Деца мои, мили братя и сестри, във любов живейте със всички души.
Георги Събев -14 ноември 1961 г. /На деветия месец след заминаването му/
Светилото златно отдавна се скри. Венера изгрява. Юпитер блести.
Полунощ отмина. Веч три наближава. Брат Куртев във молитва Богу дух предава.
В този миг последен, тук за първи път изпращаме пътник за далечен път.
Скръбта натежала в нашите очи, досега сдържана, бликна във сълзи.
Тази нощ последна отминала бе. Вече зазори се. Слънцето изгря.
За чудо луната слънцето закри. Денят помрачи се. Видяхме звезди.
Замлъкна навеки таз блага уста, дето бе тешила скърбящи сърца.
Събрани край него, потънали в скръб, днес за сетно сбогом и за сетен път.
" " "
Дигнаха ковчега с останките тленни, а духът отлитнал в покои нетленни.
Смирено бадеми вейчици поклащат, скъпия покойник навеки изпращат.
Боровете бдяха безмълвни, студени, свидетели неми на очи насълзени.
Прощално тополи върхове разклащат, скъпия брат Куртев навеки изпращат.
Тиха скръб в сърцата на вълни прелива. Всяка душа близка в песен скръб налива.
Уста ни потрепват в молитвен екстаз, и шепнат: „О, Велики Боже, грижи се за нас!"
Георги Събев -1961 г.
С. Просеник: Радка Христова Янчева и Мара Вълканова, а след 1930 г. Иванка и Лифтер Христови и на Иванка братовата й жена Йорданка.
С. Ябълчево: Иван Кънев, а по-късно и синовете му Георги и Антон.
РЪКОВОДИТЕЛИ НА БЯЛОТО БРАТСТВО В ГРАД АЙТОС
1.Георги Куртев- от 1910 до 1958 год.
2.Велчо Ив. Милевски - 2. 07.1958 до 19.01.1976 год.
3. Добри Ганев Кънев - от 1976 до 02.05.1978 год.
4. Вълко Пенев- от 4.05.1978 до 1983 год.
5. Марко Христов - от 1983 до 16.04.1995 год.
6. Андон Кънев - от 16.04.1995 досега.
Един живот дълъг, преминал в несгоди с пример да ни свети, Бог го нам проводи.
На тънещите в мрака, той беше светило, че здраво държеше духовното кормило.
Честността му грее. Животът му свети. Пазеше свещено Божиите завети.
Тялото му тленно, може би е прах, но духът му с нас е и не ни е страх.
Бог ще ни помага, кога сме в беда. В пътя на доброто, чертаем следа.
Заветът му беше от кратки слова, които отекват във всяка душа.
Люби, учи, мълчи. Брата си прости и пътя си напред продължи.
Георги Събев -1961 г.
Бъдете вий будни всеки ден и час, само тъй ще може Бог да бди над вас.
Всякога във всичко Любовта търсете, времето ще дойде и за плодовете.
Един към друг бъдете с преданост верна, с топлота в душата и любов безмерна.
На Учителя верни. С дела си светете, на слабите братя опора бъдете.
И не престана ти да работиш до края на своя живот: Градина съборна създаде, обхождаше села, градове...
В живота си труден и скромен ти всякога редник си беше, за първенство и за началство в душата си ти не ламтеше. Но ей Бог вест ти изпрати. Брат Пеньо Киров насън ти каза: „Хляба до днес аз го раздавах, от днес веч - раздавай го ти!"
Сънят тълкование получи. От Изгрева вест долетя: „Напусни дом и семейство, духовен живот заживей!" Напусна ти дом и семейство, в градината сам заживя: всеки, кой любеше Бога, за теб' бе брат, син и баща.
Изчистен и в бели одежди в молитви звездите те сварваха, а денем при слънчевий зрак Словото Божие сееше: „Олум братя, по братски живейте, сръдни и недоразумения между ви да няма, цепнатините помежду си заглаждайте и Божията благодат върху ви ще бъде.
Мили братя, от мен запомнете: няма по-велико нещо от това -Бога да обичаш, на Бога да служиш, ученик на Бога да си ти." И семето в хубава почва попадна, хубава жетва роди -будни души тук имаше много, краят се с братства покри...
Най-после дойде и уречений ден и Бог призова те Отвъд. И ти си замина готов и спокоен, тъй както се тръгва на път. И прахът ти чист сега лежи под земята, над него шибои цъфтят. „А где е паметникът? - някой ще запита, нали той велик бе човек?"
На любопитния ний ще отговорим: „Взри се, друже мой ти, в тези дела: любима на всички градина, обединени в Бога братства и обич сърдечна от всички -ей какъв паметник той сам си дигна."
Брат Куртев, ти верна преценка за брат Боев някога даде: „Ако на земята един ангел има -това е той - Боев."
Но брат Боев също верно прецени те: „Има ли България сал един светец -това е той - Куртев. И може ли някой да каже за тебе: „Брат Куртев е вече починал", Нима ще почиваш Отвъд? Не, братко, там ти пак ще работиш, на Бога ще служиш с любов.
Затуй сега събрани в спомена за теб ний изпращаме дружно в оня свят твоето любимо пожелание: „Учи, люби, напред върви!"
Пенка Краева от гр. Русе 14 февруари 1962 г.
/По случай една година от смъртта на брат Георги Куртев./
ГЕОРГИ КУРТЕВ И ИСТИНСКОТО ПОДВИЗАВАНЕ В БОГА
77. СЛОВО ЗА ГЕОРГИ КУРТЕВ ПО СЛУЧАЙ ЕДНА ГОДИНА ОТ ЗАМИНАВАНЕТО МУ
Тази вечер се събрахме, за да почетем светлата памет на нашия обичан брат Георги. Събрахме се да се поклоним пред този брат, който с живота си очерта един свят път, пример за всички ни. Аз дойдох тук не само от свое име, но и от името на брат Борис, който е в затвора за Божието Дело, на Учителя. Защото трябва да подчертаем, че искрената дружба и любов свързва двамата братя Георги и Борис и тази любов не само че няма да изчезне, но ще расте паралелно с великата идея за делото на Учителя, делото, за което посветиха своя живот. Съдебният процес срещу братството 1957/58 г. и ударът, нанесен на брат Борис отекна със същата сила в сърцето на брат Георги. Кръстът на брат Борис го изпълни със скръб. От този момент той беше в непрекъсната молитва за него. Всяка нощ, точно в 12 часа, той отиваше в молитвената си стаичка, чисто облечен и отправяше горещи молитви за освобождението на този невинно принесен в жертва брат. Тази молитва не престана и тогава, когато той беше болен, на легло. Аз съм дълбоко трогната. Брагодаря искрено на брата и вярвам, че неговата молитва, която сега горе е превърната в дело, ще донесе желания резултат. Труден е земният път на всяка една душа. Още по-труден е земният път на оная душа, която е решила да служи на Бога. Казано е в Писанието: „Подвизавайте се в Господа". И наистина няма по-голям подвиг от този, да изпълним Волята Божия на земята. Този именно подвиг е основният мотив, който характеризира земния живот на брат Георги - на първо място Волята Божия. Има хора, които при един случай са изпълнили Волята Божия и този случай остава за тях като свещен спомен. В живота на брат Георги няма случай, когато да не е изпълнил Волята Божия. А изпълнението Волята Божия подразбира да проявим в даден момент милосърдието, любовта, да постъпим разумно, да кажем истината там, където трябва. Трудно се говори Истината. Трудно се проявява любовта и разумността при големите противоречия на земния живот. Брат Георги се е подвизавал в този път и затова смело можем да кажем, че неговият живот на земята е един непрестанен подвиг в Господа.
Могат да се приведат много примери, които да характеризират подвига на този живот. Неговите близки, тези, които са били непрекъснато около него, знаят много и много примери. На първо място ще споменем неговата преданост към Учителя. Онова благоговение и пълно послушание към Него, оназижива вяра, която не го е напускала нито за момент. Приятелите от този край знаят за посещението на Учителя тук, около Петровден през 1920 г. Този ден обикновено се е празнувал ма Петров връх, където приятелите се изкачвали. И Учителят определил да се изкачат рано сутринта, обаче още от вечерта завалял пороен дъжд, който разколебал всички приятели, дошли за празника. В определения час брат Георги станал, излязъл в дъжда и обиколил братята. Всички мислели, че екскурзията няма да се състои. Само вярата на брат Георги не се поколебала. Със смела, решителна стъпка той се отправил към Учителя и почукал на стаята Му. Учителят отворил и казал: „Дойде ли, Георги?" И си влязъл обратно в стаята, След малко светкавици и гръмотевици раздират нощта. Подир малко Учителят излязъл и казал: Георге, я погледни, дали няма звезди на север?" Това се повторило три пъти. И наистина поройният дъжд престанал и ивица светли звезди блестели на небето. Времето се оправило и всички отпразнували Петровден на върха. Този случай ще го чуете разказан по различен начин и всеки взема от него това, от което има нужда. Аз имам нужда от вярата на брат Георги, застанал в дъждовната нощ пред вратата на Учителя, настоявайки твърдо екскурзията да с е осъществи. Аз също искам да получа вярата, проявена от брат Георги Куртев и да застана пред вратата на Учителя и твърдо да поискам: „Учителю, освободи двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов от затвора!" И знам, когато се добера до тази вяра, която имаше брат Георги Куртев, братята ще бъдат освободени. Аз искам такава вяра. И такава вяра е достойна за подражание.
Една красива черта, която характеризира брат Георги и която трябва да служи за пример на всички ни, е неговата пожертвувателност, Достатъчно е да споменем за подвига им с брат Боян Боев в болницата с холерно болни през войната - случай, който е известен почти на всички. Жертвата, която направиха двамата братя там, спаси живота на осемстотин души. Брат Георги имаше голямо семейство, което изхранваше с мъка. Той заемаше скромната длъжност на фелдшер в града. Обаче попът в Айтос, голям враг на братството, настанява друг фелдшер в града и успява да уволни брата. Но добрите дела създават и добри приятели. Онези граждани, които обичат брат Георги, щом се научават за станалото, стъпват на крак, извикват брата, изказват възмущението си от попа и му казват, че ще го върнат на служба. Брат Георги ги запитва: „Новият фелдшер има ли семейство? Като го уволнят, ще гладува ли?" Отговарят утвърдително. „Да." - „Тогава - казва той - по-добре е аз да гладувам!" - и се отказва от службата. В онези години тази жертва се оценяваше много високо и струваше много скъпо на брат Георги. Този пример струва скъпо на всички.
С брат Георги аз лично много малко съм общувала. Айтоския край аз посетих много късно, защото моето място в Школата бе да бъда на Изгрева и близо до Учителя. До този момент брат Георги за мен беше само един добър брат. Но когато дойдох в тази мъничка обител, наречена „Градината", когато влезнах в горницата на тази малка къщичка, аз почувствувах присъствието на Святия Дух. Това състояние на Святия Дух аз го познавах още през времето на търновските събори, когато в горницата на Учителя. Учителят допускаше братята по десет човека да влизат и да правят колективна молитва пред една маса. на която бяха положени скрижалите на Бялото Братство, а на стената беше окачена голяма цветна пентаграма. Учителят тук бе свалил Святия Дух и ние, в Негово присъствие, и на Святия Дух принасяхме своите молитви. Това състояние аз го познавам и от стаичката на Изгрева, където живееше Учителят Бях изпълнена с благоговение и се изправих пред брат Георги и казах: „Аз долових в този дом и в това място нещо много хубаво. Позволи ми, брат, да ти целуна ръката."
Брат Георги бе ръководител на братството в Айтоския край. Аз ще кажа: Той бе бащата на Айтоския край. Кого не е излекувал? Кого не е подкрепял материално? Неизброими са твоите красиви дела, брат Георге! За тях трябва да се напише цяла книга. Приеми нашата брагодарност, нашата преданост, нашата любов. Ние се покланяме пред светлата ти памет и твоят живот ще остане винаги в нашите сърца.
Желая всички ученици на Учителя да бъдат като теб.
Мария Тодорова
Март 1962 г.
София
Забележка на Редактора: Това слово е прочетено в Айтос по случай една година от заминаването на Георги Куртев. Девет месеца след това слово бяха освободени двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов от Софийския затвор, на 1 януари 1963г. Вярата бе победила, смъкна веригите на Петра и го извади от затвора на римската империя. Христовият Дух в онези времена и в тази епоха действуваше по един и същ начин, по закона на вярата и раздаде всекиму според неговата вяра. Амин!
Той беше от поколението приятели, които се бяха явили между войните около Балканската и Европейската война. Той беше съвременник на Боян Боев, Тодор Стоименов, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, братя, които бяха преминали войните с Псалом 91, написан собственоръчно и зашит във военните куртки. Онова поколение имаше много опитности с Учителя и то тези живи опитности, от категорията на живото Божие присъствие и проявление, опитности на онези в Евангелието. Може би, че това бяха усилни и тежки години, когато техният живот на фронта е бил в ръцете на Небето, когато са преминали през войните на косъм от смъртта и са се озовали след тях с купища опитности, които за тях бяха съкровени и живо изявление на Бога. Тези приятели имаха жив, непосредствен контакт с Божественото чрез Неговото изявление, чрез Дух и Сила. Това беше довело у тях една непоклатима увереност към Учителя и знаеха много добре кой бе Учителят и защо и за какво бе дошъл на земята. Те бяха стожерите, около които се завъртя гумното, за да се вършеят снопите жито през цялата Школа. Аз смятам, че без тези живи опитности, без живото познание на Христа отвътре, те не биха могли да издържат нито ден в тяхната половинвековна дейност като ученици на Школата. Ние дойдохме като младежи и с нас се отвори Школата през 1922 г. и цели 22 години ние бяхме галените деца на Школата, но тези приятели бяха стожерите на Школата. Те бяха ръководителите на братствата в провинцията, те бяха онези дейни братя на Изгрева, които движеха всички организационни въпроси около салона и Школата, около печатането на беседите, екскурзиите, лагерите по планините. Ние, младежите, участвахме в братския живот, но нашето поколение имаше друга задача, която трябваше да решим след закриването на Школата със заминаването на Учителя през 1944 г. Тези възрастни приятели ние ги наричахме „старите братя", защото те бяха сподвижници на Учителя преди 1910 г., както и през време на войните от 1910 -1922 год., както и през време на Школата от 1922 -1944 г. Те бяха свидетели как се разрастна Божието Дело, как от трима ученици кошерът се рои за едно десетилетие на стотици ученици. Надойдоха нови братя и сестри, отвориха се кръжоци и се построиха салони на братствата в провинцията, Те бяха свидетели и очевидци на Школата на Учителя. Те бяха онези, които присъстваха и носеха тялото на Учителя на 31 декември 1944 година, когато трябваше да бъде погребан. Някои от тях доживяха да видят как бе погребан и унищожен и Изгрева. Такава съдба доживяха малцина. Едни от тях бяха Жечо Панайотов, Иван Жеков и Пеню Ганев.
Георги Куртев беше един от онези, който организира и около който се завъртя като на стожер от гумно многолюдното братство в Айтос с тяхната Градина, която остана като оазис сред оголената провинция, където салоните един след друг изчезваха. Те изчезваха, защото бяха изчезнали онези, които ги посещаваха и беше вече безпредметно да стоят празни. Животът бе минал в друга фаза. Но дървото, което бе посадил Георги Куртев, се оказа вековен дъб, корените дълбоки, дървото високо и братският салон и братската градина отстояваха на бурите на времето. Покрай този дъб израстнаха и други мощни дървета и устояха на ветровете иа размирното време след 1945 г.
Аз лично виждах и присъствах на една среща на Учителя с Георги Куртев, който бе пристигнал от провинцията с влака, Бяха докладвали на Учителя и Той нареди да го доведат при Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах срещата им. По начина, по който се обърна към Георги, аз разбрах, че Учителят посреща своя ученик и го цени като ученик. А това много рядко се срещаше тогава, макар че наброявахме няколко хиляди последователи на Учителя. По-късно разбрах, че е от малцината ученици на Школата. Ученик по Дух и по дело, а не по форма и по буква. Минаха години и когато по-късно посещавах Айтос, само в три-четири разговора с мен той се отвори към мен и ме разпозна от останалите. Разпознаването на ученика е една голяма мистична тайна. Един контакт за минути между две души струва много повече от едно съжителство от 20-30 години. По-късно, когато отидох при него в Айтос, той се заинтересува от песнарката, а това беше ново издание на песните на Учителя, които аз бях издала след заминаването на Учителя. Тогава разправяха, че аз съм променила песните на Учителя в това издание. Атаката срещу мен беше много силна от всички страни: По въздух, по суша и по море -непрекъснато и денонощно. Бях при него и той ме запита: „Какво става с песните?" Азму казах: „Учителят на времето каза: „Не коригирай Божественото!" Брат Георги отговори: „Точно така!" Разбрахме се за минута. А как стана ли? Сега ще ви разкажа. Попитах го дали е съгласен да не се коригират песните на Учителя и да бъдат такива, каквито ги е дал Учителят преживе. Той каза: „Да не се коригира Божественото." Тогава се обърнах към него и го помолих да ми изпее някоя от песните на Учителя. Той се съгласи и ми изпя точно тази, за която песен имаше много спорове и обвинения срещу мене, че аз съм променила песните на Учителя. Но той я изпя точно така, както аз я бях дала в моето издание. После аз взех и му показах песнопойката, изсвирих му я на пианото, изпях му я и той не намери никакво отклонение между това, което той знаеше и което аз бях написала в песнарката. После му показах песнарката на Кирил Икономов и му я изсвирих така, както той бе я дал. Георги Куртев извика: „Ами тук е коригирано Божественото." Сега ще се попитате къде е цялата тайна, че за минута-две се разбрахме с Георги Куртев? Тайната е следната: Слушайте внимателно. Когато Учителят даде отначало песните, първите приятели като Георги Куртев, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, Георги Томалевски и други ръководители от провинцията на братствата бяха ги научили така, както ги беше дал Учителят и така ги пееха и изпълняваха. От тогава бяха минали 10-15 години и нашите изгревяни започнаха да ги променят непрекъснато под въздействието на техни емоционални състояния ту в една, ту в друга посока. Учителят бе крайно недоволен от това положение. И на края Кирил Икономов се подведе по тези приятели и записа в нотен текст песните така, както се пееха в момента от изгревяни, а не така, както бяха дадени първоначално от Учителя. Споменавам нарочно думата „изгревяни", защото ученикът не коригира Учителя. А според старите братя като Георги Куртев и др., които знаеха песните лично от Учителя, това издание ги постави в противоречие. Когато станаха големите разправии по издаването на песните, бяхме се събрали на братски съвет и срещу мен бяха насочени упреци и закани. Тогава аз лично попитах пред всички Георги Томалевски може ли да изпее една от песните така, както той ги знае и ги е научил отУчителя. Той стана и изпя една от песните така, както аз бях я дала в песнарката. Като чу Кирил Икономов как я пее Георги Томалевски, той се обърна към него и го упрекна, че я пее неточно, а Георги отговори: „Прощавай, Кириле, но тази песен лично Учителят ми я е пял десет пъти, докато я науча." Икономов не издържа и напусна съвещанието. А Томалевски през цялото време беше поддържал Икономов и неговата теза, но тук, без той да иска, застана на страната на Истината. Защо ли? Томалевски беше се оженил, заради жена си се отклони от Школата и го нямаше десет години на Изгрева. Но беше запомнил песента така, както беше я научил от Учителя. Така аз хванах първите братя и те разбраха веднага цялата истина: „Да не се коригира Божестветото" Те ми бяха най-голямата опора. Всички се учудваха, защо те ме поддържат и защитават.
Последният път, кагото отидох в Айтос, той беше в градината. Беше сам, остарял. Поговорихме и аз го попитах как се подвизава в Господа, а той отговори: „През деня работя, а през нощта се моля, за да преуспее работата ми през следващия ден." След това той ме покани да влезна в неговата молитвена стаичка. Влезнах в нея и усетих нещо особено, една духовна атмосфера. Той ме заведе да се помоля там. Остави ме сама. Аз много бърже влезнах в молитвено състояние на Духа. На отиване аз му благодарих и казах: „Брат Георги, благодаря ти, че имах възможност да изпитам нещо от духовната чистота в твоята стаичка." Разделихме се. Аз вървях и плачех. Знаех, че това беше последната ми среща с един от истинските ученици на Учителя. Аз много пъти съм влизала в Горницата, във вилата на Търново през съборите 1919 -1922 г. А там бяха поставени скрижалите на Духа и познавах много добре онова вътрешно състояние на Духа. Бях допусната от Учителя много пъти да посещавам Неговата стаичка на Изгрева и много пъти ме е оставял да се моля в нея. Така че аз можех да различавам и разбрах, че тази молитвена стаичка на брат Георги Куртев е изпълнена с чистота и святост на духовното общение с Духа.
Разказваше ми дъщеря му, Надка Куртева, че когато през 1957 г., декември, през времето на големите обиски дошли да изземат литературата на Учителя, напълнили с книги и беседи няколко чувала, влезнали в стаичката му и свалили всички портрети от Учителя. Свалили и пентаграмата от Учителя. Когато научава, брат Георги се учудва: „Ама свалиха Пентаграмата? И не голи порази светлината отгоре? И жив ли си отиде?" Онзи беше си свършил работата като нечий служител, беше му заповядано да го извърши, а отговорността за това беше някъде на друго място. Георги Куртев застава слещу празното място, където е стояла по-рано пентаграма и се разридава като дете. Наоколо е имало братя и сестри, картината е била потресающа. Брат Георги е плакал не за себе си, не от себе си, а е плакал, че негови сънародници, българи по потекло са посегнали на една светиня и на скрижалите на Бога. Тези скрижали бяха дадени не в пустинята на Израил, не на планината Синай, а бяха дадени тук, на българска земя от българин, в чието тяло е бил Всемировия Учител и над Него е Бил Духът на Бога. Тогава друг българин е прострял ръка, за да оскверни тези скрижали на Бога, като ги унищожи. Плачел брат Георги от обида, че е българин и чрез българин се посяга и се кощунства върху скрижалите на Бога. Свещен плач за свещени неща. Свещен плач за свещените скрижали на Бога. А там бе написано: „В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа."
Както той, така и останалите брята от първото поколение доживяха да видят това посегателство срещу учението и Словото на Учителя. Та останаха твърди и отстояха докрай като ученици на Школата.
Той бе ученик на Школата на Учителя. Аз видях това и се убедих в това. А неговите дела и спомените на неговите съвременници говорят много повече от мен. Опитностите на този ученик са опитности от вяра и дух към делото и словото на Учителя.
Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа. Това е основният закон на Школата. Зашото ние сме верига от души. Едни слизат, други се качват и създаваме видимата и невидима Школа на Бялото Братство.
Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде името Му благословено!
Амин!
Мария Тодорова Записал: Д-р Вергилий Кръстев 1972 г. - София.
В Школата на Учителя всеки ученик си имаше своето място. То беше специфично за него, съобразно неговия път и неговите възможности. Друг не мажеше да заеме неговото място. Това място бе определено от Учителя. Ако някой се опиташе да заеме друго място, за което не бе подходящ, тогава върху този брат се изсипваха купища неразбории и накрая неговият опит ставаше опитност на цялата Школа със своите изводи, защото тя се подчиняваше на строго определен закон. Аз също си имах своето място и постът, който заемах, ми даваше възможност да наблюдавам много приятели и техните срещи с Учителя и да присъствам на много събития, случки и действащи лица от Изгрева.
Така веднъж бе дошъл един брат Васил от Айтос да се оплаква на Учителя от брат Георги Куртев. Този брат Васил бил назначен за пазач на градината и сградата в Айтос, като за това получавал заплата, която се изплащала от доброволните вноски на братството в Айтос. А това е някъде от 1922-1927 г. През цялото това време този брат не хванал нито веднъж мотиката да прекопае някое дърво или да посади нещо в градината. Казвал: „Я не съм дошъл тук да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам с песни и молитви в Господа!" И по цял ден пеел, свирел на мандолина, учил есперанто и стенография - и така минали около пет години. Всички го търпели през тези години, но накрая не изтърпели и го освободили и той решил да дойде на Изгрева, за да се подвизава и тук по същия начин. Идва този брат на Изгрева през 1927 г. и като вижда, че на Изгрева има и други такива като него, които искат да се подвизават по неговия начин, и че няма кой да ги храни, тогава решава да отиде при Учителя и да му се оплаче от Георги Куртев. Решава да помоли Учителя да го върне отново в Айтос, за да може отново там да се подвизава по същия начин, защото тук, на Изгрева, нямало за него място за подвизаване. Местата за подвизаване били заети от други като него, които не си отстъпвали местата и той влязъл в конфликт с тях и дори опитал и юмруците им. Нали разбрахте, че всеки си имаше място на Изгрева и никой не си го отстъпваше доброволно, нито пък със сила. Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: „Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос." - „Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с отворени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм. „Методът е следният: Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с „Отче наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш „Отче наш", после се навеждаш и с двете ръце хващаш дръжката на мотиката и я издигаш над главата си и казваш: „Който си на Небесата" и после замахваш с мотиката към земята и правиш първата копка и казваш: „Да се свети Името Твое", после вдигаш мотиката над главата си казваш: „Да дойде Царството Твое", после правиш с мотиката втората копка и казваш: „Да бъде Волята Твоя", вдигаш отново мотиката над главата си и казваш: „Както на Небето" и правиш с мотиката третата копка и казваш: "Така и на земята." След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: „Хлябът наш насъщни, дай го нам днес" и копаеш с мотиката по земята и казваш: „Прости ни дълговете наши." После отново вдигаш мотиката до височината на очите си: „Както и ние прощаваме на нашите длъжници." Копаеш с мотиката по земята и казваш; „И не въведи нас во изкушение." Накрай отново вдигаш мотиката и казваш: „Но избави нас от лукаваго", копаеш отново и казваш: „Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки, Амин." Така повтаряш 100 пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: „Бог Царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името му благословено." Ако искаш много да се подвизаваш, както досега, можеш да повтаряш молитвата по цял ден: по сто пъти сутрин, на обед и вечер - всичко триста пъти."
Братът слуша и гледа като онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: „Осанна във висините. Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: „Учителю вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: „И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди, и ти го помоли, ако те приеме, защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал." - „Ама учителю, аз искам да се подвизавам в Господа." - „По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика. А аз ти дадох и молитва, и мотика." Брат Васил стана и си излезна. Върна се в Айтос и отишъл и разказал всичко на брат Куртев - как Учителят не го разбрал и как вместо да му даде метод за подвизаване, му дал превод на Отче наш на езика на мотиката. А къде е по-горен човек от мотиката. И къде е по-горен човекът от молитвата. Не пасват. Не се свързват тези две нещо според брат Васил. А брат Георги Куртев слуша и сълзи се наливат в очите му. Той гледа брата и вижда величието на Учителя и Словото Му. Вижда и как е разрешил Учителят задачата с брат Васил. Ако брат Васил бе започнал да се моли с „Отче наш" с мотиката, брат Куртев би го приел отново и би му дал условие да се подвизава в градината с метода на Учителя - с молитва и мотика. Но той отказа. Такива случаи имахме много по наше време. Ще ги има и по ваше време. Това е един от примерите, когато Словото на Учителя можа да стане плът и кръв, и живот за душите, които са готови. А такава готова душа бе брат Георги Куртев.
Мария Тодорова Записал: Д-р Вергилий Кръстев 1972 г. - София.
През времето на Школата, 1922 -1944 година, братският живот в провинцията се разрастна и поникнаха много кръжоци в градовете. Имаш братя, които бяха добри орачи на Божията Нива и знаеха кога и къде да посяват Божието Семе на
Учителя в душите на българите. Най-голямо и деятелно бе братството в Айтос. Това се дължеше на брат Георги Куртев. Той беше живият и истински пример на един ученик на Учителя. В това аз се убедих впоследствие, защото за времето, за което се отнася моят разказ, аз бях изключително на Изгрева около Учителя.
Присъствам на един случай, когато една сестра беше се завърнала от една братска среща в Айтос и разказваше как са се стекли стотици братя и сестри от околните села. Тя, като се въодушеви от преживяното там, че започна най-аьзторжено да ръкомаха и дръпна пред Учителя едно такова похвално слово за тях, за айтозлии, че на мен ми стана дори неудобно. А Учителят я изслуша внимателно и когато тя прекрати възторжената си реч, я запита съвсем тихо: „Рекох, ами тези приятели изпитани ли са?" Тези думи свалиха сестрата на земята и тя започна да се оглежда, като че ли бе паднала с парашут от небето и едва можа да каже: „Ами как така, Учителю?" Учителят спокойно отговори: „Ами така. Рекох, изпитани ли са?" Сестрата се сконфузи и си замина. Аз също целунах ръка и се оттеглих. Няколко дни бях под влияние на тази случка, вероятно за да намери тя добро място s моето съзнание. Минаха години, десетилетия, и аз бях свидетел как всички тези приятели бяха изпитани, както през времето на Учителя, така и след Неговото заминаване, особено през времето на съдебния процес срещу братството 1957 -1958 г. Всички бяха изпитани и всеки получи своята оценка от Учителя чрез живота си. който бе най-точната оценка за положения изпит. А изпитите бяха многобройни, разнообразни, а развръзките най-неочаквани и драматични. А аз доживях да видя всичко това дори тридесет години след заминаването на Учителя през 1944 г.
Учителят преподава урока. Ученикът учи урока. Животът го изпитва. Оценката за положения изпит остава като жива поука за съвременниците и е живата опитност, която като скъпоценен бисер ще бъде положена в неговата душа през вековета.
Словото на Учителя бе Слово за Школата. Уроците, получени през време на Школата, бяха уроци за учениците. А ученици бяха онези, които бяха готови души, дошли да възприемат Словото на Учителя като общение с Бога. Само ученикът можеше да бъде подложен на изпит, защото той посещава Школата, учи, а животът го изпитва чрез неговите дела.
Затова аз се обръщам към вас, следващите поколения: Вие, приятели, изпитани ли сте? Минахте ли през изпит? И каква е вашата оценка?
Аз само питам. Отговорът е ваш. Не с думи, а с дела. Ученикът се подвизава е Господа само с дела, богоугодни Богу!
Мария Тодорова Записал: Д-р Вергилий Кръстев
1974 г.
81. РЕЛИГИОЗНО И ДУХОВНО СЪЗНАНИЕ
Братският живот беше много интензивен както на Изгрева, така и в братствата по градовете. Непрекъснато идваха братя от провинцията за срещи с Учителя и правеха контакти и запознанства с нас. Те се подслоняваха по за няколко дни при нас и после си заминаваха като настойчиво ни канеха да ги посетим. Понякога се събираха братя и сестри и по групи посещаваха братствата в провинцията - тогава се пееха песни, разказваха се новини от Изгрева, всеки носеше нещо в себе си от Словото на Учителя и го предаваше на онези, които го очакваха и бяха готови да слушат. Само готовите души могат да слушат и виждат. Ние бяхме една жива верига и всеки приемаше и предаваше онова, което бе възвишено и облагородяваше както самия него, така и другите. Така една група софиянци посети братството в Айтос с цигулка, с песни и разговори. Завърнаха се след десет дни и веднага посетиха Учителя, да разкажат какво са видели и какво са чули. Обикновено всеки, който отиваше в провинцията, се обаждаше на Учителя и смяташе за свое задължение при завръщането си оттам, отново да Го посети. Идват приятелите и разказват за преживяването и споделят с Учителя, че това са най-прилежните ученици в провинцията, което бе вярно според мен, както и за всички съвременници и очевидци по това време. Аз стоя и слушам и наблюдавам Учителя. Учителят ги погледна съвсем по обикновеному и каза; „Тези души са с религиозно съзнание." - „Ами как така, Учителю? Те са толкова предани, толкова сърдечни, толкова усърдни в делото!" - казва една сестра. Учителят я поглежда строго и продължава; "Ученичеството започва с пробуждането на човешката душа в търсене контакт с Бога и живот за Бога. което е проявената Божия Любов към себе си, към ближните си, към враговете си и към Божествения Дух. А това означава пробуждането на човешкото съзнание, навлизане в свръхсъзнанието. което е път на ученика и е фаза и състояние на ученичеството. Ученикът борави и живее с космическото съзнание. А всички ония души в Айтос са с религиозно съзнание. Трябва да преминат от него в Духовното Съзнание и чак тогава да преминат в свръхсъзнанието или космическото състояние на съзнанието, което е пътят на ученика. А дотогава има дълъг път да се извърви от тези души. А всяка душа е лъч от светлината на Бога. И всяка душа е ценна за Бога."
Този случай ме накара впоследствие да обърна по-голямо внимание на въпроса за религиозното и духовно съзнание у човека. Години наред записвах такива случаи, онези състояния, през които всеки един от нас минаваше ежедневно през материалистичното съзнание, през религиозното съзнание в стремеж да се добере до духовното съзнание. А пътят на ученика преминава през духовното съзнание и се добира до свръхсъзнанието, където се намира школата за учениците от Бялото Братство. Защото Божественият Дух пребивава в святост и мир. А това е светът на Истината, откъдето слиза Словото на Учителя Беинса Дуно- Всемировият Учител.
Мария Тодорова Записал; Д-р Вергилий Кръстев
1973 г.
Когато се започна да се строи сградата на салона на Изгрева през 1927 г., изведнъж на поляната на Изгрева изневиделица се изсипаха 20-30 братя с бели ризи, червени пояси и черни потури и започнаха да работят без всякаква суетня -ден и нощ - бяха и зидари, и дюлгери, иззидаха сградата, измазаха я, покриха я и присъстваха на съборните дни през август на 1927 г. Съборът се състоя в новопостроения салон. Учителят седеше вътре на стол пред катедра и оттам говореше своята беседа, макар че нямаше още сложени врати и прозорци на салона. Има запазени снимки от това време: Едни седят вътре, а други са изправени и слушат пред прозорците Словото на Учителя. Та онези, които построиха салона на Изгрева не бяха братята от София, а братята от айтоския край, които бе изпратил брат Георги Куртев. Това трябва да се знае много добре както от софиянци, така и от айтозлии. Защо точно така стана, че айтозлии построиха салона - никой не можа да каже. А това не беше случайно, именно те да построят салона на Изгрева. Макар че изгревяни да се правеха важни пред тях, като по-духовно издигнати, но те не можаха да си построят салона на Изгрева, а го построиха онези простите и неуките. И затова си има причини. И именно затова разказвам този случай, защото може да подведе много хора в погрешна посока.
Случи се така, че една група от Изгрева една година посети техния събор -празник. Бяха приети сърдечно в братската градина на Айтос. Направило им впечатление, че братята дошли с черни потури, с бели ризи и с червени пояси, а сестрите били в сукмани и бели забрадки. Като че ли всички по команда са били облечени по един и същ начин. А те, софиянци, били с градски дрехи - братята с връзки и костюми, а сестрите с бели рокли и бели шапки, Изобщо контраст по всички правила за случая, който трябва да се случи. Всичко преминало от добре, по-добре. Връща се групата и веднага при Учителя, за да му разкаже за всяко чуто и видяно нещо. Една сестра разказва подробно цялата обстановка на смирение и послушност на братята и сестрите към брат Георги Куртев. И сестрата казва: "Учителю, а ние тук, на Изгрева, колко сме различни, а там в Айтос всичките са еднакви по послушание и по облекло," Учителят ги изглежда и казва: „Това са души, които са в почивка." Всички се оглеждат. Нещо ги попарва и техният вътрешен възторг охладнява и те си излизат един след друг от стаята му. като му целуват ръка. Минаха няколко дни и ние не можехме да проумеем и разберем казаното от Учителя. Един ден, както се бяхме събрали околоУчителя, се водеше разговор за преражданията и една сестра попита Учителя: „Ами брат Ради кой е по прераждане?" Всички се изсмяха. Брат Ради беше градинарят на Изгрева - човекът, който вьршеше всичко от сутрин до вечер. От сутрин до вечер работеше, копаеше, движеше цялото стопанство на Изгрева, докато други се подвизаваха в Господа само с молитви, без да работят. Той беше облечен непрекъснато с един панталон, превързан с калчищна връв през пояса, с много кръпки по панталона. Имаше голяма брада и разчорлена коса. Беше неписмен и неук. Пример за човек, стоящ на най-лекото стъпало на Изгрева по своето човешко развитие. Учителят изгледа всички и каза: „Брат Ради по прераждане е българският патриарх Евтимий. Но сега е душа, която е в почивка," Като че ли някаква невидима ръка спря въздуха около нас и в мас. Замряхме. Тишина. Стояхме и седяхме без да мръднем, без да шавнем. Там, на 50-60 метра от нас, брат Ради копаеше с мотика в градината, а ние, духовните ученици на Школата, се занимавахме с неговото прераждане. Като разбра моята мисъл, Учителят продължи: „Когато една душа е в почивка, тя заема обикновена длъжност на земята. Нали когато отивате при извора, трябва да отидете с празно шише или стомна, за да го напълните. Ако сте с пълно шише, няма нищо да ви ползва изворът. Брат Ради е дошъл при Извора с празна стомна и тя сега се пълни, за да може да работи в бъдеще с българския народ и да му предава Учението на Бялото Братство. Той сега се пълни със Словото Божие, ако и да е неук и неписмен. Той е неук за вас, но към Божественото той е учен. Защото го приема направо, без остатък. А това означава, че ще го прояви в следващия си живот."
Седим ние и се оглеждаме смутено, ние, които бяхме студенти, други завършили университети. За най-голямо учудване в случая е, че имаше една сестра, която следваше българска филология и точно в този момент пишеше реферат за Търновската школа на патриарх Евтимий. Тя стана и отиде при брат Ради, взе мотика и няколко дни копа с него. Брат Ради я научи как да копае, как се сади лук и чушки и накрая получи похвала от него. Ние всички следяхме този опит. Накрая тя изнесе своя реферат за Патриарх Евтимий и получи бляскава оценка от професора си и от научния съвет на катедрата по българска филология. Така аз проумях какво означава и какво значи „души в почивка". И винаги си запазих у мен това изказване на Учителя за братството в Айтос, като едно откровение на Духа за смисъла на човешкия живот на земята.
Затова посвещавам разказаните опитности за Айтоското братство на онези братя с белите ризи, червените пояси и черните потури, които построиха салона на Изгрева. И които бяха „души в почивка", и които откликнаха на призива на Духа и на Словото на Учителя.
Настоящите приведени примери са за това, да покажат, че пътят на ученичеството е дълъг, път, представляващ цели човешки епохи на човешката цивилизация. А животът на братството в Айтос показва как българското съзнание в един отрязък от време и пространство се е проектирало чрез онези души, които слезнаха на земята, въплътиха се в плът, родиха се като българи, бяха онези братя и сестри от Айтос и околностите, които съставляваха живата верига и живите членове на това братство. Те бяха живата аудитория на Учителя, защото чрез тези души се даде Словото на Учителя, което Слово бе изява и проявление на Божествения дух. А опитностите им бяха живо проявление на това Слово и реализация на Божието Слово в тях, което стана кръв и плът чрез техния живот на земята. Затова Учителят казва: „Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа." Пътят на един ученик от Школата е стъпало, през което трябва да премине всеки един от нас. Ние сме верига от души и долу, на земята, и горе, на Небето. Онези души, които слизат от небето, слизат под формата на верига от души и трябва да се качват отново горе на Небето като верига от души. Това става само при изпълнение Волята на Бога чрез живота на всеки един от нас от тази жива верига.
Брат Георги Куртев бе един от членовете на Синархическата верига на Бялото Братство, основана от Учителя още в първите години, в която верига са влизали само братя. Това бяха възрастните братя, които ние заварихме през 1922 година, когато се откри Школата и ние постъпихме като младежи и девойки в „Специалния Младежки Клас" на Школата. Тази Синархическа верига работеше при строг, определен от Учителя наряд, като в строго определени дни и дати от всеки месец на годината те заставаха в строго определен час и минута и произнасяха строго определени молитви, определени от Учителя от представения им наряд. През нощта те ставаха и в строго определено време, произнасяха едни и същи молитви, разположени по строго определени градове в страната. Това бяха фарове чрез които Синархическата Верига осветяваше мястото и чрез светлината на произнесените молитви показваха мястото, където онези души от невидимия свят трябваше да слезнат на земята и да се преродят между българския народ Тази Синархическа верига действаше още от самото начало на първите събори и чрез тази верига нашето поколение, което дойде през 1922-1944 година в Школата на Учителя успя да намери мястото, където да се приземи между българския народ и да се родим като българи. Ние дължим много на членовете на тази Синархическа верига. Те бяха светещите фарове в бурното море и непозната земя, където трябваше да слезем като верига от души. Ако за някои е учудващо, че Айтоското братство бе най-многолюдно, това се дължи на брат Георги Куртев, понеже неговата молитва е била толкова силна и светлината толкова голяма, за да могат да дойдат и онези души, които са в почивка, но които трябва да дойдат, за да могат да направят общение с Божествения дух и да напълнят своите празни шишета и стомни от Извора на Словото на Учителя. Това е най-голямата заслуга на брат Георги Куртев. Амин.
Мария Тодорова Записал: Д-р Вергилий Кръстев
1972 г.
2. Георги Куртев
3. Боян Боев и Георги Куртев в Скопие -1917 г.
4. Георги Куртев, Боян Боев, Матей Станев - прав.
5. Прави ляво Боян Боев, а дясно - Георги Куртев -1922
6. Семейството на Георги Куртев
7. Георги Куртев със семейството си
8. Бела и Георги Куртеви
11. Братска среща в гр. Сливен
12. Михаил Стоицев, Георги Куртев, Минчо Сотиров в градината Айтос - 9. X. 1949 г.
13. Михаил Стоицев, Георги Куртев, Минчо Сотиров
14. Градината Айтос - 12. VII. 1951 г.
ГЕОРГИ КУРТЕВ И БОЖИЕТО ИЗЯВЛЕНИЕ
Невидимият свят се изявява и чрез „мъртвата" Природа. Явленията тук не са само механични. Някои от тях са изпълнени със съдържание - едно невидимо присъствие се чувства в тях. Един Разумен свят ги направлява и говори чрез тях. Който може да чете, ще разбере какво иска той да му каже.
Преди години Учителят беше на „Сините камъни", в Сливенския балкан, с група приятели, край буйния извор Куш Бунар. Сутринта. като се миеше, Учителят посочи на запад три облачета и каза: „Днес ще имаме гости, трима души." И наистина, същата вечер пристигнаха от София трима възрастни братя, тръгнали инкогнито, никой да не ги знае.
Друг път, при една екскурзия ние имахме всички възможни пречки - и от транспорта, и от времето. От вечерта заваля дъжд, тежки облаци надвиснаха ниско над земята. Студено, кално, неприветливо. Някои от приятелите се отказаха да тръгнат в такова време. Беше уговорено да се тръгне в три часа сутринта, още в тъмно, за да се стигне за изгрев слънце на върха - Петров връх.
Братът Георги Куртев, който щеше да придружва Учителя, въпреки дъжда, се явява навреме. Учителят е готов, чака го, а дъждът вали из ведро. Учителят казва на брата: „Погледни на изток, не се ли вижда нещо?" - Братът поглежда - нищо не се вижда. Учителят казва: „Почакай малко" и влиза в стаята си.
Блясва мълния, гръм разтърсва къщата. Учителят се показва от вратата и казва: „Я погледни пак на изток." Братът казва: „Нищо не се вижда."
Учителят пак влиза в стаята си. Три мълнии една след друга и гръм разтърсват земята.
Учителят излиза и казва: „Я погледни пак." - Поглежда братът, на изток се прояснява малко. Учителят казва: „Тръгваме."
Учителят и брат Георги тръгват в дъжда, а той още вали. Те минават покрай възрастните братя, които са от Бургас, и които трябва да тръгнат с тях на Петров връх. Брат Петко Епитропов казва: „Аз в такъв дъжд не ходя!" Но двамата тръгват нагоре по дъжда, който леко започва да намалява. По едно време настигат група сестри, които също отиват на върха. А между тях баба Иванка, възрастна сестра. „Е, Иванке, къде в туй време?" - пита брат Георги. „На върха отиваме!"-„Ами много дъжд." „Дъжд, не дъжд, отиваме! Един път ни е дошъл Учителят тук, че ние да останем и да не отидем с Него на върха!" - и бабите не искат да чуят и знаят за дъжда. Като вървят нагсре, дъждът изведнъж спира.
А на върха дошли братя и сестри с талиги от селата. Че като наклали едни огньове, че като турили едни казани и се дига пара от тях, всичко приготвено за празника. Времето се оправя. На изток се освобождава небето от облаците. Появява се слънцето и има чуден изгрев. И наричат върха Петров връх, на името на Учителя.
ИСТОРИЯ НА БРАТСКАТА ГРАДИНА В ГР. АЙТОС
(1920 - 1984 Г.) 1. ПРЕДИСЛОВИЕ
Идеята за написване на тази кратка история не е случайно хрумване на един или друг, а се породи от постоянно растящия интерес към идеите на Бялото Братство, които Учителят донесе и подари на света, за да му даде един мощен тласък към обновление. Заехме се да напишем тази кратка история, не само за да хроникираме събитията, а най-вече да помогнем на младото поколение, което търси своя път в живота. Да видят младите как са работили и побеждавали трудностите и изпитанията нашите по-старши братя, нашите ветерани. Брат Георги Куртев, един от първите ученици на Учителя, е един от тях. Той бе пожизнен ръководител на братството в гр. Айтос. Негова е идеята за създаване на братската градина.
Създаването на братската градина е тясно свързана с живота на брат Георги Куртев, един от първите ученици наУчителя. Брат Куртев е духовно пробуден още преди запознаването си с Учителя през 1910 година. В нея година Учителят изнася сказки по френология в град Айтос. Оттогава се сформират първите групи в околните села Тогава още е нямало печатно Слово от Учителя. В групите са четели псалмите, Евангелието, пеели църковни и духовни песни и се четели молитви на православната църква. По времето, когато се отпечатва първото Слово на Учителя, влиянието на църквата постепенно започва да отслабва. Новото Учение всяка година печелеше все нови привърженици. Интересът към Учението растеше, ето защо салонът на Братството вече беше малък да побере приятели и съмишленици. Това се чувстваше особено силно по време на някои наши празници като Петровден, Богородица и др. Грижата на ръководителя беше да намери подходящо за целта място. А това се оказа Паспалата - Петровият връх, както взеха да го именуват нашите приятели. Паспалата или Петровият връх е една височина всред гората, намираща се на 6-7 километра в северо-западна посока от гр. Айтос. През 1920 г. Айтоското братство решило през тази година съборът по Петровден. на който да бъде поканен и Учителят, да бъде на Петровия връх. Духовните групи се умножават и растат. Беседите скоро завладяват сърцата на братята и сестрите, но Учителя те са виждали само на снимка. Копнежът да Го видят и да чуят Живото Му слово расте с всеки ден. За брат Куртев това не остава скрито. Той заминава за София и поканва Учителя в Айтос на събора. Учителят приема поканата. Уточнили се съборът да бъде вън от града, на връх Паспалата на Петровден. Наближава Петровден. Писмата с покани отдавна били разпратени и получени по места. Вестта за скорошното гостуване се разнесла като мълния. Всички заживяват с мисълта за близкия събор и за срещата с Учителя.
Затова още от вечерта взели да прииждат хора от по-отдалечените села на околията, както и хора от Поморийска и Карнобатска околии.
3. ПРИСТИГАНЕ НА УЧИТЕЛЯ В АЙТОС
Многоочакваният ден, 11 юли 1920 година, най-после дошъл. Любимият Учител пристигнал с влака от София, придружен от брат Петко Епитропов и бил настанен при семейството на брат Илия Габровски. Някои от братята и сестрите били разквартирувани по домовете, а други чакали в братския салон за тръгване към Паспалата. Времето за тръгване, което уговорили Учителят и брат Куртев, било 3 часа след полунощ. Пристигащи и посрещачи разговаряли с мълчаливи усмивки и радост в очите, тъй като душите им били в благоговение към Мировия Учител.
4. БОГ НЕ Е В СЛОВО, НО В СИЛА
Неочаквано небето се заоблачило и завалял силен дъжд, продължил цялата нощ. Братският салон бил пълен с гости. Някои от тях, виждайки проливния дъжд, се били поразколебали, Няма ли да се осуети отиването до върха? В салона брат Куртев бил посрещнат от мълчаливия въпрос: „Какво ще правим?" Дъждът се леел като из ведро. Брат Петко Епитропов почти се разколебал и запитал брат Куртев: „Георге, в такова време ходи ли се на върха?" - „Ние тук имаме Учител, какво има да умуваме и от какво ще се страхуваме?" - отговорил му братът домакин. А брат Нейчо Паскалев от Бургас бил настанен в съседна къща. Като слушал как плющи дъждът, завил се с юргана през глава и съвсем се отказал от среднощния туризъм. Когато се събудил сутринта, разбрал, че всички са заминали, а времето се било изяснило. Много пъти след това изказвал съжаление за пропуснатия съборен ден.
Когато часовникът показвал 3 без пет след полунощ, брат Куртев, верен на дадената дума, бил вече до стълбите, но не бил се качил още на пруста, когато Учителят отворил вратата и попитал: „Идвате ли?" - „Да, Учителю", бил отговорът на брат Куртев. „Готов съм, Учителю!" А дъждът продължавал да вали, все тъй проливен. „Виж небето на север, Георге!" Георги излиза навън, проверява. „Цялото е обложено с облаци!" Учителят се върнал назад в стаята си. Същият миг мълния разкъсала нощния мрак. Страшен гръм разтърсил земята и тръпки побили всичко живо. „Я виж пак" - обадил се Учителят. Георги проверява. „Облаците се разделиха на две." Учителят отново влиза в стаята си. Отнсво гръмотевици и светкавици раздират небето. Учителят излиза и пита: „Георги, виж сега, виждатли се звезди на север на небето?" Отново брат Куртев проверява. „Учителю, вижда се част от небето и безброй звезди по него." - „Добре, тръгваме" - казал Учителят. Дъждът продължавал да вали все тъй силно, както вечерта, но те поели пешком. Учителят си запретнал крачолите на панталона, същото направил и брат Куртев и двамата поели към върха.
Братята и сестрите, чакащи в салона, като видели, че Учителят и брат Куртев тръгват, и те поели пътя след тях. Място за колебание няма. Небето изпитвало вярата на учениците. Силна вяра не се смущава. Докато излязат извън града, минало половин час и ето, дъждът спрял. Било още тъмно. Двамата бродници - Учителят и брат Куртев били вече към лозята. Недалече след тях блещукали фенерите на приятелите, които газели по калния път нагоре към върха. Пътуващите в дъжд, мрак и кал били различни по възраст, мъже, жени, деца. С приближаване на утрото небето се пояснило и дъждът минал в източна посока. Сипвала се зората. На развиделяване братята и сестрите поели стръмния нанагорен път. Мокри, кални и изморени, но ентусиазирани, те леко понасяли трудностите. Някои се хлъзгали, други падали, но вървели напред, защото трябвало да следват стъпките на своя Учител и неговия предан ученик, брат Георги Куртев. Всеки се силел да стигне по-скоро върха. Дали те много бързали или слънцето се забавило, както се казва в преданието за Исус Навин, но братята и сестрите пристигнали навреме за утринната молитва.
От всички посоки пристигат хора, тъй че върхът за няколко минути е обсаден отвсякъде. Всички пристигащи бързо си оставят настрани багажа и тихо и безшумно се нареждат на близката поляна за утринна молитва. Владее тишина. Всички са обърнати на изток и с молитвен трепет чакат изгрева на слънцето. Усещат едно мистично настроение, догадка за Новото, непознатато, което идва с раждането на деня. Пурпурна руменина залива целия хоризонт на изток. Чуват се звуците на тиха молитвена песен. Ето, настъпва върховният момент и с него се подава първият слънчев лъч. Слънцето изгрява бавно, тържествено и величествено. Ражда се денят на 12 юли 1920 година. Беседата на Учителя започва спокойно, естествено и непринудено. Словото се излива от Всемировия Учител. Всички слушат със затаен дъх всяка казана и изречена от Учителя дума. А слънцето грее, лъчите се пречупват в обилната слънчева роса и правят утрото по-красиво и денят по-тържествен. Беседата завършва с обща молитва. След молитвата има достатъчно време за разговори и взаимно опознаване. Слънцето грее и топли. Под засъхналите дрехи по телата остава приятна, ободрителна влага. Постлали по още влажната земя черги и рогозки и приготвили обща трапеза за сутрешна закуска. Всички били с приповдигнато състояние на духа. За пръв път посрещат изгрева на слънцето с Учителя и за пръв път чуват наживо Словото му. А това е живот вечен за човешката душа, както е живот вечен изгревът на слънцето за человеците по земята.
7. СЪБОРЕН ДЕН ИЛИ ПАНАИР НА СУЕТАТА
Разхождайки се из лагера, брат Куртев бил неприятно изненадан от присъствието на амбулантни търговци, бозаджии, бюрекчии, геврекчии, халваджии, дошли чак от града. Всеки от тях хвалел стоката си и чакал купувачи. Какво да се направи, че да се пресече веднъж завинаги пътят на тия търговци към срещите и съборите? Умът му заработил светкавично. Да им забрани, няма право. Единственото, което може да се направи - да не се купува нищо от тях и втори път те вече няма да дойдат. Отишъл той при тях, поздравил ги и им изказал съжалението си, дето са дошли от толкова далече в дъжд и кал. „Нашите хора си носят всичко и за ядене, и за пиене." После свикал ръководителите и им казал да предадат на хората си да не купуват нищо от търговците, които дотогава едва ли били продали нещо. До вечерта никой нищо не купил и амбулантните търговци, като видели, че стоката им не се харчи, прибрали я и поели обратно пътя за града като си думали: „Той, бай Георги право ни каза, че техните хора всичко си носят и нищо не купуват." Така завинаги брат Куртев отбил потока на амбулантните търговци към срещите и съборите на Бялото Братство в Айтос. Попречено било на опорочаването им.
Възможно е това обстоятелство да е породило у брат Куртев идеята за един братски имот и едно братско общежитие, отворено за жадните души за Словото на Учителя, но затворено за амбулантни търговци.
8. ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА БЕСЕДА НА ПАСПАЛАТА
Когато наближило време за обедната беседа, по указание на брат Куртев всички се събрали в полукръг под сянката на голяма кичеста дивачка. Учителят седял на импровизиран стол. По-възрастните братя и сестри седели, а по-младите стоели около тях. Изпели се няколко духовни песни, казали „Добрата молитва." Беседата почнала със стих от Библията. Върху кой стих е говорил Учителят, никой не запомнил. Едно дете заплакало и смущавало. Учителят казал майките с малките деца да се поотдалечат малко. Живото Слово на Учителя било увлекателно. Слушателите сякаш се изкачвали в един друг свят, по-възвишен и по-красив от света, в който живеем. Душите пиели жадно от нескончаемия извор на Учительовото Слово. Беседата продължила около час, изслушана с внимание. Всяка нейна дума и мисъл били откровение за слушателите. След беседата всеки можел да сподели опитности с Учителя, да почерпи мъдрост от личния контакт. Сестрите сложили обяда в кръг на голямата поляна. Тогава още не били изградени навици за общо готвене, всеки сложил на трапезата каквото си носел. След обяда започнали приготовленията за път. Тези, които били дошли от най-далече, си тръгнали първи, Никога и преди, и сега, връх Паспалата не е видял толкова много хора, обединени от една идея, идея за общочовешко братство.
При слизането от върха се спазвал известен ред. Най-първо тръгвали тия, които са дошли от най-далече, после които ще пътуват с влака и най-после айтозлии. Само след няколко часа на върха се възцарила отново тишина, мир и покой. А там долу, по пътеките, веселата глъчка се сливала с шума на каруците и с песните на приятелите. Когато по-голяма част от приятелите се оттеглили от върха, Учителят и брат Куртев тръгнали по една странична пътека към Балар-чешме. Наричали я още лозарската чешма. Вървели мълчаливо, вглъбени в себе си. Откъм върха се чували възторжените песни на останалите най-накрая ученици. От този ден преименували Паспалата на Петров връх. Този събор в Айтос остава единственият с личното участие на Учителя.
10. РАЗГОВОР ПРИ ЛОЗАРСКАТА ЧЕШМА
Слънцето клоняло към залез, когато те стигнали при лозарската чешма. „Да поспрем да си отдъхнем" - предложил Учителят. „Добре, Учителю", съгласил се брат Куртев. Сядат и се повежда непринуден разговор между тях. Тогава брат Куртев споделил с Учителя идеята си за едно братско място, където при нужда, както днес на Петровден, ще да могат да се събират, без да бъдат обезпокоявани от никого. Да се събират и да общуват далеч от погледите на разни търговци и случайни хора. „Учителю, отдавна нося тази идея в себе си, с никого не съм я споделял, освен с Вас. След кратко мълчание Учителят попитал: „С каква цел ще я правите?" - „С идеална цел, Учителю. Да имаме едно място, гдето да има една къща за приют и подслон, както за наши хора, тъй и за преходящи. Да може човек да намери подслон прилошо време и храна за една скромна вечеря." Като изслушал Учителят обяснението на брат Куртев, казал: „Щом е за такава цел, ще го имате." Почакал малко и добавил: „Помолете се и ще го имате." Голяма радост изпълнила душата на брат Куртев и една твърда увереност, че идеята ще се реализира и ще стане живо дело. Станали и тръгнали по същия път, сутринта кален и мъчителен, а сега сух и приятен. В него час нямало по-радостен човек от брат Куртев. Сякаш не стъпвал по земята. Не усетил как стигнали до града. Учителят веднага отпътувал за София. За брат Куртев оставали спомените от хубавия събор и надеждата за братски имот. Най-сетне неговата мечта щяла да се сбъдне. С никого не споделял за разговора. Чакал резултата.
Минавали дни, седмици, месеци в търпеливо очакване. Брат Куртев бил уверен, че казаното при лозарската чешма ще се сбъдне. По това време сестра Василка Иванова от Айтос, която живеела в София на ул. „Опълченска" 66, в дома на Петко Гумнеров, където била в услуга на Учителя, получава писмо от своя брат Божил да си дойде в Айтос, за да поделят бащиното наследство. При подялбата й се паднала една нива от 25 декара, на три километра западно от града. На Василка нива не й трябвало и тя решила да я подари на братството в града. Това дарение зарадвало всички приятели, но най-много се зарадвал брат Куртев, в чиито уши още звучали думите на Учителя, казани му на Балар-чешме. Брат Куртев като ръководител приел предложението. Имотът бил прехвърлен на братството.
Брат Куртев събрал приятелите от града, за да обмислят какво да правят и как да стопанисват подарения им имот. Но тъй като никой не знаел състоянието му, решили най-първо да го огледат на място и след това да решат какво да правят. На другия ден било неделя и повече от 50 души, мъже и жени били на мястото. Картината била отчайваща: от години нивата била изоставена, неорана, обрасла с храсти и магарешки тръни, прокъсана от урви и чакъл, свлечен от близките височини. Земя тук там се виждала, понеже била отнесена от поройните дъждове. Като видели тази картина, някои от приятелите се поразколебали. „Братя, ето виждате състоянието на имота. Какво ще кажете, какво да правим?" - запитал брат Куртев. Всички мълчали. Тогава се обадил най-старият - бай Станчо Барабана. Казвали му така, защото от много години бил барабанчик в общината. „Георги, ти си фелдшер, ти знаеш да превързваш пръсти, ама тая земеделската работа не я разбираш, не я познаваш. От тази земя тука нищо не може да стане." - „Бай Станчо - обадил се брат Куртев - аз пък ти казвам, че ще стане отлична градина. Но ще трябва много труд. Имотът ни е подарен и от нас се иска труд и ние можем да го дадем." Един ден преди разговора била направена бригада за очистване камъните от изоставената и закелявяла нива. Мъжете с коли, жените с тарги, девойките с престилки, а децата с копанки събирали камъните и ги хвърляли в дерето, като по-едрите камъни, които могат да влязат в работа, трупали настрани за основа на бъдещата сграда. След като брат Куртев категорично заявил, че тук ще стане отлична градина и решението било взето от него, тогава още същия ден решили да почнат работа. Нивата трябвало да се очисти от храсти и тръне, да се освободи от поройните камъни, да се изоре с плугове. Докато плуговете орели земята, 14 здрави и силни мъже се хванали да правят изкопа от север и изток, около 300 метра. Докато слънцето клоняло към залез, нивата била дълбоко изорана и изкопът привършен. Изкопът бил метър ширина на метър дълбочина и обгръщал нивата отгоре и от източна страна. Единадесет чифта волове с плугове пристигнали рано в понеделник. Разделили земята на единадесет парцела, за да не си пречат орачите и копачите и извозвали с коли извадените от плуговете камъни. Вечерта, на залез слънце, изораната нива се усмихвала с черния угар. Тогава и бай Станчо повярвал, че брат Куртев не само пръсти може да превързва, но е и добър организатор.
Цялата нива била преорана. Камъните извозени и изкопът завършен. Изкопът бил работа не за 20, но за 100 души. Никой не чувствал умора. Всеки искал повече работа да свърши. Сякаш зад всеки от братята имало невидими ръце, които помагали.
Хората, участвали в изкопа са: от село Тополица: Димо Джоджев, Илия Киряков, Димитър Вълчев, Георги Къса Иванов, Петър Тодоров, Ангел Тодоров, Слави Къркеанов, Димитър Иванов /Мичо/, Слав Димов; от село Горица: Михаил Вълков; от село Бата: Владимир Калудов и Димитър Вергиев; от село Изворище: Черню Калушев, Милю и Христо Чараджийски от село Банево.
Единадесет чифта волове преорали цялата нива. Приятелите, като видяли как работата до вечерта била привършена, си отишли с укрепена вяра.
През есента на 1922 г. било посадено лозето и овощната градина, а през следващата, 1923 г. били посадени боровете. Същата година била направена колиба за пазача, защото без пазач не можело по ония години. Колиба с врата и прозорец, годна за зимуване.
Още първата година нивата била посята с овес и от добитата реколта се турило основа на фонд „Сграда". През същата 1921 г. доскоро пустеещата нива била засята с лозе, овощни дръвчета и борове. Насажденията й придали вид на градина. Започнали да я посещават все повече и повече братя и сестри. В летните дни често превалявал дъжд. Необходимо било да се помисли и за подслон, където да се приютяват хората. През лятото на 1922 година започнал строежът на сградата: салон, две стаи и мазе. В мазето била обзаведена първата кухня с огнище и оджаклък. Не било лесно да се строи сграда без средства. А време за отлагане нямало. Работната ръка била безплатна. Всеки ден имало помощници по двама, по трима човека. Майсторите, които са правили сградата, това са нашите братя строители - Васил Долапчиев и Слави Тодоров, които се отзовали веднага и работили всеотдайно. Всеки ден броят на работниците се менял, тъй като едни идвали, а други си отивали. Празничните дни се събирали и по 15-20 души. Работната ръка била безплатна, но все някой трябвало да се погрижи за прехратата на работниците. От селата кой каквото можел, пращал. А когато не достигне, някой е трябвало да бръкне в джоба си и да плати храната. Когато нямало кой, брат Куртев сам бръквал в своя джоб и работата продължавала. Целта била да не се прекъсва работата по строежа. Тук му е мястото да споменем за сестра Петра Георгиева Манева от Ченге, сега село Карагеоргиево, известна още като „баба Петра". Баба Петра почти през ден е носела хляб в бохчи и баници за работниците по строежа на сградата, носела топла храна в котлета. Споменът за нея е още жив, а нейният пример е насърчителен за младите. Вечер, след работата си във фелдшерската служба, брат Куртев отивал на градината да наблюдава строежа, да види какво липсва, за да се разпореди за следващия ден. Така продължило до завършването на строежа. Похвална е отзивчивостта на приятелите от селата: Тополица, Карагеоргиево,
Вресово, Страцин, Бата, Горица и Българово, които при различни случаи са се отзовавали на всеки повик на брат Куртев и със своя труд са отстоявали докрай.
Има едно име, което трябва да споменем, Това е брат Божил от Айтос. Още от първия ден, когато почнал строежа на сградата, той се отдал напълно в услуга на строежа. Той имал малко дюкянче в града, което му гарантирало прехраната. Но щом като се почнал строежа на сградата, той ударил ключа на дюкяна и отишъл на градината, за да се включи в работата от сутрин до вечер. Всяка сутрин давал пари за закуска на детето, а на жена си казал: „Ти ако искаш, ела с мене на градината. Хем ще ни готвиш, хем ще се храниш." Така продължило два месеца, без да отсъствува нито ден. Похвална ревност и преданост към Делото е образът на брат Божил от Айтос.
14. УСТРОЙСТВО НА БРАТСКАТА ГРАДИНА
През 1921 г. било посято лозето и овощната градина. Тогава била направена и колиба за бъдещия пазач на градината. Колибата била с врата и прозорец, годна и за презимуване в нея. През 1922 г. била направена сградата. Първият пазач на сградата е бил брат Васил Карагеоргиев от с. Габерово, който служел безплатно, само срещу прехраната. Казвали го „Вуйчо". Брат Куртев е ходел седмично, а понякога и през седмицата, за да му занесе храна. Но това се оказало трудно и неудобно за през студените зимни дни и затова бил определен магазин, откъдето да пазари, като се вписват сметките в тефтерчето. Това продължило 6 месеца, но било отменено, понеже консумацията на брат Васил за лимони, зехтин и други продукти превишила разходите на едно семейство. Издръжката на брат Васил надминала възможностите на братството. Ето защо се наложило да му се опредили една минимална заплата, в границите на която да се движат неговите разходи. Всеки, който идвал в градината, се опитвал да направи нещо полезно. Само брат Васил не искал да работи и все възразявал: „Я не съм дошъл тук да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам." Отказал и на брат Куртев, По цял ден той се подвизавал в свирене на мандолина, пеел песни, учел есперанто и тъй той седем години свирил и пял, но мотика не хванал. Приятелите от далечните села, каквито са били Бата, Страцин и Горица, идвали да копаят, да пръскат, а той само се разхождал около тях и давал съвети. Най-после го освободили от длъжността пазач и той заминал на Изгрева в София през лятото на 1927 г. Срещнал се с Учителя и му се оплакал, че брат Куртев го изпъдил от градината и помолил Учителя да нареди на брат Куртев да го приеме отново като пазач. Учителят му казал: „И мене ме е страх от брат Куртев. Иди и ти го помоли. Ако те приеме, добре. Аз не мога да му кажа." - „Ама Учителю, аз искам да се подвизавам!" - „Ще работиш и ще се подвизаваш, а тъй без работа кой ще те храни?" Брат Васил си отишъл от Изгрева. Така приключил един голям изпит за брат Куртев и за цялото братство в Айтос с едно подвизаване чрез песни.
Забележка на Редактора: Виж „Истинското подвизаване" от Мария Тодорова.
Есента на 1927 г. на градината дошли Георги и Рада Господинови от с. Караново, Айтоско на мястото на „Вуйчо". Георги бил селски пастир и той малко бил скаран с работата, но благодарение на това, че жена му Рада била добра и работна, нещата тръгнали по-добре. Рада била трудолюбива и гостоприемна. Знаела да посреща и изпраща братята и сестрите. Но Георги бил своенравен и непослушен. Не обръщал внимание на съветите на по-старите братя. Не слушал дори и брат Куртев, когато му казвал да свърши някоя работа. Така преминали 18 години. Ту са искали да ги освободят заради Георги, ту са се спирали, заради добрите качества
на Рада. Било голям изпит за брат Куртев и за братството. След като всички разбрали, че Георги не иска да се поправи, тогава взели решение след 18 години търпение. Накрая били освободени през 1946 година. Така завършва и вторият опит на брат Куртев и на братството.
Есента на 1946 год, Бил поканен за пазач брат Иван Колев от село Тополица. Той прекарал около година и половина, но бил болнав и като видял, че тази работа не е за него, се върнал на село. В началото на 1949 г. отново се върнали Георги и Рада. като се молили да бъдат приети отново и Георги дал големи обещания, че ще слуша и ще работи. Преди това двамата работили в местната болница - една тежка и изнурителна работа. Но ето че не минали и няколко месеца, Георги пак започнал да проявява своите лоши навици на мързел и непокорство. През м. май 1950 год. той напуснал градината и братството завинаги. И този опит се оказал несполучлив. Но с поука за останалите. През м. май, юни и юли 1950 год. братската градина останала без пазач. През това време брат Куртев бил сам на градината. Като научава това, дъщеря му Донка пристига при него. „Трудно е да живееш сам" - казваше той. „Чети, пей, моли се, размишлявай, но всичко, което е еднообразно, омръзва. Човек има нужда от общество, от среда. Трудно е да си сам. Който никога не е бил сам, не познава тая мъка." Един ден вратата се хлопва и пред него застава дъщеря му Донка. Той се усмихнал, развеселил се, ободрил се и се занизали хубави пролетни и летни дни в разговори и общения с приятели. За този период брат Куртев казваше: „Много изпити съм минал през живота си и съм ги издържал. И този изпит издържах с Божия помощ и за слава Божия."
През месец август 1952 год. на градината дойде семейството на брат Слави Тодоров от с. Габерово. Брат Слави, жена му Комня и дъщеря им Иринка. Най-после градината попадна на добро семейство. За пазачи и за работна ръка те бяха незаменими, въпреки напредналите години на брат Слави. Близо 12 години брат Куртев е живял с тях. Техният добър характер, трудолюбие и гостоприемство ги утвърдиха като хора, подходящи за това място. Иринка работи и живя до 1990 г.
15. УСТАНОВЯВАНЕ НА БРАТ КУРТЕВ НА БРАТСКАТА
Брат Георги Куртев поддържал постоянна връзка с Учителя. Всякога, когато имал да разрешава важни въпроси или се колебаел в решенията си, той се съветвал с Учителя било с лични визити или с кореспонденция, С положителност се знае, че той е поддържал постоянна вътрешна връзка с Него. При едно отиване на Изгрева през 1942 г., Учителят му загатнал, че вече е време той да се установи и да заживее на братската градина. Брат Куртев възразил, че болните в града имат нужда от него. „Болните в света никога няма да свършат" - отвърнал Учителят. След завръщането си в Айтос, той се установява да живее на градината. По това време и жената на брат Куртев боледувала. Имал грижи и с нея. Но когато на 4 февруари 1944 г. тя си заминала, вече нямало причина, която да го задържи в града и той окончателно се установил на градината. Ние не знаем от какви съображения се е водил Учителят, за да го насочи към установяване на градината. Вероятно защото това оттегляне от професията трябвало да му спести време и сили, които той да отдаде изключително за делото. Вероятно тишината и спокойствието на градината трябвало да поднови силите му, за да има възможност да се отдаде напълно на разположение на приятелите. Вероятно неговото лично присъствие на градината и неговата духовна работа е трябвало да създаде подходяща аура и да превърне братската градина в духовен оазис. Така и става. Най-сетне тя добива истинското
си предназначение, за което е била създадена. По всяко време брат Куртев е бил на разположение. Често съм срещал хора обременени, отчаяни, сломени, които след срещата си с него се връщат обнадеждени и обновени. Така градината се превърна в един духовен център. Тя се посещаваше от всички наши приятели. Там те намираха тишина и спокойствие от една страна, а активен духовен живот - от друга. Малцина са ония, които знаят как е работил брат Куртев с всяка отделна душа, за да се пробуди, за да укрепне и да поеме пьтя към нов, светъл и красив живот.
16. РАЗШИРЯВАНЕ НА СГРАДАТА НА БРАТСКАТА
През 1930 година построили обора. В него подслонявали добитъка, от който често имали нужда. През 1948 г. била направена вместо мост, улама - вдлъбната каменна настилка за сухото дере, което минавало пред сградата. Така се разрешил веднъж завинаги въпросът за мост на дерето. През 1932 г. били пристроени стая и кухня за семейството пазачи. През 1952 г. била направена талашитена обвивка на трапезарията и помещението придобило приветлив вид. През 1967 г. ремонтирали покрива на сградата и поправили стълбището, а салончето до стълбището превърнали в стая.
Тук ще ви разкажа една интересна случка г.о времето на поправката на покрива. Годината 1967 била сушава. Ето защо на братската градина през цялото лято се изпълнявала специална служба за дъжд, в която участвала група от 10 души. Сутрин, обед и вечер, в определен час се събирали, пеели специално подбрани духовни песни, правели молитви и казвали формули, после плискали вода на високо, за да привлекат дъждовните облаци. След десет дни съставът на групата се сменял. Това продължило през цялото лято. Една привечер, когато сградата била разпокрита, за да се поправи покрива, заваляло. Присъстващите се смутили, не знаели какво да правят. Тогава един брат, участник в специалната служба за дъжд, без тревога казал: „Братя и сестри, ние тук цяло лято се молим за дъжд и ето, дъждът дойде. Но тъй като цялата сграда е разкрита, ако дъждът се усили, ще падне цялата мазилка от тавана, ще се намокрят картините по стените, а освен това няма и къде да нощуваме. Ето защо, да се изправим за молитва и да поискаме да се отложи дъждът за 24 часа, за да можем утре да сложим покрива." Всички се изправили в сърдечна молитва. Молбата им била чута: Дъждовните облаци, които идвали откъм река Тополница, се разделили на два ръкава, като единият поел на юг и минал през село Пирня, а другият поел по посока на север и минал по билото на връх Караманица. Градината била заобиколена и отмината от дъждовните облаци, в Айтос те пак се слели в едно и се излели в пороен дъжд. През градината минала само една мека роса, която измила наседналия прах по тавана. На следния ден, току що бил завършен покривът и завалял пороен дъжд. И работата била вече свършена, и земята пиела щедро животворната влага. Такъв подобен случай има през времето на Търновските сьбори през 1922 г., когато е бил пререждан покривът на вилата на лозето. Покривът бил разкрит, надошли дъждовни облаци и Учителят с формула спира дъжда за два часа, докато се покрие покривът, след което облаците се връщат и завалял пороен дъжд от няколко часа. Брат Куртев е споделял с по-младите, че всякога, когато човек искрено и безкористно се помоли, не е било Бог да не чуе молбата му. Горният случай напълно потвърждава това.
През 1972 г. бива направен водопроводът и прокарано електричество - неща необходими и желани. По това време била съградена и чешмата.
През 1984 г. е разширен братският салон в западна посока, а под пристройката е направена стая за гости. Подобренията следвали едно след друго. Външният вид на градината се променял бързо. Дори можело да се каже, че вече няма и помен от първоначалната постройка. Всичко било обновено. Животът продължавал. Едни поколения идвали, а други си заминавали, но идеята за братския живот, за братско общежитие, и за братско общуване останало дълбоко в душите на Айтоското братство. Мечтата на брат Георги Куртев се осъществила. Ние и днес я виждаме като реалност.
17. КАКВА Е ЗАДАЧАТА НА БРАТСКАТА ГРАДИНА?
Да припомня и поддържа традициите на Бялото братство.
Всички хора са деца на едно велико, разумно начало. Те са братя и сестри.
Да съдействува за прекратяване на всякакви взаимни вражди.
Да ни привикне към колективен труд и към колективен живот.
Да ни привикне към безкористно служене.
Да култивира толерантност и братска любов.
Да се правят обяди и вечери, които ще помогнат за по-пълно взаимно опознаване.
Да се правят братски събори веднъж в годината, на които стават срещи между жителите на небето и земята.
Да се посреща слънцето, което не е само един външен акт, а е придружено с едно вътрешно разположение на душата, за приемане силите и енергиите, които то изпраща.
Съборният ден за събора на братството в Айтос, е Петровден. На този ден 1920 г. Учителят за пръв път посещава Айтос. На този ден е осъществен първия събор на братството. На този ден Учителят е дал съгласието си за реализиране на идеята на брат Георги Куртев за построяването на братската градина на град Айтос.
Този ден - Петровден, рожденният ден наУчителя, по стар стил, е денят на нашия духовен събор. На него присъстваме и тялом, и духом, заедно с всички заминали приятели от основаването на Школата досега. На него ние търсим общение с всички бели братя по земята и белите братя от невидимото Бяло Братство.
АМИН.
Написано 1962 г., Бургас.
Допълнено 1990г.
АЙТОС - БРАТСКАТА ГРАДИНА 12 ЮЛИ, ПЕТРОВДЕН, 1968 г.
А когато дойде Онзи, Дух ът на Истина та, Той ще ви научи на всичко.
Там, където е Божественото, там е животът, там е бъдещето. Там, където е успехът, там е разцъфтяването, издигането, величието; там е истинската култура, истинското изкуство, истинската наука; там е разрешението на всички трудни задачи; там е триумфът на Доброто, на Истината, на Любовта!
Там, където е Божественото! Нека то бъде като „синапово семе"!
Нека то бъде едва забележимо, незабележимо, несъществуваще, „нереално" за тези, погледа на които е впит в материалното, във временното, външното. Нека то бъде отхвърлено, отречено, осмяно от човешката суета, от човешкото ограничение и късогледство... Нему принадлежи бъдещето.
Защото то носи лек за всички рани, хляб за всички гладни, свобода за всички поробени.
Защото то носи безграничната Светлина, която озарява човека и му сочи истинския път в живота.
Защото то носи всички блага - материални и духовни.
То носи великата Красота, великата Сила, великия Живот...
То, Божественото, е Великият Извор, който единствен може да утоли жаждата на
човешката душа за разумен, хармоничен живот, за истинско знание, за полет към
висините на живота.
По неизповедимите, непонятни, недостъпни за човешкия ум пътища, на Провидението, на Бога, днес, в предверието на новата Ера за човечеството, Божественото озари първом България.
Великият Учител, Пратеникът на Бога. на Христа - Духът на Истината, за Когото говори Христос, дойде на земята и дойде именно в България. И Той донесе тази Светлина, това Знание, това Богатство, от които ще черпят сила и живот хилядилетията на бъдещето; от които човешката душа вечно ще черпи, без да може някога да ги изчерпи.
Защото Учителят донесе именно Божественото - безграничното, неизчерпаемото, безсмъртното.
Учителят донесе Божествената Светлина, Божественото разрешение на всички въпроси, Божествения Мир, Божествената Любов, Божествената Истина... Изворът на Божественото избликна в България и оттук ще залее цялата земя.
„Камъкът, който зидарите отхвърлиха, той стана глава на ъгъла." „От Господа стана това, и чудно е в нашите очи..."
2. БРАТСКАТА ГРАДИНА, 14 ЮЛИ 1968
Днес, в неделния ден, що се празнува тук деня на Учителя,
за да могат повече братя и сестри да дойдат на празника.
Още от предния ден, събота, обширната Братска градина е изпълнена
с хора, братя и сестри, дошли от околността на Айтос
и от други, по-далечни градове и села.
Колко светлина в очите на братята и сестрите! Колко топлина в техните сърца!
Каква чиста, небесна, Божествена радост изпълва всички! Ето, събрани сме отново тук всички заедно.
Като огромен кошер е днес Братската градина, като малки пчелици
са братята и сестрите, всяка от които носи събрания от нея мед...
Това е Любовта, това е Братството, това е единството,
това е Светлината, донесена от Учителя.
Това е Божественото, което ни свързва, което ни е довело тука,
да приобщим душите си, да ги слеем в могъщ полет към висините,
да ги слеем в неземна, небесна, Божествена песен!
Прозвучава, подета от стотици гласове, „Братство, единство..." Следват други песни, изпълнявани също така от многогласния хор. Какво по-хубаво от тия песни, в които най-ясно чувстваме нашето единство?
По-велика, по-могъща, по-свята песен от тази на братското единение и братската Любов няма!
Нищо земно не може да се сравни с Божественото, което се излива
от тези песни, дадени ни от Учителя!
Пеят душите, пеят сърцата, пее цялото ни същество.
Музика, каквато няма никъде другаде по света.
Песен, която те свързва с Небесата.
Песен, която те издига до подножието на Божия Престол ...
Срещат се мнозина, които отдавна не са се видели. Възобновяват се стари връзки. Свързват се нови. Нови? - Всички ний тук сме свързани от хилядолетия. Всички ний сме свързани във Вечността. Всички ний сме едно Ято, което придружаваУчителя, което изпълнява волята на Бога! Песни, песни, песни!...
Сърдечни поздравления, прегръдки, братски и сестрински целувки! В неделя, 5 часа сутринта, всички са на крак. Изпълнява се предвиденият за празника молитвен наряд.
Стотици уста пеят песента „На Учителя". И Той е тук, при нас.
Той ни обгръща в своята Любов, озарява ни със своята Светлина,
дава ни своето благослозение.
В Бога, в Учителя, в Христа, ний всички сме едно.
Тук е брат Георги Куртев, Пеню Киров, Д-р Миркович.
Тук са Тодор Стоименов, Боян Боев, Георги Радев...
Тук са всички, всички!
Под крилото на Учителя с благословията на Бога! Тук са светлите Ангели, великите възвишени Същества, които ни ръководят в живота Отворете очите си! Тук са всички!
Няма „този" и „онзи" свят. В Божественото всичко е едно.
Няма раздяла, няма загубване, няма смърт.
Има вечно единство, вечна радост в Бога, вечен живот...
През всичкото време, докато трае нарядът, едно гълъбче, кацнало високо на борова клонка, мълчаливо присъства. От околните дървета гугутките тихо пригласят на наряда. Това е Храм, истински, неосквернен от никого и от нищо Храм, вред природата...
След обикновените всекидневни гимнастически упражнения, дадени от Учителя, започва Паневритмията.
Над 400 души, братя и сестри се нареждат двама по двама в голям кръг, опасващ цялата свободна, необработена част на Братската градина. От инструментите на десетина музиканти се разнасят звуците на първото упражнение „Пробуждане"...
И огромният кръг се раздвижда с хармонични стъпки и движения на ръцете.
Нима това е само движение на телата?
Не! То е летене на душата в просторите на неземното.
Каквото да се каже за Паневритмията, както и да се обяснява и описва, каквито
думи, изрази, сравнения да се употребят, всичко ще бъде
недостатъчно, незадоволително, непълно.
Не се описва с думи, на човешки език, неописуемото.
Не може да се сравни с нищо земно небесното, несравнимото.
Не може да се определи, да се изрази Божественото.
Какво струва всяко човешко, всяко земно изкуство пред това,
което Учителят е снел от Небесата, което Той е подарил нам -
на братята и сестрите, на българския народ, на цялото човечество? Идва денят,
когато очите на хората ще се отворят, умовете им ще се
пробудят, съзнанието им ще просветне и те ще видят и разберат
какво несравнимо, неземно, Божествено Съкровище ни е донесъл
и завещал Учителят - Съкровище, способно да превъзпита,
да прероди народа ни, поколенията, човечеството,
когато неговите могъщи сили се сложат в действие.
Паневритмията е Божествен синтез на всички възвишени изкуства.
Тя е най-високото, съвършено постижение, в което етика и естетика, хигиена и духовен растеж се сливат в едно...
Тя е това, което човечеството несъзнателно търси, към което се стреми, от което преди всичко друго се нуждае, макар все още да не знае къде ще го намери.
Защото, ще повторим: Това е Небето, слязло на земята. Музиката и хореографията на паневритмията, това е изкуството на Ангелите.
Завършени са упражненията на Паневритмията, Пентаграма и Слънчеви лъчи. Последните звуци на Божествената музика бавно замират. Отново живият кръг на братята и сестрите опасва цялата градина. Започват поздравленията.
Това е гениално хрумване, гениална идея, съдържаща в себе си,
в своето реализиране неизчерпаем източник на сила и живот,
на обновяване, на ободряване, на правилна обмяна;
съдържаща в себе си великата реалност на единството, свещен символ,
свещен израз на неразкъсваемата верига на Братството...
Раздвижва се кръгът. Свързва се началото с края. Това е вечното движение, това е животът във Вечността.
Всеки един брат, всяка една сестра, следвайки непрестанно движещото се начало на кръга, ще мине по целия кръг и със сърдечно ръкуване, със свещения поздрав на уста: „Няма Любов като Божията Любов!", приемайки отговора: „Само Божията Любов е Любов!", с радостна усмивка налице ще поздрави един по един всички останали братя и сестри.
Това е постижението на идеала, приело физически образ. Това е пълнотата на единството.
То е символичният израз на Божественото единство на живота - връзката, свещената връзка на всеки един с всички.
Живият, взаимнообменящ се кръг, е живият символ на това, към което
човечеството съзнателно или несъзнателно се стреми.
Той е това, за постигането на което всяка будна човешка душа копнее.
Той е свещеният, върховния идеал, даден на човечеството от Бога:
Ще влезеш във връзка с всяка душа, ще дадеш от любовта си на всяка душа, ще се
прелееш във всяка душа, без никакво изключение,
и ще получиш частица от любовта на всяка душа, ще получиш частица
от нейния живот, от нейната сила, вдъхновение, своеобразие.
Това е най-великото, към което ний всички, цялото човечество,
целият безграничен живот на милиардите светове, всички същества,
съзнателно или несъзнателно се стремим.
Защото това е върховната задача, поставена ни от Бога.
Това е Любовта-истинската любов, Божествената Любов!
Да се свържеш с всички! На всички да дадеш, от всички да получиш!
Това е безкрайното богатство! Това е върховното постижение!
Това е животът в Бога!
Ти си във всичко, и всичко е в теб!
6.
81
Велик е Символът, велико е съдържанието, велика е Божествената реалност.
съдържаща се в живата движеща се верига
на взаимнопоздравляващите се братя и сестри.
Ето, туй е нашият идеал, туй е, към което се стремим, туй е,
което Бог изисква от нас, от всички хора:
връзка с всички, любов към всички, единство на всички.
Силата на скачените батерии, на скачените, свързани помежду си
източници на живот, нараства стократно, хилядократно.
Кои земни задачи могат да бъдат неразрешими, да останат неразрешени
за тази върховна Божествена Сила?
За човечеството, което днес все още е потънало в хаоса на ужасяващи
противоречия, кризи, конфликти, има само един път за изход:
Това е Божествената Светлина на великото Знание.
Това е Божествената Любов, която обгръща и стопля всичко.
Това е Божественото Единение, което хармонира всичко.
Учетелят ни донесе тази Божествена Светлина, тази Божествена Любов,
това Божествено Единение!
Всички да тръгнем по Неговите стъпки, като забравим, отхвърлим, изоставим всичко дребнаво, всичко ограничено, човешко, всичко несъвършено, лично, което ни отделя един от друг, което е спънка за действието на великия Закон за Единството, което ни отделя от Учителя, от Христа, от Бога!
Ако София е градът на мъдростта - на Божествената Мъдрост, то Айтос е свещеният град на Любовта - на Божествената Любов! Нито Мъдрост без Любов, нито Любов без Мъдрост! Да обединим Любовта и Мъдростта, за да заживеем в Бога! Да заживеем истински з Учението на Учителя.
За да можем с чисто сърце да кажем:
- Ето, Господи, ето Учителю, ето, Христе:
Слагаме пред нозете Ти всичко дребнаво, всичко несъвършено, всичко ограничено, отрицателно, което ни отделя и противопоставя един на друг.
- При Тебе идваме, Господи, дето всичко е Едно!
12 юли 1968 г., Петровден Айтос
ГЕОРГИ СЪБЕВ
НА
ЧЕШМАТА - ПАМЕТНИК
В
СЕЛО ТОПОЛИЦА
ИСТОРИЯ НА ЧЕШМАТА -ПАМЕТНИК СЕЛО ТОПОЛИЦА
1. СЕЛО ТОПОЛИЦА - КАВАК МАХЛЕ
Случи ли се да пътувате от град Айтос за Тополица, вие непременно ще минете по долината на неголямата айтоска река. Пътят за село Тополица ще ви преведе покрай най-източните разклонения на Стара планина. Айтоската река, макар и малка, пресича пътя за разклоняване на юг и затова те продължават безпрепятствено на изток, докато стигнат морето при нос Емине. Красива е айтоската долина. Това е забелязал всеки, който за първи път пътува по този край. Няколкото малки и големи склонове правят пейзажа по-разнообразен.
Ако преди тридесет или четиридесет години пътувахте по пътя Айтос -Тополица, вие щяхте да минете по кален междуселски път и след около два часа бихте стигнали малкото подбалканско село Кавак-махле, сега прекрасно курортно село Тополица.
Преди да влезете в Тополица, вие ще минете покрай голям, вековен дъб, който ви предлага дебела прохладна сянка, където може да си отпочинете, ако се случи да пътувате през горещ летен ден. Спрете ли се под сянката на стария дъб, вслушайте се в тихия шепот на неговите листа, и ако разбирате езика им, ще чуете неговата интересна история, свързана с това място и с извора, който извира от самите му корени. Старият дъб ще ви разкаже на свой език за ония отдавна минали времена, когато тук е било вековна гора, из дебрите на която са се разхождали диви свине и глигани на цели стада, както и всякакъв друг дивеч.
Преданието разказва, че по този черен междуселски път, когато още не е имало ни помен от шосе, преди около два века, оттук минали пътници-въглищари, които се отбили при стария дъб да си отпочинат, както и да се освежат от студената изворна вода. Харесало им това място и решили да се заселят в близката околност, където множество извори изливали своите бистри и обилни води. Така се турило начало на сегашното село Тополица от поселници-въглищари. Въглищарството за много десетилетия си оставало главен поминък на населението, което постепенно преминало към скотовъдство и земеделие. По-късно, когато населението се увеличило, почнало се по-масово изсичане на гората наоколо, за да се набавя дървен материал за къщи на новите и стари поселници. Тогава само дъбът при извора останал сам, за да ни напомня днес за ония времена.
Нашата задача е не да пишем история на село Тополица, а ще говорим за извора Кайнака, както го наричали първите поселници. Ето защо ние наново ще се върнем към някогашния извор, който по-късно се е превърнал в прекрасна чешма, предмет на нашето описание.
Пътниче, ако пътуването ви се случи през пролетта или лятото, радвайте се, защото пътуването тогава по този път е леко и приятно. Но случи ли ви се да пътувате през дъждовна есен или калната зима, по-добре отложете пътуването си. Ако ли сте с превозно средство и благополучно стигнете до стария дъб, вие трудно бихте продължили по-нататък, защото пътят минава под извора, където е тресавище и не се знае дали бихте могли да измъкнете оттам кола или добитък. Тресавището при Кайнака било бедствие за цялото село в продължение на много години, но въпреки това никой не вземал грижата да направи нещо за общо добро. Всеки оставял друг да почне, да не е той. Зер, защо ще си губи времето да прави път за хората, нека да го направят други. Така минали много години, докато в това село след Балканската и Европейската война било посято семето на Новото учение, учението на Бялото Братство. Когато съмишлениците на тези идеи значително се увеличили, тогава няколко братя от по-старите се събрали да обменят мисли относно това бедствие при Кайнака. Приятелите, които първи обсъдили този въпрос, били следните: Димо Иван Джожев, Илия Киряков, Димитър Вълчев, Димитър Джибирев. Димитър Къркеланов и др. Това е било в началото на 1929 г., когато при обсъждането на въпроса за Кайнака на някой от тях хрумнала идеята този извор да се превърне на чешма. Но за реализирането на такава идея били нужни много средства, с каквито те не разполагали, ето защо решили да отнесат въпроса до брат Георги Куртев, бай Георги, както по този край го назовавали. Поканили го и той дошъл, споделили с него идеята си и решили да отидат на самото място и там да преценят какво може да се направи. Бай Георги не само възприел идеята, той я намерил за прекрасна, но преди да се взема каквото и да било решение, трябвало да се допита до Учителя. Той писал писмо на Учителя и получил отговор, в който Учителят ги насочвал към брат Л. Лулчев, който да отиде на мястото, за да открие дълбочината на главния извор с помощта на лескова пръчка. Брат Лулчев пристигнал в Тополица, заедно с брат Куртев. Събрали се братята и отишли на самото място, където брат Лулчев направил необходимите проучвания, открил посоката на подземното течение и ги насочил къде трябва да копаят. Братята били готови и веднага десет чифта здрави ръце почнали да копаят с кирки и лопати и тъй работата почнала.
На 10 август се турило начало на работата по направата на чешмата. Било през 1929 година, която година валели по-малко дъждове, а това благоприятствало за работа на мочурливи места. По указанията на брат Лулчев бил поканен и брат Бертоли, който да изработи мозаечната работа, на която покана той веднага се отзовал със своята работна група. В групата на брат Бертоли работел тогава и брат Борис Николов. Брат Борис и Бертоли дали идеята за формата и вида на бъдещата чешма. Тогава било обмислено и решено каква том но трябва да бъде чешмата, за да бъде един жив паметник и проповедник на идеите на Новото учение, идеи. облечени в символи. Веществен израз на тия символи са астрологическите знаци, които красят чешмата и карат посетителя да се замисли. Тези астрологични знаци да бъдат едно загатване, една мълчалива проповед на ония велики идеи, които идват да се въплотят в света, идеи, които идват да обновят и осмислят живота, да го направят красив и желан.