Jump to content
Цецка

11. ПЪТУВАНЕ НА ЗАПАД ЗА НАУКА

Recommended Posts

11. ПЪТУВАНЕ НА ЗАПАД ЗА НАУКА

Съборът завърши и аз след като си заверих документите качих се на влака и се връщам в Габрово. Върнах се с голямо вдъхновение. С необикновено възприятие, че не мога да го изразя. Не мога да намеря думи да го изкажа на родителите си. Непрекъснато съм под влиянието на спомените от прекараните дни на събора в лозето. Спомням си, бяхме седнали на обед, казахме обща молитва и ме поканиха да си взема от туй или онуй, което беше на трапезата. Престраших се и посягам с лявата си ръка, понеже съм левак и с нея си служа повече, така както останалите хора си служат с дясната ръка. А аз съм седнал между стари, възрастни братя. И като посегнах към хляба един се пресегна с една голяма лъжица и ме удари през пръстите. „Шът, шът, туй повече да не го правиш" и ме изгониха от масата. Станах и напуснах масата. Не знаех за какво ме изгониха. След малко идва моят приятел Кузман, който ме въведе в лозето и който гарантира за мен и ми каза: „Братко, не трябва да посягаш с лявата ръка към хляба, защото това е символ на другата, на Черната ложа. И затова те изгониха старите братя. Защото си седнал на трапезата на Бялото Братство, а посягаш с ръката на Черната ложа." Аз се усмихвам и му отговарям: „Та аз съм левичар и работя само с лявата ръка." Той ме гледа и не вярва. После погледна към едно далечно дърво и каза: „Вземи един камък и го запрати към онова далечно дърво. Ако си левак ще стигне камъка до него." Аз се наведох, взех камъка и с дългата си шепа едвам го обхванах. А аз имах дълги ръце, широка длан и дълги пръсти и съм висок на ръст и бях изключително як. Без да се засилвам, замахнах и с лявата ръка с такава сила изпратих камъка, че той прехвърча на два метра над високото дърво и излетя още 30 метра далеч от дървото. Поглеждам Кузман, а той ме зяпна и не вярва. А той бе слабичък като вейка и като го духнеш ще падне. Помоли ме: „Я повтори още веднъж." Той вече ме гледа изпитателно и по същия начин изпратих още един такъв камък на по-далечно разстояние. Тогава Кузман отиде да обясни на онзи стар брат с бялата брада, че аз съм левичар. А онзи му отговаря: „Няма значение левичар или левак, друг път да не посяга с лява ръка към хляба." Това нещо го запомних. По-късно в беседите си Учителят бе казал, че онези които са десничари трябва да се хранят с лявата си ръка, за да могат да обработват дясното полушарие на мозъка си. А онези които са леви-чари да се хранят с дясната си ръка. От тогава аз започнах да пиша с дясната ръка и моят почерк е малко по-особен от тоя на останалите хора. Дайте на един човек, който е десничар да ви напише нещо с лявата си ръка. Едва ли ще напише буква. А аз всичко пиша на български с лявата си ръка. Този урок го научих на лозето.

И понеже бях сконфузен, за да си намеря работа започнах да нося вода с големи тумбести стомни от 15 кг едната, от доста далеч. Така, че аз ги зареждах с вода. След това насякох дърва. По едно време идва онзи, който ме удари с лъжицата през ръцете. „Наблюдавам те и се убедих, че ти си левичар. Но не ти се извинявам, за да научиш един урок, че с лява ръка не се посяга към хляба." Та в Габрово ред такива случаи се възпроизвеждаха в мен.

След някой и друг ден аз съм вече готов за пътуване. Майка ми беше приготвила дрехи, и ги скъта в два големи куфара. Бяха ми ушили 5 костюма от пет различни най-качествени платове, които се тъчеха във фабриките в Габрово. Бяха ми ушили долно бельо, ризи, оплели чорапи и какви ли не още неща, всичко за пет години. Баща ми беше тогава богат човек. Баща ми даде една голяма сума от 200 000 лв., която трябваше да ми послужи за няколко години. Тогава българския лев се обменяше със злато и сребро. Колкото исках, толкова пари можех да получавам там където отивах от баща си. А аз тези банкноти ги сложих в хастара на шапката си. Ходехме тогава с шапки „Бурсолино". Майка ми ме поддържаше тогава много хубаво облечен, много елегантен бях и облечен по последна мода. Парите сложих в шапката за по-сигурно. Трябваше да се пазя, да не се навеждам с нея през прозореца на влака, за да не я духне вятъра или някой да не ми бутнеше шапката на шега. Защото с тази шапка щяха да изхвърчат и парите ми за цялото следване. Затова тази шапка я държах поставена най-небрежно на поставката за шапки.

Като тръгна влака с мъка изживях всичко, че се разделям от тук. Аз имах близки хора, имах срещи с близки и родни по дух хора. А най-вече съм срещнал Учителя тук. Нямаше как, влакът тръгна и аз заминах. Минахме през Югославия и спряхме на гарата в Белград. Тук ми устроиха едно покушение. Влакът трябваше да престои на гарата два часа и ние, няколко млади хора пътуващи отидохме в града да го разгледаме и да купим някоя картичка, за да изпратим на нашите. Така влезнахме в една книжарница, купихме картички от една жена, която ги продаваше. Не мина много време и ние сме на гарата и чакаме влака да тръгне. Ето идва същата жена продавачка на картички с двама полицаи, оглежда се тук-там, открива ме по високия ми ръст и накрая идва при мен и казва: „Този е!" Полицаите ме арестуват. Казват ми: „Ти си взел на тази жена 400 динара." Правят ми обиск. „Как съм взел 400 динара?" Парите ми са описани, ето моят опис от митницата и ето парите в портфейла ми. Събличам сакото си, изтърбушвам джобовете на панталона си и вътре няма никакви други пари. А шапката ми през това време стои във влака на поставката. А жената вика: „Той ми взе парите!" Полицаите вярват на нея, а не на мене. А пък тя ме обвинява, за да си отмъсти, защото през войната българите убили сина й. Бе озлобена на българите. Хванаха ме и хайде в затвора. Започна едно следствие безкрайно, а влакът замина с багажа. Приятелите ми заминаха за Прага, а аз останах в Белград в затвора. Ето ти следване на запад. Вместо в университета попаднах в затвора и то за нищо. Е, българите убили човек и сега някой трябваше да плаща. Мен ме хванаха аз да плащам. На времето българите имаха коне, които ги пускаха цяла година на паша и свободно да си развяват опашките. Наричаха ги пашитни коне. А онези коне, които оряха и ги впрягаха в каруци, ги наричаха оратни коне, понеже оряха с тях. Но за вършитба, за хармана отиваха и ловеха пашитните коне. Те ги гонят, а пашитните коне бягат и не се дават да бъдат уловени. Те са свикнали на воля да пасат. Но накрая хващаха толкова коне колкото им трябваха. Завързваха ги и ги пускаха на хармана да вършеят. Обаче да знаете какъв зор виждаха тия коне. Че скачаха, че рипаха, че цвилеха, но камшиците плющяха върху тях и пяна излизаше от кожите им, но накрая овършаваха хармана. Това продължаваше по 10-15-20 дни. И българите казваха тогава „Който пашитен кон се хване, той вършее". Та аз сега бях този пашитен кон, когото хванаха да вършее чужд харман. Седя в затвора и всички като ме погледнат скърцат с зъби. Сърбите озлобени към нас. Псуват ме и ми викат „бугараш". На третия ден се намери един човек, когото Небето бе изпратило да ми помогне. Беше полковник. До него дойдоха книжата на следствието. Той ги разгледа, погледна ме и без да каже нито дума взе книжата, скъса ги и ги хвърли в коша: „Свободен си!" Той разбра каква е работата. И понеже беше офицер, а тогава офицерите ги обучаваха на чест, доблест и достойнство. По тези три качества всички офицери от воюващите армии си приличаха, но се различаваха по това кой срещу кого воюва. Излезнах от затвора и благодарях на Бога, че има още честити мъже по земята. Вървя по улиците на Белград, никого не поглеждам, нито хората, нито витрините и на гарата научих, че влака ще дойде след няколко часа.

Парите, които ми бяха взели ми върнаха. Ама тези пари в шапката, сложени под хастара бяха заминали с шапката за Прага. Вървя по града и купих два големи бели хляба. Купих една чанта и ги турих в нея. Друг багаж нямах. А там в града се продаваха неща, които в България не се намираха след войната. Накрая влака дойде, седнах във влака и пътувам за Прага. Пристигнах там, а ние предварително си бяхме дали среща в хотел „Граф". Насред Прага имаше един голям стар хотел. Стигнах там, намерих хотел „Граф", намирам горе в таванската стая моите приятели, с които пътувах, а моят багаж стои до стената. Поглеждам два големи куфара и моята шапка сложена отгоре, гледа ме и се усмихва. Нищо не е загубено. Аз също й се усмихвам, но не се приближавам до нея, за да не я обидя. А тя стои като свенлива девойка. Аз се правя, че не й обръщам внимание, но по едно време я сграбчих и я нахлузих върху главата си. Шапката вече не се усмихва. Аз лекичко пипам хастара и виждам, че всичко си е на мястото. И аз съм си на мястото.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×