Jump to content
Ани

Паша Теодорова (1888-1972)

Recommended Posts

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg

На сцената излизат нови личности. Те се присъединяват към онези, които вече са започнали изпълнението на своите роли. Създават се връзки на любов и взаимопомощ, на духовно сътрудничество, на взаимно обогатяване. Постепенно се оформя един състав от истински творци на Духа. Те правят своя сцена животът край Учителя, приемайки всички негови съвети и упътвания за единствен път към съвършено изпълнение на Ролята. В движенията им, в словата им, в излъчването им има искреност и младежки плам. Те мислят, живеят и всеотдайно служат на Новото. Изпълняват ролите си с чистота и святост.

Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg

ПАША ТЕОДОРОВА

 

1888 - 1972

Sila_i_Jivot_1995_16.jpg

Родена е в Болград. Израства и получава образованието си в София. За първи път среща Учителя на 19 юли 1915 г. След петдесет години тя е описала спомена си за това епохално посещение:

 

“Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот. Няколко дни преди 19 юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух, да се спомене името “господин Дънов”, непознато за мен лице, но ме заинтересува това лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител - историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още веднага да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: “Много неща мога да кажа за господин Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека”. - Щом е така, моля ви да ме заведете при него”. Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче, аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе, и тя на 19 юли, в 3 часа след обяд, ме заведе.

 

Стигнахме на улица “Опълченска” 66, дето живееше г-н Дънов. Г-жа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам и аз. Поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя - така отсега нататък ще го наричам, защото г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето утихна, настана необикновена тишина, и аз запитах Учителя, какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота.

 

Ето това търсех толкова години навред - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси, и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел.

 

Учителят ме запита едва чуто: “Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе 6 една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка “Митар и фарисей”. От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не приема. Даде ми съвет за болните, пак нищо не приема. Не остава друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: какво смирение! Откакто го видях, оттогава досега заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи “Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, словото, което ни даде, нито веднъж не нарече “мое”.

 

Митар и фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.

 

Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката, и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах.

 

Тя бързо добави: ще ти се нареди. Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост - а това е неимоверно много. За мен - слабата.

 

14 октомври 1964

Из “Няколко спомени от живота ми около Учителя” - неизд.

 

След тази среща Паша Теодорова си казала: “Подготовка е нужна за този път!” и се заела да намери нещо отпечатано от Учителя. Намерила 14 беседи със заглавие “Сила и живот”, първа серия. Прочела ги няколко пъти. Харесали й с особения си език и увлекателния и свободен изказ. Смисълът на Словото изведнъж я грабнал. Събудил се жив интерес към духовната литература и тя започнала да търси такава, за да обогати познанията си.

 

През същата 1915 година се случило нещо странно с нея. Погледнато от човешка гледна точка то е необяснимо, но от гледище на висшата закономерност, това е естествена последица от срещата й с Учителя - проводник на по-висш морал, от този на човеците.Този случай тя описва накратко в спомените си:

 

“Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци.

 

Станах вегетарианка по свой начин, по вътрешен път, под ничие външно влияние, нито от хората, нито от книгите. На 27 септември 1915 година, още със ставането си от сън казах на себе си, а след малко и на близките си: от днес ставам вегетарианка.”

 

На 16 април 1916 г. Паша Теодорова за първи път чула беседа от Учителя. Оттогава започнала да посещава беседите на Учителя, изнасяни в дома на Петко Гумнеров на “Опълченска” 66. Там я забелязал проф. Гълъбов, при когото тя държала изпит по стенография, и който сега стенографирал беседите на Учителя. Той предложил на Учителя Паша да бъде поканена за стенограф. Учителят казал: “Поканете я!” От 1915 до 1920 г. тя работила сама. Дешифрирала всяка беседа и я носила на Учителя.

 

Заела се с тази работа с душа и дух. Участвала в целия процес на подготовка Словото за печат. Постоянно е пътувала до Русе, до Нова Загора, до Казанлък - градове, в които е имало печатници. Оставала е там докато поръчаната книга окончателно е готова.

 

Завършила химия в университета, за известно време Паша Теодорова е работила като учителка по химия в една софийска гимназия. Работила е и в Русе като учителка, но е била уволнена заради идеите й. От тези опитности тя е имала нужда за да се издигне духовно и да поеме съзнателно пътя на себеотрицание и живот в услуга на Цялото. Тя си спомня:

 

“Ходех често за съвети /при Учителя - бел. ред./, но и непрекъснато го запитвах по всевъзможни въпроси, които лично мен ме интересуваха.

 

Винаги оставах доволна от отговорите, защото почиваха на научна база. особено ми бяха ясни и разбрани отговорите, на които говореше с езика на химията. Нещо дълбоко вътре в мен работеше, кипеше, анализираше, наблюдаваше, вадеше заключения, растеше.”

 

От постоянното наблюдение на онзи естествен и същевременно неподражаем живот на Учителя, Паша Теодорова е вадила много избоди за отношенията на Учителя към учениците, и за това какви са методите, чрез които им помага. Тя разсъждавала по следния начин:

 

“Зная от опит като учителка в гимназията. Всякога когато съм задавала въпроси на учениците или на ученик, всякога съм била мислено готова с отговора, който ученикът би трябвало да ми даде. Макар и мислено, отговорът на зададения от мене въпрос е бивал точен, недвусмислен, категоричен, тъй щото всеки ученик с горе- долу организирана мисъл, възприема моята мисъл и дава верен отговор, така учителят помага на учениците си. Ако това прави обикновен учител, колко по- големи са възможностите на един велик Учител?!”

 

Николай Дойнов описва накратко спомена си за Паша Теодорова:

 

"... сестра, с ценни качества като интелект и характер. В обходата си отмерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обича да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Идеално владееше граматиката и правилният строеж на израза. За това тя коригираше всички беседи преди да отидат на печат.”

 

За мислещият ученик животът на Изгрева е бил училище за правилно мислене и за приложение на придобитите знания. Всеки там е можел да израсне за минути, ако съзнателно пожелае това, а същевременно е можел да остане абсолютно непроменен поради слаба воля за приложение. Паша Теодорова е била от мислещите. Тя е виждала ясно проявите на висшето, и е описала това:

 

Всеки от нас слуша Словото, харесва го, иска да го следва, но старият живот го спъва, противодейства му и го изобличава. Човек не признава лесно грешките си, силен е старият човек, силно е старото, това видях навсякъде в живота между прости и учени, между млади и стари, между бедни и богати. Чудя се само на умението на Учителя как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тези хора да слушат с години новото учение, предадено с любов и свобода, без насилия, без дресировка.”

 

“Живеех вече на Изгрева, в “парахода”. Един ден ставам рано сутринта и като продължение от няколко предишни дни нося в себе си една крива мисъл, но не мога да я изправя, не мога да се освободя от нея. Седнах вън от “парахода” на едно малко столче и започнах да разсъждавам, но кривата мисъл така ме е обхванала и мъчи, че не мога друго да мисля. След малко над главата ми започна да кръжи някакъв бръмбар. Погледнах го - стършел, от който изпитвах ужас. Стършелът слизаше ту близо до главата ми, като че искаше да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиваха. От тези тръпки, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз забравих лошата мисъл. Щом усетих, че лошата мисъл я няма, стършелът отлетя далеч някъде - не чух повече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и си рекох: колко било лесно, с дни я носих тази мисъл, а един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя.

 

Благодарих му, въпреки че и днес ме е страх от него, но разбрах, че и той може да е проводник на някаква работа, дадена му отгоре.”

 

Паша Теодорова се преместила да живее на “Изгрева” след като Учителят започнал редовните си беседи в новопостроения салон. От 1928 година трите стенографки са се настанили малката постройка наречена шеговито “параход” от Паша Теодорова, поради сходството й с корабна каюта. Учителят често ходел при тях за разговор върху беседите и проблеми, свързани с издаването им. Работата в “парахода” е била на най-високо духовно ниво. Там Словото се е обличало с дрехата на вечността.

 

Елена Андреева си спомня за нея: “Паша бе много умна и духовита жена. Беше принципна. Тя спазваше правилото: “Никого не критикувай!”

 

Ученикът не критикува! Ученикът работи и служи на Цялото! Той знае езикът на своя Учител! Споменът за него не го напуска никога.

 

Драги братя и сестри, драги гости,

 

От деня, когато обичния ни Учител напусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: Има музика в живота! Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода.

 

Учителят донесе на човечеството ключа на великото Слово Божие и с този ключ отбори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа.

 

Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя - Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота.

 

И наистина едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителя. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептенията на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това?

 

Учителя започна своето велико дело с прелюдия към словото. Това са онези многобройни писма от Него, написани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото Му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта, един морал - моралът на Мъдростта, една Истина - носителка на Свободата, един Идеал, високият Идеал, за който Учителя казва: “Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и ги зове по име.” Тези основни положения са четирите струни на Учитилиевата цигулка, с която Той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик:

 

“Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре.”

 

Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи - неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят - Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото - златните житни зрънца - по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше.

 

Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи:

 

Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф-библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Поглежда листчето и тихо се запитва: “Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал - къде ли ще е той? В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарчето и подава вестника на учения. Той взема вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следва излезли нови книги от печат. Окото му се спира върху заглавието “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Автор - името на един негов студент. Крайно изненадан, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепва: Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят. Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея. Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият още по-вдъхновен, пo-лъчезарен, със замисъл за нова работа, за нов труд.

 

Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма - лекции - окултни лекции. В тях Той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си - истински човек да стане.

 

В тия лекции Учителят-строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, Той постави нови огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ.

 

Така, Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на ул. “Опълченска”, дойде до големия салон на Изгрева, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множество беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето Той, като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта, да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми.

 

Ще кажа няколко от тия теми за размишление: Мисли върху трите избора на живота, които никога не се размътват. Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение.

Sila_i_Jivot_1995_17.jpg

Словото на планината се записва ...

Учителят донесе много блага и благословения за цялото човечество, но какво остави? - На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката - земя. Обаче, българският народ не знае, а трябва да знае, с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка - Любовта. Учителят донесе ключа на великото Слово Божие и с този ключ отбори богатата съкровищница, онази необятна, неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползва от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които, като подземни и надземни сили, опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават.

 

От сърцето на тази мина избират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира.

 

От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство - с извора на великото Слово Божие, за Което е казано: “Глава на Твоето Слово е Истината”.

 

Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: “България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник на целия свят.”

 

Питам се тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си?

Паша Теодорова

СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ

27. 12. 1956 год.

Паша Теодорова си замина през 1972 г. след един живот изцяло посветен в служение и съзнателна работа.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×