28. ХАРМАНЪТ

[valiamaria]

28. ХАРМАНЪТ

Върнахме се в Ачларе, бяха разрешили и открили сезона за пренасяне снопите от полето. Харманът си го бяхме направили и всичко бе готово. Имахме две крави, които можеха да се впрягат в диканята и да вършеят, а с други две кобили пренасяхме снопи от полето. И понеже сме много и то млади хора някой от нас пренасяха снопи и слагахме по 250 снопа на харман. Другите остават да разбият хармана и с кравите и с диканята вършеят. После впрягахме и конете. Така че с два впряга вършеехме едновременно. Работата потръгна, а бяха горещи летни дни, слънцето пече, а ние щастливи се движим около гумното и се радваме на простия селски живот. Накрая обръщахме първият харман и струпвахме плявата с житото на един голям куп. В цялото село нямаше веялки. Овършаното жито трябва да се отвява като се хвърляше с лопати срещу вятъра. Добре, ами ако няма вятър? Овършаното се натрупваше в страни от гумното, а по средата се насажда нов харман. И отново се вършее с два впряга. Чакахме вятър и обикновено той излизаше в полунощ, слабичък ветрец откъм морето. Тогава трябва да станем, макар че сме преуморени и сънливи и да започнем превяването на хармана. А то ставаше с една дървена лопата. Гребнеш от купата и хвърляш високо над главата си. Лекият ветрец отвява плявата в страни, а житното зърно пада право надолу. Понеже вятърът беше слабичък, трябваше да хвърляме житото с плявата 3-4 пъти докато се отвее плявата от житото. През това време опитвахме се да ядем като дъвчем овършаното жито, а то е с такъв сладък аромат. Обичахме да заровим ръцете си в него, да, да опрем лицето си в него и да усетим аромата му. Имаше нещо свято в житото. Древно приятелство между него и човека, далечни здрави връзки ни свързват с него, връзка жива в този или онзи свят. В житото е скрит живот, който ни се изявява в нашите чувства, мисли, постъпки и все пак в голямата си част остава скрит този живот на житното зърно. Харманът ни се видя най-трудното от всичко. Това отвявяне на ръка ни съсипваше.

Отвяхме първото жито, напълнихме първия чувал и трябваше да го смелим във воденицата. А дотогава нямаше какво да ядем. Ама там на село има един неписан закон, който се казва „ач"-харман. Разрешават на селянина, който няма какво да яде да си смели от новото жито. А иначе трябва да се чака всички да овършеят, за да няма пак кражба на онова жито, което го трупаха на камари, за да бъде извеяно чрез ветреца, който се очакваше. Ач - значи гладен. Разрешиха ни, напълнихме два чувала с жито и с каруцата хайде на воденицата. Всяко село си има воденичка, щом до него минава рекичка. Смляхме житото, а то предварително се бе изпекло от слънцето на полето, цели 15 дни докато ние правим екскурзията. Стана едно хубаво брашно. И като омесихме и опекохме първия хляб, по сладък хляб от този не сме яли. И така много бедно прекарахме в Ачларе. Имахме много интересни опитности в тази комуна. Ако седна да ви разказвам за тях, хем ще се смеете, хем ще плачете. Опитности с голяма поука.