Jump to content
Sheny Idaet

08. ТОДОР СТОИМЕНОВ (17.05.1872, гр. Пазарджик - 22.Х. 1952,София)

Recommended Posts

8. ТОДОР СТОИМЕНОВ (17.05.1872, гр. Пазарджик - 22.Х. 1952,София)

 

Тодор Стоименов бе един от първите трима ученика, с които Учителят бе почнал да работи в началото на века. На първия събор във Варна присъст-вуват: д-р Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов, който е бил юноша за ония години. Той беше свидетел как от трима човека кошера се рои ежегодно и накрая доживя, когато Учителят си замина и остави няколко хиляди последователи. Доживя още години и взе дейно участие в братския живот и бе председател на Братския Съвет. Той знаеше много неща и беше жива история на Братството. Жалко, че не се записа това, което знаеше и което ни разказваше. Направихме голям пропуск. В онези години ние живеехме в един друг свят и не виждахме как преминаваха човешките години, как възрастните приятели си заминаваха, а виждахме само онези, които идваха като млади братя и сестри.

 

Ето какво той ми разказваше за Учителя. В първите години, около 1900 г. Учителят е бил изключително скромно облечен; беден, но се носел винаги чист. Ходел е с едни старовремски обуща с ластици около глезените. Това означава, че не е имал средства, за да се облече и издокара. Като дошъл в София нямал е къде да спи. Отначало отсядал на ул. „Леге", където е старопри-емница на евангелистите. Колко време е бил там - не знаем. Но по-късно е спал лично при Тодор Стоименов в неговата квартира. Понеже са имали само един креват, са спали дълго време наедно на този креват. За Тодорчо той е бил само г-н Петър Дънов и нищо повече. Ние знаем, че по това ,време г-н Петър Дънов не е само Петър Дънов, защото Божествения Дух слиза върху Него на 7.11.1.1897 г. Но знаем сега, а тогава той Тодорчо не е знаел. Това го казва Учителят чак тогава, когато се отваря Школата. Един пример за нас как Учителят е започнал отначало с най-малките величини, защото това е закон на Божествения Дух, че Той работи с микроскопичните неща.

 

Тодор Стоименов беше чиновник и като такъв беше научен да спазва законите на държавата. През времето на Учителя той беше касиера и парите на Братството бяха в него. Държеше ги под дюшека си. Той беше по характер много стиснат и скържав и много трудно даваше пари за братски цели, особено когато трябваше да решава сам. Обикновено Учителят му нареждаше да даде пари кому и колко. Или това ставаше лично или Учителят изпращаше при него онзи брат на когото Тодорчо трябваше да даде пари. Даваше му ги с голяма неохота. Дори веднъж Учителят се оплака от него: „За пръв път срещам такъв скръжав и стиснат човек". Това беше вярно. Но Тодорчо беше живата история на Братството и помнеше онези гладни години, когато Учителят е ходел с онези старовремски обуща, как са спали на един креват, когато са нямали пари за парче хляб. Помнеше и пазеше спомена си, защото беше жив у него. И затова беше такъв - пресметлив, а като се прибави към него и неговият характер, че е бил стиснат, то се идва до онова, което са знаели приятелите, че през неговите пръсти и комар не пускаше да мине, камо ли пари. Беше пестелив. Но още през времето на Учителя, като Негов съвременник и преминал през всички етапи, знаеше становището на Учителя по много въпроси и затова много държеше да се спазват законите на държавата. А аз бях скаран с обществените порядки и бях противоположен на него. Не ги зачитах тези закони и ръката ми беше много широка и пръстите ми бяха отворени за парите, които преминаваха много лесно. Аз бях негова противоположност за хубаво и лошо.

 

След заминаването на Учителя започнаха редовно да се събират ръководителите на Братството от градовете, а те бяха много на брой. Към тях се присъединиха някои дейни приятели от София и провинцията. После се разбра, че трябва да се избере по-малък съвет, за да се работи добре. Така се дойде до идеята за избиране на Братски Съвет от седем човека, чийто председател бе Тодор Стоименов. Избраха се пожизнено, за да не се дава възможност за борби за ръководство. Но борбите дойдоха от друго място. Други сили ги движеха.

 

Тодорчо разказваше, че когато Пеню Киров си заминал през 1918 г., то след погребението му, жена му, хубавата гъркиня Ерифели започнала да разказва много интересни неща за живота на Пеню, които тя е наблюдавала. Тя имала с него непрекъснати разправии заради неговия странен характер и чудновати приумици. Освен това тя го е ревнувала и искала да го запази само за себе си, а не и за приятелите му. Тя го ревнувала и заради идеите му и му е създавала много неприятности и пречки. Пречела му е всячески. Една година след това тя среща Тодор Стоименов й се изповядва пред него за всичко. „Сега разбрах, че Бог бе изпратил при мене един от-своите Ангели." Но вече бе късно, много късно, за да се поправи. Останало бе огорчението у Пеню и у приятелите му, които знаеха от опит всички похвати на враждебност към тях от гъркинята Ерифели. Когато той си заминава нейните очи се отварят за един друг свят и тя вижда как ангели са дошли да посрещнат Пеню и да го отведат в техния свят. По-късно тя бе предала целият му архив на Тодор Стоименов. А той го предаде на мене, а пък аз го предадох на моят приемник.

 

Тодорчо разказваше, че бащата на Учителя дядо поп Константин Дъ-новски е бил свещеник в Нови Пазар и там е служил църковната служба на български език. Той е един от първите свещеници още от турско време, който започва да чете Евангелието на български. Учителят след като се връща от Америка престоява две-три години в Нови Пазар при дядо поп Дъновски, т. е. при рождения си баща. Там престоява в пълно съзерцание и мълчание и след това изнася сказка в читалището пред гражданството в Нови Пазар.

 

Тодорчо разказваше един случай как в началото на века той е бил първият от учениците на Учителя срещу когото е насочена първата атака от църквата срещу дейността на Учителя. Тогава Учителят им давал задачи да четат и размишляват върху различни стихове от Евангелието. Събирали се на групи, четяли, разсъждавали и разменяли мисли на глас. Една вечер Тодорчо сънува сън как го нападнали глутница вълци и щяли да го разкъсат, но се озърнал и видял, че стои до едно дърво. Бързо се хванал за клоните му, покачил се на него и така се отървал от вълците, за да не го разкъсат. Сънят бил до тук. А на следващия ден излиза от печат една книжка от един владика насочено срещу неговото име, че бил проводник на евангелизма у нас и по този начин се отклонява народа от православната църква. А след него други дойдоха и те носеха амвона на хулите на църквата и обществото срещу Учителя.

 

Тодор Стоименов беше привърженик на законността при всяка една власт. Беше онзи, който искаше да се направи устав на Бялото Братство, който устав бе направен, но за наше щастие или нещастие не се одобри от властта. И добре стана така, защото щяхме да попаднем в клопката на организацията и всяка една власт можеше спокойно чрез нейни хора да управлява всяка една организация. Така запазихме своята независимост. Ние трябваше да останем като Школа. След време външната проекция на Школата бе унищожена с изземването на Изгрева, но ние трябваше да запазим в себе си Вътрешната Школа сътворена от Учителя.

 

Тодорчо беше много слаб и деликатен с обноските си. Представляваше тип на англичанин и на английски лорд. Това се вижда от неговата фотография. След бомбардировките в София бе паднала бомба и разрушила тавана на къщата му в града. Отивам аз при него и го намирам отчаян, не може сам да си поправи тавана, не е по силите му. Хващам го за рамото и му казвам: „Не се притеснявай, всичко ще оправим". Взех работниците от моята бригада и за един месец ремонтирахме тавана и покрива.

 

Когато беше болен нареди на онези, които се грижеха за него да ми се предаде неговият архив. Той беше малък, но аз го укрих и запазих. След като си замина аз бях поставен и взех неговото място като председател на Братския Съвет.

 

Тодорчо имаше деликатна фигура, беше слабоват. В младини често е боледувал. Учителят му бе дал съвети за здравето му. Единствено на него Той бе позволил да яде риба, за да може чрез нея да внася фосфор в тялото си, за да съхрани нервната си система и да може мозъка му да работи. Това бе изкушение за мнозина на Изгрева. Нали всички бяхме вегетарианци? Рибата бе за него лекарство, заместителна храна, с която той си доставяше необходимите елементи за организма. Това бе негов път. А когато излезна книгата „Учителят", дойде да се кара с мен: „Защо за нас първите тримата ученици на Учителя си написал само едно изречение? А за мен споменаваш само името ми. Та аз съм живата история на Братството!"

 

Да, той беше живата история на Братството, но не записа нищо за тази история. Сега други трябва да пишат вместо него. Е, един трябва да свърши работата на другите, които не са си я свършили. И добре, че го има.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×