Jump to content
valiamaria

33. МАЛАРИЯТА

Recommended Posts

33. МАЛАРИЯТА

Първите признаци на маларията се явиха скоро. Заболяха двама от по-слабичките. Появи се температура, че после треска, трепериш ту от студ, ту от огън и целия се друсаш. Слабост и безсилие. Легнаха двамината на легло. Един ден те тресе, следващия ден почиваш и после пак те тресе. След това треската се яви и у други. А онзи, който го тресеше лежеше на сянка през деня, потеше се, бълнуваше и охкаше. Това разстрои работата ни на хармана. Останахме малко хора. Едни прекарваха снопите, други работеха на хармана, трети трябваше да отвяват. Това беше нашия план. Но сега болните паднаха и разстроиха работата. А работата тежка, тази година житото стана хубаво с големи тежки класове и големи пълни зърна. Скоро маларията засегна почти всички. Двама се уплашиха и избягаха. Тръгнаха, отидоха ужким за някъде и не се върнаха. Останахме шест души и работехме в дните, когато не ни тресеше. Но силите ни отслабнаха, а на болните положението им ставаше все по-зле, особено когато бълнуваха в треска и огън, което ни плашеше много.

Пък настанаха дни за братската среща и събора в гр. Търново, на която ние непременно искахме да идем. Но пари за влака нямахме. Точно по това време родителите ни изпратиха пари и с тях купихме билети за влака до Търново. Останаха снопи за три хармана, за което нямахме сили вече да овършеем. Жечо ни натовари на каруцата и ни закара до Карнобат. Пътуването беше трудно и опасно, защото точно в този ден мнозина ги тресеше. А искахме да пътуваме с влака, когато не ни тресе. Аз последен се разболях от маларията, а другите всички така бяха отслабнали, че не можеха да вървят. Накрая Жечо ни качи на влака. Пътуването с него също беше трудно. Така най-после пристигнахме в Търново.

Жечо беше съобщил от гарата по телеграфа и от Търново ни поеха братята и сестрите дошли на събора. Там бяхме на уважение и всички ни сочеха с пръст. „Ето ги комунарите!" Но на следващия ден като ни тръшна маларията на легло и ни затресе, а нас ни няма навън, тогава се питат: "Къде са комунарите?" Идват и ни гледат, а ние сме налягали на земята и се тресем. А един пита: „Та това ли са комунарите, да ги тресе треска?" А сестрата, която се грижи за нас троснато отговаря: „Е, те, това са те!" Учителят ни беше дал една стая на разположение във вилата и в деня на треската много сестри се грижеха за нас. Точно в това време дойдоха родителите ми от Габрово, за да ме видят какво правя и как съм. Но все се случваше така, че аз се срещах с тях в деня, когато нямах криза. А тя маларията нали ме тресеше през ден. И в свободния ден от маларията аз се срещнах с баща ми. Учителят не беше доволен от цялата тази работа с комуната, но мълчеше. Ние дадохме две жертви, двама от групата починаха след това от малария. Така че маларията ни покоси и отнесе двама от нас, а опита ни за комуна в Ачларе завърши с пълен крах по всички линии. Остана опита. Той бе сполучлив, понеже до тогава нямаше такива опитности. За такива подобни опити, които имахме и по-късно Учителят каза, че сегашното човечество не е узряло още за комунален живот. Учителят откри Школата и ние вместо всички да бъдем в нея, се затирихме на край света, в село Ачларе. Значи други бяха силите, които ни отклониха. Преминахме много премеждия, но маларията ни докопа и не ни пусна без кръвен данък.

Учителят бе в Търново на събора с цялото Братство. С баща ми в свободните дни от треската на маларията се разхождахме в Търново, все едно че нищо не е било. Но той знаеше, че съм болен от малария и мълчеше. Беше разбрал, че аз се срещам с него през ден, когато маларията не ме тресе. Веднъж бяхме тримата, аз, той и Учителя и той разговаряше с Него. По едно време той получи импулс някакъв вътре в себе си, стана целуна ръка на Учителя и каза: „Г-н Дънов, на Тебе го предавам." Учителят се усмихна и отговори: „Хубаво." Така баща ми ме предаде на Учителя, а майка ми на времето не позволи да ме направят послушник и калугер в Атонския манастир. В нашия род, всяко едно поколение, векове наред предава първородния син на Атонски манастир като дар на Бога. А сега баща ми ме предаде на Учителя.

Баща ми беше православен, беше религиозен. Вегетарианец първо станах аз, после баща ми и най-после майка ми, понеже се страхуваше от общественото мнение. Като бях у дома ядех само сухи сливи и хляб, защото майка ми не искаше да ми готви друга храна. Като православен баща ми посещаваше няколко църкви и все с Библия в ръка. Към Братството беше резервиран, но толерантен. По-късно в Братството влезнаха сестра ми Цанка и братята ми Николай и Стефан. Родителите ми се примириха. Накрая се качиха на Рила, на общия братски лагер. И се запознаха с братския живот.

Баща ми, когато цъфтяха кокичетата през месец февруари извървяваше 15 км път в планината, за да отиде и да ги види. Спре се, погледне ги, приседне при тях и ги наблюдава. Обичаше да им се порадва. От баща ми остана тази любов към цветята. За едно цвете аз също отивам 20 км пеш и толкова още за един вир, да го видя и да се изкъпя в него. А на запад какво да гледам - къщи, дворци, направени от човешка ръка. Тук ние се любувахме на красоти, направени от Божията ръка. До края на живота си баща ми ходеше по планините, придружен най-често от сестра ми Цанка, която остана да живее в Габрово, където се беше омъжила.

В Търново през ден треската ни тресеше. Най-зле бяха Асен Кантарджиев и Константин Константинов, които още в Ачларе с мъка ги закарахме с каруцата до гара Карнобат и оттам ги качихме на влака. Ходих редовно при машиниста на локомотива и той ми даваше топла вода за тях. Като пристигнахме в Търново, там ни чакаха и ни поеха братята като се грижиха са нас. Учителят бе им казал: „Прави се опит за братски комунален живот." Ние го направихме и сега през ден ни тресеше маларията. След събора аз, Асен и Константин отидохме в Габрово. Но там болестта се развихри и ние паднахме на легло. Викаха лекари, лекуваха ни, защото маларията ни свали и лежехме на земята. Дойдоха тежки маларични кризи. Веднъж в оня почивен ден от маларията, когато не ни тресеше, аз отидох до Козията река, една рекичка от върха Малуша. Изкачих се трудно до реката, докато стигнах до един вир. Прииска ми се да се окъпя. А водата ледена, студена. Аз свалих дрехите си, гмурнах се във вира, набързо се изкъпах за няколко минути и се облякох. От туй нещо маларията спре. Вече не се явяваше през ден. Така се излекувах. Но излекува ме студената вода от вира на реката.

Как завърши Ачларската комуна? Разказах ви как. Връзките ми с Жечо продължиха дълги години и бяхме в много добри отношения. Даже като студенти в София ние създадохме условия на двете му момиченца да живеят в София и да се учат на занаят. И те дойдоха тука като прекараха няколко години. Едната стана шивачка, а другата плетачка и се върнаха на село. Но за отиване втори път в Ачларе за комунален живот не можеше и да става дума. Ние вече бяхме разбрали, че пътят не е вече във външната обстановка и с външни обстоятелства, а работата на ученика е вътрешна и иска първо ръководството на Учителя и после дълбока съсредоточена работа и трето, да се разбере Учението на Учителя. Ученикът трябва да завърши висше образование. Значи трябва знание, култура и интелект. Тогава ние се хванахме на сериозна работа около Учителя и не се отделяхме от Него.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×