Jump to content
Iskri4ka

3_77 Човек предполага, а Бог разполага със съдбините на света

Recommended Posts

"Човек предполага, а Бог разполага със съдбините на света"

Учителят предупреждаваше съвременното човечество, че ако ръководителите на големите европейски държави не разрешат правилно онези задачи, за които са поставени на тези постове, то светът ще мине през нова война. Всички бяха предупредени по различен начин и никой държавен ръководител не можеше да се оплаква. Бяха предупредени англичани, французи, германци и руснаци. Така че никой няма оправдание по времето на Учителя. В България заради Кобургската династия, която управляваше, проникна германското влияние във всички посоки. Онова, което ставаше в Германия, ставаше и в България. В България се създадоха много фашистки организации по подобие на германските. Вестниците започнаха да величаят до небесата Хитлер, който бе дошъл на власт в Германия. Отива Методи Константинов при Учителя, носи Му един вестник и Му Го показва, а в него има една голяма снимка - как Хитлер говори на един грамаден площад на стотици хиляди германци. Учителят казва: "Хитлер е един глупак и всички, които биха наливали вода във воденицата на Хитлер, ще носят същото име." Методи си отива, запомня думите, но ги споделя само с най-верните си сподвижници. Тези думи след време се сбъдват.

На 22 юни 1941 година Германия напада Съветска Русия. Германците настъпват и са пред Москва. Москва е обкръжена и се очаква всеки миг да падне. Всички в България са разтревожени. Има много русофили, които помнят как Русия ни е освободила от турците. Има още живи опълченци и всичко това се помни. Има и много комунисти, които направо са объркани и се питат какво ли ще става. Един от тях е брат Руси Караиванов от с. Ветрен, Казанлъшко. Той е комунист по убеждение, бива много години преследван и бит от полицията, лежал е и в затвора. Но идва един момент и в живота му става промяна. Той се запознава с идеите на Учителя и разбира, че светът не може да се промени отвън, докато отделният човек не се промени отвътре в името на един Висш Идеал. Отива при Учителя на "Изгрева", среща се с Него и Му казва: "Учителю, Вие винаги говорите, че бъдещето принадлежи на славянството и че Русия ще има дял в новата култура, която трябва да дойде чрез Вашето Учение. А сега какво ще стане? Ето - германските войски са разгромили руската армия и наближават Москва. Очаква се Москва да падне и германците да завладеят Русия. Как тогава славянството ще изпълни своята мисия, след като я няма Русия?" Учителят го изглежда от глава до пети и му казва: "Отговорът на този въпрос ще намериш в следващия брой на вестник "Братство". Руси Караиванов се връща у дома на село и поисква с телеграма от редакцията на вестник "Братство" и лично от издателя на този вестник, Сава Калименов, двеста броя. Получава поредния брой и какво да види - уводната статия е озаглавена "Славянството". Тази редакторска статия е подписана от Пламен. Това е псевдонимът на Сава Калименов, с който той се подписва по онова време. С едър шрифт е написано следното: "Славянството трябва да осъзнае своята сила! Тази сила не е човешка, а Божествена. Тя не е външна, а вътрешна. Следователно, тя не може да се унищожи." Руси Караиванов чете вестника, препрочита го, сълзи се наливат в очите му и съвсем се разридава, когато стига до финала на статията: "Славянството е определено от Бога да внесе елемента на новото в живота на цялото човечество. Това иска Бог, а не хората. Нека знаем това. Нека го вярваме, без да се съмняваме. Нека го помним и никога да не го забравяме." Така завършва тази редакторска статия, подписана от Пламен, тоест от Сава Калименов.(вестник "Братство", издаван в гр. Севлиево, брой 281 от 1 август 1941 год., год. 13). Руси Караиванов държи в ръцете си вестника и вече знае отговора на Учителя както за съдбата на Хитлер и на Германия, така и за развоя и свършека на войната, така и за съдбата на Русия. Той отива лично в Севлиево и вместо поръчаните 200 броя, взима 600 броя от вестника, плаща ги и ги разнася по цяла България, като раздава безплатно на своите познати русофили и другари по убеждение - комунисти. Всички четат и искат да вярват, че това точно така ще стане, но нямат сила в себе си да повярват в думите на Учителя. Но Руси Караиванов вярва, защото лично го е чул от Учителя, а Сава Калименов му е разказвал, че тази статия е писана от него при изключително голямо вдъхновение и е отговор на започналата война на Германия срещу Русия. Руси Караиванов с голямо вълнение разказваше този случай тридесет години след победата на Русия

• срещу Германия. Той доживя да види как всичко това се сбъдна. И го разказваше на мнозина.

 

Учителят е в Мърчаево и го посещават различни приятели. Веднъж го посещава съпругът на една наша сестра - Мария Младенова - заедно с дъщеря им Лиляна. Съпругът е офицер с чин подполковник. Той е с военната униформа, с кабриолет, а кочияш е ординарецът му. Той идва при Учителя вече няколко пъти, като си води бележки от разговора, с разрешение на Учителя. Този офицер е Илия Младенов. Той е разтревожен поради това, че германските войски са обкръжили Москва и се очаква всеки момент Москва да падне. Той е боеви офицер. Бил е офицер-артилерист през време на Балканската война и е воювал в Европейската война. Бил е офицер в полка на полковник Минчо Сотиров от Бургас - полкови командир на Бдинския полк - който е от Братството, а жена му Мария Младенова е в Братството още от 1912 година. Така че Илия познава добре Учителя, но като военен е загрижен за изхода на войната. Запитва Учителя: "Учителю, аз съм чувал и съм чел от Вас за бъдещето на славянството и на Русия и че Вашето учение ще намери най-добър прием в Русия. Германците са пред Москва и всички военни очакват, че тя ще падне всеки момент. Тогава какво ще стане с Русия и с бъдещето на Вашето учение?" Учителят го изглежда, после поглежда и дъщеря му Лиляна, ученичка в гимназията, която присъствува на разговора с Учителя. Учителят се обръща към него, посочва му с пръст и казва: "Рекох, пиши: Руснаците ще забият червеното знаме над Райхстага." Илия Младенов е стреснат. Учителят повтаря същото изречение три пъти. Накрая Илия записва съдбоносното решение на Учителя за изхода от войната. Там, пред един български офицер и в присъствието на дъщеря му, Учителят предрешава и дава изхода на войната. Илия се връща у дома, разказва на жена с^ и строго забранява това изказване на Учителя да се предава някому, защото ще си навлекат много беди от властите, които по това време са на страната на германците. Войната така завършва - двама войни от руската армия забиват червеното комунистическо знаме над Райхстага и Германия бива разделена на две. Берлин също бива разделен на две: под руска окупация и под окупация на Англия, Франция и САЩ. Там бе мястото, където навремето, през 1878 година, България бе разделена на две и разполовен бе българският народ на две чрез Берлинският конгрес, след освобождението на България от турско робство чрез Русия. Дойде това време - 1945 година - когато Русия заби червеното знаме и раздели Германия на две, за да провери как се изменят Божиите решения, защото освобождението и обединението на България бе решение на Бога. Защото Великият Учител се бе вече родил в България през 1864 година. Та сега руснаците изпълниха едно Божие възмездие.

 

Бележк а на редактора: Разделението на Германия на две държави просъществува до 1989 година - цели четиридесет и пет години - толкова колкото Учителят бе предсказал пред онези, които записваха Словото Му. Това се сбъдна!

Берлинската стена падна на 6 декември 1989 година. А на 10ти ноември 1989 година падна от власт Тодор Живков, който управляваше България тридесет и пет години начело на комунистическата партия, с комунистическа власт.

 

Към края на войната, българските политици не послушаха нито един съвет, даден от Учителя. За това си има и причини, защото съветникът на царя, Любомир Лулчев, правеше своеволия. Веднъж Лулчев отива в Мърчаево при Учителя. Отива при вратата на Учителя и иска да се срещне с Него. Но Учителят не го пуска. Идва няколко дни подред, стои с часове пред вратата. Накрая Учителят извиква брат Темелко Темелков и му нарежда да доведе при Него Лулчев, който чака вън. Темелко го въвежда в стаята и вижда как Лулчев пада на колене пред Учителя, за да Му иска прошка за нещо и той, Темелко, излиза навънка, за да не гледа. След известно време Лулчев излиза от стаята на Учителя изпотен, уморен, разбит и разкаян. Темелко го пита: "Брат Лулчев, защо Учителят не ви пуска толкова време, а седите на вратата Му с дни и часове, а сега, като излизате, толкова сте измъчен и измокрен от пот до кости?" Лулчев му отговаря, че в момента не може да му каже, защото няма сили да стори това, но друг път ще му каже всичко. Така, един ден Лулчев сяда на масата при Темелко и му казва: "Слушай, брат Темелко, аз се излъчвам от тялото си, отивам на източния фронт и повеждам германците да се бият срещу руснаците. Аз ги водя и германците вървят след мене. Но като ги гледам, отсреща виждам че идват руснаците. А във въздуха над тях стои Учителят и води руснаците срещу германците. А аз водя германците и те се бият срещу руснаците и срещу Учителя." Темелко го оглежда и казва: "Ти знаеш, че Учителят е Велик Дух. Защо отиваш против Него и защо воюваш срещу Него и руснаците?" А Лулчев продължава: "Защото обичам германците и ще видиш моята присъда, защото Учителят ми не прощава. Ето, всеки ден идвам да се моля, падам на колене, ама Учителят прошка не ми дава. И ще ме видиш каква съдба ще имам. Ти ще си ми свидетеля, та да го разказваш след това на другите, та да знаят какво нещо е Учителят." И така стана. Като дойдоха комунистите в България, арестуваха го, съдиха го, осъдиха го на смърт и най-после го хвърлиха под един руски танк, та да го сгази. Това му беше присъдата от Учителя, защото руската Сила дойде чрез танковете, а Учителят ги водеше в Небесата направо към Берлин, за да забият червеното знаме над Райхстага. В Божиите решения няма обратни действия. Този случай го разказваше брат Темелко на всички, които отиваха при него, дори тридесет години след свършването на войната. А той доживя дълбока старост със запазен разсъдък.

 

Методи Константинов се занимаваше с политика и познаваше почти всички политически дейци. По това време той непрекъснато снове до Мърчаево, занася новини на Учителя, разпитва Го и търси Неговото мнение. Веднъж Му донася новината, че правителството иска да прави сондажи и преговори в Кайро с Англия и Америка, за да сключат сепаративен мир и да излязат от войната. Учителят му нарежда да предаде на политиците, че могат да изпратят българска правителствена делегация, но само за сондажи, не и за преговори и да нямат пълномощия и право да сключват договори със съюзниците. Методи предава това на Багрянов и другите и те послушват съвета Му. След време всички се питат защо тази делегация, която е ходила в Кайро, не е сключила примирие? А за това си има една голяма причина. А тя е следната:

 

Чърчил настояваше да се отвори втори фронт на Балканите и войските на Англия и САЩ да преминат през Балканите, тоест през Гърция, България и да пресекат река Дунав, да преминат през Румъния и да атакуват германските войски в България и Румъния. Целта е да се спрат руснаците на

•тяхната граница и да не се позволи на руските войски да влязат в Европа. Този план на Чърчил би довел до стотици хиляди жертви на български войници и разрушение на България. Освен това, с тях щяха влезнат и гръцки войски, и турски войски. А България отново щеше да бъде окупирана, както навремето, когато съюзниците й, по време на Балканската война, след грешката на Фердинанд я окупираха. Освен това се нарушаваше и Божият план Русия да забие червеното знаме над Райхстага. А какво се случи по- нататък?

В двора на брат Темелко имаше един извор. С помощта главно на руснака Владо Николов и на Весела Несторова, този извор бе каптиран. Беше направено едно четвъртито корито, което да събира изтичащата от него вода. Един ден Учителят пристига на извора, а там са Владо и Весела. Той се обръща към тях и им казва: "Време е. Днес ще отворим западния фронт." Владо и Весела Го поглеждат учудено. Не разбират нищо. Учителят се навежда, взима един инструмент и на това корито прави изход - отверстие, през което водата да изтича от коритото. След няколко дни - 5 юни 1944 година - по радиото се съобщава, че е открит западният фронт, съюзниците са дебаркирали с флотата си и са ударили в гръб германските войски. Започва освобождаването на Франция и Европа от германците. Чак тогава Владо-руснака и Весела Несторова разбират, че са присъствували на един исторически момент в разрешаване на съдбините на света от Учителя. Този случай Весела и Владо го разказваха години наред на всички.

 

А е дошъл моментът, когато Учителят излиза на терасата и казва пред всички: "Ние решихме да пуснем руснаците и комунистите в България." Онези, които бяха долу на пейката, бяха свидетели на думите на Учителя. Те станаха също и свидетели, че тези думи се сбъднаха.

 

В дома на брат Темелко братята бяха донесли едно радио и по него слушахме новините. Тогава всички радиоапарати бяха запечатани така, че стрелката трябваше да стои само на онази вълна, на която предаваше Радио София. Това бе цензура и имаше за цел, да не могат да се слушат новини по други радиостанции. Така веднъж Учителят отива да пуска радиото, за да чуе някаква новина. Точно по това време пред радиото е Крум Въжаров. Учителят му нарежда да включи радиото, за да чуят новините. Седят двамата пред радиото и какво да чуят? Разнася се новината, че руските войски са влезнали в България. Крум се обръща към Учителя и Го пита с поглед какво означава това? Учителят отговаря: "По-добре така стана, че влезнаха руснаците, отколкото турците." Значи ако беше открит вторият фронт на Балканите, тук в България щяха да влезнат турските войски и България щеше да бъде отново окупирана и завладяна от турците. Това бе целта на онези сили, които искаха да се открие втори фронт на Балканите, чийто представител бе Чърчил. Но Учителят промени нещата, защото Божият план трябваше да се изпълни. А той бе от ясен по-ясен!

 

Руските войски са навлезли в България. Посрещнаха ги с хляб и сол и с цветя. Срещу тях не гръмна нито една пушка. Руските ешелони преминаваха през България. Руси Караиванов, който е железничар по професия, е дежурен на гара Ветрен. По това време спира един влак, пълен с руски войници. Войниците слизат на гарата, за да си налеят вода и да си купят някои неща, като мнозина от тях плъзват по съседните къщи. Влакът трябва да пренощува на гарата. Руси Караиванов отива и поканва един офицер да му гостува. Завежда го у дома си и му предоставя гостната стая. След като се нахранили, след като се разговорили за войната, накрая Руси Караиванов му дава една беседа от Учителя, преведена на руски, за да се занимава, докато заспи. Бра'т Руси е доволен, защото са се сбъднали думите на Учителя, че славянството е непобедимо и че Русия има мисия в света. Ето горе, в неговата стая, определена за гости сега почива руски офицер и чете беседа от Учителя на руски. Той взима и разгръща отново онзи вестник "Братство", от който той бе научил какъв ще бъде изходът на войната. Препрочита отново статията и плаче от радост. По едно време в стаята му нахлува руският офицер. Пита го: "Какво е това? Кой го е написал? Жив ли е този човек? Такова нещо аз никога не съм срещал и няма никъде написано по света. Аз съм професор по литература и обществени науки, познавам много неща, но такова нещо досега никога и никъде не съм срещал." Тогава Руси Караиванов му обяснява, че това са Беседи на Учителя и че Той живее в София на "Изгрева". Руският офицер пожелал още утре Руси Караиванов да го заведе в София и да го представи на Учителя. Руси Караиванов на следващия ден тръгва с него, качват се на влака, пристигат в София и го завежда на "Изгрева", въвежда го при Учителя. В момента, когато руският офицер вижда Учителя, пада на колене пред Него и извиква: "Отец мой и Бог мой!" И започва да целува краката и обувките на Учителя. Учителят го вдига и го повежда в стаята Си. След него влиза и Боян Боев. А Руси остава отвън. Цели два часа се води разговор между руския офицер и Учителя. Така руският национален дух изпрати своя представител, за да падне на колене пред нозете на Учителя. Руското войнство, неговият представител, паднаха на колене и благодариха пред Великия Учител, защото Той изрече и даде Божието решение за съдбините на света. Руският народ заплати с милиони жертви - над 20 милиона убити. Руското оръжие спечели войната, защото ги водеше Учителят в Невидимия свят, за да изпълнят Божието решение и да бъдат съвременният бич в ръцете на Бога. Достойно е да се отбележи, че този руски офицер, четейки страници от Словото на Учителя в село Ветрен, в дома на Руси Караиванов, по Дух разбра, че има среща с нещо Велико, което е дошло на света. А там на "Изгрева", когато зърна Учителя, за миг той Го позна и разбра, че се намира пред Бога и затова извика: "Отец мой! И Бог мой!" Ето, това е финалът на тази история, Когато съдбините на света се ръководеха от Всемировия Учител в малкото селце Мърчаево, в дома на брат Темелко Темелков.

 

Тази епопея трябва да завършим с един от разказите на Методи Константинов. В онези дни в Мърчаево, Учителят го приема в стаята Си, изправя се величествено пред него и казва: "Аз си свърших Моята задача тук, на земята. Аз ще си замина. Но вас, духовете, ще ви заключа на земята. Но за да не се огранича, ще ви оставя ключовете - когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите сами и да дойдете при Мене." Методи със сълзи на очи Го напуска. Той е свидетел, че започва една нова епоха. Знае, че преди това трябва да завърши предишната епоха на времето, кЬгато бе с Учителя. Учителят е вече на легло. Методи, заедно с Неделчо Попов и Асен Арнаудов, е при Учителя. Учителят отваря очи и им казва: "Какво е Бетховен, какво е Исус, какво е Дънов? Само Бог е Вечен и Безкраен." Учителят изрича тези думи и запява своята любима песен "АУМ". Тази песен беше последната, която Учителят изпя на физическия свят. В тази песен се намират скрижалите на Бога. Тази песен съединява Божията Троица в едно: "Божия Дух, Господния Дух и Христовия Дух чрез Словото на Бога, изречени като скрижали в тази една единствена дума: "АУМ".

 

След заминаването на Учителя приключи една епоха. Тази епоха бе определена още в началото на века, когато Учителят започва своята дейност в България. Методи Константинов е при Учителя в Мърчаево. Учителят му чете 20 глава от Откровението на Йоана и му обяснява, че то съответствува на сегашните времена. След това му изважда едно малко подвързано тефтерче и му го показва, че то е писано преди четиридесет години - някъде около 1903 година. Учителят го разгръща и от избледнелите страници му прочита следните думи, които са написани в тефтерчето: "От север 1944 година ще дойдат руските войски. В България ще се смени строя." След това Учителят Му показва тефтерчето и страницата и Методи вижда, че там има някакви цифри и чертежи и с това разбира, че Втората световна война е астрологически и исторически определена. Методи пожелава Учителят да му прочете по-нататък и нещо от следващата страница. Но Той затваря тефтерчето и му казва: "Не, ти ще го видиш." Както Методи, така и ние бяхме свидетели на всичко това и го записахме, за да се знае, че това е било и е станало, когато Великият Учител бе на земята между българите!

Ние бяхме на земята между българите в плът и кръв. Защото Великият Учител бе слязъл в плът и кръв между българите.

Защото Великият Учител бе Светата Троица - в Дух, в Сила и в Живот - чрез Словото на Бога.

В Него бе Божият Дух - Изяви се чрез Духа на Словото Му.

В Него бе Господният Дух - прояви се като Сила на Словото Му.

В Него бе Христовият Дух - претвори се като Живот на Словото Му.

Ние бяхме при нозете на Великия Учител.

Ние бяхме с отворени очи, отпушени уши и зрящи духове, и жадни души и се пояхме от Извора на Неговото Слово.

Ние трябваше да засвидетелствуваме с живота си за пребиваването на Великия Учител и Неговата Школа.

Ние затова дойдохме, затова живяхме и затова описахме част от това, което беше, за да се знае от вас, человеците на петата раса.

А за человеците от шестата раса оставяме Словото на Великия

Учител - Беинса Дуно.

Тов а Слов о е на Бога. Защото:

То е Духът Божи й на Славата.

То е Силата Господн я на Виделината. То е Животъ т Христо в на Светлината! Амин!

Опитностите на Мария Тодорова бяха записани между 1969 и 1975 година от д-р Вергилий Кръстев с право на печат.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×