Jump to content
Ани

Д-р Миркович (1825-1905)

Recommended Posts

ПРОЛОГ

Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg

Когато първите ученици са срещнали Учителя те все още не са знаели каква велика роля им е отредена в Мировата драма. Тогава той е бил все още неизвестен, докато някои от тях са били вече изявени фигури в обществото. Може би и затова в съзнанието им е останал повече като “Г-н Дънов”, отколкото като Учителя”. Но от срещите си с него. те действително са усетили в душите си прилив на духовна енергия. Тя. именно, ги е импулсирала да бъдат добри изразите,ш на онова Ново, все още неразбираемо за тях, което е лайтмотив на Мировата драма.

 

Ролята на първите ученици е огромна. Тях Учителят е извикал първи на Сцената, където действието тепърва ще се развива.

Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg

Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

1825-1905

Sila_i_Jivot_1995_6.jpg

Роден е в град Сливен. Там получил и първоначалното си образование. После учил в Котел при Сава Доброплодни.

 

През 1847 г. заминал за Киев да следва Духовна семинария. Не издържал на лошите битови услобия, и след една година напуснал Киев за да отиде в Цариград. Записал се да учи в известната тогава гръцка гимназия на Куру- Чешме, но и там не се задържал дълго. Възмутен от унизителното отношение, на което били подложени българите и недоволен от подчертаното гръкоманско обучение, той напуснал гимназията и обещал в себе си да се посвети на повдигането на своя народ чрез просвета и култура. Но той знаел, че пътя към изпълнение на това решение е доброто образование. Затова останал в Цариград и постъпил във френското католическо училище.

 

Три години по-късно, вече завършил успешно своето обучение, той заминал за Франция и записал да учи медицина в Монпелие. Проявил се като способен студент и дори се отличил по особен начин. За заслугите му по време на избухналата холерна епидемия бил награден със сребърен медал лично от Наполеон III.

 

След завръщането си в България д-р Миркович се установил в Сливен, където открил частна лекарска практика. Но не се задържал дълго и там. Неспокойната му натура не могла да се примири с несправедливостите, и той реагирал с все нови и нови промени в живота си. През 1859 година отново отишъл в Цариград. Работил там като лекар. Именно там д-р Миркович решил да открие нова страница в своята дейност. Обърнал се към публицистиката. Започнал да сътрудничи в списание “Български книжици", а скоро след това излязла и неговата “Кратка и методична българска граматика”. Тя задълго останала предпочитано ръководство за обучение, поради своите ясно изказани методически правила. През 1867 г. д-р Миркович е бил сътрудник на в-к “Македония”, издаван от П. Р. Славейков.

 

Следва период, в който революционния дух на времето отклонил д-р Миркович за известно време от просветната му дейност. След серия негови участия в различни тайни и явни групи, целящи да помогнат на националната ни кауза, той бил изпратен през 1870 г. пеш до Цариград, окован във вериги и осъден на вечна каторга. През 1872 е прехвърлен в Диар-Бекир, а след това и в Медрин при още по-тежки условия. В това положение той не паднал духом. Като истински християнин той и тук бил полезен на своите другари по съдба - лекувал телата им, лекувал и душите им. Амнистиран след войната през 1878 г. д-р Миркович се върнал в България и отново се отдал на обществена дейност. За известно време е издавал в-к “Българско знаме”.

 

През 1891 г. д-р Миркович започнал да издава “Нова светлина” - месечно списание за тайните явления в природата. В него той помествал статии за всички нови прогресивни духовни течения - спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, и др. Там е отразявал и личните си разсъждения по въпроси, свързани с човешкото поведение и вътрешния духовен живот. На страниците на своето списание той давал тълкуванието си за философската същност на известни понятия.

 

Можем да проследим това в статиите му: “Любовта”, “Длъжността”, “Динамизмът”, “Приятност, търпение, добрина”, “Справедливост, благодарност, отговорност”, “Гордостта. Богатство и бедност” и др.

 

ВЯРА, НАДЕЖДА, УТЕШЕНИЕ

 

Вярата е човешкото доверие в своите участи, чувството, което води към безконечната сила, уверението, че е в пътя, който води към истината. Сляпата вяра е като един фенер, на когото червената блескавина не може да прокара мъглата; кога осветената вяра е като една електрическа светлина, която осветява с една жива светлина пътя, по който ще преминем.

Sila_i_Jivot_1995_7.jpg

Факсимиле от титулна страница на сп. “Нова светлина"

Тази вяра не се придобива без да е преминал някой чрез опитите от съмнение, чрез всичките мъчнотии посяти по пътя, в който се намират нейните приятели. В това отношение се намират някои, които не достигат освен в едно твърде тежко съмнение и се колебаят дълго време между противните порои. Блажен този, който вярва, знае, гледа и върви на здраво. Вярата му е дълбока и непоколебима. Тя го поставя достоен да надвие най-големите препятствия. В тая смисъл е дето се е казало, че вярата преместя баирите, което без съмнение, трябва да е казано метафорически, като баирите тук представляват струпаните мъчнотии по пътя на новаците, страстите, невежеството, предразсъдъците и материалния интерес. Изобщо не се съглежда във вярата освен вярването на някои религиозни догми приети без никакъв изпит. Но вярата може да се вземе и за уверение, което въодушевява човека и го влече към други някои цели. Вярата съществува от самосебе си, била тя в някоя материална работа, или вяра 8 някое политическо отношение, или тая в отечеството. За артиста, поета, мечтателя, вярата е идеалното чувство, изгледа на това величествено огнище, разпалено с божествената ръка по вечните върхове, за да води човечеството към хубавото и истината. Религиозната вяра, която отвлича разума и се отнася в разсъждението на другите, която приема едно поучително тяло, истинско или лъжливо, и се подчинява без никаква кантрола - това е сляпата вяра. В нетърпението си, 8 своите извън мярката стъпки, тя протича лесно към изменството, към принудителността и води към фанатизма. Разгледана в тази точка, вярата е още един силен двигател: Тя е научила хората да се подчиняват и да страдат. Развратена от духа на властта, тя е бивала причина на много криминални престъпления, но в своите нещастни следствия, тя ни показва още пространството на средствата, които тя обема.

 

Ако, следователно, сляпата вяра може да произведе такива действия, то като какво не може направи вярата, подкрепена от разума, вярата, която разсъждава, различава и проумява?

 

Някои богословци покрусяват разума, отказват го и го тъпчат. Трябва ли, следователно, и ние да го отказваме, когато той ни открива това, що е добро и хубаво? Осъждат всичките грешки, в които е паднал разума, без да помислят, че самият разум е, който ни е открил тези грешки и ни е спомогнал да ги поправим. Разумът е една върховна дарба, определена да ни осветява върху всичките неща, и която се развива и умножава чрез упражнението, както всичките наши способности. Човешкият разум е един отзив на вечния Разум: “То е Бог в нас”, е казал свети Павел. Да не припознаем неговата стойност, неговата полза, значи да не припознаем човешкото естество и да докачим даже Божеството. Да искаме да заместим разума с вярата, ще рече да не знаем, че те двете са солидарни, неразделни, че се подкрепят и се въодушевяват едно от друго. Тяхното съединение отваря на мисълта едно по-обширно поле; то поставя в хармония нашите способности и ни поставя в един вътрешен мир. Човекът, дълбоко уверен, остава непоколебим пред опасността, както и между опитите. Над развратностите, над ласкателността, над заплашванията, той чува един глас, който стои по-горе отколкото гласовете на страстта да ечи в дълбочините на съвестта му, и на когото силите го насърчават в борбата, подкрепят го в опасните времена.

 

За да произведе подобни следствия, вярата трябва да почива върху една здрава основа, която да й представя свободния изпит и свободата на мисълта. Наместо догми и тайнства, тя трабва да познава само началата, произходящи от прямото наблюдение, от изучаването на естествените закони. Такъв е характера на спиритическата вяра.

 

Философията на духовете ни предава една вяра, която, за да' бъде съобразна с разума, е същевременно и по-силна. Познанието на невидимия свят, доверието на един върховен закон от справедливост и напредък, всичко това отпечатва на тази вяра един двоен характер и тишина и безопасност.

 

Действително, от що се страхуваме, като знаем, че никоя душа няма да се погуби, че подир бурите и между особните несъгласия на живота, чрез мрачната нощ, дето всичко се види да загинва, ще видим да изгрее прекрасната светлина на безконечните дни?

 

Проникнати от мисълта, че този живот е като една минута относително до иялото ни смъртно съществувание. ние ще претърпим неизбежните злини, що той произвежда. Перспективата на времената, които ни са отворени, ще ни даде силата да надвием сегашните нещастия и да се поставим над движенията от щастието. Ние ще се почувстваме по-добре обръжени* за борбата. Спиритистът познава причините за своите злини: той проумява тяхната потребност. Той знае. че страданието е законно и той го приема без да мърмори. Той знае, че смъртта не отнема нищо, че нашите чувства си остават в живота ни оттатък гроба, и че всички тези, които са се обичали тук долу, се намират избавени от земните нещастия, далеч от това лошо жилище; че не съществува разделение, освен за лошите и лукавите. От тези уверения се следват за него утешения - непознати от хладнокръвните и скептиците. Ако от единия край на света до другия, всичките души се съобщаваха в тази силна вяра, то щеше да се приготви най-голямото морално преобразование, което историята никога не е записвала.

 

Но тази вяра твърде малко я притежават още. Духът на истината говори на Земята, но Земята не даде внимателно ухо на тези думи. Не са силните между человеческите деца, които са го чули, но са покорните, долните, всички тези, които са жадни за надежда. Благополучните, силните го отблъснаха, както отблъснаха самия Христос преди деветнадесет века. Клерикалните членове и учените тела се съединиха против тая смутителна радост, която идеше да компроментира интересите им и тяхното спокойствие, или да съсипе техните потвърждения. Малко хора имат кураж да дойдат върху думите си и да изповядат, че те са се излъгали. Гордостта е техният господар; me предпочитат да уборват в продължение на всичкия си живот тая застрашителна истина, която иде да преобърне техните кратковременни дела. Други, тайним образом, припознават хубостта и величието на тая доктрина, но нейните морални нужди ги плашат. Привикнали на наслажденията си, искат да живеят по тяхно си, без да се грижат за понататък; те отдалечават от мислите си всичко това. което ше ги докара да прекъснат с вредителните и скъпи обичаи. Тези действия ще бъдат, за по-после, източник на горчиви каяния.

 

Нашето общество, разпалено от една спекулативна цел, се грижи малко за моралното си поучение. Много противоположни мнения се сблъскват, се посрещат: между това сложно положение, отнесено от ветрушката на материалния живот, человек се спира и помислува малко. Но всеки искрен дух, който търси вярата и истината, ще ги намери в новото откритие. Едно върховно веяние ще го облее и ще го поведе към това изходящо слънце, което един ден ще освети цялото человечество.

Из сп. НОВА СВЕТЛИНА

Книжка 8, Година II

15 ноември 1892, Бургас

Д-р Миркович е първият лекар в България, който започнал лечение по метода на хомеопатията. Той е автор на книгата “Домашен омеопатичен лекар”. Неговите наблюдения са отразени в списание “Здравословие", което той започнал да издава през 1892 г. Основна цел на това списание била да се публикуват статии за малко извес- тни начини за лечение. Д-р Миркович е ратувал за употребата на безвредни средства и на способи, лекуващи не само тялото, но и душата на заболелия. Ето какво казва той за хомеопатията на страниците на новото си списание:

 

“Омеопатията е превъзходно нещо във всяко отношение; в нея се намират неща, които другите начини нямат. Нейните лекове освен, че са готови, са още и от една невисока цена. С тях не рискува человек да се отрови; те ако не ползват, никога няма да повредят. Не би било зле, щото всяка фамилия, за всеки случай да бъде снабдена с по една малка до- машна аптека, на която цената е почти нищожна сравнително с ползата. Повече от 100 пъти аз сам съм имал случай да направя опит.”

 

През 1893 година Д-р Миркович заминал за световното изложение в Париж. Там се е срещнал с мадам Лусия Гранж - известен и нашумял по това време медиум. По негово желание тя направила сеанс, на който, му казала, че един млад вожд с Божествена сила ще се прояви скоро и “ще издигне знамето на независимостта на притеснената народност, и който ще я съедини чрез верността си с всемирното единство”**. Този Божествен пратеник по-късно д-р Миркович вижда в лицето на Учителя. Първо сведение за тяхната връзка е поканата за участие в първия събор на веригата през 1900 г., изпратена до него лично от Учителя.

 

Често името на д-р Миркович се споменава в коренсподенцията на Учителя до Пеню Киров. На 16 юни 1900 г. той му пише:

 

“Вий имате всичките условия. При това гледайте да водите д-р Мирковича в Пътя Христов. Най-първият дух с когото трябва всеки да се запознае, Той е Христос.”

 

Срещите на д-р Миркович с Учителя станали източник на духовно обогатяване понеже чрез спиритизма той е бил въведен вече в тайните на душевния скрит живот. Под влияние на общуването си с Учителя, през 1902 г. той започва да издава ново ежемесечно списание - наречено “виделина”с материали за духовно усъвършенстване. По-късно по препоръка на Учителя той е преотстъпил това списание на Тодор Бъчваров, който е продължил да го издава до 1909 г.

 

Д-р Миркович се преселил отвъд на 29 септември 1905 г. В присъствието на Учителя. В завещанието му между многото дарения с общополезна цел, може да се прочете и неговото лично желание: при изпълнение винаги да се иска съвета на духовния му учител д-р П. Дънов.

 

------------

* обръжвам - въоръжавам (остар.)

** Из сп. “Нова светлина” кн. 3-4, година V

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×