа, че магарето му умряло, но така разказваше за него, като за човек - брат. „Изкопахме един трап, там, на края на лозето и го заровихме. Преди да го заровим, направих му молитва, като му казах: Благодаря ти, братко, ти толкова години ми служи, почивай сега в мир. Пожелавам ти в другия живот да дойдеш вече човек. Така го изпратих." Погледнах, очите му бяха навлажнени. Такава беше неговата душа. И аз мисля, че този негов брат ще го потърси пак да го срещне. Той знаеше, че Бог живее във всяко живо същество.

До последните си дни от живота той прекара на градината и там почина. Най-важното беше, че той посади великото Учение на Учителя у нас и неговите последователи от Айтос.

Веднъж дядо ми искаше да отиде на Рила и реши да вземе баба ми и мене, тъй като някои от лелите ми бяха ходили вече, а аз не бях ходила, пък и бях малка и не е било подходящо и мене да ме водят с тях тогава. Тази година, според Учителя, е била най-благоприятната, за да се отиде. Ние се приготвихме още от Айтос и тръгнахме с много багаж. Аз бях много радостна, че ще отидем на Рила, на това свещено място, за което бях чувала от хората, които идваха от София у нас. За пътуването не си спомням много, бях малка, но спомените за самата планина още са живи в мен. Никога няма да забравя прекарването там. Сутрешното ставане и беседите на молитвения връх, Паневритмията, хората. Всичко ми се виждаше там странно и интересно. Усещах, че се намирам в друг свят, с други хора, все усмихнати, все вглъбени в себе си. Впечатляваха ме бистрите води на езерата и разходките по върховете, осеяни със сняг, как посред лято газехме сняг и пр.

Най-хубавият, най-силният спомен беше следният: Една вечер седяхме края огъня и пеехме песните. В един момент съзряхме, че горе по бялата пътека и белите стъпала слизаше Учителят, светейки с електрическо фенерче. Щом го видяхме, всичките братя и сестри запяхме: „Иде, иде, сам Той иде." Неописуемо беше вълнението, как Той идваше, слизаше при нас, целият осветен от бяла светлина, като че ли не беше вечер, а стана ден. Дойде при нас, спря се и след като песента свърши, той каза: „Бъдете благословени, деца мои." Това беше голямо благословение, голямо вълнение на душите. Всеки пое тези думи и ги сложи в душата си и ги понесе през вековете. Нещо незабравимо: всички се ръкувахме и целувахме ръката му. По-късно се прибрахме по палатките, като си носехме благословението - запалената свещ за през целия ни живот вечен. Никога няма да забравя този момент от живота си!

Записала и прехвърлила на машинопис: Марийка Марашлиева.

Коректура на машинописа от Надка Боева и диктувано отново на

Айтос е малък град, разположен в източна България, в източните разклонения на Стара планина. Започва с буквата „А" - начало на българската азбука, което означава започване на нещо ново. Според Учителя „А" значи семе, посадено в земята, което има условие да покълне и расте - самосъзнание. Той се намира в благоприятна природна обстановка, която е давала възможност на човека да се отнася с благоволение към нея. Тази природа предразполага към вглъбеност и към великата разумност и Божествените закони. Предполага се, че тук са живели някогашните богомили, със свое светилище. Тази тайнствена обстановка е помогнала за духовното пробуждане на хората от града. Сред тези магнетични влияния, след Освобождението хората от града са търсили и усещали една духовна потребност за връзка с Бога. Така постепенно в града се създават т.н. спиритични групи, които са привличали по-будните хора, които са желаели да влязат във връзка с невидимия свят. Там, в местността Паспалата и т.н. Петров връх се усеща едно магнетично влияние, присъствие на невидими същества, обикновените хора го наричали „тайнственост", предразполагащо към съзерцание и размисъл. Там никога не са ставали престъпления, това са били почти необитаеми, непристъпни за тогава места. Затова се усеща това ведро магнетично течение, като приятен зефир което гали лицето, подобно на Божие крило. Така че град Айтос е неслучаен град. В древността той винаги е бил град - в римско време е бил Римска провинция; съществувал е по време на Византия. Тук е дошъл Учителят за първи път в ония години, за да подготви почвата за повдигане на съзнанието на вече подготвените човешки души и за създаване на окултни групи в града.

В този край хората са добри, умни, спокойни, особено през ония години след войната. Това се забелязва още в говора им и в походката им, както и в спокойното им обръщение един към друг. Още тогава у някои се пробужда съзнанието за доброто и злото в света. Това начало е вложено от Бога и е заветът на богомилите. Тази внушителна природа спомага за духовното пробуждане на хората в този край. Създават се мистични групи, като спиритисти, толстоисти и окултисти. Тези групи подготвят почвата за идването на великия Учител Петър Дънов в град Айтос. Отначало той идва като изнасящ сказки по окултните въпроси. По-късно идва като Учител на окултна Школа на Бялото Братство в България. Той е посрещнат от много свои съмишленици, които са го познали по Дух и Истина. Постепенно се създават малки групи от братя и сестри на тази Школа. Голямо било въодушевлението от изнасянето на сказки и беседи от Учителя. Тогава на Петровия връх се изнася първата публична беседа на Учителя, която е събудила интерес у голям брой граждани. Оттогава той става любимият Учител. По-късно стават редовни сбирки на братята и сестрите в града, където се четат изнесените вече беседи в София. Постепенно тези групи се увеличават и малкото салонче в града става почти тясно, стремежът към извисяване на човешката душа непрестанно расте. Всяка сряда и неделя се четат беседите. Съществувал е голям ентусиазъм у хората. Ръководител на Айтоската група е Георги Куртев. У дома му при него са идвали много хора от София и другаде, с които е разговарял и споделял мисли и разговорите си с Учителя, Особено раздвижване ставаше, когато идваха музиканти от София и свиреха новите песни, дадени от Учителя. Незабравими са били вечерите, когато се събираха по домовете и пееха до късно вечерта. В ония години в Айтос имаше един единствен цигулар - самоук, който с голямо старание успяваше да свири и да ръков оди за заучаването на песните - Велчо Милевски.

Айтос има голяма мисия да изпълнява в бъдеще. Затова гражданите му трябва да приемат новите идеи за реализиране на това ново Учение - Новата култура, която вече е достояние на целия свят. Това може да стане чрез Словото на Учителя и самосъзнание.

4. ПО-ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ В АЙТОСКОТО БРАТСТВО БРАТ ВЕЛЧО ИВАНОВ МИЛЕВСКИ

Той беше истински достоен ученик на Школата на Учителя По природа беше скромен и мълчалив, природно-интелигентен. От рано беше приел идеите на Учителя и си беше открил шивачница с надслов „Братство". Така беше известен в града. Заради благия си характер и вежливото си отношение, всички го обичаха. Но най-голяма заслуга имаше в братския живот като цигулар. Беше самоук. Употребяваше големи усилия, за да се научи. Той свиреше в Братския салон песните на Учителя с голямо желание и успяваше. Братята и сестрите му се радваха, защото чрез него можеха да научават песните. Свиреше и на Братската градина, особено Паневритмията. Там за първи път хората играеха по музиката на Паневритмията, свирена от брат Велчо. Картината беше впечатляваща! Музиката звучеше несигурно, но братята и сестрите от селата се радваха, че могат да играят и се учат на Паневритмия. Така брат Велчо беше насърчен и все повече и повече успя да се затвърди като цигулар на Айтоското братство. Винаги го канеха на братски срещи в града, особено когато трябваше да се заучават новите песни, които се даваха тогава от Учителя.

Понеже беше много предан и изпълнителен на идеите на Учителя, след заминаването на брат Георги Куртев от земята, той, Велчо, го замести. Като ръководител на Братството в Айтос, той направи някои подобрения, особено на братската градина. Най-голямата добрина беше, че успя в ония години да прокара електричество, благодарение на което до днес се ползват. В братския живот, в град Айтос той ще бъде запомнен като единствения цигулар. Цялото му семейство споделяше неговите идеи, жена му, майка и дъщеря му, Верка.

Брат Велчо живя достоен живот като човек на Бялото Братство и достойно си замина с молитва на уста.

Той беше колоритна личност. По външен вид беше прегърбен, ходеше приведен, главата му беше почти гола и будеше лека усмивка - но той си тежеше на мястото. Беше неженен. Нямаше семейство и често ходеше на гости у братските семейства. По професия беше общински чиновник. Най-голямата му заслуга в братския живот беше да чете беседите в неделя и сряда в малкия салон в града. Четеше ги с голямо вдъхновение от Духа Божи. Срещите с него винаги са били непринудени. Излъчваше една природна интелигентност. Имаше чувство за хумор, поради което винаги беше желан гост. Създаваше приятно настроение. Цитираше беседите на Учителя и поучително ги тълкуваше. Приятна личност беше. Ползваше се с голяма обич сред приятелите и всички го обичаха. Почти всяка неделя ходеше на градината. Виждахме го усамотен някъде да се моли. Мила картина беше. За съжаление, замина си рано от този свят, но остави светъл спомен след себе си. Дано там, отвъд, е намерил заслуженото си място. Амин!

В ония далечни години - около 1949 година, на градината живееше едно братско семейство - Слави Тодоров, дошли от село Габерово, жена му Комна и дъщеря им Иринка. Те бяха скромни и тихи хора, научени на всякакъв труд. Работеха усърдно и най-важното - с любов. Тогова с тях на градината живееше и Георги Куртев и много добре се разбираха, Двамата - бай Слави и жена му, Комна, не бяха много млади и си заминаха скоро след като бяха дошли. Остана Иринка, дъщеря им, която също не беше в първа младост, но имаше много добродетели. Иринка беше неомъжена, трудолюбива, отзивчива и винаги в услуга на всички, пожертвувателна, готова себе си да лиши от нещо в полза на другите. Тя беше истинска ученичка на Учителя. Четеше беседи, молеше се и имаше бистър ум. Този отшелнически живот, който водеше, я правеше още по-съвършена. Никога не се оплакваше, от нищо не роптаеше. Такова великодушие рядко се срещаше. Тя беше подобно на онези средновековни монахини, които си бяха отдали живота в служене на Бога. Тя живя един чист и свят дълъг живот на градината, както се казва в песента „Слуга на Бога". До последния си дъх тя все сама си е обслужвала, не е допуснала да бъде в тежест на никой. Заминала си е от този свят съвсем тихо и кротко. Тя си беше изработила, проправила пътя към небето. Тя живя на градината в най-тежките години и чрез саможертва спаси душата си.

Тя е третата дъщеря на Георги Куртев и най-дълго живяла в сравнение с другите си сестри. Израстнала в духовно семейство и до края на живота си беше предана на идеите на Учителя и продължаваше делото на баща си, Георги Куртев. Тя беше самотна жена, на млади години се беше омъжила и развела и от тогава до края на живота си живя на градината с Иринка Славова. Тя общуваше с много хора, които идваха на градината за братските срещи. Беше великодушна, отзивчива, търпелива, с голямо търпение и съзнание понасяше несгодите наживота. Много се молеше, лекуваше се с молитва. Когато пътува за някъде, винаги беше във връзка с Бога. Така тя измоли и своето заминаване от този свят. Тя съблече старата си дреха на земята и замина отвъд - Вечността. Тя си беше приготвила духовното тяло и като птица отлетя в небесните селения. Остава само споменът за нея. С нея си отиде цяла една епоха с един духовен и деен живот, посочен от Великия Учител.

Забележка на Редактора: Дора Куртева ме охрабри и поддържаше в онези трудни дни, когато подготвях предстоящия сборник „Георги Куртев - животопис", излязъл през 1991 година. Противодействията, които срещнах, бяха непосилни. Споделях с нея и тя живееше през зимата при Надка Боева в София, разказвах за спънките, които срещах, а тя се усмихваше и казваше:,. Ще успееш. "Наистина успях, но бе платено с голяма цена: със сили, с време, с пари, които не се възвърнаха. Но важното е, че успяхме!

Тя си замина през 1997 година в София - последна от всичките деца на Георги Куртев. Живееше от млада на Изгрева и е свидетел на почти всички събития там. Беше много вярна и предана на Учението на Учителя. Учеше и работеше. Вземаше участие в музикалния живот на Изгрева - пееше в братския хор и свиреше на китара в оркестъра на Паневритмията. В началото Учителят сам я поканил, като й подал сам китарата. Тя е една от първите китаристки на Изгрева. Свирела е там, докато Учителят е бил на земята. Като човек - душа беше много добра, услужлива, отзивчива, пожертвователна. Най-много обичаше баща си. „Тате, ела бе" - често извикваше.

До последния момент от живота си държеше връзка с Учителя.

Сега неговите деца - дъщерите и синът му си заминаха от този свят. Останаха голям брой негови внуци, правнуци, от които внуци са:

Цветанка и Белина Куртеви - дъщери на Вълко Куртев /син/.

Има и правнуци и праправнуци, все запознати с Учителя и ще бъдат приемници и продължители на Новото Учение.

В Айтоското Братство в ония години има много светли души, които ги ръководеше Духът Господен и работеха всеотдайно за Новото Учение на Учителя. Такива бяха старите братя:

1. Вълко Пенев - ръководител на Братството след брат В. Милевски.

2.Добри Ганев - ръководител на Братството след Вълко Милевски. Изключително добър човек, блага душа. В техния дом, на тяхната трапеза винаги имаше хора.

3. Слави и Петко Милевски - цялото им семейство.

4. Марийка и Спаска Милевски - цялото им семейство.

5.Калиопа и Желязка Габровски - двете сестри и дъщеря им Любка, които старателно се подвизаваха и прилагаха идеите, и живееха до края на живота си с тях. Винаги, когато е идвал Учителят в Айтос, е преспивал в техния дом.

6.Цялото семейство Георги Куртеви - всички са заквасени с идеите на Учителя, както семейството му, така и правнуците му.

7.Баба Недка Милчева - една от най-старите сестри, която продължава да работи за делото Божие.

8.Марко Христов - един от старите братя в града, който е скромен свидетел на братския живот в град Айтос. Той дълги години беше ръководител и с благия си характер умееше да движи братските въпроси. Нека Бог му дава живот и здраве.

Освен в град Айтос в ония години имаше много брята и сестри в селата и околията. Това бяха хора, които се подвизаваха с идеите на Учителя. Те с благоговение и умиление се събираха и пееха песните му. Особено интензивен живот протичаше в село Тополица. Там живееше и работеше за Божието дело брат Димо Джеджев.

По външен вид беше висок, хубав, строен човек, със светло лице и сини очи. Ходеше с бозави шаечни дрехи. Ръцете му бяха загрубели от земеделска работа. Незабравим образ беше. Като дойдеше и седне нейде все накрая, все мълчеше. И гледаше с отправени очи нагоре, като че ли се молеше, вместо да говори. Беше много стеснителен, но не отстъпваше от своите принципи.

При направата на чешмата с минералната вода в селото, той беше неуморен. Това там беше една грандиозна работа на Братството и в цялата околия. Тогава идваха много братя и сестри от София и другаде, за да се порадват на това уникално творение, което направи нашият вдъхновен брат Борис Николов от София.

Като ръководител на братската група в селото, бай Димо остави една блестяща традиция - всяка година на Никулден да се събират на братска среща. Незабравими бяха тези срещи! И досега се правят там такива срещи с много песни и молитви до зори. Това остави бай Димо. Той си замина отдавна от този свят, но споменът за него остава дълбоко в сърцата на братята и сестрите и до днес. Бъди благословен, бай Димо!

Накрая искам да изразя голямата си благодарност и хвала към този светъл дух, от който е ръководен нашият брат Вергилий Кръстев. Той, подобно на Дантевия Вергилий ни въведе в преизподнята на Изгрева и така през пътя на годините ни запозна с всевъзможни образи и събития, от които всеки сам може да си направи изводи. Казвам преизподнята, защото в тази история се срещат различни хора, живяли по времето на Великия Учител, като едни от тях са го познали с падане и ставане, а други не са го познали. Чрез техните разкази ние научаваме и разбираме колко трудно е било тогава. А там, Изгревът е била такава преизподня, от която има какво да научим. Бъдещите поколения иде си кажат думата за тази своебразна история и ще я оценят достойно. Нека Бог да възнагради брат Вергилий Кръстев.

5. ПРИВЕТСТВЕНО СЛОВО ЗА БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ ПО СЛУЧАЙ 120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

Изминаха 120 години от рождението на нашия незабравим брат Георги Куртев. Паметта и споменът ще живеят винаги в душите ни. За него винаги ще си спомняме с любов и благоговение. Неговият живот бележи една епоха за братството в град Айтос. Той е първият окултист, поставил началото на Бялото Братство в този край. Преминал през църковните песнопения, спиритичните сеанси, той стига до връзка с Великия Учител - създател на Великото Всемирно Бяло Братство, което възприема с цялата си Душа и следва всеотдайно до края на живота си. Той е един от първите ученици на Учителя.

Да се говори за окултизъм и да се прилага Учението на Учителя в онези времена е било нещо изключително трудно, и въпреки отричането му тогава, нищо не е могло да го принуди да се откаже. Поради убежденията си е бил преследван от църквата, уволняван от работа и пак назначаван, заради изключителната му честност. Той следва неотклонно великото дело на Учителя.

Отначало се създават малки групички от съмишленици, които възприемат идеите и Учението на Учителя, докато с течение на годините Айтоското братство наброява 200-300 души още преди 1944 година. Така той много млад влиза във Великата школа на Всемирното Бяло Братство и става неин ревностен и всеотдаен последовател.

Още от ония години, когато стават съборите във Велико Търново, той е получавал покана и е един от първите и редовни посетители. Там той е присъствал на създаването на песните от Учителя, изпети или изсвирени от него. За тези съборни дни той разказва с голямо вълнение и въодушевление. Те бяха най-съкровеното нещо за него. Голямо значение имаха срещите му с Учителя в София, на Изгрева и на Рила, които са били много знаменателни. За тях той разказва, подобно на библейски книгописец с най-точни подробности и тълкувания, нещо много свещено, което само той можеше да преживее и разкаже. Особено когато Учителят е бил болен, той непрекъснато е бодърствувал до леглото му. Това е била последната му среща с него. Той беше сеятел на Новото Учение на Учителя в град Айтос. Приложил любовта като основа на живота си и имаше обаянието на Апостол на новия живот -любов към Бога. Обикаляше селата и околията, той намираше готовите души, които сами тръгваха по този път. Познавайки окултните закони, той ги прилагаше неотменно при всички случаи. Важно място в живота му беше молитвата. Той се молеше всякога.

В спомени за него се казва: „Когато той се молеше, цялото небе се отваряше, като чели всички живи същества се заслушваха в напевния му глас и в думите му." В последните си години той правеше всичко в името на Бога, затова всички го обичаха. Той е инициаторът за създаването на Братската градина в град Айтос, която благодарение на неговата инициатива и организаторски дух и досега съществува. Там се събират много хора и сега, там той завърши своя земен път.

Той беше подобно на една плодна фиданка, която расте, разлиства се и дава плодове. И плодовете са неговите последователи от град Айтос, които са длъжни да продължат тази негова всеотдайност и преданост и да я предадат на следващите поколения. Такъв е бил и заветът на Учителя: Бялото Братство трябва да предаде и утвърди в България. Може би град Айтос ще има такава велика мисия да приеме и утвърди името на Учителя, да се подеме новия идеал за създаването на нова култура в света, когато хората ще се раждат с високо съзнание за любов и разбирателство, когато съзнанието ще се извиси до съвършенство и тогава ще можем да кажем: „И това е живот вечен - да познаем Тебе, Единнаго. Истиннаго Бога и Христа, Когото си изпратил на земята."

И така от скромен медицински фелдшер, Георги Куртев израства в духовна личност, която съсредоточи около себе си едно звено от предани братя и сестри. Той пръв хвърли семето на окултизма в град Айтос и има за какво да се радваме и за какво да работим и допринесем за неговото утвърждаване тук, пък и там, горе, в невидимия свят.

След като си замина от този свят, той оставил едно запечатано сандъче, нещо като завещание. За голяма изненада на неговите близки, те намерили няколко беседи, които той смятал за най-ценни, личното му тефтерче, в което си водел бележки при Учителя и няколко саморъчно написани писма от Учителя. За него това е било най-голямото му съкровище, материалните блага за него бяха без значение.

Нека бъде благословено Словото на Учителя, който е дошъл на земята и е донесъл това Велико Учение. Нека бъде благословен Георги Куртев, който като добър пастир със своята всеотдайност изведе своето стадо до бистрите потоци и показа пътя на спасението и любовта.

Нека отдадем и признаем завинаги тази негова заслуга за нашия град. Неговият благ образ и неговото дело ще носим в душите си. Той ще ни бъде пример на възпитание и служене на Бога. Нека си пожелаем и ние, следващите поколения да бъдем така верни и предани, вдъхновено да работим за този велик идеал и вървим по неговия чист и свят път.

Написала: Надка Боева, внучка на Георги Куртев.

Когато говорим за братския живот през времето на Школата на Учителя. 1922 -1944 година в провинцията, трябва да споменем, че едно от най-големите братства беше това на град Айтос. То бе свързано с името на Георги Куртев. Беше изминало много време, откакто той си бе заминал през 1961 година, когато, подчинявайки се на една програма, която бяхме създали, за да съберем от неговите пряки наследници всички спомени и възпоменания и документи за техния баща, започнахме последователно да работим с неговите дъщери. Дора Куртева бе една от дъщерите. Френологически и по родова линия тя беше унаследила много физически черти на Георги Куртев. С нея беше приятно да се работи и материалът, който ни бе предоставен, бе в резултат на дългогодишна работа. При всяко пристигане в София при нейната племенница, ние правехме срещи и се опитвахме с магнетофон да запишем някои откъслеци от нейните спомени. Беше трудно, но все пак успяхме да подредим материала и в този обем за нас той е завършен. Ако допълнително ни бъде разказвано още, то също ще бъде включено. Нейните спомени ни дават една картина за мистичния живот и вътрешната работа на Георги Куртев, което липсва при разказа на другите дъщери. За сметка на това, нейния материал е по-малък, но за нас е напълно достатъчен. Беше приятно да се работи с човек, който се отваряше пред нас и изваждаше на показ такива съкровени неща, които са свещени, и към които човек трябва да пристъпва със страх и боязън, да не би да ги опетни или оскверни.

Надка Боева е внучката на Георги Куртев и дъщеря на Цветанка, една от дъщерите на Георги. Тя откликна с удоволствие на нашата покана и ние можахме в няколко срещи да запишем на живо всичко онова, което тя можеше да възстанови като спомени. Ние ги прехвърлихме на пишуща машина и когато решихме, че трябва да ги изгладим и леко да ги редактираме, понеже това беше говорна и разказвателна реч, то ние се спряхме. Нещо у нас ни спря да не посягаме и осакатяваме свещени неща. Затова ние решихме да ги предадем така, както са разказани. Разказът е жив, верен и точен. Чрез него ние се свързваме в оная верига, откъдето произтича и тече този вътрешен живот, който е движил Айтоското Братство и лично Георги Куртев. Ако се обработи литературно, той би загубил силата си и онзи, който би го четял, не би могъл да се свърже с онази епоха, защото всяка дума и всяка реч имат сила, когато се движат и когато са поставени в строго определен ред от онова вътрешно начало, което движи словото у човека. Когато Надка Боева разказваше, тя мислено се закачваше за онази мистична верига и разказът й придобиваше жива реч и от него излизаше живот, а този живот бе животът, който движеше айтоското братство и лично Георги Куртев. Животът е един и същ, но различни са съсъдите, в които са вмества и различни са формите, чрез които се изразява. Затова разказът на Дора Куртева е строго специфичен и точен и затова е така мистичен. Затова разказът на Надка Боева е така жив и ни свързва с първоизточника на нейните спомени,

АВРАМОВИЯТ ДОМ НА ДОБРИ ГАНЕВ И НАДЕЖДА КУРТЕВА

Родена съм на 7 декември 1945 г. в град Айтос в семейството на Добри Ганев Милчев и Надежда Георгиева Куртева.

До завършване на гимназията съм живяла в Айтос със семейството на родителите ми. След това започнах да следвам медицина в София. От годините на моето детство и юношество пазя прекрасни спомени за един живот като в мечтите, за атмосфера духовна и отдадена на Бога.

Родителите ми с безпрекословна вяра в Учителя следваха пътя, начертан от Него, с една завидна дълбочина, с богат вътрешен духовен живот. У нас цареше хармония, която правеше не само нас - децата, но и всички приятели да се чувстват комфортно. Като казвам комфортно, имам предвид вътрешния душевен комфорт на човека. Освен с приятелите от Братството в Айтос и околията, много близки, истински братски, с любов отношения свързваха моите родители с брат Борис Николов, с Мария Тодорова, брат Петър и Васка Камбурови, брат Петър Филипов, семейство Калканджиеви от Сливен, сестра Пенка Кънева и много други.

Мога да кажа. че нашият дом беше Аврамов дом, отворен за всички приятели. Ние почти не оставахме без гости. Идваха братя и сестри от Айтос и околията, София и провинцията.

Като че ли езикът български, макар един от най-богатите езици, с големи възможности за поезия и писателство, се оказва недостатъчен да се отразят онези вълнуващи, неповторими преживявания на душата, които могат само да се почувстват и изживеят. Каква прелест биваха винаги срещите с нашите братя и сестри. Всичко вървеше някак естественно. непринудено. Започваха разговори, спомени, опитности с Учителя, песни и музика, и се идваше до онова молитвено състояние, което те отвежда в друг свят.

Моят баща, Добри Ганев Милчев, е роден на 1 август 1910 година в село Казанка, Старозагорски окръг, в семейството на Гани и Събка Милчеви. Имали са три деца - чичо Милчо, татко - Добри и чичо Димитър, който си е заминал много млад. Семейството се е занимавало с производстзо на розово масло, изнасяно за Франция. Българското розово масло е използвано като база на известните в целия свят френски парфюми.

Не си спомням коя година са се преселили в Айтос, където са се занимавали със земеделие и откога са в Братството, но зная, че татко Добри от ранните си младежки години е член на Бялото Братство и до края на живота си служи всеотдайно на Божието дело.

Татко е бил много силен ученик с големи математически възможности, но поради липса на средства, родителите му са били принудени да го изпратят да учи занаят. Работил е като чирак и усвоявал шивашкия занаят. По-късно става председател на шивашката кооперация в Айтос - до 1952 година, когато си заминава брат ми Живко. Загубата на батко беше страшен удар за него, както и за цялото семейство. Татко беше изключително любящ и нежен баща. Мъката и болката за батко бяха толкова силни, че той помолва да бъде освободен от тази длъжност. Продължи да работи като ръководител на отдел за мъжки облекла към шивашката кооперация.

Татко беше човек с изключително добро сърце, като че ли беше изтъкан само от добрина. Дори много често съгражданите казваха: „Името му, Добри, отговаря напълно на доброто, което носи в себе си " Отличаваше се с голяма щедрост и безмерна честност. Когато си замина, айтозлии казваха: „Честността на Добри Ганев блести като диамант на челото му." Но най-важното у него беше непоклатимата му вяра в Учителя, в Божието дело. Каква мистичност имаше в татко, какъв богат вътрешен духовен живот, без пози и парадиране.

След заминаването на дядо ми, Георги Куртев, като ръководители останаха други, по-възрастни братя, но фактически духовен продължител на делото на Георги Куртев беше моят баща, Добри Ганев. До него пристигаха нарядите от София, до него се допитваха всички братя и сестри. Той остава стълба на Братството в Айтос.

Не е имало случай някой да е потърсил помощ и той да е отказал. Нещо повече - сам издирваше кой е нуждаещ се, кой е сирак и мълчаливо помагаше. Знаеха само той и мама. Ще опиша един случай, когато у дома дойдоха майка и дъщеря, изпаднали в тежко материално положение. Помолиха татко да помогне на дъщерята да получи работа в шивашката кооперация. Но тъй като нямаше никакъв опит като шивачка, в отдела за дамско облекла не искаха да я приемат, бяха претрупани с работа и нямаха време да я обучават. Тогава татко я назначи в неговия отдел. Отначало тя не можеше да се справя, работата й изостава и беше много притеснена, че ще я освободят от тази длъжност. Как й помогна татко? - Няколко месеца той ставаше много рано и отиваше от 5 часа сутрин на работа. До 7 часа, преди да дойдат останалите работници, завършваше нейната работа. Всички се чудеха как така тя, която не може за цял ден да приключи, на следващия всичко е завършено перфектно. Тогава те са се сетили - това е работа на бай Добри. Само той може да направи това. Тя и нейната майка също се бяха досетили, че именно татко й помага по този начин, докато усвои работата и добие опит. Мисля, че тя остана докрай да работи в шивашката кооперация и се пенсионира там.

Спомням си и друг случай. Идва си татко от работа и казва: „Наде, еди-кое си момче е сирак и е абитурент, няма костюм, а няма и средства. Какво ще кажеш..." И още недоизрекъл, мама спонтанно: „Разбира се, Добри, ще му купим плата и ти ще го ушиеш." Цитирам само два случая, а те са много.

През периода като ръководител на Братството в Айтос, а и преди това, татко често биваше привикван в милицията и разпитван за братския живот в града. Не се страхуваше от нищо. Стоеше спокоен, силен, непоклатим. Веднъж началникът на милицията го запитва: „Как се получава, че вместо вие да се страхувате от нас, ние започваме да ви обичаме? Откъде идва тази сила?" Отговорът бил: „Нашата сила идва от правотата на нашето дело, делото на нашия Учител, от чистотата и почтеността на нашия живот. Ние служим на Истината, стоим на здрави основи и не се боим от нищо." Моят баща, Добри Ганев, беше много специална личност. Това се усещаше от всички около него. Достатъчно беше да погледне някого с дълбоките си сини очи и този човек биваше окрилен и успокоен. Очите му излъчваха любов и братска преданост. Имаше особена сила да вдъхновява хората. Дали вътрешният му живот или негови естествени качества го павеха такъв, но той имаше мощно излъчване. Кротост, благост, търпение, но и силна воля и решителност да завърши всяка работа докрай се изливаха от него. Той беше много изработен човек. Да бъде ученик за него беше награда и същност, смисъл на неговия живот. Любима песен му беше „Вехади", която много хармонираше с неговия характер и чувство. Пееше я тихо и с проникновение. Дори до последните си дни, тежко болен, помолваше моя съпруг, Александър Серафимов, да му я изсвири на цигулка пак и пак, както преди и да усети отново святостта и красотата от музиката на Учителя.

Татко си замина на 1 май 1978 година. Беше изпратен от целия Айтос и околия, от братя, приятели, колеги и всеки един, който е бил в допир с неговия светъл дух.

В житейския си път моят баща и моята майка особено се допълваха. Царящата хармония и проникването в идейния свят на Високия Идеал създаваха атмосферата на един истински живот в пътя на ученичеството и изработване на характерите в духа на Учението. Те бяха един пример на братство и единство. Навсякъде заедно, дружно те работеха за Делото скромно и упорито и тази вдъхновена дейност се усещаше винаги като музика в нашия дом. Винаги с песен, с молитва, с ентусиазъм - те бяха пробудени и повдигнати хора.

Моята майка, Надежда Куртева, е родена на 16 юли 1908 година в град Айтос в семейството на Георги и Бела Куртеви.

Бих искала да кажа няколко думи за баба ми Бела. Баба Бела аз не помня, защото беше си заминала преди моето раждане, но и досега звучат думите на мама: „Колко жалко, че не познаваш баба си. Какъв изработен човек беше тя." С благ, уравновесен, силен характер, с изключително нежна душа и сърце, тя беше неуморен работник за Делото на Учителя, рамо до рамо с моя дядо, Георги Куртев.

Мама е 7-то дете в семейството, заедно с леля Верка, с която са близначки. Външно те много си приличаха, но по характер бяха различни. Това, което най-много обединяваше всички сестри - Надя, Верка, Донка и Дора Куртеви, беше онзи специален духовен елемент, който те носеха в себе си.

Разказвано ми е, че навремето, когато Учителят е посетил дома на Георги Куртев, е казал: „Георги, вие имате много специални деца. Радвайте се!"

Мама не даваше много външен израз на нейния богат вътрешен живот но той се усещаше от всички, които я познаваха. Стоеше скромно, Но и с велико достойнство. Понякога биваше неразбирана и огорчавана, но прощаваше на всички и стоеше високо над тези земни взаимоотношения с присъщото й достойнство.

Тя имаше особено място в братския живот в Айтос и околия, особено след дядо ми Георги. Като един негласен обединителен център се превърна нашият дом. Приятели отвсякъде идваха за духовен обмен. У нас, на Градината, в Братския салон винаги се чувстваше нейното присъствие. Ще приготви обед или вечеря, ще подбере молитви, ще прочете по вдъхновение пасаж от Евангелието. Тя беше молена понякога от братя и сестри да даде тон за духовна работа. Имаше и особени медиумни състояния, когато приемаше Святи Дух и изричаше важни напътствия и решения за всички присъстващи. Не си спомняше какво точно, после й го казвах, но това беше най-доброто за учениците - глас отвисоко и то многократно проверено.

Мама поддържаше връзки с много сестри от София и други градове. Често са гостували по месец и духовната работа, която са свършили, се чувстваше от цялото общество на братството в града. С мекотата на нейния характер, с любовта си, тя сгряваше душите и сърцата на всички, които се нуждаеха от помощ. Те я търсеха от нея и я получаваха. Мама беше светица! Мама беше част от тази епоха!

На 11 декември 1995 година моята майка си замина от този свят.

На 9 декември след обяд, у дома дойде леля Дора, най-голямата й сестра с чинка ми Недка Милчева. В къщи бяхме аз и медицинската сестра Мария Тошева. Мама беше получила инсулт и беше на легло в тежко състояние, но в пълно съзнание. И някак странно - правеше впечатление, като че ли склеротичните промени, проявили се в последните години, бяха отзвучали. Съзнанието И беше ясно и бистро. Парезата беше левостранна и тя нямаше говорни смущения. Застанахме около леглото на мама, запяхме песни от Учителя. Леля Дора и майка запяха, както преди, на два гласа с техните прекрасни гласове. Ние останалите се оттеглихме малко настрани. Мама даваше тон, лекичко дирижираше с дясната си ръка, а леля Дора, застанала до нея права, подемаше песента. Бяха се пренесли в друг свят. Ние ги гледахме, страхувахме се да не ги смутим и сълзи обливаха лицата ни.

Сестра Тошева ми каза: ..Руми, за първи път в живота си присъствувам на подобно нещо." Картината беше действително неописуема. Те пееха с грейнали, озарени лица. леля Дора вглъбена, а мама усмихната, щастлива, като че ли не е болна.

Двете рождени сестри - Надя и Дора Куртеви се сбогуваха. Две предани, всеотдайни ученички на Учителя се сбогуваха.

Моят брат, Живко Добрев, е роден на 3 ноември 1937 година. Аз съм 9 години по-малка и за мен тогава батко беше моят прекрасен батко. Спомням си, той беше много нежен с мен, свиреше много и много хубаво на цигулка. С родителите ни беше много внимателен, някак особено деликатен. Забелязала съм, че и приятелите от Братството са се отнасяли с необикновена обич и внимание към него. Все пак аз тогава бях на 6 години и не съм можела да разбера всичко от поведението на възрастните.

Изведнъж настана едно страшно време! Батко го взеха в болница, всички изпаднаха в ужас, дори дядо ми Георги си спомням с насълзени очи. И за кратко батко си замина! Оказа се късно диагностициран апендисит и след две операции развива перитонит. Това време е останало в съзнанието ми като катастрофа. Всички - и приятели, и учители, и съученици на бати Живко, където се срещнехме в града, плачеха.

У дома татко и майка се разболяха от мъка! По-късно, когато самата аз станах гимназистка и понякога срещах негови бивши учители и вече работещи съученици, научих, че брат ми Живко е бил любимец на града. Те казваха: „Батко ти, като че ли беше от друг свят - с такива изваяни черти, нежен, красив, а в същото време стегнат, строен, пъргав." Външността му хармонираше с неговото вътрешно съдържание. Беше изключително поетична натура. Когато говореше, той излъчваше музика и обич и получаваше обич. Беше пример на честност, справедливост, деликатност и финес в отношенията си към всички, Беше един от най-силните ученици в айтоската гимназия. Обичаха го учители, съученици и съграждани.

Брат ми, Живко, беше много талантлив цигулар. Аз бях малка, но си спомням, чичо Петър Камбуров (който му предаде Идилията) многократно казваше: „След мен най-вярното изпълнение на Идилията е на Живко. "

Много трудно пристъпих към написването на тези спомени за моето семейство. Това време беше истинска „Идилия" за всички нас и вълнението е толкова силно, че често сълзи замъгляват очите ми. Сълзи на благодарност и любов към Учителя, към моя дядо. Георги Куртев, който ни въведе в Учението, в този път на истината; към моите родители и роднини, към нашите прекрасни приятели от Братството, към един живот, който повече не може да се повтори!

След като изпратихме в 1995 година майка ми Надя, отидох в София да посетя леля Верка, нейната близначка. Тя беше в недобро здравословно състояние, не беше добре със сърцето, но духът, духът беше същият! Когато ме видя, тя грейна, усмихна се, прегърнахме се и преди да си кажем каквото и да е, запя песен от

Учителя. Тя пееше възродена, с толкова въодушевление, имах чувството, че това е същата ми леля. както я познавам от младите й години.

Дойде време да тръгвам. Не ми се разделяше. Тя също съжаляваше, че трябва... Казах й: „Лельо, аз пак ще си дойда." А тя ми отговори: „Ех, леля, ти ще дойдеш, но аз ще съм си заминала."

И така стана. Б продължение на следващата година след мама си заминаха и двете ми любими скъпи лели - Дора и Верка.

Споменавайки за моята леля Верка Куртева, бих искала да внеса известна яснота по повод изказване за нея от леля Мика (Мария Тодорова, с която бяхме многоблизки.) В спомените и, отпечатани в „Изгревът", четем: „Имаше на Изгрева една Верка Куртева, която се мотаеше насам-натам." Съжалявам, че трябва да я опровергая, но справедливостта и истината пред паметта налеля ми Верка го налага. Верка Куртева беше изключително духовен човек, вярна и ревностна на Делото на Учителя до жертвоготовност. Тя беше човек с лек, хубав характер. Където и да се появеше, внасяше бодрост и жизнерадост. Каква истинска духовна дълбочина и излъчване идваше от нея! Тя никога не се е мотаела. Същата Верка Куртева заедно с брат Петър Филипов, след арестуването на брат Борис Николов с присъщата и на двамата чистота и жертвоготовност тичаха всяка вечер при Мария Тодорова с продукти и най-важното - за духовна подкрепа в този тежък момент. И една малка подробност, която може би в нашето поколение вече не се знае и помни. Верка Куртева беше най-близката другарка за дълги години с Жорж Радев, още по времето на Учителя. Жорж е един от най-високообразованите и с възможности ученици, надарен математик, с литературни качества и интереси. Верка Куртева напълно хармонирала с него. Музикална, с широки интереси, дар слово, мистична и задълбочена, тя беше по дух и съдържание истински ученик на Школата на Учителя.

Винаги, когато пред мен изплува образът на моя дядо, аз си спомням с любов и преклонение за неговата скромна обител и за един живот - подвиг.

За живота и дейността на дядо ми Георги Куртев, един от първите ученици на Учителя и за личността му няма да се впускам в подробни описания, защото вече доста е писано от други братя и сестри. Ще споделя само, че около него имаше една аура, специална аура, която се усещаше и след неговото заминаване. Той живя, работи като истински ученик наУчителя и плодовете от неговия живот, отдаден в служба на Великото Дело са налице.

Незабравими ще останат и неповторими беседите в айтоския братски салон, посрещането на Нова година, съборните празници на Градината.

Когато сутрин рано заставахме на молитва, като че ли цялото небе слизаше при нас. Цареше дълбока, дълбока духовна атмосфера. Душата се изпълва с любов, благодарност, благоговение към Учителя. Лицата на всички братя и сестри са озарени от светлината, която Свещеният Дух изливаше върху нас. А какви прекрасни братя и сестри имахме в Айтоското братство. Какви верни, предани души бяха те към Учителя и неговато Велико Дело. И всичко това се дължеше на живота и дейността на Георги Куртев, който ги бе въвел в това Учение.

А когато влизахме на молитва в неговата молитвена стаичка, аз пристъпвах прага с велико благоговение, защото усещах необикновено присъствие в тази малка стая.

Всяка ваканция (вече бях студентка в София, дядо ми Георги Куртев си беше заминал оттози свят), нямах търпение да посетя градината, да влезна първо там, където той живя. Неговата аура все така силно се усещаше.

Това са мигове, моменти на човешката душа. които перото не може да отрази. Само тези, посещавали по това време градината, са имали щастието да усетят присъствието на Духа Господен.

Изключително близки, братски отношения свързваха двамата братя Георги Куртев и Боян Боев. Като ученичка всяка ваканция отивах от Айтос в София на Изгрева при моята леля Верка. На тръгване моят дядо изпращаше пратки за брат Боев, като ми казваше: „Виж ко, поздрави брат Боев и му кажи, ако има един ангел на земята, това е Боян Боев."

Когато си тръгвах обратно за Айтос, брат Боев предавше материали за дядо ми и казваше: „Румянка (той така ми казваше), предай моите поздрави на твоя дядо и му кажи: Ето ко, ако има един светец на земята, това е Георги Куртев."

Когато над братството надвиснаха тъмните облаци, когато иззеха беседите и изпратиха в затвора брат Борис Николов и Жечо Панайотов, няма да забравя молитвите, които моят дядо отправяше към Небето и Учителя. За Делото, за неговите мили братя (така той ги наричаше), които са в затвора.

Той се молеше почти денонощно. Винаги, когато отиваше на молитва в 12,3, 5 часа през нощта, той се измиваше, преобличаше и така заставаше пред лицето на Бога.

Ще отминат десетилетия и векове. Ще дойдат нови поколения. И всички ще изпитват свещена благодарност към един истински апостол, един истински ученик, за това, което ни е оставил в наследство.

Как трябва да се служи на Великото Дело, как трябва да се прилага Божественото Слово на Учителя!

Желю Танев /Ж.Т./: Роден съм на 26октомври 1913 година. Сега започвам 79 години. Моят баща се казваше Таню Николов Танчев. Вергилий Кръстев /В.К./: Откъде е твоят род? Ж.Т.: Моят род е от Чирпанско, Старозагорско. Аз съм роден в село Богомилово, Старозагорско, което е квартал на Стара Загора. Главното шосе Бургас - София минава през центъра на нашето село. В.К.: Майка ти как се казваше? Ж.Т.: Майка ми-Неделя Петкова Танева. И тя е родом от същото село Богомилово. Тя е оттам и аз също там съм роден. В 1921 -1922 година сме изселени в Карнобатско, по-рано Карака или сега село Козаре. Там съм живял към 34 години и 1954, година вече след 9 септември 1944 година, наложи се да отидем в Бургас, тъй като децата се учеха. Имам две дъщери и един син. Таню е най-големият. Наложи се да отидем в Бургас, тъй като нямахме вече средства. Като се образуваха ТКЗС-тата, нямахме средства да издържаме децата си. Това наложи да идем в Бургас. В.К.; Твоят баща и твоята майка да имат някои интересни опитности? Ж.Т.: Моята майка и моят баща, майка ми първа прие Учението на Учителя. Марашлиева където живее, на долния етаж живее моята сестра - Донка Танева Илиева. Нейният съпруг, който се помина, се наричаше Георги Илиев. Те живееха със семейството си в София, но те бяха от същото село, където и аз съм роден, но той се дигна оттам и отиде в София. В.К.: Ти какво си спомняш от майка си? Ж.Т.: Майка ми прие именно от моя свако, Георги Илиев когато беше още в село Богомилово, Учението. Това е било 1923 -1924 година. В.К.: Тя срещала ли се е с Учителя, ходила ли е на Изгрева? Ж.Т.: Майка ми е ходила на Изгрева, срещала се е с Учителя, но не мога да си спомня нещо да ми е разказвала, но аз като младеж, още не бях оженен, съм имал две срещи с Учителя. Учителят беше за мен едно величие, което не смеех да гледам, камо ли да говоря с него. Той ме запита за някои работи, за живота на село, какво сеем, какво отглеждаме, това ме запита при първата среща. В.К.: Кой те заведе при него? Ж.Т.: Сестра ми, Донка, която живееше в София, ме заведе при Учителя, а другият път сестра ми ми показа Влад Пашов и ми каза, че това е Влад Пашов. Той беше един скромно облечен човек, дори бедно, не приличаше на градски човек, а сестра ми разправяше за неговите знания. На обед бяхме поканени, на братски обед заедно с Учителя. А Учителят беше седнал така срещу мен. Това бяха моите срещи с Учителя. Но трябва да ти кажа, брат, че Учителя видях в съновидение и то в голямо величие. Това беше през 1973 година. В нея година имам няколко съновидения с Учителя. Тогава видях наистина Учителя в неговото величие. Единият от сънищата ми, който става след полунощ, е следният: намираме се в един салон, катотоя в Тополица и аз като го видях, станах и отидох при него, целунах му ръка, но другите като че ли не изпитваха тая радост, каквато аз изпитвах, а Учителят ме поглади по главата, както се милва едно малко дете по главата. В това време се обръщам вляво и виждам сестра Славка Кайракова, коя си даде гръб към Учителя. Викам й: „Абе сестра, защо стоиш така към Учителя?" И наистина така беше. Понеже дъщеря й учеше. /И даже след това научих, че са катастрофирали./ В това време виждам зад Учителя един голям образ. Учителят отвсякъде се вижда, а оня образ около Учителя. Казвам си: Учителя познавам, но този образ, викам, не познавам и тогава чух глас, които ми казва: Това е Бог Отец! Това бе кратката картина с Учителя. Че Учителят дето казва, че Бог говори чрез мен, аз го видях картинно. В.К.: Някои го усещат поДух, друг му го дават във видение, в сънища, пьк някои го разбират. Учителят казва: „Те ме смятат за обикновен проповедник."

В.К.: Като младеж имаше две срещи с Учителя, по-нататък имаш ли някои спомени от братския живот от онези години, през времето на Учителя? Беше ли на събори, ходеше ли на Рила? Как протече вашият живот? Ж.Т.: 1934 година се ожених, октомври. Като младеж ходех редовно в Тополица. при сбирки и някои наши хора искаха да ме свържат с някоя сестра от Братството, обаче мен не ме теглеше сърцето така. Понеже бяхме преселени в туй село Козарево и се свързах с моята другарка, която беше малка и дори двама братя прежени, един от най-големите родове на селото ни. По-нататък в мене се явява, понеже аз от младеж още ходех в Братството и когато се ожених, моят приятел беше също оженен и моят кръстник беше негов братовчед. А те обичаха да ходят на кръчмата. Аз самичък къде да ходя? И аз отиваме тях. Може да не пия, ама да съм с тях. Това продължи и когато дойдеше неделен ден, аз изпитвах най-голямата мъка, най-голямата тъга. Когато работех, през деня делничен ми беше приятно, но дойдеше ли неделен ден, ние празнувахме, макар и жетва да е, тогава изпитвах мъка, която не можех да си обясня защо е. И една вечер пак едно съновидение. По пътя за Карнобад имаме една могила, която се нарича Гяурия. на турски, с моята сестра, покойната, тя си беше заминала, отиваме към тая могила, но аз се изкачих сам на могилата. Когато се изкачих на могилата, забелязах, че почвата й беше като сняг, когато вали -пръхкав, потъваш, не се държи, не е замръзнал. И тая почва беше такава, хлъзга се по нея. Като се изкачих на могилата така просто си забих краката, както в снега се прави и си започнах молитвата. Аз си знаех „Добрата молитва". От дясната ми страна ми се явява кръстникът, от лявата страна се явяват две циганки, но аз продължавам молитвата. Нито кръстникът ме смущава, нито циганките ме смущават. В това време виждам една звезда, една светлина, която идва отгоре. Тази светлина трепти, трепти, трепти, и като идва над мене стана една мъгла, която оросява, сребриста роса, но като ме ороси, аз не можах да завърша молитвата. Това беше едно чудо за мене и аз чувствах как треперя в леглото. Тя беше толкова красива, неизказано красива. В това време вече се събуждам и размишлявам. В момента аз разреших въпроса, че е дошло времето моят приятел, моят кръстник да ги оставя на една страна. Циганките, това е светът, моят кръстник, който ми влияеше и моят приятел, Биню, ти го знаеш, с когото дойдохме тука. И отивам при брат Влайчо. Това е вече борба в мене, защото моите хора, дядо ми, семейството им, те са 5-6 души братя, моята жена е само последна, едно момиче. Голям род са, как ще разреша въпроса. Аз вече се определям, месото аз и без туй не мога да ям, но и не мога да се откажа от него. То е само когато отидем на гости, у нас не се коли вече. Не зная как да разреша този въпрос и реших да отида при брат Влайчо. Описах на брат Влайчо всичко и го питам как да направя с моите роднини, че да не вкусвам вече месо. Но не исках да разваля семейното си положение с другите. Брат Влайчо се засмя и казва: „Абе, брат Жельо," пък аз съм ходил при него още като момче, оттогава се познаваме. „Ти не само няма да развалиш семейното си положение, но ще го подобриш." Аз се върнах при моите хора, но не казвам всичко на моята другарка, какво ми е казал брат Влайчо. Понеже у нас не се готви месо, и така мина известно време, а когато отидем на гости, аз им казвам, че не съм ял месо от известно време и не искам да ям повече месо. И така тази мълва се разнесе по моите хора, че аз вече съм дъновист и не ям месо. Но това не ми попречи ни най-малко, напротив, аз станах по-забележителен между тях. По-внимателни станаха към мене.

Ж.Т.: Моят кръстник много ме уважаваше, аз също и моят другар Диню почна да следи мене и постепенно и той дойде в Братството, Това беше в 1941 година, При едно гостуване в Айтос с моя свако, който имаше леля тука, в село Пирня, и на обед ни поканиха, като сложиха кюфтета от овче месо, което за хората е най-хубаво. Обаче на мен ми се отврати и това беше последното ядене на месо. След това като правим събранието в Козаре, взеха да идват и други освен Диню. Ние се събирахме у сестра ми, у нас в къщи и т.н. В.К.: Кой беше ръководител? Ж.Т.: Имаше един брат, който беше запознат с моя рожден брат. който почина на 33 години, Никола Тенев и който беше най-голям. Той прие Учението с майка ми, но малко по-подире. Та те бяха приятели и първият прие от брат ми, както сега Диню прие от мене Учението. Обаче този брат, той не получаваше беседи и не можеше тъй да приеме Учението, както другите наши приятели. Ние като ходим в Тополица, гледаме, той идва с нази, ама като ученик без буквар. Също и той. Ние имахме беседи, но той не получава и когато сестра ми Донка от София му каза: „Абе брат Тодьо, ние сме живели приУчителя и му знаеме реда, че така и така трябва да се прави, не тъй, както вие мислите, няма да приемате тия неща, които евангелистите приемат Ние трябва да сме ученици, както Учителят ни учи." Той се обиди от тия думи и взе да страни вече и отиде при евангелистите. Последните му думи бяха: „То и от мене може да не стане нищо, но и от вази няма да стане нищо." И той се отклони, отиде при евангелистите и почна да упреква Учението, Учителя и т.н. Казваше: „Толкова години съм ходил, нищо не съм разбрал." Та ето накратко: родът му се унищожи, двамата му сина се убиха, въобще от рода му нищо не остана, дотам стигна. В.К.: Това е така. Който влезе в Братството и напусне... Ж.Т.: И ние продължихме след това вече. Дойде на жената братов син, Иван Бинев, на Надка мъжът й, той е болнав сега малко, сигурно го познавате, той почна да идва, едно друго момче също, но то се помина и постепенно майка му на него навлезе, та искам да кажа, че Бог и Учителят ме научиха да взема жена от света, че да се подготвят други чрез нас. Щото, ако бях взел жена от Тополица, навремето половината село влезе в Братството. Една Донка, която познавам от Бургас, тя е на наша възраст, тя остана, а всичко друго отиде в света. При нас се случи друго: аз вземах жена от света, и то от такова семейство, дето най-много бе свързано със света.

В.К.: Как се развиха по-нататък събитията през времето на Учителя? Нещо спомняш ли си от братския живот? Ходехте ли на Рила? Ж.Т.: През него време не можехме да ходим, ние по-подире, след 9.09.1944 година, тогава почнахме. В.К.: След като си замина Учителят как се развиха нещата? Ж.Т.: За тия неща по-малко можем да говорим, щото може да сбъркаме някъде. Има неща, които се предават от човек на човек и затова аз не мога да приема всички ония неща за верни, които се предават от човек на човек. Трябва да имам връзка, контакт, изпитани неща и затуй мога да сбъркам. В.К.: Което си спомняш и в което си сигурен, което ти знаеш. Ж.Т.: Аз ви казах кога беше връзката ми с Учителя, преди 9 септември и след 9.09.1944 г. бяхме в голямо затруднение. С новия строй, с голямата беднотия, по причина на която отидох в Бургас, моят син с гумени цървули завърши училището в Бургас, децата ми цяло лято работеха в ТКЗС-то, те не знаеха плаж, не знаеха абитуриентски вечери. На моя син майка му всяка вечер му мажеше гърба с кисело мляко от чувалите, които е носил. По такъв начин ние можахме да стъпим на краката си, да се издържаме. Та това беше един много труден период и след това вече тука, до градината като дойдохме, имахме по-голяма връзка с Айтос. Когато решиха тука да правят чешмата на градината, да се прекара водата отгоре, аз през цялото време, през цялата зима, откакто се почна работата по чешмата, дори не си спомням други бургазлии дали идваха така, аз идвах всяка седмица, за да прекараме тая чешма отгоре от баира, това, което виждате. Това беше едно голямо богатство за градината и до пролетта водата я прекарахме, което беше едно голямо благо за градината. Мога да ви кажа нещо за живота ни тук, на градината, от живота ни с брат Георги Куртев. Ние от селата, понеже имахме връзка и идвахме тука, макар и да бях по-малък, виждахме каква връзка имаха хората с бай Георги. Те много често се съветваха с него. Аз въпреки това за много неща съм се срамувал да го питам. Но веднъж един, а това беше след 9.09.1944 година, човек дойде, понеже сестра ми беше вдовица и нямаше кой да работи, дойде и се представи да й работи. Той се представяше за брат, но не си даваше адреса, искаше някои съвети, които ние не можехме да му дадем и ние го насочихме да иде при брат Георги в Айтос, който може да му даде най-добри указания за неговия живот. Той идва при брат Георги, дава някакви обяснения на брат Георги, но последният нищо не му отговори, дори не го пуснал да лежи в салона, а му постлали навън, на двора. Това бяха неговите думи, на тоя човек. Оттова разбрах, че бай Георги добре вижда нещата и реших да следя този човек. Не мина дълго време и се уверих, че тоя човек наистина не е за пущане в двора и в къщи. Една вечер го изчаках и му дадох един суров урок, като му казах: „Да не мислиш, че набожните сме Божа кравичка да си играеш с нас! Дай да си направим сметките и да се махаш оттука." Той понеже живееше там, при сестра ми, направил си думата за нея, която беше вдовица. Тя ми каза това. В.К.: Да се ожени за нея? Ж.Т.: Не, и аз същата вечер го изгоних, махнах го, после отворих куфара му и видях от нещата, които носи, че той някъде в Севлиевско е бил като офицер, ей такива работи. По-късно чухме, че той е имал убийство и затуй бягал. Затуй бай Георги Куртев се е отнесъл така с него. А майка ми веднъж, като отивала в София, го видяла във влака да се крие и така дотука с него. Но това ми беше една от първите опитности с брат Георги, от които разбрах, че той познава добре нещата и правилно решава. Така по-нататък продължи живота ни към Бургас, около градината идвахме да помагаме.

Ж.Т.: Имам и друг случай с брат Георги. Когато се продаваше къщата на брат Георги Куртев в Айтос, имаше едно събрание на градината, при което се получи известна дисхармония между братята. Аз се намесих, като дадох моето предложение как да стане. Но тогава сестра Надя се засегна и след няколко дена ме извика настрани и ми каза, че ние засягаме баща й. А аз в отговор на това й казвам, че аз се смятам като изразител на една истина, която съм я видял, и която съм проверил. Ако наистина съм оскърбил брат Георги Куртев, аз ще понеса известни последствия, но ако не съм, ще получа отговор. Не минаха 3-4 дни и ми се даде на сън след полунощ, както винаги ми се дават тия неща: намираме се на бригада в градината. Брат Георги се намира под ореха и всички ония, които идват, сядат около него, натревата, без да носят някакъв инструмент /уж сме бригада, а не носят никакъв инструмент/, а той прави така главата, върти главата и гледа откъде ще се задам аз. И аз се задавам отдолу по пътеката и като ме видя, аз отивам и заставам пред него и той вика: „Брат Жельо /той си замина, брат Георги/, аз искам градината да се работи тъй, както се е работила по-рано." Кратки думи. Вторият му въпрос беше: „Аз искам да се работи с права лопата." И аз тогава му казах: „Наистина, брат Георге." И тогава се видях, че на лявото рамо имам лопата, права лопата. Това и показва, че аз не съм го оскърбил. Още в момента ми се дава. Той ме намери такъв, какъвто ме искаше. Аз искам да проверя, викам, дали съм го оскърбил. Но ония, които насядаха край него, бяха без лопати, без нищо, но той следеше за мене откъде ще се задам и с поглед, като отивам при него казва: „Аз искам да се работи градината така и искам да се обръща с права лопата." И аз тогава му казвам, ето на. Така че се разреши този въпрос. В.К.: И за какво се касаеше? Ти беше дал друг съвет, така ли? Ж.Т.: Бях дал едно предложение, което на някого не изнасяше. Ще го разкажа когато му дойде времето.

В.К.:Тибеше дал предложение. Продължаваме нататък. Ж.Т.: После животът ни тука, около градината протече така хубаво. След заминаването на брат Георги Куртев поде се известна инициатива от Братството. Ние си спомняме още нашите братя, които са работили още през времето на брат Георги Куртев. Ние започнахме първо водата да прекараме, след това извадихме старите дървета - бадеми и други, и лозето, засадихме ново лозе. Това нещо направихме, млади бадеми също засадихме, и после се яви в нас желанието да направим нов, по-широк салон и направихме туй разширение, което виждате, там разни гардероби за дрехи и т.н. Ето това е едно подобрение, което се извърши след заминаването на брат Георги Куртев. Миналата година решихме да закупим едно място, да разширим градината още повече, с цел това място да се използва за Паневритмия, както тая година видяхме, че дори е малка тая площадка, която имаме. Идват вече много братя и сестри и Паневритмията има нужда от по-голямо място. Макар и да сме останали по-малко, но нещата все повече се разрастват. Яви се и друга инициатива на наши приятели от Айтос, те пък както брат Петър, брат Вълко и други, те влязоха във връзка със съвета, та ни дадоха много хубави материали, с които можем да си правим нещо занапред. Аз мога да похваля братството, че макар и да останаха по-малко хора, но има у останалите инициатива и с помощта и на други приятели от околността, но се направиха доста работи. Разни маси, скамейки и др., които са необходими тука за градината. Моята работа беше тук като снабдител с брат Марко, другите работеха. Аз по-малко се включвах като строител. Моята грижа беше още в градината да изоравам, където е необходимо. От 15 години аз живея тук на вилата си и на мен се падна тая длъжност да се грижа и обработвам градината, да я ора по-точно. Това нещо се възложи на мен и това нещо може да продължи, докато съм жив.

В.К.: Спомняш ли си някои неща с Братския съвет след заминаването на Учителя в София, които са важни? Ж.Т.: Има много неща, които много пъти са говорени, но не искам да се меся в тях. В.К: Това, което ти знаеш, и си сигурен, твоето мнение. Ж.Т.: Сега като разгледах тая книга снощи/„Изгревът" - том 1/, виждам, че много неща са писани все за хубаво, та не искам да смесвам ония неща, които не са за хубаво В.К.: Това е история и ние, нашето поколение се сблъсква със същите неща, а вие сте ги минали. Щом сте ги минали, това са ваши опитности и ние трябва да ги знаем тия опитности. Ж.Т.: Аз ви казах още преди това, че тия неща трябва предварително да се обмислят, за да може следващите да се поучат от тях. В.К.: Ти можеш ли допълнително да го помислиш? Ж.Т.: Може, разбира си, да не се нахвърлят така нещата за щяло и нещяло. В.К.: Значи, ние се уточняваме, ти ще помислиш и ще кажеш допълнително. Ж.Т.: Така някои сънища са интересни тук на градината. Аз имам някои записани. Например, миналата година сънувам, че един брат идва, той е непознат и води деца на градината. В това време аз бях пак до ореха, а той идва при мене и аз го запитвам: Къде отивате? А той ми отговори: Ами ние идваме на лагер с децата. - Ами къде ще бъдете на лагер? - Ще бъдем тука на Айтоските възвишения. -Ами не видя ли брат Борис? -пита той. Рекох: Не съм го видял. Ами къде отива той? - Ами той води една група, ще бъдем тука на Айтоските възвишения. И ми посочи тука някъде в Балкана. А тези дечица като пингвини, дребнички, не могат да говоря нищо и той самият, които ги води, и той дребен. Викам му: Брат Борис с какви деца отива той? - Ами те, казва, като тези. И аз като се събудих стана ми ясно какво означава това нещо, този ми сън. Имам още един след заминаването на брат Георги Куртев. В.К.: Разкажи го. Ж.Т.: Пак сме на градината на бригада, обаче виждам една голяма тропическа змия, кафяво-черна, ходи от човек на човек и на лявата му страна слага печат. Аз съм застанал на чешмата, където готвят на високото за празниците. Стоя там на високото и се обръщам и викам: Абе братя, защо ние даваме условия на тази змия да бъда тук между нас? Един от тях се изправи и каза така: Какво от това, че била между нас, като не ни напакостява? В тоя момент аз се обръщам и му казвам: От градината, от шосето, като вземеш тая низина, народ има, дето край няма. Най-напред се виждат хората и по-нататък глави, глави и се заличават хората. Но има от шосето насам хора, които са тръгнали към градината, прииждат към нас. И му казвам: Гледаш ли тия хора, които са тръгнали да идват при нас? Те не знаят тази змия дали напакостява или не, те се страхуват от нея. Така че те се страхуват да дойдат при нас. При мене не дохожда, тя негодува от мене, тя като че ли разбира. Това стана много отдавна, след заминаването на брат Георги Куртев В.К.' Как се развиха събитията в Братството след това'' Ж.Т.: Развиха са дисхармонично. В .К.: Значи сънят се оказа верен. Ж.Т.: Разбира се, точно така. В.К.: И това беше борба за ръководство или за какво? Ж.Т.: Не знам, явиха се някои неща. Той, брат Георги Събев, който седи тука заедно с теб и слуша, ги знае много по-добре от мене. В.К.: Обаче сънят излезе верен с печата. Ж.Т.: Да. верен, слага от лява страна печата. И ето, някои сестри останаха живи, а ония братя, ценните, те си заминаха. Те уж сестрите бяха болни, братята бяха здрави, братята си заминаха, а пък сестрите останаха. В.К.: Които правеха белите. Ж.Т.: Не знам сега небето как ги различава тези въпроси, но стигна дотам. Но важното е, че не излезе сполучлив сънят. А щях да ти кажа защо ми се даде тия джуджета да ги сънувам. Защото Учителят казва в една беседа, който го е срещнал: „Ако не прилагаш Любовта, джудже си. ако не прилагаш Истината - джудже си". В една беседа го има туй. Затова ми се даде тая картина, все джуджета, и който ги води, и той дребен. Но брат Борис не го видях, но и той водел такива към айтоските възвишения. Та през тая 1973 година много работи ми се даваха в съновидения. А Учителят казва така: „Обръщайте внимание на своите сънища и си ги записвайте, да проверявате кои са верни и кои не са верни." Това са думи от Учителя.

Ж.Т.: И на мен някои неща ми се даваха във вид на стихотворения. Аз съм с малко образование, завършил съм 4-то отделение. На полето си получавахме свидетелствата. Като дойде пролетта, хайде с добитъка, така ни беше ученето. Благодарение на това, че се запознахме с Учението, интересувахме се, четохме и научихме много неща. И казвам много пъти: Единственото Учение и Школа, което сближава учените и простите, това е окултното учение. Аз мога да говоря сега с лекари, мога да говоря и с професори, макар да съм с 4-то отделение. Благодарение на това, което сме учили и което знаем във връзка с истинския живот. Та във връзка с градината, понеже веднъж като пътувах, ми се даде едно вдъхновение да напиша нещо. Сега и да искам да пиша. не мога. Но тогава ми се дадоха тия неща. Та едно стихотворение мога да ви кажа за градината във връзка с живота на брат Георги Куртев. В.К.: Да, слушам. Ж.Т.: Тъй като брат Георги Куртев на времето имаше повече деца и средствата му едвам стигаха за да прехрани децата си. Тогава братството се организира да направи една къща на брат Георги Куртев. И тази къща я направиха и научавам че мястото му е бил дал съветът. Наши братя са ми разправяли, от Тополица и Бургас са работили по иели седмици тука. От Балкана са идвали с материали и др. Та по този начин са направили къщата на брат Георги Куртев и в замяна на туй. той е благодарен, че са направили тази къща и казва да се направи една салма, един навес, непосредствено до къщата за добитъка за братята от селата, когато идват в Айтос. Тази салма аз я знам, ходил съм там, виждал съм я и се направи една стая за братята. Обаче впоследствие, като мина някоя и друга година, другарката на брат Георги почна да реагира, че идват много хора и тези хора, чувствайки това негодувание, почват да се отстраняват и не ходят. Вече при тях и аз съм ходил там, но в стаята не влизах. Като научихме това нейно изказвание, ние лежахме на двора с добитъка. Понеже тогава ставаха панаири за добитък и най-много тогава идваха от селата или пък някои идват да се спазаряват, та затуй беше дворът. В.К.: Това след 9 септември 1944 година? Ж.Т.: Преди 9 септември 1944 г., след направянето на къщата на брат Георги Куртев. В.К.: Коя година? Ж.Т.: Коя година аз не мога да си спомня, може би 1929 -1930 година ли, той брат Георги Събев ще знае кога е било. И така хората се отстраняват и когато брат Георги вижда, че братята почват да странят, идва тогава на градината вече. Като идва на градината и хората почват да идват тука. Вместо в двора му, идват тука. И тук се създадоха по-добри условия. След заминаването на брат Георги Куртев решиха да продават къщата в града. Дора Куртева и още една сестра бяха там. Брат Георги дойде един ден тука да им направи долу избата. Аз го запитах даже какво ще прави. „Абе направихме го, да стане по-хубаво за братята и сестрите, които идват." А тогава дойдоха сестра Милка и сестра Дора, дойдоха и хубаво че дойдоха тука. Обаче продадоха къщата и си поделиха парите. Аз тогава казах: „Защо тази стая, която брат Георги е завещал на братството, не дадохте парите на градината за братството?" В.К.: А те си я поделиха. Ж.Т.:Те си поделиха всичко това нещо. И ето сега аз и на сестра Дора не съм казал. Сестра Дора остава да живее на поляната, в сградата няма къде да отиде и тя до оня ден беше тука. Няма кой да я гледа, няма кой да е с нея. А те са три сестри. Една с една не си пасват. В.К.: Знам. Ж.Т.: Ти знаеш много добре. В.К.: Ами те са правили на Изгрева една къщичка, братята от айтоските села са я направили, а после те са я взели за себе си. Ж.Т.: Няма да разправяме. В.К.: Сега тази къщичка, която бяха направили на Изгрева, тя е с парите и труда на братството от Айтос. Ж.Т.: Не зная него случай. В.К.: Добре. Да спрем дотук.

В.К.: Какво казваш, като идваш тука? Ж.Т.: Във връзка с градината, на която идваме да работим, веднъж като идваме по пътя, се вдъхновявам да пиша нещо. То е следното. Това е 20 юни 1973 година, в братската градина:

Плодове им сладки, благи, слънцето ги така прави.

Нека да погледнем боровете вечно тях зелени,

Ето тука погледнете, лъха ветрец и прохлада,

че всичко това ний дължим на Учителя благ, любим.

вдъхна в нас вяра, Любов и свещени слова, завет Божий ни остави в последните си думи благи. Един друг се залюбете и доброто в света с Любов проявете, мирът на земята вечно въдворете. В.К.: Много хубаво. Ж.Т.: Това са дадени неща, които са преминали през мене. В.К.: Нещо друго? Ж.Т.: Има и нещо друго пак във връзка с учението. В.К.: Което най-много ти харесва и което е свързано с най-голямо преживяване. Ж.Т.: Понеже сме двама-трима, него ще кажа сега. Учителят на сън, 27 декември, то е било срещу празника 1973 година.

Учителят любим и благ, на всинца нази е познат, кога са двама, трима съберем и в името Негово заговорим, някаква сила ни вдъхновява, сърцата ни пълни с Любов голяма. Тогава ние виждаме живота красив, доволен и щастлив. Учителю, Твоето Свято Слово, то за нази няма край. Умовете ни освети и в нов живот ни обнови. На добро ни учиш всякога да правим, Името Твое навред да прославим. Само тогава благословението Божие може да получим, Любов и обич свята, тука на земята. Учителю, ние Те молим в радост и беди, Да чувстваме Твоето присъствие в живота си През всичките ни дни.

Ти си изявената Божия Любов. На всички щедро даваш' на оня, който се покае, ръка му подаваш, от мрака за да го избавяш.

Учителю, Ти си щит наш и утеха. Всичко за нас правиш. Така в живота ни за всяко добро дело винаги помагаш. Един друг ученици ни назова, братски да се поздравим и заживеем в Любовта. Само тогава ще оправдаем името човек, който да очаква от Бога някакъв успех. Учителю, колко много, безброй добрини за нази Ти си дал, през вековете си ни водил и за последен път в България събрал. Тихо шепнеш в душите със тихия си глас. В полунощ ни будиш, да ни поучаваш и тогаз непрестанно да работим за Делото Ти свято, Така Бога да прославим тука на земята.

В.К.: Хубаво го декламираш на твоята възраст. Как си го запомнил? 11. ЯТОТО ПТИЦИ

Ж.Т.: Тия неща са много велики за този, който ги дава. Щото Учителят виж как казва, че тука /снсщи на сестра Дора се разгърна Библията и така прочетох/ че брат Георги се е разговарял, той ги е виждал. А пък Учителят казва: „Аз когато изнасям беседа, аз не говоря само на вас, между вас има много повече, които слушат моята беседа и я носят в пространството." Та и при нас, някога може да сме сами, идват такива същества да ни посетят, да ни вдъхновят, да ни напомнят, да ни свързват с Небето, с Бога, с Учителя. Имам един пример при запаса 1943 година. Бяхме на Халкидическия полуостров долу в Гърция. Бяхме в един стар манастир на квартира. Спомних си аз празника на пролетта 22 март 1943 година, ама аз съм там далече, но ме свързва тука животът на братството с пролетта. Ставам сутринта рано, а имаше една чешма на стотина метра, отивам там да се измия и да посрещна пролетта сам. Това беше през времето на запаса ми. Отидох, измих се, почнах молитва, почнах да си пея тихичко. Имаше там такива тополи като нашите тука. През това време като започнаха гаргите да грачат една от друга, една от друга и у мене дойде мисълта, че това са душите от Бялото Братство, които посрещат пролетта. У мен дойде такова вдъхновение, необикновено. Никога не съм посрещал пролетта така сам. В.К.: Учителят казва, че ние сме като ято птици и се прераждаме в един народ, после в друг, когато Бялото Братство има някаква задача. Като ято птици се прераждаме от един народ в друг, като души. И това, което казваш, е верно, защото отговаря на един закон от Словото на Учителя. Така се проверяват нещата дали са верни. Човек трябва да познава Словото.

1. 2.

Ж.Т.: Сега мога още нещичко да допълня към това, че тука една година за събора дойде едно нареждане, да не се състои. Но туй нареждане беше устно, тъй като аз бях против тия неща, защото нашите приятели идват от далечни краища, от изток и от запад на България, само и само да дойдат на този свещен празник на градината. Значи получи се тази устна заповед, с която аз не бях съгласен, защото всяка една заповед трябва да се придружава с писмо, да бъде писмена заповед. И какво стана, дойде брат Кралю Кралев от Бургас и каза, че има нареждане от София празникът да не се състои, но седна на масата, а хората идват с багаж, а той казва, че съборът е забранен и че трябва всички да си отидат. Ние изпращахме току-що пристигналите значи обратно със сълзи на очи. Те плачат и ние плачехме, защото те бяха уморени от път и веднага да се връщат. Това беше много неприятно. Даже тая година идва един брат от Шумен, който оттогава не беше идвал. Тогава една сестра каза, че тогава Кралю беше като някой детектив, така се изрази тя, не беше наш брат. Но мина това нещо. Кой беше виновен, кой не, всеки ще си отговаря. Във връзка с това нещо, предложението на правителството беше и причината да не се състои събора, че било лятна кампания, жътвата да не остава. Макар да е така, виж какво ни дойде, какъв удар за тази лъжа, седна дума било то на правителството или на нашите хора. Слушайте сега:

преди хилядолетие наречен от певеца и поета, ученика на Орфея. Остави диря, спомени и мечти, та стигнаха до наши дни.

до тази година пазиш ни благата, посети по нивята.

Но за спомен ни остави всеки да се чуди и мае.

Така също се повтори на 8 юли и на човека заговори:

10 юли ураган, гръмотевици и голям дъжд се изляха,

Нека това не забравим, 14 юли пс всички тия места

малко хора знаят и в душата си Бога тихичко те славят.

Знай, човече, че си частица от тази природа велика.

В.К.: Много добре. Ж.Т.: Това е. В.К.: И аз ти обещавам, че това нещо ще го включа в следващия сборник. Тази случка, забраниха събора в името на идващата жътва, небето ги удари и потопи всичко с град и вода Ж.Т.: Но оттогава ние нямаме тези дъждове, които станаха. Тука имах дръвчета, водата, аз тогава мажех този долен етаж. Водата от градината дотука, край стената вървеше водата. В.К.: Значи два метра вода. Ж.Т.: Вода, дръвчета не извади, а Айтос, тогава беше с блокчета, гранитни блокчета. Беше натрупан, водата като ги набира отгоре, че при автогарата, до гарата. Те сетне ги събраха на една камара, каква голяма могила беше станала. Едни хора едва ги извадиха и спасиха от водата. Града беше целият залят. Четири пъти дъжд - на първи, осми, десети и четиринадесети. Еднакви дъждове. В.К.: Това е юли. Ж.Т.: Тази низина, хубаво я гледай. Всичко беше море. Не жътвата, ами останаха цели блокове непожънати. В.К.: А те кога забраниха събора? На самия първи юли? Ж.Т.: Не, преди първи. Ние на 12 юли го празнуваме. В.К.: На 12 юли. А дъждът кога стана? Ж.Т.: Ами и той е през юли. В.К.: Сега понеже дъждът е станал през юли, а тогава вие май празнувахте по стария стил, на 30 юни, или каке? Ж.Т.: Аз точно си спомням, това се даде за поука на всички, за управниците и за нас. Да, да, на Петровден го празнувахме. Може да се случи на 15 или у събота или неделята. То може да е у петък, 12 юли. В.К.: Да, те забраниха събора и на следващия ден почнаха дъждовете. Ж.Т.: Те започнаха вече. Те, дъждовете може да са започнали преди 12 юли. Те са започнали предварително. Да се докаже на нас, че тази е причината. Случва се даже при отделния човек аз и това нещо съм забеляза/к и съм го проверил. Искат да правим нещо, а пък казват друго. Значи ударът е готов. Иска да извърши една работа или да купи нещо с една цел, а пък казва я за друга цел. Ударът е готов, неизбежен. Също както направиха тези. Те искат да съборят братството по някакъв начин, а казват че за жътвата се спира събора. А тука тогава особено се събираха повече стари хора. Да не идват старите хора да им жънат? Но дойде им скъпо и прескъпо. Брат Георги Събев ще помни тия дъждове, които станаха тогаз. В.К.: И те разбраха ли това нещо или него разбраха? Ж.Т.: Кой ще го разбере? Не могат да го разберат. Те не вярват в Бога, нито във възмездието. За тях всичко е случайно. Но за нас беше закономерно.

Ж.Т.: При една спирка в Стара Загора, след като мина вече Братската среща там в Стара Загора и брат Чернев от село Кортен, Новозагорско. Димитър Чернев ни покани да отидем до Кортен у тях на гости. Ние бяхме: брат Петър Камбуров, брат Паню от Ямбол и брат Диню от Козаре също и аз от Козаре, отиваме четиримата и вечеряхме, насам, натам. Бяхме 4-5 човека. Почна се един такъв интимен разговор, че уж щяхме да си лягаме, а пък ние превихме нощта. Полунощ мина, разговори един от друг. все по-хубави и по-хубави разговори и рано сутринта трябва да отиваме в Нова Загора да си хванем влака за пътуване. Един час или два часа ние сме спали и пак бодри и весели отиваме в Нова Загора, хванахме влака. Искам да покажа с това. че имаше време за разговор, имаше време и за почивка, и за сън, и за всичко. Всичко това нещо си дойде на своето място. Имаме един спомен, понеже с Марашлиева се запознахме за пръв път в Русе. Та ще искам да кажа този случай. Това беше много интересно. Спомням си 1946 година е било, 1946 година. По инициативата на брат Влайчо искахме да използваме празниците и да направим една обиколка из България. Започна от Стара Загора, Нова Загора, Карнобад, Айтос, Бургас и който желае да отиваме с рейс от Бургас до Варна. И се събрахме около 24-25 човека и с рейса пътуваме вече за Варна. Но през това време имаше по-малко хора от света, повечето бяхме ние от братството и пеехме в рейса, пеехме братски песни и ония хора само са вслушваха, не се задаваха някакви въпроси. Обаче горе в Стара планина, на Водораздела на Стара планина получи се спукване на гумите, повреда на рейса и ние спряхме, слязохме от рейса. Това беше по обед, направихме една братска трапеза по Великден. Кой яйца носи, кой козунаци, кой каквото имаше, направихме една дълга трапеза и седнахме да правим обед. Тази почивка продължи близо два часа, докато направят рейса. И брат Влайчо ни каза: „Знаете ли защо се случи тука да спре автобусът и да направим тоя обед? Защото когато Учителят едно време пътуваше от Варна за Бургас, тука е отпочивал." Всички трепнаха от тия думи. Оттам поехме за Варна. Пристигнахме там, намерихме братския салон, пяхме, ходихме на лозето, пренощувахме и после тръгнахме за Русе с влака.

Ж.Т.: В Русе намерихме сестра Марашлиева и други приятели, разквартируваха ни, пренощувахме. Сутринта рано трябваше да отидем на братското стопанство в местността „Свирчовица". Брат Рашо от Кирилово с мене, заедно ние отидохме по-напред, а другата по-голяма група с брат Влайчо остана по-сетне. Ние отидохме там. Две кучета залаяха. Отвориха ни вратата и влязохме вътре. Две сестри ни посрещнаха и после се показа и брат Ватев. Но кучетата не ни посрещнаха приятелски. Като дойде голямата група, отвориха се едни големи врати, големи райски ми се видяха, като започнахме да пеем „Братство, единство", голямата група, която идваше от едната страна, а ние първите от другата страна с брат Ватев и сестрите пеем и плачем същевременно. Всичко пее и плаче от радост и умиление. Такъв един спомен имаме значи с Русе и тогава вече се запознахме. В.К.: Кажи нещо за дядо Влайчо. Ж.Т.: При брат Влайчо съм ходил много пъти. Сега той беше с групата с нас и като си тръгвахме обратно за Русе, за града, една циганка и едно циганче идват насреща ни и почнаха да ни залъгват там, да искат да ни врачуват. По едно време брат Влайчо се спря. А тя искаше да му каже нещо, а той бръкна в лявото си джобче, извади няколко монети и й каза така: „Слушай, на ти тия пари, пък недей да ходиш да лъжеш хората, не е хубаво." Каза й няколко думи. Ние тръгнахме и вървяхме 50-60 метра и като се обърнахме, видяхме циганката на същото място, стоеше като закована. Такова нещо се получи. И така ние си заминахме. Но това беше една много хубава обиколка, която няма да забравим никога. В.К.: Понеже си контактувал с дядо Влайчо, да кажеш някои опитности, които имаш с него или си чувал. Ж.Т.: Имам. С брат Влайчо много пъти сме имали среща. Много пъти сме получавали писма, много пъти сме били поканвани от него да ходим в неговото село Коньово. Имаме доста случаи с него. Една година бяхме специално поканени да копаем кладенец. Брат Бельо от Белчово, Старозагорско и аз, двамата бяхме само. Наистина имаше и гости, но той идваше при нас и при гостите. Ние за два дена направихме голяма работа. За два деня изкарахме към четири метра само с брат Бельо. Между другото брат Влайчо ни казваше така: „Ще дойде ден, когато в този район ще има Школа на децата на Бялото Братство." В.К.: Къде е било това точно? Ж.Т.: Там, където му беше градината. „Ще направят - казва - училище на Бялото Братство." После една година бяхме събрали наши стари братя: брат Стоицев, брат Петър Камбуров и много други стари братя, за да ни разкажат опитностите си. Брат Петър Камбуров пък ни занимаваше с есперанто. То беше около една седмица. Петър Камбуров ни занимаваше. Имам много добри спомени, много хубави спомени имам от това време. Брат Михаил Стоицев беше много сладкодумен, брат Паню също. Те пък казаха едни спомени из живота на Братството и т.н.

Ж.Т.: Брат Паню разправяше как ходил при Учителя. Той искал да си напусне занаята като подковач. Но Учителят му дал методи как да се отнася към животните и също да не си напуща занаята. По-нататък той каза, че приложил това, което му казал Учителят и той можел да се справя с най-буйните коне, защото знаел вече как да ги успокоява и тогава да ги кове. Брат Паню станал известен като опитен майстор да подковава и при него водели най-буйните коне, защото той знаел вече как да се отнася с тях. Много случки бяха разказвани, на много срещи бяхме канени.

Брат Георги Събев разказваше за брат Паню какви спънки имал с добитъка: воловете бодат, конете ритат и т.н. При такива случаи не можел човек да си гледа работата и затуй искал да си напусне занаята. Отива при Учителя и му разказва какви трудности среща. Тогава Учителят му казал да не си напуща занаята, но че ще му каже какво да прави. Като ти доведат добичето, ще го погладиш по главата и по целия гръб с ръка, значи от главата до опашката. Това ще направиш три пъти. В.К.: Имало някаква формула, така ли? Ж.Т.: Имаше една формула. Той казвал формулата и след което добичето се укротявало. И там насетне по-добре е да се върнеш в занаята и най-своенравните коне идваха при мене, обаче при мене бяха кротки и аз по тоя начин продължих да се прехранвам от занаята си. После той каза пак един друг случай, брат Паню, че бил изпаднал в едно трудно материално положение. Задължения имал и отишъл при Учителя и му казал: „Учителю, какво да правя, аз имам голям дълг, не знам какво да правя." Той му казал: „Имаш ли нива?" - „Имам." - „Ще наемеш една нива и ще я изореш. Ще я засееш с жито. Аз ще ти кажа как да сееш житото. Като отидеш да ореш, ще четеш „Добрата молитва" на четирите края на нивата. Като вземеш да я сееш, пак на четирите края на нивата ще четеш „Добрата молитва", като вземе да изкласява, ще я посещаваш и ще видиш резултата." „Направих - казва - това, а годината беше почти сушава, с малко дъждове. Като дойде дъжд, излее се върху моята нива. На съседите, на няколко крачки от нея няма дъжд. Моята нива стана толкав бой, класовете цяла педя, а пък на съседите, които бяха чифчии, ей такива малки класчета. И те казват: Паню, абе ти уж не си чифчия, а пък твоята нива е най-хубава." В.К.: Какво значи „чифчия"? Ж.Т.: Земеделски работник. Ти не си земеделски работник, ти си занаятчия, а пък твоята нива е най-хубава. Аз, казва той, си мълча. В.К.: Как се казваше той, Паню кой?Ж.Т.: Паню Димитров от Ямбол. Той е човекът, който е постил най-много в България. Всяка година по 40 дена непрекъснато пост кара. Седмичните пости и други и други си ги продължава. Ако четвъртък и петък ми се види малко, в понеделник наново постя.

Така работеха и така се подвизаваха братята тук. Има много да разказвам, но днес трябва да изора нивата в градината. Друг път ще ви разкажа още.

Желю Танев Николов, род 1913 година в селоБогомилово, сега квартал на Стара Загора. Баща ми с многочленно семейство се изселва в с. Каракия, настояще Бозаре, община Карнобадска 1922 година. Поради това, че семейството е голямо, от 9 човека - дядо ми, баба ми, баща ми, майка ми и седем деца - двама сина и пет дъщери. А нивата като земеделец е малка, 50 декара за препитание на семейството ни. И купува вс. Каракия 100 декара нива и 40 декара гора на 500 метра от село, отлична работа, удобно за земеделие.

Ето откъде започна връзката ни с Учението наУчителя. Още като живеехме в с. Богомилово, голямата ми сестра Донка се омъжи за Георги Илиев. Първо те се запознаха с Учението наУчителя. След това май ками, вероятно е било 1925 година, също прие от тях, също и брат ми Койчо, беше най-големия от всички ни. Така приеха Учението от сестра Донка и Георги Илиев. И така почнаха да се събират у нас на молитва и приятели на моя брат. И той започна да идва с жена си, след това сестра ми Пена, 10-ти набор стана вегетарианка, на 17 години. После, по-късно малката ми сестра и така. Носи се слух в селото ни, че сме вече дъновисти. И така започнаха да идват от Братството от Карнобат, от село Тополица, от Бургас.

Събирахме се около десетина човека на молитва у дома. После сестра ми Пена се омъжи в село_; но мъжът й симпатизираше много към Учението и започна да става събранието у сестра ми, беше по на център. Брат ми се спомина 1933 година, и остана за ръководител неговият другар, казваше се Точю Донев, но водеше събранието по свое усмотрение и не получаваше беседи.

Ето сега идва нашият ред. Какво сме ние, още на 17-18 години. Със сестра ми и други приятели почнахме да ходим на с. Тополица на празника Никулден, и след това в град Айтос на Братската градина на Петровден, на Богородица и така аз вече 19-20 годишен. И някои от Братството искат да ме женят за някоя сестра от Братството. Ами, казвам в себе си, аз още не съм в Братството, как ще взема момиче от Братството? И така, решил съм да взема момиче от селото си, да се сродим, понеже нямахме роднини и така направих - вземах момиче от най-голям род в селото ни - шест души братя и най-малката им сестра Иванка. Това беше по нашия план. Но от небето друго се нарежда. Още първата година започнаха изпитанията. Като бременна получи албумин, малокръвна и лекарят иска да махне плода. Ние не се съгласихме и от ден на ден си заминава Иванка, лекарят каза: „Сега само Бог може да й помогне." Вече осми месец, с инжекции го умъртви, благополучно се роди, но Иванка вече загуби съзнание, близо два дни. Минаха още някой ден. И лекарят каза: „Прехвърли трапа" След това я вземахме в къши да я гледаме като малко дете, малко вижда, малко чува, а още по-важно, че не може да става и да върви, и дори не може да се храни сама. С една дума стана едно новораждане. Тези изпитания бяха началото на януари 1936 година и в продължение на 4-5 месеца така се поправи, че никога не е била така пълна и хубава и като отидохме на Великден, където хората играят както на селата отпразнуват Великден, и дойдоха да видят болната Иванка, и се чудеха, че никога не е била така хубава. И така готова за лятото за полска работа за копане, жътва. И така стана промяната на Иванка. Това, което е яла при голямо семейство се очисти и после стана много по-капризна - като й замирише на месо, и така започнахме живота от 1934 година 15 октомври.

Ето сега дойде ред вече да се опитам да опиша своите изпитания. И така вече като семейство с Иванка и като отидем на гости по някой празник на майка и баща й, хората си ядат месо, ами и на нас тава слагат. У дома няма месна храна, там е лесна работа. Ами като отидем на гости и на кръстника виж и те са приготвили за нас нещо, амамесце, Ето все по-голяма става вече борбата. Като дойде неделя, ние спазваме да не работим, празнуваме и така с моя приятел Коце ще ме води на кръчмата или кафенето, ами аз нито пия, нито пуша. И тогава изпитвам голяма тъга, просто ме задушава в ден на неделята или празника - душевно болен. Чудя се какво да правя. Една вечер сънувам, но това беше съновидение. С моята сестра Пена, която е редовна в братския живот, с нея двама отиваме на една висока могила, връх, и като се качваме, почвата е рохкава. като сняг кога вали. И като заставаме на върха, аз си забих здраво краката в почвата и застанах здраво на земята, и това време започнахме „Добрата молитва". И по едно време се яви една светла звезда от небето. И идва към нас, а ние още си караме молитвата и когато ни наближи, стана една златиста роса. И така ни ороси хубаво, че целият от радост треперех, и така аз не можах повече да заспя до сутринта, все така, макар и по-слаб се чувствам, но все треперех. И тогава казах в себе си: Аз вече няма да гледам нито дядо, нито баба, нито кръстник, нито приятели, нито роднини. Дошло е време да се определя като всички братя като вегетарианец. Но рекох пак да не стане нещо недоразу мение с Иванка, рекох си ще отида при брат Влайчо в село Конево да се съветвам - каквото ми каже, това ще бъде. И като отивам при брат Влайчо и му казах добре за съня си, а той ми каза: „То всичко ти е оправено. Това показва съня ти." Аз му казвам: „Абе брат Влайчо, да не стане така, че да се влоши живота ни с Иванка?" А той ми каза: „Абе брат Желю, той няма да се влоши животът ви, ами ще се подобри." И така аз се връщам, пълен с ентусиазъм и духовен стремеж. Но не казвам никому. Може би мина един месец и където ме поканят да ям месна храна, смело им казвам: „Аз не ям месо вече." И това се разчу из всички роднини и приятели и близки и така никой вече не ни предлага месна храна да ядем. Също Иванка, и тя била готова, така се пресрамихме пред всички.

Ами какво става с моя приятел и жена му - вече не ме кани да ходим на кръчмата, започнаха да идват с жена си на молитва и така той се отказа от кръчмата. И така победата е наша. После тази братска идея се яви в големия брат на Иванка. Неговият син, макар още преди да изкара служба, почна да идва на молитва, после и майка му и така станахме повече от десет човека. И почнаха да идват от София видни братя - брат Боев, брат Сотиров, брат Георги Куртев от Айтос и много други, имахме интересни срещи и случаи, но всичко не може да се опише. Бих показал един два случая. При една братска среща бяхме поканили все възрастни братя, около десетина човека, това ставаше все на село Козаре. Също и брат Сотиров беше дошъл и различни въпроси се разискваха и изказваха от братята. Всеки от своя опит из братския живот. И тогава брат Сотиров каза една своя опитност:

Като офицер на турската граница получих заповед от щаба на гр. Бургас, че трябва в толкова часа да отида. За да отида на определеното време и час, казва, аз ще пътувам с кон. Тогава коли нямаше. Трябва да тръгна рано през нощта, ами докато отида до шосето се пътува по една козя пътека, а мрак, тъмно. Направих си молитва, качих се на коня и потеглих по козята пътека. И по едно време пред коня взе да пресвятка светлина и оформи се една светла топка и върви пред коня и така излязох на шосето и топката се изгуби вече. И така аз отидох на определения час в щаба на армията. И в това време имаше от селото ни няколко човека, един от тия хора дойде при мене и ми казва, аз го познавам този човек, той ни беше командир на турската граница. Казва се капитан Сотиров. Тогава много са случаите из братския живот, не могат всички да се опишат. И така само отчасти някои случаи.

Ще посоча един много хубав пример с брат Петър Камбуров, много пъти е идвал в нашето село Козаре, че дори и селяните го познаваха. Веднъж като дойде на село и някои от евангелистите решиха да правят диспут. В нашето село имаме доста евангелисти и решили се 6 човека да дойдат и да се запознаят с брат Петър и всеки носи в джоба си Евангелието и разбра се да се опознаят добре отблизо. И така започнаха разговори, относно Словото Божие и така започнаха да му задават въпроси относно Евангелието. Обаче брат Петър добре е запознат и с Евангелието. Много добре им отговаряше на зададените му въпроси, и така не се стигна до някакви спорове. Затова Учителят на много места казва да се проучава Библията, последните думи на брат Петър бяха следните, като станаха да си отиват, каза така: Братя, вие добре дойдохте тая вечер да се опознаем добре и да обсъдим много хубави неща от Словото Божие. То ни пълни душите и ни задоволява. Посочи пример. Сега вие знайте, че във всеки град в нашата страна стават панаири, особено селяните, кой волове кара да продава, кой коне, кой каквото има, а други отиват да купуват. И който е продал, е доволен, че е продал и който е купил, е доволен, че е купил. И всеки си отива доволен в къщи от панаира. И така, братя, нашият разговор с вас е при същия случай - вие си отивате доволни в къщи, и ние сме доволни. Така весело си отидоха хората.

Брат Петър Камбуров, много са нашите спомени с него. Като много пъти идваше на село Козаре. А така се виждаше, че нямаше средства дори дрехи да си купи. И моята сестра Пена и моята жена Иванка и сестра Станка, жената на брат Биню знаете ли какво решиха? Вълна има, хайде сега да изпредем и изтъчем един плат за един костюм на брат Петър Камбуров да го изненадаме. И така направиха. Дадоха го да го валят и така платът е готов за ушиване. Така брат Петър останахме с добри спомени.

Сега ще се върна към моя личен живот, като бял брат. През 1940 година започна войната. Две години запас, аз вече месо не употребявам, но с помощта на Бога всичко се нареждаше добре, хайде нас после ни извикаха на фронта в Сърбия. Бях назначен за каруцар - да карам палатката на командира на полка от Сливен и лекарска палатка - това беше моята задача в щаба на отделението. Относно храната бях още по-добре, защото повечето даваха суха храна и в каруцата имах един чувал ябълки и круши. Ех, велика е все пак вярата ни в Бога. Преди да отидем в Прищина ходехме за фураж в изоставени къщи от албанци, сърби. И като ходехме с конете да видим къде има, с още един войник, от два километра някъде ни видяли, вероятно албанци и залпове ни хвърлиха, към десет изстрела, но Бог ни е пазел: нито кон, нито нас удариха. Така че Бог ни запази да се върнем живо и здраво в дома си.

Животът на земята е борба и изпитания. През1941 година на сестра ми Донка Илиева с мъжа си се изселиха от село Богомилово, Старозагорско, още през 1925 година и живеят в София на Изгрева. Животът на Георги Илиев трая до към 20 ноември и почина. А на сестра ми Пена мъжът й почина в разстояние на 20 дни и тогава работата падна на моята шия. Събираха се нивата на сестра ми Пена -160 декара, и нашата чака, станаха 280 декара. Деца 7-8, все малки. Тогава от София се евакуираха и Донка Илиева пита Учителя аз къде да отивам и Учителят казва: „Рекох, на село Козаре, при брата си ще отидеш." И така сестра ми дойдоха при нас, живяха 4 години и така продължи живота до 1948 година, докато се образува ТКЗС-то и нивите, земята, добитъкът влязоха в колектива, но първите години нямаше средства. Обедняхме, децата взеха да учат, но пари няма. Тогава се принудих да отида до Бургас. Първите две години мизерия, беднотия, нямаше работа, това беше 1954 година. Когато отидох в Бургас с 5-членно семейство, ние двамата с Иванка и три деца - Таню, Мария и Христина, всички вегетарианци. Благодаря на Бога, че другарите на моите дъщери не им пречат в Учението на Учителя, било то на събрания, било то на Езерата всяка година ходят, даже малкият ми зет ги кара с багажа. Това е най-хубавото, което Небето е наредило за нашето семейство. И внучета се ожениха, и техният живот е добър, радваме се на всичко, което Бог е отредил за нашия дом. А ние с моята, вече баба, Иванка живеем от 21 години на вилата до братската градина в град Айтос. И така мога да кажа, че от целия ми земен живот на земята 86 години, и Иванка 82, това е най-хубавият ни живот тука, на вилата всред природата ни. Всичко в изобилие.

Снимката, която Ви пращам от 16-те братя, тя е голям спомен за нас, Направена е 1981 година, на 29.08. Случаят е следният: Един брат на име Димитър Добрев, настояще е сега ръководител на Бургаското Братство, вероятно го познавате. Тогава на деня, на празника, гледах го, ходи от брат на брат при старите братя и дойде при нас. Казва: „Отивай там пред братския салон." Питам го; „Какво става? Защо ни събираш?" - „Искам да ви направим снимка на пенсионерите за спомен." Това ме свързва с едно голямо събитие и ме радва много, че от тия 16 братя аз останах единствен да дочакам 1999 година, за която Учителят я ознаменува като едно голямо събитие за цялото човечество. На езерата през 1939 година

Учителят още тогава казва: „Вие трябва да се приготвите за 1999 година. А какво ви остава - 60 години, един среден човешки живот, който иска да се моли да дочака това време." Така че аз съм от най-щастливите да видят това време, което не сме виждали и това, което не сме чували. Но пак ще кажа, че Бог е справедлив, Той ще ни пази и помага.

Радвам се на големия ви труд, който сте положили и още полагате. Дали ще има време да продължите? Събитията, които се очакват, дали не ще ви попречат?

Още едно нещо искам да допълня. Как Учителят в най-трудни случаи на живота, когато заслужаваме, ни помага, дори едно пътуване и пренасяне на багаж от село Козаре за Бургас - валя ме дъжд по пътя, изстинах, простудих се много, но трябваше да се върна пак на село, налагаше се. И в това време през нощта заваля много сняг. И в това време повика сестра да ми мери температурата, наистина аз се чувствах много зле, виждах вече неземни картини. Като ме прегледа, сестрата ми каза: „Много си зле, 41.5 градуса, да викаме линейка да ви вземе." И след като се обадиха за линейка, че не могат да дойдат че пътят е непроходим за село Козаре и не можем да дойдем. Край. А преди един ден направихме, напарихме варен ечемик, както Учителят препоръчва, да се налагаме, но нищо не минава, нито пот излиза. Това става срещу неделя и към 10 часа отидоха 2-3 сестри с майка ми да си правят молитва и аз застанах на колене на леглото и още като се започна „Добрата молитва" и почна да тече пот, но изобилна, просто не капе, а тече от челото и носа. Веднага очите ми се откриха и поисках вода да пия. После като четох беседата, срещнах Учителят казва: „Когато Бог лекува, той лекува веднага, а не с дни или месеци, както лекарите." Така Учителят ме върна от смъртта. Ами ако бях си заминал, тогава жена ми и децата ми живи бяха погребани в Бургас. Пари нямаше за хляб, бях занесъл един чувал брашно, че и то ни помагаше, прекарах голяма беднотия, две години с децата заедно в Бургас, цяло лято работеха в ТКЗС-то с майка си, а на Таню гърба му обелен от чувалите от вършачката и най-после вече от 30 години дойде хубавото и красивото и за децата, и за нас по един чуден случай. Небето всичко се нареди за всинца ни, да благодарим на Бога хиляди и милиони пъти, че ни дава живот и здраве и озарени от Словото на Учителя ни любим.

1.Разположен край двата бряга на „ Айтоската река". Какво отражение дава реката върху климата и оттам върху характера на населението, на неговата психика разполовяването на града от реката? Това може да се проучи от народния фолклор, предания, песни, обичаи и пр.

2.Айтос е разположен в Айтоското поле на височина 92 метра надморска височина и това как се отразява не само върху бита, но и вътрешната потреба на населението за извисяване на духа към по-високи извисявания на духа? Проверка в обичаите, религиозните култови потребности на населението още през трите епохи: тракийската, славянската и новобългарската. Справка в историческата и етнографска литература за този край, публикувана на различни места и по различно време.

3.Айтос е разположен в подножието на Айтоската планина, на Източна Стара планина. Това означава, че градът се намира във веригата на Балкана и получава своята част от неговите влияния и енергии за обособяването на населението като неразделна част от онази духовна верига, която обединява и съдава дух на обновлението. Кое е свързващото начало на това население с останалото в страната? Справка в народните обичаи, бит, песни, предания, носии, облекло и пр.

4.На северозапад от града се издига скалисто образование и възвишение „Хисар", височина 322 м. Какво значение има тя за култовите потребности на населението през време на траките, славяните и българите? А през време на турското робство? А след това? За какво е използвана от населението? Как се наричала в различни времена от народа?

5.На изток от града е скалистото образование „Тримата братя". За какво е служело на населението? И как е свързан градът с него? Справка в преданията и разказите от някогашно време.

6.Климатът е преходен континентален със слабо изразено черноморско влияние. Как се е отразил климатът на психическото възприятие на населението, неговия характер, мисловни, емоционални и волеви особености, определящи общия порядък на строго определен бит, обичаи, поминък. Справка в етнографския музей и литература за този край.

7.Поминък: зърнопроизводство, тютюнопроизводство, зеленчуко-производство, животновъдство и трайни насаждения. Как това се отразява в деятелната дейност на населението, върху неговия бит и култови потребности на населението през различните епохи: тракийска, славянска, българска, през турското робство и след Освобождението. Поминък и свободно време за битови нужди, обичаи, фолклор и пр.

Б. Историческа характеристика на град Айтос

1.През 1972 година в центъра на града са открити следи от тракийско селище и малка крепост от 5-6 век. Справка в съответните публикации и търсене на историческата следа, чрез която е прокарван пътя на следващите поколения, които трябва да дочакат идването на Всемировия Учител.

Преди 3000 години, три километра западно от град Айтос имало монастир, в който живял един светия. Градът бил обграден с високи стени и в него бил скрит златен бюст на Орфей.

Римският император, като научил това нещо, изпратил войска да нападне града, за да вземат бюста на Орфей, но като дошли до града, те се изплашили от тишината, която владеела там. Нямало жива душа, понеже народът се бил скрил в подземията като разбрал, че ще бъде нападнат. Върнали се войските при императора и докладвали за положението. След шест месеца императорът отново изпратил войски. Те нападнали града, обаче не намерили златния бюст на Орфей, който и до ден днешен не е открит. Жителите на града били земеделци -вегетарианци. По него време Айтос е бил люлка на духовен живот.

2.На северозапад от града са запазени останките и основите на три кули от средновековна крепост АЕТОС. Намерена е керамика и монети от времето на Светослав Тертер. Каква е ролята и мястото в това време? А какъв е култът им?

3.Да се провери какъв култ е изповядвало населението през времето на траките, на славяните, на българите до приемането на християнството. И какво е останало от онази епоха като предания, обичаи и фолклор. Всичко това впоследствие създава благоприятна почва в душевната нагласа на населението за възприемането на идеи от космополитичен план, а особено през времето от 1900 -1944година, по времето наУчителя БеинсаДуно.

4. Като средновековна крепост АЕТОС се споменава за пръв път в хрониката на френския рицар Ж. дьо Вилардуен под името Лакил /френски: орел/ Справка във френски пътеписи за Балканите и България в съответна поредица от чужди пътеписи, излезнала досега до том 9. През 1206 година е разрушена от латинските войски. А защо? Какво цели с разрушаването и латинската раса? Какво иска да наложи тук, успява ли? Как налагането на чужда религия се отразява на населението? Справка народния фолклор - песни и предания. Кое е онова, което прекарва населението през тази епоха, държи го, укрепва го и го съхранява, за да го прехвърли в идните поколения? Коя е тази добродетел и онази душевна ценност, съхранена в поколенията?

5.Градът под името АЕТОС /гръцки: орел/ се споменава от византийския хроникист Никита Хоният. Направи съответна справка от неговите публикации и съпостави защо е наречен орел? С какво е свързано това? С местността, с предания или с култови потребности на населението или с онова задължение и военна повинност, когато населението е отглеждало орли за лов на владетелите и са били освобождавани от данък или са имали облекчение, или са имали привилегия в някои неща, като правото на свободни култови потребности и култови дейности, които са били свободни и са били в разрез с официалната култова религия. Ако е така, то тази привилегия се предава и в идните поколения през различните държавни формации, като специфична особеност на характера на населението да изповядват своята култова потребност в противоречие на официалната.

6.През време на Втората българска държава преминава нееднократно в български и византийски владения. Какво означава това за населението, за неговата възможност да се приспособява в култово отношение.

7.Турците превземат града през 1367 година. Като нахия/ар. - турски: област, община/ и град е известен от 1367 година. Турският пътешественик Евлия Челеби 18 век го описва като български град Ченгис. Справка в описанията му и в поредицата чужди пътеписи за Балканите. Българският елемент се запазва, бит и обичаи, А какви са култовите потребности на населението? Запазени ли са тракийските обичаи, а славянските и българските?

8.През време на Възраждането е известен с името „Орловец". „Орлово". А защо с това име? И кое е това, което го променя на Айтос?

9.През време на руско-турската война от 1828/1829 година турците са разбити при Айтос от руския генерал Ридигер, като градът е освободен и временно става главна квартира на генерал Дибич Задбалкански. След Одринския мир от 1828 година голяма част от българите се изселват от града от страх от турското възмездие и се заселват в Бесарабия. Обикновено в изоставените къщи се е заселвало гръцко население, дошло от Беломорието иТракия, както гагаузко погърчено такова, това се отнася почти за всички изоставени домове от българите по това време. Как е този въпрос за град Айтос? Проверка къде е изселено това население. Връща ли се непосредствено след 10 години след войната 1828 година, както става на много места или остава в Бесарабия. Кога се завръща избягалото население? Изобщо връщали се? Ами кой се заселва в изпразнения град и как се променя състава на населението?

10.Възраждане: Църковно-национални борби за обособяване на правото на българската народност за отваряне на училища, правото за българско четмо и писмо, църковно-славянско богослужение в Айтос. Справка във възрожденския архив за града, публикуван в различно време, както и онзи, запазен съответно в града.

11 Освобождението от турците. възраждането на града, бит, култура и особености до идването на Учителя в град Айтос през неговите ранни обиколки от 1900 -1922 година до отварянето на Школата през 1922 година.

В. Историческа проекция на Учението на Учителя и делото му в град Айтос.

1.Първи обиколки на Учителя в България и гостуване в град Айтос, Кои години и къде гостува?

2.Създаване на първите кръжоци от Учителя и т.н. „духовна верига" в България и нейната проекция в Айтос. Коя година?

3.Начало на съзнателна група в изучаването на Словото на Учителя след откриването на Школата 1922 година.

4.Създаването на братство и първи събирания. Салон, братски живот от 1922 -1944 година, събирания, срещи, вечери, празници, работа по изучаване на Словото.

5.Животът на братството след заминаването на Учителя 1944 година - до заминаването на Георги Куртев.

Г. Биографични бележки и път на Георги Куртев и ролята му в създаването на Братството в Айтос.

б/ Войник в Балканската война и в Европейската.

в/ Събития в живота му до срещата му с Учителя.

Д. Създаването на братската градина в Айтос: Каква е идеята и как се е осъществявала, кой дава мястото, как се започва, как се организира, как се осъществява построяването на вилата, коя година се започва и кога свършва?

Е. Документация по темата за Георги Куртев, Братството в Айтос, градината и сподвижниците му.

а/ Родови снимки на рода му: на бащата, на майката на Георги Куртев жена

б/Снимки на Георги Куртев: като дете, юноша, младеж, войник на фронта, в/Снимки от брака му, роднините му, след брака, семейни и родови, г/ Снимки на Георги Куртев с Братството и с Учителя по време на Школата. 1. Снимки от първите събори от Търново. 2. При различни събирания в страната. 3. При идване в София по съборите и на Изгрева. 4. На седемте Рилски езера, на Рила. 4. Други снимки от Тополица при строежа на чешмата. 5. Снимки от събирания и братски срещи между Сливен и Бургас и Айтос. 6. Снимки от съборите в околностите на Айтос. 7. Различни братски срещи между приятелите по различ-ни поводи, екскурзии в кръга на братствата - Сливен, Айтос, Бургас.

8. Отделни снимки по различни поводи през време на Школата 1922 - 1944 година.

д/ Снимки на други приятели от Братството, показващи живота му: лични,

групови, в които не присъствува Георги Куртев.

е/ Снимки на Георги Куртев в градината на Айтос:

1. Снимки на купената нива - подарената такава и нейното почистване и изораване и обработка от Братството. 2. Построяване на вилата. 3. Обла-городяването й. 4. Снимков материал от братските посещения в градината с Георги Куртев и такива без него, разговори с приятели. 5. Съборни снимки от живота в градината до 1944 година и такива след заминаването на Учителя, като Георги Куртев е в градината.

ж/ Снимков материал от различни лица, взели участие в братския живот в Айтос, които по един или друг повод имат опитности с Учителя, които са записани. Ж. Писмена документация по темата Георги Куртев.

а/Лични бележници, тефтерчета, бележки по работата на „духовната верига", създадена от Учителя.

б/ Лични тетрадки с почерка му при записването на разговори и срещи с Учителя, както и такива по работа на Словото.

в/Тетрадки от първите години, когато беседите са преписвани на ръка, като са били изпращани по Братствата, понеже не е имало пишущи машини. Да се намерят или от него, или от други преписващи, защото това са документи за оригиналното Слово на Учителя, което впоследствие е коригирано от редакторите.

г/ Протоколи от срещи с Учителя при неговите посещения по провинцията, когато приятелите изпращат до съседните братства за уведомяване и преписване, или изпращани писма по този повод. Затова тази кореспонденция е важно да бъде събрана и подредена, показваща движението на Учителя и неговата работа с братствата.

д/ Кореспонденция между първите приятели от духовната верига: писма, картички, отворени картички, честитки: такива до 1922 г. и от 1922-1944 г. и след това.

е/ Кореспонденция между Учителя и приятелите от Айтоското Братство. Този въпрос да се изучи внимателно и ако притежателите не дават писмата, да се преснемат на фотографски негативи и да се препишат, като не се разпространяват, защото това ще доведе до ревност и опасения за тяхното обсебване.

ж/ Писма, написани собственоръчно от Георги Куртев до приятели или до негови родственици - като същите се препишат, а родствениците да ги пазят.

з/ Други архивни материали, свързани с дейността на братския живот на Айтос, Георги Куртев, негови съвременници.

3. Летописци за живота на Георги Куртев и Братството в Айтос.

а/ Георги Събев - първият летописец за тази епоха, като описанията са написани непосредствено след разказа на въпросните лица:

2. История на Братската градина в град Айтос.

3. Опитности на Георги Куртев с Учителя и с Учението му.

4. Опитности на отделни лица от Братството в Айтос с Учителя.

5.Духовни опитности на приятелите в Айтоското Братство. Забележка: Тук ще бъдат включени от неговите книги нещата, отнасящи се до братството в Айтос, защото целта на този обзор е именно такъв: Айтос. А неговото творчество остава непокътнато, като изброените пет точки са само една малка част от неговото творчество, което е нещо неделимо и много ценно, защото той е единственият човек, който откликва наДуха. за да запечати в писмо историята на онази епоха, макар че всички негови съвременници не одобряваха неговия стил на изразяване. Но неговите опитности са точни и не могат да се преразказват. Теса проверявани от мен лично, като съм бил свидетел на възраженията на неговите опоненти, като никой от тях не седна да напише. А когато някои се сетиха, всички онези хора и събития бяха отминали и единствено остана като достоверност написаното от него. Това е един урок за всички, че един оре и сее, но жътвата се прибра от жетварите. А той сееше и ореше и беше жътвар. Затова поклон пред труда му!

б/Верка Куртева - дъщеря на Георги Куртев, „Спомени за баща ми, живота в Айтос, лични преживявания по времето на Школата с Учителя и Братството"

в/ Надка Куртева - дъщеря на Георги Куртев, „Лични спомени от баща ни и живота на Братството в Айтос".

г/ Донка Куртева - дъщеря на Георги Куртев, „Лични спомени за баща ни и живота на Братството в Айтос".

д/ Надка Боева - племенница на Георги Събев и внучка на Георги Куртев, дъщеря на рано заминалата му дъщеря Цветанка, „Спомени от моя дядо Георги Куртев и живота на Братството в Айтос".

е/Други лица, разказали или написали спомени за Георги Куртев и живота на Братството в Айтос. Тези спомени трябва да се издирят и подредят и да бъдат включени съответно в този раздел.

И. Обобщения на епохата при идването на Учителя между българите и живота на Братството в Айтос. Цялостен синтез на етнографския синтез от траки, славяни и българи в една сплав за подготовка за идването на Учителя.

К. Становище на Учителя за душите, слезнали и въплътени в плът в Айтос и околностите, създали човешкия потенциал на Братството.

При един разговор на една сестра, току-що се завърнала от една братска среща в Айтос, която със своето въодушевление от преживяното и с искрените си похвали за Братството в Айтос, Учителят я изслушва внимателно и когато изрича всичко онова, което е преживяла я запитва: „Ами тези приятели изпитани ли са? Това изказване ме свали на земята и аз бях свидетел, когато всички бяха изпитани през годините на няколко десетилетия и всеки получи своята оценка от Учителя чрез живота си, който бе най-точната оценка за положения изпит. А изпитите бяха многобройни, разнообразни, а развръзките най-неочаквани и драматични.

При друг разговор, свързан отново с посещения на софиянци на братските тържества в Айтос и завърнали се изказват най-искрени похвали за преживяното, като подчертават, че това са най-прилежните ученици в провинцията, което е било вярно, според всички очевидци и съвременници, Учителят ги погледнал строго и казал: „Ученичеството започва с пробуждането на човешката душа в търсене на контакт с Бога и живот за Бога, което е проявената Божия Любов към себе си, към ближните, към враговете си и към Божествения Дух. А това означава пробуждането на човешкото съзнание, навлизането в свръх съзнанието, което е път на ученика и е фаза и състояние на ученичеството. А всички онези души в Айтос са с религиозно съзнание. Трябва да преминат от него в духовното съзнание и чак тогава в свръхсъзнанието, което е пътят на ученика. А дотогава има дълъг път да се извърви от тези души. А всяка душа е лъч от светлината на Бога и всяка душа е ценна за Бога."

Настоящите приведени примери са затова - да покажат, че пътят на ученичеството е дълъг път, представляващ цели човешки епохи на човешката цивилизация. А животът на Братството в Айтос показва как българското съзнание в един отрязък от време и пространство се е проектирал чрез онези души, които слезнаха на земята, въплътиха се в плът, родиха са като българи, бяха онези лица от Айтос и околностите, които съставляваха живите членове на това братство и бяха живата аудитория на Учителя, защото чрез тези души се даде Словото на Учителя, което Слово бе изява и проявление на Божествения Дух.

По идея на Жечо Панайотов от София, изнесена пред Братския съвет за създаване на фонд „Даровити младежи", одобрена и с известия изпратена по Братствата в страната. Следват преписки със съвети и разяснения. Тук представяме етапите в Братството в Айтос. За кандидат е представен внукът на Георги Куртев, син на дъщеря му Цветанка, починала през 1925 година.

Внукът му преди 9 септември 1944 година при някаква комунистическа конспирация, в която е участвувал, е заловен и осъден на доживотен затвор. След 9 септември 1944 г. той се е записал студент по медицина, завършва, работи като лекар и се изкачва на едно голямо стъпало. Става главен лекар в окръжната болница в град Бургас. Ето неговата визитна картичка:

Заедно с настоящето Ви изпращаме правилника за фонда „Даровити младежи", основан при Братството. Този правилник е одобрен в тази му форма от Братския съвет в София, съгласно мандата, даден му на събора тази година.

Надяваме се, че през настъпващите празници ще ви се отдаде случай да поканите братята и сестрите от кръжока Ви /както и кръжоците из селата в околията/ да внесат по някоя сума за засилване средствата на фонда. Доста подходящи дарители за фонда се оказаха нашите братя и сестри, които празнуват свой имен или рожден ден. Вместо да изхарчат суми за прекалено тържествено празнуване, отделят и по една сума за фонда „Даровити младежи". Също и тия, които имат някакъв радостен случай в живота си /женитба, родено дете, нова служба, материална сполука и пр./

Разчитаме, че и Вашето Братство ще бъде винаги в подкрепа на тази идея на взаимопомощ в Братството ни, като по този начин ще можем към идния Великден например да видим, чеса се събрали достатъчно суми и да Ви поканим да посочите и Вашия кандидат, ако имате такъв. Добре е кръжокът Ви да си определи ден на годината, когато всеки да внесе каквото може за фонда „Даровити младежи".

Когато се реши избирането на кандидат, ще Ви изпратим формуляр, който да попълните с данните, които трябва да се знаят за всеки едного. Приемете поздрав от всички ни.

Писмото Ви до Братския съвет се получи на 22 того. Прочетохме го в съвета и държим да ви отговорим следното:

Относно фонда „Даровити младежи" и изпратения правилник за него, критиката, направена от страна на Варненското бра тство има и своята добра страна. И ние ще се вслушаме в онова, което е уместно. Защото още при написването на правилника казахме си, че ако нещо впоследствие се окаже неуместно, ще го изменим.

От съобщенията ви за задачите, които Братстото ви си е поставило, действително проличава, че материалните Ви средства са вече напълно ангажирани. Така щото като се има предвид, че всичко в Братството е поставено на принципа на свободата, ив този случай ще действаме по свобода: който желае, ще отдели нещо от средствата си, кога то може и ще ги внесе за засилване на фонда. Там като че ли имате схващането, че Варненското братство само ще трябва да внесе някаква голяма сума и да изнесе голямата задача - издържането на един младеж да завърши образованието си. Всъщност на този акт трябва да се гледа като на взаимопомощ, проявена от Братствата из цялата страна, както казва поговорката: „Капка по капка вир става". Ще добавим още, че както правилникът предвижда, ако средствата не достигнат, Братският съвет в София ще добави нужното от общите братски средства. Това е достатъчно да определи самия фонд като общо братско начинание.

Според Вас оня, който е даровит, за него Бог се грижи и ще оправи пътя му. Съгласни сме и с това, но може да се каже също, че именно чрез съществуването на взаимопомощ в братството ни Бог може би промисля да улесни пътя на способните и бедни, дошли между нас.

Нека ни е позволено да донесем до знанието Ви как това начинание на взаимопомощ се посреща в други братски кръжоци. Един от братята -ръководители, например, след завръщането си от събора е говорил по въпроса в едно събрание, съобщението му зарадвало всички. Не само това, но там се намирало едно малко дете - ученик в първи или втори клас. което се обърнало към баща си и казва с възхищение: „Видите ли! Хората чак от София мислят за нас! Извади сега пари да дадеш и ти за фонда!" В тази детска наивност прозира конпнеж за наука, а при тежката наша действителност, много таланти и дарби остават заглъхнали. Спомни си и изнесения случай за малката овчарка, която пеела из един балкански кът на родината ни, ходейки боса из снега край колибата, бащината стряха, а в колибата лежала болната и майка - вдовица. Знаеш, че благодарение намесата на един наш брат. тази малка овчарка бе взета под грижите на обществото, завърши музикална академия и стана певица.

Прочее, за нас истината е по средата: единият полюс е Вашето мнение -всичко да се предостави на Провидението, а другият - обществото само да издирва талантите и да им дава простор за проявление. Взаимопомощта, която Братството усвои чрез фонда ..Даровити младежи" е най-малкото, което трябва да направим, защото все пак следва да се проявим като организирано общество. А ония, които ще бъдат подпомогнати, Бог ще ги научи да бъдат един ден и те полезни на Братството. Христос казваше на оня. който Му благодареше, че го е излекувал: ., Иди си и прави същото и за ония, които се нуждаят от твоята помощ."

В писмото си засягате и един въпрос - за единодушието между членовете на Братския съвет в София. Не знаем дали това е под влияние на твоите лични впечатления, останали от разискванията по време на събора, или тия ..сведения" ти са дадени от някого.

Ако се спрем на инцидентите през време на събора, те бяха нежела телни и за ония от нас. които ги предизвикаха неволно. Всички се видяхме в чудо, защо изникнаха тия разногласия, когато в осем-месечната ни дейност преди това всички бяхме в хармония. По-скоро ще отдадем това на влиянието на някакви духове, които искаха да смутят братския живот и така да попречат на делото на Учителя. Наскоро след това може да се каже, пак се поставихме в хармония. Понеже съзнаваме, че е по-важно да работим за успеха на Божието Дело, отколкото да прокарваме лични становища. С една дума научихме се да си отстъпваме един другиму, а ако някъде се яви разногласие, решаваме въпроса по болшинство.

На сведения от страничен произход, не давайте вяра.

факт е, че от събора до днес Братският съвет е разрешил и разрешава множество въпроси от капитална важност, не само за братството в София, но и за цялата страна. Когато на идния събор ви дадем своя отчет, ще видите, че сме достойно на поста си. Мислим, че не е умно да търсим пълно одобрение за всичко и от всички братя и сестри. Могат някои да си остават на особено мнение - свойствено е на човека да не се съгласява понякога със своите водачи.

Неправилно сте изтълкували и подписването на писмата ни. Има мал оважни писма, които е достатъчно да се подпишат от двама измежду нас, да ги наречем „изпълнително тяло" или ..постоянно присъствие". В други случаи - там, дето нашите имена са поставени печатно, това е меродавно защото отговаря на едно решение от страна на всички ни.

Прочее, вярвайте в нашето единодушие и всеки, който се опита да ни укори, за наша чест поставяйте го на мястото му. Ще имате случай на всеки събор да се уверявате дали сме на мястото си!

Накрай, благодарим ви за искреността, с която разгледахте подигнатите въпроси. От своя страна и ние се поставяме най-чистосърдечно в отношенията ни към Вас, като Ви излагаме нашите разбирания по тия въпроси. Прочее, всички задружно да работим за успеха на делото, завещано ни от Учителя. Той продължава да бди за него, а ние винаги ще имаме предвид обещанието си да служим безкористно и разумно на това дело.

От телеграмата ми до брат Т. Стоименов то 22-того знаете вече, че брат Крум е преселен в Невидимия свят.

На 21 имахме сбирка на градината от цялата околия. Крум сутринта на 21 дойде в 4 часа. Направихме си наряда в 5 часа и той почна да чете беседата „Голямата вяра" от книгата ..Великите условия на живота" и като изчете до 24 страницадо 12 ред включително, подаде ми беседата и ми каза: „Прилоша ми малко." Излезе вън, повърна малко и полегна. Аз го увещавах да го изпратим в града на лекар с леката кола, която имахме на разположение на градината, но той отказа, като каза, че ще му мине. След 1/2 час пак му прилоша, аз настоях да го изпратим в града на лекар и той съгласи. Качихме го в леката кола и го изпратихме, но докато пристигне до лекаря, той почина. През вечерта се е явил на някои приятели и им казал: „Не тъжете. Станалото е по разпорежданието на Бога. Сега бързам, зает съм много, аз съм добре. Вторий път ще ви говоря по-подробно." Като се видим с тебе и аз ще ти разкажа по-подробно за заминаването му.

Днес по моя внук, Христо Костов Карабаджаков изпратих до Т. Стоименов, като председател на Братския съвет, заявление от мое име като го представям кандидат за фонда „Даровити младежи" за стипендия и му писах бележка отделна.

Също писах на Боян по-подробно по кандидатурата на този младеж, затова моля те преди да отидете на заседание в Съвета, срещни се с Боян да ти обясни по-добре. Ти знаеш ний с тебе говорихме по церемонията за приемане кандида та, начинът не е твърде добър. Затова писах на Боян. че в случай че се иска непременно приеманието да стане съгласно пункт 6 от правилника, а то значи да изложим младежа в очите на всички като храненик, то аз оттеглям кандидатурата.

И така, моля те да приемете кандидата така, както писах на Боян, както говорихме с тебе у вас.

Сега нарочно и братски поздравявам теб, сестра Веска и брат Благи. За неговото лекарство аз имам грижата.

До Господина Председателя на Братския Съвет от Учениците на Всемирното Бяло Братство в София

Съгласно пунт 5 от правилника, фонд „Даровите младежи" при братството, имам чест да ви представя за кандидат на този фонд за стипендия младежа Христо Костов Карабаджаков, около 24-годишен, от с. Ветрен, Бургаско, мой внук, който от две-годишната му възраст е отгледан и възпитан в Духът и Учението на Любимия ни Учител, от моето семейство. /Понеже майка му почина и той остана на 2 години./

Качествата му са: честен, справедлив, умен и добър. Той е смирен, послушен, тих, вежлив, милосърден и снизходителен. Даровит в науката и сега следва медицина при Софийския медицински факултет.

Моля докладвайте тази моя молба на уважаемия ми и почитан братски съвет и ако намери за добре да приеме неговата кандидатура, да ми се съобщи взетото решение.

Получих в неделя затвореното ти писмо от 26 април т.г. Получиха се от брат Стоименов и от брат Боян писмата ти до тях, а така също и заявлението по представяне кандидат за стипендиант на фонда - братът Христо Костов Карабажаков.

Понеже разглеждането на последния въпрос в пълно събрание на съвета може би ще стане сега в понеделник - 6-ти того, или една седмица по-късно, използвам случая да ти се обадя предварително.

Относно изоставянето на тържественото представяне на кандидата, бъди спокоен и сигурен, че сме се отказали от тази частна правилника: чисто и просто ще пощадиме честолюбието на нашите кандидати и въобще случаят с Христо ще остане в тайна. Даже ако е живот и здраве, да почнем заплащането на сумите, ще му ги предаваме чрез брат Боян, като негов най-добър познат.

Както ще видиш от приложените официални писма, твоето писмо ни завари тъкмо като разпращаме запитванията до ръководителите, дали имат подходящи кандидати. Изпращаме до 20 места, гдето има по-важни Братски кръжоци; изглежда, че засега из провинцията няма назряли кандидати, освен вашият случай. Но даже да се представят такива, ако се наложи ще поддържаме и втори стипендиант. За сведение ти съобщавам, че средствата на фонда нарастнаха до къмлв. 150000. Може би ще се наложи и по събора, братята ръководители по техен почин да гласуват от Братските средства една сума от 100000 лева за засилване тия средства, независимо от това, което ще съберем от доброволните вноски на всички братя и сестри. Когато му дойде времето, ще разчитаме и на твоята подкрепа в разискванията ни. Проличава от ден на ден, че този фонд ще изпълнява добре задачата на „Взаимопомощ" в Братството ни, като изискването към кандидатите ще бъде само това - да станат добри, благородни граждани, а за отплата - да изпълнят думите на Христа: „ Иди и ти така прави!"

При всичко, че твоето заявление съдържа почти всички данни, предвидени в нашия формуляр, моля те, направи си труда и попълни нужните сведения със собствената си ръка. Така попълнен, изпрати ни го в най-скоро време, за да го имаме в досието на кандидатите. Прощавай, че ти създавам още един път този труд, но добре е да не се различават кандидатите с едно или друго при избирането им.

Ще ни помогнеш така също като ни кажеше каква сума се поддържа Вашия Христо месечно, за да имаме предвид какво да определим за бъдеще; може би ще се постараем да я поувеличиме малко.

Вчера брат Боян отпътува за Казанл ък, отгдето след малък престой ще замине да посети някои братски кръжоци из Северна България. Като се върне, ще продължиме работата по определяне кандидатите за фонда. /Вашият кандидат, разбира се, го смятаме приет още отсега - мнението на брат Боян е също в този смисъл./

Нашите чувства по случай заминаването на любезния ни брат Крум вече Ви съобщихме с писмото, което ти изпратих преди няколко дни. Молбата ни е Бог да му даде повече светлина в Невидимия свят, за да може да работи и оттам.

Ще очакваме да ни се обадиш по всички тия въпросни те поздравляваме сърдечно.

Приеми поздрав и от Веска и Благи, а също и от мен.

Айтос 10 Май 1946 г. До Почитаемий и обичан Братски съвет

Съобщавам Ви, че получих писмото Ви, заедно с 1 формуляр за попълване от 19 април т. г., който получих на 8-ми того. И заедно с настоящето ми съобщение изпращам Ви формуляра надлежно попълнен и подписан, а заявлението за препоръчания кандидат изпратих по-рано на г-н Председателя на Братския съвет. Затова моля ви да приемете моя искренен братски поздрав:

УЧЕНИЦИ НА ВСЕМИРНОТО БЯЛО БРАТСТВО СВЕДЕНИЯ

представен от ръководителя на Братския кръжок в Айтос като кандидат за стипендиант на фонда „Даровити младежи" при Братството.

Гp. Айтос, 10май 1946год. Подпис на ръководителя:

Вашето писмо от 4-ти того получих на 8-ми того. защото отсъствувах от града. Получих също и официалното Ви писмо, заедно формуляра за сведенията, които ще се попълнят за кандидата. От частното Ви писмо разбрах всичко, благодаря.

На моята подкрепа разчитайте винаги, както разчитате на себе си.

Понеже кандидатът следва, то през тази година аз го поддържам с по 5000 лева месечно, защото в нашата скромност и пестеливост ние преодоляваме някои мъчнотии в средствата си.

В сведенията, които попълних, писах 2-ри или 3-ти семестър, защото не зная точно. Моля, ако има нужда, попитай самия Христо, той е там. Като провериш данните и има нещо нужно или неясно, може да попиташ самия него.

Ний очаквахме бра т Боян към нашия край, но ще имаме търпение, щом е заминал в Северна България - то е все работа за Божието дело.

Брат Жечо, моля Ви, изискайте от Христо портрет да ви даде и го прилепете към формуляра.

Сега за всичко Ви благодаря и сърдечно поздравявам всички братя от братския Съвет.

Поздравявам теб и близките до сърцето Ви, Веска и Благи. Аз имам грижата за него.

Тукашната кончина на обичния ни брат Крум е в негова полза и радост - той

сега е много добре. Като се видим - тогава подробности.

Съобщаваме Ви, че в заседанието сина З0 юний т.г. братският съвет разгледа въпроса за определяне кандидат-стипендиантна фонда „Даровити младежи" при Братството.

На първо място одобрихме представеният от Айтоското братство кандидат, брата Христо Карабаджаков. на когото от началото на идната учебна година ще се отпускат месечно полв. 6000/шест хиляди/ от средствата на фонда.

Братският съвет, като изпълнител на правилника на фонда, поздравлява братята и сестрите от град Айтос и от селата, в които има братски кръжоци, че от тяхната среда излиза един млад брат. обещаващ да стане един ден добър гражданин, силен в своите знания и така да бъде за гордост на Братството.

Пожелаваме и на Вас лично добро здраве, за да доживеете и се радвате на зъвършване науките на брата Христо.

Приемете сърдечни поздрави от братята в съвета.

НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО - АЙТОС, ФОНД „ДАРОВИТИ МЛАДЕЖИ"

Гр. Айтос, 26 ноември 1946 година. Подписи: Комисия от 6 човека.

НА ЧЛЕНОВЕТЕ ОТ БЯЛОТО БРАТСТВО - АЙТОС, КОИТО ДАВАТ ПРИНОС

Гр. Айтос, 26 Ноември 1946 година. Подписи: Комисия от 6 човека.

НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО - АЙТОС, КОИТО ПОЛУЧАВАТ ЛИТЕРАТУРА, 26/11.1946 ГОД,

59 Велико Колев Демиров с. Вресово 500 Общо: 27.043

Гр. Айтос, 26 Ноември 1946 година. Подписи: Комисия от 6 човека.

В ГРАД АЙТОС И СЕЛАТА ЗА ВНЕСЕНИ СУМИ ЗА ЛИТЕРАТУРА /СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ/ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ 1940 1941,1942,1943,1944,1945 г./

Извадките са направени от тефтер на Боян Боев. Справката извади Вергилий Кръстев.

15. Киро Димитров

16. Киряки Андонова

17. Колю Колев

18. Крум Илиев

19. Петко Иванов

20. Петруша Петрова

21. Слави Иванов

22. Ташка Касабова

23. Янко Стоянов

24. Мара Дим. Серафимова -преминала в Ямбол

25. Мария Желязкова

26. Марко Христов

27. Иринка Ив. Атанасова

7. Хубена Чернева 16. Васил Митев в. Станка Василева 17. Желю Ангелов 9. Яни Атанасов 18. Киро Великов

Село Каменово /Айтоско/ 1. Станко Георгиев 2. Тачо Петков

1. Георги Димитров

2. Здравка Генова

3. Стойна Христова

4. Ангел Василев

5. Иринка Пейкова

6. Злати Янев

Първият етап: събуждат се онези, изпратените за духовен живот. Тесас развито религиозно съзнание, посещават църквите, четат Библиите.

Втори етап: Събират се на срещи по домовете и прекарват по цели нощи в молитви и религиозни, църковни песни.

Трети етап: Спиритизмът се прехвърля по градовете. Той има за цел да покаже, че съществува невидим свят. Но той има и много вредни последствия. И много хора изгарят психически или биват отклонявани. Като пример показваме една статия, поместена в списание „Виделина", изпратена от Айтос, от участник в тези спиритически сеанси.

Четвърти етап: Учителят Дънов посещава тези спиритически кръжоци, разяснява им някои неща и явления. На други показва, че духовете от спиритическите сеанси му се подчиняват на Духа, който е в него. Така постепенно повечето се присъединяват към него. Постепенно с годините спиритизмът в братските среди все по-малко се практикува, защото се знае отрицателното отношение на Учителя към него. Не самотова. Но и мнозина заплащат с живота си за своето влечение и отклонение към спиритизма.

Пишат ни от Айтос, че на 10-ти и 20-ти март т.г. един кръжок от 5 души любители на духовните науки, под водителството на г-н Хр. Я-в са държали два сеанса. Първата вечер, след като насядали около кръгла маса, сложили ръце върху нея и всички в хор изпяват „Достойно", „50-ти псалом" и др. молитви - къщната врата изпращява, без да се е допрял до нея човек. Изгасяват ламбата и следват с висок глас да пеят молитви. След 20-25 минути таванът, подобно на вратата по-рано изпращява два пъти и водителят вижда да се явява под него продълговата като кометна опашка светлина, която скоро се загубва. В същото време сестрата на Я-в вижда ръка до самия му лакът.

Втората вечер (20) насядват всички около масата: изпяват няколко молитви твърде усърдно, понеже кръжокът искрено е търсил да му се дадат докази. Като спират пението, водителят забелязва подобна на първата светлина, във форма на метла. След малко виждат, че бледикава светлина като пушек завладява половината стая, Я-в се досеща да повика брата си, починал преди 10 години. Още не свършил позива си, тавана на мястото, дето виждали да витае черен облак, изпращява силно няколко пъти и се появява светлив синкав дим, който почва да се уголемява. В туй време сестрата на Я. забелязала добре сформирана глава зад гърба си, дето е бил светлият синкав облак. След това запалват ламба, за да успокоят една разтревожена госпожа, несвикнала още на тия прояви.

Сп. „Виделина", год. V (1907 година), Кн. VIII, стр. 255-256.

8. РЪКОВОДИТЕЛИ НА БЯЛО БРАТСТВО В ГРАД АЙТОС

Д. Марко Христов -Е. Андон Кънев -от 1910 до 1958 год. от 2.07.1958 до 19.01.1976 го д. от 1976 до 2.05.1978 год. от 4.05.1978 до 1983 год. от 19ВЗ до 16.04.1995 год. от 16.04.1995 досега.

А. ПИСМА НА ГЕОРГИ КУРТЕВ ДО БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ В АЙТОСКИЯ ДУХОВЕН РАЙОН.

Великият Учител на Любовта казва: Животът тук и горе е свързан с непреривна връзка. Любовта обединява хората, вярата ги свързва, а надеждата ги туря на пътя. Ние сега сме по-силни, Господ е с нас. Иде новата религия, която сам Господ ще възстанови и ще съедини всички народи и племена в едно непреривно братство. Иде вече голямата светлина отгоре. Аз ви препоръчвам първите уроци на Самопожертвувание. Човек не трябва да търси на земята спокойствие, но да му бъде радостно да върши волята Божия.

За това добри и обични братя и сестри, ний като сътрудници и съработници на новата религия, религията на Любовта, да бъдем първите от ония, които са приели първите уроци на самопожертвувание т. е. едни от ония, които от Любов към Бога и цялото человечество да работим за мир и разбирателство на всички народи. С молитвите и мисълта си да работим за пробуждание съзнанието на всички человечески души от всички народи и племена, да се осъзнаят и потърсят Господа на Любов та, Той да живее в тяхно то съзнание и те в него. И чрез неговия Дух да придобият сила и светлина за работа и приложение Любовта Божия на земята.

Всеки от нас с пробудено съзнание да работи върху своя брат и ближен, за приемание и прилагание Божията Любов между всички народи. Небето търси хора, които да работят за повдигане на цялото человечество, за да се образува непреривното братство между всички народи и племена на земята. За въдворявание Царството Божие в сърцата и умовете на всяка човешка душа от всички народи.

И така, обични братя и сестри, да не търсим спокойствие на земята, а да се опретнем на работа с искреност и безкористие по пътя на Любовта, Мъдростта. Истината и всяка правда и доброта, за да помогнем с каквото можем на всеки отруден и угнетен, когото срещнем в пътя си - това е да в вършим волята Божия, за да бъдем и ний радостни и весели.

Чрез Ръководителя на Айтоското Бяло Братство, Велчо Ив. Милевски до всички братя и сестри на Братството.

С особено внимание се обръщам към всички вас, за да ви уведомя за следното: Казвам се Георги Вълчев Куртев, роден в гр. Айтос на 3-ти март 1870 година, значи сега съм на 89 години.

Ученик съм на любимия благ наш Учител Петър К. Дънов от 1908 година, т. е. от 51 година и като негов представител на всички наши братства в Айтоский духовен регион, състояща се от град Айтос и няколко села от Айтоска, Бургаска и Поморийска околии.

Обединителното звено на тези братства е тази градина в град Айтос, която създадохме през 1920 година по благословението на любимия ни благ Учител.

Всички работихме, работим и ще работим с ентусиазъм и безкористие.

И сега аз съм на доста внушителна възраст. 89-годишен, очите ми намаляха, слухът ми притъпя, паметта ми се засенчва, както и силите ми ме напущат, реших да се оттегля на почивка и не се меся на никаква братска работа. Докато Бог ме повика в другия свят.

В особената ми грижа, която имам винаги за Божието дело, ръководено от любимия ни благ Учител, и за по-правилното и добро ръководение на братствата, намерих за добре да ви препоръчам и помоля да се избере засега един комитет от шест братя, а именно:

Во главе моят заместник Велчо Ив. Милевски и членове: брат Вълко Пенев, Добри Ганев, Васил К. Долапчиев, Янко Стоянов и Илия Чернев, които да ръководят братствата и занапред. Да вземат общи солидарни решения, с обща солидана отговорност, както пред Учителя и Бога, така и пред законите и наредбите на властите.

Понеже имам вяра във всички вас, че ще приемете тази моя молба, предварително ви благодаря.

Всеки брат или сестра, които в частния си живот има нужда от какъвто характер и да е, и желае, е свободен да кореспондира с мене писмено или устно. И аз съм готов да го приема и изпра тя с Любов

С дълбоко уважение и Любов към всички вас, ви поздравявам с благопожелание, Бог да ви даде всичко най-хубаво, което душата ви желае.

Велчо Иванов Милевски е роден през 1899 година в земеделско семейство. Има двама братя и две сестри. Първоначалното си образование получава в град Айтос, а след това завършва ж.п. училище. Работи кратко време като ж.п. служител, след това изучава шивашката професия, която практикува до 1948 година. Родителите му и цялото му семейство са от първите ученици на Учителя в град Айтос. Бащиният му дом е в пряко съседство с дома на брат Георги Куртев. От малък израства в духовна среда. От най-ранна възраст той контактува със Словото на Учителя. При откриването на Младежкия Окултен Клас в град Айтос той е активен участник, като редовно развива поставените теми и задачи в класа. Участвува в Младежките събори в София.

По препоръката на Учителя всеки да научи да свири някакъв инструмент, той научава да свири на цигулка, с което активно участва в музикалния живот на Айтоската братска група. Под негово ръководство се разучават братските песни, с което спомага за правилното им разучаване. Свири и в оркестъра при играенето на Паневритмията.

Беседите, които получавахме от София, пристигаха на неговия адрес и оттам всеки си ги получаваше. И понеже Словото Божие е под Божия закрила и закрилата на Учителя, когато правиха обиските през 1956 година в неговата къща не бе направен такъв, а там бе просто склад на Словото на Учителя.

От 1948 година той работеше като чиновник в Т.П. кооперацията и умееше да пише на пишуща машина. От София бяха донесли една пишуща машина, на която той преписваше нарядите, мислите за всеки ден и водеше кореспонденцията на братството. Тази пишуща машина след заминаването на брат Милевски, от София си я взеха, не знам по чие мнение.

По характер благ, отзивчив, доброделен, той беше предан ученик на Учителя. В семейството му имаше духовна атмосфера, която той наследи от бащиния си дом и която се стремеше да предаде при възпитанието на децата си.

В работата си като ръководител, посочен от брат Георги Куртев, прилагаше колективния метод (работа с цялото ръководство) и резултатите бяха налице.

Брат Велчо Ив. Милевски си замина на 17 януари 1976 година. След неговото заминаване цялата архива и налични беседи бяха предадени на брат Добри Ганев Милчев, който пое ръководството на братското общество Бяло братство, град Айтос.

там, гдето зреят чудни плодове, там, где всичко е Д О Б Р О! Сполайте братя ний да го изпратим при нашия велик Отец. Сбогом, братко Добри, ти остави светъл спомен в нас. Мил, добър и вечно благ ние ще те помним!

Брат Вълко Пенев Иванов, роден на 22 март 1903 година, пое ръководството, братската група от брат Добри Ганев Милчев през месец май 1978 година.

Произхожда от бедно семейство - майка и още три деца. От дете започва да се бори с несгодите на живота. Майка му бе силно вярваща жена с абсолютна вяра в Бога. Това става причина да почувства нужда от духовна среда и започва да контактува със сестри от братската група. По този начин тя въвежда децата си в братския живот.

Брат Вълко Пенев от най-ранна възраст влиза в братските среди. Завързва тясна дружба с брат Велчо Милевски, което определя живота му. При откриването на Младежкия Окултен Клас в град Айтос, той е активен участник, като редовно развива темите и поставените задачи в лекциите. Участва в Младежките събори в София.

По професия е шивач, която професия упражнява до края на живота си.

Във времето, когато той беше ръководител, се направиха редица подобрения на Братската градина, Айтос. В двора на градината нямаше вода. Вода се носеше от чешма, която беше извън градината, а с пълните съдове се вървеше по нанагорнище. Заедно с братята от Бургас, Айтос и селата от Айтоски духовен район се прокопа канал и изгради чешма пред самата сграда, а след това се прекара вода и в сградата. Редовно се правеше ремонти, поддръжки и подобрение на сградите. Въпреки забраната от страна на властта, се правеше всичко възможно редовно да се провеждат съборите на Петровден и Богородица. Тъй като домът му беше в непосредствена близост с дома на брат Георги Куртев, то непрекъснатите контакти с брат Куртев определят обстановката в дома - духовна среда, дом на братски срещи, молитви, общувания.

Брат Вълко Пенев Иванов си замина на 24 май 1983 година. След неговото заминаване ръководството на Братската група в град Айтос бе поето от брат Марко Хр. Марков, на когото бе предадена цялата архива на братското общество Бяло Братство в град Айтос.

Роден на 22.01.1915 година в град Айтос в бедно семейство. Родителите му са едни от първите ученици на Учителя в Айтос, както и родителите на съпругата му. Има две дъщери. По професия е сладкар.

Брат Марко е ръководител на Братството в град Айтос от 1983 година до 16.04.1995 година. Целият му живот изцяло е посветен в служене на Бога. В неговия дом се посрещат и изпращат с радост и любов много братя и сестри, идващи на съборите за Петровден и Богородица на Братската градина. Редовно, всяка година той прави регистрация на братската група от Айтос в Бургас и уведомява за съборите в съвета, както изискват властите. По време на неговото ръководство става прехвърлянето и узаконяването на братския солон в Айтос. Започва строежът на новия салон в Братската градина. През 1995 година предава ръковоството и архивата на брат Андон Кънев.

Мълчалив по природа, милосърден и всеотдаен. Веднъж споделя с дъщеря си как на млади години дал единственото си сако на един беден човек.

За себе си казва: „Аз за себе си съм решил да чета беседите и каквото мога да прилагам. А кой какво казал, не ме интересува."

Всяка работа започва с молитва и винаги успява. Никога не забравя да каже преди хранене формулата: „Господи, благодаря за хляба, който си ми дал. Искам да бъда чист и устойчив като житното зърно."

Честен, трудолюбив, кротък, благи смирен. Такъв го знаят, такъв ще го помнят братята и сестрите.

„За кой ли път се раждаш на земята?! За кой ли път светлее ти душата?!

Облякъл си ефирната си дреха, исткана не от днес, а от много века.

За пример си изпратен на Земята смирено - мъдрен между всички братя."

Така написа сестра Радка от Поморие по случай 80-я му рожден ден.

А по случай заминаването му от този свят сестра Иринка написа:

Брат Марко си замина на 30.12.1998 година. Последните думи изрече на 27 декември: „Благодаря ви, като деца на Бога, че се грижите за всички земни неща. Без земния живот не може. Важен е за човека.

Когато съм бил на градината, Учителят винаги ми е помагал.

Когато се пее песента на Учителя, нямаме право да роним сълзи, защото сълзите отнемат радостта на песента, тя отива горе.

Днес е 27 декември - най-великият празник на нашия Учител. Да направите молитва и да почерпите довечера."

На 15 юни 1991 година се организира от мен концерт в камерна зала „България" по случай 120-годишнината от раждането на Георги Куртев. Подобно чествуване бях решил да организирам и в Айтос. Отидох, срещнах се с някои приятели, за да се уточним. С мене беше и Георги Събев. Но те започнаха да се отклоняват в разговора ни и аз ги спрях, като им казах, че аз в случая командвам и ако искат да стане чествуване в Айтос, трябва да ме слушат. Съгласиха се. Заведоха ме при ръководителя на Айтоското братство - Марко Христов. Посрещна ме беловлас старец. Седнахме и се представих и в няколко изречения аз представих плана си. Слушаше ме спокойно и внимателно. Запитах го: „Искаш ли да правим чествуване?" В миг леко обърна поглед с очите си нагоре, без да помръдва главата си и след няколко секунди каза: „Искаме." - „Имаш ли нещо против да го направим в градския салон?" Отново погледът му се стрелна нагоре и след секунди каза: „Искаме: -„Аз предлагам да го направим последната събота от месеца, когато тук се събирате." Отново погледът му отправен нагоре, но така естествено, че на никому не би хрумнало, че това е нещо необикновено. Биха го приели за нещо напълно естествено. „Аз предлагам да го направим в петък следобед, привечер. Приятелите, които ще дойдат, ще останат за следващия ден, за съботата, когато ние се събираме всеки месец и си правим своя наряд." - „Добре, съгласен съм. Уточняваме се за петък. Аз ще докарам музикантите от София и ще го разгласим с покани. А вие оттук ще го организирате, като съобщите на приятелите по селата." - „Добре, съгласен." - „Значи се разбрахме. Тогава давайте да пием чай." Седим и пием чай.

След малко дойдоха и онези, които трябваше да съдействуват и да присъствуват на разговора ни и да кажат също какво мислят. Дойдоха, но ние пиехме чай. Накрая казаха: „Хайде да се уточняваме." Аз се обадих: „Ние се уточнихме с няколко отговори от брат Марко. " Онези стояха изумени. Не можеха да повярват. Отидоха си. Двамата се усмихнахме.

Брат Марко продължи: „Сега аз съм ръководител. Идват, питат ме какво да правим. Аз им казвам. Те тръгват и действуват.Те са млади, излизат напред. Аз оставам най-накрая незабелязан. Оставям другите да ръководят. Но решенията ги взимам аз. Но те не се усещат. Само ти разбра как това става."

Да, аз бях разбрал. Той имаше връзка с Невидимия свят. Разумна и естествена връзка и се осъществяваше по строг специфичен за него начин.

Чествуването премина. Мнозина излязнаха на преден план. Брат Марко изобщо не се виждаше, седеше в салона незабележим, като че ли го нямаше. А го имаше! И то как!

Аз също бях най-накрая, аз организирах, но бях зад кулисите. Мен също ме имаше. Но ме позна само брат Марко, защото и аз го познах. Опознаването е взаимно за душите, които имат един и същ идеал. А нашият идеал бе Словото на Учителя Дънов и неговата Школа.

Кратка автобиография На Андон Иванов Кънев от град Айтос

Роден на 26 юли 1927 година в село Ябълчево. Баща ми и майка ми са ученици още от първите години на Братството. Баща ми. Иван Кънев Терзиев до края на своя земен живот беше ръководител на Братската група, до завършване на своя земен живот. Той беше много ревностен и работеше всеотдайно за Делото Божие. Той поддържаше постоянна връзка с Георги Куртев от Айтос, като ходеше при него и там се заучаваха на времето всички песни и молитви. Той много беше предан към брат Георги и Учението. А брат Георги много го уважаваше, посрещаше го като истински брат, с най-голяма любов. Към края на 1951 година напуснах село Ябълчево и поех път към град Айтос потърсих си работа понеже почувствах, че в селото няма работа за мене. Тук си намерих вече къде да работя и останах в Айтос досега. Тук се запознахме със сестра Пенка, и така се стекоха обстоятелствата, че се оженихме. Тя, разбира се, беше от светските момичета, но ме разбра в моя път и моя живот. Впоследствие пое този път и тя и се разбираме много добре и работим за изпълнение и преизпълнение на Царството Божие на земята. Тук се запознах с много братя и сестри от града и почти от всички братства в България. Събирахме се често с много братя и сестри на свирки и прекарвахме много весело в името само на Божията Любов. Ходихме често на Братската градина, там, където е живеел и прекарал целия си живот в служене на Бога брат Георги Куртев. Най-много от всички и най-много сме се събирали с брат Добри Ганев и сестра Надка Куртева, с тях имаме големи преживявания на истински братски живот. От тях научихме с Пенка много за живота и Учението на Учителя, почти всички песни и молитви сме ги учили при тях, знайте, че всичко бе иззето от властта и най-важното бяхме на работа, а не бяхме свободни, да работят свободно, но въпреки всичко ние с Пенка отстояхме на всички трудности. От поемането на ръководството от брат Добри Ганев аз вече станах член на това ръководство, със сестра Надежда и Илия Чернев. Работа вървеше добре, но уви, беше за малко време или за две години. Първом си замина брат Добри и после брат Илия. Тогава стана ръководител брат Вълко Пенев, също бях в това ръководство, разбирахме се много добре и работихме с голямо разбиране, но дойде ред и той да си замине от този свят. Тогава пое ръководството брат Марко Христов, с него работихме много години, в разбирателство. От върховния съвет ни пратиха писмо, с което да регистрираме. Брат Марко прочете това писмо пред мен и брат Цветко. Решихме да произведем избори и да изберем новия ръководител на братството в Айтоската група. Тогава се реши да освободим брат Марко Христов, поради напредналата старост и да му дадем почивка. Избра се ново ръководство, начело с Андон Иванов Кънев, а Недка Вълкова - касиер. Иван Славов Топалов за член. Така работихме четири години, а сега от април месец ни се гласува и втори мандат да отговарям за Братството на град Айтос. През това време на ръководство се извършиха много работи за подобрения и подвизаване на всички братя и сестри, които обичат и добре познават Братската градина на град Айтос, тя е всеобща на всички нам, които сме ученици на това ВеликоУчение. Една мечта ми се изпълни. Отдавна имах желания нашата група да излиза на Парка и да играе Паневритмия самостоятелно и да се научат братя и сестри да играят. Това вече е факт, най-после научиха и айтозлии да играят сами Паневритмия. И на края има много какво да се пише за работата на братята в Айтос но засега спирам дотук.

А на вас желая Бог да ви благослови да завършите книгата за Георги Куртев с успех. /Чакаме./

Изпращам ви материали, доколкото можах да събера.

Изпращам ти два броя снимки колективни по твое желание. Вярвам, че ще ги харесаш много, защото в едната почти всички братя са си заминали за отвъдния свят, те ще бъдат много хубави за тази цел.

Получих ти писмото и всичко друго, което си писал и до брат Колю. Моето желание да ти помогнем с тези писма, които са писани за Георги Куртев и за Айтоското Братство. Аз много се радвам, че си се заел да пишеш такава хубава книга за Айтоска околия, дано всичко се осъществи за всички нас, които чакаме това да стане.

Брат Вергили, нека да бъде волята Божия. Затова защото Георги Куртев беше Голям Брат, тука всички братя и сестри светец го зовяха, кой го заболи глава, крака или нещо друго, всички при бай Георги отиваха, на всички се намираше лекарство за оздравяване. Разправяше брат Илия Чернев от Айтос. Разболяла се сестра Кина, Отива при Георги Куртев и му казва, че сестрата е болна. А той му казал: Илийчо, довечера ще дойдеш, никой да не те види, нито кучето, нито сестра Иринка, която по това време е била на Градината. Така и направил. Георги Куртев какво е правил, но сестрата се върнала здрава в Айтос. Той беше много приятен и внимателен към всички, на всички намираше какво да каже.

Веднъж отиват при него военни офицери и разговарят с него, задават му въпроса: „Дядо, ти като стоиш тука виждаш ли Господа?" А той отговорил: „Ти слънцето виждаш ли? Както ти виждаш слънцето, тъй аз виждам Господа " Той беше много любезен и много обичаше всички братя и сестри в околията. Ако не се види с някого за много време, качва се на каручката и тръгва за въпросното село. Така той обикаляше навсякъде. Той си имаше традиция. През зимата, когато няма работа на село и в града, имаше братя, които изпращаше да обходят всички братства, като на ден се посещаваше по едно братство. Повиква брат Васил Долапчиев, Злати Янев от Страцин, някои сестри, с тях да обходят всички братства. Първом се тръгваше от Братската градина с указание на дядо Георги като се започне от Айтос - Бургас - Каблешково, Бата - Страцин и много други села - през Просеник, Ябълчево, Вресово, Тополица - и пак Братската градина при Георги Куртев и оттам се разпръскваха по домовете си. Аз съм от село Ябълчево, син съм на Иван Кънев Терзиев. Баща ми беше много ревностен за идеята и ръководител на село. Братята и сестрите бяха малко. Но той винаги държеше връзка с Георги Куртев и се обичаха като истински братя. Ние тогава с нетърпение очаквахме този момент да ни дойдат тези братя и с тях да прекараме поне един ден в името на Господа. С тях беше много весело и хубаво. Когато са правели градината, баща ми е карал камъни от Байра с кола, понеже сме имали голями волове. А братята са играели хоро надоло пред колата, за да построят първата постройка. На всяко написано писмо до Иван Кънев, след като го получи да извърши някоя работа, той оставяше своята работа и тръгва за Братската градина. Там работеше поне по една седмица за обръщане на лозето, тогава то беше седем декара и докато не го свършат, не си идваше на село. След неговото заминаване вече ние с моята жена Пенка поехме този път и до днес работим за изпълнение на Божията воля. Едно се моля Богу - да ми даде здраве и живот, защото още не сме си изпълнили задачата до край.

Да ти разкажа как сяхме новото лозе. Старото лозе не беше вече годно, изкоренихме го, обърнахме местото с голям трактор с рала. Станаха големи трапове и стана невъзможно за сеене. Дойде един ден от Страцин Злати Янев. Мислихме и решихме с Пенка да вземем мотика, да заровим траповете и да го подравним, за да може да се сее. И така направихме дупки и го засяхме, та днеска има грозде за братя и сестри като дойдат има хем какво да работят, хем какво да ядат. Сега вече имаме и млада овощна градина. Има много за писане и разказване. Смятам, че е достатъчно дотук. Ако можеш този материал да го ползваш, ползвай го - всичко е за добро.

Ако има грешки, моля те да ми извиниш, защото много бързам. Ти преди искаше да ти пишем нещо тука за около Градината.

Сега не идваш на гости, когато можеш да дойдеш, но след това може би ще искаш да дойдеш, но не знам дали ще можеш.

4. Ще се осъществи всяко добро дело на земята.

2. Да познаваш нещата в тяхната светлина, е доброто, направено навреме.

3. Доброто, направено навреме и на място е основа на живота.

4. Ако в пътя избран успееш, знай, че в Небето живееш.

5. След всяка завършена работа благодари на Бога.

6. Желаната мисъл не е още истинска, а реализираната.

7. Пази окото си да не задреме и тъмнина да не те обвземе.

8. Когато буря вилнее, прибери се в пристанище тихо и призови Ме.

9. За верния в Делото Ми ще изявя Милостта си.

10. На всякое добро дело настоявай и никога не отлагай.

3. За преодоляване на всяко противоречие упражни волята си.

5. При наклон постави спирачка. Това е Мъдростта.

6. Онова, което дава разположение на живота е Мирът.

8. Всяка мисъл трябва да бъде права и приложима.

9. Истински служител е онзи, който се е отрекъл от себе си.

10. Верният и в малкото и в многото ще бъде верен. Не се обръщай назад. Божественото да изпълни твоята Душа. Очите ти да бъдат насочени към Небето.

1. От всичко се поучавай, но доброто да приложиш не забравяй.

3.Стреми се към светлината на Отца, от когото твоята Душа е излязла. В молитва бъди всякога със светъл ум и чистота.

4. Когато тихият глас шепне, той иде от дълбочината на Душата. Душата се стреми да се съедини с Божественото в себе си. Не опетнявай Духа и не го смъквай в низините.

5. Има Души страдущи, които очакват вашата помощ.

6. Няма по-велик момент да се чувствуваш блажен.

7. Стой на вечната канара, на която целият Космос почива.

8. През всичките времена и епохи Бог е бил неизменен.

9. Едно от качествата на ученика е приложението. 10. Благата се дават за всички, защото Бог ги дава.

2. Докато носиш спокойно ударите на противоречието в живота, ти ще излезеш на добър край.

3. Не пренебрегвай никое слабо същество, но пази всичко.

4. Служба на Бога е прилагането на всички добродетели.

5. Имай желание доброто да преуспява всякога.

6. Изливай сърцето си пред Бога, за да имаш Мир.

8. Когато съзнанието е будно, светлина озарява пътя.

9. За щедрия лишения не може да има 10. Будният грешки не прави.

4. Ако светлината ти не е ярка, причината е в тебе.

5. Днес, когато светът най-много шуми, не вземай участие.

6. Когато съзнанието ти е будно, ти чувствуваш красивата страна на живота.

7. Когато Духът ти пошепне, приготви се и тръгни.

8. Божиите блага ни се дават всеки ден в изобилие, затова и ний от себе си трябва да дадем нещо.

9. Застани на такова място, че Бог да те вижда.

1. При изгряващото Слънце изпей хвалебна песен на Бога.

2. Служители, светли, благоугодни са всички, които са предали сърцето си на Бога.

3. Подкрепяй с добри съвети всеки нуждающ се.

5. Докоснатата от Слънчевите лъчи душа расте правилно.

6. След умора идва почивка, а кога ученикът почива?

7. За доброто бъди буден, нека бъде твой спътник.

9. Краката са символи на добродетели, дръж ги в изправност. 10. Мисълта е чиста тогава, когато изхожда от светлината.

1. Бодрост, свежест и прилежание красят живота на ученика.

4. За ученика всекидневната програма е определена.

5. Старай се да запазиш в себе си всякога мира.

6. Използувай добрите условия за Богоугодна работа.

9. Който носи Мирът и Любовта в сърцето си, той е блажен.

10. Желая, Господи, да преуспее Твоето Дело на земята.

3. Когато си неориентиран в живота, потърси причините.

4. Изпълнението на закона Божий е цел на ученика.

9.Когато се приложи и изпълни онова, което е дадено, ученикът със смирение върши всичко.

10. Когато ученикът завърши работата, трябва да се приготви за нова.

12. Блажен е онзи человек. когото вразумяваш, Господи и от закона си го учиш.

13.За да го успокояваш през дните на нещастието, догдето се изкопае ров за нечестивия.

14.Защото не ще да отхвърли Господ народа си и наследието си няма да остави.

Забележка: Тези мисли си преписах от тетрадката на брат Васил Долапчиев. Айтос, при гостуването ни в Тополица на 17-19.12.1964 година. Неизвестно е кога са дадени от Учителя и при какъв случай. Предполагам. че братът ги е преписал от брат Георги Куртев, ръководител на Братството в Айтос. Може би ръководителите са били поканени при Учителя и той им е дал за девет дни /от 10.04. до 18.04 /да размишляват на тези теми.

Забележка на Редактора: Проверих по календарите, през 1934 и 1939 година Великден е бил към 10 април.

ВАСИЛ КИРОВ ДОЛАПЧИЕВ е роден 1887 година на 20 май стар стил в Малко Търново. Влиза в делото Божие на 22.03.1920 г. в село Габерово.

На една лична снимка собственоръчно е написал отзад следното:

„Който работи за Господа, той изпитва необикновен подем на душата и духа си. А сърцето и умът му се облагородяват и просветляват. Днес от всички се изисква смелост и решителност. Без тези качества не може да бъдете ученици на това велико учение. Божественото поставя Любовта за основа на живота и казва: Живейте в Любовта." - От Учителя.

1. ЧЕСТВУВАНЕТО НА 120-ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕОРГИ КУРТЕВ /1870 - 1990 г./

1.Идеята за тази годишнина бе поднесена от внучката на Георги Куртев, дъщеря на Цветанка - Надка Боева.

2.Започна се оживена кореспонденция с Георги Събев. Трябваше да получа доверието му, както и съгласието му. По-късно той сподели с мен, че за да разреши тази задача, помолил се, отворил Евангелието и му се паднало онзи стих, където Исус изпраща учениците си двама по двама да проповядват, давайки им власт да изгонват нечестивите духове и за изцеряване на всякакви болести /Евангелие от Матея, гл. 10, ст. 1/, Евангелие от Марка, гл. 3 ст. 13-15 и гл. 6 ст. 7. Тогава решава, че ние сме онези двама, които трябва да свършат тази работа. И наистина така и става. Той я бе започнал, а аз я довърших. Пророчеството му се сбъдна.

3.Започна се една борба и люта битка по всички посоки, защото противодействията бяха големи и целенасочени - да се спре всичко. Но аз не се отказах. Мнозина бяха заблудени. Трябваше да запозная Георги Събев с всички събития и онези лица, които пречеха. Започнах да му пиша писма и да го уведомявам за онези етапи, през които минавах. Бях сам. Съдействаха малцина и то скришом. Бояха се от онези, които се явиха да пречат. И то съзнателно.

4.Предоставям писмата, които бях изпратил на Георги Събев, за да се запознаете с фактите и да знаете, че първом предхожда падението на мнозина

хора, докато дойдохме до възхода и възходящия път в себе си.

С настоящите редове се обажда един Ваш познайник, който се нарича Вергилий, комуто се сърдите несправедливо. Обаждам се във връзка на един стар мой ангажимент, поет спрямо Вас преди няколко години, когато работехме с Вас у дома. Вие знаете колко високо ценя Вашия труд, свързан със записване на опитностите на Братството в Айтос и на приятелите в България. Аз винаги съм смятал, че тези неща трябва да излезнат на едно място. В момента аз имам следната идея и предложение към Вас. То е свързано с предстоящото отпразнуване на 120 години от рождението на брат Георги Куртев. Преди няколко месеца Надка Боева ме извика у тях и поиска моето мнение за едно такова чествуване. Аз в присъствие на свидетел Марийка Марашлиева обясних следното:

1. За чествуването трябва да се направи специален брой на вестник „Братство" посветен на Георги Куртев. В него ще бъде поместена:

- Биографията на Георги Куртев, написана от Георги Събев.

- Историята на Братската градина - също от Георги Събев.

■ Опитностите на Георги Куртев с Учителя, разказани от Георги Събев.

По такъв начин 90 % от специалния брой ще бъдат включени неща от вас. Затова, ако сте съгласен с мен, то изпратете този материал препоръчано или по човек на внучката на Сава Калименов - Елена Николова, на познатия Ви адрес. Ако смятате да дадете допълнителни данни от отпечатаната статия във вестник „Братство", „История на Братската градина", може да ги включите, както и някой друг материал, който имате. По този начин в този специален брой искам да бъдат включени всички неща. написани от Вас за Георги Куртев, братската градина и

Братството в Айтос, свързани с дейността на Георги Куртев. По този начин аз ще изпълня едно обещание, което съм Ви дал, защото този брой аз ще го финансирам, а допълнитено сумата ще ми бъде възстановена след продажбата на вестника. Смятам това предложение за разумно и Вие ще приемете моето предложение, а печатането на вестника ще се движи от Елена Николова, както досега. Към вестника ще бъдат включени снимки на Георги Куртев и ако имате Вие някоя снимка, в която да сте заснети лично вие с Учителя или група с Учителя, защото искам да покажа, че авторът на този материал е живял по времето на Учителя. Ако имате някоя друга интересна снимка от Айтоското братство, то може да изпратите на Елена.

След като споделих с Надка Боева и Дора Куртева, която е при нея, те трябваше да си помислят и да ми съобщат своето решение. До този момент те не се обадиха. Вероятно не могат да прескочат бариерата, наречена Георги Събев, но това е лицето, според мен, което е работило, а другите са си прекарвали времето в гостувания и празненства. Ако Вие сте съгласен с моя план, целият Ваш материал ще бъде отпечатан от начало до край, като ще им дам правото на Надка Боева да се включи с някоя статия заедно с леля си, Дора Куртева, за да зачетем е и присъствието на рода, защото работата на брат Георги Куртев я вършат братски духове извън веригата на рода. Това е мое мнение. По този начин ще задоволиме всички, така чеда няма сръдня. Който е работил, ще излезе на видело.

2.През месец април в Айтос ще бъде организиран курс по Паневритмия, като главен лектор и преподавател е Ина Дойнова. Ние ще използваме нейното присъствие и понеже аз съм купил с мои лични средства електрически хармониум и радиоуредба, то ние ще я прехвърлиме в Айтос, за да може Ина заедно с цигуларите Йоанна Стратева и Петър Ганев и някои от певците - професионалисти да изнесат тържествен концерт пс случай годишнината на Георги Куртев.

3.Предварително ще бъде изпратен вестник „Братство" на всички абонати, така също ще бъде представен на самото тържество, да се продава на цена, която определи Елена Николова, за да се възстанови сумата, която е вложена. Смятаме да има едно кратко слово за брат Георги Куртев, като то ще бъде изнесено от ръководителя на Братството в Айтос, за да се зачете и неговия принос, защото главната организация ще падне върху техните плещи при приемането на гостите. Може и някой друг да го прочете, но това ще се реши допълнително от тяхното ръководство. Те имат право на това.

4. Това чествуване може да се осъществи в градския салон, като се откупи салона за тържеството и се поканят и външни лица. Нашата представителна група от музиканти са професионалисти и за тях е удоволствие да свирят в голям салон. А онова, което ще представиме от вестник,, Братство", ще бъде на ниво и няма да се изложим. Същият концерт може да се повтори и за нашите хора в братската градина в Айтос, в удобен за тях ден и то по времето на курса, който съвпада с пролетната ваканция на учениците.

5.Ако си съгласен на моето предолжение, то веднага се обади с няколко реда и веднага изпрати ма териала на Елена Николова. Това е единствения случай, когато аз мога да докажа пред теб, че аз съм верен и предан на обещанието си. Затова моля. приеми моето предложение.

Уведомявам би към днешна дата, 20 март 1991 година, как стоят нещата:

1.След като получих Вашето съгласие, имах среща с Надка Боева и Дора Куртева и те се съгласиха, като аз използвах спомени на Дора, написани от мен преди години. Надка написа едно послание, то ще бъде четено на тържеството, а за сборника ще вземем материал от нейни спомени, които аз ги имам лично. Така от тях двете ще има материал, който не се повтаря с вашия - аз лично следя да няма повторения на Вашия материал!

2.Имах среща с Елена и тя в мое присъствие Ви написа писмо, че аз съм дал пари и че се задвижват нещата. Тя получи материала Ви за Георги Куртев. Но понеже стана късно, то решихме да отложим за Петровден, защото се оказа сложна и трудна работа с много противодействия. Елена се разболя и ми предаде материала Ви. Аз бях предал и мой материал, който бях събирал 20 години, но накрая си прибрах всичко и аз задвижих по-нататък нещата. Освен това според Елена и майка й, вестник „Братство" повече няма да излиза, поради много причини. Но обещаха да съдействуват за печат на сборника, след като Елена оздравее. А може и накрая те да го отпечатат. Ще чакаме развоя на събитията.

3.Аз помолих Надка Боева да отиде при Борис и да му иска материал. Тя отиде, но той повече не може нищо да си спомни в тази възраст. Тогава аз извадих от моя архив негово послание от 1969 година за брат Георги Куртев, както и един друг, който съм работило него. Така че аз ще поместя от него две неща. Така ще се успокоят духовете. Нали така ми препоръчахте.

4.Ще бъдат включени и спомени на Мария Тодорова - съпругата на Борис, които само аз ги имам, защото аз съм работил с нея. Те са интересни.

5.Историята на Братската градина, която бе отпечатана в „Братство", отново я преписахме, като добавих, някои интересни неща на Ваша брошура от 1967 година, която я имам. Спомените на брат Куртев, описани там, ще отидат към опитностите, които са в отделна глава. Не сме променили нищо от Вашия стил, само някои неща са изгладени и то много леко.

6. Всички опитности отново се преработват, като се проверяват с Ваши материали от 1962 година /онези тетрадки, в които са под номера опитностите./ Цел та е да се даде пълно и точно ида се редактират. Това го правя в момента аз, като ми помага Марийка Марашлиева. След като приключа, ще бъдат предадени на Весела Маркова от Айтос /дъщерята на ръководителя на Братството/, за да ги препише на чисто и тогава вече ще са готови за печат.

7.Както виждаш, в момента сме няколко човека, които работим и аз я движа вече лично на този етап. Като приготвим материала, ще го дадем за печат. А какъв ще бъде той - това в този момент никой не може да каже. От една страна има улеснение: стига да имаш пари ида платиш, и се печати. Но от друга страна - на пазара няма хартия и всичко се плаща с валута. Изобщо нагазихме в големи проблеми, но смятам да се задвижи материалът и след това Бог да ни е на помощ. И понеже не работим за себе си и понеже не го правим за пари, а за идеята, то смятам да ни се съдействува от Учителя. В момента аз, Марийка Марашлиева и майка ми дадохме по 1000 лева = 3000 лева. така че на тоя етап имаме средства, за да започнем. След като се направи калкулация, накрая ще се продава толкова, колкото струва, за да възстановим средствата си, като нашият труд е безплатен, защото работим за Бога.

8.Понеже само аз познавам целия материал, то смятам това издание на този етап ще има успех, защото за пръв път се изнасят тези неща в по-голям тираж. А какъв ще бъде тиражът-това зависи от печата и от много неща, които не са в наша власт. Ние сме работна група, ще умуваме и ще решим.

9.Изпрати ни и материала за „Историята на чешмата в Тополица", за да го включим и него. Адресирай го препоръчано на моя адрес, след което може да смяташ, че каквото е трябвало да се направи от теб, е направено. Остава да чакаш, да видиш какво можем и ние да направим. Но ще се молиш за нас, за да можем да устоим и да им се отвори път за реализиране.

10.Докато чакаш резултат от нашата работа, то вземи и подготви материала, който имаш за „ История на Братството на Бургас както и материали за Пеню Киров, Минчо Сотиров и други братя, както и техни опитности с Учителя. Това ще бъде следващата работа, която ще задвижа, независимо дали ще съдействуват Кралеви. Ти си подготви твоя материал и ми го изпра ти на моя адрес препоръчано. Твоето авторство ще бъде запазено - аз държа на тия неща!

11.С настоящето издание на Георги Куртев аз имам няколко цели:

а/ Да пусна твоя материал, за да се публикува най-напред, защото ти заслужаваш това според мен.

б/ Включвам неща на Надка Боева и Дора Куртева, защото идеята беше тяхна за отпразнуване на 120-годишнината.

в/Включвам на Борис неща, според твоя съвет, да се омекотят нещата, макар че аз вече не ходя при него и нашите отношения са скъсани изобщо. Включвам нарочно неща на Мария, защото тя беше все в негова сянка, а според мен тя го превъзхождаше - това ще видиш в нейните опитности за брат Георги Куртев.

г/Нарочно не включвам материал на Надка Куртева, който аз съм записал от нея, за да не се обезличава твоя материал и защото тя застана на страната на Борис, когато знаеше, че той не е прав, защото аз им свърших цялата работа.

д/На Верка Куртева също не включвам, защото тя прави скандали - не е добре сега.

е/Аз имам мой материал, който съм записвал от Борис за Георги Куртев, но той ще остане за след години, когато това поколение си отиде и дойде друго, защото аз съм много огорчен от положения си труд и отношението им към мен, което няма нищо общо с идеите на Бялото Братство. Голяма сила е огорчението.

Така че и аз държа един голям изпит и искам да си го издържа както трябва, защото полагам усилия и труд вече над 20 години. Затовааз толкова високо оценявам Вашия труд от време, години и жертва за една идея!

В момента всички необходими материали са у мен от20 години за Георги Куртев - Ваши и мои. С Бога напред. Учителю, съдействай ни! Това е дело за прославяне синовете Божии с техните дела.

Уведомявам ви към днешна дата, 10 май 1991 година, как стоят нещата:

1. Получих след три дни изпратения свитък с „История на чешмата в село Тополица", която бе включена веднага към общия материал. „Историята на Бургаското Братство" ще остане за следващия етап. А очеркът за художника Генчо Алексиев ще остане за следващата година, когато аз ще пусна една книга, озаглавена „Художници на Изгрева", където вече съм събрал материал за Борис Георгиев, Цветанка Щилянова, Симеонова, Шаров, Влаевски и др., като ще направим и изложби, всяка седмица съпроводени с концерт от музиката на Учителя - така ще извадим из забвението нашите художници и ще дадем възможност на музикантите да се проявяват и изявяват, защото те са най-подготвенив този момент. Сега е времето на професионализма, а те като музиканти са длъжни да поддържат всичко на ниво.

2. Целият материал премина през мене. ..Историята на Братската градина в Айтос" също, въз основата на едно твое издание, което е при мен, от 1961 година и онова излезнало в., Братство", успях да съчетая от двете целия материал, като е запазен твоя език и стил и самата конструкция на изложение. Това го направихме с Марийка Марашлиева.

3.Краткият животопис за Георги Куртев, който бе изпратил до Елена, азго взех и като взех материал от други твои стари и пълни издания, които ги имам, успях да допълня ис други опитности. Използвах и твой материал, от твоята поредица „По пътя на ветераните", онова, което е за Георги Куртев, което е била преписала навремето от теб Мария Арсова. Така че материалът е пълен. Предадох го на Весела Маркова, която го преписа и аз го прибрах. Така че Марийка Марашлиева, Весела Арсова и Мария Арсова са участвували като работна група в подготовката на преписите, като най-много работи с мен Марийка, защото тя ми е първият помощник, защото с нея придвижвам тази работа и тя финансира с 3000лева и аз също с 3000 лева, така че това ще струва към 6000 лева за 1000 книжки, като са над 120 страници и ще струва по 6 лева книгата, като се заплаща само печата и хартията, а нашият труд е безвъзмезден, както са и безплатни материалите на ония, които участват. Аз съм за това: безплатни материали без отчисления за авторство, безплатен доброволен труд за подготовка на материалите, а се плаща само за хартията и за печата. Нашите тиражи са малки и струват скъпо, защото сме малко хора. Ще да видим дали ще се продадат тези 1000 броя, защото аз искам да освободя парите, вложени в тях за следващата книга, която е подготвена за печат.

4. Бяха ми предадени първите материали за коректури и аз ги направих лично и ги предадох. Те сега се подготвят за печат и към 15 май ще бъдат сложени за печати обещава т до 31 май да излезе от печат. Аз излизам в годишен отпуск от 1 юни и ще бъда на вилата в град Своге, понеже ще имам там друга работа - ще бъда с майка ми, която вече се разболя и излезна от строя и аз се грижа за нея. А ми беше голям помощник за дома ми.

5. Следващият етап при получаването, прибирането на книгите и изпращането им до Айтос, ще бъде разискван и ще търся помощта на Весела Маркова и на други лица. Това ще го решим допълнително. А кой ще ги продава в Айтос и как ще се препращат нататък, трябва и ти да помислиш. Аз искам да се раздадат предварително преди чествуването, за да ги прочетат и се засили интересът, останалите книги ще се продават на Петровден или на съборните дни през август. Целта е да се пуснат, да се продадат и да се върнат парите по най-бързия начин, за да платим с него следващото издание, което ще прочетеш в обявата, която ти изпращам. Дали ще ме упрекнат в търговия, защото много хора това чака т от 20 години, като непрекъснато ми пречеха и плашеха, онези с които работих, че ги правя тези неща с цел да печеля след време. И сега идва времето, когато мога да бъда упрекнат в това, затова аз ще направя протокол с работната група и издателя да ми се подпишат колко струва и ще се определи по колко да се продава. Това много ме смущава. И ме плаши.

6. Уговорено е и съм получил съгласието на всички музиканти, че ще дойдат на чествуването на 13 юли в събота и ще дадат голям концерт в салона в Айтос, градския салон, който трябва да се наеме за следобед от 17 часа, защото музикалните групи са няколко състави на Ина Дойнова, Йоанна Стратева и Петър Ганев. Това са три отделни формации, като всяка една отделно има свой репертоар от музиката на Учителя. На следващия ден, на 14 юли, неделя, този концерт ще се повтори на градината на открито, да кажем от 10 или 11 часа - това ще се реши от организаторите. Като главен координатор на цялата тази работа съм аз, но Весела Маркова ще поеме тази организация след 1 юни, когато аз излизам в годишен отпуск. Така че ние ще си дойдем с книгата за Георги Куртев и музикантите, а наемането на салона трябва да се уреди от вас от Айтос. Могат да го отстъпят и безплатно, а ако не желаят, тогава ще се заплати. Защото всички искат да се проведе чествуването в градския салон, защото музикантите са много, искат сцена за изява, братският салон в Айтос е малък. Ако пуснем книгата един месец преди това. ще предизвика небивало раздвижване, защото аз познавам включения ма териал и наблюдавах как отреагира на него Весела Маркова - най-възторжено, като е имала усещането, че се намира на събор, когато го е четяла. Това е така.

7.Имах няколко срещи с Надка Боева и тя ще дойде една седмица преди това, за да помага за организацията. Сподели с мене, че Верка Куртева е направила цял скандал, като е узнала, че се пише книга за баща й, защото смята, че ние сме недостойни за това, а тя, дъщеря му, нищо не е написала за него. Освен това Надка Куртева е била също срещу това чествуване, защото баща й бил скромен човек. Аз знам, че това не е нейна мисъл, а на майстор Борис, комуто тя е психически подчинена, и който е срещу такава идея. за да може никой да няма освен него самия. Аз това го знам, но другите са заблудени. Тя също ми съдействува и аз записах на касетки всички нейни спомени за баща си, но понеже не пожела да ми предаде писмата на Учителя до Куртев, то аз не включих нищо от нея, както и от Верка. Когато ми предадат тези материали, тогава ще ги включа във второ издание. Аз не завися от тях, тази работа аз съм я свършил и тя е моя работа, и аз разпореждам с нея. А тя обеща да ги предаде, но се подчини на Борис, който я извика преди няколко години в Бургас при Кралеви и я заплаши пред свидетел да не се дава нищо на Вергилий. Самата Надка бе възмутена от Борис, но му се подчини накрая. А аз затова се разведох с Милка, така и бях разделен с нея цели 9 години. Това ти го описвам, за да знаеш, че предстои голяма битка в Айтос. Това, което ти написах, го знае Надка Боева, Дора Куртева, Весела Маркова. Марийка Марашлиева и Мария Арсова. Така че те застанаха зад мене и особено Дора Куртева беше категорична да се чествува 120-годишнината и понеже тя върви по родова линия на Куртев, смятам, че ще победим, макар че Верка и Надка ще пречат. Ще ни подкрепят и други, като Маргарита Калканджиева, но като стане чествуването и надойдат музикантите, то те с музиката си и изпълнението си дават генералното сражение срещу мозайкаджийската бригада, която провали цялото Братство. Това е мое мнение и аз имам документи за това. Затова ти ще стоиш в Бургас и можеш да отидеш да говориш с Дора Куртева ида обмисляте организацията, но тук няма да идваш, защото тук се води люта битка и не искам ти да се намесваш и да не изгориш, защото аз зная, че някой ще изгори и трябва да плати за това противодействие срещу една работа за Бога. Аз допълнително ще ти съобщя как протичат нещата. Най-много да питате за читалищния салон в Айтос за наемане и да се уточните с Дора за реакцията на Надка. Според Надка Боева ще им се каже, че който иска, ще си го чествува, а който не иска, да си седи у дома. Това е най-разумното. Ако иска, ще присъствува, ако не иска, ще си стои у дома, а ние нарочно го правим един ден по-рано, за да не бъде заедно с деня на Учителя, за да не ни упрекнат, че въздигаме Куртев, а пренебрегваме деня на Учителя. Значи там ви очаква голяма борба. Надка в момента е само жертва на Борис, защото му е подвластна психически. Ако се освободи, тя тогава друго ще говори, а аз това го знам.

8.Може би се питаш защо са обтегнати отношенията между мен и Борис? Ще ти кажа в няколко изречения: През 1976 година си замина Мария Тодорова, жената на Борис. От 1977 - 1980 година той ходеше всеки месец до Бургас, до

Кралевите, за да иска Милка за жена. Kpaлю не смееше на никой да каже, за да не изложи Борис пред Братството. Аз взех Милка за жена през 1980 година, макар че виждах, че тя е хипнотизирана от Борис, като мислех, че нещата ще се оправят. Два месеца от брака ни в присъствието на Кралю се скарахме за Борис, защото аз казах своето мнение за него, че той е виновен за провала на Братството. Те скочиха и щяха да ми издерат очите, тогава видях цялата истина, че те му са подвластни и аз реагирах остро с думи, те си опаковаха багажа и ме напуснаха заради Борис. Напуснаха ме заради човек, комуто аз три пъти спасявах живота, комуто дадох жизнен кредит, като се молих на Учителя да вземе от мен и даде на него, за да довърши работата си, но той ме излъга и не свърши нищо. Тази лъжа сега се противопоставя на една работа за Бога, но ние ще победим, защото работим за делото на Учителя!

Към днешна дата. 10 юни 1991 година, нещата се развиват така:

1.Изпратихме съобщение за чествуването за Георги Куртев до ръководителите на всички кръжоци в страната, онези, които кореспондират с Братския съвет в София. Изпращам такова съобщение и до теб, нарочно изчаках една седмица, защото чаках други събития. След като пуснах съобщението, веднага бях атакуван, а не критикуван, защо ще се прави на Куртев, а не се прави на Боян Боев. Казах им: Когато ми предадете нещата на Боян, тогава ще го чествуваме. Но са недоволни само за това, защото аз съм задвижил нещата за Куртев. Ти ги беше започнал преди 30 години, аз сега ги довършвам - ние сме верига: един върши едно, друг довършва започнатото.

2.Има възражения защо ще се чествува Куртев в събота, на 13 юли и защо в салон в града. Казват, че било по-удачно да стане в градината в събота, а не в града. Аз им казах, че това е съображение на Дора Куртева и Надка Боева: първо да бъде в града, да се поканят освен нашите, но и градска общественост и второ се иска да стане празненството отделно от деня на Учителя, да не се смесват и да не обвинява т, че се издига Куртев по-високо от Учителя. Възразяват, че било трудно предвижването на толкова възрастни хора от градината в града. Казах им, че ще наема т градски автобус и с няколко курса ще ги превозят и всеки ще плати по 2 лв. Казаха ми, че няма кой да се занимава с това. Може да е така. Но като гледам, те повече реагират за това, че аз съм го предрешил този въпрос, а не съм ги питал. Аз съм разговарял с Дора Куртева тук и с Надка Боева и те предложиха такъв вариант. Накрая им казах, че това не е фатално, а на место, когато ще се събират на 27 юни в Айтос този въпрос ще го решат. Най-много реагира Весела Маркова, защо съм го решил така. Накрая й казах, че този въпрос аз го решавам, защото аз съм свършил работата на дъщерите на Куртев и че ти си ме упълномощил да разполагам с твоя труд - така че този, който свърши работата на всички, той решава. Подскачат и не могат да се примирят, че аз съм задвижил тази работа и че нещо ще излезе. Затова ти се срещни първо с Дора Куртева и се уточни с нея. Освен това Надка Боева ще дойде по-рано в Айтос, за да задвижи нещата. Но както вие ги решите на място -нека така да бъде. Може накрая да го направят в събота в градината за Георги Куртев, а в неделя да бъде денят на Учителя. Искам да те предупредя, че това е Вашата последна възможност от Вашето поколение, което е целувало ръка на Учителя и е познавало Куртев!

3.Книгата, която трябваше да излезе до 15 юни, ще се забави и ще излезе до 30 юни. Така че за събора ще я имате в Айтос и тя ще бъде донесена там. Аз също много се ядосах, защото бях пуснал съобщението и исках да атакувам във фронт, но и другата ложа има право на атака, затова аз съм в отстъпление сега, докато много злорадстват, че няма да излезе книгата за 15 юни! Още от самото начало бях решил, че книгата ще се покаже първо в Айтос, защото тук софиянци не заслужават, но после промених решението си за чествуването. Двата етапа са преминали, платил съм 4000лева. Остава да излезе и да се доплати още 2000 лева. Ще чакаме, но рано или късно ще излезе от печат, ако не за 14 юли, то за съборните дни ще бъде в Айтос!

4.Тук за чествуването започнаха големи борби между музикантите, неща, които са ми познати от времето на Учителя и това не ме смущава. Основните единици - Йоанна Стратева и Ина Дойнова ще проведат концерта със своите състави и съгласно програмата, която е съставена от музикантите, с които работя. Освен това Йоанна заминава от 17 юли в Англия на концертно турне и трябва да даде един гала концерт тук ида представи своята програма преди заминаването си. Затова аз използувах това обстоятелство и задвижих въпроса за чествуването на Куртев. Вероятно ще дойдат гости от провинцията за концерта, но ще бъдат неприятно изненадани, че книгата не е излезнала. И аз имам право на пропуск. Но като си помисля, че това бе най-удачният момент за такова чествуване, друг случай няма да има това поколение, които са останали от времето на Школата на Учителя. Сега или никога! И аз реших да бъде сега. Но какви големи противодействия бяха и още ги има, не е за разказване.

5.Според мен, макар че е съблазнително едно твое идване тук - по-добре си стой там в Бургас, защото атаката към мен е много силна и аз съм още млад и мога да издържам. Дори ме атакуваха и аз получих хипертонична криза една нощ, когато бях на работа, но се оправих. Ще дойдеш в Айтос за празненството, ти си възрастен, не са препоръчителни такива големи разстояния за теб. Така аз мисля.

6.На 16 юни, неделя, аз и майка ми ще отпътуваме в Своге на вилата, защото съм в годишен отпуск от 17 юни за един месец. Тя не е вече добре и аз се грижа за нея. Уточнил съм се с издателя да ми изпрати телеграма до Своге, когато стане книгата и да отида в София и да я получа от него и я доплатя. След това ще я оставя в Марийка Марашлиева и когато тръгват за Айтос на 12 юли ще я донесат. А как ще стане това, ще се види в момента. Вероятно аз няма да идвам в Айтос, ще ме замества Марашлиева. А що се отнася как ще се продава книгата - за това трябва да се помисли. Кому ще възложите този въпрос ще помислите допълнително. А каквото не се продаде - ще остане за съборните дни през месец август. Смятам, че тя не е скъпа, струва колкото три хляба или едно кило картофи в момента в София.

7.Съобразих се с твоето желание да бъде отбелязано и авторите. Отначало аз смятах да бъде без автори, понеже е сборник, като щеше да бъде отбелязано, че аз съм редакторът. Но сега на корицата отгоре ще бъде отбелязано името на Георги Събев, а отдолу, под твоето име ще се изпише и моето име. Така го решихме с издателя, който също каза, че трябва да има автор на книгата, понеже трябвало да се зарегистрира в агенцията за авторски права, което той ще направи. Аз съм още невежа в тия неща. А сега се очаква да се гласува законът за авторските права в Народното събрание, но едва ли ще стане до есента и тогава ще го проучим.

8.В разстояние на 20 години бях непрекъснато упрекван, че аз събирам тези опитности за Школата на Учителя с единствена цел, за да печеля след това. Сега идва моментът да кажат, че те са имали право. Ще ме обвинят, че печатам, че продавам и че печеля А всеки може да провери като вземе книгата и я занесе във всяко издателство и лично да провери колко струва една такава книжка. Издателят ми се учудва, че я пускаме без никаква печалба, че нашият труд е безплатен, че материалите на авторите са безплатни, че аз я финансирам и т.н. И аз се учудвам, че се хванах на това хоро и трябва да го изиграя. Като получим обра тно парите от книгата - ще следва друга книга.

9. Това, което аз задвижвам, е един опит и ако не излезе сполучлив, то ще бъде за моя сметка, но горко на онова поколение, което е около мен, защото аз ще продължа да си работя по същия начин досега нелегално, а те ще ме изгубят като брат.

2. ПЪРВИЯТ КОНЦЕРТ ОТ МУЗИКА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ В КАМЕРНА ЗАЛА „БЪЛГАРИЯ"

1.Беше съставено съобщение, което бе препратено по всички братства в страната, както и на по-дейните софиянци.

2. Беше закупена камерна зала „България" с 220 места.

3.Бяха нарисувани два големи портрета - скици на Учителя и Георги Куртев, както и направен голям плакат за концерта на художника Георги Пенчев по моя молба.

4.Подготвените покани бяха раздавани на ръка в клубчето, където се събираха.

5.Ето дойде и най-голямата изненада. И противодействие. Братският съвет во главе с неговия председател Илиян Стратев забраниха на музикантите Йоанна Стратева и Ина Дойнова да се явят на концерта. А защо ли? Защото не са ги питали и защото музиката на Учителя Дънов не трябвало да се представя на концертния подиум от артисти.

6.Ина Дойнова горко плака. Аз за нея бях закупил електрически орган с 10 лекарски заплати, а майка ми през това време ме хранеше с нейната пенсия. Срещнах Йоанна Стратева. „Слушай, Йоанна, ти нали си цигуларка и 30 години чакаш да се качиш на сцената и свободно да свириш музиката на Учителя. Ето, салонът е готов, поканите са раздадени, всички очакват концерта. Ти ако се подчиниш на това ръководство и не се явиш на концерта, то ще ви се отнемат всички условия от Небето следващите десет години!" Музикантът у нея надви и тя се яви на концерта. Беше невероятно преживяване. В залата бе и Георги Събев, който слушаше как се рецитират неговите стихотворения, написани за Георги Куртев и сълзи се наливаха в очите му.

7.Концертът бе сполучлив. Аз победих. След това се заредиха от 1991 до края на 1998 година към 20 концерта, които бях организирал и финансирал към 90 %. Останалите 10 % помогнаха други. Това беше първият пробив.

8.От старото поколение музиканти ревнуваха, че тяхното време бе отминало и подвеждаха младите музиканти, че не трябвало музиката на Учителя Дънов да се поднася и изнася на концертния подиум. Питах ги: „А за кого е написана, за кого е дадена?" Цитирах им случай, как Учителят ги е изпращал на концерт или да пеят по радиото. Питаха ме: „Откъде това знаеш?" - „Знам, защото го изучавам." Показах им поканите, съобщенията от онова време. „Да, ама те, младите, не изпълняват песните на Учителя както трябва." - А защо не им покажете и ги научите?" - „Те, младите не ни обръщат внимание." - „А, това е друг въпрос и друга работа. Има си причина за това."

9. И причината бе в онези, които не осъществиха приемствеността на поколенията. Имената им са написани в „Изгревът".

Но аз ги качих на концертния подиум и им показах как трябва да се работи. Показах им чрез 20 концерта. Майка ми казваше „Покажи им как и какво трябва да правят и ги остави свободни."

Така и направих от 1999 година. Свободни са. Свободни са да се движат в безпътицата си.

Общество „Бяло Братство" гр. София и гр. Айтос организират тържествено чевствуване на 120-годишнината от рождението на брат Георги Куртев от град Айтос на 15 юни от единадесет часа в камерна зала „България", град София със следната програма:

1. Приветствено слово за Георги Куртев от внучката му Надка Боева.

2.Декламация на три стихотворения за Георги Куртев, написани от Георги Събев през 1961 година.

3.Музикална програма от песните на Учителя. В нея участвуват следните състави:

4.По повод на чествуването е подготвена специална книга - сборник за Георги Куртев, в който участвуват следните автори на материали: Дора Куртева, Надка Боева, Борис Николов / "Послание за Георги Куртев" от 1969 година, „Очерк за Георги Куртев" от 1972 година/, Георги Събев / "История на Братската градина гp. Айтос", „Животопис и опитностите на Георги Куртев", „История на чешмата -паметник в с. Тополица"/, Мария Тодорова (1998 -1976 г.) - „Описание на разговорите й с Учителя за Георги Куртев и Айтоското Братство".

5.Книгата съдържа 124 страници, отпечатана е в 1000 броя и ще струва по 6 лева книжката. Материалите на авторите са безплатни, трудът на работната група, която осигури преписите на пишуща машина, е безвъзмезден: Мария Арсова, Марийка Марашлиева, Весела Маркова - гр. Айтос и д-р Вергилий Кръстев -редактор и издател на книгата. Сборникът бе финансиран от Марийка Марашлиева и д-р Вергилий Кръстев, като това е един от начините за книгопечат в наши дни и братско книгоиздаване.

Тези приятели, които желаят да получат ст сборника, трябва да направят по места своите заявки и да ги изпратят на адрес: д-р Вергилий Кръстев, ул. „Васил Друмев" 1, София, код 1505. А събраните суми да ги донесат на 15 юни в София, тъй като закупуването на книгата и представянето на събраните суми ще става на 15 юни в зала „България" - София, по време на чествуването. Книгата ще се продава и на 13 и 14 юли в Айтос по време на съборните дни. Парични суми няма да се приемат по пощата и книги също няма да се изпращат по пощата.

6.На 13 юли, събота, в 17 часа в градския салон гр. Айтос тържествено ще бъде ознаменувана 120-годишнината на брат Георги Куртев, при същата Софийска програма, но с разширено участие и на други музиканти и артисти. Поканваме всички приятели да зачетат паметта на един достоен ученик на Учителя със своето присъствие на тържеството. Онези, които имат свои спомени и материали за брат Георги Куртев и за братския живот по времето на Школата на Учителя, както и за Айтоското братство, така и за останалите съвременници на брат Георги Куртев, могат да ги донесат и при подходяща обстановка и време да споделят с нас своите материали, като могат да бъдат включени в едно второ издание след известно време. Всеки материал и приносителят му ще запазят името си в бъдеща публикация.

Поради икономическите затруднения, умоляваме приятелите да си носят за събора в град Айтос храна за два дни. Подслоняването ще се осъществи по познатия начин: лично, индивидуално и колективно под ясното небе и в Братската градина.

7.На 14 юли, неделя, в Братската градина в град Айтос ще бъде отпразнуван Съборният ден на Учителя, за денят на Учителя, като организацията ще се осъществи от ръководството на братството в град Айтос в реди порядък, познат на всички. Всички музиканти и музикални състави ще вземат участие в чевствуването на деня на Учителя с богата музикална програма.

8.С това чествуване за брат Георги Куртев се слага началото за отпразнуване на паметта на ученици от Школата на Бялото Братство по времето, когато Всемировият Учител на Бялото Братство слезе при българите и славянството, за да свали Словото на Бога за идното човечество от Шестата раса. Целта на тези чествувания е да бъдат опознати, събрани и издадени техни спомени и материали по време на Школата на Учителя. Всяко тържество по места ще бъде съпроводено от богата музикална програма от музика на Учителя.

9.Първа такава инициатива бе осъществена през месец април 1990 година в град София, когато бе ознаменувана паметта на д-р Георги Миркович от град Сливен /1825-1905 година/ с благотворителен концерт, защото той е съоснователят на „Червен кръст" в България и благотворителното дело у нас. Той е един от тримата ученици, заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас, с които Учителят е започнал първите събори още от самото начало през 1899 година. Чрез списание „Братство" бе поместен кратък обзор за житейския път на д-р Георги Миркович, както и за осъществения концерт. Музикантите - певци и инструменталисти изпълниха песни от Учителя.

10.През времето на Школата на Учителя бяха основани братства в страната, които имат своя история и свои представители, както и свои опитности, материали - ръкописи, снимки, незаписани разкази от още живи съвременници или от техни наследници. Затова е необходимо тези материали да се съберат, да се подредят и издадат чрез книгопечат, за да се съхранят за следващите поколения, като всяко едно братство може спокойно да финансира едно издание от 1000 броя и да се разпръснат по всички приятели в страната. Авторството на материалите ще бъда запазено, трудът на участниците ще бъде зачетен с вписване на имената им като сътрудници, стилът и езикът-съхранени. За допълнителни сведения, обяснения и разяснения по този въпрос може да даде д-р Вергилий Кръстев, ул. „Васил Друмев" 1, София-1505.

От организационния съвет за чествуването на 120-годишнината на брат Георги Куртев.

Посветен на 120-годишнината от рождението на бр. Георги Куртев, който ще се състои на 15 юни, събота, от 11 часа в камерна зала „България". В програмата: Музика от БЕИНСА ДУНО. Входсвободен

По време на робство в източен Балкан, в Айтос роди се духовен великан.

В домът на Вълчо проплака дете, с дарби големи и с добро сърце.

Сред деца то беше третото по ред. По ум то израстна, излезе напред.

Школото в Айтос завърши с отличен. От учителите свои тачен и обичан.

Школата в Сливен замина да следва, но и там успехът по пети го следва.

Върна се от Сливен фелдфебел готов. Работа подхвана с умение и любов.

Куртев бе от малък с духовен заряд. Думата му тежка сякаш бе снаряд.

С воля желязна бе на вси познат. В борба с бедите сякаш бе крилат.

В Айтос запозна се със своя Учител, Който бе за него велик покровител.

В пътя свой духовен той безспир го следва. Черната неволя спря да го преследва.

Общините: Айтос, Бургас, Карнобат, Район са духовен на тоз старши брат.

С каручка малка, с магарешки впряг, Ходи, обикаля, до кат падне сняг.

Нищо го не спира. Ни жега, ни студ. Кат' Левски неуморен, като никой друг.

В който дом влезе, семе се посява, А кога повтори, вече разцъфтява.

Раждат се бавно първите кръжоци. От вадички малки бликваха потоци.

Години минават. Идат души нови. За жертва узрели. За подвиг готови.

Той навред бе канен болни да лекува. Който го познае, навек ще добрува.

Тъй Куртев израстна първи ученик, Достоен следовник на Учител велик.

Множат се групи по села, градове, Тъй делото Божие все крепне и расте.

Куртев беше канен и навред приет. Пратеник небесен от идващия век.

Идеи крилати за братство и любов, пазеше свещено за всеки братец нов.

Той своя опит житейски нам завеща, Наследство безценно на любящ баща.

Иван Топалов. Ул. „Д. Зехиров" N38 Го. Айтос, код8500

По изключително силно желание на внучката на брат Георги Куртев моята творба да бъде вписана в неговата книга.

Изпращам този материал, ако не е литературно издържан, може да се коригира.

Празникът на юбиляра и Учителят премина на високо ниво. На градината присъствуваха около хиляда души, въпреки затрудненото пътуване.

ПОСВЕЩАВА СЕ НА БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ ПО СЛУЧАЙ ЗО-ГОДИШНИНАТА ОТ ЗАМИНАВАНЕТО МУ /1961-1991/

Бай Георги го зовяха. С него заедно много хора окултни молитви и песни пяха.

С дух мощен, кротък, благ на Божието дело бе драг. Не се уплаши от враг, че разсейваше духовен мрак.

В околията ни мила създаде школи с духовна сила: в Карагеоргиево и Тополица; във Вресово и Горица; в Ябълчево и Бресница; в Просеник и Габерница.

Той бе с дух несломим и лекар, лечител и природен аптекар. Заедно с лекарството силно, раздаваше духовен инсулин изобилно.

Цереше навсякъде физически и духовно. Знаеше, че прави Боже дело угодно. Гонен беше от поповете, не се страхуваше от нападките и топовете.

Той бе нравствен ученик на Бога, носеше в себе си духовна тога. Окултен ученик на Бялото Братство, работеше всеотдайно и страстно.

Бай Георги сееше вярата, ненавиждаше в духовно изневярата. Молеше се съзерцателно и денонощно, да процъфтява делото мощно.

С магарешка каручка обикаляше района. Заедно с бай Слави, седнали в каручката на трона. Организираше сбирки, придружени с ядене вечеринки.

Той бе тих и благ, в разговора бе драг. Всеки духовно прозираше и дълбоко в сърцето му съзираше.

Създаде с Божия воля градината, Тя стана свято място на Родината. Тук молитви и песни се пеят, ритми от Паневритмията се леят.

Той веднъж ни каза - Слушайте, олум, Не приказвам голословом: Около Градината наша селище ще се опаше. И действително така стана, селището да расте не престана.

В този юбилей скромен, ний направихме наший помен. Бог светлина да му дава и нека нас да не забравя.

Той работи сега от астрала, да не се руши духовната магистрала. От небето поздрави ни праща, кой както знае, тъй да ги схваща.

И днес спомените по него са неугаснало кандило.

Нека ний поука прозрем и с устрем съзрем, че за духовната нива никой не бива да почива.

3. ИЗЛИЗАНЕТО ОТ ПЕЧАТ НА КНИЖКАТА „ГЕОРГИ КУРТЕВ - ЖИВОТОПИС"

1. Подготовката за отпечатването на тази книжка бе свързано с много спънки. Отначало не знаех кой е този, който пречи. Много по-късно узнах и след това всички факти се наредиха един след други като доказателства.

2. Предпечатната подготовка бе свързана с много трудности. Аз нямах представа от печат тогава. Платих си колкото ми поискаха. Отидоха 10 лекарски заплати за 1000 книжки, а майка ми ме хранеше с нейната пенсия. Но ме излъгаха. Не направиха корекциите, не изпълниха онова, което исках. За мен беше провал. Но все пак излезе. Оценка тройка - незадоволителна.

3. Трябваше да излезе книжката за 12 юли, събора в Айтос. Атя се отпечати чак през месец септември. Машините се чупеха, всичко се разваляше, щом се приготовляваха да я печатат. Печатарите бяха изумени от безсилието си, от непрекъснатите пречки, които излизаха. И които пречеха за отпечатването.

4. Бях атакуван много силно и се разболях. Нямах сили, бях с непрекъснато главоболие. Тогава изобщо не предполагах, че ми се пречи по този начин, защото знаех, че идеята ми е безкористна и добра. Чак когато излезна от печат и я докарах у дома, малко се окопитих. Полека-лека се възстанових.

5. Закарах я в Айтос в четири чувала. Посрещна ме Георги Събев с Иван Топалов. Поднесох я в салона на братството в Айтос. За пръв път отивах в Айтос. И за пръв път им се поднася такава книжка. Смятах, че ще скачат от радост. Никой не скачаше. Ама никой! Дори ме разглеждаха като някое животно от зоологическата градина. Бях изненадан. Но им казах, че хиляди преди мене са посещавали Айтос. Последен аз го посетих и им донесох тази книжка. Подарих на Надка Куртева. Оставих книгите на Георги Събев да организира разпространението им.

6. Следващата изненада, напълно неочаквана за мен бе, че книжката не се купуваше. Накрая на следващата година ми върнаха един чувал от тази книжка. Защо не я купуваха? Онези, които се събираха в Айтос, почти нищо не знаеха. Само някои възрастни от време на време разказваха за онези времена. Но откъслечно. И толкоз. Не знаеха, а не искаха да я купуват, та да узнаят нещо чрез нея.

7. Единствено след един месец един възрастен брат от Бургас стана и ми благодари от свое име. Беше искрен. Повярвах му. Но само той.

И още един младеж се приближи до мен и каза: „Една полезна книга, излезнала точно навреме.'' И на него му повярвах. Но на другите не, защото бяха закарали 600 броя и не се продадоха. А там се събираха по 1000 броя човешки глави на събора по Петровден на 12 юли. Но не я купуваха. Явно, че това не беше духовен събор, а сборище на човешки глави.

8. Книжката имаше неудачи, на които веднага реагира Георги Събев. Обясних му всичко. Той не можеше да ме разбере, защо имаше противодействия, когато го правим с идеална цел в името на историята на Айтоското братство.

9. По-късно разбрах, видях и се убедих кои бяха онези сили, които противодействуваха и откъде идваха. Вече беше по-лесно, знаех кой е противникът ни. Но видях и друго. Видях как сила се изля над нас и ние можахме да свършим работата си. Това бе най-важното.

Като нов издател и редактор при условията, които работим, неминуемо се допуснаха някои грешки, което никой не ще каже, че е направено съзнателно. Но тъй или иначе станалото, станало. Нужно беше да се приложи към книгата отделен лист с допуснати печатни грешки, който се прибавя към всеки печатен екземпляр, с който читателят ще се съобрази, преди да почне да чете книгата.

При друго издание ще се поучиш от грешките, ще бъдем по-осторожни, да не ги допуснем.

Книгата излезе от печат само благодарение на твоята голяма амбициозност и упоритост. Много труд и напрежение ти създаде тази книга, но ти нищо не губиш. Натрупваш опит, който ще ти бъде много полезен при следващата книга или издание. Във всеки човек има едно чувство или желание да подчертае своето „аз", от което трябва да се пазим. То води към гордост, а /от там/ към провал. Да се радваме на всички, които са ни помогнали и биха ни помагали и занапред, ако проявим достатъчно уважение към тях. Аз дадох основния материал, ти добави материали и от други автори по моя изрична поръка. И добре направи, че ме послуша и оформи материала в един почти завършен вид. Така ние се предпазихме от завистта на някои хора и добре стана така.

За пласиране на книгата: разграбиха се 25 екземпляра, които носех. Ще се опитаме в Айтос преди и по време на тържеството да пласирам още, а също и в Тополица на Никулден, където се събират хора от цяла България.

4. КОНЦЕРТ В ЧИТАЛИЩЕ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ", АЙТОС, ПО СЛУЧАЙ 120-ГОДИШНИНАТА НА ГЕОРГИ КУРТЕВ

1. Книгата бе закарана в Айтос. Свързах се с един млад мъж, Петър Тодоров, който бе инвалид и се движеше с патерици. Споделих с него идеята за концерта и той я възприе. Възторжено!

2. Бях качен на леката му кола, закаран в читалището, и там със собствени пари платих залата за концерта. Управителката беше негова позната и след като разбра, че входът е свободен, ни взе по-малко. Но близо една заплата бе заплатената сума.

3. Връщайки се в София, организирах музикантите Йоанна Стратева, Ина Дойнова, един флейтист, певици. Уточнихме се да вземат участие и певици от Варна. Платих билетите по влака, отиване и връщане и с цялата апаратура за концерта: електрически орган, тон-колони, усилватели заминахме за Айтос. Посрещнаха ни и ме закараха в салона. Аз останах сам и започнах да монтирам цялата апаратура. За четири часа бях готов. Окачихме портрети на Учителя и Георги Куртев, които носехме от София.

4. Концертът бе сполучлив, Състоя се в петък, на 25 октомври 1991 година. На следващия ден имаше обичайната среща в събота, всяка последна събота на месеца приятелите от околията и съседните градове се събираха на братска среща. Четяха наряди, пееха песни, разговаряха.

5. На следващия ден натоварихме багажа и се върнахме в София. Бях организирал чевствуването през месец юни в София, както това и в Айтос. Не беше никак малко. Дори бе непосилно за един човек.

6. Накрая накарах Надка Боева да каже на брат си Христо да заплати залата за концерта, защото е бил стипендиант на Братството. „Откъде знаеш това?" -„Знам, защото аз съм този, който изучавам историята на Братството." Тя му каза. И наистина, още в Айтос, след концерта тя ми предаде парите, които й бе предал брат й Христо. Той присъстваше също на концерта. Но не пожела да се срещне с мене, човека, който организираше чествуването на дядо му. Имаше съображения. Да си ги има!

1. Георги Събев беше възрастен, но със запазен ум и сила. Бяхме преминали с него няколко етапа - чествуването на Георги Куртев в София и Айтос, както и издаването на книжката „Животопис".

2. Бях работил по-рано с него в едно предишно посещение у дома. Той разказваше, а аз записвах. Майка ми все ме упрекваше, че съм прибрал възрастен човек, който може да ми направи беля и да си замине тук, у нас, от този свят. Изпратихме го благополучно. А когато дойде следващия път, на стената видя некролога на майка ми. Каза: „Здравей, Радке, ще се видим горе." Не ми беше забавно. Но факт бе, че тя си замина преди него.

3. През 1991 година се започна от мен подготовка за събиране на всички материали, които той бе събрал. Той ги беше пръснал на много места, дори не си спомняше къде бяха. Трябваше да се съберат.

4. Каквото можеше ми донесе. Другото трябваше да се събере оттук и оттам. Аз също имах част от неговите писания.

5. На 27 декември 1991 година пристигна, дочаках го, престоя три дни у нас и след като записах на магнетофон онова, което трябваше да се запише, го изпратих на гарата жив и здрав за Бургас.

6. Разменихме още няколко писма. Краят на октомври получих писмо с некролога му, че е починал на 18 10.1992 година, на 86-годишна възраст.

7. Аз останах сам. Трябваше да продължа. Но не по пътя, а в борбата. Досега съм се борил, за да издам всичко написано и събрано от него в един том на „Изгревът".

8. По-късно запознах дъщеря му, Лили, с моя план, както и внучката му, Мария Анастасова. Съгласиха се да съдействуват. Донесоха някои тетрадки, които лично бе подвързал, както и част от неговото творчество. Другата част бе у мен.

9. Когато започнах да подреждам материала, бях отново атакуван остро от онези Сили, които противодействуваха. Разболях се. Дадоха ми 20 дни отпуск по болест. Отначало не знаех от къде идва атаката. И един ден ми просветна в ума и разбрах. Не искаха и не позволяваха да излезе „Изгревът", том 10 с материалите, събрани от Георги Събев и от мен за историята на Айтоското братство. Трябваше да отстоя. Трябваше да се справя. Аз бях последният, десетият човек от веригата, който трябваше да реа\изира труда на мнозина. Трябваше да засвидетелству вам присъствието на стотици хора, родили се в Айтоския край като българи. Или аз. или те! Така бе поставен въпросът. Аз трябваше да довърша работата, започната от Георги Събев. Аз трябваше да победя. С излизането на „Изгревът", том 10, означава, че аз съм победил. И всички, които са свързани с мен, също са победили.

На срещата ни на градината не ни остана време за лично общуване, поради голямата твоя заетост, желанието ти да се свържеш с братя и сестри, от които можеш да получиш материали за предстоящата работа. Аз пренебрегнах своите лични въпроси и интереси в полза на общото, ето защо сега сядам да ти пиша за онова, за което не ни остана време да говорим на Градината. Имам желание да дойда в София за няколко дни, за което ще ми бъде необходимо място за нощуване. Може ли да стане така, че да бъда твой гост само за няколко вечери?

Знам, че работиш на смени, и то предимно нощем, ето защо интересува ме коя дата, ден и час бих те намерил в къщи, с оглед на това да определя деня и часа на мое то прие тигане в София. Кога то седнеш да ми пишеш, да не забравиш да ми съобщиш и номера на телефона, за да можеш да ме посрещнеш както по-рано на гара Подуене. Ако това можеш да сториш в скоро време, много ще ти бъда благодарен. Имам безплатен билет за София и да се видя с приятели и братя. Да можем да направим връзка или да се създават нови връзки и отношения с оглед на нашата обща и предстояща работа.

Ина е преподавател в детска музикална школа, за да си разнообрази работата с децата вчера ми поиска от моите гатанки и басни, подходящи за работата й с децата. Мисля да й изпратя, макар че още не са печатани. Ти какво би ме посъветвал? Не рискувам ли с това си добро желание, като искам да й услужа? Могат да попаднат в нечии ръце ида бъдат издадени от името на друг. Колкото е силно желанието мида й услужа, толкова и рискът е по-голям.

След 1-2 декември всеки следващ ден може да тръгна за София, ако времето не е много студено. Чакам вашият отговор. Ако Господ каже да дойда, тогава ще се стопят всички пречки. Което трябва да стане, ще стане.

Моля ти се, предай на твоята майка по невидимия телеграф моята благодарност за доброто посрещане и топлото гостоприемство. Тя е пак при тебе, само дето не я виждаш с физическите си очи. Тя ти е един от невидимите помага чи. Ти не си сам в светлия път, който си намерил и поел. Желая ти все така да имаш крепък дух и издръжливост. Да побеждаваш препятствията с разумност. Разумността ще те укрепи срещу нападките на някои, които са на друго мнение. Нека с живота си докажем, че сме достойни ученици на Мировия Учител.

На лавина крак не туряй, в пътя няма да я спреш.

Получих писмото ти от 16 т.м. и ти благодаря за информацията, която ми даваш относно извършената работа и за тая. която предстои да се извърши и чака твоя ум и сърце и твоите неуморни ръце. Прави, което можеш, което е за слава Божия, за успеха делото на Учителя, делото на Бялото Братство. Дано по-скоро тези идеи да стигнат до умовете и сърцата на готовите души, които да приобщят усилията си и общо да работим за славата Божия. Радвам се на импулса, който имаш, този Божествен импулс, пълен с безкористие и желание за работа. На Божията нива, която чака да впрегнем ум. сърце и воля, да помогнем на тия, що гинат в неволя и невежество.

Бог да благослови безкористната работа, която вършиш. Продължавай. Помощници ще се намерят.

Аз тия дни завърших новата книга „ Срещи, случки и спомени от Изгрева с Учителя". Тя е около сто страници, 1/2 фолио формат. Тя вече чака своя ред, за да излезе на бял свят.

Като се срещнем тия дни, ако е казал Бог, ще поговорим повече. Дано ни стигне времето. Моето тръгване от Бургас на 27 декември в 5 часа сутринта и пристигане на гара Подуене в 11.30. Моля да ме посрещнете.

6. КАК БЕ СПАСЕНА И КАК СЕ ОТПЕЧАТИ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА ГЕОРГИ КУРТЕВ С УЧИТЕЛЯ

1. По времето, когато работех с Мария Тодорова и Борис Николов в техния дом от 1969 до 1976 година, често биваха посещавани от Надка Куртева, дъщеря на Георги Куртев и съпругът й, Добри.

2. Няколко пъти поставях пред тях въпроса за написване историята на Айтоското братство. Борис мълчеше, имаше съображения. А Надка го гледаше втренчено да чу е одобрително кимване. Но Борис продължаваше да мълчи. Аз бях много свободен пред тях, казвах направо онова, което мислех и с което не бях съгласен. Те живееха още в тази епоха, която беше преминала преди 30 години. Стояха там със спомените си, стояха и не помръдваха. И там си останаха до края!

3. Накрая се обърнах към Надка и поисках писмата на Учителя към Георги Куртев. Тя се изненада, че аз зная за тях. Борис обясни, че той е диктувал спомените на Георги Куртев по време на Балканската война. Тогава тя разказа как ги е спасила от милицията при обиска на 7 декември 1957 година. Била в стаята си, когато дошла милицията за обиск. Поела с двете си ръце папката с писмата от чекмеджето на масата и ги сложила между чаршафите от гардероба. Помолила се: „Учителю, запази ги." И така те бяха запазени, Аз ги поисках да ми ги предаде. Обясних подробно плана си. Тя обеща пред Мария и Борис и пред мъжа си, Добри. Обеща, но после не изпълни обещанието си. А защо? По-късно написах няклоко писма за целия този случай. Ето ги. За поучение! И за обучение!

Предоставям Би един кратък обзор на онази работа, която съм започнал през 1970 година и я довършваме през 1989 година, преди 19 години.

а/Биография на Георги Куртев, б/История на Братската градина, в/Опитностите на Георги Куртев. С които аз съм се запознал през 1969 година и които Борис ги беше изхвърлил като непотребни. А защо? Защото той бил стенографирал всички опитности на брат Куртев, но не беше ги дешифрирал, понеже нямаше време и в момента изобщо не се занимаваше с тия неща, а се занимаваше с мозайки. От тия публикации на Георги Събев аз имам само опитностите, но нямам биографията на Георги Куртев и нямам Историята на братската градина. Ако ги има, да ги даде, молим я за това.

2. През 1972 година накарах насила Борис да дешифрира и разкаже стенографираните опитности на Георги Куртев, които са в мен и не са давани никому.

3. От 1970 год. до 1974 година аз съм се срещал три пъти с Надка Куртева при Борис и в трите случая съм повдигал в ъпроса да се оформят всички записани и запомнени неща от живота на братството в Айтос и от Георги Куртев. През цялото време Борис мълчеше, а Надка уплашено гледаше каква е реакцията на Борис. Борис мълчеше и не даваше своето мнение нито за, нито против, защото не желаеше да се реализира моя план, защото много добре знаеше, че аз исках да включа всичкионези, които можеха и знаеха нещо да напишат и разкажат за Георги Куртев, като всеки един от тях представляваше отделен автор, а Борис желаеше точно обратното, да остане само той като автор, понеже знаеше, че аз ще съхранявам разказаното от него. Дали това е така? Ще се убедите след малко. Тогава Надка Добрева ми разказа как е съхранила писмата и обеща, че ще ми ги предаде, което обещание бе направено през мене и пред Борис и Борис не възрази.

4. През 1979 -1980 година, поради добрата връзка на Верка Куртева с мен още от времето на сестра Мария, същата се съгласи и ми разказа всичко, което знаеше, като ми предаде част от тефтерчето на Георги Куртев, което бе преписано от Марийка и един екземпляр бе даден на Н. Боева за съхранение. Когато Борис научи, понеже Верка се беше похвалила, той настрои някои познати на Верка, че съм я ограбил и че щял съм да търгувам с нейните неща с цел да се противопостави на тази работа. Имах няколко срещи с Верка, когато бе настроена срещу мен, понеже съм се продал на Борис - според нейните изказвания. Верка аз уважавам много, защото ми се довери и с нея свършихме една голяма работа, а другото, което се случи, бе задкулисно противопоставяне на Борис. А защо? За да не се свърши работата. А защо да не се свърши? За да остане само той. Борис не е братството, а братството е проявление на Божествения Дух чрез Учителя на земята. През Неговото пребиваване на земята между българите. В това братство участвуваха всички. А защо? Защото Божественият Дух се проявява в единствено и множествено число. Единствено число беше Учителят, а множествено число -всички сподвижници и последователи на Учителя. Георги Куртев обичал често да казва една формула от Учителя: „Не коригирайте Божественото!" А Божественото проявление на земята и между българите беше Школата на Учителя, а Айтоското Братство беше част от тази Школа. Въпросът е: Трябвали да се съхранят нещата от живота на тази Школа?

5. От 1986 година бяха записани опитностите на Н. Куртева, която съдействаше за това.

6. След като Борис узна, че е работено с Надка Куртева, извиква в Бургас Н. Куртева в семейството на Кралеви и забранява да ми се предадат писмата на Г. Куртев. А защо? Да се противопостави на завършването на тази работа. А защо? Защото щяха да се видят работата и дейността на всички участници в тази колективна работа. А това са: Георги Събев, Верка Куртева, Надка Куртева, Надка Боева. Ето това е причината, за да се противопостави в семейство Калеви.

След като научих тази работа, аз реших да защитя Надка Куртева, като се разведа с Милка Кралева, защото също са участвали в това противопоставяне. Аз се разведох след 9 години очакване и причината за разтрогване на брака беше Борис, понеже имаше влияние над Милка още от времето, когато сестра Мария Тодорова си замина и той искаше да я доведе при себе си и да я направи съпруга; по този начин се вижда, че Борис се противопоставяше от самото начало на тази работа, още от 1970 година, преди 19 години. А защо? Кое е по-важно, възбраната на Борис или думите на Георги Куртев: „ Не коригирайте Божественото!" Борис не само коригира, но се и противопоставя на една работа за Бога. А защо? Отговорът е ясен. Иска да остане само той. А дали това е така? Това е една работа, започната преди 19 години и непрекъснато той се противопоставя, като Н. Куртева е лично свидетел на това и го е изпитала на гърба си.

7. През 1987 година бяха записани опитностите на Надка Боева за Георги Куртев и беше направен план от мен. чрез който тя да напише един обзор за Айтоското Братство и който план тя трябва да реализира.

8. През 1988 година Г. Събев беше поканен от мен в София в къщи и той разказа много неща, като онова, което разказа ще бъде допълнение към дадени моменти от биографията на Георги Куртев, но това ще бъде допълнение към онова, което той е написал през 1965 година. Оказа се. че той в момента нямаше копие от биографията на Георги Куртев и историята на братската градина в Айтос и не бяха ми предадени. Ако има Надка, да ги предаде. Стана така, че Георги Събев охладня към мен поради чужди внушения, с цел да се попречи на работата. А знаете вече откъде идват тия внушения. Но беше късни на тези внушения, защото ние изпреварихме и свършихме работата.

Георги Събев настояваше да бъдат включени само неговите написани неща за Георги Куртев и Айтос, понеже били написани и нямало смисъл и от други, на което аз се противопоставих и казах, че това е колективен труд и обща братска работа и всички ще участвуват, които знаят и които могат.

9. Веригата от онези, които бяха написали за Георги Куртев и Айтос е приключена и работата е завършена, въпреки пречките, поставени от Борис. А защо бе свършена? - Когато се работи за Бога идва Божието съдействие и Божието благословение.

А/Да се предадат писмата на Учителя до Георги Куртев, които ще бъдат преписани и ако настояват, могат да бъдат върнати на този. когото посочи Надка. Целта е да довършим работата, а Н. Куртева да разкаже подробно как са запазени писмата и да разправи за обиските и как Георги Куртев, като видял опразнената стая, заплакал.

Б/ Всички снимки от Георги Куртев и от Айтоското Братство да ги предаде за преснемане и ще ги върнем, ако настоява, като на гърба бъде означено времето, местността и имената на хората.

В/Всички собственоръчно направени записки, извадки, тетрадки.и др. с неговия почерк.

Г/ Всички допълнително събрани опитности, случки от живота на Братството, Георги Куртев и Братството, разказани от други членове на Айтоското Братство. По този начин няма да бъдат отхвърлени и другите, които могат да разкажат или запишат нещо. Така ще се осъществи една обща работа и една братска работа, в която са участвували всички. А защо? Защото Божественият Дух се изявява в единствено число чрез Словото на Учителя, а се проявява на земята в множеството чрез онези последователи на Учителя, които искат да работят за Бога.

11.Ако в този заключителен етап Надка Куртева не съдействува и не предаде писмата, то аз ще си довърша започнатата работа с помощта и съдействието на Марийка Марашлиева и никой не е в състояние да ни спре, защото това е работа за Бога. Ако бъдат предадени нещата, то ще благодарим на Георги Куртев, чееуспял да се противопостави от невидимия свят на онези, които противодействуват. Сега е моментът Надка Куртева да се определи кому служи! На Бога или на Борис!

Кому служи, на една работа за Бога или на човеци, които пречат и служат на лична кауза. Човек винаги бива принуден да се определи. Този, който е влезнал в Братството, винаги бива принуден да се определи. Ние нашата работа сме я свършили. Следващите поколения ще се учудват как е възможно едни да искат да работят в името на Бога и на Учителя, а други лица да противодействуват също в името на Бога и в името на Учителя. Аз имам напълно доверие в Марийка

Марашлиева, защото с нея работим и тя е заслужила това доверие и затова е определена за мой помощник.

Д-р В. Кръстев София. 27.11.1989 г. Диктувал: Д-р Вергилий Кръстев Записала: Марийка Марашлиева.

Писмото на д-р Вергилий Кръстев беше диктувано лично на мен на прима виста на 27.11.1989 година, с което писмо аз трябваше да отида в Айтос и лично да го прочета на Надка Куртева. В това писмо сбито и кратко бе написана цялата програма, по която работехме с д-р Вергилий Кръстев. Моето отиване беше свързано да се вземат всички онези неща, за които е споменато в писмото, за да може да се довърши работата. Преди заминаването ми бяхме разгледали три варианта:

1-ви вариант - Надка Куртева предава писмата, ние работим с тях и ги съхраняваме.

2-ри вариант - Надка Куртева предава писмата само за да ги препишем, след което ще й се върнат.

3-ти вариант - Надка не предава нищо, а ние трябваше след време да обработим всички материали, които имаме, така че накрая ще се прикачат и добавят текстовете от писмата на Учителя до брат Георги Куртев.

В нашата програма имаше и отдел, в който щяха да се включат допълнително някои и други материали, които щяха да излязат допълнително. По този начин ние довършвахме една работа, една работа, започната през 1972 година, като давахме възможност и на следващите автори, които работят, да прикачат допълнително всичко онова, което бъде написано за Айтоското Братство. Планът ни беше изчистен от всякакви задкулисни планове, защото човек, който играе нечисто и коварно, не може да напише писмо до Надка Куртева, като описва по етапи и изнася неща, които до този момент се пазят в тайна, поради държавната структура у нас. Ние знаехме, че това писмо, оставайки го на нея, ще бъде предоставено на прочит и на други лица и по този начин ние щяхме да бъдем разкрити в една работа, която сегашните времена и събития не позволяват тя да бъде изнесена наяве. Д-р Вергилий Кръстев реши да рискува, защото трябваше да ги принуди същите да се определят. И те се определиха. Как? На 30 ноември 1989 година, след предварително уточняване с Надка Куртева с писмо и по телефона аз заминах за Айтос и тя ме прие в нейния дом. Прочетох й писмото и й го предадох. Нейната реакция беше следната:

1. Тя се учуди за неща, които ние знаехме до подробности.

2. Тя остро реагира срещу д-р Кръстев и най-категорично заяви, че няма да предаде нищо на него и че не иска да има нищо общо с него.

3. От поведенито на нея и на сестра й разбрах, че настроението у тях е допълнително вложено и по инструкция на Борис Николов.

Аз се завърнах в София и разказах всичко на д-р Кръстев, като същият ме помоли да напиша горният текст и да бъде прикачен към неговото писмо до Надка Куртева. Уточнихме се, че ние продължаваме нашата работа и трябва да я довършим, защото ние успяхме да преварим всички ония сили, които се явиха да противодействуват. Ние знаем, че ние работим за Школата на Учителя и за Неговото дело, за да могат следващите поколения, които ще дойдат, да имат възможността да се запознаят с епохата, при която е живял и творил Учителят, както и за неговите съвременници.

Най-интересното в случая е следното: От 1944 -1989 година в разстояние и време на 44 години, а това правят два пъти по 22 години, а това е цикълът на Ш колата на Учителя. Цикълът от 22 години е слънчев цикъл и Учителят е работил с него. От 1900 -1922 година, което е подготовка на Школата и от 1922до 1944 година, което е време на Школата. А от заминаването на Учителя на 27.12.1944 г. до 21.12.1989 година, когато пиша тези бележки, са се изминали точно 44 години и никой до този момент от многолюдното братство в Айтос не успя да се заеме и да придвижи този въпрос. Кой въпрос? Въпроса за съхранение на спомени и материали от братството в Айтос. Единствено бе работил Георги Събев, но това бе една малка страница от този голям труд, който трябваше да бъде написан. Макар че ние успяхме да задвижим лично наследниците на Георги Куртев и те с охота успяха да разкажат онова, което помнеха, но когато трябваше да се завърши работата, те колективно, като по команда се нахвърлиха върху нас. А защо? Нали това беше техен рожден баща? Защо не написаха на четмо и писмо нещо за рожденния си баща? Отговорете си сами. А защо? Трябва да дойдат други хора отстрани и отвън, за да свършат тази работа. Защото и Георги Събев е човек, дошъл отвън. Макар че е съпруг на една от дъщерите му. Отоворът трябва да бъде ваш. Обикновено се обясняваше, че Георги Куртев бил скромен. Това е така. Но неговите дъщери използваха името на баща си след неговото заминаване и непрекъснато се стараеха да бъдат в центъра на вниманието на всички около тях. И не само център на внимание, а и да им се услужва с време, средства и неща. По този начин тяхното поведение измести настрана Школата на Учителя и Словото му и се превърна в метод за обожаване на дадени личности в лицето на дъщерите му. Така че техният довод, понеже баща им е бил скромен, че не трябва да се напише и обработят материалите за него е неверно. В случая ревността изигра решаваща роля. Но нали когато една работа се свърши, тогава е много лесно да се правят коментарии. Но в случая работата не е свършена. А според Учителя, когато един не може да свърши една работа, се изпраща втори да я свърши. Ако той не може, изпраща се трети. Така че накрая десетият ще я свърши. Ние не знаем кои сме подред в този списък на Учителя. Но ние искаме да си свършим нашата работа. На този етап ние сме я приключили и остава да преработим материалите. Така че следващото поколение ще може да отчете и да види нашата работа. И те ще дадат своята оценка.

Написала: Марийка Марашлиева Съгласен с написаното: Вергилий Кръстев

7. КОЙ И ЗАЩО УКРИВАШЕ ПИСМАТА НА УЧИТЕЛЯ ДО ГЕОРГИ КУРТЕВ

1. Бях вече организирал и финансирал двата концерта в София и Айтос.

2. Сполучлива или несполучлива, книжката за Георги Куртев бе излязла и се четеше. Тя бе работена с голямо разположение от моя страна и в нея присъствуваше Духът на Школата наУчителя. Това се забелязваше от мнозина.

3. Когато представих излезналата книжка на Надка Куртева, говорих с нея и поисках да ми предаде писмата. Започна да ме лъже, че не знае къде ги е сложила. Лъжеше умишлено, защото се подчиняваше на майстор Борис. Отначало, та до края на живота си.

4. Още когато работехме с нея и записвахме на магнетофонен запис нейните спомени, тя ни беше казала ,че писмата ги е дала на брат Злати от село Страцин.

Тези спомени се записваха три години подред и то когато идваше при дъщеря си в София и прихождаше на гости у Марийка Марашлиева.

5. Тя също знаеше, че аз зная къде са писмата. Но не ги даде. Друг бе онзи, който бе влезнал в нея и не ги даваше. Този дух бе враг мой. Враг и на Братството изобщо.

6. Тя беше още под въздействието на възбраната на майстор Борис, от който бе възмутена, но му се подчини. Изключително огорчена, но му се подчини!

7. Аз също бях крайно възмутен и знаех много отдавна, че тези хора изобщо не ме заслужават. Да не говорим за големия ми труд, непосилна борба, която водех за съхранение на историята на Айтоското Братство и то десетки години.

Изминаха много месеци от нашата последна среща. Вие обещахте че през декември 1992 година, когато идвате в София, за да посетите дъщеря си, да се видим и говорим, но пътищата ни се разминаха.

Искам да Ви уведомя, че онова, което аз почнах да реализирам за Айтос и Братството, аз го свърших. Издадохме сборника за Георги Куртев и направихме концерт. Всичко легна на мой гръб и бяха вложени много средства по онова време. Но ние сполучихме.

Остава да се реализира и една друга идея. Да се направи нов сборник за История на Айтоското Братство, в който сборник освен този материал, който бе публикуван, ще бъде включен и друг материал: спомените на Надка Куртева и Верка Куртева, както и други материали, които ще бъдат събрани от Айтос. Освен това е необходимо да бъдат включени и писмата на Учителя до Георги Куртев, които писма Вие съхранявате.

Освен това ще бъдат включени и други неща, които ще се намерят във Вас, а аз съм сигурен, че такива неща има. Сега е време да се направи това. Ако Вие сте съгласна и искате да се доверите на мен, то можете да ги предадете на Марийка Марашлиева, която ще ги донесе и ние ще ги прехвърлим на ксерокс. Ако Вие държите тези материали да ги пазите, или да ги дадете на някой друг, то Вие сте свободна да направите и постъпите, както желаете. Но искам да Ви уверя, че ако Вие не ми предадете материалите, то аз няма да си помръдна пръста ида правя нов сборник. Защото ще смятам, че Вие още сте под влияние на Борис Николов, който на времето тръска юмруци по масата в дома на Кралю Кралев и искаше да разбива черепи и кости. Аз питам, той някаква работа да е свършил за Айтос след заминаването на Учителя? Помислете и отговорете. Аз бях този, комуто вие не предадохте писмата на Учителя до Георги Куртев, като се подчинихте на Борис, но аз бях този, който направи този сборник, направи концерт в зала „ България" за Вашия баща, Георги Куртев и концерт в град Айтос. Това нещо не го направи някой друг. Нито Вашата дъщеря, нито Вашите роднини, нито някой от Вашите братя и сестри в Айтос или на друго място. Това го направи Вергилий. И с това аз Ви доказах, че Борис направо Ви подведе и Ви обърка. Няма човек, който той да не е объркал. Аз това го знам, но другите са заблудени, както той заблуди и Вас. Ако бяхте дали тези писма, аз щях да включа и Вашите спомени. Аз нарочно не ги включих, за да разберете, че Борис не командва нещата, защото командва този, който върши работа на другите. А аз свърших Вашата работа. Затова Вие сте свободни да се определите. Ако не ми предадете тези материали, то за Вас ще бъде късно. А аз

повече няма да се занимавам с този въпрос. И този, който ще загуби, това ще бъда Надка и Верка Куртеви, а не аз. Аз мога само да спечеля, защото работя за Бога.

на Вергилий Кръстев до Андон Кънев и Иван Топалов град Айтос

Позволете мида Ви поздравя по случай братската среща и да пожелая успех на бра т Андон ка то ръководител. Няма да му е лесно, особено при наличие то на дъщерите на Георги Куртев, които смятат, че са принцеси.

Пиша ви във връзка с една идея, която съм я задвижил от преди десетина години. Така на 15.06.1991 год. по случай 120-годишнината от рождението на брат Георги Куртев аз организирах и финансирах концерта в камерна зала „България". През есента на 1991 год. издадох една малка книжка за Георги Куртев, която финансирах сам и ми струваше една годишна заплата като лекар и поради инфлацията парите не можаха да се възстановят. Освен това онези, които отпечатаха книжката, ме излъгаха при самия печат и аз не бях доволен от работата им. На тоя етап тя свърши добра работа. Есента, през месец октомври 1991 година организирах концерт в градския сал он на Айтос, ка то финансирах пъ тя на музикантите, а салонъ т беше платен от рождения брат на Надка Боева.

В този сборник по мой план трябваше да включиме и опитностите на Надка Куртева и Верка Куртева, които съм записал преди десет години и които Марийка Марашлиева прехвърли от магнетофонен запис на машинописен текст. Тогава смятах да бъдат включени писмата на Учителя до Георги Куртев, които се пазеха в Надка Куртева и която бе обещала да ги даде, за да ги преснемем. Но се явиха хора, които попречиха. Така Кралю Кралев от Бургас извиква у тях Надка Куртева по поръчение на Борис Николов, който бе отседнал у Кралеви. Надка взима за спътник покойната Койна. Там Борис започнал да заплашва Надка Куртева да не ми дава никакви писма, за да бъдат включени в този сборник. Той така крещял и викал, че тя едва оживяла и възмутени с Койна се прибрали в Айтос. Те били извикани нарочно, за да ми попречат на плана. По-късно Надка Куртева беше дошла в София и разказа целия случай в присъствието на Марийка Марашлиева. Беше възмутена от Борис, но му се подчини и не ми предаде писмата да ги включа в сборника. Каза ми, че писмата не са в нея. а в брат Злати от село Страцин. Като разбрах това, аз нарочно не включих нищо от спомените на Надка. Така смятах, че е справедливо.

По-късно говорих с бра т Иван Топалов да се събера т някои материали от Айтос от някои възрастни братя, както и за Тополица, в които да бъдат включени спомени и снимки за историята на Айтоското братство. Но до сега не е направено нищо.

В сборника „Изгревът", том I - III аз съм публикувал спомени за брат Георги Куртев както от Мария Тодорова, така и от Борис Николов. Така чедо този етап аз съм направил много неща за Айтоското братство по един план, който го движа от тридесет години. В този план трябва да се реализира написването на история на Айтоското братство, който ще излезне в един от томовете на „Изгревът". Аз съм работил лично в София с Георги Събев и той ми е оставил материал, както и онзи материал от книжка та за Георги Куртев ше бъде включен. Към тях ще се прибавят спомените на Надка Куртева и на Верка Куртева, които не са малко и които са интересни. Към тях трябва да прибавим и кореспонденцията на Учителя до Георги Куртев, която е укрита някъде в Айтоско. Затова аз искам от Вас да ми съдействувате в това отношение. Сега е моментът да се публикува такава книга, за да остане за поколенията. Трябва да се избърза, защото след някоя и друга година ще започне нова диктатура, която ще спре свободния печат.

1. Намиране и предоставянето на писмата на Учителя, както и ония архивни ма териали, които се пазя т заедно с писма та. Те мога т да бъда т пресне ти на фо то-копие и ксерокс и оригиналите да се върнати съхраняват там. където намерите Вие задобре. Но непременно аз искам да прегледам тези оригинали. Имам съображение и освен това аз съм този, който движи този въпрос. И не само движи, но съм реализирал сам своя план.

2. Да съберете снимков материал от историята на Айтоското братство по времето на Школата и след това.

3. Онези, които имат какво да напишат, могат да го напишат и след това по преценка ще видим дали този материал ще може да влезе в употреба.

4. Преди двадесет години Георги Събев беше написал различни опитности на пишуща машина и беше ги раздавал насам и натам. По-късно с него се опитахме да намерим първите преписи, но ги нямаше. Ако ги има някъде в Айтос, при някои хора, искам да ги ползвам, защото той от тях е правил втора редакция, но първата редакция е по-хубава според мен.

Е то, това е моят план и причина та да Ви пиша и на двамата. Това е обща работа за делото на У чителя и за историята на Айтоското братство. То има история и трябва да бъде публикувано. Няколко човека са работили в тая връзка. Смятам, че съм ясен и смятам, че Вие вече знаете моя план и че нямаме повече време.

В последния брой на „Братски живот", бр. 3-5, има написан „Апел" срещу мен от група хора, както и от самозван председател на Управителен съвет. Първо, това са лъжи и изобщо не е вярно това, което са написали. Второ, аз съм този, който свърши работата на Жечо Панайотов, Пеню Ганев, Сава Калименов, Гита Стратева и без мен те няма да имат историческа проекция. Аз свърших работата на бащите им, а синовете водят борба срещу мен. Трето: И всички тия музиканти, които са се подписали, аз им организирах, финансирах към десет концерта и ги качих на сцената като музикални артисти. Четвърто: Под внушение на Михайловистите от Франция, които ги подкупиха с гостуване в чужбина, с подаръци и обещания, те решиха да направят този апел срещу мене. За да попречат на „Изгревът", II и III том, защото там се изобличават Михайловистите и техните поддръжници тук. Пето: С този апел срещу мен. те искаха да си разчистят пътя за концерта на Михайловистите в зала България. Те го разчистиха, но Михайловистите не пяха песните на Учител я, защото хармонизациите на песните бяха „ чужди по дух хармонизации" и нямаха нищо общо с песните на Учителя. Така музикантите и тези, които са се подписали, се продадоха за паница леща и си продадоха първородството и вместо те първи да излезнат в зала „България" и да се качат първи на тази сцена и да изпълнят оригиналите на песните на Учителя, то сами си докараха французите и оставиха да им откраднат първородството. А на стр. 382„Изгревът", том III, е написано за „Завета на Учителя", да излезнат българи-музиканти и да изпълнят песни на Учителя в тази зала. където десетки пъти той е ходил и е слушал там гастролиращи музиканти. Книгата „Изгревът" излезна на 12 май 1995 година и за два месеца всеки, който искаше, можеше да я прочете. Така че нямат извинение.

Описвам Ви нещата както са. В следващия том аз ще дам отговор на тези лъжи и всички ще видят какво представляват. В Бяло то Бра тство има една Школа, има един Учител, който е Беинса Дуно и едно Слово, което е Слово на Бога. Това са три неща, които съществуват днес и съставляват „Духовният Изгрев". Аз работя днес за него. А всички други, които правят Управителни Съвети, правят Ръководство и Устави, са самозванци. Така че този Устав е написан от самозванци и хора, които написаха една организирана л ъжа и я изпра тиха в провинцията, за да попреча т на двата тома.

Това Ви пиша, защото Марийка Марашлиева идва едва кашона книги ида не би някой умник да се противопостави на продажбата на книгите. Ако има такъв, кажете му какво аз съм свършил за Айтос и какво са свършили онези, които са се подписали под „апела", които се пишат големи ръководители, големи лектори и гол еми проповедници. Аз смятам, че на Вас в Айтос не Ви са необходими такива хора, а работници на Божията нива. Аз съм един от тези работници. Аз съм посял за Айтоската нива много идеи и ако Вие ми помогнете, ще направим богата жътва, защото нивата е узряла. Ако не ми помогнете, то аз ще си ожъна сам, сам ще овършея, сам ще отида на воденица и сам ще ви напиша историята на Айтоското Братство и ще ви го донеса.

Защото аз не съм самозванец, а един работник. Това съм ви го доказал през 1991 година.

Пожелавам Ви живот и здраве и дано не сте забравили как се жъне.

1. Надка Куртева си беше заминала от този свят. Заминаваха си един след други тези поколения. Нямаше никаква приемственост между възрастните и младите. Пълен провал по всички линии. Виждаха го всички, но мълчаха. Дори воюваха срещу томовете на „Изгревът".

2. Щом на мен не ми гласуваха доверие, който свърших толкоз много работа, то какво излиза от всичко туй? Отговорете си. Много държа на това.

3. Аз не бях отстъпил нито крачка назад. Бяха се нанизали много томове на „Изгревът". Тогава реших да направя последен опит.

4. Намерих адреса на сина на Злати и му написах писмо. Изпратих копие и до ръководителя в град Айтос - Андон Кънев.

5. Бях дал ултиматум на онези от Невидимия свят, че ако не ми предадат писмата на Учителя до Георги Куртев, няма да си мръдна пръста за историята на Айтоското Братство. Бях го решил. Целият материал бе у мен, събиран над 40 години от Георги Събев. И от мен. И съхранен от мен. Събран и подреден. Чакаше времето си.

6. Мина време и писмата ми бяха донесени от Весела Маркова. Направих опис и върнах описа по пощата, какво има в мен.

7. На един от концертите в София, който организирах, в залата бе синът на Злати - Колю. Колю бе пазил писмата и ги бе предал на Андон Кънев и той ги препрати към мен. Весела Маркова ме запозна с него. Казах му: „Благодаря ти за доверието. Да знаеш, че за тези писма аз съм се развел с жена си. Платил съм много за тях." Колю ме оглеждаше и не вярваше на очите си, че ще срещне такъв човек. И че съществува такъв човек. И че го има!

8. След като писмата дойдоха у мен, разбрах, че Небето беше вече решило да отвори път да се публикува всичко туй, събрано за Айтоското Братство.

9. Започна нов етап за подреждане, за систематизиране на материали. Всеки автор, който си беше заминал отдавна, идваше отгоре над мен и изявяваше своите претенции. Поставяха ми условия, дори ми пречеха. Когато бяха живи, нищо не направиха, а сега ме притискаха отгоре.

Накрая аз не издържах и реагирах остро. Един след друг ги изпращах от мен, че аз съм този, който решава, но не и те. Те бяха се провалили, а аз бях този, който сега ги спасяваше от забравата. „Или ще ми съдействувате, или се махайте от мен." Така се разделях с всеки един от тях.

10. Особено ми беше трудно с Георги Събев. Цели десет дни материалът бе разположен в хола ми, на отделни купчини и аз го прескачах непрекъснато. Той държеше за едно или друго, а аз държах да не изхвърля нищо от това, което бях записал от него. Цели десет дни се разправях с него. Успях да подредя и да вместя неговия материал и това, което бях работил с него. Но по моя преценка. И по мое решение. А не по негово. Накрая се съгласи, защото успях всичко да подредя, както трябва. Съгласи се и излезнах на прав път, по който тръгнах към „Изгревът", том Х.

Обажда се Вергилий Кръстев от София. Да Ви се представя. Аз съм този, който е съставил и издава поредицата „Изгревът" от том първи до том седми. В момента се работят следващите два тома. Но имам материал за един том, който ще обхване историята на Айтоското Братство, с живота на Георги Куртев и всички опитности на приятелите от Айтоския край.

В разстояние на тридесет години аз съм събрал материал за историята на Айтоското Братство. Записал съм спомените на Надка Куртева, Верка Куртева, Дора Куртева и целият този материал е готов за печат. Освен това съм работил с Георги Събев и целият материал, който той имаше за Айтос, ми е предаден от него, за да може да го включа в някой том на „ Изгревът".

Така че материалът за Айтос е събран. Вероятно има и други материали, но никой не предава нито снимки, нито нещо друго. Сега е времето да се отпечати историята за Айтоското Братство, докато сме живи и можем.

Защо Ви пиша всичко това? За да Ви уведомя как стоят нещата.

Има и нещо друго. И това ме кара да Ви пиша писмо. Още през 1974 година Добри и Надка Куртева по баща, в присъствието на Борис Николов и Мария Тодорова ми разказаха как са спасили от обиска през 1957 година писмата на Учителя Дънов до Георги Куртев. Аз им разказах своя план и те обещаха да ми ги предадат, за да ги публикувам. Оттогава измина четвърт век и аз реализирах моя план и материалът е готов за публикация. Трябва само да се прибавят писмата от Учителя до Георги Куртев. Към 1986 година Надка Куртева в присъствието на Марийка Марашлиева ми каза, че писмата ги е предала на брат Злати от Страцин, за да ги съхранява. Тя обеща да ми ги предаде, защото аз записах нейните спомени с баща й, а не някой друг. Но по-късно се намесиха други хора и я отклониха от това намерение. При една среща между Маргарита Калканджиева и мен, тя ми съобщи, че дъщерята на Надка - Руми, която е в чужбина, след погребението на майка си е поискала да вземе писмата от Вас, но Вие сте ги били предали на Кралю Кралев от Бургас.

В момента тези писма ми трябват. Аз описах за какво ми трябват. Питах Милка Кралева и тя отказа, че баща й е получавал писма от Вас. Също и Крал/о отрече да е получавал писма от Вас. Значи тук някой лъже.

Аз написах няколко писма на Андон Кънев, да придвижи този въпрос, но той нищо определено не може да ми каже. На пръв поглед той иска да ми съдействува и накрая нищо не излиза. Ето защо пиша писмо до Вас, за да си изясня този проблем. Аз зная, че писмата са предадени на Вашия баща и след неговото заминаване са останали при Вас.

Първият: Предавали ли сте писмата на Учителя Дънов до Георги Куртев на въпросното лице Кралю Кралев? Връчили сте и някои други материали, останали от Надка Куртева за съхранение от баща Ви. Злати?

Вторият: У Вас има ли оставени материали от Надка Куртева във връзка с историята на Братството в Айтос?

Искам да ми отговорите на тези два въпроса. Друго засега не искам.

Ако вие искате да ми съдействувате, това е друг въпрос и аз ще ви благодаря. След като получа от Вас отговора на тези два въпроса, аз повече няма да ви безпокоя. Ако искате да ми съдействате, това е друга работа.

Аз искам да публикувам писмата към останалия материал, защото там им е мястото. Но ако не ми се предадат, аз пак ще публикувам материала, но непременно ще отбележа имената на онези, които са съдействували и на онези, които са противодействували. Истината е една. И лъжата е една.

Аз съм този. който организира и финансира първия концерт на Братството по случай 120-годишнината от рождението на Георги Куртев в град София, като бе изнесено кратко слово с подходящ концерт от песни на Учителя.

Аз бях този, който организира концерта в Айтос по същия повод и с мои пари бе заплатен салона и аз доведох от София музиканти, като им платих пътните разноски. След това Надка Боева взе пари от рожденния си брат и възстанови сумата за салона. Но това я накарах аз, защото той беше стипендиант на Братството, с братски пари се изучи да стане доктор и ги накарах да плати салона. Те се изненадаха, че аз знам всичко това. Но това не го направиха доброволно, а под мое давление.

Аз бях този, който състави онази книжка за Георги Куртев и я финансирах с мои пари. Тя ми струваше десет лекарски заплати. Накрая, след като занесох книгите в Айтоската градина, за да се продават, то накрая ми върнаха един чувал с книги, вместо да ги изкупят. Събираха пари за някакви строежи в Троян, движеха се с леки коли, но нямаха пари да откупят към сто броя и после да ги раздадат на комуто трябва. А инфлацията изяде парите.

Защо Ви пиша това? За да знаете, че аз съм този, който движи тези неща. А дали вие ще ми съдействувате и дали Вие ще ми отговорите на тези два въпроса, то Вие ще решите. Ако ми съдействувате, това е добре. Ако не ми съдействувате, също е добре. Нещата ще бъдат ясни.

Писмо от Андон Кънев, ръководител на Айтоското братство от 1994-1999 г. до Вергилий Кръстев

Обаждам ти се във връзка с писмата, които е писал Учителят до брат Георги Куртев. Брат Колко Златев от Страцин я открива най-после и я донесе тук при мене в Айтос. За да можем да ти я изпратим, трябва да се обадиш на Весела Маркова, ако дойде накрая на месец март тук в Айтос, на Братската градина, ще я изпратим по нея. Само че ще те моля след като я получиш и си свършиш работата по нея, искам същата да ни я върне обратно, за да остане в архивата на Братството. Дано ти помогне, за да можеш да довършиш книгата за Георги Куртев, това е, с което можем да помогнем. Желая ти много здраве и успех в тази благородна работа.

1. На следващия концерт внучката на Георги Куртев, бойката Надка Боева идва при мен и пита: „Вярно ли е, че писмата са у теб?" - Вярно е." - „В никакъв случай няма да ги връщаш, ще ги оставиш у теб и ще ги пазиш. На тях не им трябват." - „А-а, аз за тези писма се разведох, когато ми пречеха да ги получа. Когато са у мен, за тези писма аз не искам Колю Златев и Андон Кънев да ме упрекнат че съм лъжец и крадец. Ще ги върна." - В никакъв случай няма да ги връщаш." - Ще ги върна." - „Няма да ги връщаш." Не се разбрахме. А концертът започна.

2. По-късно Надка Боева беше говорила с Андон Кънев и настояла писмата да останат у мен.

3. Дъщерята на Надка Куртева, на име Румяна по телефона от САЩ ме уведоми, че трябва да ги пазя и да не ги връщам. Казах им, че всички внучки да направят завещание, че като наследници на Георги Куртев писмата трябва да останат у мене. На съхранение.

4. Междувременно се свързах със съпругата на Андон и заявих, че рано или късно аз ще върна писмата. Тя бе разочарована от цялата тази история с писмата.

5. Според мен в бъдеще цялата кореспонденция на Учителя с учениците му трябва да се издаде по оригинала. А самите оригинални писма да се пазят в Държавен архив. А последователите на Учителя Дънов могат да ги четат в отпечатани издания, а почеркът на Учителя в издадените фотокопия в печатни книги.

6. С напредъка на размножителната техника и новите технологии за печат, ще осигурим всеки, който се интересува да види, да прочете и да се запознае както с почерка, така и със съдържанието на писмата.

7. Но това е друг етап, към който сме се устремили, но не сме стигнали още. Може да се осъществи по мое време или по друго време след мен. Аз държа да бъде по мое време.

8. Една от задачите ми е да осъществя приемствеността на поколенията. Това може да стане по три начина. И което се реализира.

А/ Чрез мен се отпечатва оригиналното Слово на Учителя Дънов.

Б/ Чрез мен се отпечатва „Изгревът" - а това е историята на Школата.

В/ Чрез мен трябва да се отпечати оригиналната Песнарка с песните на Учителя и оригиналната Паневритмия.

Но това става чрез мен, а не чрез другите. Запомнете това добре.

10. ЗАЩО БЕ СЪХРАНЕНА ГРАДИНАТА В АЙТОС ПО ВРЕМЕ НА СОЦИАЛИЗМА 1945 - 1990 ГОДИНА

1. По време на социализма, когато управляваше комунистическата партия и власт, почти всички салони на братствата бяха затворени и отнети по различен начин, но от едно и също място. Остана само салонът в град Бургас и то само защото Кралю Кралев го бе записал като личен имот. Остана и Братската градина в град Айтос. А защо ли? Ето защо.

2. Съставът на Айтоското Братство е многолюден, като членовете му са от съседните села, поради което публикувахме списъците с имената им. След 9 септември 1944 година, когато идват комунистите на власт, те идват в името на бедните селяни и работници, онеправданите и отхвърлените от буржоазното общество. Членовете на Айтоското братство от града и селата са бедни хорица, обикновени селяни с малко земя, която обработват, за да се прехранват. Георги Куртев е с обикновена фелдшерска заплата и със седем деца. Беднотия до шия.

По онова време в Айтоската градина на поч ивка е Весела Несторова, дошла от София. Тя е добър музикант, пее хубаво, приглася си с китарата, има дар слово, може да говори за Учителя с часове. Тя е поетеса с богата култура за времето си. Учила в американския колеж тук и специализирала 4 години в САЩ. Богата е на спомени от Изгрева и от живота на Учителя в Мърчаево. Изобщо човек, от когото всеки може да научи нещо от Школата. И не само да научи, но и да му бъде показано как се пее, как се играе Паневритмия.

3. Георги Куртев оценява нейната дарба и способността да пее песните на Учителя, да проповядва в Дух Словото на Учителя и я взима със себе си на обиколка по селата е Айтоския край. Цели шест месеца двамата, Георги Куртев и тя, качени на една магарешка каручка пътуват от село на село. Пристигат и престояват в домовете на братята и сестрите. Вечерта се събират на молитви и песни. След това Георги Куртев се обръща към Весела Несторова: „Говори, сестра, заУчителя." И Весела започва да гсвори разпалено, като никога и никъде не е повторила това, което е казала в предното по престоя си село. Различна е била проповедта и с необикновено за слушателите впечатление. Куртев седи и слуша, а Весела говори. След това той се обръща към приятелите със следните думи: „Братя, сега е дошла нашата власт, на бедните хорица. Тя е наша власт, тя нас защитава. Ние трябва да я подкрепим." Това са били заключителните му думи всякога при посещението на всяко едно село. А са пътували цели шест месеца.

4. Георги Куртев е минал през беднотията. Той е човек от беднотията. Преминал през сиромашията. Всеки един такъв човек по онова време е с леви убеждения. Това е естествено. Те са против богатите, срещу чорбаджиите, които са натрупали богатството си чрез неправда. И отгоре на всичко туй тормозят съселяните си с властта на парите си, на положението, което заемат като богати хора. Тук няма нищо осъдително за Георги Куртев и наследниците му, които също бяха с леви убеждения.

5. Приятелите от селата познават и имат пълно доверие в Георги Куртев. Той ги е въвел в Братството. Всички слушат и изпълняват съветите му. Те съдействуват на първите мероприятиея на новата власт, за да станат първите ТКЗС - та, с които земята става обща и се обработва в кооперативи. Те не възразяват на местната власт, те са трудолюбиви, изпълнителни към нарежданията на местната власт. А освен това местната власт, както и онази в град Айтос, знае какво е говорил Георги Куртев по селата. Оставят ги свободно да се събират в селата по къщите, да пеят песни и да правят своите събирания. Не им пречат, защото през деня са съвестни, трудолюбиви селяни. Това ми го разказваше много пъти лично Весела Несторова.

6. Всяка год ина на 12 юли, Петровден, в град Айтос в Братската градина става събор. По времето на Георги Куртев не е спрян нито един събор. Но властите са обезпокоени от събирането на цяла България на посетители в градината на 12 юли. Няколко пъти викат ръководителите след заминаването след 1961 година на Георги Куртев. Викат ги и им казват: „Ние ви познаваме всички. Ние не сме срещу вас. Ние не искаме да пречиме да се събирате в градината. Но ние сме против това събиране на хора, дошли отвън от цяла България. " Няколко пъти това ми го е разказвал Добри Ганев, зет на Георги Куртев и един от ръководителите след това.

Ето, това е причината да остане Айтоската градина по време, когато салоните в страната се затваряха от комунистическата власт, когато всеки месец в София или в страната ставаха обиски и се взимаха отпечатаните томчета на Учителя Дънов. И ги караха да подписват декларация, че няма да се събират и да четат тези книги. Това беше от 1957 до 1989 година.

7. На съборите по Петровден в Айтос се събираха стотици хора. Идваха от София и от другите градове онези, които не можеха да се изявят по различни причини там, където живееха. Идваха тук, взимаха думата и проповядваха с високопарни думи и с думи купешки от друго място. Говореха, но селяните нищо не разбираха, защото говорът им бе неразбран. Имаше комични случаи при тези събирания и за онези, които ставаха говорители пред това множество. Именно властта беше срещу тези празнодумци, а не срещу селяните, които се събираха от селата. Дори спряха няколко събора. Историята на един от тях е описан от Желю Танев. Другият бе спрян от властта, когато бе изпратен Кралю Кралев от Бургас, да оповести нарежданията на властите. И което е най-важното, съображенията на властите бяха такива, че никой не можеше да им възрази. И вчера и днес, че и утре. Това какво показваше? Този събор трябваше да се ръководи от Духа на Словото на Учителя, а отделни личности се стремяха те да ръководят събора. Оттам стана разминаването между думи и дела, между Словото на Учителя Дънов и неговите последователи. Днес, след 1990 година, нещата се преповтарят. Излюпиха са нови проповедници, научиха се думи непознати и непонятни и говорят ли, говорят. А кому? И защо? А животът на ученика е съвсем друг. Този ученик има път. Това е пътят на ученика. И той е очертан в Словото на Учителя Дънов.

8. През есента на 1991 година успях да отпечатам книжката „Животопис -Георги Куртев". Споделих за трудностите и пречките, които срещнах, с Весела Несторова. А тя се усмихна и ми каза: „О-о, то си има причина. Вероятно не е бил съгласен лично Георги Куртев. Аз пътувах с него цели шест месеца от село на село през 1945 година и го познавам много добре. Той бе изключително серт човек. Не позволяваше друг да командва. Беше отвътре остър като бръснач. Външно се усмихваше, говореше с всеки, беше добронамерен и доброжелателен, но отвътре бе остър и режеше като бръснач онези, които му противодействуваха. Ставаше рано, в 12 часа през нощта, обличаше белия си костюм, четеше молитва, пееше песни, работеше с Пентаграмата всеки ден от 24 часа до 3 часа през нощта. Тогаз се справяше с всички онези, които му пречеха съзнателно или несъзнателно. Била съм там. Видяла съм го. Убедила съм се. Затова си имал трудности. Затова е. Вероятно не е бил отначало съгласен с теб. Чудно ми е, че си я издал тази книжка. Но с това не трябваше да почваш. Трябваше да почнеш с нещо друго!"

Слушах, слушах и недоумявах. Не се съмнявах в думите на Весела Несторова. Беше точно, защото всичко изпитах на гърба си. После целият този материал за Айтоското братство преминаваше през мене - минаваха стотици лица. Картината ми беше ясна и много добре позната от векове. Тогава си спомних защо се бях разболял. После си спомних защо и сега се разболях. Причината бе една. Идваше от едно и също място. Оттам, където започваше противодействието.

Но ако аз не го направех „Изгревът", том X, кой щеше да го направи? Никой. Помислете върху това, защото аз съм на правата страна и на правия път. Аз си имам пъти ръководител, с когото отпечатахме 10 тома на „Изгревът". Имам си и Учител. И знам кой е той. Той е Всемировият Учител на Вселената - Беинса Дуно, със светско име между българите като Петър Дънов.

9. Историята на Братската градина е описана. През нея са минали десетки поколения последователи на Учителя Дънов. Стотици са последователите на Братството в Айтоския край. И техните имена са вписани и публикувани. Животът на тези последователи са дадени в техните спомени, събрани от Георги Събев и от мен. Те също са публикувани. Тези лица днес ни се усмихват на старите снимки от една преминала епоха. Част от тях публикуваме. Да се знае, че ги е имало и че са били. И че нищо не е измислено, нито е преиначено. А животът на човека е път на възкачване и път на слизане. И това е описано А има и път на възход и път на падение. И това е описано. Трябва да го има описано, защото го има в живота и там се среща.

Защото утре следващите поколения да не се подведат. И да не бъдат отклонявани. И никсй не може вече да се оправдава, че не е знаел. Има го отпечатано. На тогова тогава ще се каже: „Има го написано, има го отпечатано. Да си го чел. Да си го прочел."

Сега разбрахте ли цената на тоя труд от 40 години? Разбрахте ли каква голяма услуга ви е направил Георги Събев, като е събрал всичко? Разбрахте ли защо водихме тази борба, в която трябваше да победим? Ако го има „Изгревът", том X, това значи че съм победил.

Това е обща победа за всички. Ети ви „Изгревът", том X - плодът на победата

И след година, и след векове си спомнете не за нас, а за това, че сме били едни от воините на Бялото Братство, които сме спечелили битката, борбата за запазване и съхранение историята на Айтоското Братство.

11. ЧОВЕКЪТ КОЙТО С ЮМРУК РАЗБИВАШЕ ЧЕРЕПИ И КОСТИ

Тази история трябва да се разкаже и опише. Тук мнозина платиха с онова, което бяха изработили вътре в себе си като качество на вярност, преданост към Великия идеал от Словото на Учителя Дънов. Платиха и се провалиха по всички посоки. Бяха изпитани. И в изпита си паднаха. Но ги затриха онези Сили, които влезнаха в тях и бяха Силите на Духа на Заблуждението. Но и те имаха вина, че допуснаха в себе си тези Сили да ги задействуват в съвсем различна посока от тази, която в момента следваха.

1. От дълги години беше в мен задвижен онзи план, чрез който да се опише историята на Айтоското Братство. Отначало работех с Верка Куртева, която живееше в София. Записах каквото можех. Ако тя бе се съгласила 10 години греди това да разказва, щеше от нея да излезне един том от „Изгревът". Тя беше преживяла на Изгрева от 1930 до 1972 година, когато го разрушиха, Познаваше всички и знаеше много. Но когато се съгласи да записвам, тя беше вече много неща забравила. Но това, което записах, беше верно. Беше проверено от мен чрез другите.

2. През 1986 година започнах да работя с Марийка Марашлиева по програмата на Изгрева. Тя познаваше както Верка, така и Надка Куртева. Аз се срещах няколко пъти с Надка Куртева и обяснявах и изисквах да запише онова, което знаеше. Отначало се двоумеше, но после се съгласи. И в разстояние на три поредни години, когато идваше от Айтос в София при дъщеря си Румяна, то Марашлиева я извикваше при нея на гости, аз отивах там и записвах нейния разказ чрез магнетофона. По-късно записът и на двете сестри - близначки бе прехвърлен от Марашлиева от магнетофонния запис на машинописен текст,

3. При всяка една среща поставях пред нея въпроса да ми предадат писмата на Учителя до Георги Куртев. Тя обясни, че ги е предала на брат Злати от село Страцин, за да ги съхранява. Тя обеща на онзи етап да ми ги предаде. Обеща, но не си изпълни обещанието. Обеща да ми предаде снимки от живота на баща си, но също нищо не ми предаде. А защо? Ще разберете.

4. Един ден отивам при Марийка Марашлиева и тя ми разказа, че предния ден при нея е дошла Надка Куртева и разказала следното: В един хубав ден тя е била извикана чрез Кралю Кралев в Бургас от името на Борис Николов, който е гостувал на Кралю в Бургас. За да не бъде сама, тя взима със себе си и сестра Койна, за да я придружава и с голямо разположение пристигат в дома на Кралю от град Бургас, понеже знаят, че отиват при духовен брат. И то заслужил и възвисен брат. Непосредствено при срещата си с Борис той започнал да крещи и да вика срещу Вергилий Кръстев и заплашвал Надка да не предава никакви писма на Вергилий. Той толкова бил озверен, че с големия си юмрук тропал по масата и крещял: „Аз с този юмрук разбивам черепи и кости." Надка и Койна стояли като втрещени. На Надка й прилошало, станало й толкова лошо, че веднага си тръгнали за Айтос. „За малко не ме убиха тези думи" - разказвала Надка. Цяла седмица лежала на легло в Айтос, не могла да стане и да се окопити от случилото се. Когато крещял и викал срещу Вергилий, там е била и малката Мария Кисова, неговата нова спътница в живота, 40 години по-млада от него. Тя направила забележка на Борис: „Така не се говори." Но той продължавал да тропа с юмрук и крещи. На срещата присъствували Кралю Кралев с жена си, Милка Кралева, дъщеря на Кралю Кралев и съпруга на Вергилий Кръстев. Ето това ми разказа през лятото на 1988 година Марийка Марашлиева.

5. Аз бях толкова възмутен от всичко чуто. Знаех че това е вярно. Пред Марийка Марашлиева заявих: „Аз ще се разведа с Милка Кралева. Аз се развеждам. Те не ме заслужават. Тези хора са обсебени от майстор Борис и му се подчиняват безпрекословно."

След няколко дни се срещам с Надка Куртева. Тя ми повтори същото в присъствието на Марийка. Запита ме и ми се скара: „Ти защо си им разказал за писмата?" - „Ами тя ми е съпруга и съм споделял своите планове и тайни с нея." -„Те те предадоха и то за нищо." - „Аз ще се разведа. И то незабавно."

6. Написах им писмо на Кралеви и им казах, че знам за посещението на Борис у тях, за привикването на Надка Куртева и за юмрука, който трошал черепи и кости. Изпратих им копието, което бях предал на адвоката, копие с молба за развод.

На 8.08.1988 година подадох молба за развод. Беше заведено дело за развод на 16.01.1989 година. Второто дело се гледа на 22 май 1989 година и получих развод. Разноските по бракоразводното си дело ги поех лично аз, равняващи се на две лекарски заплати. Издръжки плащах доброволно, равняващи се на две лекарски заплати годишно, т.е. на шест месеца по една лекарска заплата за издръжка на дете на име Богдана, родено на 6. 06.1981 година в град Бургас. Юмрукът на майстор Борис, който трошеше черепи и кости, разруши този брак. И то умишлено!

7. Аз следвах своята програма. Бях работил над 35 години сам, неотклонно към една цел: да се опише историята на Школата на Учителя Дънов. Бяха излезнали 9 тома от Изгрева. Бях задвижил да се набира 10 том, който бе историята на Айтоското Братство. Материалите бяха събрани ст мен преди десетки години. Сега през месец април 1999 година аз ги подредих и ги предавах последователно да се набират на компютър. Бях осигурил за този том коректор - внучката на Георги Събев, която бе и правнучка на Георги Куртев.

Трябваше да оформя онова, което бях решил да включа в този том - да публикувам цялата история по събирането на тези материали, както и борбата, която водих и то сам срещу Силите на разрушението, които имаха за цел да затрият всичко и да се заличи зсяка следа от Айтоското Братство. Бяха останали малцина, които нещо знаеха и помнеха от онази отминала вече епоха.

8. На 5 май 1999 година отивам в дома на Марийка Марашлиева след обяд. Обясних й, че трябва да се опише от нея в декларация протокол цялата история с онзи случай, поради който аз се разведох. Тя се съгласи. Седнахме на масата и тя започна да пише на пишуща машина, като се уточнявахме предварително за последователността на разказа, които трябваше тя лично да напише. И да се подпише. Но когато стигнахме до онзи етап, където той в Бургас, майстор Борис, е вдигал и стоварвал юмрук по масата с викове, че трошал черепи и кости, то тя спря, Написа го, но се спря. Не искаше да го напише. „Това не го е казал." - „Как да не го е казал? Ти нали сама ми го разказа. Та нали аз като го чух от теб, пред теб реших, че ще се разведа. Разведох се. Изминаха оттогава 10 години." Марийка мълчи. Някой в нея е вече влезнал и не й позволява да го напише. „Нали Надка Куртева на този стол, който ти седиш, идва и го разказва и на мен в твое присъствие, за да се убедя лично. Чух го от нейната уста." Марийка мълчеше. Не искаше да пише. Не искаше да излага Борис Николов. „Значи за това, което ти ми каза и което Надка Куртева ми разказа пред тебе, за същото това нещо аз се разведох. Аз се разведох, за да се противопоставя на лъжата и измамата. Ти си свидетел, И сега ти искаш да запазиш един идол. Този идол отдавна е паднал, защото той е виновен за всичко. Той провали цяло Братство и стотици хора. А аз съм платил най-много." Но аз не отстъпих. „Продължавай да пишеш." Марийка седи. В нея нещо й забранява да пише. „Няма да пиша. Такова нещо не е имало." Аз стоях като втрещен. Не казва, че не си спомня или че е забравила, което може да я извини. Но отрича, че е имало такова нещо. В мен нещо се надигна от дъното на цялото ми естество, надигна се и изригна като вулкан. „Аз от този миг се разделям от теб. Напускам те. И повече никога няма да ме видиш и срещнеш, докато съм жив на земята." Тя стоеше, гледаше ме с презрение. Разбрах, че бе обсебена от майстор Борис. Обадих се по телефона на Вихър Пенков да дойде да прибере електрическата пишуща машина, с която тя работеше. Тя ми струваше четири лекарски заплати, а майка ми ме хранеше с нейната пенсия. Прибрах си касетките, които и бях дал да ги изважда на машинописен тескт, На следващия ден. 6 май 1999 година Вихър ми докара електрическата машина и онези книги от „Изгревът", том 9, които бях оставил при нея. А Вихър сподели: „Марийка не е същата вече." Разказах му всичко. Той едва ли можеше да ме разбере през какъв ад бях минал.

На следващия ден Марийка Марашлиева обяснява на Вихър Пенков: „Такова нещо не е имало." На още по-следващия ден казва: „ Имаше такова нещо, но аз не мога да го напиша." Казах му: „Вихър, ти чу това и го запомни добре!"

И така юмрукът, дето трошеше черепи и кости, строши още един череп. Но не моят. Провали още един човек, и то този, който досега работеше по моята програма. Но и тя се определи. Тя се върна при своите си, при ония, с които бе завързана. И то окончателно. Така я провалиха.

9. Беше през 1972 година и бях на Салоните с Борис Николов и Мария Тодорова на лагер. Беше дошла Марийка на гости, която долу беше при лагера на Петър Филипов. Аз й гледах на кафе. Мария присъствуваше и слушаше. Бях точен. Казах на Мария: „С този човек в бъдеще ще работя." - „Да, ама Петър Филипов няма да я пусне." - „Ще я пусне." И наистина я пусна, след неговата кончина. Работихме с нея 13 години.

10. Беше 1986 година. Бях се върнал от Либия, където работех три години и с парите, които донесох, отпечатах 9 тома на Изгревът. Посетих към 10 пъти дома на Борис Николов. От тези десет срещи само три пъти ме посрещаше истинският Борис в тялото си. Другите седем бе майстор Борис, мозайкаджията. Тези две лица ги познавах много добре. Последният път с истинския Борис когато се видяхме ми каза: „Аз съм дотук. Ти продължаваш. Ние ще бъдем с теб, които сме горе. В никакъв случай да не им отстъпваш." Прегърнахме се и се разделихме. Следващите срещи ме посрещаше майстор Борис. Борис Николов беше си напуснал тялото. И този майстор Борис вдигаше юмрук и трошеше черепи и кости на своите съвременници.

11. А сега ще разкажа как майстор Борис насъска псетата срещу мене. Аз съм в дома на Марийка Марашлиева и работя. Аз диктувам, а тя пише на пишуща машина. Пристига Илия Узунов и от вратата съобщава: „Борис нареди на Вергилий нищо да не се дава." А аз слушам от другата стая. Извиках го. Той се изненада. Питам го: „Ти да си свършил някаква работа с Борис в твоя съзнателен живот? Помисли и ми кажи. А аз ти казвам, че не си свършил. Но той те подкупи на времето, като ти позволи да влезнеш в братските стаи в къщата на Стоянка Илиева. Влезна и не излезна. А можеше да си сковеш една барака. А се продаде на Борис и за една печка, която направи за салона и той ти плати три пъти по-скъпо. Затова сега вървиш и изпълняваш нарежданията на майстор Борис." - „Откъде знаеш-това?" - „Знам го. И още повече знам." Илия стоя няколко минути. Непрекъснато го питах да ми каже каква работа в разстояние на 40 години е свършил с Борис. Не можа да каже. А лично съм го чувал как псуваше Борис на майка, когато на един Петровден се четеше посланието на Борис Николов като ръководител пред гроба на Учителя. Псуваше го. А сега му изпълняваше нарежданията. Никакво противоречие тук няма. Те си бяха такива.

12. Изминаха няколко дни. Последователно пристигна и Драган Петков. Идва и говори същото. След няколко дни пристига Георги Йорданов - и той същото разнася. Така майстор Борис насъска псетата срещу мен. И то побеснелите псета. Разлаяха се и другите кучета в селото. И сега още лаят. Ще лаят, защото техния Господар ги е насъскал срещу мен.

Но спомените на Илия Узунов. Драган Петков, Георги Йорданов съм записал аз и са вече публикувани в „Изгревът", том IV и том VII.

Публикувани са и спомените на Марийка Марашлиева в „Изгревът", том VI,

Но това стана благодарение на Вергилий. Това не стана от псетата, защото те бяха псета, за да лаят. И това не стана от майстор Борис, с чийто юмрук трошеше черепи и кости. И претроши много черепи и кости. Неговата работа, на майстор Борис, аз не я свърших, но работата на Борис Николов я свърших и съм я публикувал в том II и III на „Изгревът". А имам материал от него, който аз съм записал за още два тома. Да, но това го направих аз, а не другите, И не псетата. Това е разликата.

Защо трябваше да опиша всичко това? - Да се знае. Да се знае с каква цена съм заплатил подготвянето и издаването на „Изгрева", том X. Да се знае, че аз съм десетият член на веригата, който трябва да си свърши работата и да заключи кръга, като свърши и довърши работата на останалите. Аз трябва да я завърша. След мене няма друг, който може да я свърши. Аз съм последният. Последният, който трябва да разкаже всичко.

Щом най-голямото Добро е посетило българите в лицето на Всемировия Учител Беинса Дуно - Петър Дънов, то и най-голямото Зло е посетило също българите. Тези неща вървят заедно, ръка за ръка за человеците земни.

Онези, които вървят със Словото на Учителя Дънов, от человеци земни ще се превърнат след време в человеци небесни, в животворящия Адам, който е животворящият Дух, носен от Словото на Учителя Дънов.

Онези, които вървят, завладяни от Духа на Заблуждението, стават слуги на своя господар и ще си продължават по своя път на человеците земни от хиляди години.

Ето защо има двама човека на земята. Единият е земният човек, влачещ се като червей по земята. Другият е небесният човек, крачещ свободно по земята в Дух и Истина.

Завърших сливенската гимназия и вместо да изпитам удоволствие от свободния живот, изпаднах в тежка депресия. Затворих се в къщи и не желаех с никого да се срещам. Причини за това ми състояние нямаше, баща ми беше богат човек, бях напълно задоволена.

В съседната до нас къща дойдоха да живеят три сестри - учителки: Донка, Мара и Ташка. В определени дни у тях са събираха хора и се чуваха песни. Помислих, че са евангелисти. Веднъж излязох пред къщи, те бяха на улицата, поканиха ме, показаха ми портрета на Учителя, дадоха ми беседи. Това беше първата ми връзка с това общество.

Като ученичка в Сливен живеех у чичо си - братът на баща ми. Негов кум беше доктор Миркович, който беше кръстил не само неговите деца, но и мен. В тяхния дом се намираха броеве от неговото списание „Виделина", които с интерес преглеждах, една годишнина пазя и досега.

В ямболската група имаше много млади хора, за съжаление някои от тях си заминаха рано. Един от младежите - Иванчо, при съобщението, че Учителят ще посети нашето братство, съчини песента „Поздрав на Учителя". Излязохме вън от града и Го посрещнахме с тази песен. Беше вълнуващо преживяване.

Записах се студентка по славянска филология в София и веднага се озовах на ул. „Опълченска" 66. С какво вълнение и наслада съм слушала Словото на Учителя. Стаичката малка, прозорецът отворен, той изправен пред него, ние събрани на дворчето, а и то вече тясно, стоим в снега, в дъжда, слушаме, пренесени в един друг свят, на който той само леко открехва завесата и никой даже от хрема не се разболява.

Започнаха лекциите в Школата, екскурзии на Витоша, събирания по домовете в града, незабравимите разговори на пейките пред салона, братските обеди и вечери - един незабравим живот! Започнаха да се случват и някои интересни работи - вечер, когато изгасях лампата, виждах цялата стая пълна с очи, които ме гледат. Смущавах си и помолих Учителя да ме освободи от тях. Започнах да се излъчвам. Знаете ли какво значи да виждаш тялото си простряно на леглото? И това не издържах.

Когато моят бъдещ съпруг, един от първите ученици на Учителя - Тодор Попов, ме заведе при Учителя да получим нещо като благословия за добър старт в живота, той ме посочи с глава и каза: „Това не е тази, която виждаш." Какво искаше да каже, остана загадка за мен. Вероятно за вътрешния човек.

Често боледувах и колкото пъти съм се молила за помощ, Учителят винаги ми е помагал.

В братската група в Ямбол имаше доста добри и предани сестри и ентусиазирани братя. Освен на обикновените събрания, събирахме се и у дома, като канехме и външни хора. Обикновено избирахме една тема, един я разработваше, а всеки, каквото знаеше, допълваше. На нашите сбирки идваха и анархисти, и комунисти и понякога възникваха оживени спорове.

Четвъртъчните женски събрания се провеждаха в дома на Стела Марангозова. Тази достолепна сестра изплащаше тежка карма. Имаше три момчета, които едно след друго си заминаха, а тя беше почти винаги на легло с три тумора в коремната област. Учителят беше предложил да разсрочи кармата й, но тя отказа.

Пропуснах да отбележа, че по време на моето следване брат Боян Боев беше учител в гимназията в Панагюрище. За да живея по-дълго време в Изгревска атмосфера, пожелах годината на стажа да прекарам там. Там се запознах със семейство Чуклеви, където се хранехме на обяд с брат Боев на пансионатни начала. Наш ученик беше и Тодор Симеонов, който по-късно учителства една година в Ямбол.

Беше време на идеен кипеж и директорът на гимназията ме назначи ръководител на кръжоците. Анархисти, комунисти, окултисти, теософи отсъстваха с дни от училище, за да се приготвят за разисквания и спорове.

Разбира се, неоценим помощник ми беше брат Боев. Почти цялата си заплата той раздаваше на бедни ученици, а понеже синът на местния свещеник стана негов последовател, уволниха го без право на учителстване от всички училища в страната.

През годините на тоталитарната власт за събиране и дума не можеше да става. В Ямбол властниците бяха особено ревностни в изпълнение на тези си задължения. Бог да ги благослови и да им отвори очите. Имаше няколко къщи, които поддържаха, доколкото е възможно светлината, която Учителят ни даде. Такова място беше домът на Янка и Панайот Грънчарови и брат им Петър. Имаха билков магазин и там отивахме за кратка визита и информация. У тях идваха от София Мария Тодорова и Борис Николов, Галилей, у нас -Томалевски, Колю Нанков, Кирил Икономов и др. В каргона - т.н. стар Ямбол се подвизаваха Николина и съпругът й Попов.

Не ми е възможно да изредя всичките мили и сърдечни наши братя и сестри, с които поддържахме искрени връзки.

Забележка: Сведенията са дадени от дъщеря й, Йорданка Попова.

Късметът в моя живот бяха родителите ми, а щастието - срещата ми с Учителя Петър Дънов или БеинсаДуно на физическия свят, макар и кратко. По този повод дядо ми казваше: „Ако майка ти и баща ти не си играеха на следване, ами се бяха оженили навреме, и ти щеше да се родиш по-рано."

От ранно детство ми правеше впечатление, че у нас, освен близките ни роднини идваха и хора, към които отношението на родителите ми беше особено задушевно. Когато ги попитах кои са, те ми отговаряха: „Това е чичо еди-кой си и леля еди-коя си." И така до края на живота си те останаха мои лели и чичовци.

Понякога се затваряха в стаята, някой четеше нещо, следваха разисквания, песни, а понякога и ожесточени спорове.

От време на време идваше и един висок, слаб човек с черно манто, бяла коса и брада и беше много интересен. Това беше чичо Петко Епитропов.

В спалнята ни под картината на Христос в Гетсиманската градина имаше друга, малка, на стар човек със затворени очи. Казано ми бе, че голямата е на дядо

Боже, а малката на дядо Сънчо. Това беше портрет на Учителя, репродукция на известна картина от Борис Георгиев. Всяка вечер майка ми ме изправяше пред тях, за да си кажа молитвичката, с уговорката, че ако съм била послушна, дядо Сънчо ще дойде, ще ме вземе за ръчичка и ще ме заведе в една градина, където има много деца. Бях само дете в къщи и ми беше скучно.

Една вечер, изправяйки се за молитва, видях, че от портрета на дядо Сънчо ме гледа едно хубаво, засмяно синьо око. Майка ми, изненадана, седна на стола, а аз захлюпих лице в полата й. Вдигнах глава, окото продължаваше да гледа и се усмихва. След малко майка ми въздъхна със съжаление и каза: „Хайде, вдигни си главата, окото се затвори." Колко пъти след това, та и до днес се взирам в него. Нищо не помръдва.

Около 1938 година отидохме на събор в София, бяхме на квартира у брат Бертоли. Всичко ми беше много интересно, нямах още 10 години. Майка ми помоли Учителя за среща и той ни прие. След като сподели с него семейни проблеми, попита го каква ще стана. Учителят ме погледна и каза: „Ако тръгне по твоя път, ще стане учителка, ако тръгне по пътя на баща си, ще стане зъболекарка." Бях дете с подчертани музикални заложби, избрах по-трудния път и станах зъболекарка.

След беседа децата се събирахме и играехме на поляната. Там имаше една леха с цветя под формата на котва. На това място са били палатката на Учителя и първите му ученици.

През съборните дни на Изгрева се събираха много хора и майка ми ме подсещаше, че е добре и ние, децата, да помогнем с нещо, най-добре в кухнята.

Един предиобед, разочарована, че ми няма приятелките /така е било наредено/, влязох в кухнята и си предложих услугите. „Нареждай чиниите в трапезарията" - предложиха сестрите.

Един ден, след беседа, нареждайки чиниите в трапезарията, виждам, Учителят идва насам. „Тук няма никой" - си казвам. Себе си не смятах, чувствах се нищожна като комар. А зная, че той е някъде отпред, до салона, всред голяма група от братя и сестри, чиито гърбове виждам. Влезе в трапезарията, застана в средата и изпитателно ме фиксира с поглед. Аз се смутих, но все пак, поглеждайки го, продължавах да нося чинии от кухнята и да ги нареждам. Изведнъж се сепнах - от фигурата на Учителя се показа една по-висока фигура с бяло лице и строги светлосини очи. Не знаех какво да правя. След малко фигурата потъна просто в образа на Учителя, той постоя още малко, обърна се рязко и излезе. Колко много съжалявам, че не събрах смелост да отида и да му целуна ръка.

Присъствахме още два пъти на съборите, докато Учителят беше физически между нас. Оттогава остана една снимка на ямболското братство и някои, които са имали връзка с него, заедно с Учителя -1942 година.

В къщи идваха много братя и сестри от София и провинцията. Водеха се интересни разговори и много съжалявам, че касетофоните не бяха още навлезли в нашия бит - Георги Томалевски - след него би трябвало да върви човек с молив и бележник. Колю Нанков - с учудваща информация по много въпроси, Кирил Икономов, със своите разговори за музиката.

Веднъж идва и брат Лулчев, прави хороскопи, говори много, но ми направи впечатление, че добре му допада императивното наклонение. Интересни сведения за последните му дни в затвора ни даде наша близка, чийто зет /съпруг на сестра й/ е бил заедно с друг военен в една килия с него. Както се разговаряли, Лулчев се смъкнал на колене и изговарял само: „Да, Учителю, не, Учителю, сега." На смаяните си съкилийници казал, че Учителят Дънов му се явил, казал му, че ще получи смъртна присъда, но той може да я отложи. Лулчев отказал. „Каквото трябва да се плаща, този живот да бъде . "

Баща ми, Тодор Попов, разказваше един интересен случай с Кемал Ататюрк - човекът, който установи републиканската власт в съседна Турция. Още през времето на последния турски султан, Абдул Хамид, в страната се заражда движението на младотурците, които искат да наложат известни реформи, но биват преследвани. Техен водач е бил Кемал Ататюрк, който преди това е бил служител в турското посолство в България и говорел много добре български, а бил и много интелигентен човек. Подгонен от властите, бяга към българската граница и се скрива в една застава. Началникът на заставата го приютява и го крие около месец. Бил е наш съидейник или симпатизант, но имал при себе си беседи, които Ататюрк чел и естествено бил впечатлен. Когато обстановката се успокоила, той се прибрал в Турция, благодарил на спасителя си и казал: „Аз ще взема властта и ще те поканя на гости." Военният след време наистина получава покана и отива да се съветва с Учителя. Учителят му каза: „Ще отидеш и ще му кажеш много здраве от ханъмата." Когато отишъл в Турция и предал поръката на Учителя, Ататюрк изненадан споделил, че когато започнали борбата, сънувал че една ханъмка му се явява и му казва, че ще спечели борбата, и че за този сън знае само майка му. Колко истина има в този разказ, не зная.

В ямболското братство имаше и двама цигулари - вечно усмихнатият Ламбо Димитров, военен музикант и Матю Юлзари, син на богато търговско еврейско семейство. Изглежда неговите домашни спокойно понасяха отклонението му от вярата в Йехова. Имахме и двама китаристи - Петър и Панайот Грънчарови. Всички заедно свиреха на събранията, на празници и на Паневритмията, когато играехме на Боровец.

Бях вече на работа в Ямбол. Моя братовчедка, страдаща дълго време от порок на сърцето, получи тежка криза. Извикаха ме да бъда при нея през нощта, за да й поставям инжекции. Почти никой не мигна, молихме се Бог да й помогне. На разсъмване съм се унесла за минути. Вратата се отваря и със своята свободна походка влиза Учителят, откача от закачалката бялата ми престилка и казва: „Иди да спиш, аз ще я лекувам." Братовчедка ми живя още дълго след този случай.

Разболях се от плеврит. Уж оздравях, а поддържах постоянно една лека температура, което показва, че процесът в дробовете не е ликвидиран. Майка ми, много обезпокоена, сънува, че тя и една сестра ме подкрепят, от мене капе кръв, явява се Учителят и пак казва: „Оставете я, аз ще я лекувам." На следващия ден нямаше и помен от температура.

Наши съседи, силни на деня, искаха да строят жилищен блок, като незаконно заграбваха от съседните дворове. На нас оставаше само една пътека да минаваме. Баща ми се много разтревожи и получи силно гла воболие. В тези дни братята Марин и Петър Камбурови с Данка и Христо Колеви от Преслав минават през Ямбол на път за Елхово. Слизат на Ямболската гара и си казали: „Хайде да отидем да видим Тодор." Връщам се от работа и баща ми казва: „Много пропусна. Марин, Петър и Данка, и Христо бяха тук, свириха, пяхме, много хубаво беше." А майка ми добави: „Накрая Петър изсвири рапсодията." На следващия ден баща ми получи инсулт и почина. Трогателен беше жестът на Георги Томалевски, който дойде с думите: „Не можех да не дойда и изпратя Тодор." Словото при погребението беше много прочувствено. По-късно, от книгата за Георги Куртев прочетох, че истинските си ученици Учителят изпращал с рапсодията. Дано баща ми да е бил от тях.

Строежът се осуети, а дъщерята на този, който предизвика смъртта на баща ми, загина трагично.

След години, по силата на градоустройствения план, върху нашия и съседните парцели трябваше да бъде изграден жилищен блок. Имах големи неприятности с оценката и плана. Плаках и се молих Учителят да ми помогне. Една нощ, на разсъмване, сънувам Учителят, явява се на тавана до кръста, подава ми един пъпеш, на който е издълбано името му, Беинса Дуно и казва: „Утре ще ти дойда на гости." Събудих се, разтреперана от вълнение.

Много често хората, които строят, се канят едни други да оглеждат строежите си. Моя близка няколко пъти ме беше канила, но майка ми беше болна на легло и аз не намирах свободно време. Сутринта тя идва като фурия в къщи и просто ме завлече на техния строеж. Издигаха междинните стени, изпълнението некачествено, но апартаментите много слънчеви. Подадох заявление за смяна и макар че беше незаконно прехвърлянето от частен в държавен строеж, за Бога няма нищо невъзможно.

По-късно, под предлог, че правя религиозни събрания, искаха да ме изселят, но Бог изсели този, който ми готвеше този сюрприз.

След заминаването на баща ми, от едно чекмедже, в което баща ми държеше ценни за него неща, майка ми извади и ми показа Антиминса, даден на баща ми от Учителя, но кога и при какви обстоятелства - не зная. Много пъти той ми е казвал, че има да сподели интересни преживявания, но нито ги записа, почина внезапно и не можа да ги сподели с никого.

4. ПАНИ СЛАВОВ-ЯМБОЛ/1895-1988/ КАК СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ СЪВЕТИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Брат Пани или дядо Пано, както го знаехме всички, беше от близкото до Ямбол село Калчево. Останал е от малък сирак, бедно момче, отчаяно от живота, една вечер, не издържайки повече на мизерията, отива край река Тунджа, плаче, моли се и пожелава да сложи край на живота си. В тъмнината му се явява някаква светла фигура, успокоява го и обещава да му помогне. Запознава се с последователи наУчителя и влиза в ямболското братство, става подковач на добитъка и работата горе-долу потръгва. Нещо го тегли към София, иска да се срещне с Учителя. Когато го вижда, в него познава странния светъл човек, който му е спасил живота, но пак го пита: „Ти ли беше този, който ми се яви край реката?" - „Аз бях" - отговорил Учителят. Казал му няколко формули, които да изговаря тихо, прокарвайки ръката си от главата до края на опашката на животното, което трябва да подкове, за да го предразположи и укроти. Прочул се брат Пано и при него започнали да водят животни, с които никой от другите подковачи не можел да се справи.

Позамогнал се, купил си нивица, купил си и къщичка, но задлъжнял и пак отишъл за съвет при Учителя. Учителят му казал през пролетта да отива на нивата си сутрин преди изгрев слънце, да се спира на четирите ъгъла и да казва определени формули и молитви, Селяните с изненада забелязали, че Пановата нива дала най-висок, едър и пълен клас. Дядо Пано продал житото, изплатил дълга си. Минка -другарката му, изтъкала едно хубаво, меко одеало, изпекла с любов и благодарност един хляб и отишли да благодарят на Учителя.

След известно време продаде къщичката си на село, братството в Ямбол събра някаква сума и си купи в града нова, горният етаж на която беше дълго време братски салон. Имаше много столове, но за да се пести място маси не купиха, а на празниците слагаха на облегалките на столовете по две дълги дъски, покриваха ги с покривки, всеки донасяше по нещо, музикантите засвирваха, ние запявахме и празникът минаваше чудесно.

След 9 септември три семейства от Ямбол се преселиха в Прослав и създадоха братското стопанство - дядо Пано, Георги Радев и Данка и Христо Колеви, които няколко години живяха в Ямбол. Не зная по какви причини Радеви и дядо Пано се върнаха.

Дядо Пано беше известен не само в Ямбол с това, че прекарваше дълго време в пост. Даже два пъти е постил по 40 дена. Четеше постоянно и обичаше да разисква прочетеното. Няколко години живя у дома. Тук му се случи нещо, колкото и неприятно, толкова и забележително. При него идваше от време на време Влайчо от Конево, посещаваха ги и други хора, а нали всички ние бяхме под наблюдение, идва един ден един от големите началници на МВР, откача от стената портрета на Учителя и го стъпква, обира беседите, напълва един чувал, слага го на гърба на този стар човек и го повежда към милицията. Развежда го из килиите в мазето и му казва, че ако го затвори тук, никой няма да го чуе и види. След шест месеца въпросният подполковник едва успява да се добере до жилището си, пада и умира още млад.

Една вечер дядо Пано сънува, че подполковникът идва и му иска прошка, а той му казал: „Аз ще ти простя, но ти се моли Този, на Когото стъпка портрета, Той да ти прости."

Почина над деветдесет години, не боледува и беше известно време на легло.

Забележка: Сведенията дадени от Йорданка Попова -Ямбол.

Янка, по мъж Грънчарова, а по баща Симеонова Шопова, е от село Мокрен, Котленско. Разказва ми, че още като момиче имала известни интересни преживявания и виждания. Още като ученичка някакво общество - вероятно евангелисти, са я канели на техни събрания, но не са могли да задоволят нейния духовен глад. Ръководителят на тази група е бил неин преподавател - учител. Тя продължавала да се моли и да търси отговор на много въпроси, които я вълнували. Една вечер на стената се очертава светлата фигура на възрастен човек с бяла брада, който й казал, че на еди-коя си дата да се качи на влака за София, да седне в определено купе и да не става, докато пристигне. В София на гарата ще я посрещне възрастен човек, също с брада, ще я поздрави с вдигане на ръка. Тя трябва да му отговори по същия начин и този човек ще я доведе при него. Тя споделя това освен с родителите си и с учителя - ръководител на религиозната група. Той също решава да тръгне. Бащата на Янка я изпраща до Стралджа, настанява я във влака. На софийската гара я посреща с вдигната за поздрав ръка Боян Боев и я завежда при Учителя - този, когото тя е видяла на стената. Янка разви ясновидски способности, омъжи се в Ямбол, при нея идваха и идват за съвет много хора отвсякъде. Вече е възрастна и болна, но пак помага според силите си.

Бях на 18 години. През това време имах едно сериозно заболяване. Изпадах в безсъзнание и ставах насън и говорех с Бога. Лекарите бяха безсилни да ми окажат някаква помощ. Както съм лежала на леглото, така постепенно съм се издигала от него. Родителите ми много са се разтревожили. В селото имаше един брат, който беше много религиозен и те са се обърнали към него с молба да ме посети. Той беше Кръстниковист. Когато е дошъл, аз съм била излъчена цяла нощ. На сутринта съм се събудила. Тогава той започна да ми говори за Кръстников, че той е Миров Учител и ако му чета книгите, ще ми се премахнат тези физически страдания и аз ще оздравея.

Въпреки заболяването, аз продължавах да работя. Посрещах много хора и им помагах, каквото ме учеше Духът. Но душата ми беше неспокойна, много пъти вече се питах кой е този Миров Учител, за който ми говори Духът, че е в България и дали е същият, за който ми говори брат Георги.

Един ден, към 3 часа, цялата къща се разтърси до основи, таванът се отвори и се появи един ослепително светъл човек, качен на кон с трънен венец на главата. Заговорихме и ми каза, че не е този учител, за когото ми говори брат Георги. Когато му отправих въпрос: „Кои сте вие?" - той ми отговори: „Аз съм Исус Христос " И се изгуби. Родителите ми дойдоха разтревожени да питат какво е станало.

И така, душевните борби и физическите страдания започнаха отново. Братът настояваше да ме заведе при Кръстников, но аз категорично отказах.

Един ден цялата стая се обля от бяла светлина и се появи един човек със сив костюм, сиво бомбе и брошка на яката и ми каза: „Е, сестра, възприемаш ли този Учител, за който ти говори братът?" - „Не - казах аз - искам да видя истинския Учител." - „На 28 август ще дойдеш в София и ще видиш истинският Учител" - каза той и се изгуби.

Тогава аз казах на брат Георги, че на 28 август ще замина за София. Отначало той ме оборваше, но аз не исках и да чуя за неговия Кръстников и му отказах категорично. Тогава той ми заяви.Без мене няма да отиваш никъде. Ти си едно просто момиче, къде ще отиваш сама?" -„Мене Духът ще ме заведе" - му казах аз. Великият Учител ми каза да спра на гара Подуене. На 27 август потеглихме. Духът ми съобщи, че на гарата ще ме чака човек с бял костюм, който понакуцва.

Щом пристигнахме, братът каза: „А сега накъде?" Но една звезда се появи и започна да ни води всред хората. Тя се спря на ревера на един човек, който понакуцваше, както го описа Духът. Братът се спусна към мене и аз към него. „Ти си!" - казах аз. - „Ти си сестрата, за която съм изпратен." Това беше брат Боян Боев.

Когато отидохме на „Изгрева, на балкона ни посрещна същият образ, който ми се беше явил на село. Настаниха ни при брат Борис Николов, за да починем и пренощуваме.

На другия ден сутринта, скрита зад една ябълка, аз се молех на Бога. Не се чувствах достойна да се приближа до Учителя.

Играеха Паневритмия - един светъл кръг от хора, от които се излъчваше светлина, а в средата беше оркестърът и Учителят. Над тях видях още един кръг от светли феерични същества, които също играеха, а над тях един блестящ триъгълник, в който се виждаше едно око със синя ослепителна светлина.

Един от братята дойде и ми каза: „Сестра, ела при Учителя." Понеже съм го погледнала унесена и неразбираща, той повтори: „Учителят, Учителят ме прати да те извикам."

Тогава аз отидох, а той ми се усмихна и ми направи място да седна до него. Всички минаваха и му целуваха ръка, а аз стоях до него и безмълвно плачех. Учителят ме погледна топло и мислено ми каза: „Е, намери ли ме най-после?" Аз също мислено му отговорих: „Никога не ще забравя този свещен образ."

После отидохме в салона. Учителят започна беседа, а над него видях едно много светло същество, което му предаваше.

След обяд, на полянката, където се събрахме, брат Боян Боев ме извика и каза, че Учителят иска да си направи с мен и брат Боев снимка. Той каза, че Учителят тогава се снимал за първи път.

След снимката, въпросният брат, с когото отидохме в София, отишъл при Учителя и започнал да говори против мене: „Тази наша сестра работи с хората, но не е просветена и аз трябва да й помагам." Аз не можех нищо да кажа и само плачех. Но Учителят казал на брата: „Небето й дава светлина, брат. Едно малко изворче, младо и крехко е извряло у вас, не го подбентвайте, защото то ще извре на друго място." Тогава Учителят се обърна към мене и ми каза: „Успокой се, когато детето намери своя изгубен баща, то плаче от радост."

След това се завърнахме на село. Бяха ни дали много беседи. Образувахме група и почнахме работа с моите съселяни. Братът се заяде с мене, но Духът ме ръководеше. Започнах да чета беседите на хората, които идваха у нас. Баща ми направи инсталация /електрическа/ на двора, за да можем да се събираме и четем. Даваха се цели беседи от Духа, от Учителя, но братът искаше да ги използва и предава на Кръстников, а той от свое име да ги издава. Така бях принудена да напусна селото.

Учителят, разбирайки ролята на брата, казва на брат Боев да дойде на село. Брат Георги го поканва да нощува в тях, но брат Боев казва: „Не, брат, наредено ми е да нощувам в сестра Янка." На сутринта, когато му поливах да се измие - той пожела да му поливам с кратунка - каза, че разбира положението, в което се намирам и каза: „Сестра, не може да работиш тук, ела при Учителя. Той ще разреши въпроса."

Отидохме при Учителя в София. Тогава той нареди да отида в Ямбол и тук да започна работа.

Сестра Янка дойде в семейството на братята Петър и Панайот Грънчарови, по-късно се омъжи за брат Панайот и създадоха едно хубаво семейство. От София идваха много братя и сестри у тях.

С умиление си спомням годините, през които в Ямбол имаше голямо и дейно братство, всред което премина моето детство и юношество. Братята и сестрите не бяха, разбира се, ангели, не им липсваха дребните човешки недостатъци, но за нашето семейство бяха повече от роднини, защото във всеки от тях се чувстваше оня свещен порив да служат на Бога и делото на Учителя, което обединява душите. Не минаваше ден, без някоя сестра или брат да се отбие в дома ни, също и много от приятелите от София, особено докато баща ми беше жив. С техните синове и дъщери и досега ме свързват сърдечни чувства. Сегашните борби за първите места ме много огорчават и мисля, че от това само губим.

Първото посещение на Учителя в Ямбол е било около 1912 - 1913 година в дома на баба хаджийка, тъй като в 1914 година има вече формирана братска група. Пръв ръководител е бил Ради Дюлгеров. Сведения за това време дава неговият внук, Радко Радев. Събранията са ставали в неговия дом.

След него за ръководител бе избран Тодор Абаджиев, който предостави една стая в скромния си дом за събрания. Неговата съпруга, Димитрина, хубава и енергична жена, беше рядко отзивчив човек. Ако някой от братството се разболееше, призоваваше веднага нея - излъчваше сила и бодрост.

Отначало, за да се уверят приятелите, че има задгробен живот, Учителят е разрешавал спиритическите сеанси. Веднъж бил призован духът на Христо Ботев. Медиум била Димитрина Абаджиева, чрез която Ботев с мощен глас произнесъл кратка реч. Но тъй като всички се доста увлякли по сеансите, за да не пострада някой, Учителят ги посъветвал да ги прекратят.

Забележителна фигура в ямболското братство беше адвокатът Георги Драганов. Той заедно със съпругата си Цанка и други братски семейства често се събираха у дома. Той събира много материали и състави един забележителен труд - Древни и нови богомили.

В братството не липсваха и музиканти: двамата братя Петър и Панайот Грънчарови, единият китарист, другият цигулар. Когато Учителят посъветвал Янка да напусне родното си село Мокрен и дойде в Ямбол, Панайот се оженва за нея, поживяха дълго и през всичките години поддържаха духа в братството. Сестра Янка беше ясновидка и много от братята и сестрите от София често прескачаха за съвет при нея.

Към братството се беше приобщил и синът на най-големият търговец, евреин, Матей Юлзари, който до заминаването си в Израел поддържаше връзка с братята. Той също свиреше на цигулка по събранията и на Паневритмията.

Друг цигулар беше вечно усмихнатият Ламбо Димитров, военен музикант, с когото няколко години свирехме в оркестъра на оперетата, Неговия брат, Иван Атанасов, доскоро поддържаше, доколкото му бе възможно, музикалното настроение по време на събрания.

След заминаването на Тодор Абаджиев отвъд, ръководител стана един скромен и благ човек, Кани Великов, кожар по професия. Неговото избиране беше доста интересно. Станало е с жребие. Три пъти подред жребият е определил него. Накрая е приел жребият.

Забележка: Останалите не се наканиха да разкажат спомените си.

На фронта, пред първата световна война, баща ми, с чин подпоручик, е бил изпратен на разузнаване през едно минирано поле към френските позиции. Тези, които са били изпратени преда него, не са се върнали. Той е отправил гореща молба към Бога и Учителя и веднага един грамаден орел долетял, кацнал на едно голямо дърво и го следи с поглед пред всичкото време, докато отиде, заснеме данните и се върне. За доказателство намерил някаква кутия от цигари и се подписал на нея.

9. ПИСМА НА ЙОРДАНКА ПОПОВА ДО ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

Благодаря за отзивчивостта и труда, който сте положили да ни снабдите с тези ценна книга. Днес Ви изпращам дължимата сума.

Моите отзиви, струва ми се, не Ви са предадени съвсем точно. Не бих си позволила при наличието на такъв огромен дългогодишен труд да отправям критика. Мога само да Ви поздравя! Забележката, която направих, не беше по Ваш адрес, а по адрес на Мика Тодорова, която уважавам - мир на духа й, светлина вечна на душата й - че тя, в желанието си да обясни причината за заболяването на баща ми е поразширила обяснението. Пък може и баща мида едообяснявал, За съжаление, той почина внезапно, и въпреки че ми казваше, че ще ми разкаже много и интересни неща - не можа. А и нашата къща приличаше на клуб, идваха много гости. Радвам се, че имах възможността, когато събирането беше невъзможно, организирано искам да кажа, да се радвам на изключително интересна та компания на приятелите и съидейниците на баща ми, изтъкнати наши братя, които идваха през летата у дома като Томалевски, Н. Нанков, Кирил Икономов, когато това беше все още възможно, макар и трудно за него, а и много други-брат и сестра Грива. Та Учителят, който е бил много често в такива случаи лаконичен, много строго е казал на баща ми: „ Застанал си между две мощни течения, ще те унищожат. Или само тух, или само долу." Баща ми казал и на останалите от групата, всички отишли при С. Ников, върнали си дипломите, подписани от Ани Безант, извинили му се и се прибрали на Изгрева. Това е.

Приемам критиката Ви, чувствам се виновна, че не намерих време да изпълня обещанието си поне що се отнася за това, което зная за и от баща си. Ще го напиша и изпратя в най-кратък срок. Помолила съмидругите, които знаят нещо, по-възрастните от мене, но ите досега нищо не направиха, затова настоявам за Вашето присъствие. Верно е, че когато човек се съсредоточи, повече спомени изплуват в съзнанието му, след време се връща и допълва някои пропуснати неща. Но заети с братските работи, пренебрегваме други. И тук сме обхванати от лидерски амбиции, нещата не вървят гладко, а биха могли, сега сме една шепа хора, но когато няма съгласие, и отгоре не помагат. Бях ръководителка една година, исках да въведа някакъв стил на работа, но не ме възприеха. Господ ни е събрал не да се харесваме или не, а да учим, но ние се занимаваме повече с външни неща и аз се дистанцирах.

Чета писмото Ви и Ви отговарям. Не съм казал, че има много неверни неща по простата причина, чеазбях малка, когато са се развивали тези събития. Когато Учителят си замина, аз бях на 14 години. Имам едно пояснение по отношение на теософската литература. Баща ми още като ученик е превел биографията и учението за кармата от Блаватска. Като студент успява да я издаде втори път/ първото издание е в Ямбол, 1919 година/ някъде около 1924 година. Показва я на Учителя. Той казал да му остави книжки на катедрата и след беседа казал: „Братя и сестри, един наш брат е превел тук Учението за кармата от Блаватска, който обича, нека да си я купи." И по този на чин баща ми си спечелил малко пари, защото и той. както и повечето, се е издържал сам. После, в първото томче на Младежкия окултен клас, „Двата пътя", в беседата за кармата, Учителят казва: „Който иска да научи повече за кармата. да чете литература, има на френски, немски, английски." - стр. 115 на новото издание. Така че моите забележки не се отнасят за Вас, драги д-р Кръстев. На Вас можем да изкажем всички нашата голяма признателност и благодарност. Мисля, че за това беше виновна и безпросветната тъмнина и страх, в които живяхме. У нас правиха три пъти обиск, баща ми остана без работа, имахме постоянно неприятности, страхувахме се да поддържаме връзки един с друг.

Предадох на новата ръководителка Вашето предложение. Тя го е споделила с някои сестри, поканили са Йоанна Стратева и Ина Дойнова, дадох им и Вашия телефон, казах, че предложението е Ваше, какво са направили, не зная, но ако са Ви пропуснали, чувствайте се поканен, аз Ви каня, ще бъдете мой или на две докторки гост и ще ни бъде много приятно. Обадете се за Вашето решение. Ще имаме възможност доста да си поговорим.

Като Ви желая здраве и успех във всяко начинание. очакваме Вашия отговор.

П.П. Няколко пъти споменавах на Йоанна и на Митко Грива да Ви помолят да посетите професор Стоян Джуджев. единствения останал от първите ученици на Учителя. Мисля, че е още жив. По линия на есперанто ние много си го тачим, а бяха близки с моя баща и той ни е гостувал, а по конгреси сме се виждали често. Неотдавна му писах, но негова та дъщеря е своего рода филтър, затова помолете Митко Грива да Ви заведе. От него ще получите, мисля, ценни сведения.

Предполагам, че е още във форма, въпреки многото години.

Въпреки няколкократните ми напомняния към две-три по-възрастни сестри, досега почти нищо не е направено. Ние винаги много приказваме и обещаваме, но работа малко вършим. И аз, за съжаление, попаднах в това число. Винаги сме с добри намерения, и макар да знаем, че пътят към ада е покрит с неизпълнени обещания, прибавяме още към тях. Няма шега - започваме.

Тук живее една ясновидка, Янка Грънчарова, и тя и семейството на съпруга й бяха близки с Учителя, но както у нас, така и у тях при няколко обиска пропаднаха много неща. Иззеха кореспонденцията, портрети, макар че за това платиха с живота си. Ще опиша този случай с брат Пани, който имаше също доста преживявания и съвети от Учителя.

Радко Радев, който сега живее във Варна, Ви е е предал материали за началото на Братството, но те се отнасят за второто идване на Учителя в Ямбол. Първото е станало в къщата на баба хаджийка - на снимката, която имате - първата до брат Боев. От другата страна на брат Боев е баща ми, на последния ред, отдясно наляво, след четиримата мъже е майка ми, а дванадесетата по ред. пактам, съм аз с бялата рокля. Снимката е правена на 23 август 1942 година. Ще извадя копие и ще ви направя списък на хората.

Извинете ме, че забравих парите, хората имат желание да притежават книгата, даже ме питат за още екземпляри, но зимата е тежък финансов сезон, ако има желаещи - по-нататък. Тук натоварихме едно младо братче да се грижи за книгите, то е много изпълнител но и ако има нужда, ще Ви се обади.

Моля Ви, още веднъж извинете ме, И при нас работите не вървят гладко. Аз си дадох оставка от ръководството. Не предполагах, че българският народ е с такива лидерски апетити. Новата ръководителка е учителка - старозагорка, приятелка на Милка Кралева.

П.П. Желая тази година да бъде плодотворна за Вас, да Ви донесе здраве, радост и духовнен просперитет.

Получих отдавна писмото Ви, но не можах бързо да Ви отговоря. Тогава четях с интерес 6-ти том. Моите поздравления. Сега чета седмия. Почти всичките автори, да не кажа всички, ми са добре позна ти. Повечето от тях са минали през нашия дом. Открих даже роднини. Майка ми чрез баба ми е потомка на Иларионовския род - Елена. Там, в къщата на баба ми, която беше срещу църквата в долната махла, като малки сме се събирали братовчедите. Там още бяха живи сестрата и братът на баба ми, Дона Ив. Маркова от рода Марковци и оттам се родим с Петко Тодоров - писателят. Майка и Мина Тодорова много си приличат. Даже един от вуйчовците ми (първи братовчед на майка ми), челист в операта, се казва Иларион. О т останалите живи софийски роднини зная само доц. Йордан Ватев. Става дума за Емилия Михайловска, която съм срещала като студентка на Изгрева, но не сме запознати.

Четейки материалите, ми идват доста идеи на ум и ще разширя в най-скоро материала, който ви изпратих скоро, обещавам.

Тук вече сме три самостоятелни групи. Всеки иска да бъда лидер. Когато някои амбициозни наши сестри, за да доминират в братството, ме принудиха да си подам оставката и да се оттегля за известно време, не съобразиха (а може би са го направили по поръчка), че Небето ме е оставило без наследници, за да осигури чрез мене салон за братството с пиано и мебели. Досега сме се завирали в неугледни помещения с три пейки и няколко стола, да ти е неудобно да поканиш човек. Човек, когато дава гръб на някого, не знае на какво дава гръб.

Поводът на писмото ми е повече да поръчам да запазите по един от 5, 6, 7 томове. Ако не намеря по кого да изпра тя парите и за разноските, ще ги изпратя по пощата. Тук идваха Йоанна, Ина, д-р Стратев. К. Златев, кога ще дойдете Вие?

На много от ръководството, а и извън него им казах, че нашият бивш главен лекар, когато искаше да направи забележка, казваше: „Д-р..., много съм доволен от вас, но тук така и така сбъркахте, това трябваше да направите така и така." И сполучливо смекчаваше удара. А вие направо оскърбихте д-р Кръстев, а след това признавате приноса му за историята на братството. Тази година е юбилейна, 75 години от откриване на Школата.

Благодаря за интересното Ви писмо. Прочетох го не само аз и много ни развесели. Прав сте, братството се образува най-напред между душите в духовния свят и тогава се проектира на земята. Зная, Учителят е казал да се работи по групи, но убедена съм, че е необходима и една обща група, която със своята дейност ще даде силен духовен тласък за пробуждане съзнанието на хората. Поне така ни е учил Учителят. Това добре се чувства на събиранията, например в Стара Загора, Мадара и др. Че има много още да вървим и пъшкаме, това ни е пределно ясно!

Използвам заминаването на моя съседка, за да Ви изпратя сумата от 28000 /двадесет и осем хиляди лв. /с молба, да ни бъдат изпратени по един брой от 5,6 том идва от 7 том. Тъй като единият от 7-я том е за братската библиотека тук, моля изпратете някаква фактура или бележка, за да оправдаем сумата от 7 хиляди лева. Колко сега струва 5 том не знаем, за това изпращаме тази сума, ка то се надяваме, че ще покрие пощенските разноски, трамвай и труд. Ако не достигнат, моля пишете, ще изпратим допълнително. Тук. в нашата библиотека, която аз създадох с беседи от родителите ми -те и двама та получаваха по един брой и след разните обири все пак остана нещо - присъства по един брой и от „ Изгревът" и допада или не, се чете, тъй като има много ценни сведения

Второто Евангелие за Христа е писано от четиримата Му ученици, вие дадохте възможност третото Евангелие да бъда написано от повече хора. Вероятно такава е била волята на Учителя!

Защитавайки Вашата кауза пред някои от авторите на въпросното писмо, им приведох примера на шефа на нашата ямболска болница, който, за да направи забележка на някого, ще каже: „Д-р еди-кой си, доволен съм от вас, добре си вършите работата, но тук и тук сгрешихте, трябваше да направите това и това!" Просто трябваше най-напред признателността за вашата дейност и след това обвиненията. Учителят много пъти е препоръчвал: „ Учете се от светските хора!" За някои работи, разбира се.

Сега ще Ви опонирам по въпроса за погребението на Учителя. Сведенията ми са от братя, присъствали на самото място. Същото ще ви го потвърди и д-р Димитрова, чиито майка и дядо са присъствали до самия край на това трагично за нас събитие. Майка и Марийка Тодорова Чернева, по мъж Анастасова и дядо й, Тодор Чернев от Кортен, ръководител на тамошното братство, казват, че наистина дъските се наклонили най-напред при краката, след това при главата и гробът пропаднал. В този момент брат Боев възкликнал: „Учителят си взе тялото!" А в беседите, които Вие вярвам добре знаете. Учителят е подчертал: „Учител, който остави тяло в земята, не е бил никакъв Учител!"

Вземам си сериозна бележка от вашата покана и ще добавя всичко, каквото зная и съм събрала допълнително. Тук има и други, които биха могли да добавят нещо, но не зная защо се дърпат.

Моля Ви, когато получите писмото ми, обадете се на Софка Бояджиева. Синът й, Димитър Бояджиев работи в централата на СДС. Където ви е удобно, там се срещнете, но казаха, че понеже не Ви познават, парите ще ви предадат срещу паспорт. Не се обиждате, нали?

Желая Ви всичко най-добро, д-р Кръстев, работете, както сте работили досега. Добри или лоши, това сме засега. И аз бих желала да живеем в хармония, но не става. Аз съм съвсем сама. родителите ми починаха, бракът ми се оказа несполучлив (платих един кармичен дълг), нямам братя и сестри и влизайки в ямболската група, предполагах, че ще срещна сестри, но зарад лидерски апетити бях грубо изхвърлена. Загубиха те, а аз бях щедро възмездена - и в братските и в местната преса съм на първите страници. Тук имаше един брат, на когото братството помогна да си купи къщичка, в която се помещаваше братския салон. Но той остаря и се разболя. И ми сеструва, че ако и малко останалите сестри бяха поели грижата за него, той нямаше да търси баба да го гледа, и разбира се апартаментът, изплатен предимно с братски пари, остана на наследниците на бабата.

Моят апартамент, ако си спомняте спомените ми, тук в община та се води на мое име, но горе - на името на Учителя, надписан с неговата ръка - Беинса Дуно. Ако не беше така, щях да го сменя с по-малък, да сложа няколко милиона в джоба си и да не правя сметка дали да си купя вафла или не! А нашите, ако бяха по-умни, щяха да имат салон с цигулка, пиано и мебели. А сега се завираме в една стая на три пейки и няколко стола, три от които съм взела аз от есперантския клуб.

Купих хармониум с общи пари. но понеже аз го нося, казаха, че свири грубо и силно и го отхвърлиха. Продадох го на сливенци и те веднага го грабнаха. Съжалявам, че не се сетих да го задържа за новия салон в Айтос - те заслужават такъв подарък. И понеже съм си доста директна, за което често съжалявам, им казах, че не са сестри, не за приятелки, но и за познати не стават. Това е!

Забавих малко изпращането на материалите, защото търсих една снимка от времето на стажантството на майка ми в Панагюрище с братска група повече от младежи. Аз имам много други материали и ми е трудно да намеря нещо, което не ми е необходимо. Ще продължавам да търся. Изпращам Ви снимка пак от Панагюрище на Боян Боев от млади години. Направи ми впечатление, че в книгата братята и сестрите дават свединия и за рода си. Това не съм го направила подробно, струваше ми се нескромно, но щом е така, братята на дядо ми по майка - Симеон Райков, следвал драматургия в Женева, е бил първият директор на театър „Сълза и смях. Дядо ми по майка е обучавал първия български набор с руски офицери в Котел и т.н.

Свекърът на майка ми, Илия Иванов Караиванов през сръбско-българската война се запознал с вегетарианци. Било е през 1915 година. Като се върнал на село Малко Шарково, разказал на жена си, Катина Абрашева, че има хора, които не ядат месо. И тя, още като научила, се отказала от месна храна. След една година почти всички в къщи станали вегетарианци.

През 1930 година майка ми, Руска Янева Вълева, се оженва за сина на Илия Караиванов - Стоян Караиванов и отива да живее при свекъра си. Баща ми, Стоян, чрез някой си Апостол се запознава с Учението на Учителя и ходил на Изгрева.

През лятото на 1932 година една учителка на има Йовка, от София, дошла с влака до Елхово и оттам пеша до нашето село Малко Шарково. Когато спряла преди селото, на моста при местността Чал-Баба, се измила и си сресала дългата коса. Наоколо овчарчетата помислили, че е самодива и се разбягали. Тя казала: „Деца, елате, аз съм учителка, имам книжки, ще ви разкажа и приказки." Децата се приближили, тя им разказала за Учителя, дала им книжки и те останали много доволни.

Отишла в градината на дядо Илия и казала: „Изпраща ме Учителят да дойда у вас на гости." С дядо отишли в къщи, гостувала няколко дена хранела се само с плодове и когато си тръгнала, поръчала на дядо, без снаха си Руска да не идва на Изгрева.

През есента, като прибирали реколтата, дядо казал: „Стягай се, булка, утре ще отиваме в Елхово, и оттам на влака за София."

Още не били се качили на влака, майка ми се разтреперала, станало й лошо и дядо ми казал на каруцаря да кара обратно за село, но той казал: „Аз назад хора не връщам." Когато се качили на влака, всичко й минало. Било е през 1932 година.

Пристигнали на Изгрева, все едно че била в Рая, крила като че ли й поникнали. Помни, че брат Симеонов свирил, Учителят държал беседа, помни стенографките, Боян Боев. Срещнала се и с Учителя, но какво е говорила, не помня. На Йовка, учителката, казал да не се жени, но тя не послушала, оженила се и си заминала.

Първата й мисъл като била при Учителя, е била дали ще й се родят деца и през 1933 година се ражда сестра ми Катина, в 1936 година брат ми Илия, в 1939 г. - аз, Елена, и в 1941 г. - брат ми Яни.

Баща ми, Илия и Христо Караиванов от Варна, са братя.

МОЯТА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ - БЕИНСА ДУНО

Било е може би 1913 -1914 година, бях ученик в ямболската педагогическа гимназия. Тук преподавател по психология беше Боян Боев. Той беше организирал теософски кръжоци, които ние с интерес посещавахме.

Една сутрин идва в къщи моят съученик Йордан Маров, и ми се похвали, че предната вечер в къщата на баба хаджийка слушал един много интересен сказчик, пристигнал от Америка. Предложи да ме заведе. Тази вечер беше първата ми среща с Учителя Петър Дънов, който по него време пътуваше из България, правеше френологични измервания на главата на българина и изнасяше сказки.

Останах силно впечатлен и на следващата сутрин предложих на г-н Боев да заведа и него. „Добре бе, младо!" - така ни наричаше. На следващата, последна вечер от пребиваването на Учителя в Ямбол, беше първата среща на Боян Боев с Учителя на физическия свят. Предполагам, че за всички нас тази връзка датира от векове. Дано е така.

При следващите му посещения в нашия град, събранията ставаха в дома на Ради Дюлгеров, сведения за което е дал внукът му, Радко Радев от Варна.

След завръщането му от Америка, на Учителя било предложено да стане евангелски пастор в Ямбол и на въпроса какво възнаграждение ще иска, той отговорил: „Каквото вие определите. " Църковното настоятелство не могло да реши въпроса и така назначението не станало. Така било писано!

Още не завършили последния клас на гимназията, бе обявена Първата световна война 1915 -1918 година. Нашият випуск бе изпратен в Школата за запасни офицери за шест месеца и оттам на фронта. Сбогувахме се с Учителя и на всички той каза: „Не бойте се, ще има изпитания, но всички ще се върнете живи и здрави."

След неговото идване в Ямбол се образува т.н. окултен кръжок. Бях още ученик. Събирахме се в дома на Ради Дюлгеров, а често и у трите сестри, учителките Донка, Ташка и Мара, които по-късно се преселиха в София и заедно със съпруга на Мара, Трифонов, останаха предани ученици на Учителя до края на живота си.

Бях назначен взводен командир и фелдфебел. При мене беше бивш квартирант на нашия брат Петко Епитропов, който заради някакви разногласия с него имаше отрицателно отношение към всички последователи на Учителя.

Някъде по фронтовата линия бяха станали бунтове, подклаждани от комунистите и един ден виждам - една каруца вози няколко войника с белезници, съпроводени от стража. Като светкавица ми мина мисълта, че този мой фелдфебел ще ме постави на изпитание. Помолих се на Учителя и в миг почувствах, че ме втриса. Отидох при лекаря и го помолих да ме прибере в лазарета, защото наистина се почувствах зле. Легнах там и след минута чувам, че ме търсят, да разстрелям с ротата осъдените от полевия съд момчета. Лекарят каза, че подпоручик Попов лежи болен в лазарета. „Как така болен, аз преди малко го видях да ходи из позициите." Дойде, провери, изръмжа и си отиде. Така Учителят ме избави от една страшна беда.

Връщайки се в отпуск от фронта, по случай Великденските празници, група офицери се събрахме в бюфета на Софийската гара. Почерпихме се по един бира, пожелахме си весело прекарване и се разделихме. Аз, както е обичайно, се запътих към ул. „Опълченска" 66, нетърпелив да се видя с Учителя и му благодаря за помощта. Посрещна ме засмян, поговорихме малко, каза, че му донесли боядисани яйца и той на всяко от тях написал по един стих от Евангелието. Яйцата бяха поставени в едно панерче върху гардероба. Той се качи на едно столче, порови, порови и възкликна: „Ах, ето го! Имаш Евангелие, нали?" Ние всички носехме малки Евангелия в джобчетата на куртките си.

Целунах му ръка, сбогувах се и с нетърпение бързах да завия зад ъгъла и прочета отбелязания стих. А той гласеше: „Не се опивайте!" Милият наш Учител, колко деликатно, изискано, под формата на шега ми каза, че на окултния ученик за какъвто се смятах, не е разрешено да пие дори и бира.

Учителят продължаваше да пътува из страната и ние слушахме с интерес Словото му, което разкриваше пред нас един нов живот, основан на принципите на Любовта, Мъдростта и Истината, но не тази любов, това демагнетизирано понятие от нашето ежедневие, тази Мъдрост, която надхвърля границите на обикновеното знание и една Истина, която те прави свободен. Бяхме млади, ентусиазирани, готови да претворим в дело идеите на Учителя. По-късно разбрахме, че това е доста трудна работа.

Някои от нас се отправиха към висшите учебни заведения, други започнаха някаква работа или занаят, но за отбелязване беше, че повече бяхме хора от средната, даже и под средната класа в материално отношение. Изключение правеше есеистьт и художествен критик Кирил Кръстев - баща му беше книжар и издател, но след университета той не се задържа в нашите среди.

В София, естествено се отзовах на „Опълченска" 66, където Учителят вече беше започнал да изнася лекции и бяха започнали да излизат първите негови отпечатани беседи. Събрахме се доста млади хора и той на всеки от нас каза: „Рекох, добре е да запишеш химия, ти естествени науки, ти медицина, ти финансии, педагогика, музика, литература... и т.н. Тези, които нямат възможност да следват, ще се самообразоват. Как ще изучавате Божествената наука, ако обикновената не знаете?"

Имах навика, в университета, на масата, на която седя, да оставям томче от някоя беседа и в почивките отдалеч наблюдавах дали някой ще прояви интерес. Един ден един фин, деликатен студент, взе томчето и се зачете в него. Приближих се. Попита ме може ли да му го дам за няколко дена. Следващата седмица ми го върна с молба да го заведа при този философ. Този младеж беше Борис Николов. Защо после този умен човек напусна научното поприще и стана мозайкаджия, не разбрах. Верно е, имаше тогава едно такова настроение да слезем до народа (повечето от нас бяхме бедни студенти, сами се издържахме и си помагахме той с каквото може) да основаваме кооперации - организирах обущарска, но майсторът се оказа некоректен и аз трябваше да плащам. Други отидоха на село да помагат в полската работа. Всичко това е описано. Идеята „Благото на един е благо на всички и благото на всички е благо на един - казва Учителят - но хората още не са готови да я реализират!"

През 1922 година присъствах на събора в Търново. Тези събития също са описани. Там се чувствахме като в ангелски свят.

Когато се закупи мястото над Борисовата градина, 10-15 души, заедно с Учителя, се установихме там на палатки. Това беше първата школа. Бяхме Никола Нанков, Кирил Икономов, Борис Николов, Стоян Джуджев, Кръстю Турлешков, Георги Томалевски, аз - Тодор Попов. /Другите не помня - бел. на ред./ По-късно се построи салонът, стаята на Учителя и мястото бе наречено Изгрев. /Атон на староегипетски също значи Изгрев./

През 1922 година бе открита и окултната Школа с Младежкия клас и Общия окултен клас.

Същата година, към края, около станалия бързо известен писател Николай Райнов се събрахме горе долу същите хора, жадни за повече знания, заедно с

Благой Мавров, трима художници, един висш военен и основахме теософската школа „Орфей". И неразбиращи още строгите окултни закони, тичахме горе при Учителя, слизахме долу в града при Софрони Ников, докато един по един започнахме да боледуваме.

Заболя ме силно глава. Правих дълбоки дишания, пиех гореща вода, казвах формули за ограждане, главоболието се усилва, не минава. Най-после отидох при Учителя. Той ме погледна строго и каза: „Застанал си между две мощни течения, ще те унищожат - или само тук, или само долу!" Никакви приказки за силови полета, Учителят беше винаги кратък и пределно ясен. Казах и на другите, отидохме при Софрони Ников, върнахме си теософските дипломи, подписани даже от г-жа Ани Безант, извинихме се и кротко се прибрахме на Изгрева. Софрони Ников не се разсърди, той също добре познаваше окултния закон, че при двама Учители не можеш да учиш.

Между нас имаше и един студент по медицина. Веднъж в разговор с група ученици, Учителят каза нещо, а Иван Гарвалов даде някаква препоръка. Учителят сърдито отговори: „Аз от циганин съвет не искам." Всички останахме изненадани, Иван беше симпатичен и умен българин. Вероятно Учителят се е обърнал към този, който в момента се е настанил в Гарвалов, но последният не можа да го преживее и после, като лекар, написа един академичен труд от четири тома, озаглавен; „Социална психопатология", където фигурата на Учителя не беше представена в благоприятна светлина.

Пак по време на следването си се запознах с един руснак - белогвардеец, който предложи да съберем сума от 10000 лева, за да отвори ресторант. Ангажирах се, събрах сумата, нали всички бяхме бедни студенти, и търсихме начин да припечелим нещо.

Руснакът откри ресторанта, даже доведе и оркестър от балалайки, работата уж тръгна, но колкото пъти го подканях да започне с погасяването на дълга, все отговаряше, че още не е в състояние, докато един ден изчезна и трябваше аз да изплащам заема. Когато споделих огорчението си с Учителя той се засмя и каза: „На вълци угощение не давай, с лъвове не се състезавай, с лисици договор не сключвай, с мечки приятелство не прави и със змии не си играй." Искаше да каже егоисти не се старай да задоволиш, и тебе могат да изядат; със силните на деня не дели периметър, ще загубиш при всички случаи; с хитреци избягвай всякакви отношения, ще бъдеш излъган; с груби хора не свързвай приятелство, ще те нагрубят дори и несъзнателно и със змии, които символизират човешките чувства, не си играй, ще те ухапят.

Животът в Школата и в университета вървеше, но от напрежение вероятно получих тежки спазми в сърдечната област, не можех да се изправя и да дишам. Отидох при Учителя с молба за помощ. Бях се свил на стола. Той ме погледа, погледа и каза: „Стани, изправи се!" Протегна дясната си ръка към мен, подвижи леко пръстите си, сви ги и направи движение, като че ли изхвърля нещо. Засмя се и попита: „Е, как се чувстваш сега?" - „Нищо ми няма, Учителю, нищо не ме боли вече." Целунах с благоговение десницата му и си излязох, за да не разплача пред него.

Незабравими бяха и дните, прекарани на Рила - сутрин беседа и Паневритмия, вечер интересни разговори край огъня.

Една нощ дълго не можех да заспя, излязох от палатката и седнах край езерото. Небето беше обсипано със звезди, които тук, на планината изглеждат по-големи, по-блестящи. Наслаждавайки се на тази мистична обстановка, дъхът ми спря - от височината до езерото на Чистотата слизаше един грамаден светещ човек, носеше се плавно и бавно се потопи в езерото. Не съм от страхливите, бил съм и на война. Някой леко ме потупа по рамото, „Уплаши ли се, Тодоре?" Обърнах се -беше Учителят. По лицето му играеше закачлива усмивка. „Тук е една от вратите на Агарта."

Още като ученик преведох и издадох книжката „Учението за Кармата" от Елена Блаватска и „Древните терапевти" от М. Карадия. По време на следването си успях да я издам втори път. Разбира се, похвалих се на Учителя. Беше преди беседа в салона. „Остави книжките тук, на масата" - ми каза той. Чудех се какво ще последва - критика или похвала. След беседата Учителят каза: „Братя и сестри, един наш млад брат е превел „Учението за Кармата", който се интересува, може да си купи." Жестът беше трогателен. Някои от приятелите имаха отрицателно отношение към теософската литература, но в първото томче на Младежкия окултен клас, в беседата за кармата, Учителят казва: „За кармата ще ви кажа толкова. Който иска да научи повече, да чете, има по този върпос литература на немски, френски, английски, италиански."

Група братя и сестри, заедно с Учителя, насядали на пейките пред салона, разговаряли на различни теми. Била и съпругата ми, Мария Попова. Дошъл един брат и казал: „Учителю, дошли са софийски дами, желаят да се срещнат и разговарят с Вас." - „Кажете им да почетат малко теософска литература и тогава да дойдат, тогава ще се разберем."

Завърших университета, станах учител по естествена история, химия и физика, учителствах няколко години в провинцията, поддържах тясни връзки с братството. На власт дойде Кимон Георгиев, който за да направи икономии на държавата, уволни единият от семейните двойки. След съвет с Учителя, реших да замина за Франция и следвам зъболекарство. Не беше леко нито на мен, нито на семейството ми, но с Божията воля и помощта на Учителя завърших и се завърнах в Ямбол.

Тук ръководител беше Тодор Абаджиев. Той отначало е бил евангелист и е имал отрицателно отношение към нашето движение, но след запознанството си с Учителя става негов ревностен последовател. Когато на шега му кажехме: „Тодоре, ти едно време гонеше дъновистите", той отговаряше: „Е, гонех ги, гонех ги и ги стигнах."

В дома си беше отделил една стая и там се събирахме, там беше нашият салон. По-късно събрахме пари и подпомогнахме брат Пани Славов, който е известен в България с подвизаването си с пост, събра се една сума и заедно с това, което той имаше, се закупи една скромна, но хубава къща, горният етаж на която беше превърната в салон. Братството броеше вече към петдесет души. Между нас имаше както интелектуалци, така и занаятчии, търговци, бивш военен, медицински служители. Животът течеше относително спокойно и всеки според силите си се стараеше да прилага принципите, залегнали в Учението на Учителя.

Когато Тодор Абаджиев - той беше доста възрастен - си замина, трябваше да се избере нов ръководител. Изборът ставаше чрез жребий, имаха право да участват само мъжете. През времето на Учителя за ръководител на братство никъде не биваше избирана жена! Изборът се падна на един скромен и тих брат, Каньо Великов, кожухар по професия. Той веднага реагира: „Не мога аз да бъда ръководител, тук има учени хора, аз съм прост човек, кожухар, не мога!" Решили да повторят избора. Паднал се пак на него и понеже той продължавал да отказва, отнесли въпроса до Учителя. Отговорът бил: „Рекох, ще теглите жребие." Когато теглили братята жребие трети път. изборът се паднал пак на него. Всички го приели радушно. Той беше скромен, тих човек, всеки месец по веднъж посещаваше всяко братско семейство, докато беше жив.

Както у нас, така и в дома на Георги Драганов, адвокат и общественик, идваха много братя и сестри от София и провинцията. Идването на Георги Томалевски, Колю Нанков, Кирил Икономов, беше за нас празник. С тях ме свързваха не само идеите, но и тясно приятелство от младежките години. В дома на Панайот и Янка Грънчарови идваха често Мария и Борис Николови, Галилей и др. Веднъж дойде и Боян Боев, на когото уредих в Сливен и Ямбол лекция по линията на Народния университет. При едно от своите гостувания, Томалевски също омая слушателите и в двата града със своя блестящ стил. Сказките бяха пред гражданството.

Петко Епитропов, при своите обиколки в провинцията също отсядаше у нас. Два пъти ми гостува и Любомир Лулчев, с когото се познавахме добре от София. Помъчих се да му внуша, че на окултния ученик не е позволено да се занимава с политика, но той беше непреклонен, беше убеден, че върши някаква полезна работа.

През годините на тоталитаризма за всички нас настанаха тежки дни - обиски, конфискация на книги, уволнения. Всеки трябваше да обърне поглед навътре към себе си и да оправя своя собствен свят - доколкото може.

Преди 9 септември 1944 година единадесет години работих в Сливен. Там естествено бях във връзка с братството. Останал, съм с незабравими спомени от стария ръководител - Михаил Райнов. Димитър Добрев, а със семействата Кантарджиеви и Калканджиеви ни свързваше сърдечно приятелство. Също и Марко Шишманов.

(Бел. на Й. Попова: Баща ми споменаваше, че има много и интересни преживявания, но почина внезапно от инсулт.)

Забележка: Сведенията са дадени от дъщеря му, Йорданка Попова.

Юли, 1920 година. Учителят бе отишъл на почивка на „Сините камъни, по-точно на Кушбунар в Сливенския балкан. Отидох и аз десетина дена след тях. Компанията този път беше необикновено малка - Димитър Добрев, Марко Шишманов, Иван Калканджиев и аз. Около седмица преди пристигането ми, Марко Шишманов е имал едно рядко преживяване, с което не закъсня да ми се похвали.

„Понеже бяхме малко, чувствахме се по-свободни и разговаряхме с Учителя даже и малко „приятелски" - започна бай Марко. „Аз се осмелих да кажа в един разговор, че досега не сме имали някое необикновено преживяване от невидимия свят, което би ни импулсирало за по-деен духовен живот.

Учителят слушаше, без да възрази нещо, даже даваше вид, че не слуша. Два дни след това мое „оплакване", след обед всеки се оттегли в палатката си на почивка. Току що си бях легнал, с полуотворени очи, унасях се вече в дрямка, гледам, в палатката ми влиза един грамаден турчин, въоръжен до зъби с ножове и пищови. Още с влизането си измъкна грамадния си ятаган и го вдигна високо, за да го стовари върху врата ми. Аз извиках, скочих ужасен и изхвръкнах от палатката. Обърнах се да видя гони ли ме, но за голяма изненада нямаше никой. Приближих се до палатката, ослушах се - вътре никакъв шум. Окуражих се, повдигнах плата, който служеше за врата - палатката беше празна. Чак тогава разбрах, че съм имал посещение от астралец. Прибрах се малко засрамен и твърде развълнуван, легнах пак, но не можах да заспя. От време на време поглеждах към вратата - разбира се, никакъв турчин не се яви.

Когато мина времето за почивка и като чух, че другите братя са станали, станах и аз. Току що излязох от палатката и гледам - срещу мене на десетина крачки стои Учителят, гледа ме и се пуши от смях. Приближих го и преди да го заговоря, той ме пита: .Е, починали си, добре ли спа, не сънува ли някой лош сън? И ти си един от недоволните, че нищо не съм ви показал досега, не съм ви направил някое чудо, а само съм приказвал. Аз ти изпратих само един безплътен турчин, да ти опитам куража и ти едва не се побърка от страх. Ами ако ви разтворя астрала с неговите ужаси, знаеш ли, че половината от вас ще полудеят? И кой ще плаща за това? Само аз! Някои искат да съм им дадял сили да работят. Давал съм. Но знаете ли какво правят тогава „любезните" ученици? Първата им работа е да вържат мене, за да не им преча и го удрят на живот, на ядене и пиене. Знаете ли колко съм хапан и драскан от моите ученици? Аз съм решил обаче да не допущам повече това, нито да плащам за когото и да е."

През време на разговора дойдоха и другите братя.

След малко Учителят продължи с малко по-мек тон: „Да, Балканът е пълен с такива духове - скитници, българи и турци, които все още се гонят да се убиват и „освобождават". Те не знаят, че отдавна са умрели, че отдавна са престанали да бъдат турци и българи, а са само бъзплътни човешки същества, но са дълбоко невежи и заспали. Някои от тях скитат по Балкана повече от 300-400 години и все мислят, че вършат онова, което са вършили на земята. Я, Марко и другите, наберете малко сухи съчки и кютуци и ги натрупайте там, на полянката до извора."

Разшетахме се и за по-малко от половин час натрупахме един доста голям куп сухи дърва. Учителят отиде до купа, драсна клечка кибрит и го запали. Ние стояхме настрана и с голямо внимание и любопитство го следяхме.

Когато пламъците обхванаха по-голямата част от купа, Учителят започна да го обикаля и да говори нещо тихо. Обиколи го няколко пъти и след това дойде при нас. Направи ни впечатление, че димът от огъня не се разстилаше нашироко, както обикновено, а се отправи нагоре, към небето, като че излизаше от фабричен комин.

„Посъбрахме малко от скитниците - каза Учителят - и им дадохме направление нагоре. Сега, като ги откъснахме от тяхната среда и изпратихме в друга, при по-напреднали души, те ще разберат какво е станало с тях и какво ще трябва да правят занапред. Гледайте и вие да се будите за духовния живот, защото като умрете, може и вие да скитате като този турчин по гори и планини и да мислите, че правите екскурзии с вашия Учител."

110. Боян Боев, Учителят, Янка Симеонова (Грънчарова)

111. Боян Боев, Учителят, Янка Симеонова (Грънчарова)

120. Мария Райкова, Йорданка Попова, Тодор Попов

121. Боян Боев - прав, вляво и Мария Райновадо него -1923 г.

124. Георги Радев Дюлгеров 125. Георги Атанасов Попов

Август, 1922 година, събор на Бялото Братство в град Велико Търново. Съборяните са над 2000 души, селяни и граждани, учени и неучени, мъже и жени, чиновници и работници, дошли от всички краища на страната на братска среща, да чуят Свещените думи на Учителя. Запознанства, разговори, песни, свирни и пр. -цяла седмица.

Няколко дни след започването на Събора, почти на свечеряване, виждам брат Драган Попов, софийски адвокат, с когото се познавах добре, да идва от югоизточния край на лагера към кухнята с кирка и лопата под мишница. Личеше, че беше уморен, Полюбопитствах да узная какво е правил с тези сечива. След като ги предаде в кухнята, отидохме на една усамотена полянка, седнахме на тревата и след като си пооправи пенснето на носа, брат Драган започна:

„Брат Тодоре, тук стават работи, колкото интересни, толкова и страшни, Ще трябва да си коригираме разбиранията за любовта, защото иначе можем много лошо да си изпатим. Ако някой друг беше ми разказал това, което аз направих и което сега ще ти разкажа, ще помисля, че ми разказва приказки от хиляда и една нощ. Макар и да не видях най-главното - героят на приказката - аз не мисля, че Учителят фантазира, защото ще трябва да обявя и целият събор за фантазиране с всичко, което се върши и говори тук.

Вчера Учителят ме повика и ми каза да му занеса една тава - бакърена, но добре калайдисана, която да събира около четири литра вода и едно шише, бутилка някаква, която да събира два литра и да се запушва добре с тапа. Шишето да бъде пълно с вода. Намерих тия неща и му ги занесох. Като му ги дадох, той ми каза: „Сега ще отидеш на югоизточния край на лагера, близо до съседното лозе и ще изкопаеш един трап около два метра дълбок и широк, колкото да можеш да копаеш. Тази работа е доста трудна, но ти ще копаеш по малко и когато го изкопаеш, утре или в други ден, ще ме намериш и ще ми кажеш. Помощници няма да търсиш!" Взе тавата и шишето и си влезе в горницата.

Аз копах вчера и днес, като го довърших, намерих Учителя пак в горницата и му съобщих, че трапът е готов. Той влезе вътре и почти веднага излезе с бутилката в ръка. „Да вървим!" - каза и забърза към „обекта". Направи ми впечатление сериозния му вид. Бързаше, косите му се развяваха, брадата малко щръкнала напред - вид, който имаше, когато беше ядосан. Следвах го почти тичешком, мълчаливо.

Като стигна трапа, огледа го, наведе се, пусна полека добре запушената бутилка и изкомандва: „Заравяй!" Започнах да заравям, но понеже и това беше уморително, отвреме навреме спирах да си почивам. При една по-дълга почивка, като видя въпросителния ми поглед, малко нетърпелив вече от мълчанието му, поусмихна се тъжно и каза: „Сега вече мога да ти кажа каква е работата. От около една седмица един тъмен дух беше кацнал като гарван в Горницата, седи, наблюдава какво се върши там и непрекъснато сипе обиди и подигравки. „Проракува", че от вас нищо нямало да излезе, защото сте били една паплач, че аз само съм си губел времето и пр. Няколко пъти му казах да си върви, но не иска. Казах му, че ще го накажа, ако не се махне, той си плези езика и се подиграва и с мене. Вчера за последен път го предупредих, че ако не се махне, аз ще го махна, но тъй, че да ме помни хиляди години, и че никакви молби за помилване не ще ме трогнат. На това той ми отговори пак с плезене на езика и ми каза, че нищо не мога да му направя, само съм се хвалел. „Добре - казах му аз - ще видим какво мога да направя,", Магнетизирах, без да ме види, водата в тавата и я внесох при него. Тя го привлече и той се хвана в нея точно като мишка в капан. Разбра какво стана и започна горещо да се моли, но аз му казах, че съм глух за молитвите му и налях водата в бутилката, където влезе и той, точно като оня дух от хиляда и една нощ, който бил извлечен от морското дъно от един рибар. Сега той е там, в трапа и чак след 700-800 години, когато тия места станат ниви и почнат да ги орат, ще го изровят и ще излеят водата, за да видят още какво има в бутилката. Тогава той ще бъде освободен, но вярвам, че ще бъде вече малко по-друг. Да, който плези език на любовта, влиза в бутилката, това всеки трябва да го знае." Махна с ръка и ми каза довиждане. Ето, брат Тодоре, какви работи стават още на Събора ни, освен песните, проповедите и молитвите. Внимавай да не изплезиш език, волно или неволно на любовта, защото ще влезеш в бутилката,"

След завръщането си от Америка, Учителят често обикаляше България, отначало да прави френологични изследвания, а после, след като създаде общество Бяло Братство, да проповядва Словото Божие. През 1914 година дойде и в Ямбол, за втори или трети път, където братството наброяваше вече 40-50 души. На събранията, които ставаха всяка вечер в братския салон в къщата на Ради Дюлгеров, идваха и външни хора, които оставаха много доволни от беседите на Учителя. След престой от 5-6 дена, през което време държа и една сказка в читалище „Съгласие", той замина за Сливен. Придружиха го няколко свободни братя, между които и 2-3 ученици - гимназисти, членове на братството от 2-3 години, между които и моя милост.

Сливенското братство беше по-многобройно, защото там се подвизаваха по него време ясновидците Георги Сотиров и Кортеза Стефанова или както я наричаха само Кортеза. Някои я наричаха и „сливенската светица". Георги Сотиров седеше у дома си, винаги препълен с хора, дошли от всички краища на България, а Кортеза оставяше често своите гости и ходеше да проповядва извън Сливен, почти из цяла югоизточна България. Където отидеше, в домът, в който отседнеше или на гробищата, където много обичаше да ходи, ставаха истински митинги. Тя казваше в кой гроб кой е погребан, кога и от какво е починал, с какво е облечен, за да затваря устата на широките социалисти, които много я нападаха и устройваха даже скандали.

В Сливен Учителят пожела да я посети, защото се познаваше с нея по-рано от гостуването си у д-р Миркович, с когото били твърде близки. Кортеза, разбира се, много се зарадва на това посещение и сияеща ни въведе в своята приемна. Домът й се намираше срещу мъжката гимназия. Приемната й беше една голяма стая, на втория етаж на паянтова постройка. Източната стена на стаята беше цялата заета от икони и кандила, като в църква, а около останалите стени имаше миндери засядане.

Кортеза беше твърде словоохотлива! Още ненасядали по миндерите, тя започна да ни описва своята дейност. Имаше ясен и приятен глас, но се изразяваше малко неграмотно, защото, доколкото ми бе известно, беше ходила на училище до трето отделение, а и средата, в която се беше родила, не беше грамотна. Описа околностите на Сливен и го нарече втора „Света гора", защото в средните векове в околностите му е имало повече от 40 манастира и параклиси, много „Аязма" -лековити изворчета и пр. Похвали се, че и на нас, ямболци, е открила едно „Аязмо" - „Свети Спас" на Бакаджика.

Оплакваше се, както казах, от широките социалисти, но се хвалеше с поповете, които навсякьде я посрещали радушно и отваряли широко вратите на църкви и манастири. Учителят рядко се обаждаше да запита нещо, а ние -аудиторията - само мълчахме и слушахме. След доста приказки, Кортеза се обърна към Учителя и с доста повишен тон му каза: „Знаете ли, г-н Дънов, че аз не вярвам в прераждането, за което Вие понякога говорите. Не, прераждане няма и не трябва да има, защото ако има, хората ще станат мързеливи. Ами тогава всеки ще оставя работата си за другото прераждане, а сега само ще яде и пие. Не, г-н Дънов, няма прераждане и Вие не трябва да проповядвате такова нещо. Вие ще направите хората мързеливи с това прераждане!" Изгледа го наставнически и млъкна в очакване на възражението. Тя знаеше, че и той е ясновидец, но изглежда го считаше още за начинаещ и искаше да го поучи. Често ми е казвала, когато съм ходил при нея по-рано, защото беше братовчедка на майка ми, че е говорила все с Ангелите, със Света Богородица, с Исус Христос и със всички светии. А Учителят, доколкото зная, подобни неща не е казвал.

Учителят се усмихна на това нейно изказване и каза: „Този въпрос е много лесен за тебе - да узнаеш има ли прераждане или няма. Ти си ясновидка, избери си един астралец, който отдавна е напуснал земята, и виж какво ще стане с него. Ти ще видиш, че той, след като скита известно число години в различните полета на духовния свят, най-после ще се изгуби за погледа ти. И ако продължаваш твоето търсене, ще го намериш на земята, увит в пеленки, да плаче в ръцете на някоя майка. Значи той се е родил пак на земятa, преродил се е. Няма защо да спорим по този въпрос. А който е мързелив, той си е такъв с и без прераждането. Ония, които са проучили добре този въпрос, знаят, че той е свързан и с неумолимия закон за карма, който ще ги изключи от това велико училище, наречено Земя, ако не си учат прилежно уроците. А това изключване е нещо много страшно. То значи понижение, което свършва със загубване на човешката форма и съдържание." - „Не, не, г-н Дънов, като гледам нашият българин колко е мързелив, само това му трябва да му се каже, че той пак ще идва на земята, то да стане още по-мързелив. Не, аз не вярвам и не искам да се уверявам с никакви опити и проверки." Учителят се усмихна и само каза тихичко: „Ех, както обичаш." Разговорът мина на друга тема, не след много свърши и ние се разотидохме. По пътя, преди да се разделим, Учителят каза: „Ако Кортеза беше образована, тя щеше да надмине и Ани Безант, но сега ето докъде е стигнала. Ех, и тя ще се научи."

Кортеза живя дълго, но нейното ясновидство постепенно намаляваше, а заедно с това се стеснязаше и кръгът на нейната дейност. Накрая тя остана само една обикновена и проста старица и умря потънала в мизерия, изоставена и забравена от всички, включително и от нейните попове.

Пиша всичко това с дълбоко огорчение в душата, за да подчертая дебело твърдението на Учителя, че любов без мъдрост и мъдрост без любов са не само невалидни, но често пъти и гибелни.

Кортеза беше чиста и смирена девица, отдадена на пост и молитва и на служене на народа. Но нейното невежество и постоянното й общуване с фанатичните попове я направиха фанатичка, по-голяма и от тях самите. И нейният фанатизъм не можа да бъде пречупен дори и от един авторитет, какъвто беше Учителят. А този фанатизъм е бил най-големият враг на човечеството през всичките времена на неговото съществуване и му е донесъл най-големите злини.

Редно е да се зададе въпросът, как става човек фанатик. Когато човек търси разрешението на житейските въпроси или спасението - свое и на другите само чрез своето сърце, т.е. само чрез вярата, като изоставя своя разум, или обратното - ако търси същото само чрез доводите на своя ум, чрез знанието, изоставяйки сърцето си да стане на камък, той става фанатик.

Мъдрост и любов или разум и сърце трябва да вървят паралелно в човешкото развитие. Това са „мъжът" и „жената" на човека, защото поотделно мъжът и жената не са още човекът.

Баща ми. Ради Иванов Дюлгеров, още от малък е възпитаван в религиозен дух. Ходил е редовно на църква и спазвал постите. Макар и с основно образование, с имал буден и критичен ум.

От църквата се разочарова, след като вижда, че божиите служители са по-големи материалисти от обикновените хора.

По това време - краят на миналия век, светът се увлича по социалистическите идеи за братство, равенство, по марксизма, но и тук вижда утопията и фалша на самата идея и на нейните последователи.

Доколкото си спомням, през 1906 година в Ямбол идва Тодор Бъчваров -спиритист, литератор и книжар. Той е разпространявал списание „Виделина", редактирано от д-р Миркович, а също и списание „Родина".

Отначало той - Тодор Бъчваров - се приобщава към евангелистите. В едно неделно събрание, където му се е отдало да ръководи, той прокарал свои разбирания за невидимия свят, за задгробния живот. В беседата си той говорил за хора, които могат да четат мислите, за ясновидци, които виждат през прегради, далеч в пространството, такива, които могат да виждат душите на умрелите и да разговарят с тях. „Днес, казал той, можем по изкуствен начин чрез хора, наречени медиуми, като ги приведем в магнетичен сън, да общуваме с жителите на невидимия свят и черпим информация. „След събранието, един от присъстващите, собственик на керамична фабрика в Ямбол се оплака, че синът му е заминал зад граница и отдавна нямал никаква вест.

Бъчваров се съгласил да направи сеанс, на който присъствал Александър Кръстников, Тодор Абаджиев, баща ми и др.

На сеанса приспали едно младо момиче - медиум. Явил се синът на фабриканта и разказал всичко, какво се случило с него. Освен това той дал много доказателства и факти за неща, които знаят само в семейството.

Този случай заинтересувал всички присъствували и на другата вечер се прави втори сеанс по инициатива на представителя на фирма за шевни машини „Сингер" в Ямбол.

След този сполучлив сеанс, Бъчваров събрал доста хора, които се интересуват от спиритизма. „Спиритизмът, казал той, не е е едно просто, безсъдържателно явление. Неговите корени са в древността - от великото учение на Буда, Кришна Зороастър, Хермес и техните ученици Питагор, Платон, богомилите, розенкройцерите, Щайнер и др. Тези велики учители са членове на Всемирното Бяло Братство, което ръководи човечеството. Спиритизмът е един от начините, да се покаже съществуването на душата и след смъртта. Той се явява и като спирачка за предпазване на човечеството от падане и гибел и да го въведе в пътя на светлината и прогреса."

Преди всеки сеанс се прочита молитва за успешното му провеждане и за връзка с членове на Всемирното Бяло Братство.

Така, в продължение на две години, от дом на дом, според желаещите правехме сеанси, които се ръководеха от Тодор Абаджиев и се изнасяше по една беседа.

През това време на два пъти от Сливен идва една ясновидка на име Кортеза, направо в нашия дом и сутрин в неделя излиза пред къщата, на поляната и се качва на маса. Събираха се много хора около нея, които я познаваха. Тя посочваше отделни лица от публиката, казваше им имената също и на техните близки починали, отношенията им и пр. След това отиваше на гробищата и на всеки гроб казваше кой е погребан, името, дрехите, с които е погребан и посочваше техни близки, ако имаше наблизо. В дома ни приемаше хора, които имаха нужда от помощ и лечение. Всички оставаха доволни. Накрая на спиритическата дейност, медиум се оказа един мой братовчед. На сеанса се яви един светъл старец със светещ триъгълник на главата. Чрез медиума той говори за прераждането, за кармата, че трябва да развиваме добродетелите си, като насочваме ума, сърцето и волята си към възвишени мисли, благородни чувства и добри постъпки. Дотогава нищо не се знаеше за окултизма.

Чрез медиума този старец още каза: „Понпже вие научихте, че има задгробен живот, че човек е безсмъртен, трябва да прекратите тези сеанси. По-нататъшното проучване на невидимия свят може да стане непосредствено, като се развият необходимите дарби. Сеансите са вредни за медиумите, които губят своите магнетични сили." На другия ден Тодор Абаджиев получи и писмо от Учителя със същото съдържание - да прекратим сеансите.

Оттогава започнахме да се събираме неделен ден, четяхме Евангелие и се държаха сказки.

Наскоро след спиране на сеансите, около 1908 година Учителят дойде в Ямбол и отседна в Тодор Абаджиев, а събранието се състоя в нас. Дойдоха много поканени хора, дойде и Учителят. Той изсвири нещо на цигулка и след това говори много. Запомнил съм някои от неговите думи: „Човек трябва да пази здравето си. Когато стомахът се разстрои, главата страда. Когато две противоположни мисли се явят в главата тя заболява и се отразява на стомаха. Човек е сложно същество. Той прилича на каруца /неговото тяло/, впрегнато от кон /неговият ум/ и кочияш /неговият дух/. Чрез волята той държи юздите на коня - ума - и го направлява там, където духът -азът на човека-го насочи." Накрая спря погледа си на иконите по стената и каза: „Днес набожните се кланят на светците, свещи им палят, но знаете ли какви са били те? Те са били много учени хора, знаели са за произхода и същността на човека - човек е дух и жива душа, еманация на жив лъч от Бога. Човекът, който срещаме на всяка крачка, е жив светия, защото Бог живее в него. Ние целуваме тези книжни светии, палим им свещи, а когато излезем навън и видим един наш длъжник, хващаме го за яката и заплашваме със съд." След това посочи иконата на св. Георги. „Змеят представлява човешките страсти, низши влечения и инстинкти. Конят - човешката мисъл, а човекът - неговият дух който със силата на волята -копието - убиваживотинското в себе си."

През време на цялата беседа Учителят не говори за Бога, а мен ме интересуваше - що е Бог? Къде е, още повече, че ми бяха казали: „Този съвършен човек е съвършен и знае всичко." Той приключи посещението и тръгна да излиза и когато посегна да вземе шапката си, обърна се към мене и каза: „Бог е същество, чийто център е навсякъде, а периферията никъде." С отговора си той отговори на моята мисъл.

От този момент нататък кръжокът на Бялото Братство в Ямбол започна своя живот. По това време Боян Боев беше учител в Ямбол, в гимназията по естествени науки. Разрешили му да изнесе цикъл от сказки за произхода на човека, живота и отношението на учените към окултизма. Той можа да изнесе само пет сказки. Запознахме се с него при една моя леля, където квартируваше и където продължи сказките.

Учителят писа, че ще дойде в Ямбол. Ние съобщихме това на Боян Боев и той много се зарадва, защото когато е бил в Германия, отишъл при Щайнер с желанието да бъде негов ученик, но той след като го попитал откъде е, му казал: „Там има един Учител, в нея школа ще бъдеш." Още същата вечер Боев е видял Учителя и ни го описа, а когато Учителят дойде, Боев каза, че е видял същия образ.

При това свое идване Учителят говори в читалището. Тодор Абаджиев ангажира салона и попита Учителя да напечатат ли афиши, а той отговорил: „Вие сте достатъчни афиши, само кажете на някои и други." Салонът се напълни със слушатели от интелигенцията на града. Събранието бе открито с песента „Братство, единство" под диригентството на един наш брат, учител в гимназията. Учителят говори за химическите елементи, които проникват в тялото, в кръвта на човека и как влияят върху характера му, кои храни какво съдържат, месото как влияе на човек, накрая характеризира слабостите, от които страда нашият народ със следния анекдот: „Един българин считал себе си за добър, на никого лошо не е направил. Като умрял, отишъл направо пред вратата на рая. Свети Петър му казал, че името, му го няма в списъка на праведните и го отправил към ада. Понеже много спорел, Господ накарал да проверят дали е направил някакво добро. Оказало се, че е дал някога един морков на една бедна жена. Тогава Господ казал на един ангел да го изтегли с моркова нагоре от ада. Но за неговите крака се хванали и други души. Той протестирал, не им позволявал, като казвал, че морковът е негов. Тогава морковът се счупил и всички паднали долу." Именно този егоизъм, че и други ще се спасят, пречи на българите да вървят напред.

3. СЪБОРЪТ ПРЕДИ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912 ГОДИНА

В 1912 година Учителят с писмо извика на събора в Търново Тодор Абаджиев и баща ми, Ради Иванов Дюлгеров. Понеже баща ми имал братовчеди в Плачковица, решили да прекъснат пътуването и да продължат със следващия влак. Отбили се в кръчмата да попитат за роднините, но се оказало, че самият кръчмар е един от роднините, почерпил ги с ракия и те не могли да откажат. Когато пристигнали в Търново, Учителят ги посрещнал, здрависал се с тях и ги попитал: „Хубава ли беше ракийката?"

Съборът траял три дена и на раздяла им казал: „Когато си отидете, няма да започвате никаква работа, докато не си набавите дърва и брашно за годината." На тръгване той повтори пак същото. Тогава те го запитали: „Учителю, война ли ще става?" На утвърдителния отговор те го попитали какво ще стане с тях самите. Той отговорил: „Всички ще отидете и ще се върнете." Това той повторил три пъти. Това става на 25 август, а мобилизацията стана в началото на септември. И наистина всички бяха мобилизирани и всички се върнаха.

Тодор Бъчваров разказва следния случай с Учителя. Движели са се с Учителя във Варна по обяд. Бъчваров казал, че наблизо има гостилница и поканил Учителя да отидат и обядват. Учителят се съгласил, но не повел по улицата, която води до гостилницата. Не изминали много път и Учителя се навел и взел от земята пет лева /сребърни/. „Ти ме каниш на обяд, но аз нямам пари. Тези пари са определени за нашия обед."

Петко Гумнеров, собственик на къщата на ул. „Опълченска" 66 в София, се оплакал на Тодор Абаджиев, че е тежко болен - последна фаза на туберкулоза. Запознал се с Учителя и поискал да бъде излекуван. Учителят казал: „Може, но ще струва много скъпо." Гумнеров отговорил: „Учителю, аз имам една къща и една пенсия, давам ги за Бога." Тогава Учителят го попитал: „Колко живот искаш?" Гумнеров поискал 20 години. Учителят му дал 30 години. От този момент той се почувствал здрав, а всичко, каквото е имал, оставя на разположение на Учителя. След това Гумнеров и жена му посрещаха и изпращаха гости от цялата страна.

През 1917 година минах през София и се отбих да видя Учителя - заварих голяма и богата трапеза на обяд и около 30 души гости от провинцията. Попитах Гумнеров за голямото изобилие, тъй като в провинцията с купони се получава по 200 грама хляб от царевица. Той ми отговори, че тук е така през цялата година - и зиме, и лете. Спомних си как в една беседа Учителят казва: „Благата, които идват към мене, ако не ги възпирам, ще ме затрупат."

След Балканската война в Ямболското братство се включиха доста интелигентни хора, които предявиха претенции да бъдат ръководители. Тодор Абаджиев имаше шестокласно образование, но е чел много духовна и всякаква литература, имаше голяма библиотека, беше буден и активен човек, а и материалното му положение беше добро. Той беше център. Учителят отправяше всички писма до него. Абаджиев казваше: „Учителят е наредил аз да ръководя братството. Ако той ми нареди да отстъпя, веднага отстъпвам."

Щом се съберем в неделя, започват спорове. По това време Учителят съобщи, че тръгва за Сливен и аз на следващия ден, без да съобщя някому, отидох там. Намерих го, но имаше много хора, които очакваха да бъдат приети. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, Учителят излезе, погледна часовника си и каза; "Часът е 12, идват да ме вземат за обяд. На твоя въпрос ще отговоря довечера в края на беседата. Като видиш, че привършвам, задай мислено въпроса си, аз ще ти отговоря."

В това време дойде едно малко дете и го покани на обяд. Той покани и мен. Там бяха познати наши приятели като Михаил Райнов, музиканта Чорбаджиев, Михаил Кантарджиев, Димитър Добрев. След обяд му зададоха въпроси. На въпроса дали жълтата раса ще залее Европа, Учителят отговори: „Това събитие е минало вече. Тези, които са го писали, са видяли неговото отражение и го отчитат като бъдеще." - „Защо поскъпва храната?" Той отговори, че Бог е дал достатъчно, но хората го задържат, за да получат по-висока цена. За войната каза, че Европа прилича на голям хамбар. Научили се мишките и го нападнали. Един котарак обаче ги подушил и всеки ден изяждал по една мишка. Събрали се те да обмислят какво да правят. Решили да закачат звънец на котарака, за да го чуват когато идва. Но възникнал проблемът, кой да закачи звънеца. Този въпрос и до днес не е разрешен.

На въпроса България ще влезели във войната, Учителят отговори, че засега пази неутралитет, но няма да издържи. На въпроса какъв ще бъде краят, Учителят каза: „Един вълк, като разкъсал жертвата си, една кост се забила в гърлото му. Той помолил щъркела, който бил наблизо, да извади костта. Щъркелът извадил костта и поискал малко от плячката, но вълкът му казал: Бъди благодарен, че когато вади костта, не ти загризах главата."

Вечерта се събрахме на беседа - „Вие сте солта на земята". Към края на беседата зададох мислено въпроса на Учителя. Той се обърна към мен и каза: „В един град двама съдружници решили да направят баня. Построили я и дошъл ред да поставят пода. Възникнал въпросът какви да бъдат дъските - рендосани или не. Този спор продължил две години. Накрая отнесли въпроса до съда, който постановил -да поставят една рендосана и една нерендосана дъска и който на която иска, на нея да стъпва.

Кръстников беше преместен в Бургас. Там намерил една медиумка на име Златка. Правил много опити с нея и основал „Общество за психични изследвания". Изследванията печаташе във вестник „Витлеемска звезда" и разпространяваше.

След Балканската война той дойде в Ямбол заедно с медиумката и прави сеанс в нашата къща. След приспиването й, духът, който я ръководеше, в края на сеанса каза, че иска да й даде подарък, като я накара да вдигне ръката си. За миг в отворената длан се появи цвят на върба, току-що откъснат, а времето беше есенно, дърветата бяха без листа. Следователно цветът е бил откъснат от южното полукълбо, където в момента беше пролет. /А може би материализиран в момента./

През есента на 1914 година Учителят дойда в Ямбол и отседна в дома на Зафир Бояджиев. Насрочиха срещата на Учителя с братството да бъде у дома. Преди обед всички се срещнаха с него. Аз също поисках да ми каже нещо. Той взе ръката ми и каза, че имам голяма вяра, но аз бях много критичен. Впоследствие разбрах, че Учителят има право.

През 1915 година предстоеше отиване в казармата. Попитах как да съчетая клетвата и службата. Той ми каза: „Ако спите и върху вас произнесат клетвата, вие отговорен ли сте? Ако вашето съзнание не е съгласно с това, вие не носите отговорност. Ако ученикът на Бялото братство го поставят на дъното на ада, той трябва да отиде, защото там има готови души, на които трябва да се помогне, да излязат от тъмнината. Ученикът на Бялото Братство във войната е вън от войната. Той е един екскурзиант и наблюдател, който гледа делото на тъмнината. Има възможност да оцени силата и възвишеността на великите добродетели."

Имахме секретни постове. Една вечер бях на такъв пост на връх Петреник. Нощта беше ясна. По едно време виждам хора, правеха прибежки на малки групи. Ако не дам сигнал, противникът ще избие другарите ми, ако сигнализирам, ще започне престрелка и ще има убити. В това време на безизходица, в която се намирах, в лъчите на луната близо до мен се появи Учителят и ми каза три пъти: "Няма нищо." И се изгуби.

Събудих тези, които спяха наблизо. Те се приготвиха да стрелят, но аз ги спрях и отидох да проверя. Оказаха се папрати, които се клатеха от вятъра.

След няколко месеца ми се отдаде възможност да проверя дали това видение беше истина. Отбих се в София на ул. „Опълченска" 66. Учителят ме посрещна и започна да ме разпитва за фронта, после ме задължи да предам поздрави на братята в Ямбол. Не остана време да попитам за моето преживяване, а ми беше и неудобно. На сбогуване той ми каза: Помни адреса ми! Отговорих му, че го зная, но Учителят повтори: „Когато ти стане нужда, повикай ме." Тогава вече попитах: „Това, което се случи, вярно ли е?" - „Вярно е" - ми отговори Учителят.

През 1917 година наш приятел, Атанас Янков, отива на фронта, но още при пристигането им ги разбиват при завоя на Черна. След отстъплението правят проверка и установяват, че брат Янков го няма. Съобщават в Ямбол, че е изчезнал безследно и родителите му правят панахида.

Един от неговите приятели отива в София при Учителя и пита за Атанас. Учителят му отговаря, че е жив и е много добре и поръчал да съобщят на близките му. След това отиват и други негови приятели и на тях казал същото.

През 1918 година попаднах в плен и французите ни предадоха на сърбите. В лагера срещнах Атанас и му разказах всичко. Той ми каза, че като попаднал в плен, направили го писар и се сприятелил с един поручик - сърбин. Той имал роднина генерал, който дал разрешение на Атанас да се движи свободно и да избира храната си. Живял така, както го е видял Учителят.

В края на пролетта на същата година бях в отпуск. Обзе ме мрачно чувство, чувството, че този път няма да се върна от фронта. Реших да отида и попитам Учителя какво ще стане с мен. Той ме посрещна на вратата и ме попита откъде идвам. Казах му за моето лошо настроение. Той погледна нагоре, постоя малко така и ме попита бил ли съм в сражение, чиято картина описа. Отговорих му, че съм минал през това място един ден след сражението. След това той се съсредоточи и три пъти ми каза: „Ще идеш и ще се върнеш." Аз му благодарих и заминах.

След моето пленяване ни закараха в Солун. Изпитвах големи трудности с храната. Можех да ям само хляб.

По същото това време баща ми ходил на събор в Търново и попитал Учителя за мен. Учителят му отговорил, че съм жив, но съм поставен на изпитание. Баща ми попитал кога ще се върна. Учителят попитал колко е стоял Йосиф в затвора? Баща ми отговорил: „Две години." Учителят казал, че като се навършат две години, ще се върна.

Плениха ме на 19 август 1918 г. и на 20 август 1920 година бях в София. За тези 2 години „екскурзия" по чужбина изпитах на дело покровителството на Бялото Братство върху тези, които имат връзка с него.

Съборните дни бяха в Търново. Всички се стремяха да спазват ред и чистота. Намерените чужди вещи се окачваха на определено място. Всички се стараеха да помагат в работата, но най-най-важната работа беше духовната. Учителят нареждаше да се събираме на групи по симпатии, да обменяме мисли, да се изказваме по окултни и философски въпроси, да разучаваме песни и др. Бяхме се събрали само младежи и Учителят дойде при нас, ние го заобиколихме. Той каза: „Аз мога мъртви да възкресявам в моя власт е това. Мога да лекувам всички неизлечими болести, но каква полза? Представете си взема едно прасенце, оваляно в калта, окъпя го в едно корито с топла вода и сапун, но като го пусна, къде мислите ще отиде? Пак в калта, ще отиде в най-нечистата локва и там ще се оваля. Питам, имали смисъл този труд, който съм положил?"

„Представете си, че застана вън от София, където се пресичат пътищата от Европа и започна да лекувам. Славата ми ще се разнесе по целия свят. Ще се събере много народ - болни и придружители, журналисти, лекари, които да проверяват какви промени са настъпили след лечението. Ще дойдат търговци, циркаджии, кебапчии. Ще се превърне на ориенталски панаир, Излекуваните ще кажат: Колко е кратък животът, нека сега го използваме по-рационално - да ядем, да пием и се веселим. И болестите наново ще са явят. Тогава питам, има ли смисъл от жертвата, която бих дал?"

„В миналото Архимед е казал: „Дайте ми опорна точка и с лост ще изместя орбитата на земята." Аз пък казвам като Архимед: „Дайте ми опорна точка и аз ще изместя с моя лост орбитата на живота. Опорната точка, това сте вие, учениците, а лостът е моето учение. Когато приемете това учение, ще приемете и силите, които носи то и ще го понесете в света. Хиляди ще тръгнат след вас.

Някои от младежите казаха: Учителю. Вие сте на възраст, а ние сме деца неуки, невежи, кога ще усвоим това учение, кога ще станем силни? Учителят каза: „Дайте ми ученици прилежни, които да прилагат. Ако трябва време и 100, и 120 години ще продължа, в моя власт е."

10. ИЗ БЕСЕДАТА „И ОБХОЖДАШЕ ИСУС ВСИЧКАТА ГАЛИЛЕЯ" ОТ 5 ЮЛИ 1 925 ГОДИНА, СТР. 35 ОТ УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ

Аз бих желал между всинца ви да се образува една вътрешна връзка на любов, да има взаимно уважение и почитание помежду ви, да зачитате вашите добри чувства, Аз забелязвам в новото движение тук, в България, една лоша черта, тя е, че няма зачитане. Окултно движение, а започва да се разделя на особени мнения. Няма нищо в това, но важното е, че любовта няма деление. Няма човек в България, който да проповядва любовта по-добре от мене. Няма човек в България, който да свети повече от мене. Мислите ли, че има някой друг, това е заблуждение. Аз мога да светя като Христа, не повече от Христа. Аз мога да светя като Бога, не повече от Бога. И като казвам, че светя като Христа, аз се радвам, защото това е Божията светлина. Не, Божия Светлина е тя! Аз светя като Бога. Защо? Защото Бог е вътре в мене. И вие можете да светите като Бсга. Ако Бог е във всинца ни, ние ще се обичаме! Ще има помежду ни взаимно уважение и почитание. Нима аз мога да ви заблуждавам? Засега всинца трябва да се стремите към абсолютната свобода. Не разбирам слободията, но абсолютната свобода. Аз съм за нея. Всеки от вас ще бъде разумен да се жертвува за Истината, за Мъдростта, за Любовта. И ще бъдем готови сега, още днес, всички да изнесем великото дело, да проповядваме за този Велик Жив Господ, който е направил вселената заради нас и от благодарност да покажем, че както той се жертвува за нас, така и ние да сме готови да се жертвуваме заради Него. И този Велик Господ, Този Учител ще дойде за всеки едного от нас.

Та казвам: Този Христос, този Божествен Дух е навсякъде. За мен формите на религиите не означават нищо, защото те не разрешават въпроса за Царството Божие. Отнася за за православието, протестантизма, католицизма и др. Това са форми, които само подготовляват човечеството. Само Божият Велик дух ще обнови света и Той действува сега. Нека създадем една нова форма и да покажем на съвременното общество, че ние седим по-горе от него и по ум, и по сърце и то не само привидно, но фактически. Само между две души, които се обичат, може да се възстанови онази връзка на любов!... Да се изпълни волята Божия в живота и към другите, защото Бог е Любов, която е мощното в света. Защото само великите разумни мисли, желания и действия съединяват хората. И така именно ние ще бъдем една мощна сила да извършим Волята Божия още сега... Дошло е вече времето ... всички спорове между вас да престанат. Не е въпросът за църквите, но Царството Божие да настане между всички, в душите на всички, за да дойде Божието благословение с Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина,..

На събора в Търново, през 1922 година Учителят даде наряд да се работи един час извънредно и с парите да се подпомогне печатането на беседите. Мисля си за това и се разхождам из лагера. Виждам Учителя да върви успоредно с мен. Поглеждам го и му казвам: „Учителю, не мога да изпълня този наряд. Той ме попита според наряда колко часа трябва да изработя. Аз му отговорих, че часовете се 365. Като приспаднахме празниците и други дни, той каза: „Поне един час не можеш ли?" Отговорих му, че мога. „Тогава значи сте изпълнили 1/365 част, която е много по-голяма от нищото. Тази задача, която ви се дава, няма да се повтори никога, но от нея, колкото и малко да изпълните, ще изгради у вас известна волева сила." Както вървеше с мен, не усетих кога се е отделил и не го видях наоколо.

През 1934 година сестра ми се разболя, получи силни болки в корема. Викат лекар, взема лекарства, но болките се увеличават. Лекарите правят консулт, но резултат няма. Тогава баща ми се качва на влака и отива при Учителя. Той го посреща и му казва: „Нещо си напечен, идваш ни в това, ни в онова време," Тогава баща ми му обяснява и Учителят казал: „Нищо не познали докторите, ще й мине. Сега тръгвай оттук и без да се спираш, за да свариш влака. За болната ще вземете грах с прясно краве масло и като го сготви, да яде колкото може." Оказа се кучешка тения, която изчезна.

Брат ми имаше дъщеря на 6 години. Разболя се, вдигна висока температура, изпадна в безсъзнание. Занесоха а в Александровата болница, но и там положението не се подобрява. Жена му отива с плач при Учителя и му казва, че детето й умира. Той й казва: „Майка, която обича детето си, то не може да умре. Иди и го вземи и му направи супичка да яде". Когато се върнала, детето отворило очи и казало: „Мамо, гладна съм"

Имам приятел, учител в с. Горка Поляна - Георги Попов. Той имаше момче, което се напикаваше всяка вечер. Никакво лечение не помогнало. Един ден, през ваканцията, го взема и отиват в София. Когато наближили София, детето се разболява и вдига висока температура. Понеже не намерил превоз, занася го на гръб до Изгрева. По това време Учителят разговарял с някого на двора. Казали му, че идва да пита как да излекува детето. Учителят му казал: „Утре в 4 часа устройваме екскурзия до Витоша. Ще дойдете и вие." Тогава Георги повторил: „Учителю, детето е болно и вечер се намокря." Учителят пак повторил: „Утре устройваме екскурзия на Витоша. Ще дойдете и вие." Учителят казва същото трети път и посочва къде да нощуват, за да им бъда по-лесно сутринта. Посочва и сестрата, която ще ги настани. Повече не можел да пита, било му неудобно.

Сестрата ги посрещнала и постлала леглата с чисти чаршафи. Георги реагирал и поискал някоя вехта черга или мушама, за да не измърсят леглото, но тя отговорила: „Учителят е наредил тук да спите. Неговата дума на две не правим, а бельото ние ще го изперем." За всеки случай Георги поставил една мушама под детето.

Понеже били уморени, заспали веднага. На сутринта детето се събудило и казало, че е вече здраво и иска да дойде на екскурзия. Освен това за пръв път се събужда , без да е мокро.

Сестра Грозданова от Сливен разказва за дъщеря си: Завършила гимназия с отличен успех и иска да следва медицина в Италия. Понеже майката няма достатъчно средства, момичето помолва вуйчо си да помогне за издръжката. Вуйчото отказва, защото нямал доверие на момичета студентки. Тогава Грозданова отива при Учителя и му излага проблема. Учителят отговорил: „Рекох, ще даде, иди си." Когато Грозданова отишла при брат си, той я попитал: „За Лалка ли идваш, кажи й да си стяга багажа."

Борис Николов идва в Ямбол и разказва следния случай: Един ден по време на последната война Учителят го изпратил да отиде в комисарството, за да му дадат бележка за такси да отидат до Боровец. Когато отива там вижда обява, на която пише, че се разрешава даването на коли само за болни, поради липса на бензин. Той помислил и решил да каже, че Учителят не е добре със здравето и така му дали бележка. Когато се върнал, Учителят взел бележката, скъсал я и казал: „Аз не се качвам на кола, която е взета с лъжа. Иди и кажи, че на Учителя му трябва кола за излет до Боровец." Борис се върнал и чиновникът му написал нова бележка.

Пак Борис Николов идва във Варна през 1972 година и разказва друг случай. Една селянка се разболяла и отишла в болницата. Лекарите я лекували с всички възможни лекарства, но без резултат. Тогава й казали: „Има един човек, който живее на поляната, зад боровете. Той всичко знае и всички болести лекува. Иди при него." Тя тръгнала, но завалял силен дъжд и едва се добрала до една къща, която била на брат Антонов. След като му разказала всичко, той я завел при Учителя. Тя се хвърлила с плач в краката му и го молела да й помогне. Учителят започнал да й говори за нейния живот, за нейните близки, за случки от живота й. „Сега стани, вече си здрава!" Тя извадила пари и му дала, но Учителят ги дал на Антонов и казал, че тя си плаща, загдето я довел в дъжда.

Един наш приятел от Ямбол - Никола Божков, отива по работа в София и решава да навести Учителя. В трамвая, като плаща билета си, му връщат един книжен намачкан лев. Той поискал да му върнат други, но кондукторът отказал. Започнал спор и нападки, и от двете страни. Накрая идва спирката, той слиза много ядосан.

Отива на „Опълченска" 66 и заварва около 30 души обядват с Учителя. Сяда и той да се храни. След малко Учителят променил темата на разговора и започнал да говори за търпението и как човек се трови от нервиране. Като се обърнал към Божков, казал; „А има хора, които за един скъсан лев са готови да загубят здравето си." И продължил раговора си.

Бях магазинер в една подофицерска кооперация. Един ден идва един подполковник при мен и започна да ме разпитва от каква гледна точка съм вегетарианец. Помислих, че идва с лоши намерения, но все пак му обясних. Накрая ме попита за Учителя Дънов. Отговорих му, че проучвам неговото Учение. Тогава той ми каза, че имал сестра в Казанлък, негова последователка, която му разказала един случай.

Една сутрин, в неделя, когато се приготвяла за събрание, се почукало на вратата. Когато отворила, видяла Учителя. Поканили го и се извинила, че е още с работните си дрехи. Той седнал на стола и й казал, че сега часът е 9, а тя трябва да бъде в 10 часа на беседа в салона. Тя го изпратила и обещала да побърза. След това отишла в салона и попитала къде е отседнал Учителя, но никой не знаел за негс.

След този случай тя се заинтересувала дали в салона в София Учителят е държал беседа на тази дата. Отговорили й, че той е бил там и държал беседа. Тогава обясних на този офицер, че според окултизма, такива хора са свръхчовеци и могат да излизат от тялото си и да се движат с бързината на мисълта.

Марин Камбуров ми разказа следния случай: Поез един неделен ден Учителят и още двама братя били в Казанлък и излязли извън града на разходка. На връщане, вечерта, на една улица видяли събрани много хора. Станало някакво убийство. Учителят погледнал и продължил, а другите двама останали даразберат как е станал инцидентът. Разбрали, че убиецът и убитият били приятели, но пили в кръчмата и убийството станало след спречкване. Когато настигнали Учителя, той казал, че причината за убийството са двамата ходжи. На другия ден чули коментара за убийството.

Убитият участвал з Балканската война. Когато нашите войски напредвали към Цариград, в нашия тил се оказали две млади момчета - ходжи. Чудели се какво да ги правят и този човек, убитият, ги завел в гората и ги убил. Учителят видял тяхната намеса в случая.

Сестрата на моята съпруга е вегетарианка, но мъжът й е петдесятник. В тях идва на гости от София един от ръководителите на петдесятната църква. Вечерята, която му поднесли, била вегатарианска и се наложило да му обяснят причината. Завързал се спор. Доказвали му чрез пасажи от Библията, че той действа против Божия закон да не се убива.

Сутринта гостенинът разказал съня, който сънувал. Видял двама души да вървят. Единият бил Христос, а другият се казвал Петър. Петър се отделил и му дал една бонбона, като му поръчал да я даде на хазайката, защото бил доволен от мен. Тогава те му казали, че този Петър е тяхниятУчител.

Петър Камбуров отива няколко дена преди събора в Търново да помогне за подготовката на лагера за гости. Трябвало да препокрият покрива на вилата. Задала са голяма буря. Учителят дошъл и попитал колко време още е необходимо за довършване на работата Отговорили му - около два часа. Тогава Учителят застанал срещу вятъра и идващия облак с протегната ръка напред и облакът престанал да се движи. Веднага след привършване на работата завалял проливен дъжд.

Борис Равноустов - сладкар от Ямбол, заболява от ухо. Най-добрият лекар в Ямбол, д-р Момчилов му препоръчва да си направи операция в Бургас. Борис чрез писмо иска съвет от Учителя, дали да се съгласи на операция. Учителят му отговоря, като му дава следния съвет: да направи съгряващ компрес от пресечено краве мляко зад ухото. Той изпълнява съвета, но резултат не получава. На другия ден получава второ писмо, с което Учителят му обяснява, че не е получил резултат, защото не е загрял добре мястото. След втория компрес ухото оздравява.

На един мой братовчед, железар, при работа в окото му влиза желязна стърготина. След лекарска намеса, превръзки, д-р Момчилов му казва, че окото му трябва да се извади. Тогава баща ми пак отива при Учителя за съвет. Учителят казва, че ако извади едното око, ще пострада и другото. Препоръчва му да направи млечен компрес на сляпото око. Окото му оздравява.

Забележка: Георги Радев е роден на 5.11.1895г., починал 1991 г. Материалът е представен от сина му Радко Радев.

Учението на Учителя Петър Дънов е построено върху петте добродетели, вписани в Пентаграма и свързани с петте сетива на човека.

Във своите беседи и лекции, той е дал методи и упражнения как да се пробудят тези добродетели. Те са потенциални сили, вложени в човека и като семена, чакат благоприятни условия за своето пробуждане и израстване.

Тези добродетели са: ЛЮБОВ. ПРАВДА. МЪДРОСТ, ИСТИНА, ДОБРОДЕТЕЛ. Когато започне тяхното пробуждане, човек влиза в новия живот. За този нов живот съвременните учени нямат представа, Това Учение, което е в състояние да пробуди тези добродетели, Учителят нарече „НОВО УЧЕНИЕ". Ново, защото разкрива нови хоризонти на познание, нови сили за овладяване, светлина за вътрешното битие и устройство на човека, за което той никога не е подозирал.

Исторически погледнато, това Учение не е ново. Още преди две хиляди години Христос е проповядвал тези велики добродетели. Той е бил велик и мощен оратор. Според Учителя Дънов, една беседа на Христа е траяла 4 часа и е говорел винаги пред много слушатели.

Христос не е могъл да предаде цялото си ^ чение, защото учениците му не ра били подготвени да го възприемат напълно, но и в това, което е записано в Евангелията се вижда, че е говорил за петте велики добродетели.

Един от слушателите запитал Христа, кой е наш ближен. В отговор Христос разказва притчата за милостивия самарянин. Млад човек е бил ограбен и пребит от разбойниците, оставен да лежи край пътя. Край него минават последователно двама църковни служители, но се връщат, за да влязат през друг път в града, за да покажат, че не са го видяли. След тях минава един самарянин - човек от друга националност и вяра. Видял пострадалия, изпитал дълбоко състрадание, слязъл от магарето си, почистил раните му, превързал ги. качил го на магарето си и го завел в близката страноприемница, катс платил издръжката му до оздравяването. Този човек бил милосърден, чувствал болките и неволите на другите като свои. Такъв човек е добродетелен.

Друг път Христос отива при своите учени1 in и им казва: „Ако вашата вяра не надмине правдата на книжниците и фарисеите, вие нищо не сте!"

Тука, в един термин Христос влага две противоположни съдържания. Каква е правдата на книжниците и фарисеите?

Според съвременната наука човек идва от един по-низш свят - животинския. Оттам той е пренесъл всички животински качества, заедно с тяхната правда, с която се борави и до днес. По онова време книжниците и фарисеите са били силните на деня. В тяхни ръце е била съдбата на еврейския народ. Те са разполагали с всички блага и са ги разпределяли по познат начин. Този начин на изява на правдата е свойствен на всички народи. Потвърждение на това са войните, престъпленията, разрушенията. Тази именно правда на насилието отрече Христос, като учи и противопоставя нова правда - силният да помага и се жертва за слабия.

Един младеж пита Христа: „Учителю, как да наследя живот вечен?" Христос отговаря: „Да възлюбиш Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум. с всичката си душа и с всичката си сила, а ближния си като себе си." Любов към Бога, любов към цялата жива природа, любов към ближния си и към себе си.

Христос се е жертвал всецяло, раздавал е на народа своите сили, здраве и изкуство. Работил е непрекъснато, за да повдигне народа и го измъкне от невежеството и страданията, лекувал го е, учил го е как да се пази от болести, учил го е на висок морал, но в резултат е виждал, че хората продължават да живеят по стар начин - отношения на насилия, омраза, завист, клевети. Затова с повишен глас им казал: Истина, истина ви казвам, че в съдния ден самата Саавска царица ще ви бъде съдник, защото тя, като чу за мъдростта на Соломона, натовари камили с дарове и отиде със свитата си на север в пределите на Соломона. Видя архитектурата, реда, слуша неговите мъдри слова и от всичко това бе възхитена. Приближи се до Соломона, поклони му се и каза: „Това, което видяха очите ми и чуха ушите ми е превъзходно. Като се върна в земите си, ще приложа всичко това,

„Казвам ви - казва Христос - че тя ще ви бъде съдник, защото това. което виждате тук - мъдростта, е по-голяма от соломоновата. Аз мъртви възкресявам, прокажени очиствам, слепи лекувам, бясове изпъждам - нещо, което Соломон не можеше да стори, а вие нищо не приемате." И най-накрая Христос казва: „Аз съм Път, Истина и Живот.

„Аз" - кой е този Аз? Този аз съм Аз! Този Аз сте и всички вие, които казвате A3 и всички народи през вековете, чиито индивиди казват Аз за себе си. Това аз е едно и също нещо, една и съща субстанция. Тя е като електрически ток. който захранва милиарди крушки едновременно. Така, тази субстанция е една в света, във всеки човек, във всяко съзнание. Това велико космическо Аз е една жива Божествена субстанция, която прониква във всякс човешко същество, изпълва го с живот и му дава светлина на ума, разум да различава добрите мисли, чувства и постъпки от лошите, да вижда и открива възможностите. Това Божествено Аз ни учи да изпълняваме правото, възвишеното, красивото. Ако го слушаме, ще се пробуди в нас Висшата Божествената природа, ще се издигнем от човека - животно до Божествения човек, до Христа. Този възходящ път лежи във вътрешното битие на човека, именно в това Аз. Това Аз е реалност, то е същественото, то е истината! Без тази Божествена реалност нашият Аз няма живот, няма знание, няма светлина. В присъствие на тези Божествени сили в нас, Азът ни става способен да възприема всички тези форми и сили на цялото битие и тяхните отношения. А когато се издигнем по-нагоре в нашето битие, ще видим, че нашето Аз е лъч от цялото съдържание на битието и ще го почувстваме като наш живот /Живот за цялото/.

Оттук ясно се вижда, че Учението на Христа е основано на петте добродетели - ЛЮБОВ, ПРАВДА, МЪДРОСТ, ИСТИНА, ДОБРОДЕТЕЛ.

А каква е връзката им с петте човешки сетива - обоняние, усещане, слух. вкус и зрение? Пипнем нещо и казваме, че е гладко, топло, твърдо и т.н. Ако не чувстваме нищо, ние сме мъртви. Щом усещаме външните въздействия, ние сме живи. Осезанието е неразделно от живота, то е еквивалент на живота, равностойна сила.

Благодарение на осезанието човек си е създал благоприятни условия за живот. Благодарение на вкуса и обонянието се е развил подборът нахраната.

Слухът и зрението развиват контакта с околната среда, науката и изкуството и усъвършенстват човека. И така, петте сетива са врати, чрез които ние влизаме в този материален свят, изучаваме го и намираме хиляди блага, складирани в него, необходими за осъществяването и развитието на нашия живот.

Умът на човек е обширен свят, в центъра на който стои едно разумно същество, което мисли, определя, оценява, решава и привежда в движение. Това същество, невидимо за нас, е съзнанието. То е господар, то е реалното, То организира тялото и проектира знанието и спообностите си за своите нужди. Тялото е слуга, подчинен на волевата разумна, невидима сила, която го оформя, изгражда и приспособява за своите цели. Това е душата, която се вгражда в тялото като инструмент за възприемане на силите, законите и хармонията на мировата мисъл, в която е въплътена Божествената Мъдрост на природата. Тази природа е израз и резервоар на Божествени сили, Любов и Мъдрост. А човешката душа чрез тялото е потопена в тази Божествена среда и черпи сили за своето изграждане и развитие. Тя е източник на знание и ще се формира в съвършено тяло - храм, в който ще се всели завинаги Божественият дух.

Един пример - една змия гладувала много дни, не намерила нищо за ядене. Един ден, минавайки край едно блато, видяла жаба. Змията се стрелнала и хванала жабата. Мъчителният й глад изчезнал, и от радост се почувствала като в рая. А жабата? - Тя се гърчела в предсмъртна агония - намирала се на дъното на ада.

Пита се, знаела ли е жабата за радостта на змията и знаела ли е змията за трагедията на жабата? Нищо не са знаели, защото те представляват два свята без връзка.

Това, което става между жабата и змията, се случва и между човек и човек. Това отчуждение, което предизвиква враждебност, тласка към грабежи, убийства, бунтове, войни.

Но има една надежда - един младеж напълва раницата си с храна, обува туристически обувки и тръгва за планината. Изкачва се на високо, за да подиша чист въздух, да посрещне изгрева, да се порадва на бистрите извори, свежите гори, треви и цветя, да види чудесата на дивната природа. Сяда до един извор да си почине. След малко идва друг пътник, изморен, отчаян. Младежът го пита за неразположението му. От десет дни търся работа, но не намирам, семейството ми гладува. Младежът отваря широко раницата си и му предлага храна и го успокоява, че ще му намери работа. След раздялата лицето на младежа сияе от радост. Какво се е случило?Той е почувствувал мъката на пътника, преживял я е, тя е предизвикала неговата жертва. Следователно добродетелта е осезание на човешката душа. Благодарността, надеждата, вярата и любовта на пътника, които са се събудили в душата му, той изпраща към младежа, той го възлюбва като свой приятел и спасител.

Така събуденото възвишено вълнение на пътника, по пътя на интуицията се приема от младежа. Той вкусва от плода на своята добра постъпка, на своята любов. Той се храни от възвишената енергия на любовта. Следователно любовта е вкус на душата, тя е, която определя храната на чоешката душа.

Този младеж е човек на любовта, той обича всички хора, те му се доверяват и му стават приятели. Той е безкористен, точен, не ощетява никого. Той е носител на Божествената правда в душата си. Той е като ароматно цвете, чийто аромат се разнася навсякъде. Следователно правдата е ароматът на душата - ухае приятно и привлича всички.

Когато в човека се пробудят силите на душата като Добродетел, Правда и Любов, той става извънредно чувствителен, слухът му се развива извън пределите на обикновения. Той навлиза в друг свят - непознатата област на битието, беззвучен за нас. Тези ултразвукови трептения не се долавят от нашето ухо, но той добива способността да чува „Гласът на Безмълвието". Тези звуци говорят на душата. При хармоничното или нехармонично звучене се показват болестите и билките, с които се лекуват.

С такива възможности е била рускинята Мария Щайнер. Говорела е на събрания и е демонстрирала тези възможности. На непознати хора от публиката е познавала болестите и посочвала начините на лекуване.

Когато човек чрез ухото се свърже със света на звуковете, неговият творчески ум се развива, а когато проникне в света на безмълвието, на вътрешния мир и хармония, той чува гласа на Мъдростта. Мъдростта е вътрешното ухо на душата.

Заедно с пробуждане на яснослушането се отварят и духовните очи. Те виждат вече това, което никой обикновен човек не е видял и чул. Те виждат цветовете и формите на човешките мисли и чувства, виждат съзнанието на всички хора. Виждат, усещат и проникват в живота на всички живи форми, на всички живи същества, отъждествяват се и проникват във всички живи форми. Както светлината прониква във всичко, така и той, като лъч от тази жива светлина е свързан с цялото. Вижда живота като Единен, Всемирен, Божествен, който създава световете и движи всичко. Пробудил е едно светло, мощно, велико съзнание и силна, благородна воля, на която всичко се подчинява. Станал е съзнателен Син Божи, светлина от светлините, той е познал истината, че Бог живее в него. Тази велика истина го прави свободен, защото като Божи Син, благата го следват навсякъде.

Затова петте Велики Добродетели са сетива на душата, нейни възприятия и сили, които я свързват с Бога. Добродетелите го свързват и със силите на Божествения сеят, и той се ползва от тях. Затова тези пет Велики Добродетели са мощни сили, голямо богатство, които формират истинския, силния човек, владеещ всичко в света. Той създава светлина, идеал, път и постижение в света.

Тази е основата, от която се ражда и израства идеалът за Братството в света.

От най-древни времена човек е усещал в себе си силата на своя ум, на своето сърце, своите чувства, желания, страсти, влечения и обич. Не е могъл, обаче да определи къде се намират в човека тези сили. Тези въпроси са стояли и пред гръцките философи, а са проблем и на съвременната наука.

Всички са посочвали главата като седалище на човешкия ум. Знае се, че във всяка деятелност взема участие мозъкът като цяло.

В началото на нашия, 20-ти век, американският лекар, физиолог и психолог д-р Гал, установи експериментално, че във всяка проява на човешкия ум вземат участие отделни области, които той нарече мозъчни центрове. Такива центрове той е открил около 40 и е посочил тяхното място по главата на човека.

Областта, в която се отразява или възприема външният свят, се намира в предната част - долният лоб на челото, над очите, по протежение на веждите. Всеки център е двоен, разположен в лявата и дясната полусфера.

Центърът, който се намира между веждите, се казва локалност. С него се познава къде са поставени нещата в природата, разстоянията между тях и пр. Човек с развит такъв център се ориентира лесно в град, планина и др. Има центрове за форма, говора, тоналност, ред, пресметливост и др.

Тази способност на възприятията се намира и у животните. Тези центрове се намират на същото място, както и при човека, като някои са развити по-добре, отколкото в човека, а други са в зародишно състояние.

Най-низшите от гръбначните животни е змията, която има също своите възприятия и тези центрове се намират над очите й. Тя знае къде се намира нейната храна,обикаля, отдалечава се и се връща в своето леговище. Познава формите, цвета, жабите, мишките, гущерите. Възприема звуковете, знае къде да снесе яйцата си. Освен това тя притежава разрушителност, чувство за самосъхранение, родителски чувства.

Ако изправим змията така, че нейният гръбначен стълб да е успореден на човешкия, нейните очи ще гледат назад и нейните мозъчни центрове ще останат зад очите.

Същите тези способности, които се намират в змията, са и в съответните центрове в задния мозък на човек.

Когато отидем нагоре по еволюционната стълба при по-висшите гръбначни животни като кучето, коня, вола и др. виждаме, че плоскостта на тяхните очи е успоредна на гръбначния стълб. Ако се изправят така, че и посоката на очите им ще бъде същото или по отношение на човека очите им ще бъдат на темето.

Колкото са по-напреднали животните, толкова очите им ще се приближават към челото на човека.

През дългия път на развитие през вековете, от змията, през млекопитаещите до човека, ъгълът на очите по отношение на гръбначния стълб се променя до 180 градуса.

Когато дойдем до човека, виждаме, че той е развил силно предния си мозък и челото, вследствие на което той се е изправил вертикално. При еволюцията си човек е развил предния си мозък. Там се намират причинността - разсъдъка, аналитичния ум, разумността, речта, изкуствата.

Следователно, това показва, че живият принцип, животът е нещо единно, който прониква във всички живи форми и ги пресъздава. Той прекроява своята форма и създава нова, по-съвършена, в която внася опита, придобитите сили, знания и способности от миналото. Пътят, който е изминал човек, му натрупва известна опитност, знание, които се синтезират в сили и способности. Те формират центровете на мозъка, в които тези сили и способности се проявяват.

Оттук се вижда, че всички живи форми, от най-висшите до най-низшите, представляват фази на живота, през които съзнанието преминава. Съзнанието е безсмъртно, то присъства във всички фази на живота. Възприело е своеобразно обективната действителност, срещнало е всевъзможни противоречия и е изработило според умението си своеобразен начин на борба за преодоляване на препятствията.

С това то събужда нови сили, средства и способности и коригира организма си. като го пресъздава в нови форми, годни за по-сложни възприятия и намиране на нови пътища за разрешаване на противоречията, които среща по пътя си.

Обективният физически свят в своята същина със своите мисли и закони е приготвил всички условия - материални и духовни за развитието на всички живи форми на съзнанието. Той представлява една велика мистерия.

Възприятията на всички същества се разширяват, откриват нови знания, синтезират се в сили и способности, които съграждат нови мозъчни центрове и трансформират старите. Те коригират тялото и го пресъздават, за да се появят събудените нови сили.

Мозъчните центрове, както са наредени, показват пътя, който е изминало човешкото съзнание от змията до съвременния човек.

От задната част на черепа, по кривата линия, която минава по темето и спира до веждите, са наредени последователно всички мозъчни центрове, които показват развитието на психиката на човека. Това е пътят на човешкото съзнание. Този жизнен път през вековете представлява нов обект за изучаване.

Първото нещо, което забелязваме е, че човек не е форма, която се появява, расте и изчезва, а е вечен като живата природа. Това събужда чувството за реалност - усещане за безсмъртие, което от вяра се превръща в знание и в способност да вижда своето минало.

Второто, което се изгражда, е надеждата - предчувствие за светло и радостно бъдеще. Човек се пренася в бъдещето и вижда методите, чрез които ще го постигне.

Трето - вижда разрешаването на вечните въпроси - кой е той, от къде идва, защо живее и къде отива. Отговорите се намират в неговото битие.

Човек е неразделна част от целия физически свят. Той е един център от вихри на сили, които проникват в него и излизат от него. Той приема храна, вода, въздух, приема светлина, топлина и енергия. С това той съгражда своята физическа форма. Неорганичните елементи се извличат от растенията и плодовете. По този начин той се явява трансформатор на материалния свят.

Тези процеси не са произволни, а организирани, целенасочени и разумни. Това се вижда от изградените системи в човека, В центъра на този строителен процес стои преследването на една по-висша цел - създаване на едно по-съвършено тяло, въплащаващо в себе си по-възвишени умствени способности. Този архитект е един лъч от Мировия Дух, който е резервоар на разум, мъдрост и любов и който ни свързва с цялото битие. Този жив лъч го усещаме като АЗ-себечувстване, без да познаваме неговия източник.

Според окултизма, този Божествен лъч, неговата същност, енергия и сила, е продължение на Божествения Миров дух. Когато този лъч навлезе в материалния свят, неговото първично съзнание за цялото се помрачава и той забравя своя произход. Вижда се в един чужд, непознат свят, в една непрогледна тъмница и се сблъсва с новите сили и закони. Този лъч, загубил своето величие, се е превърнал в една жива, съзнателна точка, във вътрешен субективен център, който постоянно се сблъсква с обективната действителност, влиза в постоянни противоречия с него, които му носят страдания. Тези страдания предизвикват напрежение и светлина, която осветява изходния път. Тази светлина му дава възможност да отстрани противоречията и да ги превъзмогне.

По този път на противоречия и страдание и успехи, в непрекъснато разрешаване на възникналите проблеми, се разкриват законите и принципите, върху които е изграден този материален, обективен свят. Човешкото въображение се разширява, светлината на съзнанието расте. Разкриват се законите на Всемира. Това става от синтеза на знанието, събрано от дългия опит през всичките епохи на проявения живот.

Този център на синтезираното знание, съградено от светлината на Божествения Дух, е висшето съзнание на човека или Божествената душа, наречена от теософите Висш Манас.

Центровете на мозъка, които възприемат тези нови сили са вяра или осъзнаване на безсмъртието, Божественото, Любов към Бога, възприемане на мировата правда, милосърдие, любов към ближния и към всичко живо.

Развитието на тези психически сили издигат предната част на главата -челото и дават височината на темето. Когато човек постигне това, душата е изградила вече своите сетивни органи и може да прониква навсякъде, където пожелае. Душата се ражда вече като индивидуалност. Тя става храм на този Божествен лъч, овладява всички физически и психически сили и става техен господар,

Следователно, пътят на човека е като Божествена еманация, която излиза от Бога, минава през причинния свят, облича се в неговата материя, после слиза в астралния свят, облича се в материята на чувствата и най-после слиза на физическото поле. Тук от елементите на физическия свят той съгражда своето физическо тяло. Оттук започва еволюционното възлизане на човека - организира астралното си тяло- чувство и страсти трасформира в любов, организира своя ум -прави го силен и проницателен. Преминал е през всички раси на миналото, до старозаветния живот на бялата раса, до идването на Христа. След това започва еволюционния период. Притчата за блудния син е аналогия, символ на пътя на човешкия дух. Излиза от бащиния си дом с богатството, което е получил, но го пропилява, стига до просешка тояга. Принуждава се да работи при жесток господар и да се храни с храната на свинете, които пасе. Той страда, гладува, стига до най-ниската точка на своя материализъм. Спомня си бащиния дом, изобилието, захвърля пастирската тояга и се завръща. Готов е да стане слуга и да изкупи вината си. Баща му го посреща, прегръща го, възвръща му правата и казва: „Синът ми мъртъв бе, оживя, загубен бе, намери се."

В един студен зимен ден на декември 1944 година нашият велик Миров Учител премина във вечността. Вестта за това се разнесе мълниеносно из цялата страна. Тя потопи в дълбока скръб неговите последователи, но за малко, защото в неговото Учение се казва, че човек не е само тялото. Човекът е дух, душа, ум и сърце. Те са истинският, безсмъртният човек.

Тялото е един инструмент на душата, посредством която се събират знания и опитности, които се синтезират и превръщат в сили и способности, които изграждат и организират душата.

Духът изгражда тялото в продължение на милиарди години, потопявайки го във физическия свят. Този обективен физически свят е изграден от мъдрост и любов, които са израз на Божествената воля - кристализираната Божествена мисъл. Следователно Мъдростта създава, моделира формите на физическия свят. Любовта съзидава и е израз на силите в него, а истината е субстанцията, движението, целенасочеността и вътрешното трансформиране физическите енергии в нови форми. Те дават образа, съдържанието и смисълът на този видим свят, в който сме потопени.

Физическото тяло, което се изгражда от духа, постоянно се преустройва, като се събуждат в него все повече и повече възприятия от обективния свят. Следствие на това се усилват /усъвършенстват/ органите от създадените вече възприятия и се пробуждат потенциалните, непроявени възможности на човека.

През своя жизен път тялото на човек се износва, защото проникват в него чужди, неорганизирани вещества, които образуват утайки. Те подпушват каналите, по които протичат жизнените сили на душата. От това тялото става тежко, инертно, неспособно за творческа работа и не може повече да служи на душата. Затова тя го напуска, като изтегля всичките жизнени сили от него.

Ето защо тялото остава неподвижно и като купчина разнородни елементи, събрани някога по волята на Духа да му служат, сега остават свободни, отблъсквайки се взаимно. Газообразните излитат, втечнените изтичат, а твърдите стават на прах. Тялото се разлага и изчезва, а човешкото Аз, душата и духът отиват да си построят по законите на Кармата друго тяло - по-красиво, по-способно, с по-големи възможности, за да може да се приспособи към новите условия, към по-сложния бит на новото време.

Животът е всемирно явление и изпълва всичко.

Живот има в минералите, функционира в кристалите, като съгражда тяхните форми. Оттам животът преминава в по-високите форми - растителна, животинска и най-висшата - човекът. Човекът е венецът на творението, най-организираното същество.

Минералното царство е несъзнателно, животът тук слабо се забелязва. Движението, устройството на молекулите, които формират структурата на минерала е предизвикано от съзнание, което е далеч, формирането се извършва от сили по начин, както магнитното желязо привлича железните стърготини.

Втората фаза е растителната - растителното царство. Тази фаза е подсъзнателна. Тя е като човек, който диша, кръвообращението работи, обмяната на веществата става правилно. Процесът е подсъзнателен, съзнанието е над този процес и го ръководи.

Третата фаза е животинската - животинското царство. Тя е вече съзнателна фаза на живота. Животното усеща, съзнава външната среда и нейното въздействие върху него и реагира съответно.

Човекът е четвъртата фаза на живота - самосъзнанието. Това е двойно съзнание. Едното е обективното усещане на външната среда, както животните -възприема образите, движенията, промените и силите, които му влияят.

Всички тези образи и впечатления, проникнали в човешкия ум, са копия от оригинала - отразяват точно външния свят.

В човешкия ум, в центъра на неговото поле има една жива, разумна точка, която като фар осветява обективния ум, възприятията. Проучва тяхните форми, свойства, сили и възможности, съчетава ги в нови форми и сили, създава нещо ново, от което и той и другите ще се ползват.

Тази творческа сила е субективният, вътрешен ум - творческата възможност на субективното творческо съзнание. Затова човек има творческа сила, една по-висока степен на съзнанието, наречена самосъзнание.

Един пример: Зима е, наклали сме огън и го поддържаме постоянно да не загасне. Кучето е легнало до огъня и се топли. Ние се отдалечаваме от огъня, той загасва и кучето трепери. То вижда как поддържаме огъня, защо не прави същото? Защото липсва съответната способност - субективният ум.

Човешката, самосъзнателна фаза на живота /на съзнанието/ не е последната. Има една още по-висока, по-велика фаза на живота - т,н. свръхсъзнателна или космическа фаза. Това е ум с нови, велики сили на съзнанието, които правят човека недосегаем.

Както субективното съзнание разделя човека от животните и го въвежда с една недосегаема за тях култура, както и животните нямат представа за човешкия живот, за неговите възможности, ум и култура, както в отдалечаването на човека от животното - дистанцията създадена от субективното начало на съзнанието, така и свръх съзнателното начало на ума разделя съвременния, обикновен човек от човек с възможности, необясними за нас. Този човек се въвежда в едно ново поле на прояви и възможности. Той се отдалечава от нас толкова, колкото ние стоим далеч от животните. Неговото тяло е изградено от етерна и духовна субстанция. Съществата от това поле са известни като Всемирно Бяло Братство. Някои от неговите членове се обличат с материални тела, като нашите, но със способности, надвишаващи ги многократно. Те проникват през твърдата материя и познават съдържанието й, те виждат на хиляди километри и могат да определят дистанцията. Могат да определят диагнозата на болен и начина на лекуването му. Виждат не само пространството, но и проникват в душата на човека и най-съкровенните тайни за тях са видими. Те виждат нашите мисли, чувства, тяхната проява и развой. Те могат да излизат от телата си, да отиват далеч и да се върнат. С волята си могат да излекуват болни от разстояние, могат да влияят на гравитацията и отклоняват светлината и др.

Тези велики свръхсъзнатели същества са пазители и водители на човечеството, те са свързани с него, защото животът на всички - от най-низшето до най-висшето е единен и Божествен. Те са слизали в началото на всяка култура, създавали са благоприятните условия за развитието й. Такива са били Конфуций, Буда, Зороастър, Хермес, Мойсей, Христос, нашият Учител. Те са изпращали свои ученици и посветени създавали са школи /окултни/ - египетската на Хермес, орфистите на Орфей, Питагорейците, Богомилите, Християн-Розенкройцерите, теософите на Щайнер, Йогите на изток и др.

Всички тези школи изнасят знания, изпитани и проверени от тези великани на светлината. От тях е създадена окултната /тайната/ наука и нейните разклонения. Изучаването на тази наука осветява пътя на всеки, вървящ по него и му помага да развие нови сетива, възприятия и възможности. Тези сетива са като семена, като потенциални сили, които очакват своето пробуждане.

В школите се изучават методите за развиване на тези способности, с които мирозданието разкрива своите тайни на ученика.

Както слепият чрез пипане опознава предметите и добива ограничена представа за обективния свят, така и ученият чрез опити изучава фактите и иска да ги обясни. Каквато е разликата между слепия и зрящия, такава е разликата между учения и окултиста-ясновидец, който вижда причините, силите и разума, който обуславя фактите, явленията и връзката им с цялото. Окултистът-ясновидец вижда тяхния ритъм във Всемира и хармонията, която звучи и превръща светлина и цвят и всичко, където минало, сегашно и бъдеще е едно.

Когато разглеждаме човешкото тяло, формата и съдържащото се в нея, виждаме чудеса, които човешкият разум не може да си обясни. Този механизъм не е още изучен, няма архитект, механик, скулптор, химик да сътвори такова удивително устройство като човешкото тяло. Тогава кой е строителят? Очевидно вътрешният човек. Ние го усещаме като Аз, който възприема отвън навътре, преработва възприятията и излъчва мисъл, чувство и творчество. За своите мисъл, чувство и воля, той е изработил съответни органи. Ние знаем ли за силите, знанието и възможностите, които проявява това A3? Нищо не знаем, смесваме го със своето тяло.

На вратата на древния Делфийски храм в Елада имало надпис: Човече, познай себе си. защото който познае себе си, ще познае Бога и вселената." Той напомня за древните египетски окултни школи.

Азът е нещо безсмъртно, то не умира, а продължава своята дейност и през живота. Това се забелязва чрез живота на тялото. То многократно сменя своето съдържание чрез подмяна на клетките. А вътрешният архитект - свидетел на тези промени и пазител от външните разрушителни влияния, е винаги един и същ. „Аз съм бил, съм и ще бъда!" Но когато се наложи да посетим починал и да отидем на гробищата, в нас нещо трепва: „Нима и аз ще умра?" Но връщайки се в града и влезли в нормалния ритъм на живота, ние забравяме. Защо? Нещо силно, властно ни казва: „Аз съм жив, аз никога не умирам, аз смърт не зная!" Това е вътрешният глас на човека, гласът на безсмъртното начало в нас.

Нима не е ясно, че миналият живот на човека, който се пробужда в животното, което за да задоволи глада си, напада, разкъсва и изяжда подобния си - прогресира? Отказва се от този порок. После го виждаме да използва силите му като роб -жестоко. По-късно съзнава, че това е жестоко, но все пак го счита за по-нисш от себе си - работник. Макар да се ползва с по-голяма свобода - да работи, където пожелае.

Ако животът умираше и изчезваше заедно със своята опитност, откъде имаме този прогрес? Ако господар и роб умираха и изчезваха безследно, откъде е дошла идеята да се отрече робството и от господарите. И господарят е ставал роб и то многократно. Робството е един тежък спомен, който му напомня, че това е престъпление.

Откъде е дошла идеята и чувството за състрадание и любов и волята да помагаме? Около нас има хора, на които им прави удоволствие да измъчват и убиват, а други помагат, жертвуват се. спасяват ближния си от беда. В тях се е пробудило милосърдието и любовта.

На какво се дължи това? - първите са груби материалисти, които считат всичко извън тях за източник на блага и са готови с всякакви средства да обсебят тези блага. А тези, които притежават милосърдие и любов, възприемат единството на живота - Великият разумен дух. който ги изпълЕа. Те живеят за цялото и цялото е техен живот и радост. Тази изява на духа е видимото и невидимо битие на живота. Този дух е основата, върху която е изградено това голямо разнообразие насилите и законите, тяхната хармония и единство на безсмъртието и вечната светлина. Това възприема новият човек, това е Любов, която се събужда. Събужда се вярата, която усеща, възприема и знае за вечното, разумното, непоклатимото в него. Като видение то озарява надеждата за неговото бъдеще, облечено в светлина, могъщество, радост и величие.

Тези три категории са нови сили, които се събуждат в човека. Те са първите кълнове на свърхсъзнанието. Те са новото, което идва и ще преобрази света. На тези хора очите им са отворени и те виждат мировото величие на Божествения свят и че те са свързани и съработници на това.

Нашият Учител идва от този свят, огрян от Всемирна Любов, изпълнен с дълбока Мъдрост, в която грее лъчезарна Истина. Той дойде и донесе едно всемирно послание, в което са дадени законите за изграждане на нова световна култура на новата раса, раса, която е логика на боговете.

Той дойде да ни покаже пътят и методите как да приемем благата на този завет. Той дойде между нас, открехна мантията си, за да видим неговата сила, неговата светлина, мъдрост и любов. Той ни даде наука - това велико послание в 7000 беседи, в които разкрива знание за нашето духовно издигане.

Пролет е, най-красивият, животворен, пълен с цветя и светли надежди сезон. След него идва лятото, есента и накрая зимата - четири сезона, характерни със своите особености. Пролетта - буйната растителност, лятото - с горещините, есента - с мъгли, дъждове и хлад и зимата - с бури и сняг. И студове, на какво се дължат тези промени? Единственият отговор е - Слънцето.

Слънцето в своето движение от юг на север и обратно дава тези промени. Ако се застане на 22 март в 12 часа на екватора, ще се види. че слънцето е в най-високата си точка, в своя зенит и излъчва мълнии светлина. От този момент нататък то се надвесва на север и хвърля толкова светлина л енергия, която е толкова силна, че подтиква растежа на всяко коренче, на всяко растение. То събужда живот в цялата природа.

Слънцето се движи на север и усилва своята светлина, а земята, жадна за топлина, я поглъща. Това трае до 22 юни. Тогава слънцето се издига до най-високата си точка на север. Излъчената енергия е толкова много, че остава в излишък и започва да радиира обратно. Образува се двойнс течение на слъчевата енергия -едно артериално - от слънцето към земята и друго - венозно - от земята към слънцето. Тези две течения предизвикват летните горещини.

Слънцето продължава движението си на юг и на 22 септември - есенното равноденствие - краят на лятото и началото на есента. То продължава на юг, светлинната му енергия намалява, а заедно с това и неговото влияние върху природата. Земята е още положителна, тя още отдава топлина, но това приключва към 22 декември и от положителна става отрицателна. Слънцето е в най-отдалечената си точка на юг и тръгва на север. Земята е изстинала, зима е.

Друг кръг, аналогичен на годишните времена е денят. Сутрин слънцето се показва над земята, издига се нагоре и усилва своето лъчене, което се поглъща от земята. Това трае до 12 на обяд, като достига най-високата си точка. Този процес ни напомня на пролетта. След този час слънцето усилва излъчването на енергия, която не може цялата да бъда погълната от земята. Излишната сменя посоката си - обратно към слънцето. Това двойно течение е характерно за лятото.

След залеза на слънцето влиянието му намалява, но земята е положителна и отдава топлина до полунощ. Това е есента на денонощието.

След полунощ земята сменя поляритета си, готви се да поглъща слънчеви лъчи, но слънчевото влияние е още нищожно. Това е зимата.

Този двоен глад за слънчева енергия през пролетта, рано сутрин, когато слънчевите лъчи се възприемат цялостно от материята и внасят своето съдържание в нея - концентрираната слънчева енергия.

Този факт е бил познат на древните мъдреци, учителите на древните окултни школи, защото са препоръчвали на своите ученици да излизат рано сутрин, особено през пролетта, да посрещнат първите слънчеви лъчи на полето или на високи места. Те проникват в човека и внасят сили и здраве. Това е практикувано от учениците на Хермес в Египет, есеите, Христовите ученици, питагорейците, орфисти, богомили и съвременните окултни общества.

Цялата природа, всичко, каквото съществува по земята, е дело на кондензираната слънчева светлина - енергия. Това е било известно на всички окултни учители и ученици.

Атомите са миниатюрна слънчева система, а електричеството е трансформиран слънчев лъч. Установено е, че ако земята напусне Слънчевата система, температурата й ще се понижи до абсолютната нула. При тази температура материята на земята ще се свие така, че ще се получи ядрен взрив, при който Земята ще се превърне в невидимо етерно тяло. И ще се превърне в светлина, т.е. от каквото е съставена.

Самият човек е синтез от слънчева светлина, т.е. от слънчеви продукти. Ние се греем на слънце, живеем на светлина и се храним директно и косвено от нея. А през зимата, когато слънцето е оскъдно, ние ползваме дърва, газ, ток и други слънчеви продукти, с които компенсираме неговата липса.

Но слънчевата светлина не е само механични трептения. Ако беше такава, тя би се превърнала в еднородна маса, в безформена материя, без всякаква целесъобразност.

А ние виждаме точно обратното. Светът се строи целесъобразно планомерно, според плана на един Велик Архитект, че всичко, което става, е целенасочено, защото всички органи и системи в човешкия организъм действат синхронно между сили, здраве, съзнание и разумна дейност, насочена към неговото съвършенство.

Така, слъчевите лъчи са трептения и напрежения, предизвикани от всемирния живот. Те са живи и разумни и осъществяват волята на разумния архитект. Те стават това, което той е замислил.

Този свят е замисъл на Божествената разумност, а човекът е лъч от това живо слънце. Съзнание. Свързани сме с него и получаваме живот, енергия, разум и светлина за живота. Той е физическа, сърдечна и разумна храна за нашия живот.

Апостол Павел е казал на атиняните - „Незнайният Бог е Бог, в който живеем, движим се и съществуваме", а някои стихотворци са прибавили „и негов род сме".

В природата, в която живеем и растем, има свой ритъм - годишните времена. Ние живеем всред тях и те оставят своите незаличими следи.

От люлката до гроба човешкият живот е кръг и е изложен на годишните промени. От 1 до 21 години той живее в своята пролет. Детето расте заедно с радиуса на неговия поглед, възприятия и знания. То непрекъснато учи и възприема. Прилича на орел, който лети високо и със своите силни очи вижда широки простори. Така детето расте и пасивно възприема всичко от света. Към 21 година пожелава нещо, което най-много желае и обича. Това желание се събира, натрупва и се превръща в огромна неудържима сила. За този момент в окултизма се казва, че душата разцъфтява и този цвят трябва да се оплоди.

Какво е пожелал? Човек носи своите заложби, дарби и наклонности, изработени в далечното минало. Това, което е пожелал, се превръща от мечта в творческа сила, която не познава преграда. Този млад човек от съзерцател на своята мечта се превръща в реализатор на своя идеал. Той живее във втората фаза на своя живот - от 21 до 42 години и е вече под влияние на двете течения. Съзерцава своя идеал и пътищата, методите, чрез които може да ги постигне. Превръща мечтата в реалност или цветът на душата се превръща в зрял плод.

От 42 до 63 години човек живее в своята есен. Есен е неговият живот. Ние виждаме този неудържим лъв навел глава, превърнал се на вол в тежко-натоварена кола, която влачи към брега на житейското море.

Какъв е този товар? Семейство, деца, проблеми. След време децата израстват, задълженията намаляват, но той чувства, че и силите му намаляват и вече може да намали напрежението. Към 63-та година той е свободен от всякакви задължения и е като дете, седнал на брега на житейското море. Вижда какви бури, вълнения и кризи е преживял. Сега прави преоценка на ценностите в своя живот.

Този нов идеал на стареца, макар и ценен, се обвива в кора, превръща се на семка и пада в плазмата на живота, отива си заедно с него, за да се появи идната пролет. Оттук започва един величествен кръг - кръгът на човешката история.

Историята на човека, специално на нашата бяла арийска раса се е развивала под влиянието на четирите годишни времена. Тя е имала своите пролет, лято, есен и зима.

Според окултизма зародишът на нашата пета раса е от избраните най-чисти и благонадеждни индивиди от четвъртата раса - атлантската. Те са били заселени около Хималаите и са образували впоследствие петата арийска раса. Тяхното съзнание е било обширно, пръснато навсякъде. Те не са можели да отделят себе си от другите. Виждали себе си в целия род. Те са били ясновидци, виждали са небесния свят, а материалният е бил за тях като мъгла - непознат. Имали са стадно съзнание или т.н. колективно подсъзнание. Между тях са живеели ришите - Великите Учители, които са се отличавали с цветна величествена аура и са били смятани за богове. Целта на еволюцията е била да се съсредоточи в една точка обширното съзнание и да се създаде индивидуално съзнание, индивидуален център, от който да се проектират всички дарби и способности на човек. Ришите са спомогнали за разделяне на труда, като послушните са били защитени от глада и природните стихии.

Изминали са хилядолетия, докато всички осъзнаят, че този свят носи условия за добър и радостен живот. Техният поглед от небесния свят, постепенно се е обръщал към физическия, като източник на материални блага, към неговите закони. Постепенно материалният свят е станал по-ясен за тях. Виждането на вътрешния човек, на душата, постепенно изчезнало, но споменът за него останал. Дотук е първата фаза на човешкия живот - пролетта на неговата история.

Поглеждайки този земен свят, човекът пожелал да го опознае и овладее. Това опознаване е цветът, който се е появил и трябва да се оплоди. С това настъпва втората фаза - проява на творческите възможности - любознателност, да опознае законите и силите на физическия свят и волевата, творческа сила. чрез която благата на този свят могат да бъдат овладяни и съзерцанието на идеала - това са двете течения, характерни за лятото. На тази основа са се появили древните култури на Халдея, Вавилон, Персия, Египет. Те са имали ясен спомен за невидимия свят. но и физическият свят е привличал тяхното внимание. Тук индивидуалното чувство започнало да се пробужда и усилва. Виждали са, че колкото по-голяма нива е засята, толкова повече жито ще вземат, повече ще се облагодетелстват. Това ги е накарало да търсят помощници - такива са станали по-слабите, неуките, непредприемчивите. Но жаждата за повече блага събудило егоистичното чувство в човека, да чувствува себе си отделен, да облагодетелства повече себе си.

Със засилване на това себично чувство, на този егоизъм, човек започнал да забравя за интересите на другите, почувствувал се господар. Свещен егоизъм завладял народите и се образували класите. Народите възставали едни срещу други, това довело до хаос, в който загинали древните цивилизации. Хората са се отчуждили един от друг, станали са жестоки, отмъстителни. Това е най-тъмната епоха, когато разгромът и човещината са се отдалечили.

В този ред са се явили нови цивилизации - еврейската, гръко-римската. Това е тъмната печална есен на човешкия живот.

За да се ограничи самоизтреблението на хората, се явяват гражданските закони, но се узакони робството. В края на тази епоха се яви Христос. Той възвести братството между хората, че животът, който живеем, не е наш, той принадлежи на Бога. „Бог е наш и той живее във всички хора и на всички дава живот." Нашето битие, нашият ум, сърце, душа, дух и тяло, всичко е създадено и е проникнато от този велик Божествен живот - ние сме деца на Бога. братя сме, един Бог, един живот, една сила живее в нас!

Да обичаме ближния като себе си! Тази нова светла мисъл се разнесе като мълния по всички посоки в тъмния хоризонт на човешкия род и събуди светли надежди и хората започнали да се събират на групи, общества, братства и комуни. Но страшното минало и настояще на човечеството и омразата са изпълнили атмосферата. И сега, като леден вятър тази омраза затрупва семената на тора всемирно живо Слово, посято през есента. Снежната пустиня се разпростира навсякъде. Човек живее със своето минало. Той, като хищник, живее своята зима. Но семената на живото Слово са пуснали дълбоко корени и под влиянието на страданията, които сам е създал, се учи да създаде нов идеал,

Той вижда, че в производството на един елементарен продукт е синтезиран живот, усилията на цялото човечество. Този процес е започнал още от създаването на слънчевата система и зараждането на елементите.

Ето защо този комплекс от процеси са дело на човешкия дух през вековете. Но и самият човек не принадлежи на себе си, той е продукт на цялото битие, рожба на мировия Дух. Неговият разум е път, изминат и огряван от законите на мировия разум.

Човек принадлежи на цялото, защото усилията на цялото е проектирано и живее в него, свързано е с него и не може да живее извън него.

Ние днес обичаме природата, но сме длъжни да обичаме и човека, ближния си. Тази любов ни задължава да бъдем искрени, честни, справедливи, да помагаме на слабите.

Любовта, това е езикът на живата природа, говор на мировия дух в човека. Когато се пробуди този миров дух, ще настъпи новата епоха, ще настъпи пробуждане на ново съзнание - нова пролет в човешкия живот.

Зазорява се, пролетното слънце изгрява, ледът ще се стопи и то ще стопли сърцата на човеците. Царството Божие ще слезе на земята и ще настане Царството на Любовта.

Един от първите етапи, през които преминават онези българи, които копнеят душите им за духовен живот, това са спиритическите кръжоци.

Този етап има за цел да докаже нагледно и с доказателства, че зад материалната бариера съществува друг, Невидим свят. И го доказва.

По това време списание „Виделина", основано от Георги Миркович от Сливен след неговата кончина след 1905 година се продължава от Тодор Бъчваров. В него са поместени две статии: ..На самоуверените неверници" от 1910 г. и „Знаменията на времето" от 1909 година от Тодор Абаджиев, който става по-късно ръководител на Ямболското братство, чийто образ виждаме в снимките редом с Учителя.

В. Шопов и Фурнаджиев, пловдивски евангелисти.

Нашата беседа с вас, почтени представители на евангелизма, бе интересна, но вие, по стар навик не обичате да се отнесете сериозно към мненията на вашите противници. Ако това счетем за самоувереност в правотата наличните ви убеждения, все пак то не е лишено от високомерие - невъзпитаност.

„ Това, гдето се чуват да свирят музики, гайди, да дрънкат камбани и пр. е болестно състояние. "3. Шопов.

„ Сам Д. веднъж във Варна ми каза: Страх ме е да не ми изскочи чивията." Фурнаджиев.

Моля да ме извините, че не ви отговорих на подмятанията, които счетох за недостойни; времето бе много късо: вие бързахте за вашето събрание, а въпросът не е от естество да ви се отговори на подмятанието с ирония.

Ако вам е мила истината, има маса авторитети по окултизма и медиумизма, към които можете се обърна за по-широко осветление на въпроса. Аз не мога да отида по-далече от своя личен опит и наблюдения, от които мога ви наброя факти, на които почиват моите убеждения, и ще чакам вие, просветените умове да се произнесете.

Миналата година (1908) по случай посещението града ни от Кортеза Стефанова, се събрахме повече от 50 души в къщата на Р. Д-в. Между събранието личаха: един Д-р по правото и един ветеринарен лекар. Съобщенията, които Кортеза даде, най-много озадачиха прависта. Тя му съобщи колко души са в къщи. имената на всички и най-важното, че детето му се казва Иванчо - по името на двамата си деди - и че то страда от водянка, което за родителите съставлява най-голямата грижа, защото лекарите са искали да правят операция, а това задава не малък страх за хора, които нямат надежда у Бога. Каза им още, че няма нужда от операция, но да го дадат ней и тя след една седмица ще им го повърне здраво! На ветеринарния лекар каза, че има момче във втори клас, че по френски е скъсан и най-важното, че е непослушно. Бащата потвърдява вярността на думите й.

По-предната вечер в къщата на баба Катеринка каза на Ради Дюмеров, че баща му, Иван, с покойното му Иванчо са при него. Че баща му има белег на лицето си, причинен от болестта, която го е погребала. А това синът даже бе забравил!

Няма нужда да казвам, че всички тези хора Кортеза за пръв път вижда и че всички дадени съобщения бяха факти, които самите лица не отричат!

Това за нас, простосмъртните, които не познаваме тази дарба, може да е непонятна или лудост-според вас, но аз бих казал, че много учени и умом здрави хора биха завидяли на такава лудост, която разкрива миналото, настоящето и бъдещето на хората! Явява се тогава въпросът: луда ли е Кортеза? За да се отговори на тоя въпрос, налага ни се втори: как е възможно луд човек да отгадава с положителност и най-скритите тайни на човека? А човек, който иска да минава за интелигентен, не може и не бива да оставя горните въпроси без отговор.

Може ли луд човек със спокойствие в душата, с ясност и положителност да дава отговори, които смайват и най-положителния ум!

Как могат луди хора да ни разкриват неща за невидимия мир с пълнота и знание, на които и най-мъдрите философи-богословци биха се позамислили.

Това не показва ли, че Кортеза притежава и проявява сила, която трябва да озадачи здравните умове? Геният на човечеството - Исус - фарисеите наричаха луд. Галилий бе за йезуитите луд; но днес признателното човечество ги прославя.

Във вестник „Дневник" миналата година (не помня датата) един пише за своя баща, който е повърнат от Ал. Болница като безнадеждно умопобъркан, че бил доведен при Кортеза, която за три дни го е излекувала съвършено, без да употреби някакви лекарства, а онова, което Христос препоръча: „Ако имате вяра колко синапово зърно, бихте горите преместили." И това го прави не медик със своите познания, а една мома, която само второ отделение е свършила!

На 15 октомври имахме сеанс; едно момиче на 14 години, спящ медиум и вижда Хр. Ботев, който между другите съобщения казва: „Преди 38 години аз се борих за правда и свобода, а днес искат да проливат българска кръв само за един." Като натърти последните думи! Медиумът е дете без образование, занимава се с домашна работа, от политика не отбира, не познава Ботева и неговия живот-, а говори с него и то като го описва предварително! Това дете е здраво и до днес, върши си обикновените домашните работи, без всякакъв признак на лудост. Как си обяснявате това?

На 20 октомври в сеанс заспа войник, когото пръв път виждам, на когото името и лицето и сега не зная. Поканен транса да произнесе молитва, след туй той вижда духа на Ненча, личен негов приятел, със светло облекло дошел с мисия да бъде ръководител. Попитахме духа на какво дължи честа да бъде дух ръководител. Отговори: Аз съм прераждай 4 пъти физически и 5 духовно: 1) във време на татарското нашествие в Русия - роден арапин, живях 62 години; 2) в Индия от арийско племе, живял 40 години; 3) в Америка от италианско произхождение живял само 7 години; и най-после в България - Чирпан, гдето умрял на 18-20 годишна възраст. Тези прераждания са му помогнали да се издигне духовно и заедно с 5-тях духовни прераждания след смъртта е можал да се издигне до положение да стане ръководител. Войникът - медиум не знае нищо за теорията метапсихоза -превъплащение. Отде накъде да говори за това? Как обяснявате и тоя случай?

Същата вечер заспива други медиум и вижда духа на Русчо М-ч. с голяма рана в стомаха; явилият се покойник обяснява, че тази рана е вследствие нередовния живот. Той виждал настъпването на една грозна и мъчителна смърт, затуй и решил да посегне на живота си като си отрязва гърлото с бръснач. Но сега вижда, че е направил по-голям грях. Поиска молитва, която приема коленичащ, става, благодари и си отива. Как обяснявате вие това?

Същият медиум вижда духа на Боян, тукашен гражданин, заминал преди две години на велики заговелки от задушаване. Казва, че е бил жив погребан, но умрял после в страшни мъки при съзнание, че се намира в гроба. Показва си ноктите на медиума, които са пълни с трески, правил усилия да се спаси и драскал сандъка. Съветва всички да бъд ат трезвени и по-редовни в ядене, за да не изпаднат в неговото положение. Иска молитва, благодари и си отива. Де може медиумът да измъдри това?

На 25 октомври след съобщенията от частен характер каза се от един светъл дух да приготвим дълбока чиния, пълна с вода и я оставим на масата 1 метър пред медиумите; те седяха на първия ред, 20 минути след угасване на ламбата всички останахме учудени, като видяхме, че наистина медиумите са измокрени и около чинията с вода е съвсем мокро. Кой е пръскал медиумите, когато чинията с водата никой от присъстващите не е можал да достигне?

На 12 ноември. Духът води медиума в една дълбочина с голям огън! И му казва, че това е мястото, дето ще иде свещеник Щ., а за свещещик А. казва, че ще е само 2 години в чистилището. Казва му, че то се дели на 4 области: обитателите на които носят съответно облекло в първата - тъмно кафяво, във втората - кафяви, третата - куршумени и четвъртата - кремави. Духовете от първа категория гледат нагоре, от втора - пред себе си, оттрета - малко по-нагоре към светлината, а от четвъртата - с поглед право в светлината, идуща от горе! Всички коленичили са непрестанно на молитва към Бога. Св. Дух благослови всички присъствующи в чистилището и си отива. - С какво въображение може да се създаде това, което медиумът няма такива убеждения?

В тъмния сеанс Д. 3. Вижда св. Дух как пречиства стаята от всички нечестиви духове, спира се над всички и ги благославя. М вижда Руска, нейна съседка с тъмно облекло, проси молитва и си отива. Д. 3. вижда как събличат кремавото облекло на баща му и го обличат по-светло и преминава в светлината. А-в усеща лъхът на вътре през лицето си, а М. казва, че духът на покойния Ат. Драгиев желае духовна песен; удовлетворен - благодари и си отива. М. Вижда духът на Ст. Атанасов, който поздравлява и си отива. М. вижда покойната М. П. Гакева в полумрак: желае молитва; удовлетворена - става, благодари и си отива. М. вижда духа на М. Дражева със светло облекло. Г. Б-в пожела да го опише; това медиумът направи с поразителна точност! Същият вижда духа на Керанка, нейна приятелка, която дава наставление на своите да живеят в братолюбие; казва, че поради молитвите в сеанса й е помогнато да излезе 6 месеци по-рано от чистилището. Вие, които не вярвате ни в чистилище, ни в моление за мъртвите, как ще обясните тия случаи?

На 15 ноември същият медиум вижда св. Дух, който я изобличава, че не правила всяка вечер по три поклони, както й е поръчал насън! Наставлява яда не мисли в св. Неделя да върши оставената поради сеанса работа. Защото Бог сътворил света в 6 дни, а седмият осветил - ден за почивка и хваления Богу! - В понеделник аз ще ти помогна по-лесно да свършим работата си. Духът кани медиума да коленичи и се моли за стоящите до нея г-жа и г-н Б-ви. После става на крака, по 3 пъти прекръсти горните лица и се моли Бог да ги прости, като се разкаят за своите грехове. Сяда на стола, св. Дух й казва да се върне и медиумът се събужда. И това ли ще отдадете на халюцинация? Ами заповедта за неделята на що отдавате?

Друг спящ медиум, Б. вижда духа на М.Т. която съветва медиума да е последователен в обещанията си. Същият пита: Защо не сме канили мъжа й, понеже имала много да му говори. А тоя случай?

Чрез пишущ медиум се яви Киранка, която поздрави и моли да поздравим домашните й, като им кажем по-добри съвети да дават на децата, за да не бъдат в мъки, както аз съм била една година и 40 дни. Съветва медиума да се опрости с Б., защото не е добре да се сърдят. На А. каза да бъде с по-добро сърце. С гордостта нищо не печелиш, а кога дойде тук (зад гроба), ще види какво значи гордостта. - На що отдавате тия добри поуки? Могат бясовете тъй мило да съветват за добро?

На 19 ноември спящият медиум Ю. Вижда светъл дух - старец - който го изобличава за грехозете му. Кани го да се помоли. След молитвата вижда една градина, пълна с различни цветя, невидени досега и с разнообразни краски, които омайват погледа и насищат душата. Въздухът е препълнен от благоухание? Отдясно вижда голяма светлина, от която излизат много хора. Всред градината гледа високо дърво, на което върхът се губи в небесата; листата му блестят от светлина и всички се различават по цветът си! Вижда трен, че с голяма бързина се отправя към него, върху трена седи старецът, а щом стигна до медиума, който обзет от страх да не бъде смазан - тренът веднага спира, старецът мy казва: само вие ли имате тренове? А кой ви даде умът да ги строите? Какво мислите за небето и обитателите му? Можели да се ходи там, както апостол Павел и Йоан са се въздигали или не?

Г. М-в пита за едно свое видение, а вместо отговори, медиумът вижда същото видение - на Данаил не се ли даде да види съновидението на царя?

Чрез Хр. Д-в пише духът на Ружка Милкова - казва, че е била половина година в чистилището, но Бог послуша молитвите ми. Молете се и вий, за да получите по-добро място. Благодари на мъжа си за всичко, но желае да я споменуват в черква по празниците. - Кой по-добре знае от какво се нуждаят покойниците - ако не самите те.

В тъмния сеанс Д. 3. вижда бащата на А-в , че прави движение пред сина си, поздравява и си отива. Вижда духа на дядо Стойчо, който чрез медиума дава доказателство на своя син: казва кога е умрял, колко време е бил в пъкъла, и че от една година е в чистилището отгдето може скоро да излезе, ако синът тури начало на нов живот. Що значи: „въздавам беззаконието... до трети и четвърти род." Не се ли въздават и добрите така - от чадата на родителите? В тоя сеанс Д. 3. вижда Иисуса придружен от Мохамед, но последният не е такъв блясък, а само светъл; задължава Д. Д. да каже на ходжата с по-голяма енергия да проповядва вечния живот-„поканете го на сеанс" - Д. 3. вижда видение: Иисус разпнат на кръст, М. К. Вижда три жени, облечени в бяло облекло: Майката Господна, Мария Магдалина и Ружка, покойна жена на Г. М-в. Що значат думите: „Дето има двама или трима в мое име, аз съм там?"

На 22 ноември спящият медиум М. вижда духа на Аника Андонова да придружва Майката Господна, която накара медиума да стане, да земе кандилница с огън и тамян, които като й се дадоха, заобиколи цялата стая - без да се събуди -под ръководство на Духа, който казва, че така се почиства стаята от нечестивия. След това М. коленичи и пак под ръководството на Духа произнесе молитва със следното съдържание: О, пресветая Богородице, предобра моя Надеждо, Дево, ти като знаеш моите скърби, сега ела ни на помощ ти, покровителка на скръбни, страни и бедни, ела ни благослови и помогни за упрощаване на греховете ни. Духът каза, че в града има много неверующи, за които ще се дадат знамения, - не след много стана известното землетресение. Как обяснявате това предричане?

Чрез пишущ медиум Хр. Г-в се яви духът на Ружка, а след нея Гоце Делчев, който каза: Наистина се чувствува промяна в милото отечество, но аз, автсрът на революцията, съжалявам, че не съм там. Много нещо бих направил за роба брат. Враждата между двата лагера ще утихне тогава, когато язвата на вътрешната организация изчезне оттам Сандански, главореза... Медиумът не се занимава с политика, още по-малко с Македонския въпрос. Как обяснявате това изявление?

На 26 ноември същият медиум, Петър, в началото нищо не вижда; поканен да се моли под ръководство; видя се повдигнат. След втора молитва, вижда много хора, заловени за ръце преминават край него. След трета молитва, чувства се по-високо, вижда като през огледало една къща, от която излязва ярка светлина. Чува глас, който му казва да се качи по на високо; там вижда врата затворена. След малко вратата се отваря, но той не може да влезе вътре! Чува глас, който му казва: „Понеже идеш за пръв път, не можеш да влезеш, но втори път ще бъдеш пуснат." Събуди се. Апостол Йоан, богословът в Откровението ни описва Небесния Йерусалим, портите му и пр. Какво мислите за видението на оня медиум?

Най-сетне нека разкажа за един сеанс, който стана причина да се избегне една напразна смърт.

На 27 ноември чрез пишущ медиум ни се каза непременно да направим тази вечер сеанс, и да поканим г-ца Б. След молитва същата Б. пада в полутранс и вижда църква с много хора, които коленичещи се молят за медиума да я вразуми Бог и я избави от лошите мисли, които са я налегнали. Веднага медиумът вижда ангела на невинните души, който казва, че ще пише чрез IV. и ще посочи всичките й грешки. Задължи присъствуващите да я наблюдават, защото тя е под влиянието на злото. Каза нейните приятелки да вземат от нея „онази мръсота" - за да не посегне на живота си!...

Чрез пишущия медиум М. ангелът казва: „Тази вечер Б. мисли да посегне на живота си с отрова, която трябва да се вземе от нея. Нейните другарки трябва да я предпазят, иначе тя ще потъне в мрака, а Бог не желае една невинна душа да се владей от сатаната, затуй аз съм пратен от Вишния да направите обща молитва, а аз внуших на баба й да я пусне, иначе щом си излезе от тях Р. Д-в тя щеше да бъде просната на мъртвото си легло. Потрудете се другарки и другари и не я оставяйте сама тази вечер. И кажете на баба й, че утре ще бъде късно - сбогом."

Вземахме потребните марки, и лицето е живо и днес.

Освен тия, много и предостатъчно случаи са ме убедили в голямата полза от спиритическата доктрина и аз споделям възгледа на спиритистите. Едно време споделях вашите религиозни убеждения. Отвърнат от сухотата на догматизма ви, потърсих храна в социализма. Отвратен от неговия епикуреизъм и безбожие сега се радвам на душевно спокойствие - вярващ в Бога и безсмъртието-на душата. Ревнувате ли на това?

О, Ниневия, Ниневия, покай се за греховете си! Викаше пророк Йона, но няма кой да го слуша; така и днес Бог по разни начини подсеща човечеството към покаяние: като дава глад, суша, наводнение и пр. Ала човечеството спи своя златен сън! Най-после чашата се препълва и катастрофите почват - след Италия може би е ред на България!

Вчера и завчерашните трусове ни заставиха да устроим извънреден сеанс, с особена цел: да ни се каже нещо по последните катастрофи. На 4-и вечерта се събрахме. Както се разбра, медиумът се боял да седне във веригата, защото във време на съня си може да стане трус и той да се стресне, но това ние не знаехме. Когато се изправи за молитва, преди началото на сеанса вижда пред себе си Св. Богородица, която я изобличава в маловерие и я кани без страх да седне на веригата, което тя стори. Успокоена, заспива и вижда голяма непроходима гора, а зад гората светлина, при която не може да отиде. Но след молитва явява се Йосиф, мъжът Богородичен, който с едно махване на ръка унищожил препятствието и медиумът се намерва пред него. Духът казва: аз съм пратен от Бога да ви кажа, че не сте вече за търпение! Вас Бог ви напомни по разни начини да се покаете, но вий продължавате да живеете в разврат и грабеж. Кажете на вашите водители: пастири и свещеници, че домът Божий не е тържище - да не продават вярата с пари, за да си пълнят джобовете и да забравят своите длъжности. Да не мислят само за мобилирането на църквата и да живеят в лукс, а сърцата им да остават пусти! Ако някой пожелае да подари нещо за църквата, то тези пари да се събират за помощ на бедните.

Кажете на свещениците, че първом те трябва да се разкаят за своите грехове, и тогава да съберат целия народ и го поведат на открито за обща молитва. И ако всички се разкаят, Бог ще им прости, ако ли не, ще видите по-големи знамения. Моля ви направете малко труд, и разкажете това на всички: ако Христос е толкова страдал за вас, вий не можете ли поне 2-3 думи да кажете за него? Още веднъж ви моля, разкажете това на всички, кажете на свещениците за обща молитва, и ако те не ви повярват кажете на настоятелите у църквите: и разгласете на цялата страна.

Трябва са се правят общи молитви и след туй всички да заживеят с братска любов помежду си.

В това време медиумът почна да плаче: казва, че вижда голям огън, а духът го успокоява, като му казва, че тоя огън е приготвен за онези, които няма да повярват, като им се каже. В същия момент с радост медиумът казва, че вижда Исуса Христа, носещ се на облак, недосегаем от пламъците, държащ знаме в дясната си ръка и чува глас, който казва: „Чакам да прибера всички невинни души и ги заведа със себе си в рай."

„Вий, всички тук, не бойте се: и да пострада тялото гнусаво - душите ви ще са с мене в рай."

О, братя християни, види се, че още много жертви неправдата и злото днеска ще принесат за изкуплението свое.

Дано Бог с Духа си ни укрепява да стоим верни на постовете си като негови съратници за царството му.

СПОМЕНИ ОТ СЪБОРА НА БЯЛОТО БРАТСТВО, СЪСТОЯЛ СЕ НА 19 АВГУСТ 1922 г. В ГРАД ТЪРНОВО

Учениците на Бялото Братство по традиция всяка година от 19 август до края на месеца си правеха Събор в различните градове на страната, където от всички села и градове се стичаха за тази среща с Мировия Учител - Петър Дънов. За мене са незабравими спомените от Събора, станал на 19 август 1922 година в Търново.

С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 километра пеша до най-близката ж.п. гара в град Ямбол.

На другия ден, 17 август, потеглих за град Търново. Качих се на влака, който идваше от София.

Какви бяха първите ми впечатления: Всички пътници бяха облечени в бели дрехи. В хор пееха песента „Братство, единство ние искаме", като че влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, пееха едни песни, отношения - братски и сестрински, всички бяха свои!...

Като малка капчица се влях и аз в това сребристо бяло море, тъй като и аз бях в бял костюм. Веднага аз станах най-непринудено техен и те мои.

Влакът изпищя и потегли. На всяка гара и спирка прииждаха все нови хора, братя и сестри, които също като мене се сливаха и ставаха свои в своите си!...

Пътуването беше великолепно. За известно време живеехме в друг свят, свят на хармония, свят. откъснат от земните житейски дребнавости.

Неусетно пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде знак за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли да й дам палтото си да го запази от пушека на влака. „Ще се очерни - каза тя. - Аз ще го завия с тази покривка." С готовност го съблякох, сгънах го и й го дадох. Тя го обви внимателно и го сложи под шарената си престилка.

Във влака настъпи мрак. След няколко минути светна, пак се мушна под земята... И така преминахме двадесет и четири тунела, докато излязохме на открито небе.

Наближавахме стария престолен град. Слънцето се скри. Мръкна се. Като на стена светнаха електрическите крушки, които даваха образно разположението на град Търново.

Влакът забави хода и даде знак за пристигането си. Прекъснахме разговорите си и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата.

Още не беше напълно спряло движението на влака и аз скочих от него на земята, облякох се и тръгнах към града. След като бях изминал вече известно разстояние от мястото на слизането, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите от джоба на сакото липсваше. Сърцето ми затуптя силно. Претърсих се няколко пъти, обаче все същите резултати - портмонето е изгубено! Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата - доброжелателка, да не би тя да го е прибрала!... И най-трудно беше да я попитам и как да а питам, като не може съвестта ми да допусне, че тя може да бъде способна на това унизително деяние - да ми открадне кесията. Къде е тогава смисълът на нейното посещение на свещено място - събора! На нейния висок идеал, за който говореше през цялото пътуване. Аз все продължавах да се претърсвам и бъбря насаме.

Един стар белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: „Братко, какво има, загубил ли си нещо, а?" - „Загубих, брат, загубих си портмонето." И докато се колебаех да споделя или не цялата история с палтото и сестрата, той с висок глас извика: „Братя, има изгубено портмоне с пари на един брат, потърсете го!"

А народ, свят, такава навалица, че дето се рекло: яйце да хвърлиш, няма къде да падне.

За мене всичко беше загубено и аз се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Не се минаха обаче и пет минути, чу се отговор с напевен глас: „Намери се-е-е!" Този глас продължаваше да вика и приближаваше към нас, като се срещнахме и ми предаде портмонето.

Като ми го подаде, каза: „Брат, колко пари има вътре, не знам, но колкото и да са, виждате ли този народ, това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средство. Само да се обадите, кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде,"

Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна към лагера, който беше на югозапад от града.

Лагерът беше разположен на хълм покрай лозята. Там имаше голямо братско лозе от 12 декара. То е било подарено на Бялото Братство от търновския гражданин Боковски затова, че е бил излекуван от Учителя, след като бил напълно изоставен от лекарите, които се видели в невъзможност да го спасят. В това състояние съпругата му се обърнала с едно писмо до Учителя, който след получаването му веднага пристигнал в Търново, за да го види у дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя болният още до вечерта се почувствувал добре и се привдигнал от леглото. Всички съседи, при камбанен звън са очаквали да чуят вестта за неговата смърт, обаче изненадата била голяма, след като той почнал да се поправя и след няколко дни е могъл вече да излиза от града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към Учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от различен характер. Боковски е оздравял напълно и след това е живял до 82 години.

От благодарност за всичко това Боковски е подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителят не е приемал парични възнаграждения.

Тези данни ги научих от една сестра, близка на дъщерята на Боковски, разправяни й лично от нея.

На другия ден, 18 август сутринта с група братя и сестри слязохме в града. Първото нещо, което спря нашето внимание, бяха разлепените афиши със съдържание: Утре, 19 август т.г. митрополит ...(забравих името) кани г-н Петър Дънов на диспут и т-н. В салона на читалище „Надежда".

Това ни разтревожи. Върнахме се на лагера и съобщихме това на Учителя. Аз не чух какво казал, обаче забелязах, че в лицето на по-старите и близки до Учителя братя не се забелязваше никакво смущение.

Аз не разбрах, пък и до днес не ми е ясно, от кого зависеше ние първи да влезем в салона. Това беше най-важното в момента.

След вечеря Учителят се обърна към всички ни и запита: „Как желаете: преди закуска или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше, че желанието е да отидем преди закуска. „Тогава", каза Учителят, „ще станете по-рано." Като определи часа, в който всички да бъдем готови за тръгване.

На 19 август 1922 година утрото беше светло, бодро, небето ясно, чисто, никакво петно от облаче не можеше да се забележи по красивото му лице.

Рано, в уречения час, наредени по особен начин в особени редици, мълчаливи, съсредоточени в една мисъл, според указанията на Учителя, потеглихме за сградата, където Учителят щеше да свещенодействува този ден, денят „Преображение Господне". Придружени от по-стари братя, постигнахме пред читалищната сграда, където имаше вече много да чакат. Братът ръководител отключи вратите и ние навлязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя с хорови песни, най-вече песента „Братство, единство".

Точно в уреченото време ето че и той пристигна. Всичко утихна, зае си мястото на поставеното бюро всред салона и след като ни поизгледа, ни покани да отстъпим местата си на гостите свещеници и владици и много други, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме по балконите или застанахаме правостоящи, кой където намери място.

Салонът се препълни от публика. Владиците заеха първите места, имаше и официални лица и всички извадиха бележници. Личеше, че всички идат в този салон да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя.

Учителят погледна часовника си, взе присъщата си красива стойка и заговори: „Най-важното в този свят, това е животът. Моето Учение не е теория и диспут. То е основано на строг научен опит. Ние сме готови да изправим всичките погрешки."

В тази си беседа Учителят каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да ги прочетат.

През време на беседата на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Дори произведе един смях, като седеше на първия ред срещу Учителя и който изтърва молива си, както го държеше. И вместо да си го потърси и вземе, той наведе глава на чина и не се вдигна до края на беседата.

Направиха ни силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: „Ами ако аз съм една нишка, която носи Божественото Учение и ако вие скъсате тази нишка, какво ще спечелите? /стр. 21/ Вие ще изгубите вашия идеал, както го изгубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа. Няма да остане народ на земята, който да не се поклони пред тази Истина и да не я поиложи. Сега и вие, българите, колкото по-рано възприемете това Учение, толкова по-добре ще бъде за вас."

С тези думи Учителят завърши беседата си и като че зачака за нападение. За наша изненада, владиците си поразтърсиха омърлушените лица и никой нищо не каза по беседата.

Един от владиците само се изправи и каза на публиката: „Господа, моля след обяд в два часа всички да заповядате в този салон, да чуете словото на митрополит..., което ще бъда критика и отговор на г-н Дънов. " На това Учителят каза: „Не, това не може да стане. В два часа никой не може да дойде тука, нито който е тука, може да излезе. Който желае да бъде тука, нека не си отива, а да изчака."

Като каза тези думи, Учителят постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на палтото си и с бърза походка напусна салона.

Един от владиците се провикна подигравателно: „А-а-а-а! Чувате ли, значи се заканва!" И пак повтори апела си да бъдат тук, като набърбори още много нелепости по адрес на Учителя.

Един от нашите братя, който стоеше до мене, ми прошепна: „Брат, да останем тука, да видим какво ще стане." Аз му отговорих, че щом Учителят напусна салона, аз нямам работа тука и веднага си излязох.

Небето бе синьо и ясно, времето беше чудесно. Народът не напускаше двора на читалището, а продължаваше да коментира последните думи на Учителя, Едни предричаха земетресение, други градушка, трети буря, а нашите братя мълчаха и се чудеха какво може да стане.

Щом като владиците и официалните лица се качиха на леките си коли и напуснаха читалището, масата са раздвижи по разни посоки и само за пет минути всичко се опразни и утихна.

Аз се прибрах на 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя.

След обед към един часа, братът на Петко Епитропов слезна от вилата, в която беше Учителят и каза: „Всички братя да направят улеи около палатките си."

Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да вали дъжд, небето беше съвършено ясно! Но въпреки това, всички се хванахме на работа и за 10-15 минути всички си бяхме направили улеи около палатките и погледите ни бяха обърнати нагоре към небето.

Настъпи вълшебен, тайнствен час. От всички страни на небесния свод се появиха облаци, като великани, които бързо се струпаха над града.

Вятърът започна отначало да подухва леко, докато се разрази в страшна тъмна буря, прах, пясък и листа се разнасяха от земята във въздуха, дърветата превиваха върховете си към земята...

Започна едър дъжд, примесен с градушка, която престана, а дъжд се изливаше като из ведро на земята. Облаците притъмняха и забулиха Търново. Всичко плувна във вода. Това беше точно 2 часа и пет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво предвижване. Всички се бяха умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие на природата. Така бяхме арестувани в палатките до 4 часа следобяд.

След като силният дъжд престана и само ръмеше, от града дойдоха братя, които бяха останали там и разказваха впечатленията си от тези, които преди тази канонада разправяли глупости, а след това онемели и гузно избягали от читалището.

След като всичко стихна и дъждът спря, Учителят слезе от вилата и каза много ценни думи за това събитие, с които се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог иска да направи.

На другия ден, 20 август, още от сутринта мъже, жени от всякаква възраст цял ден прииждаха и всеки търсеше да види Учителя. А владиците се изгубиха и отказаха от всякакъв диспут, престанаха да „търсят истината", като се задоволиха само да говорят отдалече нелепости за Учителя.

Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят през целия ми живот и са ценни само за мене, т.е. лични, и затова се въздържам да ги изнасям.

КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ГЕОРГИ АТАНАСОВ ПОПОВ /2.12.1898-9.07.1984г./ от Мара Попова, съпруга на Г. Попов

Георги Попов е роден на 2 декември 1898 година в с. Горска Поляна -Ямболско, Бургаски окръг. Завършил е гимназия и педагогическо училище в Ямбол. Работил като начален учител на село Горска Поляна в Странджа планина до 50-годишна възраст, а след това се изселил в Пловдив. Бил е 2-3 години учител в с. Калояново, Пловдивско.

Бащата на Георги Попов е бил земеделец. Наричал се Атанас Попов. Майка му била домакиня. Тя била много религиозна. Знаела много песни. Дядо му бил свещеник - поп Георги.

Казвам се Николина Кирова Попова. Родена съм в град Ямбол от родители: Стоянка Кирова Мишкова и Кирил Николов Мишков. Майка ми е в Учението от 1915-та година, баща ми - от 1918-та, краят на 1918-та година, началото на 1919-та. Три деца сме от баща, сляп военно-инвалид от войните, и трите сме родени вегетарианчета. От 1970-та година аз възстанових вегетарианството, бях го напуснала.

Между другото на майка ми това е втори брак. От първия брак тя има две деца -момче и момиче. Мъжа й го убиват в турската война. 1912-та година. Оженва се за баща ми вече вдовица 6 години и половина, той е от европейската война инвалид. Раждаме се ние трите, за които казахме. Синът на майка ми, доведеният наш брат, който се казваше Слав - работник, стругар, остава без работа в Ямбол и майка ми го праща да отиде в София, да потърси кака Василка, да го свърже с Учителя и да му каже къде може да намери работа. Среща се кака Василка с брат ми, пита тя Учителя и Учителят казва така: "Нека да отиде до Лъвов мост, да мине Лъвов мост и там да търси работа." Отива той на моста, минава моста, вече гледа витрините и вижда една витрина, което му говори, че може да намери работа. „Металик" пише на витрината. Влиза, поздравява и пита майстора: „Майсторе, търся работа." Пита го майсторът: „Какво работиш?" - „Стругар съм." - „Почваш веднага работа." Той отговаря: „Ще дойда утре", да може да си вземе надника пълен. Като се връща вече да си отива, където е спял, има някой лев в себе си и решава да почерпи Учителя и кака Василка с нещо, че си намерил веднага работа. Отбива се на пазара, вижда много дини и казва на продавача: „Майсторе, претегли ми две дини." Тегли му магазинерът две дини, плаща ги бpaт ми, поема ги и тръгва. Направил 7-8 крачки, обаче чувства неудобство, не може да си смени ръцете, пречат двете дини, няма къде да ги остави. Връща се той и казва: „Бе майсторе, може ли да оставя тез двете дини, пък да взема една по-голяма, че далеко ми е пътя. не мога да си ги сменям. Съгласил се човека, сменил той дините, оставил двете, вземал една по-голяма. Отива на „Опълченска" 66. Кака Василка шета назад-напред, той маха с пръстче и казва: „Како Василке, намерих си работа, искам да почерпя." Влиза тя в кухнята, през туй времеУчителят е в кухнята, и казва: „Много хубава диня. "Тя дали е режела, или външния й вид само виждат, не знам, ама казва: „Учителю, това Славчо ни черпи, намерил си е работа." Учителят се засмял, той чува вече усмихнат говор. „Аз не го видях, казва, щото ме е срам от него." Учителят казал: „Да, той взема две дини. направи няколко крачки и като разбра, че няма да може да стигне с тях -неудобно, не може да ги сменя, върна се. остави двете дини, помоли майстора, продавача и взема една по-голяма диня." Моят брат се чуди. „Абе, казва, тоз човек след мен ли е вървял, точно да знае какъв е случаят."

Друг случай. 1959 година появи се много лош грип. Говореха за черен грип. Разболя се моят другар, след него се разболях и аз. С много високи температури, а при мене болките бяха ужасни, страшни болки в кръста, умираш от болки. Майка ми и баща ми дойдоха, поплакаха си половин час, че аз страдам много и се прибраха. Колко време е минало, не зная, аз съм в ръцете на моя мъж, той болен и аз болна, заспала съм за момент и той ми каза: „Абе Кунче, защо се стресна, каза, бе много хубавичко се беше успокоила." Ще кажа защо. Защото двете ръце на Учителя се допряха до кръста ми, изправени на кръста ми точно на болното место, се допряха до болното ми място. Заранта майка ми идва, сняг голям беше навалял, къщата ни е ниска, почука на прозореца и пита: „Кунче, как си, бе, мама?" Казах: „Мамо, влизай, влизай." Влезна. Питам я: „Какво правихте вий като си отидохте веднага с тати?" - „На колене, каза, молихме Учителя." През туй време, значи, аз съм заспала, болката ми мина. До сутринта тъпа болка, но не е болка вече. Убито место, като смачкано, но не болка.

Трети случай. Учителят идва в Ямбол. Отиват на лозето на бай Тодор Абаджиев, който беше ръководител на Ямболското братство много години. Баща ми със синя пришка на ръката, това са неща страхотни, страхотни страдания. Почва да се слага обяда, постила се под големия орех долу чаршафите да се слага обяда. Мама, смирена, скромна, стеснителна, казва: „Учителю, моят другар с много болки долу в дерето е, в калта му е заровена ръката, да му отнеме температурата." А майка ми разказва по-нататък: „Със сълзи на очи, каза, погледнах Учителя. Той каза така: Рекох, ще му мине."

Сложи се трапезата, аз слизам надолу, това са само пет метра, може би от лозето до наклона, наклонът е 4-5 метра местото ми е много ясно, защото там ми беше пчелина, той, баща ти вече е изправен, изтърсва си ръцете и каза: „Айде, жена, мина." Никаква болка. Това става просто за няколко минути само. А що народ умираше от тази синя пришка.

Катя имаше каруца, водеше ме винаги с кабриолет. Товареше нас, децата и багажите над рафтата, обикаляхме. Братята Иван и Илия от Ямбол отиват на Бакаджиците. Този случай аз не съм била там. Тогава беше монашески манастир още. Бил е. Чукаме на вратата, вратите са много голями, много високи, четири крилабяха, това помня много добре. Излиза монахът. Презтуй време имали са три кучета, доколкото си спомням от мама. Едното куче се мушка между краката на монаха. Той казва: „Аз изтръпнах, като излезе кучето", защото беше много лошо и на никого не е прощавало, искал да каже. А като излезе, то клекна между краката на Учителя. Учителят беше на първата линия, така да се каже, колко човека са били, не знам, пред вратата. Но на монаха му направило впечатление. „Абе, каза, туй куче никога не е допущало такова нещо, а какъв е този човек, дето клекна в краката му?"

Това мога да кажа. Може би има и други, не може да няма и други случаи, но сега малко съм объркана. Не мога да си ги спомня. Друг път ще продължим.

Голямата организирана лъжа продължава да се носи из България и да трови последователите наУчителя Дънов. Тази мъгла рано или късно ще се разсее. И ще огрее слънцето и ще излезе всичко на видело. И ще се види кое е истина и кое е лъжа. Кое е вярно и кое е заблуда. И кои са слугите на Лъжата.

1. Писмо на Жана Венкова Иванова от 14 март 1999 г. до Милка Кралева.

2. Отговор - писмо на Милка Кралева от 16 март 1999 г.

3. Писмо на Жана Венкова Иванова до Милка Кралева от 31 май 1999 г.

4. Писмо на Жана Венкова Иванова до семейство Гобо от 31 май 1999 г. на български език.

5. Писмо на Жана Венкова Иванова до семейство Гобо от 31 май 1999 г., преведено на френски език.

Всеки, който се запознае с тези писма, може да ги провери, защото "зад тях са фактите. И голямата организирана лъжа. Лъжата и кражбата вървят заедно, водени от Духа на Заблуждението, който е и Дух на Опорочението.

А Духът на Истината е в оригиналното Слово на Всемировия Учител Беинса

6. Съобщение за отпечатаното Слово на Учителя Дънов по оригинала с ISBN.

7. Съобщение за излизането от печат на „Изгрева", том IX.

8. Духът на Заблуждението и Духът на Опорочението в деянията на человеците земни.

1. Писмо на Жана Венкова Иванова до Милка Кралева

Обажда се Жана Иванова от книжарница „ИЗГРЕВ", ул. „Граф Игнатиев" 28, София 1000, във връзка със следното:

1. Преди 3 месеца вие официално заявихте пред 10-ина души в книжарницата, че ще ми изпратите на ксерокс-копие писмото, което сте изпратили до семейство Гобо.

2. Заявихте официално, че това, което е писал Вергилий Кръстев, не било вярно, а било другояче. Ето защо аз чакам вашето писмо, за да проверя кой си служи слъжа.

3. Вергилий Кръстев ми показа лично писмото на Величка Няголова от Париж, която след срещата си със семейство Гобо, получила отговор, че Милка Кралева и Георги Петков са изпратили писмо до тях, в което се казвало в никакъв случай да не се дава архива на Анина Бертоли на Вергилий Кръстев. Лично аз съм чела писмото на Величка от Париж.

4. След като получа обещаното от вас ксерокс-копие писмо на френски, аз ще го изпратя на семейство Гобо, за да проверя дали това е същото писмо, което вие сте изпратили. По такъв начин ще разбера кой си служи с лъжа.

5. Ако вие изпратите ксерокс-копието на писмото, което обещахте пред 10 човека, това означава много неща.

6. Вергилий Кръстев е направил постъпки, чрез други лица да му се изпратят ксерокс-копията на вашето и на Георги Петков писма, за да ги публикува в „Изгрева", за да се знае кой пречи.

7. Целият случай е описан в „Изгрева", освен това куфарите са били натоварени на лека кола, престояли са през нощта и на сутринта ги свалят от колата, след като са провели телефонен разговор с някой от България. Това могат да бъдат само три лица: Георги Петков, Милка Кралева и Павел Желязков.

8. Целият случай е описан в „Изгрева" и единствено Вергилий Кръстев знаеше за този архив. И той беше упълномощен от Борис Николов /а не от майстор Борис/ и Анина Бертоли да прибере архива от Франция.

9. Значи, вие успяхте да вземете книги от Павлина Даскалова от Програмата на Вергилий Кръстев, а едновременно пишете писма срещу Вергилий Кръстев на семейство Гобо и научаваме от идващите в книжарницата посетители, че вие говорите срещу „Изгрева" и срещу неговата Програма.

Доколкото знам, имате дете от него. Ами утре, ако му се отворят очите на това дете, то веднага ще ви напусне.

Чакам изпращането на обещаното ксерокс-копие писмо, защото онези 10 човека питат получила ли съм писмото. А пък Вергилий Кръстев ми каза, че майстор Борис е провалил цяло Братство, с хиляди хора и в момента също сте провалени от него с издаването промененото Слово на Учителя Петър Дънов.

2. Писмо на Милка Кралева до Жана Иванова от 16 март 1999 г.

Писмото, което получих е подписано от Вас, но не е Ваш стил. Зная чие мнение ми предавате, но нямам намерение да коментирам този факт. Ще запазя писмото с всичките му лепенки и т.н. В бъдеще подобни материали ще свидетелстват за Вас, и тези, под чиито думи се подписвате.

Не Ви изпратих копие от писмото си, защото преосмислих даденото обещание. Не съм длъжна да участвам във Вашата лична война със семейство Гобо, нито да ставам чечия маша. Обещанието ми бе неразумно. А истината си е истина. Тя не се нуждае от доказателства. Не Ви задължавам да ми вярвате

Не ме заплашвайте, че някой някъде си щял да ме пише. Една заблуда повече там, не е от значение. Друг ще държи сметка за това, не аз.

Нека не замесваме децата във взаимоотношенията си. Недостойно е! Чии очи и кога ще се отворят, нека не обсъждаме. Вие какво общо имате с моето дете? Дали то ще ме напусне или не, Вас какво ви засяга? И какво ако това стане? Моя грижа бе да му осигуря условия да се развие. Но ако 18 години то е при мен, въпреки „пророчества" още от ранната му детска възраст, че щяло да ме напусне, това е от значение само за мен и за детето. Вашият коментар просто не е на място.

Заблуждавате се, че съм си правила труд да търся издадените от Вас книги. Истината е, че сестра Павлинка сама ми ги изпрати, за да Ви помогне в разпространението. Тя впоследствие ми се обади със скандални подробности около връзките си с Вас, които не е моя работа да коментирам тук.

Още веднъж благодаря за безценната реликва: Вашето писмо. В следващото хилядолетие то ще бъде експонат, по който студентите ще изучават как не трябва да се мисли!

3. Писмо на Жана Иванова до Милка Кралева от 31 май

Дойде определеното време да Ви отговор* на писмото от 16 март 1999. Ще Ви отговоря последователно.

Пред 10 човека, тук, в книжарницата, говорите едно, а след това пишете съвсем друго в писмото си.

Павлина Даскалова лично ми разказа - първо по телефона, а след това в книжарницата - за случая с книгите. При една от срещите в Бургас, организирана от Вашата фондация „Сила и Живот", Вие сте разбрали, че тя има книги и сте й писали да Ви изпрати от всичко, което има, включително и неиздаденото Слово по оригинал, на Учителя Петър Дънов. И когато тя Ви изпраща нашите книги „Проявление" и „Оживяване", Неделни беседи 1942-1943 г., в чиято подготовка е взела участие група от Търновското братство, Вие й правите скандал, че Ви ги продава по-скъпо. А тя е завишила цената, смятайки, че съм й ги предала без търговска отстъпка, без да ме попита и да провери. Тя беше психически съкрушена, огорчена от Вашия тон. И ми съобщи, че сте я канили лично да Ви посети в Бургас, уж във връзка с библиотеката на фондация „Сила и живот", която сте устроили в братския салон. А Вие всъщност сте търсили нейната подкрепа за Вашите действия във връзка със салона в Бургас преди срещата на всичките представители от България на Братството в Айтос на 27 март т. г. Така че „скандалните подробности" от моите връзки с Павлина са Ваша измислица.

Писмото до Вас съм го написала на моята собствена машина. А Вие Вашето сте го писали на чужд компютър, придобит с лъжа. В разговор с Мария Митовска разбрах, че този компютър е закупен с пари, донесени от Англия лично от самата нея за закупуване на компютър за Словото. Тези пари са имали за задача да подпомогнат първоначално създаденото издателство „Сила и Живот", в което са взели участие група последователи на Учителя Дънов. Те повечето са били от София, а за Вашето участие е настоявал лично майстор Борис. И така, след като се създават дисхармонични отношения, издателството остава на Ваше име. Значи майстор Борис предава на Лалка оригиналите да ги редактира, а след това организира и издателство, за да издава промененото вече Слово на Учителя Дънов. И когато Мария Митовска Ви се обажда за тези пари да й ги върнете, както и други лични нейни средства, или да й върнете компютъра, Вие не връщате нито парите, нито компютъра. Изненадата за Мария Митовска е била както голяма, така и съкрушителна. Тя не Ви е познавала до този момент, тя се отказва да търси парите и компютъра, а сама продължава работата си.

Така че Вие пишете Вашите писма на чужд компютър. Със същия компютър издавате променено Слово на Учителя Дънов. И то умишлено и целенасочено.

Предадох на моя сътрудничка да напише писмото ми на компютър, купен за Програмата, която издава оригиналното Слово наУчителя.

Когато Ви предупредих у Вас, че издавате на Лалка промененото Слово, Вие се ударихте с юмрук в гърдите и ококорено ми казахте: „Променено, непроменено, аз ще издавам. Аз трябва да съществувам."

След като разказах за това на Вергилий Кръстев, той се смя и каза, че така говори майстор Борис, който Ви е обсебил.

И след написването на писмото от 16 мартт.г., Вие идвате „ни лук яла, ни лук мирисала" в моята книжарница, смирена. А защо? За да ме заблудите ли? Това не може да стане.

Понеже В ие искате да останете в историята, то аз предавам писмата си за публикуване в „Изгревът", том X. Аз ще остана в историята, че съм работила по програмата на Вергилий Кръстев и под неговото ръководство съм издавала оригиналното Слово на Учителя Дънов

Вие ще останете в историята, че сте работили под внушението на майстор Борис, мозайкаджията, който Ви е обсебил и Ви диктува да издавате променено, редактирано Слово на Учителя Дънов. Та майстор Борис предаде оригиналите на Словото на Лалка и ги промениха. Това е написано в „Изгревът", том IX, който съм чела. И оттам го знам това.

Доказателства - ами погледнете стаята си, облепили сте я със скиците на майстор Борис. Когато Учителят е говорил Словото Си, то майстор Борис не е записвал, а си е правил рисунки и скици. И той друго и не може да прави. Затова е предал оригиналите на Лалка да ги промени.

И когато друг път идвате в книжарницата, ще се обадите, за да си поръчаме фотограф. Той ще дойде и ще Ви накараме да коленичите пред оригиналното Слово на Учителя, за да Ви направи снимки. После ще коленичите пред „Изгревът" -десетте поредни тома и ще Ви направи пак снимки. След това ще изпратим тези снимки по цяла България.

И ако Ви просветне нещо в ума и сърцето, може да си сложите снимките в стаята, до скиците и рисунките на майстор Борис. Тогава ще си видите заблудата, в която сте изпаднали.

Значи този братски салон, направен да служи за молитвен дом, вие го направихте за книгопродавница, за търговски дом. Още на 19 март т.г. дойдоха от Бургас хора и ми показаха нотариалния акт за салона на Духовно общество Бяло Братство - Бургас, с който току-що бяха се сдобили.

И така дойде Христос с бича, да изгони търговците от храма... Видяхте ли кому служите? Изгониха Ви с бича от обсебения от Вас братски салон.

И сте създали фондация. Това е работа на Черната ложа. А защо ли? Защото има Един Бог, Един Учител, Едно Слово, Една Школа.

И непременно и цвете ще останем в историята, и то чрез „Изгревът", където ще се публикува всичко.

А дъщеря Ви след време ще публикува писмата на Вергилий Кръстев до Вас, за да видят всички какво представляват онези, обсебените от майстор Борис.

Аз знам, защото издавам оригиналното Слово на Учителя Дънов.

Аз знам, защото работя с Вергилий Кръстев. Той е мой ръководител.

А пък Вие навремето, бременна във втория месец, го напуснахте с баща си заради майстор Борис, който беше на 75 години.

Госпожо Милка Кралева, аз чета „Изгревът" и там всичко е написано. Написано е, за да се отграничи Истината от лъжата. Лъжата е, която днес Ви ръководи в Бургас - една от двете столици на Черната ложа. Само Черната ложа издава променено Слово, под редакцията на Лалка, по програмата на майстор Борис.

4. ПИСМО НА ЖАНА ВЕНКОВА ИВАНОВА ДО СЕМЕЙСТВО ГОБО ОТ 31 МАЙ 1999 Г. НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

1. Настоящото писмо до вас се изпраща от Жана Венкова Иванова от София. Аз съм тази, която издава оригиналното Слово на Учителя Дънов, по програма, ръководена от Вергилий Кръстев.

2. Досега за 2 години сме издали 40 заглавия книги от оригиналното Слово на Учителя Дънов. До 31.08.1999 г. ще издадем още 10 заглавия. Всичко това се ръководи от Вергилий Кръстев. Изпращам Ви заглавията на отпечатаните книги, на български.

3. Живея в центъра на гр. София, където едновременно се намира и книжарницата, в която всеки може да си купи тези книги, които са много евтини. Освен това аз съм тази, която организира изпращането на отпечатаните книги по цяла България.

4. Така че аз не съм случаен човек, който Ви пише това писмо. А защо ви пиша? Ще ви обясня точно и кратко. А дали сте съгласни с мен - това си остава ваша работа. Аз съм длъжна да ви уведомя.

5. До този момент са излезнали от „Изгревът" 9 тома. Тези книги се купуват от последователите на Учителя Дънов. Те се продават също в моята книжарница и аз ги разпространявам из страната. И от тях какво научавам?

6. В „Изгревът", том VII, настр. 648-672, са публикувани спомените на Анина Бертоли по магнетофонни записи. Публикувани са спомените на сестра й Мариета Бертоли на ст. 673-682. Има техни снимки с Учителя.

7. В „Изгрева", том VIII, на стр. 559- 562, както и на стр. 572- 596, са публикувани всички ваши писма до Величка Няголова, както и до българите, в които обяснявате вашето становище за архива на Анина Бертоли. Публикувани са и писмата на Вергилий Кръстев до вас. Описани са всички етапи последователно. И днес българите ги четат. И ги проверяват, чрез доказателствата, които са дадени от Вергилий Кръстев в „Изгревът".

8. В „Изгревът", том IX. на стр. 789- 797. е описано от Величка Няголова продължението за съдбата на архива на Анина Бертоли, който вие задържате.

9. Ние, които четем „Изгревът", научаваме следните неща. потвърдени с факти:

а) Никой не е знаел за този архив, включително и вие, освен Вергилий Кръстев. Това го признавате.

б) Единствено на Вергилий Кръстев Анина Бертоли и Борис Николов са дали пълномощия да го върне в България.

в) Само Вергилий Кръстев знае за филма, а на кутията пише „Voir a Vergil". Вие изобщо не сте знаели за съществуването на този филм. Той е оригинален и не е преснемай, а Анина на никого не го е показвала, нито е прожектиран. Този филм има история, която вие не познавате. Тази история се знае само от Вергилий Кръстев.

г) Вие натоварвате куфарите на колата на Величка и на сутринта ги сваляте. А защо? Кой ви нареди? Кой е вашият Господар? Отговорете ми. Аз държа на вашия отговор.

д) Вие взимате решения. Вие нямате право да взимате решения. Кой ви дава това право?

С вашето решение давате на Павел Желязков да прави ксерокс-копия.

С ваше решение изпращате писмо до България, за да злепоставяте Вергилий Кръстев, като изпращате и копие от неговите писма. А знаете, че онези, които са получили вашето писмо и ксерокс-копията на писмата на Вергилий Кръстев, за пръв път научават за този архив от вашето известие. И те остават изумени.

С ваше решение събирате подписи във Франция да не се изпраща и да не се дава архивът на Вергилий Кръстев.

Вие изобщо нямате право на такива решения. А защо нямате? По простата причина, че нямате нищо общо с Учението на Учителя Дънов и с Неговата школа.

10. Според окултните закони от Словото наУчителя Дънов този, който за пръв път се завърже и закачи за някого, остава до края на живота си завързан там. Вие за пръв път отивате при Михаил Иванов. Вие сте закачени отдавна за него. Той е сега вашият Господар, които ви заповядва да не давате архива на Анина Бертоли на Вергилий Кръстев. Това е истинската причина!

11. Анина Бертоли и Михаил Иванов са били противници, дори и врагове. А сега вие изпълнявате волята на духа на Михаил Иванов, а не на Анина. Там е разликата. И тя се вижда от всички. Това е написано в „Изгревът". И ние го четем. И проверяваме, че това е така.

12. Вие сега, за да се измъкнете, изнасяте една теза, че това не е написано за Вергилий от София, а за брата на Анина. Братът на Анина Бертоли е живял до 18-годишен в България и знае български. Италианците имат по 4- 5 имена. Наистина, едно от тези имена е и Vergilius, но докато е бил в България, всички са го наричали Джулио. Дори родителите му. сестрите му, Анина и Мариета, са го наричали Джулио, а не Vergilius. А децата на „Изгрева", където е живял, са го наричали Джили. Това лично го чух от устата на Иоанна Стратева.

И това, което казвате сега, е една ваша голяма лъжа. Много голяма и тук никой българин, който прочете „Изгревът", том VIII и том IX, няма да ви повярва. Освен това Анина Бертоли собственоръчно е написала адреса на брат си в Италия и той се казва Пиетро Бертоли (Pietro Bertoli). Този адрес е публикуван на стр. 575 в том VIII на „Изгревът".

13. Кои са вашите приятели, на които тук пишете писма?

а) Йоанна Стратева - тя не е съгласна с вас. Благодарение на Вергилий Кръстев, който организира над 20 концерта с музика на Учителя. тя и музикантите бяха качени от него на сцената. Нейното писмо до вас на български и френски е публикувано в „Изгревът", том VIII, стр. 594-596. Аз бях свидетел, когато тя дойде при Вергилий Кръстев и искаше съвет от него във връзка с нейния личен път на музикант. Той и говори повече от два часа. Тогава аз разбрах, че музикантите на този етап нищо не знаят за музиката на Учителя Дънов. А защо? Защото не четат „Изгрева" от том I до том IX.

б) Павел Желязков - той досега е издал няколко заглавия книги на Учителя Дънов. Но той променя, редактира Словото на Учителя. И то умишлено. А всеки, който променя Словото на Учителя Дънов. е враг на Неговото Слово и на Учението Му. Това е описано в „Изгревът", том IX, стр. 832-833. И то е факт.

в) Милка Кралева е бивша съпруга на Вергилий Кръстев и има дъщеря от него, която е на 18 години. Пред мене лично тя заяви, че не е писала срещу него. Но когато поисках да ми изпрати копие от нейното писмо до вас, тя отказа, защото аз бях написала, че ще го изпратя до вас да проверим дали е същото. И тя си служи с лъжа. Освен това, тя публикува книги на Учителя Дънов, които са променени, изменени, редактирани от Лалка. Ние сме проверили и сравнили с оригинала. А Вергилий Кръстев я бе предупредил. Всичко за нея е описано в „Изгревът", том IX, стр. 829-831,

г) Георги Петков - той си беше послужил с измама и лъжа и с чужди пари, за да получи от Лалка преработените беседи. И той също участвува в издаването на променено, редактирано Слово на Учителя Дънов. И то съзнателно! Виж „Изгревът", том IX, стр. 775-781.

д) Мария Митовска - тя. заедно с Лалка, откраднаха труда на Борис Николов, който лично бе дешифрирал стенограмите на Савка Керемидчиева, т.нар. „Свещени думи наУчителя". Доказателствата са дадени в „Изгревът", том III, стр. 115 и стр. 393- 394. Също и в „Изгревът", том IX, стр. 781-783. Тя издаде също променена „Паневритмия" - вижте „Изгревът", том I, стр. 628- 631, „Изгревът", том IX. стр. 781-783. Тя открадна оригиналния каталог, подготвен от стенографката Елена Андреева, и го издаде от името на Лалка и от свое име. Вижте ..Изгревът", том IX, стр. 279-281.

е) Христо Дочев - Научаваме, че неговата дъщеря е била на гости в дома ви. Нейният баща издава книги. Взима по няколко извадки от издадените книги на Учителя Дънов, подрежда ги, слага свои уводи и коментар и прави така своите книги. Беше му предложено лично от Вергилий Кръстев да издаде една оригинална годишнина. Но той отказа. А защо? Защото той има за задача да разбива и да променя Словото наУчителя. фактите са налице.

Ето това са вашите приятели, от които искате съвети, и на които разчитате. А най-важното е, че Павел Желязков, Георги Петков и Мария Митовска бяха 10 години в групата на Крум Въжаров. Те са негов продукт. А той беше защитник на Михаил Иванов. Той беше от Черната ложа, според Учителя Дънов. Всичките му ученици продължават от вчера и днес със своята разрушителна сила да разрушават Словото на Учителя Дънов. Запомнете това. Днес ние виждаме делата им. Те съзнателно променят Словото на Учителя. А Павел Желязков идва при вас по линия на Крум Въжаров, който бе михайловист, така че всички имате един и същ Господар.

а) Да се подчините на Мариета Бертоли, която ви е написала писмо архива да не го давате на никой българин. Но тя лично чу от магнетофонния запис гласа на сестра си Анина и се е съгласила да го предаде на Вергилий Кръстев. А защо прави друго сега? Тя не е от Братството, тя сега иска да вземе пари от този архив.Там е цялата работа.

б) Да го изтъргувате с някой българин, като Павел Желязков, който ще го донесе ту к и ще промени, подмени и редактира Словото на Учителя Дънов. Ами след време, когато се сравни с оригинала? И вие ще носите своята вина, понеже вече сте предупредени, чрез това писмо.

в) Да го докарате тук, в София и да го предадете на така наречения Братски съвет. А според Учителя Дънов. Той е срещу братски съвети. Тук има една песен, „Писмото", от Него, която е публикувана в „Изгревът", т. I, стр. 686. Създадена е от Учителя срещу братските съвети.

Като предадете архива на така наречения Братски съвет, те веднага ще направят комисия с единствена цел да променят, изменят и редактират Словото на Учителя. Че кой ще бъде виновен след това? Разбира се, семейство Гобо.

г) Ако го предадете на Христо Дочев, той ще направи това, което е правил досега - компилация, изопачения. И вие ще отговаряте за това.

д) Ако го предадете на Вергилий Кръстев, той ще го съхрани и ще го отпечата по оригинал. Доказателствата? Изпращам ви списъка от 48 заглавия издадено оригинално Слово на Учителя Дънов. Малко ли е това доказателство?

15. Съветвам ви, като прочетете това писмо, да извикате един българин и да ви преведе онези страници, които съм ви цитирала. Но такъв преводач, на който имате вяра, за да не ви преведе погрешно. И така да ви излъже.

16. Изпращам ви по пощата „Изгревът", том VIII и том IX, за да ги имате при

Той е този, който е съхранил, запазил над 30 години Словото на Учителя Дънов и го отпечатва по оригинал. Вижте списъка, който ви изпращаме.

Той е този, който е организирал, финансирал над 20 концерта по музика на Учителя Дънов и е качил на сцената към 20 музиканти, за да се реализират като музиканти.

Той е този, който издава „Изгревът", който е история на Школата на Учителя-Дънов.

А вашите приятели, на които пишете писма, са врагове на Словото на Учителя Дънов, врагове на Учението му и врагове на Школата Му.

Доказателствата са дадени, проверете си ги. И се определете. На кого да вярвате и кому да служите.

18. Имаше много българи, които искаха да ви пишат, защото вашият адрес е публикуван в „Изгревът", том VIII, стр. 575. Но Вергилий Кръстев ги спря. Иначе щяхте да получите десетки писма и то много гневни. Той ми позволи аз да ви напиша писмо, защото аз издавам, аз разпространявам и в моя дом е книжарницата, където се продава оригиналното отпечатано Слово на Учителя Дънов.

19. Аз повече няма да ви пиша. Вергилий Кръстев ми каза и предварително знае какво е вашето решение. Понеже вашият Господар е същият, който е Господар на Михаил Иванов. А той е представител на Черната ложа, според думите наУчителя Дънов.

Ние знаем вече кои са вашите приятели и на кого служат. Те служат на враговете на Учението на Учителя, като Му променят Словото, фактите са налице. Словото на Учителя Дънов е Слово на Бога. То е свещено и неприкосновено. Има един Бог. Има едно Слово. Има един Учител - Беинса Дуно.

20. Уведомявам ви, че това писмо ще бъде публикувано в „Изгревът", том X, на български и с френския превод. И ще остане като документ и поучение за следващите поколения.

21. Изпратете ни ксерокс-копие от писмата на онези българи, които са писали срещу Вергилий Кръстев да не му предавате архива - като Милка Кралева, Георги Петков и др., за да бъдат публикувани в „Изгревът". Така една голяма организирана лъжа ще падне и ще се види от всички, че е лъжа. И само така може да се измъкнете от клопката и да се оправдаете после, че сте били подведени от враговете на Вергилий Кръстев. Друг изход нямате. А следващият ваш печеливш ход е да предадете архива на Вергилий Кръстев.

Ако това не направите, то означава, че вашият Господар ви е вързал отвътре и отвън с много дебели въжета и сте негови роби до края на живота си. А това е защото първом сте вързани в Невидимия свят, още от самото начало.

Истината е една. А лъжата има много лица. Изпратете ми писмата на лъжата, да ги публикуваме, защото те сега тук отричат, че са писали писма срещу Вергилий Кръстев. Отричат, а ние знаем, че те лъжат, затова чакаме писмата им. Направете си една услуга към Истината. Сами си направете тази услуга.

P.S. Ако изпращате писмо, изпратете го препоръчано, за да не се загуби.

5. ПИСМО НА ЖАНА ВЕНКОВА ИВАНОВА ДО СЕМЕЙСТВО ГОБО ОТ 31 МАЙ 1999 г. ПРЕВЕДЕНО НА ФРЕНСКИ ЕЗИК

1. La presente lettre vous est envoyee par Jeanna Ivanova Venkova de Sofia. C'est moi qui publie la Parole originale du Maitre Deunov selon un programme dirige par Vergili Krastev.

2. Jusqu'a present, en 2 annees, nous avons publie 40 livres de la Parole originale du Maitre Deunov. Jusqu'au 31.08.1999 nous aurons edite encore 10 livres. Tout cela est dirige par Vergili Krastev. Je vous envoie une liste des livre parus, en bulgare.

3. J'habite le centre de la ville ou se trouve aussi la librairie dans laquelle chacun peur acheter ces livres-la qui sont tres peu chers. C'est moi qui organise aussi I'envoi des livres parus dans toute la Bulgarie.

4. Ainsi, je ne suis pas une personne par hazard qui vous ecris la presente lettre. Et pourqoi est-ce queje vous ecris? Je vous I'expliquerai precisement et en bref. Et que vous soyezou ne soyez pasd'accord avecmoi, cela reste votre affaire. J'ai le devoir de vous informer.

5. Jusqu'a present 9 volumes du livre "Izgreva' ont paru. Ces livres sont achetes par les adherents du Mafire Deunov. lis sont vendus aussi dans ma librairie et je m'occupe de leur diffusion dans tout le pays. Et qu'est-ce que i'apprends de ces livres?

6. Dans "Izgreva", volume VII, aux pages 643-672 sont publies les memoires d'Anina Bertoli selon des enregistrement sur ruban de magnetophone. Dans ce volume sont publies aussi les memoires de sa soeur Marietta Bertoli aux pages 673-682. II у a leurs photos avec le Maitre.

7. Dans "Izgreva", volume VIII, aux pages 559-562, ainsi qu'aux pages 572-596 sont publiees toutes vos lettres a Velitchka Niagolova ainsi qu'aux Bulgares, dans lesquelles vous expliquez votre opinion sur I'archive d'Anina Bertoli. Dans ce volume sont publiees aussi les lettres de Verguili Krastev a vous. Toutes les etapes у sont decrites successivement. Et aujourd'hui, les Bulgares les lisent. Et ils les verifient par les preuves presentees par Vergili Krastev dans "Izgreva".

8. Dans "Izgreva", volume IX, aux pages 789-797 Velitcka Niagolova decrit la suite du sort de I'archive d'Anina Bertoli laquelle vous tenez.

9. Nous qui lisons "Izgreva", nous apprenons les choses suivantes appuyees par des faits:

a) Personne ne savait rien de cette archive, у inclus vous-memes, sauf Vergili Krastev. Vous le reconnaissez.

b) Vergili Krastev est la seule personne a qui Anina Bertoli et Boris Nicolov ont donne procuration de faire retoumer I'archive en Bulgarie.

c) Seul Vergili Krastev sait quelque chose sur le film et sur la boTte il у a inscription "Voir a Vergil". Vous-memes vous ne saviez pas du tout qu'il existe un tel film. C'est un film original et il n'a pas de copies, Anina ne I'avart montre a personne et il n'a jamais ete projete. Ce film a une histoire que vous ne connaissez pas. Cette histoire est connue uniquement par Vergili Krastev.

d) Vous montez les valises dans la voiture de Velitchka et le matin vous les descendez. Et pourqoi done? Qui est-ce qui vous l a ordonne? Qui est votre Patron? Repondez-moi. Je tiens a votre reponse.

e) Vous prenez des decisions. Vous n'avez pas le droit de prendre des decisions. Qui vous donne ce droit?

Par votre propre decision vous permettez a Pavel Jeliazkov de faire des photocopies.

Par votre propre decision vous envoyez une lettre en Bulgarie, dans le but de compromettre Vergili Krastev, en envoyant aussi une photocopie de ses lettres. Et savez-vous que les personnes qui ont re?u vos lettres et les photocopies des lettres de Vergili Krastev ont appris de cette archive pour la premiere fois dans par vos lettres? Et elles etaient stupefaites.

Par votre propre decision vous collectez des signatures en France pour que I'archive ne soit pas envoyee et remise a Vergili Krastev.

Vous n'avez pas du tout le droit de prendre de telles decisions. Et purquoi vous n'en avez pas le droit? Pur la simple raison que vous n'avez rien a voir avec L'Enseignement du Maitre Deunov ni avec son Ecole.

10. Selon les lois occultes de la Parole du Maitre Deunov celui qui se noue pour la premiere fois a quelqu'un s'y accroche et у reste accroche pourtoute la vie. La premiere fois vous etes alles chez Mihail Ivanov. Vous etes accroches a lui depuis longtemps. II est maintenant votre Patron qui vous ordonne de ne pas remettre I'archive d'Anina Bertoli a Vergili Krastev. C'est la cause veritable!

11. Anina Bertoli et MichaTI Ivanov etaient des adversaires, meme des ennemies. Et maintenent vous accomplissez la volonte de I'esprit de Mihail Ivanov et non pas celle d'Anina. C'est la la difference. Et elle est vue par tout le monde. Cela est ecrit dans "Izgreva". Et nous le lisons. Et nous le verifions que c'est comme pa.

12. Pour vous tirer d'affaire vous presentez une these disant que cela n est pas ecrit pour Vergili de Sofia mais pour le frere d'Anina. Le frere d'Anina Bertoli a vecu jusqu'a l'age de 18 ans en Bulgarie et il sait la langue bulgare. Les Italiens ont 4 a 5 prenoms. II est vrai, un de ces prenoms c'est Vergilius mais pendant qu'il etait en Bulgarie, tout le monde I'appelait Giulio. Meme ses parents, ses soeurs Anina et Marietta

I'appelaient Giulio, et pas Vergilius. Et les enfants a I'lzgreva ou il a habite I'appelaient Gilli. C'est ce que j'ai entendu par la bouche de loanna Strateva.

Et ce que vous dites maintenant c'est un gros mensonge. C'est un tres gros mensonge et ici aucun Bulgare de ceux qui lisent Plzgreva" ne vous croira pas.

De plus, Anina Bertoli a ecrit par sa propre main I'adresse de son frere en Italie et il s'appelle Pietro Bertoli. Cette adresse est publiee a la page 575 dans le volume VIII de I'lzgreva".

a) loanna Strateva - elle n est par d'accord avec vous. Grace a Vergili Krastev qui a organise plus de 20 concerts avec de la musique du Maitre elle et les musiciens ont ete montes par lui sur la scene. Sa lettre a vous en bulgare et en fran|ъais a ete publiee dans rizgreva", volume VIII, pages 594-596. J'ai ete temoin quand elle est venue chez Vergili Krastev en lui demandant un conseil concernant sa voie personnelle comme musicienne. II lui a parle plus de deux heures. J'ai compris alors que sur cette etape les musiciens ne savent rien de la musique du Maitre Deunov. Et pourquoi? Parce qu'ils ne lisent pas rizgreva", du volume I au volume IX.

b) Pavel Jeliazkov - jusqu'a present, il a edite quelques livres du Maitre Deunov. Mais il change et fait des redactions sur la Parole du Maitre. Et tout cela intentionnellement. Et chacun qui fait des changements dans la Parole du Maitre Deunov est un ennemi de Sa Parole et de Son Enseignement. C'est decrit dans rizgreva", volume IX, pages 832-833. Et c'est un fait.

c) Milka Kraleva est I'ex-epouse de Vergili Krastev et a une fille de lui, elle a 18 ans. Milka Kraleva a declare en ma presence qu'elle n'a pas ecrit contre lui. Mais quand je lui ai demande de m'envoyer une copie de sa lettre a vous, elle a refuse parce que j'avais ecrit que je I'enverrai a vous pour verifier si c'est la meme lettre. Elle aussi, elle utilise le mensonge. De plus, elle publie des livres du Maitre Deunov qui sont changes, modifies et ou soumis a des redactions par Lalka. Nous avons verifie et compare avec I'original. Et Verguili Krastev I'avait prevenue.

d) Gueorgui Petkov - il avait utilise la tromperie et le mensonge et I'argent qui n'etait pas le sien pour obtenirde Lalka les conferences remaniees. Luraussi, il prend part a ('edition de Parole du Maitre Deunov changee et soumise a des redactions. Et tout cela consciencieusment. Voir rizgreva", volume IX, p. 775-781.

e) Maria Mitovska - elle, avec Lalka, ont vole I'oeuvre de Boris Nikolov qui avait dechiffre lui-meme les stenogrammes de Savka Keremidtchieva, les ainsi nommes Paroles sacrees du Maitre. Les preuves en sont presentees dans rizgreva", volume III, p. 115 et p. 393-394, Aussi dans rizgreva", volume IX, p. 781-783. Elle a edite aussi une Paneuriythmie modifiee - voir "Izgreva", volume I, p. 628-631, Izgreva", volume IX, p. 781-783, Elle a vole aussil le catalogue original prepare par la stenographe Elena Andreeva et I'a edite du nom de Lalka et de son nom. Voir "Izgreva" volume IX, p. 279-281.

f) Hristo Dotchev - Nous apprenons que sa fille a fait une visite chez vous. Son pere edite des livres. II prend quelques extraits des livres edites du Maitre Deunov, il les range, у met ses introductions et son commentaire et c'est ainsi qu'il fait ses livres. Vergili lui-mеme lui a propose d editer une annee originale. Mais il a refuse. Et pourquoi? Parce qu'il a pour but de briser et de changer la Parole du Maitre. Les faits sont la.

Voila qui sont vos amis auxquels vous demandez des conseils et sur lesquels vous comptez.

Et le plus important c'est que Pavel Jeliazkov, Gueorgui Petkov et Maria Mitovska ont ete 10 annees dans le groupe de Kroum Vajarov. lis sont son produit. Et il a ete un defenseurde Michai'l Ivanov II etaitde la Loge Noire, selon le Maitre Deunov. Tousces eleves continuent, depuis hier et aujourd'hui, de detruire avec leur force destructive la

Parole du Maitre Deunov. Gardez cela dans votre memoire. Aujourd'hui nous voyons leurs faits. lis changent consciencieusment la Parole du Maitre. Et Pavel Jeliazkov vient pres de vous par la ligne de Kroum Vajarov aui a ete michailoviste, ce qui veut dire que vous tous vous avez un meme Patron.

a) De vous soumettre a la volonte de Marietta Bertoli qui vous a ecrit dans une lettre de ne pas donner I'archive a aucun Bulgare. Mais elle-meme, elle a entendu I'enregistrement sur bande de magnetophone de la voix de sa soeur Anina et elle s'est mise d'accord pour le transmettre a Vergili Krastev. Et pourquoi elle fait une autre chose maintenant? Ell n'est pasde la Fraternite, maintensnt elle veut obtenirde I'argent pour cette archive. C'est cela toute I'affaire

b) De la vendre a un Bulgare comme Pavel Jeliazkov qui I'apportera ici et changera, substituera et fera des redaction sur la Parole du Maitre Deunov. Et dans un certain temps, lorsqu'on comparera ces edition avec I'original? Et vous porterez votre faute, car vous etes deja prevenus, par la presente lettre.

c) De la faire apporter ici, a Sofia et de la donnez a I'ainsi dit Conseil Fraternel. Mais le Maitre Deunov, Lui. II est contre les Conseil Fraternels. II у a ici une chanson, "La Lettre", par Lui, laquelle est publiee dans Plzgreva", volume I, page 686. Elle est creee par le Maitre contre les Conseilt Fraternels.

Si vous remettez I'archive a I'ainsi dit Conseil Fraternel, ilsferonttout de suite une comission dans I'unique but de changer, modifier et faire des redaction sur la Parole du Maitre. Et qui sera le coupable alors? Bien sur. la famille Gobeau.

d) Si vous la donnez a Hristo Dotchev, il fera ce qu'il a fait jusq'a present - une compliation, des denaturations. Et c'est vous qui serez responsables de cela,

e) Si vous la donnez a Vergili Krastev. il la conservera et I'editera selon ('original. Les preuves? Je vous envoie la liste avec 48 titres edites de la Parole originale du Maitre Deunov. Est-ce une preuve insuffisante?

15. Je vous donne le conseil apres la lecture de cette lettre de faire venir un Bulgare pour vous traduire les pages que je vous ai citees. Mais ildoit etre un traducteur a qui vous aurez confiance, pour qu'il ne vous les traduise faussement et qu'il ne vous mente pas de talle maniere.

16. Je vous envoie par la poste T'lzgreva", volumes VIII et IX pour que vous en disposerez chez vous.

C'est lui qui a conserve et garde plus de 30 ans la Parole du Maitre Deunov et qui I'edite selon I'original. Voir la liste que nous vous envoyons.

C'est lui qui a organise et finance plus de 20 concerts de la musique du Maitre Deunov et a fait monter sur scene environ 20 musiciens pour qu'ils se realisent comme musiciens.

C'est lui qui edite rizgreva" qui est une histoire de I'Ecole du Maitre Deunov. Esc-ce que quelqu'un a fait cela dans sa vie? Personne ne I'a fait.

Et vos amis auxquels vous ecrivez des lettres sont des ennemis de la Parole du Maitre Deunov. des ennemis de Son Enseignemrnt et de Son Ecole.

Les preuves sont donnees, verifiez-les. Et determinez-vous. A qui croire et a qui

18. II у avait beaucoup de Bulgares aui voulaient vous ecrire car votre adresse est publiee dans l»lzgreva", volume VIII, page 575 Mais Vergili Krastev les a arretes. Sinon vous aurez regu des dizaines de lettres et qui auraient ete tres remplies de colere. II m'a permis de vous ecrire parce que c'est moi qui edite, qui distribue les livres et c'est dans ma maison que se trouve la librairie dans laquelle on vend la Parole originale editee du Maitre Deunov.

19. Je ne vous ecrirai plus. Vergili Krastev m'a dit et il connait d'avance votre decision. Car votre Patron est le Meme qui est le Patron de Mihai'l Ivanov. Et il est un representant de la Loge Noire, selon les paroles du MaTtre Deunov.

Nous savons deja qui sont vos amis et a qui est-ce qu'il servent. lis servent aux ennemis de I'Enseignement du MaTtre en changeant Sa Parole. Les faits sont la.

La Parole du Maitre Deunov est une Parole de Dieu. Elle est sacree et inviolable.

20. Je vous informe que cette lettre sera publiee dans rizgreva", volume X, en bulgare et avec la traduction en frangais. Et elle restera comme un document et comme une legon pour les generations suivantes.

21. Envoyez-nous des photocopies des lettres des Bulgares qui ont ecrit contre Vergili Krastev et de ne lui pas donner I'archive - comme Milka Kraleva, Gueorgui Petkov etc., pour qu'elles soient publiees dans rizgreva". Ainsi, un gros mensonge organise tombeta et tout le monde verra que c'est un mensonge. C'est la seule maniere pour vousde sortirdu piege et de vous acquitter ensuite en disant que vous avez ete induits en erreur par les ennemis de Vergili Krastev. Vous n'avez pas d'autre choix. Et le pas suivant aui est gagnant pour vous c'est de remetrre I'archive a Vergili Krastev.

Si vous ne le faites pas, cela signifie que votre Patron vous a noue du dedans et du dehors avec des cordes tres epaisses et que voua etes ses esclaves a vie. Et c'est parce que vous etes noues des le debut dans la Monde Invisible.

La verite est unique. Et le mensonge a des visages multiples. Envoyez-moi les lettres du mensonge pour que nous les publiions, car ces personnes ici nient d'avoir ecrit de lettres contre Vergili Krastev. lis nient, mais nous savons qu'ils mentent et c'est pourqoi nous attendons leurs lettres.

Faites-vous un service envers la Verite. Faites ce service a vous-memes. Vouz n'en aurez pas d'autre occasion dans votre vie.

P.S. Si vous envoyez une lettre, envoyez-la recommandee, s'il vous plait, pour qu'elle ne se perde pas.

През 19961999 година бяха отпечатани поредица книги от неиздаденото досега Слово на Учителя Петър Дънов. Отпечатаното Слово е автентично, запазен е и е предаден оригиналът на дешифрираните от стенографките на Учителя беседи.

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ СЛЕДНИТЕ ОТПЕЧАТАНИ КНИГИ ПРЕЗ 1996 И 1997 ГОДИНА:

13. СЛАВАТА БОЖИЯ, ЦАРСТВОТО БОЖИЕ И ВОЛЯТА БОЖИЯ

ISBN 954-8091-51-8
ISBN	954-8091-51-8
ISBN	954-8091-68-2
ISBN	954-8091-71-2
ISBN	954-9589-01-3
ISBN	954-9589-02-1
ISBN	954-8091-74-7
ISBN	954-8091-75-5
ISBN	954-9590-01-1

Младежки окултен клас, 1939-1940,1 том ISBN 954-9589-19-6 ПЪТЯТ КЪМ ЩАСТИЕТО

Младежки окултен клас, 1939-1940, II том ISBN 954-9589-20-Х НАЙ-ЛЕСНОТО

Младежки окултен клас, 1940-1941,1 том ISBN 954-9589-10-2 ЖИВОТ, СВЕТЛИНА И СИЛА

Младежки окултен клас 1940-1941, II том ISBN 954-9589-11-0 МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ, БЪДЕЩЕ

Младежки окултен клас, 1942-1943 ПО ОБРАЗ И ПОДОБИЕ

Неделни беседи, 1934-1935 ВАС ВИ НАРЕКОХ ПРИЯТЕЛИ

Неделни беседи, 1942-1943, II том КАТО РОДИ ДЕТЕ Неделни беседи, 1940-1941,1 том

Неделни беседи, 1938-1939 ISBN 954-9589-26-3 БОЖЕСТВЕНИЯТ ИМПУЛС

Общ окултен клас, 1937-1938 ISBN 954-9589-25-9 СКРЪБ И РАДОСТ

Младежки окултен клас, 1938-1939 ISBN 954-9589-28-5 ЗАПАЛЕНА СВЕЩ

Общ окултен клас, 1935-1936 ISBN 954-9589-27-7 БУДЕН УМ И БУДНО СЪРЦЕ

Общ окултен клас, 1941-1942,1 том ISBN 954-9589-29-3 ВЕЛИКАТА ВЪЗМОЖНОСТ

Неделни беседи, 1936-1937 ISBN 954-9589-32-3 ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Неделни беседи, 1932-1933,1 том ISBN 954-9589-34-Х РАДОСТТА

ISBN	954-9589-13-7
ISBN	954-9589-21-8
ISBN	954-9589-07-2
ISBN	954-9589-16-1
ISBN	954-9589-24-2
ISBN	954-9589-14-5
ISBN	954-9589-15-3
ISBN	954-9589-23-4

ISBN 954-9589-33-1

ISBN 954-9589-38-2

ISBN 954-9589-40-4

ISBN 954-9589-37-4

ISBN 954-9589-44-7

ISBN 954-9589-42-0

ЖЕЛАЕЩИТЕ МОГАТ ДА СЕ ОБЪРНАТ С ПОРЪЧКИ НА АДРЕС:

Жана Венкова Иванова КНИЖАРНИЦА „ИЗГРЕВ" ул. Граф Игнатиев N 28 София 1000 телефон: 893897 факс: 878730

Купувайте оригиналното Слово на Учителя Петър Дънов.

Търсят се спонсори за издаване на неотпечатаното Слово на Учителя Петър

Координатор по отпечатване на неиздаденото досега и оригинално Слово на

Излезна от печат том IX от поредицата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее". Книгата е със същия формат както първите осем тома. Съдържа 54 коли = 864 страници плюс три коли по 16 = 48 страници снимков материал, с който се онагледява представеният материал от времето на Школата. Представени са снимки на Учителя с ученици, отпечатани на цяла страница. Всяка страница съдържа 52 реда по 70 знака на ред. В том IX са представени спомените на стенографката Елена Андреева от Школата на Учителя Дънов. Цената на една книга е 8000 лв., като 25% от стойността на книгата се дава на разпространителите. Томовете от I до VII включително са по 7000 лв. За един брой. Том VIII е 8000 лв. Онези, които желаят да я получат чрез заплащане, могат за справки да се отнесат до книжарница „Изгрев".

Книгата ще бъде продавана в книжарница „Изгрев" на ул. „Граф Игнатиев" 28 в безистена близо до площад „Славейков" при Жана Венкова Иванова, телефон 893-897, където също могат да бъдат правени заявки за отделните томове.

Спомените на стенографката на Учителя Дънов, Елена Андреева, съдържат следните раздели:

1. Родена в робство под пътеводна звезда и освободена чрез Дух и Слово (стр. 3-524).

2. Образът на Учителя през моите очи (стр. 525-574).

4. Записване Словото наУчителя БеинсаДуно (стр. 669-755).

Включен е разделът „Духът на Истината в Словото на Учителя Петър Дънов, Всемировият Учител - Беинса Дуно и Духът на Заблуждението в езиците и думите на человеците земни" от Вергилий Кръстев (стр. 756-863).

Тук ще намерите доказателства за промяна и преразказване на Словото на Учителя Дънов от така наречените негови последователи. Словото, което е издавано до 1950 г., е преразказано и подменено от човешки умове. Дадени са факти за промяна на Словото, което се печата от 1990 до 1999 год., и което се отпечатва умишлено и целенасочено. Целта е като се подмени и промени Словото на Учителя Дънов, с това да се отклонят неговите последователи. Ето защо целият им път вчера и днес, от 1945 до 1999 год. е целенасочено отклонен и няма нищо общо с Школата на Учителя Дънов. Дадени са факти, доказателства, документи. Неоспорими. И проверуеми. И то от всеки.

Прочетете, проверете и се определете на кого да вярвате и кому да служите. На човешките умове или на Духа на Истината в Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно.

Има Един Бог, Едно Слово и Един Учител - Беинса Дуно!

Съставителят и издателят на том IX „Изгревът" е Вергилий Николов Кръстев, ул. „Васил Друмев" 1, София 1505, тел. 447-953.

ОПОРОЧЕНИЕТО В ДЕЯНИЯТА НА ЧЕЛОВЕЦИТЕ ЗЕМНИ

I. Деянията на мозайкаджийската бригада на майстор Бертоли и майстор Борис.

1. Отклоняване на младежите, влезнали в Младежкия окултен клас и напускане на класа, за да правят комуни, като част от тях се разболяват и си заминават от този свят.

2. Друга част напускат факултетите, в които следват, някои завършват, но не си взимат дипломите и отказват да работят с тях, а стават мозайкаджии в бригадата на майстор Бертоли и майстор Борис.

3. През 1945 година, след заминаването на Учителя Дънов, на майстор Бертоли се осигуряват средства във Франция да издаде книгата „Учителят", но това не го прави. През това време тук на семейството му се осигурява седмична издръжка от мозайкаджийската бригада на Борис, на брой 100 човека.

4. Майстор Борис предава на майстор Бертоли едно цяло течение на машинописен текст неиздадени беседи и лекции на Учителя Дънов, да ги изнесат в Италия, с цел да се отпечати Словото му на френски и италиански езици.

5. По-късно този материал се прехвърля във Франция при Анина Бертоли, дъщеря на Бертоли и по професия шивачка. И пак с цел да се издават и превеждат на френски език. Това не става по известни описани вече причини в „Изгревът".

6. Всичко това се прави по линията на мозайкаджийската бригада, по професия мозайкаджии, едните решават, другите решават и накрая - нищо. Никакъв резултат. А защо? Има отговор. Ето го:

7. През 1972 година Борис Николов ме определи за негов приемник и ме посвети в тайната на този архив. Беше уведомена Анина Бертоли. След 1986 година се явих при Анина Бертоли, която бе дошла в София, разказах й всичко и тя обеща да ми го предаде. Дори написа собственоръчно на лист адреса на рождения си брат' Pietro Bertoli.

8. По-нататък аз предприех мерки, за да прибера целия архив в България чрез Величка Няголова, която живее във Франция. Но се явиха Сили, които противодействуват, та чак досега. Случаят е описан в „Изгревът", том VIII, стр. 559-562, 572-596 и том IX. стр. 791-797, дори има продължение и в том X.

9. Цялата тази верига, от 1945 до 1999 година преминава от майстор Борис чрез майстор Бертоли през шивачката Анина Бертоли, та се стигне до приятелките на Анина, които предават архива на семейство Гобо. Кой движи всичко това? Това е Духът на Заблуждението. Той е същият, който ръководи Михаил Иванов във Франция, майстор Борис тук и Бертоли, който е и тук, и там, и къде си още не знам.

10. Къде е цялата загадка? В тялото на Борис пребиваваха двама съквартиранти в една къща. Единият бе Борис Николов, който бе от Бялото братство, а другият бе майстор Борис, който бе от Черната ложа. Тази трагедия се разиграваше върху всички съвременници на Учителя Дънов. Единият - Борис Николов - решава едно, а другият на следващия ден - майстор Борис - отменя предишното решение. Събират се на съвещание и вземат решение. След два дни Борис прави точно обратното. Всички са изумени. Отиват при него и питат: „Защо променяш решението?" - „Така реших." И това е 45 години, от 1945 до 1992 година. Пълен провал. Единствено Мария Тодорова се опитваше да коригира нещата. Но след като си замина през 1976 година и оттогава, до 1992 година, всички объркани решения и действия бяха взимани от майстор Борис. Но никой не знаеше, че това не е Борис Николов! Никой!

11. Аз различавах двамата съквартиранти в едно и също тяло. Веднага щом го зърнех, знаех с кого имам работа. Единствено Мария Тодорова и аз знаехме за цялата трагедия. Тя се бореше да оправя белите, сторени от майстор Борис. И затова всички я мразеха заради него.

12. Обикновено от 10 срещи с него най-много 3-4 пъти съм срещал Борис Николов в тялото му, а другите 6-7 пъти бе майстор Борис. Беше невъзможно да се работи. Аз трябваше да стоя при тях, за да спася онова, което можеше да се спаси. Това ще го опиша подробно в един от следващите томове. Материалът е готов. Единствено когато му записвах спомените на магнетофонните записи, в тялото му бе истинският Борис, т.е. Борис Николов.

II. Кой е господарят и кой е слугата в мозайкаджийската бригада на майстор Борис

1. Още през 1972 година представих своя план на Борис Николов да се преснимат всички непечатани беседи на негативни филми, за да се съхранят за 100-200 години. Съгласи се. Направихме опит, като лично заснех една годишнина и дори му я прожектирах с прожекционен апарат на стената в стаята му, като опънахме един бял чаршаф. Хареса му. Трябваше да продължа. Но не се разбрахме. Той искаше да му предавам негативите и оригиналите и да ги препраща по своите незнайни канали, Аз не се съгласих. Казах му че аз съм приемникът и всичко остава у мен. Намеси се майстор Борис и той обърка всички. Аз не отстъпих пред майстор Борис. И досега!

2. След като бяха съхранени и запазени от многобройните обиски непечатаните беседи и лекции на Учителя Дънов, майстор Борис решава и ги предава на Лалка Кръстева да ги „опресни", т.е. само да ги препишат. Но тя започва да ги редактира и променя Словото. Случаят е вече описан. Тук е виновен майстор Борис за този провал. И никой друг!

3. Престъплението към Словото е извършено - то е редактирано, променено и преписано на пишуща машина в 4 екземпляра. Раздава се на 4 лица за съхранение. По някаква „случайност'' аз прибирам по 1 копие от преписа и съответния оригинал.

4. След като окончателно Борис Николов напуска тялото си, в него остана да живее майстор Борис. Всички наблюдаваха промяната, но не можеха да си я обяснят. Само аз знаех. Аз престанах да ходя при него, защото майстор Борис бе мой враг и враг на Словото на Учителя и на Братството. Никой не допускаше такова заключение, което аз съм давал още отпреди. Аз не мълчах!

5. След като едното копие е изнесено в чужбина и днес не може да се върне по вина на майстор Борис и майстор Бертоли, то се започва новото голямо предателство. Майстор Борис започва да организира издаването на промененото вече Слово наУчителя Дънов по негова вина чрез Лалка Кръстева.

6. Отива майстор Борис в град Бургас при Кральо Кралев и настоява да се основе издателство, което нарича „Сила и Живот", дава погрешна емблема -запалена свещ, поставена в равностранен триъгълник, което е знак на Черната ложа, на която принадлежи майстор Борис. Намират компютър чрез измама и чрез чужди пари и то от михайловистките групи в Англия и започват да печатат промененото Слово (виж „Изгревът", том IX, стр, 829-831),

7. Цялата верига, организирана и създадена от майстор Борис, се задействува. Тя започва от Лалка Кръстева, която е променила Словото на Учителя Дънов (виж „Изгревът", том IX, стр. 779-781). Преминава през Георги Петков от Габрово, който съхранява едното копие на променените беседи на Учителя Дънов, преминава се през Мария Кисова, която присвои дома на Борис, отива в Бургас при Кральо Кралев и чрез дъщеря му Милка Кралева започва да се отпечатва промененото Слово на Учителя Дънов.

Ето това реализира майстор Борис. Делата са налице. Всички имена от неговата верига са налице с факти и документи за деянията на Духа на Заблуждението, който е Господар на Черната ложа.

III. Какво направиха слугите на Черната ложа в лицето на мозайкаджийската бригада.

1. Откраднаха архива на Савка Керемидчиева от Витоша чрез Боян Златарев по внушение на Петър Филипов. Боян бе мозайкаджия от бригадата на майстор Борис, (виж „Изгревът", том III, стр. 109-115).

2. Откраднаха архива от „Резньовете" на Витоша. Това го направи Боян Златарев по нареждане на Петър Филипов и внушение на Лалка. Виж „Изгревът", том III, стр. 197-206. Петър Филипов бе мозайкаджия от бригадата на майстор Борис.

3. Лалка Кръстева, след като прибра 5-6 тефтерчета от архива на Савка, започва да ги преписва и да ги раздава на онези, които й даваха пари, с които да плащат за преписа на редактираните от нея беседи. Онези 19 000 лева, които се равняваха на 2 тристайни апартамента, бяха други пари, занесени чрез Нестор Илиев. Сега се даваха други пари. Ето. брат Стойчо Стойчев от Нова Загора ми изпраща една тетрадка, препис на Лалка от тефтерчетата на Савка. Но той е дал навремето 15 000 лева, което е била една много голяма сума. Такива преписи има и на други места. Лично аз притежавам няколко такива преписа. И какво става по-нататък? Според плана на мозайкаджийската бригада на майстор Борис, как се развиват събитията?

4. Ето, сега, през 1999 година излезна от печат една книга - „Дневникът на Учителя Беинса Дуно" (Петър Дънов) (с ISBN 954-9903-01-X) на издателство „Дар Логос", като в нея са написани текстовете от преписите на Лалка от откраднатите тефтерчета от архива на Савка. Там дори са поместени 7-те разговора на Духа, които бяха публикувани в „Изгревът", том II, на стр. 3-103 с разясненията от моя милост.

5. Според мен едва ли някой българин може да се ползва от тази книга, защото тя е отпечатана с лъжа и измама, ръководена от Духа на Заблуждението. А където е Духът на Опорочението. то Духът на Истината не присъствува. Там няма дух, защото там е Господар лъжата. Текстовете са заключени за човешкото съзнание от Духа на Истината, за да не бъдат опорочени. Хайде четете! Ще разберете ли нещо? Нищо няма да разберете. Лъжата при всички случаи е лъжа. Тя е една и съща.

6. Искате доказателства. На отпечатаната книжка има посвещение: „Посвещаваме това издание на Лалка Кръстева, събрала и съхранила Словото на Учителя."

Ами това е лъжа с хиляди крака и хиляди уста. Та нали Лалка ги открадна чрез Боян Златарев и Петър Филипов тези тефтерчета?

Нали тя промени Словото на Учителя чрез своята редакция? Днес 15 екипа, под мое ръководство, 2 години работят и те виждат много добре зачеркванията на думи и изречения на дешифрираните стенограми и онова, което тя е сложила от себе си. Този архив, който е у мене, утре ще бъде предаден в Държавния архив и следващите поколения сами ще проверят, че това, което пиша, е верно. И ще прочетат имената на лъжците, защото те имат имена, и тук имена на лъжци и крадци, но имат същите имена и горе, в Невидимия свят със същите им деяния. Каквото е долу. таквоз е и горе, в Небесната тъмнота.

7. А в „Бележки на издателя" от същата книга, на стр. 271, са написани неверни неща. Освен това тези хора изобщо не знаят как са нещата, защото са извън тях. Дори не са чели изобщо „Изгревът", та поне да си направят труда. Но едно е ясно че те са от същата верига, която се движи от Духа на Заблуждението, който ръководи и мозайкаджийската бригада на майстор Бертоли и майстор Борис.

8. И в заключение какво може да се каже за мозайкаджийската бригада на майстор Бертоли и майстор Борис:

б) Те изнесоха навън, в чужбина, едно течение непечатани беседи и лекции на Учителя Дънов.

в) Това са същите Сили, които действуват чрез техните приемници и не връщат оригиналите в България, за да ги отпечатаме по оригинала.

г) Това са същите разрушителни Сили, които чрез майстор Борис организираха редактирането и промяната на оригиналното Слово наУчителя Дънов.

д) Това са същите Сили от Духа на Опорочението, които организи раха издателство „Сила и Живот" в Бургас и отпечатват променено Слово на Учителя под редакцията на Лалка.

е) Духът на Заблуждението и Духът на Опорочението днес действуват чрез своите слуги, наредени в една верига и завързани един за друг. След това се явяват втора, че трета верига. Целта е чрез промененото Слово на Учителя Дънов да се промени пътят на Неговите последователи. И това те го правят напълно успешно. Това трябва да им се зачете. Аз го зачитам, защото делата им това показват. Нищо повече. Делата на техния Господар са еднакви с деянията на слугите. Те идват от хиляди години и днес са тук, Те са дисциплинирани и служат усърдно на своя си господар. Безпрекословно.

ж) На този етап те присъствуват, те действуват и поради което отклонението от Школата наУчителя Дънов е тотално и невъзвратимо за онези, поели потози път. Връщане назад няма. В никакъв случай!

з) А Духът на Истината е в Словото на Всемировия Учител Беинса

И той ще разсече на две делата им - отляво ще падне лъжата, а отдясно -опорочението.

И ще остане чистото, оригинално Слово на Учителя Дънов. за онези поколения, които ще искат да се поят от Божествения извор на Неговото Слово.

Божественият извор е един, чист и животворящ в Дух и Истина.

Ние сме част от Небесното войнство, което охранява, защищава Словото на Учителя Дънов и с живота си полага неимоверни усилия Словото на Бога да се отпечати в своя оригинал.

Има един Бог, Едно Слово, Един Учител - Беинса Дуно.

Има една Школа на Всемирното Велико Бяло Братство, създадено от Словото на Всемировия Учител на Вселената - Беинса Дуно.

Тази Школа присъствува чрез Словото на Великия Учител на Земята, в духовния свят и в Божествения свят.

Тази Школа съществува, за да претвори Словото на Великия Учител Беинса Дуно в живот чрез делата человечески, за да се превърне земният човек в Небесен човек, за да стане животворящ дух с душа всеобхватна като Вселената.

„Изгревът" том IX пристига с небесна колесница

Този том бе обемист и дълго време се набираше, повече от 6 месеца. И от 1.Х.1998 г., когато го дадохме да се работи, започнаха да се развиват бурни драматически събития около нас. Изневиделица изскочиха всички прикрити врагове и започнаха да ни атакуват. А аз ръководех програмата за отпечатване на Словото наУчителя Дънов по оригинал. Много екипи от провинцията, с които работехме, се обявиха срещу мен под внушение на други враждебни Сили. Разделихме се с тях, случаите са описани в том IX на „Изгревът".

С онези, с които работехме, и които работеха в книжарницата на ул. „Граф Игнатиев" 28 - книжарница „Изгрев", също се разделихме. В един обикновен ден ние разбрахме, че те работят срещу нас, като изпълняват нареждания на двама господари от две различни места. Техните господари не знаеха нищо и не можеха да знаят, защото не бяха чели „Изгревът". Но ни следяха отблизо какво правим, откъде идват и къде отиват парите ни за печат и как се харчат. Ако беше само това, то бе поносимо.

Изведнъж разбрахме, че те ни пречат. Първо ни затрудняваха в работата ни с екипите, които набираха Словото на Учителя Дънов. Пречеха ни ежедневно с всички възможни начини. А те получаваха заплати при нас. И то не лоши, а прилични. Второ, в един също обикновен ден видяхме, разбрахме как са източвани парите ни. Целта бе финансово да се обезкървим и да замрем. Това ставаше по три начина. Изпращаха се книги по провинцията, книги с по-ниска цена от тази, която сме приели да се продават. Тази загуба бе голяма, защото от години се практикуваше този начин. В книжарницата се продаваха книги, оставени и от други издатели, по определени цени, а се изпращаха с по-ниски цени. Разликата се плащаше от нас. Търпели сме големи загуби, без да знаем.

Другият начин бе, че се изпращаха повече книги от обявените по списъка. Чак когато един съвестен разпространител ни обърна внимание на този начин на източване на парите, ние се стреснахме.

Третият начин бе, че се продаваха книги, прибираха се парите в джобовете им, без да се впишат в тетрадката. А онова, което бяха написали, точно отчитаха, за да не се усъмним.

И когато аз трябваше да реагирам, то се разбра, че беше изчезнала една папка с документи от банката, без която не можехме да приключим финансовата 1998 година. Изкарахме копие, но трябваше да платим много, много пари.

И като похлупак на всичко изчезнаха и дискетите със записаното Слово на Учителя Дънов, на всички издадени беседи. Откраднаха ги, за да ни попречат. И да ни спрат.

Започнах люта битка. Един след друг се разделяхме с хора, които ни заобикаляха с цел да ни пречат и спрат в работата ни.

Това беше външната страна на битката, която водихме. Но Небето ни съдействува и през това време успяхме да издадем по една годишнина от Словото на Учителя Дънов за всеки месец от 1.1. до 1 .V. 1999 година.

А в провинцията, разпространителите на издаваните от нас книги също работеха срещу нас. Те получаваха книгите с 20% търговска отстъпка. Но ги получаваха на консигнация, т.е. не заплащаха предварително за тях, както това се прави на книжната борса, където плащаш, купуваш книги, но не знаеш дали ще ги продадеш. А това може да бъде гибелно за търговеца на книги.

Освен това започнаха с нашите книги да си правят замяна с други книги. Продаваха ги на завишени цени, далеч по-високо от обявените от нас цени. Нашите книги бяха евтини, но ние не можехме да контролираме към 26 разпространители в цялата страна. Но ни докладваха. Започнаха да задържат парите от продадените книги, работеха с нашите пари. Дори се хранеха с тях. Когато запитвахме, отговаряха, че не са ги продали. Дори имаше някои безочливи, без да си изплатят книгите, искаха още. С нашите книги имитираха някаква своя дейност, разнасяха ги, представяха се за големи величия.

Но това беше до един момент, когато аз спрях всичко. Отрязах всички разпространители Започнахме да си прибираме непродадените книги. Оказа се, че са ги продали, но нямат пари да ни се изплатят. Реагираха по един и същи начин. Първо с изненада. После с озлобление. Разделяха се с нас като неприятели. А с парите на моята програма се хранеха и търгуваха.

Сега ще разпространяваме по заявки, за което изпратихме публикуваното съобщение с цените на книгите.

А когато трябваше да приготвя материала от „Изгрева", том IX от стр. 756-864, битката се водеше и в невидимия свят. Потова време се определиха много хора по кой път да вървят. А всички наши противници, дори и врагове, работещи под прикритие бяха оголени. Булото, което ги покриваше, изведнъж падна и те се оголиха и се видяха в своята голота на пошлост, лъжа и кражба. Всичко това го видяхме, срещнахме се с него и го преживяхме. И го описах в „Изгревът", за да се знае.

Всички очакваха да спрем работата си. Дори чувахме подхвърлени изрази: „Те са унищожени и вече умират."

Но ние се държахме още на крака! Но ние водихме битката, без да отстъпим. Изведнъж Небето се отвори и изпрати своята помощ. Дойдоха хора външни, от света, но близки по дух, и ни подкрепиха. Ние бяхме вече в един и същи Дух. Сбъдна се онова, което преди 30 години Мария Тодорова ми казваше за едно изказване на Учителя: ..Ще дойдат готови души от света и веднага ще започнат да работят за Делото Божие." И точно това стана по време на тези събития. Дойдоха, застанаха зад нас, помогнаха ни и ние продължазамо да издаваме. Вижте списъка, който прилагаме. Че това никак не е малко. Дори е много за простосмъртни хора като нас.

Етапите, през които минавахме за подготовката за печат на „Изгревът", том IX, бяха трудни, с много противодействия от онези Сили, които не желаеха да излязат напечатани деянията на Черната ложа.

Печатницата също преминаваше през затруднения. Дори в последния ден се бе счупила една от машините за подвързване Но вече бяха останали много малко книги.

Книгата бе натоварена на камиона. Обикновено в 12 часа през нощта той тръгваше от Търново и в 7 часа сутринта пристигаше в София. Но тук, в нашия случай от три дни валеше дъжд и в Търново, и в София. Те бяха я натоварили на сухо. Но как щяхме да я разтоварим на дъжда? Той трябваше да спре да вали по някакъв начин. А кой можеше да го спре и да му заповяда да не вали?

Цяла нощ не спах. Разхождах се насам-натам. Молех се непрекъснато. Виждах как камионът се движи непрекъснато в дъжд, а когато пресичаше Балкана, имаше и мъгла. Обърнах се към Учителя с молба. Исках само един час да не вали. Само за един час щяхме да разтоварим, иначе книгите щяха да се намокрят и повредят. Когато колата пристигна, дъждът спря за един час. Разтоварихме я. Когато камионът тръгна, отново заваля. Благодарих на Небето, че ни отвори един прозорец от един час. Всички, които помагаха при разтоварването, бяха изумени от този факт. Тук бяха Жана Иванова, Вихър Пенков, Тони Василев, Момчил Николов от Стара Загора, моя милост - Вергилий, брат ми Стефан Кръстев, шофьорът на колата, на име също Стефан, който ни помагаше.

Рожденият ми брат Стефан обеща да напише стихотворение за този необикновен ден, стоварването на „Изгревът" том IX на 27.04.1999 година, когато дъждът спря.

А аз реших да поместя това стихотворение и да опиша целия случай во кратце, как „Изгревът" том IX пристигна с камиона, придружен от Небесната колесница на Небето и на Небесното войнство.

Има Един Бог, Едно Слово, ЕдинУчител-БеинсаДуно.

1. Том девети идва, рано сутринта, от Търново литва, към София - целта.

6. Вергилий в мазето книгите реди. бог е момчето, том не повреди.

2. Бързо натовари трабанта си Жана, огън я жари, весела, засмяна.

3. Вихър избира томове ценни в кола ги побира, седалки - непотребни.

11. Накрая ги черпи авторът роден нашите шерпи, в необикновения ден.

5. Момчил съблече дрехата своя, колко са вече, 1000-та броя.

На7 юни 1999 г., ден понеделник в 14 часа в книжарница „Изгрев" на ул. „Граф Игнатиев" 28 при Жана Венкова Иванова пристигат двама души - мъж и жена. Жената е Зорница Попова, която в концертите през 1999 г по Слово и музика на Учителя Дънов бе водеща. Идва и съобщава, че търсила Вергилий Николов Кръстев по телефона и понеже не го намерила, то е дошла, за да съобщи, че това, което той е писал в „Изгревът", том IX за концерта „Възходящият път" не било верно, че тя изобщо не е била на този концерт, че не е получавала никакъв материал от него и всичко, което е написано си го е измислил. Жана Иванова била изумена. А придружаващият мъж на име Асен казал: „Чакай бе, той е преплел концертите, малко ли концерти бяха." - „Не, той си е измислил всичко." - „Това по принцип е верно, защо реагираш?" - „Не, той си е измислил всичко." В разговора се разбира, че тя изобщо не е чела „Изгревът", том IX и точно онова, за което е дошла да опровергава. Жана й предлага: „Вземи прочети и виж там какво пише." - „Не искам да чета." И си тръгват двамата. Значи тя не беше чела въпросната страница от „Изгревът", том IX - стр. 838-840, а беше й разказано и тя беше препратена от някого да върви и да разправя, че това всичко е измислено от Вергилий Кръстев. И сега още върви и го разказва, но по чуждо нареждане. Другите, заинтересувани и засегнати лица бяха я изпратили. И тя сега вървеше и им изпълняваше заповедите.

По телефона Жана Иванова ми разказа целия случай. Аз също се смутих. Как и защо това разминаване, къде съм сбъркал. И тогава в ушите ми долетяха думите на онзи Асен, когото не познавах. „Той е преплел концертите." Започнах да възстановявам в паметта си преминали концерти и събития. По късно прегледах всички покани и афиши. Оказа се, че аз наистина бях преплел концертите.

Припомних си, че на един от концертите Зорница Попова трябваше да бъде водещ, бях й предал подходящ материал от Словото на Учителя Дънов. Тя трябваше да отиде при Петър Ганев, който репетираше с певеца Симеон Симеонов и да се уточнят за текстовете, кой текст след коя песен ще се чете. Тогава бяха я изгонили. Симеон Симеонов не беше се съгласил да има водещ. А концерта аз го организирах и аз бях платил залата. На концерта бях сложил микрофон и ми казаха.че няма нужда от него. Тогава намерих в залата Зорница Попова и тя проплака, че са я изгонили. Бях поразен. Значи този случай го имаше.

А защо бях преплел концертите? - За мен това беше една програма, при която трябваше със Слово и музика на Учителя Дънов да се правят концерти

Всеки концерт беше свързан с много противодействия от всички страни. Водеше се борба денонощно за всеки концерт. Обикновено ми струваше цял месец за подготовка, за покани, за афиши, а изпращахме поканите с писма, в София и до провинцията. Всичко минаваше през мене. А да говорим ли за неприятностите, които имах с музикантите? Аз ги качвах на подиума, но се стигаше до онзи момент, в който те започваха, да воюват срещу мен. Изумително е, нали? Те ставаха проводници на Сили, които противодействуваха. За мен всеки концерт бе борба, бях в кръгова отбрана и всички концерти бяха наредени един след друг, помнех случки, събития и лица, но времето бе едно и също за мен. А защо? За мен цялата програма бе един кръг и аз бях в центъра на този кръг и нямаше начало и край - а само една непрекъсната линия от изнасяни концерти. Ето защо бях преплел концертите. И бях ги сбъркал.

А за концерта „Възходящият път" аз бях заплатил през м. август залата и бе определен за 23 септември 1998 г. в сряда, от 18 часа. Поканите за концерта и афишите бяха изпратени на Рила на Йоанна Стратева. Афишът беше закачен при кухнята на Рила, за да се види от всички. Бяха изпратени покани и за следващия концерт, за 8 октомври 1998 г. във връзка със 100-годишнината на Третият завет Господен. И те щяха да се раздават. И те се раздаваха там.

Какво се оказа? Музикантите през есента заминаха за чужбина. Аз бях платил залата, раздадени бяха поканите на Рила, раздаваха се в София сутрин на Паневритмия, залепени бяха афиши в клубчето на Изгрева, в книжарница „Изгрев". И навсякъде пишеше: водещ Зорница Попова. В Йоанна Стратева беше текста на „Вазходящия път", трябваше да бъде намерена Зорница Попова и да започне да се готви за концерта. Цял месец се раздаваха поканите с нейното име, стояха закачени афишите с нейното име, при което аз знаех, че тя се готви за концерта. Датата на концерта бе сменена за неделя, 27 септември 1993 г. от 17:30 часа. Зорница Попова не се явява на концерта. А защо? Ето това са въпросите, на които трябва да отговори самата Зорница.

А другото, което е написано, е вярно. Аз бях наистина преплел концертите. За мен бе от значение тези Сили, които съдействуваха и другите Сили на противодействието и по тях се ръководех. За мен времето бе едно и също, защото бях сам, съвсем сам срещу всички. Бях в кръгова отбрана. Това бе моето обяснение. Друго не можех да дам. Аз имам добра памет за случки, лица и събития. Но тук се преплетоха тези концерти. А защо ли? За да се дойде до драматичната развръзка със Зорница Попова и с нейните приятели, които я препращат от човек на човек, за да говори, че всичко съм измислил. И сега ще ви предложа няколко покани за концерти-рецитали, при които Зорница Попова е била водеща. Тези покани аз ги подготвях, аз ги печатах с мои пари и ги раздавахме и препращахме с писма.

„ВЕЧНИЯТ ЗАВЕТ НА ДУХА" - концерт на 27 април 1998 г. Ето какво пише отзад на поканата:

Любовта да бъде с вас - Любов, която носи Мир, Радост, Чистота, Разумност и Търпение Божествено.

Бъдете весели духом. Сл ънцето на живота еднакво грее всякога.

Мирът да бъде с всички вас. които носите Божията Чистота.

Светлината и Обичта еднакво да пребъдват с всички ви - ученици на живота!

„ЕЗИКЪТ НА СЕДЕМТЕ ТОНА" - 4 юни 1998 г. Ето какво пише на поканата

ДО - Основен тон на Любовта. Той е подтикът на Любовта в материалния свят. Събраната енергия, която търси своя път да се освободи. Освобождение чрез Любовта.

РЕ - Първата проява на свободата, подтик към правилно движение, посока към благоприятните условия на живота.

МИ - Дава началото на мисълта, където се изразява направлението на всяко движение, целта, към която човек се движи. Основен тон на Истината.

ФА - Условие да задържи спечеленото като вътрешно богатство. Урежда вътрешните условия у човека, играе важна роля за организирането му.

СОЛ - Придобива мисловна енергия. Този светлинен тон предава духовен стремеж у човека. Основен тон на Мъдростта.

ЛА - тон на живота. В него са условията, в които човек се проявява. Период на зреене.

СИ - Най-високото стъпало, до което човек стига, създава духовно разположение. Закон за благодарност към всичко.

Основният тон е този, с когото започва живота на човека!

„СВЕТЪТ НА ВЕЛИКИТЕ ДУШИ" -16 юли 1998 г. Ето какво пише отзад на поканата:

Начало на Духа е Любовта. Зенитът на Духа е Мъдростта. Краят на всички неща е Истината, която носи свобода. Край има само там, дето престават всички противоречия. Начало има само там, дето всичко е в съгласие. Светът е това, в което всичко се проявява. Само диханието на Единния, Вечен оживотворява всичко.

„ВЪЗХОДЯЩИЯТ ПЪТ" - 27 септември 1998 г. Ето какво пише отзад на поканите:

Това са трите начала, от които всичко произтича.

Люби всичкия живот, всичката светлина, всичката свобода!

Мъдър бъди, на Истината всякога верен остани!

Наистина Зорница Попова на последния концерт не се явява. А защо не се явява? Това е въпроса, на който тя трябва сама да си отговори.

А другото, което е написано, е вярно. Всички случки и събития са верни. Но за моя голяма изненада бях преплел концертите. Как е възможно? Щом се е случило, значи е възможно.

А за изясняване на случая ще приложа писмото, което изпратих на Йоанна Стратева на Рила на 10 август 1998 г., придружено с 300 покани и афиши за „Възходящия път", които тя раздаде на езерата. Бяха изпратени на Рила също 300 покани с афиши за следващия концерт - за „Призванието" - 8 октомври 1998 г.

Привет от Вергилий и приятно прекарване на Рила. Изпращам ти писмо, с което те уведомявам за онова, което съм задвижил досега:

1. Както се уточнихме с тебе по телефона, аз задвижих концерта за 23 септември 1998г. Преди това се уточних с Божанка Ганева, че концертът ще бъда на 23, а на 22 да се прави обичайния наряд и чествуване по преценка на ръководството.

2. Говорих с Петър Ганев, уведомих го за концерта и той се съгласи да участвува ка то ми каза, че може би ще се качи на Рила. Аз му обясних, че на Рила можете музикантите да се уточните за програмата на концерта.

3. Концертът на 23 септември 1998 г. е на тема „Възходящият път". Направена е покана и отзад са сложени мисли от съответната брошура. Брошурата съм я извадил на ксерокс и я изпращам с поканите, за да може да работиш върху текста, както при всички концерти досега ида си подбереш съответни пасажи. Прави ми впечатление, че в последните концерти пасажите са много кратки. Слагай най-малко по 4-5 изречения. Това не вреди на следващото музикално изпълнение.

4. Извадил съм 400 покани, като триста броя ти се изпращат, за да ги раздаваш по твоя преценка по време, по място и на които хора решиш.

5. Изпращам ти и плакати-афиши, които ще закачите по твоя преценка където трябва. Ще дадете по един афиш да бъде окачен в палатката-книжарница, която е качена горе по мое нареждане, защото това е част от моята програма.

6. Задвижен е и следващият концерт на 8 октомври 1998 г., като ти изпращам също 300 покани и съответно афиши. Според мен този концерт трябва да бъде в сщия салон по ред причини. Част от причините се намират в „Изгревът", том 8 на ср. 331, както и на 522, където пасажите са подчертани с дебели букви. Това е постановка на Учителя и трябва да се съобразяваме с нея. Освен това имаме и опита на предишните поколения, които се провалиха, понеже бяха сами причина да им се затворят условията за работа. Днес имаме условия за работа и трябва да бъдем внимателни. Ще слезеш долу в книжарницата-палатка, ще вземеш 8-ми том и ще си направиш необходимата справка.

Текстът на „Призванието" го имаме, то е подготвено за работа, разделено е на пасажи още от първия концерт и текстът се намира при Виолета Гиндева. Този текст ще бъде четен с т нея и ще поканим още един мъж, вероятно артиста Юри Ангелов. Те трябва да прочетат „Призванието", защото с тях сме работили и те могат да издържат на напрежението. Освен това с Виолета Гиндева аз съм предвижил най-важните неща и аз не мога да я отхвърля. За останалите концерти водещ ще бъде Зорница Попова, така. както съм отбелязал в едната от поканите, които ги изпратих. А ти ще си подбереш музикантите и песните. Имаме достатъчно време. На Рила трябва да се раздават поканите, защото там строго и категорично е написано, че ние сме Школа, че има само едно Слово и един Всемиров Учител. Останалото са човешки измислици.

7. В поканата „Възходящият път" съм отбелязал всички певци. които са участву вали досега. Допълнително ти ще се свържеш с тях и по твоя преценка ще предложиш на всеки да участвува. Ако не в първия, то във втория концерт. Във втората покана не съм отбелязал имената на музикантите, понеже това допълнително ще се уточнява.

8. Оставил съмтукпо 100 покани от двата концерта, като първата покана ще бъде раздавана през месец септември сутрин на Паневритмия. А втората покана ще бъде раздадена по време на първия концерт, на 23 септември 1998 г.. тогава ще бъде съобщено и за следващия концерт. А на 22 септември, на чествуването ще се съобщи за концерта на следващия ден.

9. Защо изпращам поканите и афишите на Рила? Аз имам цел. Аз имам програма и според тая програма движа в момента няколко неща:

а) „Изгревът", и съм стигнал до 8-ми том, който е отпечатан.

б)Аз движа, ръководя, направлявам издаването на неиздаваното Слово на Учителя по оригинал. В момента досега са излезна ли десет годишнини, като " Утринните слова" успяхме да ги издадем до края. В момента работят петнадесет екипа от цялата страна и са под мое пряко ръководство и отговарят само пред мен. Всеки един екип има по 4-5 сътрудници и това означава, че към 60 човека работят с оригиналното Слово на Учителя. Тези 60 човека непременно ще се качат на Рила и те са служители на програмата и чрез нея реализират себе си, защото имат възможност да работят за Учителя и за Господа.

в) В момента отново задвижих концертите по моя програма, понеже смятам, че само със Слово и музика на Учителя в бъдеще ще се работи. Освен това на концертите показваме онези томчета, които сме отпечатали, макар че на 90 % от зрителите не им изнася това и не им е приятно, защото не могат да се примирят някои, че координаторът съм аз. Затова задвижих тези концерти. А как работя с теб и как движим организацията, ти знаеш най-добре. Програмата осигурява възможност да се реализират стотици хора. Направи сметка в последните концерти колко хора участвуваха и то успешно. А залата бе пълна винаги от порядъка на 350-400 човека. И всички ръкопляскат на музикантите, а не на мене. Аз получавам поздравления от Онзи, който ми е начертал програмата и ме е изпратил да я движа.

10. По мой план е качена книжарница „ Изгрев" в пала тка на езера та. Тя има за цел да покаже онези десет годишнини издадени Слово на Учителя Дънов по оригинал. Но това се издава по моя програма, аз движа нещата, а не някой друг. Яна и Жана са служител и на тая програма. Те имат горе строго определена задача, да показват книгите и да ги продават. Забранил съм им да участвуват във всякакви ръководства, комитети и пр. и да не се бъркат в работата на онези, които организират лагера на Рила. Понеже аз имам телефонна връзка с тях. вече ми беше съобщено, че някои от така нареченото ръководство на Рила се опитва да създава проблеми на книжарница та.

Искам да те предупредя, че единствено, което е оригинално на Рила, това са издадените томчета по оригинал. Другото, което се прави сега на Рила, не е по Учителя и няма нищо общо с Школата на Учителя. Доказателство:

11. Спомняш ли си през лятото на 1995г. тикачи 100 комплекта от „ Изгревът". 2-ри и 3-ти том, но по инициатива на Елена Николова и на Благовест Жеков ти бе забранено да ги продаваш и ти ги послуша. А те са врагове. Какво направиха досега? Та в 3-ти том е описан живота на Рила по времето на Учителя от Борис Николов. Забраниха, да не се знае какво е било. Та днес никой от вас не знае как е протичал един ден на Рила от сутринта до вечерта по време на Учителя. Това, което правите на Рила сега не е по Учителя, а е отклонение. Трябва да се обучавате и то чрез „Изгревът".

12. През 1996 г. Вихър Пенков сраница качи 20 тома от том 5-ти на Мария Тодорова на езерото на Чистотата на 18 август. Изреждат се 600 човека покрай книгата и всички се подиграват, като нито един не купи една книга. А том пети е „Вътрешната Школа наУчителя. "На 19, следващия ден, Невидимият свят взе мерки, изпрати мъгла и дъжд до края на месец август и затвори външните условия. Това ти го пиша, защото има опасност някой от ръководството горе да предприемат някои мерки срещу книжарницата, която аз съм изпратил горе и ако стане това, аз ще реагирам много остро и категорично и с това поколение няма вече да работя и те приключват за мене. Небето ще затвори условията. Това не е пророчество, асамои наблюдения и становища, които защитавам цели 30 години. Книжарницата на никого не пречи. Освен това там ще дадеш два плаката да бъдат закачени за двата концерта. Това е една и съща програма, която аз движа.

13.Преди един месец имах среща с Мария Ташева при Марийка и й диктувах и тя си записа всички филми, заснети по времето на Учителя, които се намират у нас или в чужбина. Казах й, че кога то те дойда т при мен. то ще бъда т предадени на нея, а Йоанна Стратева ще бъде консултант по музикалната част. Консултантите ще ги избирам аз и аз ще движа този въпрос. Тя се съгласи.

14.През 1992 г. предадох на Ина Дойнова и на Павлина Даскалова оригинала от оригиналния текст на Паневритмията, описан от Елена Андреева, Мария Тодорова и Ярмила Менцлова. Трябваше да се приложат снимките на Васко Искренов на брой 80 към текста и щеше да бъде публикувана оригиналната Паневритмия. Но онзи, който държеше снимките, не ги даде, за да може неговата приятелка Мария Митовска и някои други от чужбина да издават своя Паневритмия. Ако беше излезнал оригиналът, въпросът бе приключен Без да ме питат и без мое разрешение те предават материала на Стефан Калайджиев и той включва в него друг материал, разни чакри на йогите и опорочават оригинала. Кой е виновен за това? Виновни са и двете - Павлина и Ина. Това е подигравка с Паневритмията на Учителя и предателство към Школата на Учителя.

15.Школата на Учителя е създадена, за да се издаде Словото на Бога. Днес Школата я няма, но съществува Словото Му. В момента то се издава по оригинала. Всички онези, които наливат вода във воденицата на Асоциацията, са врагове на Школата. Те издават променено Слово на Учителя, за тях Михаил Иванов и Учителят са от една и съща категория. Внимавай да не те подмамят, за да отидеш да им свириш на техните сбирки на долната хижа ида наливаш вода в тяхната воденица.

Онези, които създадоха фондация, са също врагове на Школата. Те работят с чужди пари. Учителят казва: „Ако искаш да разрушиш едно духовно общество, внеси в него пари." В момента това става. Астрид като купи апартамента от Николай

Дойнов, направиха ли нещо като книжарница, като клуб, библиотека? Помниш ли, че оттам откраднаха от „Изгревът" - от 2-ри и З-ти том по 80 бройки? Пълен провал.

Помниш ли с какви пари се купиха места на Бистрица ? А този проблем е описан в „ Изгревът", има решението на Учителя и опитът на предишните поколения. Та нали Красимир се подведе по тази линия и си продаде триетажната къща? Аз го предупредих, че това е клопка и измъкване от нея няма.

Внасянето на чужди пари чрез така наречената Фондация за разни инициативи има обратно действие и то разрушаващо. Аз съм забелязал, че те, когато финансират един концерт, вкарват други сили в залата, които нямат нищо общо с духа на песните на Учителя. Това мога да ти го докажа чрез направените записи.

16.Настоящото писмо ти пиша, за да те уведомя как са нещата според мени да ти дам възможност да се измъкнеш от клопката, която е подготвена на Рила. Как ще се измъкнеш? Веднага раздаваш поканите за концертите, залепвате афишите и започваш да работиш с музикантите за предстоящите два концерта.

17.Насочвай онези, които познаваш, да ходят в книжарницата. Ако не купуват, то поне да оглеждат книгите. Там е оригиналното Слово на Учителя. Учителят присъства на Рила чрез издаденото оригинално Слово.

Онова, което се прави сега на Рила, не е по Учителя. Дори и Паневритмията е променена. Единствено, което е непроменено, са отпечатаните томчета от оригиналното Слово на Учителя. А те са в книжарницата горе.

Жана иЯна са служители на моята програма и отговарят за отпечатването на Словото и за разпространението му. Това го казвам, за да знаеш, че аз присъствам с тях горе. Когато започнеш да раздаваш поканите за двата концерта и окачиш плакатите, тогава и аз ще присъствам с теб на Рила.

Ти знаеш от опит, ча каквото сме захванали с теб по отношение на концертите, сме го реализирали. Ще сполучим и сега.

Припомни си. когато за пръв път аз организирах в началото концерт и това беше по случай 120-годишнината на Георги Куртев в камерна зала „ България", то Братският съвет ви забрани да излизате на концерта. Тогава аз ти казах, че има две възможности: или да избираш мен, или да избираш тях. Ти избра мен. Досега аз съм организирал и финансирал към 20 концерта, в които ти си движеше програмата с артистите.

Издадох осем тома „Изгревът" и стотици хора имат вече историческа проекция.

Издадени са вече десет годишнини от неиздаваното Слово на Учителя по оригинал, като това нещо го движа аз, а не някой друг.

18. Тези неща ги написах, защото горе на Рила ще има невероятен разкол тази година ида не вземеш погрешна посока. Ти трябва да се качиш на вълната, която ще ни прехвърли към 2000-та година. Как ще се качиш? Ще се качиш с концерта „ Възходящият път" и ще стигнеш до „ Призванието".

Онези, които се противопоставят на моята програма, ще се противопоставят на този. който ме е изпратил. И тогава вълната при своя пад ще помете всички останали и ще бъдат лишени от условия и възможности. Ще настъпи новата диктатура и ще бъдат спряни. А онези, които са на гребена на вълната, ще продължат нататък, защото новата диктатура ще допусне концертите по Слово и музика на Учителя Дънов, по начина, по който ги провеждаме сега.

Пожелавам ти успех. Убеден съм, че ще се справиш. Вече знаеш моето мнение по тези въпроси и ти е определена програмата за действие. В тази програма ти имаш свободата да работиш по същия начин, по който си работила досега с мен.

Дойде времето и на 3 октомври 1998 година бе изнесен поредния и последен концерт-рецитал:

Концерт-рецитал по Слово и музика на Учителя Дънов

Призвание към народа ми български синове на семейството славянско Дадено чрез Учителя Дънов на 8 октомври 1898 г. от Ангел Елохил, Ангел на Завета Господен, Ръководител на българския народ и Повелител на целокупното Славянство

Участвува: Камерен състав,. Изгрев" с певци и инструменталисти-солисти

Ето какво бях избрал за посвещение и написано отзад на същата покана за концертите:

Единствено българите и славяните имат пряк застъпник пред

Бога чрез Всемировият Учител Беинса Дуно и чрез Ангел Елохил, който е Ангел на Завета Господен. Ангел на Третият

завет на Бога към човеците. Първият завет на Бога към човечеството е Словото на Бога

чрез пророците в Стария Завет. Вторият завет на Бога към човечеството е Словото на Бога

чрез Исуса Христа Третият завет на Бога към човечеството е Словото на Бога чрез Словото на Всемировият Учител Беинса Дуно.

И така премина една епоха, започвайки от първия концерт на 15 юни 1991 г., за да се стигне до последния концерт-рецитал на 3 октомври 1998 г. Бяха организирани от мен към 20 концерта по Слово и музика на Учителя Дънов. Бяха качени на сцената към 20 музиканти, за да се реализират като такива. А 90 % от концертите бяха финансирани от мен. И най-интересно бе, че всички музиканти кой по-рано, кой по-късно, воюваха срещу мен, подписваха се под писма, написани срещу мен. Всички без изключение. А защо? Кои бяха Силите, които ги движеха срещу мен? Та нали аз ги качвах на сцената, организирах им концертите, изпращах поканите, закачвах афишите. Това хора от света не биха го направили. Там има морал и етика, задължителна за музикантите, иначе не биха могли да съществуват.

Снимка 5. - Молитвена група от 10 човека във ВеликоТърново -1922 г. Прави - отляво Боян Боев, а отдясно Георги Куртев.

Снимка 6. -1. Верка. 2. Донка. 3. Георги Куртев. 4. Надя. 5. Съпруга Бела. 6. Любка. 7. Дора - права.

Снимка 7. -1. Верка. 2. Донка. 3. Бела. 4. Надя. 5. Еленка Арабаджиева. 6. Любка. 7. Димитър Арабаджиев от с. Ченге. 8 и 9. Двамата синове на Димитър Арабаджиев.

Снимка 9. -Среща на празника на Народните будители-29. VI. 1928 г. - град Бургас, на връх „Кара-тепе" (Черен връх), преименуван в „Бял връх" -1. Алфиери Бертоли. 2. Георги Куртев. 3. Минчо Сотиров. 4. Любомир Лулчев. 5. Д-рТрифонов. 6. АндроЛулчев. 7. Христо Колев. 8. ИванКалканджиев. 9. Патева. 10. П. Георгиева. 11.... 12.... 13. Драгил Драгиев. 14. Н.Тютюнджиева. 15. Банска.

Снимка 10. - Георги Куртев и Минчо Сотиров при „Живата вода" навръх „Бял брат"-29. VI. 1928 г., град Бургас.

Снимка 11,- Седнали: 1. Райна Грозданова. 2. Минчо Сотиров. 3. Георги Куртев. 4. Васил Долапчиев. 5. Чифликчийката Нейчева. Прави: 1. Илия Чернев. 2. Веска Калканджиева. 3. Иван Георгиев Манев от село Булчино. 4. Иван Калканджиев -гр. Сливен

Снимка 14. - Седнали:! Минчо Сотиров. 2. Георги Куртев. З.Михаил Стоицев. Прави: 1. Димитър Добрев. 2. Иван Калканджиев.

Снимка 19. - Георги Куртев е най-горе, при изправените мъже, 6-ти поред.

Снимка 20. - Георги Куртев - горе отляво, при изправените - 19-ти поред.

Снимка 21. - Георги Куртев е в средата, изправен, 2-ри по ред, след тъмното

Снимка 22. - Седнали: 1.... 2.... 3.... 4. Паскалев. 5. Георги Куртев. 6. Бела Куртева. 7. Минчо Сотиров в профил.

Снимка 23. - Георги Куртев отпред изправен, разкрачен, вдясно.

Снимка 24. - Изправена вляво 3-та поред, с тъмна рокля, Надка Куртева.

Снимка 25. -1. Надка Куртева. 2. Минчо Сотиров. 3. Добри Ганев. 4. Илия Чернев. 5. Васил Киров.

Снимка 26. -1. ...2. ...3. НадкаКуртева пред казана за обяд.

Снимка 27. - Георги Радев и Верка Куртева пред огнището на Борис Николов

Снимка 28. -1, Христо Цонзов. 2. Верка Куртева. 3. Надка Печеникова-Кьосева. 4. Донка Куртева. 5. Борис Николов.

Снимка 29. - Седнала отпред с тъмната рокля и с белия шал през врата Верка Куртева.

Снимка 30. - Рила -1939 г. Учителят на плетения стол, Верка Куртева с тъмния костюм с бяла якичка в средата най-горния ред.

Снимка 50. - Възлизане към езерото на Чистотата. 1. Отпред с каскета Георги Куртев. 2. Стамат от Велико Търново. 3. Пеню Ганев. 4. Учителят.

Снимка 51. -1. Петър Пампоров. 2.... 3. Учителят. 4. ОлгаСлавчева. 5.... 6. Пеню Ганев. 7. ... 8. Георги Куртев. 9. Стамат

Снимка 52. - НадУчителя, вдясно е Георги Куртев.

Снимка 53. - Първи ред: 1. Генерал Стоянова с пъстрата рокля. 2. Сабхай с белия шал. 3. Карден, със сакото. 4. Д-р Давидова. 5. Елена Казанлъклиева. Отляво: С тъмното сако Георги Тахчиев, над него с белия костюм Буча Бехар. Георги Куртев е прав, 6-ти поред. В средата: Учителя. Най-горе вдясно: Стефан Белев с побелелите мустаци, до него е Цанка Екимова, старата Попова, Боян Боев, над него Методи Шивачев. НадУчителя е пастира Методи Марков, зад него- Гради Минчев.

Снимка 55. - Георги Куртев е прав горе вдясно, с дясната ръка пред жилетката

Снимка 56. - В средата Учителя. Горе, прав вдясно е Георги Куртев.

Снимка 57. -НадУчителя вдясно, горе високо, прав с тъмното сако е Георги Куртев.

Снимка 58. - Отдясно прав с жилетка е Георги Куртев, на камъка в профил еУчителя - 30. VII. 1932 г.

Снимка 59. - Седналият отдясно е Георги Куртев, а изправения в средата е Пеню Ганев.

Снимка 60. -14. VIII. 1932 г. - седналият вдясно е Георги Куртев. Снимка 61. -14. VIII. 1932 г. - седналият вдясно е Георги Куртев. Снимка 62. -Отляво, 7-ми поред е Георги Куртев.

Собствено, бащино и фамилно име	Христо Костов Карабаджаков
Дата на раждането	2 януарий 1922 год.
Месторождение/град. село, околия област/	с. Баня, Бургаско, обл. Бургаска
Народност, вероизповедание, поданство.	Българ., Православ. Българско.
Сведения за семейството: /Живи родители, братя и сестри; занятие на родителите, в братството ли са, от колко години и как са известни като духовни хора/	Баща, майка-мащеха, сестри - две, едната ст втората майка, също и брат от нея. Хлебар е бащата. Само голямата му сестра е в Братството от дете.
От колко години кандидатът е в кръжока Ви, как е възприел идеите на Учителя и доколко се е проявил като духовен човек.	От дете. отгледан от дядо си и баба си в духа на Учението на Учителя. Проява: милосърдие, благост, търпение, снизхождение.
Какво училище следва през настоящата година, кои гимназиален клас или семестър.	Студент по медицина, мисля че е 2-ри или 3-ти семестър.
С какъв успех е завършил класа миналата година.	Завърши гимназия с 5 преди 4 години, оттам войник досега.
Какво желае да следва през учебната 1946/1947 година.	Медицина.
Други бележки на ръководителя	Стипендиантът е честен, справедлив, умен и добър, с твърда воля. устойчив и упорит в своите предприятия, с добре оформен характер

N по ред	Име и презиме	От где	Сума	Забележка
81	Димитра Митева	с.Горица	155
82	Добра Добрева	е.Горица	35
83	Тодора Маркова	с.Горица	35
84	Андрея Калудов	с. Бата	1500
85	Владимир Калудов	с. Бата	1000
86	Петър Георгиев	с. Бата	500
87	Слава Стоянова	с. Бата	500
88	Слави Тодоров	с.Габерово	1000	4905
89	Ненка Янкова	с.Габерово	1000
90	Слави Чернев	с. Оризаре	300
91	Митю Раев	с. Оризаре	600
92	Атанаска Иванова	е. Оризаре	200
93	Янко Атанасов	с. Оризаре	1000
94	Петър Чернев	с. Оризаре	200
95	Паскал Стефанов	с. Брястово	1000
96	КирякДимитров	с. Брястово	1000	5300
97	Черню КалушеЕ	с. Изворище	500
98	Илия Чернев	с. Изворище	500
99	Михалаки Стоянов	с. Изворище	500
100	Нанка Драгнева	с. Изворище	500
101	Злати Янев	с. Страцин	500
102	Георги Демиров	с. Страцин	200
103	Здравка Генова	с. Страцин	200
104	Митю Иванов	с. Баня	500	3400
105	Димитър Стоянов	с. Бата	1000	Общо: 74.965
106	Георги К. Иванов	с. Тополица	1200
107	Станка Колева	Айтос	200
108	Донка Г. Кехлибарова	Айтос	100

N по ред	Име и презиме	От где	Сума	Забележка
109	Станко Георгиев	с. Каменово	1000
110	Вълю Пенев	с. Рудник	1000

N по ред	Име и презиме	От где	Сума	Забележка
102	Андрей Калудов	с. Бата	500
103	Владимир Калудов	с. Бата	500
104	Петър Георгиев	с. Бата	500
105	Слава Стоянова	с. Бата	500	4555
106	Славе Тодоров	с.Габерово	1000	Общо: 48,423
107	Иринка Славова	с.Габерово	500
108	Ненка Янкова	с.Габерово	500
109	Слави Чернев	с. Оризаре	500
110	Юрдана Тодорова	с. Оризаре	500
111	Митю Раев	с. Оризаре	500
112	Георга Янева	с. Оризаре	500
113	Атанаска Иванова	с. Оризаре	500
114	Янко Атанасов	с. Оризаре	500
115	Петър Чернев	с. Оризаре	500	Общо: 53,423
116	Паскал Стефанов	с. Брястово	500
117	Киряк Димитров	с. Брястово	500
118	Черню Калушев	с. Изворище	500
119	Илия Чернев	с. Изворище	500
120	Михалаки Стоянов	с. Изворище	500
121	Нанка Драгнева	с. Изворище	500	3500
122	Злати Янев	с. Страцин	500
123	Левтер Христов	с. Страцин	500
124	Пенко Валканов	с. Страцин	500
125	Ангел Василев	с. Страцин	500
126	Георги Демиров	с. Страцин	500
127	Здравка Генова	с. Страцин	500
128	Иринка Пейкова	с. Страцин	500
129	Милю Иванов	с. Баня	500

N по ред	Име и презиме	От где	Сума	Забележка
130	Димитър Стоянов	с. Бата	500
131	Ирина Иванова	с. Каблешково	500
132	Георги К. Иванов	с. Тополица	366
133	Станка Колева	Айтос	500	5866
134	Донка Г. Кехлибарова	Айтос	500	Общо: 62,789
135	Лечо Иванов	с. Българово	500
136	Иван Михалев	с. Българово	500
137	Станко Георгиев	с. Каменово	500
138	Вълю Пенев	Рудник	500
139	Тодор Ангелов	Байркьой	500

N по ред	Име и презиме	От где	Сума	Забележка
1	Георги Куртев	Айтос	500
2	Велчо Ив. Милевски	Айтос	500
3	Димитра Ив. Атанасова	Айтос	500
4	Киро Димитров	Айтос	365
5	Анастас Тумбов	Айтос	500
6	Генчо Алексиев	Айтос	500
7	Гани Кънев	Айтос	500
8	Добри Ганев	Айтос	500	3865
9	Петруша Петрова	Айтос	500
10	Вълко Пенев	Айтос	500
11	Слави Иванов	Айтос	500
12	Еленка Цочева	Айтос	500
13	Минка Дра-нева	Айтос	500
14	Желка Ив. Божкова	Айтос	500
15	Петко Иванов Милевски	Айтос	500
16	Колю Колев	Айтос	500
17	Иван Стойчев	Айтос	500