Sheny Idaet

20. БОЯН БОЕВ (17.Х. 1883,гр. Бургас - 21.07.1963,18.35 мин, в София) При всеки удобен случай ние се отправяхме към планината Витоша. Тогава тя не се посещаваше много. Само местното население от околните села бродеше по нея. Това бяха овчари и пастири, или косачи, които косяха тучните ливади. А до там се отиваше пешком за няколко часа. Решихме да отидем на местността „Яворови пресои" на Витоша. Бяхме двама. Мария Тодорова и аз. Поканихме и Боян Боев. Придвижихме се бавно, защото брат Боян се движеше с бастун и леко понакуцваше. Това бе едно страдание останало от войната. Измъчваше го много, но никога не се оплака. Пристигнахме горе. Овчарите бяха окосили ливадите и сеното бе направено на големи купи. Прекарахме през деня много хубаво, в хармонична обстановка. Спахме там. Аз сложих на земята един пласт сено, а само отгоре платнище. Легнахме, завихме се с платнището, а отгоре половин метър със сено. На планината нощем е много студено. Спахме много хубаво и бяхме безкрайно освежени и доволни. Върнахме се и разказахме на Учителя. Той се усмихна: „Следващия път и Аз идвам!" Да, обичахме този хубав живот на планините. Имаше моменти, кракът на Боян Боев го измъчваше много. Беше отишъл до Учителя и трябваше да седне, за да стенографира, но болното му коляно му попречи и той без да иска изохка. Учителят го погледна: „Е, как е?" и с погледа си посочи коляното му. Боян също погледна коляното си и каза: „Ех, карма". Учителят се усмихна. Ние също се усмихнахме, защото чакахме, че той ще започне да разказва и да обяснява. „Кога искаш да изплатиш кармата си, сега или в следващия си живот?" - запита Учителят. Боян се стресна, леко подскочи както бе седнал и отсече бързо, напористо с неговия висок глас. „Сега, сега, сега, Учителю!" Всички се стреснахме. Учителят се усмихна. След това разговорът потече в друга посока. Боян до края имаше „трън в плътта си", а дойде време когато това го скова на легло, но той продължаваше да работи. Разчиташе стенограмите си и ги диктуваше на някои от сестрите, които пишеха на пишеща машина. По този начин излезнаха много неща от него за живота на Школата по това време, които трябва да бъдат отпечатани от следващото поколение. На една екскурзия, която направихме с група приятели на планината през зимата, беше много студено, до минус 10 градуса. Не можехме да му откажем на брат Боев да дойде с нас. Тогава му измръзнаха ръцете. Като се върнахме в София голям труд се положи, да му се стоплят пръстите. Няколко седмици не можеше да ги движи. Това беше последната му зимна екскурзия. След заминаването на Учителя бе създаден седемчленен Братски съвет. Боян Боев и аз влизахме в състава му. Но още от самото начало работата на този Братски съвет протичаше с много разправии, караници и скандали. Обикновено по това време, през деня, аз бях на работа. Тогава Боян идваше у дома и предаваше на Мария Тодорова: „Кажи на Борис, че утре ще има Братски съвет". После вдигаше двете си ръце над главата и викаше силно: „Ужас, ужас, ужас!", а той беше гръмогласен. На тези съвети аз водех борбата. Боян не беше борец, той мълчеше. Паша бе слаба. Тодор Стоименов също. Аз водех битката. Накрая той казваше само две думи: „Съгласен съм!" или „Не съм съгласен!". Боян Боев стоеше винаги до Учителя и стенографираше. Веднъж Мария си беше навела главата надолу, Боян влезна, огледа се бърже, видя празно място и седна. А това празно място беше наведената глава на Мария. Без да гледа седна на главата ѝ. Тя извика и всички се засмяха. Мария стана, а Боян седна на стола ѝ. Боян Боев я погледна невъзмутимо и продължи да записва също невъзмутим говора на Учителя. Беше верен и предан на Словото на Учителя. Боян Боев имаше един джобен часовник, който винаги носеше. Този часовник дойде в мене и аз го нося сега. Работи точно. Изваждам го и като го поглеждам си спомням за него. Служи ми добре както е служил на времето на брат Боян. Сега младите ми поглеждат часовника и ми се усмихват понеже е старомоден. Но те не знаят какво може да говори един часовник в спомените ми с брат Боян. Учителят разказваше случай за един учител по време на Балканската война, който попада в една пещера. Не могъл да излезне, понеже се криел от неприятеля. До тогава този учител би атеист. Престоял няколко дни и много изгладнял. Накрая казал: „Ако има Бог, то Той трябва да знае, че аз съм гладен и че трябва да ме нахрани и ако това стане, ще повярвам, че има Бог". След малко полека лека пристъпила една костенурка и оставила едно парче хляб пред входа на пещерата. Оставила и си заминала. Тогава този войник повярвал в Божия Промисъл. Този случай е отпечатан в беседите. А този учител е бил Боян Боев. Лично той ми е разказвал случая. Той е бил много буен и обичал споровете, да доказва с аргументи, но нямал такава опитност и Небето му я дало. Както е бил силен в доказателствата си за атеизма, така след този случай той се преобръща и минава на противоположната страна. Повярвал в Бога. Не след дълго време се среща и с Учителя. И от тогава остава верен до края. В стаята на Боян Боев бяха наредени неговите стенографски тетрадки на купища камари. Той се разхождаше между тях. Някои от тези тетрадки той дешифрира. Много пъти му казвах: „Брат Боян, дай да ти приберем тези тетрадки!" Боян ги поглеждаше, беше сраснал с тях и не можеше да ги изтръгне от себе си. Изохкваше и казваше: „Нека да постоят още, после ще ги прибереш". Но дойде онзи ден на 6. ХII. 1957 г. когато направиха тотален обиск на Изгрева и властите му взеха всички тетрадки. Всички папки и всичко, което имаше написано от него, включително и Братският архив. Сложиха го в чували и го прибраха. Изчезна всичко. Боян беше като болен. Прежали всичко, но не можа да прежали тетрадките. Тези тетрадки не се върнаха вече. Част от предишните тетрадки аз бях оставил на друго място и така запазихме някои от тях. По-късно един млад брат поиска от мен да дешифрирам някоя и друга стенограма на брат Боян, за да може да остане един код за разшифриране на стенограмата на Боян Боев. Неговата стенограма само аз можех да я чета, защото той пишеше разкрачено. Този брат прибра стенограмите на Боян Бо-ев, които дешифрирах, моята стенограма, както и записа, който той направи, когато аз разчетох стенограмата. Така че когато намерите другите тетрадки на Боян Боев ще можете да разчетете стенограмите му. Ще можете да сторите това чрез онзи код, който бе направен от този брат. Когато Учителят беше в Мърчаево Боян Боев бе отишъл да сподели с Него, да се издаде една книга за Учителя. Тогава Той го свърза с нас и по такъв начин той се привърза и с него свършихме доста работа. Отпечатахме книгата „Учителят" и „Учителят при 7-те Рилски езера". Когато аз се завърнах от затвора на 1.I.1963 г. и аз го посетих, той ме изгледа жално, жално. Знаеше, че трябваше да ме изчака, а той бе на възраст и боледуваше. Дочака ме. Знаеше, че трябва да ме изчака. А знаеше, че трябва да си заминава и не си правеше илюзии. Извика ме и смутено и развълнувано изрече: „Аз бях до тук, а ти продължавай нататък". Каквото имаше и някои и други неща, то аз прибрах. Единият предаваше, а другият приемаше. Това е по правилата на Синархическата верига, която се осъществява само от братя. След време и при мен се случи същото. През 1972 г. аз боледувах много и тогава аз с Мария Тодорова определихме моят и нашият приемник. През 1986 г. аз бях вече на възраст, той дойде при мен, седнахме на пейката отвън и аз му казах: „Аз бях дотук, а ти продължавах по-нататък". Аз продължих приемствеността на Синархическата верига. Това е веригата, която осъществява приемствеността на Словото на Учителя. Дойде време брат Боян си замина. Освен добрите спомени за него, като верен ученик на Учителя, той остави едно голямо творчество, което трябва да бъде отпечатано от членовете на Синархическата верига. Това са главно дешифрираните стенограми от Словото на Учителя, така също и онези тетрадки и стенограми, които не са дешифрирани. И ако някой от вас проучи, дали онези тетрадки, които плениха на 6. ХII. 1957 г. случайно са останали в някой полицейски архив и ако е така, то това ще бъде чудо на чудесата. Има една работа за следващите поколения, да се разчетат тези стенограми. Освен Словото на Учителя, при различни частни разговори, Слово на Рила, на Витоша, в тях има частни разговори на Учителя с братята. Боян записваше всяка една опитност на приятелите. Обикновено изчакваше онзи, който бе влезнал при Учителя и го разпитваше. Сега виждате ли колко са ценни неговите тетрадки и каква е загубата за целия български народ и за човечеството, ако тези тетрадки са унищожени от комунистическата власт в България. Той беше половин арменец, половин българин. И като половин българин записа толкова много неща. А онези чистокръвни българи дойдоха, обискираха, плениха и унищожиха всичко. Затова личността на Боян Боев е пример за ученик от Школата на Всемировия Учител - Беинса Дуно.

19. ИВАН ПЕТРОВИЧ РАДОСЛАВОВ Той беше историк и бяхме приятели с него. Неговият живот протече драматично и трагично. Бяхме свидетели на тези събития и знаехме защо всичко туй му се случи. Опита се да коригира Божественото и той трябваше да заплати, което стана по начин, който Учителят посочи. Този случай го описах. Той имаше един приятел историк Бено Цонев, женен за германка, който бе употребил цялото богатство на жена си, за да издирва през целия си живот материали по света за историята на България. Беше издал два тома в Германия. В България го гонеха понеже той беше доказал с документи кой, къде, как и защо бе фалшифицирал българската история. Беше академичен труд издаден на немски език и се казваше „Праистория и праезик на българския народ". Този академичен труд издаден в Германия в два тома тук у нас излезе в съкратено издание и бе посрещнат много остро от критиката. Цонев си имаше много неприятности. А Иван Радославов го защитаваше. Дори се яви в съда, за да го защити. Иван Радославов беше ученик на Масарик и беше личен приятел на професор Михалчев, същия който беше писал против Учителя. Та те двамата на млади години сядат в една бирария „Батемберг" до черквата „Св. Георги" в центъра, изяждат едно печено агне на фурна самички, като изпиват няколко халби бира. След като го бяха изиграли и след като бе разрушен и разпродаден братския салон на „Оборище" 14, който Братството построи, той се пренесе на Изгрева в една барака като остана непрекъснато в недоимък. В една торба държеше около 150 полици. Значи беше длъжник на 150 човека. Завърши живота си в беднота, забравен от всички, така както каза Учителят. Веднъж той се намира в голямо отчаяние и отишъл в Борисовата градина и се усамотил. Учителят отишъл, седнал до него и започнал да му разказва последователно всички негови нещастни случаи от детската му възраст до момента. Радославов се учудил и запитал: „От къде знаете това?" Учителят отговорил: „Аз ти ги създадох." „А защо?" „За да не се отклониш от пътя си, за да се уякчиш в твърдост и да си изпълниш задачата, за която си дошъл на земята." Той беше учител по история в гимназията. Предлагали са му професорска катедра, но той отказал. В първите години на Школата когато гоненията срещу Братството бяха най-големи, той написа и издаде една книга „Где е Истината" с псевдоним Джовани Веротиеро. Няма по-хубава защита на Учението от тази книга, която е написана на висок академичен стил, издадена през 1922 година. Той издаде още няколко книжки и статии в защита на учението като „Не съдете" през 1917 г. Но въпреки това не му се вмениха в правда и когато наруши Божествения закон, той трябваше да плати и заплати така както каза Учителят. А ние бяхме свидетели, че това стана така. Замина си в мизерия изоставен от всички. Никой не го посети, никой не се погрижи за него. Хайде де, кажете ми сега защо това се случи?

18. ПОСЛЕДНОТО ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ В ДОМЪТ ГУМНЕРОВ Последният път Учителят ни покани няколко братя. Бях аз - Борис Николов, Методий Константинов, Боян Боев, Галилей Величков. Ама Галилей не го покани Учителят, но той се вмъкна насила даже. Тогава Учителят беше много строг и сериозен. Той ни покани и каза: „Тези и тези братя". Заведе ни на ул. „Опълченска" 66. Слезнахме с кола и аз усетих тогава, че Той си взима сбогом със старото жилище. Тогава предложих на приятелите: „Нека да оставим Учителят сам в стаята си. Той има някаква лична Негова работа". Учителят кимна с глава, одобри моето предложение и ние излязохме от стаята и седнахме на пейката на двора. Учителят седя в стаята около два часа. Там какво е правил ние не знаем. След туй ни повика. Беше отворил сандъка си. Имаше един голям сандък в стаята. Имаше книжа, предмети и други неща. Извади от сандъка си една кутия и я подаде на Методий: „Тези неща ще ги предадеш на Гръблашева". Те бяха ценности, които тя бе оставила Учителят да ги пази. Методий взе кутията, понеже живееше у Гръблашеви. Имаше връзка с тях - с майката и дъщерята. След това Учителят взе тетрадките на Петко Гумнеров, в които той е записал първите беседи, които Учителят е държал в София. Учителят ги предаде на Боян Боев. На мен предаде кристали направени от стъкло, специални големи, едри кристали. Те бяха направени по кристалографските системи - имаше от кубичната система, комбинация на куб с октоедър. Те бяха седем, осем кристала. Бяха ги донесли от чужбина. Те имаха хубав син цвят. Учителят ми ги предаде в ръцете. Последните години аз ги бях сложил на пияното в моята стая и вероятно съм разказвал историята на някого за тези кристали и след това те изчезнаха. Някой ги открадна от мен. Това е някъде към 1980 г. Учителят ми ги предаде лично да ги пазя и аз бях обещал на моят приемник да му ги предам за съхранение. Но ме окрадоха. Е, това братска постъпка ли е? Не е. Кражбата винаги е кражба. А на Галилей извади от чекмеджето един портрет на дядо поп Константин Дъновски, както и няколко малки негови портрети. Така Учителят разпореди някои неща, кой какво да носи. Това беше жива символика. Какво стана с нещата, които Учителят ни предаде? Гръблашева си взе скъпоценностите и само тя знае какво направи с тях. Методий след това написа очерк за Гръблашева. Тетрадките на Гумнеров, които Боян Боев държа при себе си, му ги взеха при последният обиск заедно с неговите тетрадки. Не можа Боев да ги запази. Но предполагам да са запазени в Народната Библиотека в някоя скришна стаичка. Аз бях подал молба при последните обиски до директора на Народната библиотека, за да се заинтересува и запази архива на Учителя. И той изпрати двама човека на Изгрева, когато товареха литературата на камионите. Така че те присъстваха. Какво е станало по-нататък не знаем. Дали бяха чиновници на Народната библиотека или бяха служители на милицията, не знаем. Какво са запазили ние също не знаем. Но сигурно знаем, защото видяхме и проверихме как тези 19 камиона, натоварени със запленената литература и архив бяха изпратени за претопяване в книжната фабрика на гара Искър. Това го знаем. И вие трябва да го знаете. Какво направи Галилей след като държа в ръцете си портрета на дядо поп. Той написа очерк за дядо поп Константин Дъновски. Какво направих аз с кристалите? Едни запазих, други ми ги откраднаха. Но след заминаването на Учителя аз организирах една група и отидохме на ул. „Опълченска" 66, където фотографа Васко Искренов засне Петко Гумнеров и цялото разположение на стаите горе и долу в трапезарията в приземния етаж. Документирахме и направихме два албума. А сега това е вече история. Хубава история. Онези, които запазих бяха укрити на скришни места и сега не зная къде се намират. Но дойде онзи, който бе мой приемник и той записа моите опитности. Е, това вече не можеха да ми откраднат - и да искат, не могат. А тези опитности ги предаваме на вас, идните поколения за живота ни с Учителя.

17. ГОРНИЦАТА В ТЪРНОВО И ПЕТКО ГУМНЕРОВ Съборите в Търново ставаха в едно лозе, в което беше построена една вила. В нея имаше на втория етаж една стаичка, която бе предоставена на Учителя. Тази стаичка се наричаше ГОРНИЦА. Учителят беше обзавел тази стаичка като олтар, като храм. Той слагаше там някои картини, предмети, бяха сложени широки ленти с цветовете на дъгата. Отпред имаше един светилник с кандила, които излъчваха особена светлина. Аз съм влизал в тази стаичка. Светлините на тези кандила бяха живи светлини. Аз никога и никъде такива светлини не съм виждал. Това беше жив огън, който гореше и излизаше от кандилата. Това не беше обикновена светлина. Имаше нещо живо в тези светлини, в трепкането им, като че живи същества присъстваха в пламъка. Когато Учителят нареди обстановката, и всичко бе чисто и по своите места, тогава нареждаше на братята и сестрите, които присъстваха на събора, да влизат по 10 човека и да правят там молитви. Не влизахме в тази стая. А заставахме в съседната стая пред вратата и гледахме от там в стаята, без да влизаме вътре. И тогава се правеше молитвата. От съседната стая през вратата всеки поглежда вътре как е наредено. Така 10 човека правят обща молитва. И всеки сам си каже своето желание през годината - какво иска да постигне, към какво се стреми и какво обича. Всеки един така в себе си, открие душата си като мълчалива изповед пред Бога. И така слизат групите от по 10 човека на двора. След това се качва друга група от 10 човека. А онези, които са слезнали се нареждат пред един фотограф, който ги заснема. Има към 20 такива запазени фотографски снимки. По такъв начин имаме запазени ликовете на братята и сестрите посетили първите събори в Търново. Много от тези лица са познати, а на други сме забравили имената. Жалко, че тогава никой не се сети да напише имената върху картичките. Но все пак това е материал за изследователите. Аз съм разправял често този случай. Един от възрастните братя Петко Гумнеров беше направил някаква погрешка. Голяма погрешка за онези години. Беше целунал едно момиче. Как бе станало и как го бе целунал, това знаеха възрастните приятели, които строго го отсъдиха и отхвърлиха като че ли е вън от Братството. Аз тогава бях младеж на 22 години, а те бяха възрастни братя. И тяхната представа за морала беше друга. Но за тази целувка след време се развиха драматични събития, които ще разкажа при друг повод, защото историята е дълга и поучителна за много хора както и за цялото Братство. И сега, на този събор присъства Петко Гумнеров. Но никой от групите не искаше да го приеме при себе си, защото Петко бе направил грях според тях. Той бе останал самичък. Беше греховен за всички. Така както бе угнетен от постъпката си, както бе измъчен от презрението на всички, той беше почти отчаян човек. Никой не го приемаше в групата, за да може да се качи горе в Горницата и да се помоли заедно с тях. Не го щат. Всички групи се изредиха в Горницата да си направят молитвата. Тази задача бе приключена. Тогава Петко случайно минава покрай вилата, Учителят излиза и му казва: „Петко!" Той се спира. „Ела, да излезем горе двама да се помолим!" Братът остава като втрещен. Учителят го взема под ръка, излизат горе, направят си молитвата както трябва. Не бързат, защото групите са вече минали, слезнали са долу и са се разположили около палатките. След известно време отгоре слиза един възроден Петко. Слиза усмихнат, просветнал, от очите му текат сълзи от радост. До него е Учителят. Всички устремяват погледа си към тях. Петко целува ръка на Учителя и си отива. Приятелите мълчат и наблюдават гледката. Каква ти гледка. Това е живо човешко възкресение. И от тогава Петко не го измъчваше туй, че приятелите го пренебрегваха. Те продължиха да го пренебрегват, понеже онази целувка стоеше пред тях като смъртен грях. Но след известно време заради тази целувка се развиха такива събития, след които нещата се промениха, защото развръзката на тези събития бяха драматични и поучителни за всички. А какви бяха те, ще ви ги разкажа друг път. Действително в тази Горница имаше такова силно присъствие на Божествения Дух и на Славата Божия, че не всеки можеше да издържи на това присъствие. Това беше живата скиния на Бялото Братство. На една от стените беше сложена цветна Пентаграма, а на върха й вместо образа на Христа художникът бе нарисувал образа на Учителя. В тази стая имаше чертежи, които Учителят бе направил с цветни мастила, с цветни тушове. Тези чертежи се пазеха до сега в едни големи продълговати цилиндри, както са запазени и заснетите образи на групите от по 10 човека, пребивавали на обща молитва в Горницата на събора в Търново.

16. НЕ КОРИГИРАЙ БОЖЕСТВЕНОТО! През лятото на 1920 г. Учителят беше заминал в гр. Сливен. С една малка група от 10 братя се качват на Сливенските сини камъни при извора Куш Бунар, опъват няколко палатки, направят няколко колиби от шума, обзавеждат се добре и прекарват две седмици сред природата. Решението на възрастните братя е било да не се допущат сестри на тази екскурзия, което се спазва стриктно. Дори сестри от гр. Сливен също не могат да се качат горе, макар че желаят да бъдат около Учителя. По това време стенографката Паша Теодорова решава да отиде в Сливен, за да стенографира някоя беседа на Учителя и след като посещава братско семейство, тогава домакинът решава да я заведе горе при Учителя на Сините камъни. Завежда я горе. Учителят я приема, разговарят по тяхната си работа и Учителят й предлага да отидат да се поразходят. Учителят се разхожда със сестра Паша като й показва какви изворчета са намерели и устроили и накрая я поканва на обяд. Седнали да обядват на масата само братя и Паша като принцеса до Учителя. Но един от братята крайно недоволен от тази работа казва: „Ще дадем един обяд на сестрата, за да види мъже как готвят и после ще я изпроводим долу до града." Учителят ги оглежда: „Не, тя ще ми бъде гостенка!" Братята се оглеждат, не са доволни от Учителя, но нищо не казват. Вечерята отново е сложена, но както е правилно тя се слага при заник слънце. По едно време на вечерята същия брат пак казва: „Сега е още рано и братът, който я доведе ще я заведе отново в града." А това е Петко Епитропов, възрастен брат с голяма брата на голяма глава, която стои върху снажно тяло. От представителен, по-представителен. Но Учителят пак казва: „Ето брата слиза за три дни по работа в града и освобождава палатката си, така че сестрата ще ни гостува като ползува неговата палатка." Нямаше как трябваше да се подчинят и този път на решението на Учителя. Вечерта Паша преспива в палатката, а сутринта Учителят нарежда на брат Петко Епитропов: „Рекох иди при палатката на сестрата и да й изпееш песента „Събуди се братко мили!" Петко си поглажда брадата, чуди се какво да прави, но трябва да отиде при палатката на Паша. Накрая застава пред нея, вдига поглед към небето, развява се голямата му брада от сутрешния ветрец и той започва да пее песента. По време на цялата Школа се събуждахме с тази песен тогава, когато трябваше да ставаме рано, в зори за изгрев слънце. Паша слуша отвътре, не може да разбере какво става, след малко излиза от палатката, а брат Петко още пее. Паша приближава при него. „Брат, благодаря Ви, че с вашата песен ме събудихте, иначе както бях преуморена щях да пропусна изгрева понеже непременно щях да се успя." Петко я поглежда отгоре: „Е, сестра, стараем се, нали за това сме тука!" Останалите братя наблюдават тази покъртителна сцена, всички са изтръпнали и не могат да се усмихнат, защото картината не е за усмивки, а за плач. Сестра Паша сутринта полива на Учителя да се измие. Той й посочва на запад три облачета и казва: „Днес ще имаме гости, трима души от София, цяла делегация." След закуската Паша си взима сбогом и си тръгва, бърза за влака. Брат Шишманов я изпраща и съпровожда до гарата. На пловдивската гара тя трябва да смени влака и чака да дойде влака за София. Ето влакът от София пристига и оттам слизат трима братя. Те се срещат и запитват Паша: „Ти от къде идваш?" „Идвам от Сините камъни където е Учителят". А брат Иван Радославов понеже са близки с нея, той й се доверява: „Отиваме при Учителя на Сините камъни обаче тайно, никой да не знае." Паша се усмихва. „Учителят вече знае за вашето идване. Тази сутрин ми каза, че идват трима братя делегация от София". „От къде знае, никой не Му е писал и никой не знае за нашето заминаване?" „Да, Учителят прочете това нещо на небето". Братята са поласкани. „Виж ти Невидимият свят предупреждава за тяхното идване". Това дава кураж на братята и ги насърчава. Пристигат братята на Сините камъни, Учителят ги посреща сдържано, сериозно и строго. Братята застават пред Него и Иван Радославов започва да излага случая. Той говори вдъхновено, убедително на висок академичен стил с такова вдъхновение, че другите двама от делегацията слушат със зяпнали уста и само кимат с глава, Потвърждавайки, че са съгласни с Радославов. Учителят обаче мълчи, смръщил чело, три дълбоки бръчки са се врязали в челото Му, нито дума не казва. Колкото повече говори брата, толкова Учителят става по-строг и гневен. Свършва брата, Учителят мълчи. Става чак неудобно. Братята се чувстват неловко. Накрая се обръща към Радославов и му казва само една дума: „Усра се!" Останалите не могат да повярват, че Учителят е способен да каже такава дума, защото те знаят, че се усират само малките деца и старите хора, но при особени случаи. А тук тази дума не върви след такава дълга реч и пред такава делегация. След няколко секунди те усещат действието на тази дума, навеждат глава и се засрамват. Изведнъж Учителят отсича: „Вие извършихте една голяма глупост!" Братята остават като гръмнати, всичката им увереност пропада. След това Учителят продължава: „Ученикът няма право да коригира Божественото. И понеже Вие си позволихте да коригирате Божественото, ето какво ще ви се случи: единият от вас още тази година ще си замине. Вторият от вас ще изгуби богатството си и ще остане последен бедняк, а третият от вас ще остане сам, самичък и никой няма да го погледне." Братята си отиват като попарени още същия ден. Лазар Котев, който бе финансирал пътуването на делегацията следващата година фалира и от богатството му не остава никакъв помен. Тодор Бъчваров си заминава същата година и двамата от делегацията присъствуваха на погребението му. А Иван Радославов дочака дълбоки старини. След като онзи предприемач го излъга и му бе ипотекирана къщата и местото, той загуби всичко и трябваше да дойде на Изгрева да живее в една барака. Дъщеря му Люба се помина, а след нея и жена му и той остана сам самичък. И което е най-важното, на Изгрева имаше около 200 човека, които се надпреварваха как да си услужат един на друг, та да вървят в Учението както трябва, но за брат Иван Радославов никой не се сещаше нито да го погледне, нито да му занесе една чаша вода. Той бе забравен от всички, макар че беше на Изгрева. Като че ли някой бе изтрил от паметта на всички, че този човек го има и той съществува. Накрая ако случайно някой отиваше при него, посочваше себе си казваше: „Ето един, който се опита да коригира Божественото!" Беше покъртителна сцена и поука за следващото поколение. Ние сме свидетели как думите на Учителя се изпълниха точно.

15. ЦЕЛУВКАТА НА ЧИЧО ПЕТКО Домът на чичо Петко Гумнеров беше отворен за всички. Той стана Божи дом. Тук Учителят живееше, приемаше непрекъснато гости и държеше пред отворения прозорец своите беседи. Особено неделята бе много тържествена. Българите по онова време тачеха неделята и селянина и гражданина не работеха в този ден. По селата ходеха на черква сутрин, а след обед правеха кръшни хора по мегданите. Гражданите в градовете сутрин посещаваха черквите, но не всички, пълнеха кафенетата, а вечерта всеки се запиляваше там къде душа му искаше. За нашите приятели неделята също беше Божи ден. В двора на чичо Петко бе пълно с народ. Един ден като вижда толкова много хора в градината, кой знае как се повдигат в него хубави чувства и развълнуван прегръща едно малко момиченце на 10 годинки и го целува. А чичо Петко е женен, но няма деца. Но да целунеш чужди деца пред толкова народ не е разрешено по тогавашните порядки. Другите приятели виждат това и за тях това е голям грях и голям срам да целуне едно момиче. А той в градината пред всички прегръща го и го целува. Тогава тези неща не се допущаха. Моралът бе друг, много строг. Да се видят прегърнати млади по улиците и да вървят както това сега се прави и че дори се целуват, тогава такова нещо бе изключено. Други бяха времената. След тази целувка започва една глъчка, кампания срещу него и общо недоволство. Събират се възрастните приятели и осъждат чичо Петко. А през това време Учителят не е в София, а в Сливен и заедно с други приятели са опънали палатки на Сините камъни, там до извора Куш Бунар. Приятелите правят съд, укоряват го и го изключват от Братството. Казват му: „Ти вече не си от Братството!" И го изключват от Братството. Решават, че Учителят не бива повече да живее в дома на чичо Петко, защото е вече опозорен. Тогава един от богатите членове на току-що сформирания съд предлага хубава стая в хубавата си къща, богата къща с прислуга. Той е богат човек. Голям издател. Той ръководи военното издателство, където има фирма „Лазар Котев и Гужгулов". Той има складове на литература на ул. „Бенковски" 19. Освен това той притежава единствения склад на всички теософски книги на ул. „Алабинска" 37.В неговите складове се държат отпечатани беседи на учителя „Сила и живот". Изобщо преуспял и богат човек. Тогава той решава да финансира и да плати пътните на една делегация от трима човека, които трябва да отидат в Сливен при Учителя и да съобщят решението на съда, че чичо Петко е изключен от Братството и че Учителят трябва да се прехвърли да живее в богатата къща на Лазар Котев. Така се създава тричленна комисия. Вторият член на комисията е Тодор Бъчваров. Той е общественик, виден теософ, издава библиотека „Духовен живот" и чрез нея издаде много окултна литература. Но се движеше в нашите среди, познаваше Учителя, но Го смяташе като човек по-напреднал, по-учен и по-преуспял като проповедник. Третият член на комисията бе Иван Радославов, гимназиален учител по история, изключително надарена личност, историк с голям дар слово. Около Учителя е още от първите години. И така тричленната делегация тръгва от София за Сливен да поднесе пред Учителя своето решение.

14. ДОМЪТ НА ПЕТКО ГУМНЕРОВ Петко Гумнеров беше един от първите ученици на Учителя. Беше гърбав, нисък на ръст, но интелигентен, буден и добър брат. Той беше чиновник в съда. Беше бързописец. По време на съдебните процеси записваше. Не знаеше стенография, но тогава имаше бързопис. Умееше да съкращава думи, да ги вписва и след това да ги разчита. Записваше почти всичко с тази негова метода, долавяше и не изпускаше човешкия говор. Естествено, каквото говореше Учителя Петко записваше. И други братя, които можеха бърже и хубаво да следят говора на учителя и те записваха. След това като се съберат, проверяват кой каквото е записал, подреждат, комбинират и така беседата на Учителя е възстановена. Това бе началният етап от записването на Словото на Учителя. След това дойде при Учителя стенографа на Народното събрание Тодор Гълъбов. Той беше един отличен стенограф и записваше всичко. Беше издал и учебник по стенография. И каквото запишеше след туй хубаво го редактираше. Знаеше какво значи автентично, нали стенографираше речите на народните представители в Народното събрание и не му бе позволено да променя нищо. Така той подготви първите три серии беседи на Учителя. Учителят ги издаде и ги нарече „Сила и живот". Първите три серии са почти оригинално Слово на Учителя. Трябва да кажем и за стенографите. Те се явиха точно на време, за да стенографират и запишат Словото на Учителя. Затова се бе погрижило Небето. По покана на българското правителство, за да се записват речите на депутатите бива поканен словенецът Антон Безеншек, род. 1854 г. в село Буковие, Словения, а починал в 1915 г. в гр. София. Той приспособява за българския език стенографската система на Габелсбергер и открива първите курсове за изучаване на стенографията. Ето защо днешната българска стенография се нарича система Габелсбергер-Безеншек. Издават се учебници. Ето аз имам такива от 1905 г. А през 1917 г. аз завърших частен стенографски курс от 10 март до 10 юли и получих диплом от Тодор Гълъбов, който бе първи стенограф в Народното събрание. Нашите стенографи Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и Елена Андреева, също получиха в тези години свидетелства за стенографско дебатно писмо. Ето ви пример как Небето работи, последователно и стъпка по стъпка. Така докараха от чужбина стенограф и за 20 години се създадоха стенографи и накрая бяха подготвени онези, които трябваше да запишат Словото на Учителя, съставляващо над 7,500 беседи. Ето това е труд. Общ труд и на Небето и на учениците от земята. Това бе общо дело на Небето и земята за съхранение Словото на Учителя. Учителят пътуваше из България и нямаше постоянно местожителство в първите години. Пътуваше от село на село и от град на град и преспиваше в домовете на приятелите. Когато пристигна в София, Той нямаше познати и близки хора, при които да отсяда. Разказваше ми Тодор Стоименов, един от първите ученици на Учителя, че обикновено е приспивал в протестантския дом на ул. „Леге". Движил се с едно малко куфарче, скромно облечен, със скромно пардесю или връхно палто и старовремски обуща. Протестантите тогава са имали дом и страноприемница, където Учителят можеше да прекара нощта. Той е познавал голяма част от протестантите, понеже е учил в протестантското училище в Свищов като гимназист. Затова е приеман в страноприемницата като свой човек, като техен човек. Постепенно кръгът на познатите се увеличавал около Учителя и Той бива поканен в дома на Тодор Бъчваров. Но едно от децата се разболява от скарлатина, а тогава тя е била опасна инфекциозна болест и много от децата умирали. Извикали лекар, който поставил диагнозата и заповядал карантина на дома, никой чужд човек да не влиза и да не излиза. Тогава на Учителя било предложено по покана на Петко Гумнеров да се прехвърли в неговото скромно жилище, като му предостави отначало сутерена т. е. приземния етаж. Гумнеров нямаше деца и с жена си живееше в една стая. А съседната стая я бил дал под наем и имал квартирант. Учителят известно време пребивава долу в мазето. След туй квартиранта напуснал и освободената стая я предложили на Учителя. Това е около 1905 г. Долу сутерена се оформя като кухня и трапезария. Започват да идват приятели и да посещават Учителя като биват поканени в трапезарията на чай и общи приказки. Така се създава едно малко домакинство, в което се включва и Учителят. Дават Му най-елементарни удобства. Въпреки всичко Учителя се чувстваше на ул. „Опълченска" 66 много добре. Там започват да пристигат приятели от София, а после и от провинцията. Учителят държи първите си беседи в тази малка стаичка, която е най-обикновена стаичка - 3 метра широка и 4 метра дълга. Колко души ще се съберат в тази стаичка? Сложат няколко стола и пейки. Седнат около 15-20 човека. Идват нови хора и се увеличава броят им. Къде да ги приберат? Тогава Учителят сяда до прозореца, отваря прозореца и всички останали се нареждат под прозореца в градината на дворчето. Така там вече има място за 100 човека. Почнаха да идват приятелите и ние слушахме беседите по онуй време в дворчето през 1920 г. Но започна да се разширява кръга, започват да идват все повече и повече хора и самото дворче се напълваше с народ. Нямаше място. Тогава се наложи да се направи салон на ул. „Оборище" 14. Но преди това Братството посещаваше някои частни салони. Като построихме салона на „Оборище" разбрахме какво значи да имаме собствен салон и да не бъдем зависими от различни наемодатели. Така скромно и незабелязано Учителят работеше. Винаги започваше с най-скромничката, с най-незабелязаната и малка величина. Лични изисквания нямаше. Никога не казваше: „Направете това!" Ако се усетят приятелите да го направят - направят го. Иначе Учителят си мълчи. Така Той бе поканен лично от Петко Гумнеров и от кака Гина Гумнерова. От 1905 г. до 1926 г. през тези години Той остава в техния дом и се чувстваше в тяхната среда много добре. Те бяха скромнички хора, честни, хубави, обикновени. Гумнеров беше един предан брат. Като усети, че ще си замине Гумнеров от този свят, Учителят го изпрати в Арбанаси. Гумнеров се помина в Търново, а не тука в София до Учителя, защото щеше да се получи едно сконфузно положение. Щеше да стане неудобно, понеже там където Учителят изнася беседа да има и мъртвец. Затова Той нареди на двама братя да го заведат в Арбанаси. Поживя там Гумнеров известно време и след това си замина. Той не беше захвърлен там, понеже тогава там бяха се настанили семейство Камбурови, които по онова време правеха опит с комуната. Той се помина там и приятелите го погребаха. Но той като образ и като историческа проекция остана. Имаше архив както и собственоръчно написани протоколи от първите събори на Братството. Но по време на гоненията, след заминаването на Учителя, голяма част от тези архиви, които пазехме бяха иззети чрез обиск от новата комунистическа власт и бяха унищожени. Изобщо властта и правителството на този народ както по времето на Учителя, така и след заминаването Му вече 30 години преследва Учението на Учителя. Прави обиски и каквото намери прибира и унищожава. Каква ли съдба ще има този народ, който излъчва такова правителство, което както преди, така и сега винаги гони и преследва Учението на Учителя? Съдбата е ясна. Тя се определя от Домът Господен.

13. УЧИТЕЛЯТ, УЛ. „ОПЪЛЧЕНСКА" 66 И ГЕОРГИ ДИМИТРОВ От 1905 г. до 1926 г. Учителят живееше на ул. „Опълченска" 66 в дома на Гумнерови. Къщата на Петко Гумнеров беше половин близнак, а другата половина беше на баба Парашкева, майката на Георги Димитров. Той живееше при майка си, в едно съседство с Учителя и под един покрив с Него. Покривът на къщата е един и таванът е общ. Когато стана една блокада от полицията в квартала срещу комунистите и започнаха да претърсват къща след къща, сестрата на Георги Димитров - Елена, преминава през общия таван, спуска се през таванския отвор към половината на къщата, където Учителят живееше и поисква закрила от Него, за да я спаси. Ако бяха я хванали, грозеше я смърт. А в най-добрия случай щеше да се отърве с доживотен затвор. Това бяха претърсвания и излавяне на комунисти във връзка с атентата на „Света Неделя“ през 1925 г., когато загинаха стотици хора в църквата. Ако бяха я хванали, милост нямаше да има. Учителят я изслушва, приема молбата й и нарежда на една наша сестра Василка да я изведе като наша сестра преоблечена в бяло. Мята й отгоре дреха като на наша сестра, така както ходеха по онова време с бели забрадки, с бели рокли, хващат се под ръка двете и излизат. Нашите хора изобщо не ги спираха. Излизат през портата, минават през кордона, а полицията претърсва вече дома на баба Парашкева. Така сестрата на Георги Димитров беше извлечена от Василка, от блокадата на полицията и заведена в техните среди. Те си имаха тайни квартири. И което е най-важното архивът на комунистическата партия се пазеше от същата тази Василка, която имаше плетачна машина и плетеше пуловери, чорапи, рокли, долу в приземната стая. Василка живееше у Гумнерови и помагаше в семейството, за да се посрещат и изпращат толкова много гости, които идваха при Учителя. Там, в плетачната машина, около нея долу беше направила едно скривалище и там пазеше архива на комунистите и после тя им го предаде. Учителят знаеше това, но мълчеше. Комунистите в нашите среди никога не са загубили нищо - било човек, било материали. Но въпреки това тази сестра на Георги Димитров не беше разположена към Братството. По-късно тя взе голям държавен пост, обаче към Братството имаше отрицателно отношение. Георги Димитров беше по-толерантен, по-културен, имаше отношение и обхода. Знаеше как стоят нещата и ги ценеше. Братството към него лично няма никакви забележки. След като дойде на власт, той бе коректен към нас, лично спираше другите комунисти, които бяха надъхани от други среди срещу Братството. Но това не им попречи да ни подгонят след това като техни най-големи врагове. Направиха големи поразии и си създадоха карма с Школата на Учителя. И направиха съдба с Небето.

12. ПЕТЪР ТИХЧЕВ Дядо Петър Тихчев беше пътуващ проповедник с Библия в ръка, преминава от град след град и проповядва. Той по едно време е бил и евангелски пастир в гр. Свищов. Точно по това време младия Петър Дънов се е записал да учи в протестантското училище в гр. Свищов през 1884 г. Случва се така, че Той наема квартира в дома на Петър Тихчев. Там прекарва в неговия дом като квартирант три учебни години. Дядо Петър имал две дъщери ученички, които са били вече девойки. Дядо Тихчев разказваше, че Петър като ученик е бил силен по успех, честен, много скромен и смирен. По часове е четял и след това свирел на цигулка. Понякога е разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите са били изключително върху музика, наука и др. Въпроси засягащи духовния живот на човека. През зимата на третата година съпругата на дядо Петър започнала да го безпокои непрекъснато. Тя харесала Петър Дънов като младеж и като евентуален бъдещ жених на по-голямата си дъщеря. По цяла нощ не спяла, само охкала и пъшкала, непрекъснато ръгала в реброто дядо Петър и му надумвала едно и също. „Ще изпуснем тоя ангел от къщи и ще си отлети по света, а той е само за голямата ни дъщеря. Трябва да я сгодим за него и да ги оженим." Дядо Петър все се дърпал, било го е срам, било му е неудобно, как да говори на това скромно момче такива неща? Но бабата не го оставяла на мира. Накрая дядо Петър започнал често да му чука на стаята, да го посещава и да разговаря с него. Но разговора все вървял на богословски теми. Нали дядо Петър Тихчев е евангелски проповедник! А Петър Дънов се учи в евангелско училище и трябва да стане също проповедник. Тогава като се съберат двама евангелски проповедници, за какво могат да говорят освен за Бога. А дядо Петър влизал при квартиранта си за съвсем друго. Той искал да подхване разговора така, че има дъщеря за женене и че не било лошо Петър да се задоми за дъщеря му, защото според правилата всеки евангелски проповедник трябва да има жена и семейство, за да не бъде изкушаван от нечестивия в тая насока. Но когато отварял уста да поеме тази тема, то квартиранта му Петър отклонявал разговора в съвсем друга посока. Създавало се изключително напрежение. От една страна бабата непрекъснато го ръчкала и скърцала със зъби, от друга страна дядо Тихчев се съгласил на нейния план, но нищо не излизало на яве. А от трета страна над дома им са се събрали тежки облаци. Било е невъзможно нито да се спи, нито да се диша, нито да се живее. А квартиранта им Петър все едно, че нищо не забелязва и си продължава да си посещава училището. Но един ден тези градоносни облаци над къщата им изведнъж се сблъскват, светкавица прорязва небето и пада върху дома им. Голямата дъщеря, която са я готвили за годеница на Петър внезапно се разболяла и след три дни почива. Гръмотевица раздира дома на дядо Тихчев. След погребението дядо Петър викнал и заплакал: „Ожени ли я жено? Не разбра ли, че ангел слязъл от небето на земята ни за жена отива, ни за жена се жени, защото той е горе оженен за Господа Бога." Бабата подсмърчала и оплаквала и дълги години не могла да прежали първородната си дъщеря хубавица. Дядо Петър Тихчев десетки години като евангелски проповедник посещава села и градове. Той продължава по своя път. Той не е безразличен към дейността на Петър Дънов по онези години. Контактува с приятелите и понякога разказва за годините когато Петър Дънов е живял в неговия дом. И този случай ние го чухме от него и го предаваме на следващото поколение. А да знаете само как дядо Петър Тихчев сладко проповядваше и още по-сладко пееше евангелски песни. Такива хора не се раждат често. Веднъж се родят, веднъж изкласят и веднъж дават плод.

11. МИХАЛАКИ ГЕОРГИЕВ (1854-1916) Младежката група на Изгрева бе много пъстра и така се нареждаше, че всеки дружеше с някого си. Аз и Георги Радев бяхме първи приятели. И така един ден бяхме с Жорж на Изгрева, занимавахме се с разни неща когато дойде една сестра и ни предаде, че Учителят ни вика. Отидохме веднага при Него. Аз бях така устроен, че много не се въртях около Учителя, докато другите непрекъснато се чудеха как да се завъртят при Него, да се намерят за нещо да Го питат, да разговарят, като търсеха най-малкия повод, за да се срещнат с Него. Аз и Жорж стояхме малко настрана и смятахме, че не е разумно да се смущава Учителят и да Му се губи времето. Но другите така не смятаха. Пристигаме при Учителя и Му целуваме ръка. Той седеше на стол и четеше книга. Без много приказки Той ни даде същата книга. „На, прочетете тази книга!" Взехме я и веднага се запътихме към нашата малка къщичка направена от дъски. Уточнихме се кой да я чете пръв, но после решихме да я четем на глас. Един да чете, а друг да слуша и после да се сменяваме. Цяла нощ я четохме. Книжката бе озаглавена: „Митар, пророкът" от Михалаки Георгиев. Останахме замаяни. Това беше цял окултизъм и три пъти жив окултизъм. Не познавахме нито автора, нито книгата. Разпитахме се. А възрастните приятели го познаваха и ни разказаха много неща за него. Беше един от интелигентните и първи сподвижници на Учителя. Ще намерите името му в първите протоколи от съборите. А за останалото ще го намерите в биографията му. Но тук ще ви разкажа неща, които няма от къде да прочетете, защото само аз ги знам, аз съм ги издирвал и проучвал. Да се напише разказът „Митар-пророкът" е дошло след необикновено хрумване да опише живота на един митар. При среща на съмишленици, когато Учителят, а в онези първи години Той за тях е бил г-н Петър Дънов, е споменал, че не трябва да се пише книга с отрицателни черти на българина, както това е направил писателят Алеко Константинов с "Бай Ганю". Защото българинът освен отрицателните има и положителни качества. А колкото са по-големи отрицателните качества, толкова и по-големи положителни качества му съответстват. И когато му се влагат отрицателни качества, то писателят се свързва с тях и те го разрушават. Това е една от причините за убийството на писателят Алеко Константинов, защото се свързва с отрицателните качества на българина, дал е ход на тях в книгата си и те се проектираха извън книгата в умовете на читателите и така изникна този конфликт. А той се разреши с убийството му, което за онова време се смяташе, че е станало съвсем случайно и че той не е бил прицелната точка на мишената. Не може да се пише за отрицанието само. Това е недопустимо. Онова, което се допуска най-много е, че колкото отрицателни качества се дадат, толкова трябва да се вложат и положителни качества. Учителят каза по този повод: „Алеко Константинов направи грешка с „Бай Ганю", като показа само отрицателните черти и затова бе наказан, че създава типа на българина като тип на отрицанието. Той трябваше да изнесе и положителните черти на българина." Учителят беше много недоволен от това развитие на нещата. Трябваше да има равновесие. Затова Учителят поръчва на Михалаки Георгиев да напише разказ с положителни черти на българина. Доста време той умува какво да напише. Не можал да измисли нищо. Тогава Учителят го подсеща: „Нали описахте тази история, както си ни я разказвал за онзи „Митар-пророка", който умрял, който се възнесъл и отново се върнал пак като „Митар-пророкът". Михалаки се ударил по челото. Този случай той го е разказвал много пъти, защото в онези години са търсили да намерят примери от духовния живот на българина, за да сравнят дали това, което четат от окултната литература на запада може да пасва или го има в българския живот. Така той е описал през 1893 г. историята на Митар-пророкът, който е живял и е бил съвременник на Михалаки Георгиев. Историята е вярна и истинна. На много места по-късно Учителят споделя: Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар-пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко." Учителят говореше да се напишат положителните неща и черти в българската литература, а не да се изтъкват отрицателните образи. Това трябва да бъде бъдещето на българската литература. В руската литература има пример с Гогол - „Мъртви души". Той вписва отрицателните черти на руския народ в избрани образи от тази книга и тя става класика на руската литература като метод на отрицанието. Не случайно Гогол изгаря втората част на тази книга. Учителят имаше едно съчувствие към Гогол за големите страдания, които той преминава през този път. Това ще го прочетете в неговата биография. Причината се дължи на неговата книга, че се свързва чрез нея с образите, в които бушуваха отрицателните сили в руския народ. Ето това е една поука за българските писатели. На една среща Михалаки Георгиев се обръща към Учителя: „Кажете ни г-н Дънов според Вас на какво се дължи, че Иван Вазов може да пише поезия, разкази и романи? Аз искам, но не мога да напиша нещо подобно като „Епопея на забравените". Учителят отговорил така: „Първо, Иван Вазов е съвременник на онези събития. Второ - всички онези, които той описва са негови познати, приятели, а те сега отдавна са умрели и като заминали души идват и му диктуват какво да пише. Трето - Иван Вазов е своеобразен медиум от най-висша категория и порядък. Той може да пише така, защото идват и му диктуват не само заминалите му приятели, но идват и му диктуват духовните ръководители на такива личности като Левски, Раковски и т. н. А ти не си техен съвременник. Те не те познават, няма кой да ти диктува, а и да ти диктуват не можеш да чуеш, да слушаш и да запишеш". Накрая Учителят му казва: „Е-ех, остани си с „Митар-пророкът". Това ще бъде най-четеният разказ на идното човечество. А това не е малко". Днес хората не познават кой е Михалаки Георгиев. Не са чели и „Митар-пророкът". Но ще дойде друго време и друго човечество и в това време ще има място и за „Митар-пророкът", защото той е написан за бъдното човечество. Или както казва в началото писателят: „Не е важно какво е казано, а какво е било". И аз казвам: „И какво ще бъде". А какво ще стане, ще го проверите вие. Митар-пророкът е жив и той броди по земята българска. Той е работник на Новото Учение, което Учителят даде. Митар-пророкът, това е идейният образ на българина. Всичко, което е там, това е най-хубавото, което има у българина. Михалаки Георгиев е роден в гр. Видин през 1854 г., а си заминава през 1916 г. в гр. София. Неговото име фигурира в първите събори на веригата на Учителя от 1908 г. до 1912 г. с жена му Магдалина. Както и през 1914 г. Той имал кореспонденция с Петър Дънов, която не е достигнала до нас. Неговият архив е унищожен, когато две бомби падат върху жилището на дъщеря му в София, а останалия унищожен от наводнението в гр. Видин през 1941 г. През времето на Школата ние бяхме се отзовали в друг свят и на никого не минаваше през ума да запазва, да търси документи и да прави архив за история на Бялото Братство. А това, което сега даваме и това не е малко след толкова пропуснати години. Песента „Страдна душо", текста е написан от Михалаки Георгиев по идея на Учителя, а мелодията е дадена от Учителя.