13. ТРАМВАЙНИЯ БИЛЕТ

[valiamaria]

13. Трамвайния билет

В първите години, когато се създаваше Изгрева, тогава там бяха чисти места край младата гора. Ливади, ниви, борчета, едва достигаха човешки бой. Въздухът беше свеж, укрепителен с лекичък дъх на смола. Учителят ни научи да идваме тук рано сутрин да посрещаме слънцето. От там и местността получи името „Изгрев". Още в най-ранните зори приятели идваха от всички краища на града. „На ранина те очаквам, Господи!" Още в здрач тук можеха да се видят застанали между боровете братя и сестри в размишление и молитва. Като дойдеше Учителят, правехме обща молитва, след това гимнастически упражнения, дихателни упражнения. А ако беше неделя или празник Учителят държеше кратка беседа.

После когато Братството купи тези места почнахме да ги обработваме. Сеехме зеленчуци, картофи, царевица и др. Но най-напред овощни дръвчета. Тях садехме заедно с Учителя. След изгрева всеки отиваше по работата си. Учителят тогава живееше на ул. „Опълченска 66". Той сам си ходеше до последната трамвайна спирка. Тогава тя достигаше до бул. „Хр. Ботев". Почти всякога Го придружаваха братя и сестри, като разговора продължаваше между тях до края на изпровождането.

Една сутрин аз бързах за университета. Имах лекции. Изведнъж от гората излезе Учителя и мълчаливо се приобщи, приравни се с мен. Вървяхме заедно. Да вървиш с Учителя, това рядко се случваше с мен и сега аз бях щастлив. Наоколо нямаше други братя и сестри, вървяхме си с Учителя двама. Понякога човек може да лети и когато няма криле. Мълчахме. То беше по-хубаво. В мълчанието се разкриват глъбините. Достигнахме спирката. Тъкмо да се качваме от трамвая слиза проф. Консулов, наш професор по биология. Само му кимнах щастлив с глава и влязохме с Учителя в трамвая. Седнахме. Нямаше много хора. Аз все бях в Небесата до когато кондуктора извика от предните редици: „Моля, билети!" Аз изтръпнах, изстинах, вкамених се. Сега се сетих, че нямам пари за билет. Само едно левче, само за един билет. Студен пот изби на челото ми. От притеснение ми притъмня, мозъкът ми трескаво работеше, търсеше изход от положението. Как да кажа на Учителя, че нямам пари за билет? Денят помръкна, като че припадна нощ, стоя неподвижен като каменно изваяние.

Кондукторът приближава. „Моля билети!" Аз като че чакам смъртната си присъда. Учителят си гледа през прозореца. Турил съм ръцете си на коленете и умирам. Още една крачка и кондукторът ще бъде при нас. Стискам злополучното левче и се чудя какво да правя. В това време ръката на . Учителя бързо се мушна под моята и се измъкна. Учителят пак си гледа през прозореца като че нищо не е станало. Отварям ръката си, книжна петолевка. От гърба ми слезе Витоша, възстанови се дишането ми. Аз бях спрял да дишам, слънцето пак изгря, защото аз бях в тъмна, непрогледна нощ. Върна се радостта от живота ми. Колко малко се иска, за да бъде човек щастлив, даже само един малък трамваен билет. Ала тук ключът е Любовта. Но Любовта извира от големият извор и отива надолу към ожаднелите души. Ние бяхме души, които търсеха Словото. Жадувахме за него. А то се вливаше в нас чрез Сила и Живот от големия извор на живота - Словото на Учителя.