Search the Community
Showing results for tags 'Бракът'.
-
8. БРАКЪТ НА ГЕНА ПАПАЗОВА Г.П. (Гена Папазова): Аз имам съпруг. Той е юрист, весел, работлив, с дар на писател. Бил е помощник-кмет във Видин, редактирал е там техния вестник, общински ли, какъв не го знам какъв беше, интелигентен човек. Той ми знаеше убежденията, той нямаше убеждения. Обикновени убеждения, не някакви. Ако искате, и политически нямаше. Не беше такъв активен партизанин на времето. Не в сегашния смисъл, а на някогашния смисъл на думата. В.К. (Вергилий Кръстев): Не е участвувал в никакви партии, нали и т.н. Г.П.: Като че ли не е участвувал, но когато д-р Бончев, Бърни Бончев беше кмет на Видин, а това беше действително една надарена личност и голям общественик. Първо той беше лекар, второ той беше зъболекар и излекуван от него зъб е завинаги излекуван. Пломби поставени траят докато извадят зъба. Голям турист, обикаля навсякъде окръга, пък може би и вън от окръга, пише история на отделни села, на Видин, голям общественик. Велизар беше негов помощник, моят съпруг. В.К.: Велизар кой? Г.П.: Антонов се казва. Велизар Антонов произхожда от едно семейство, дядо и баба му са били лекари. Можете да си представите през турско време какви лекари са били и в какво се е състояло тяхното лекарство. В имунизиране срещу шарка. В.К.: Да. Имало такива лекари, които турската държава им е плащала да имунизират. Г.П.: И казва, улицата беше препълнена с коли. Баба Бона, тя е била факторът. Мама Фице е тяхна дъщеря, на тези лекари. Тя се оженва за един българин от Македония и ражда петима сина. Най-големият е убит на Каймакчалан. Вторият подред, офицер, пардон, вторият подред е Велизар, третият - офицер, четвъртият - лекар. Вие сигурно сте чували д-р Иван Антонов, неврологът, голям лекар. Когато отиват наши болни богати хора в чужбина да ги лекуват, лекарите там казват: „Но вий имате Антонов." В.К.: Имате Антонов. Г.П.: „Вий имате Антонов." Светило. В.К.: Да. Г.П.: Това беше Ванчо, гдето ми казваше: „Аз те обичам не като снаха, ами като сестра." Много се обичахме. Ама с целия род се обичахме. И последният брат е Николай. Николай е роден 1903 година, когато аз съм родена. И това момче напук на цялата фамилия прави, каквото не трябва. Не ще да учи, мързеливо. Горе на тавана направило някаква сбирка от всички тетрадки, моливи, линийки и т.н. и ги събира, като наш Колю един вид, гдето рисуваше. Обаче не учи, не може да свърши гимназия. Велизар го взема при себе си, а пък Николай се жени. То пък друга работа. Ония чакат, избират и т.н. Тоз веднага се жени. И се жени за еврейка. Тя пък със златни ръце - шивачка. Но мързелът общ. И тя, и той. Класически мързел, мога да ви го илюстрирам, но ще придобиете лоша картина. Затова няма да ви го кажа. И Велизар го взема при себе си в бюрото да пише там молбите и не знам още какво да прави, и го поддържа. Поддържа му децата. След смъртта на мама Фица, той ги взема да живеят, връща снахата. Те живеят вън. Връща снахата. Дойдат в къщи и живеят вече заедно. И този Николай става едно неизрастващо дете на Велизар. То не можа да израсте като мъж. Вечно нужди, нужди, нужди, нужди. Дойде тука Велизар, стана инспектор на земеделска банка, а там пък издейства той да бъде направен Николай администратор, обаче върши тази работа, защото е школуван при Велизар, а фигурира като разсилен, защото няма ценз. В.К.: Няма ценз. Г.П.: Добре, но годините, настъпва икономическа криза след войната 1918 г. и работата на Велизар намалява. Започват да живеят с ипотека на къщата. В.К.: Вие още тогава не сте били женени. Г.П.: Не, женени от 1939 година. И става така, че ипотеката нараства на 100 хиляди лева. Аз сключвам брак, без да зная, че моят съпруг дължи 100 хиляди лева на банката. Когато трябваше да си дам след това първата си заплата като съпруга на Велизар Антонов, за да спре продажбата на къщата, аз въстанах. И оттогава започна раздвояването. Да обичаш един човек и да не си доволен, защото аз не видях заплата. Не че не даваше нищо, обаче първо там, да се погасява ипотеката и като остане - тука. А тука е сигурно, защото Гена работи. Ходим по екскурзия, имаме гости, обичаме се, летим. Той винаги гледаше да бъда добре облечена, да ме покаже пред хората. Това беше гордостта му. Понеже той беше пък с качества духовни, високи, аз също така го ценях, но тази вражда помежду ни си остана. В.К.: Вие не можахте ли да се освободите от тази къща? Г.П.: Сега, наследници на къщата са четирима души. И лекарят Ванчо, а пардон, третият, след Велизар - Личо, офицерът, иска да си вземе дела от къщата, защото той има три деца и Велизар прави заем, и от мен направи заем 20 хиляди лева да плати на брата си и да остане къщата. Личо да няма дял в тази къща. По едно време Ванчо тука, лекарят, и той реши да даде своя дял на Николай. Николай остана във Видин. Аз казвам, аз присъствувам: „Моля ви се, Велизаре, дай и твоята половина. Моля ти се, дай му и твоята половина." Велизар не я дава, щото не е изплатена. Той трябва да я изплати, че тогава да я даде. Велизар се пенсионира. В.К.: И значи целият живот неговата заплата отива за погасяване. Г.П.: Аз не казвам цялата, защото тоз човек се обличаше, ние ходехме на екскурзии, ние летувахме. Половината ли, четвърт ли, колко аз не знам. То е докато се изплати 100 хиляди лева плюс лихвите, които растат. В.К.: Да. Г.П.: Изглежда, че е изплатил, защото трябваше тази къща. Николай умря. Тази къща той искаше да я остави на неговите деца - момче и момиче. В.К.: И накрая той се пенсионира, приключи ли с тоя проблем? Г.П.: Сега да ви кажа, това е деликатният момент. Тука останахме само аз и той, Еленка си е друго домакинство. Мама се помина, дъщеря ми се ожени. Тази дъщеря не е на Велизар, нито е моя дъщеря, а е осиновена дъщеря, дете на брат ми. В.К.: Така заплетена карта. Г.П.: Мило, нежно ми е, защото и т.н. Всеки ден е тука, както и да, няма какво да приказвам. Най-нежни хора, най-грижовни за мен. И почваме да домакинствуваме значи аз и Велизар, и стана така за него време. Аз ще внасям 20 лева за обикновените неща - за сол, за олио, брашно, за това ежедневно. Когато ми трябват мои разноски да направя, да направя на някого подарък, да поканя някого, да отида някъде, да си облека дрехи, въобще всичко друго, вън от най-обикновеното - хляб и сирене, всеки си го прави, както си иска, но не пипа тези 20 лева. Сега на Велизар му трябват повече пари и казва: „Чувай, няма 20, ами ще даваш по 30." - „Добре, ама ние не изразходваме тези 20 лева. Твоите 20 и моите 20, това са 40 лева." - „Тогава беше друго." - „Ние, викам, не ги изразходваме, защо трябва да увеличавам?" - „Сега в момента. Аз се отделям! Ставам отделно домакинство." Като имате предвид, че той готвеше, щото месоядец, обичаше кюфтенца, купи си така нещо, въобще умее да готви, даже когато аз готвя, той се върти край мене. Хайде сега това, хайде сега така, значи окумуж човек. Вика: „Аз се отделям." В.К.: Отделя се. Г.П.: Аз го погледнах, викам: „Добре, добре." В.К.: Отдели се! Г.П.: Значи в този момент, чувайте ме, в този момент аз се почувствувах свободна да гледам Паша. Кой ме освободи? Аз друг път ще ви кажа, когато говоря за себе си, ще ви кажа този момент. Кой го създаде тоз момент? В.К.: Значи вие се освободихте. Г.П.: Той ме освободи. Велизар ме освободи. В.К.: Той се отдели само за храна или по отношение на жилището? Г.П.: Ами, тук си живеем. Обаче сам се грижи вече, сам за всичко. Отделно домакинство. В смисъл, разноските по себе си, няма да имаме обща кухня. И аз значи не му и трябвам. Аз си идвах тука да почистям. Правеше тука доста бели, в смисъл каналът там се пробил в кухнята, напълнило се с вода. „Абе Велизаре, защо не викна майстор?" - „А-а, то е голяма работа, остави се." - „Абе как да е голяма работа за тебе? За мен не е ли голяма работа?" Както и да е. Това са други работи. Значи аз си поддържах дома тука, обаче аз бях свободна от грижи за Велизар. Той беше здрав, ходеше си на разходка тука. Много обичаше да обикаля улиците. Знаеше всичко, на коя витрина какво има. Винаги ще те ориентира правилно. Много приятели. Жизнен човек.