Jump to content
Sheny Idaet

57. СТЕФАН КАМБУРОВ.

Recommended Posts

57. СТЕФАН КАМБУРОВ.

 

„ВЯРА ЖИВА"

 

„До сега нищо не сте искали в мое име. Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна".

 

Ев. от Йоана, глава 16, ст. 24

 

Когато се обяви Първата световна война, мнозина от братята бяха извикани във войската. Ако частта им минаваше през София или имаха възможност, те идваха при Учителя да си вземат сбогом.

 

Брат Стефан Камбуров дойде при Учителя облечен вече в униформа -частта им заминаваше за Южния фронт.

 

Учителят го прие - остави го на обед, разговаря с него. На прощаване братът се оплака на Учителя: „Учителю, страхувам се, оставям жена с невръстни деца".

 

Учителят му казва: „Когато се намериш в опасност или в трудно положение, повикай ме".

 

Братът замина. Частта им се установява някъде на юг, към Демир-Хи-сар. Застояват се там няколко месеца и тъкмо се приготовляват да празнуват Великден, идва заповед да заминават. Недочакват даже да се доопекат Великденските агнета.

 

Частта тръгва, а обозът с инвентарът щеше да ги последва.

 

Пътуват пешком цяла нощ усилен маршрут, на другия ден също, с малки почивки, и привечер спират близо до някаква гаричка - Демир-Балан. Артелчиците, които мислят, че са вземали хляб за три дни, виждат, че хлябът се е свършил и войниците нямат какво да ядат.

 

Докладват на командира на ротата. Полковникът буен, сприхав и малко пийнал, вика на войниците: „Юнаци, кой от вас ще се върне веднага в Демир-Хисар да каже на фелдфебела да натовари повече хляб?"

 

Всички мълчат. Вече притъмнява. Настъпва нощ. Местност непозната. Гръцкото население враждебно. Полковникът се ядосва, оглежда войниците свирепо - всички мълчат. Опасна задача и неизпълнима - за една нощ да отиде и да се върне сам войник - невъзможно.

 

Полковникът вика: „Кой ще отиде?"

 

Тогава, някой войник подсказва на шега: „Да отиде Стефан".

 

А Стефан - на вид слабичък, деликатен, месо не яде, вино не пие, кротък, послушен, но винаги весел. - Всички избухват в смях.

 

Командирът вече ядосан, вика: „Да излезе Стефан". Излиза брат Стефан, застава мирно. Командирът предава заповедта: „Заминаваш веднага за Демир Хисар. Ще предадеш на фелдфебела да натовари хляб и с другия инвентар ви искам утре вечер тук."

 

Чак сега се сепват войниците, чак сега виждат, че шегата докара беда за добрия човек. Подофицерът казва: „Да му дадем другар, като са двама, по могат да се пазят. Да им дадем и коне, как ще стигнат за една нощ до Демир-Хисар? Пътят не познават, гърците са враждебни, нощта е тъмна". Дават другар на Стефан, дават им и коне - тръгват, изпращани със съчувствие от всички. Вече се мръква съвсем. Тежки облаци виснат, ръми дъждец - всичко е проникнато от влага. Вървят кончетата, цапат из локвите, а небето тъмно, нито една звездичка. Тъмнината се сгъстява - непрогледна, в окото ти да бръкнат, няма да видиш. Жаби крякат, нощни птици се обаждат, от време на време подухва ветрец, дърветата шумят, още не облистени напълно.

 

Прецапват вода, достигат до някаква воденичка, обикалят я един-два пъти жива душа няма. Изгубват посоката и застават в тъмната нощ, без да знаят накъде да се движат.

 

Стефан спира кончето, отпуска юздата, притваря очи, вглъбява се в себе си, и казва полугласно: „Учителю, намирам се в непозната местност - тъма искрометна, нищо не се вижда, вали дъжд, загубихме пътя, не знаем посоката. Изпратен съм със задача на разсъмване да достигна Демир-Хисар, помогни ми." След няколко минути, отпуснал юздата, кончето пристъпва от крак на крак, клати глава насам, нататък и по едно време тръгва. Върви, върви, върви, цапа из бари и локви, пресича рекички и потоци, изкачва се все по-нагоре и по-нагоре. По едно време копитата започват да удрят в каманъци - калдаръм. Провиждат се и къщурки в тъмнината, но никъде светлинка.

 

Стигат до високи зидове. Чува се шум на чешма. Войникът слиза да пие вода, и като се качва на кончето, зад зида се чува нещо като песен или под-викване някакво дивашко. Вървят край зида. Достигат голяма порта - чукат. След малко се вижда светлинка, портата се разтваря се и пред тях застава войник с фенер: „Кои сте?" „Войници сме, загубихме пътя." Влизат в двора -наоколо ниски постройки, в една от тях свети. Питат: „Къде се намираме?" „Тук е военното комендантство на областта. Комендантът още не си е легнал."

 

Докладват на коменданта за задачата, която им е дадена. Комендантът им дава двама войника да ги придружават до моста на реката, долу да ги преведат през моста , като кажат паролата, защото мостът се охранява, и да ги заведат на шосето за Демир-Хисар.

 

Войниците ги завеждат до шосето. Тук вече пътят не може да се загуби, пък започва и да се развиделява, дъждът спира. Прощават се с войниците и препускат по шосето. Точно при изгрева на слънцето пристигат на гарата на Демир-Хисар. Гледат, фелдфебела и няколко войника товарят във вагоните имущество и храни. Като ги виждат, зарадват се много. Кончето, на което Стефан язди, е на фелдфебела.

 

Стефан предава заповедта на ротния командир: „До вечерта хлябът трябва да бъде на Демир-Балан. И понеже са капнали от умора, дават им да се нахранят, и ги пращат във вагона да си поспят, докато дойде локомотивът да прикачи вагоните. След обед влакът потегля. Точно в уреченото време влакът пристига на гаричката Демир-Балан - първият влак.

 

Ротата е още там. Посрещат ги с възторжено „ура". Стефан е герой. Докладва на командира за успешното изпълнение на задачата.

 

Войниците разтоварват хляба. Но Стефан не забравя и бедните деца дошли от околните селища, които чакат дано получат нещичко. Още във вагона той начупва много хлябове на комати и ги раздава на децата. След това се оттегля в самотно място, нагоре в гората, отправя благодарствена молитва към Бога и казва: „Учителю, Ти ме спаси, Ти ми помогна да изпълня тази трудна задача."

 

Брат Стефан се връща от войната невредим и отглежда дечицата си,-През много опасности, през много изпитания преминава. Той имаше „Вяра, Жива".

 

Беше винаги усмихнат, весел, любезен с всички, даваше кураж на войниците, веселеше ги с цигулката си, от която не се разделяше. Той беше добър изпълнител на народните песни, особено на народните хора. Когато въодушевлението преливаше чашата, той скачаше - играеше, пееше и свиреше с цигулката едновременно.

 

Репертоарът му беше неизчерпаем.

 

На вид слабичък, даликатен, тих - никой не знаеше, откъде черпеше той тази сила и това веселие на душата си, което беше за всички като животворен извор.

 

Брат Стефан беше любимец на ротата - винаги готов на всички да услужи. Там той доби уверение, че един велик свят ни обгръща и пази и че всякога е готов да ни помогне.

 

Той имаше „Вяра, Жива".

 

Този брат бе Стефан Камбуров, баща на Петър и Марин Камбурови.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×