Jump to content

Search the Community

Showing results for tags 'Изгрева'.

  • Search By Tags

    Type tags separated by commas.
  • Search By Author

Content Type


Forums

  • Библиотека - Петър Дънов
    • Новости и акценти в сайта
    • Беседи в хронологичен ред 1895 -1944
    • Беседи в стар правопис
    • Книги в стар правопис
    • Книги с беседи издавани от 1920 г. до 2012 г.
    • Хронология на беседите подредени по класове
    • Текстове и документи от Учителя
    • Писма и документи от Учителя
    • Документални и исторически книги
    • Молитви, формули
    • Писма и документи от Братството
    • Вътрешна школа
  • Книги с тематични извадки от Беседите
    • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Взаимоотношения между хората
    • Основи на здравето
    • Светлина в пътя
  • Музика
  • Паневритмия
  • Астрология, Каталози на беседите
  • Допълнителен
  • Последователи на Учителя
  • Списания и весници
  • Рудолф Щайнер (1861-1925)
  • Други
  • Допълнителен
  • Форуми за споделяне и общуване
  • Клас на Добродетелите
  • Преводи на словото

Categories

  • Словото на Учителя - Беседи
    • Неделни беседи (1914-1944 г.)
    • Общ Окултен клас (1922-1944 г.)
    • Младежки Окултен клас (1922-1944)
    • Утринни Слова (1930-1944)
    • Съборни беседи (1906 -1944)
    • Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)
    • Младежки събори (Съборни) (1923-1930)
    • Извънредни беседи
    • Последното Слово 1943-1944
    • Клас на добродетелите (1920- 1926)
    • Беседи пред сестрите (1917-1932)
    • Допълнително- Влад Пашов-1,2,3,4
    • Беседи пред ръководителите
  • Аудио записи
    • Неделни Беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Извънредни беседи
    • Клас на добродетелите
    • Младежки събори
    • Съборни и Рилски беседи
    • Утринни слова
    • Младежки събори
  • Текстове от Учителя
  • Документални и исторически книги
  • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Илиян Стратев
  • Поредица с книжки с тематични извадки от Беседите
  • Последователи на Учителя
    • Пеню Киров (1868 - 1918)
    • Боян Боев (1883 – 1963)
    • Любомир Лулчев (1886 – 1945)
    • Милка Периклиева (1908 – 1976 )
    • Петър Димков Лечителят (1886–1981)
    • Стоян Ватралски (1860 -1935)
    • Михаил Стоицев (1870-1962 г.)
    • Георги Радев (1900–1940)
    • Сава Калименов (1901 - 1990)
    • Влад Пашов (1902- 1974)
    • Методи Константинов (1902-1979)
    • Николай Дойнов (1904 - 1997)
    • Лалка Кръстева (1927-1998)
    • Борис Николов
    • Невена Неделчева
    • Георги Томалевски (1897-1988)
    • Олга Блажева
    • Светозар Няголов
    • Олга Славчева
    • Николай Райнов
    • Михаил Иванов
    • Граблашев
    • Тодор Ковачев
    • Мара Белчева
    • Иван Антонов-Изворски
    • Теофана Савова
    • Емил Стефанов
    • Юлиана Василева
    • Ангел Томов
    • Буча Бехар
    • Елена Андреева
    • Иван Радославов
    • Христо Досев
    • Крум Крумов
    • Христо Маджаров
  • Вътрешна школа
  • Музика и Паневритмия
    • Дискове с музика на Паневритмията
    • Дискове с музика и братски песни
    • Книги за музика
    • Книги за Паневритмия
    • Филми за Паневритмията
    • Други
  • Други автори
    • Емануил Сведенборг (1688-1772)
    • Джон Бъниън (1628-1688)
    • Лев Толстой (1828-1910)
    • Едуард Булвер-Литон
    • Ледбитър
    • Рабиндранат Тагор
    • Анни Безант
    • Морис Метерлинк
    • Рудолф Щайнер
    • Змей Горянин
    • Блаватска
  • Списания и весници
    • Списание "Нова светлина" 1892 -1896
    • Списание “Здравословие“ 1893 -1896
    • Списание - “Всемирна летопис“ (1919 -1927г.)
    • Вестник Братство –(1928-1944)
    • Списание “Виделина“ 1902 - 1905
    • Списание" Житно зърно" 1924 -1944
    • Списание" Житно зърно" 1999 -2011
    • Весник "Братски живот" 2005-2014г.
  • Преводи
    • Англииски
    • Немски
    • Руски
    • Гръцки
    • Френски
    • Испански
    • Италиански
    • Чешки
    • Шведски
    • Есперанто
    • Полски
  • Огледално копие на сайтове
  • Картинки
  • Молитви и Формули
  • Каталози на беседите
  • Астрология
  • Фейсбук групата от 24.08.2012 до сега
  • Филми
  • Шрифт направен от почерка на Учителя
  • Окултни упражнения
  • Електрони четци
    • Изгревът
    • Сила и живот
  • Снимки на Учителя
  • Диск за Учителя
  • Друго
  • Програма за стар правопис
  • Презентации
  • Приложение за радиото
  • Мисли за всеки ден

Blogs

  • Тестов
  • blogs_blog_2
  • blogs_blog_3

Calendars

  • Беседите изнасяни на датата

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


Website URL


ICQ


Yahoo


Skype


Населено място


Interests


Отговорете на въпроса

Found 13 results

  1. 11. СЪБОРИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как ставаха първите събори? Тук виждаме някои маси направени, сервирани. Кой ги строеше тия маси? Георги Събев: Братята от провинцията идваха няколко дена преди да започне съборът, приготовляваха тези подвижни масички. Те бяха ниски масички, около 30-40 см над земята, тук както се вижда от самата снимка. Край тях насядвахме, младите хора разнасяха яденето, младите хора сервираха, те бяха като келнери така, между които бях и аз на времето. Бяхме в бяло облекло: бели панталони, бяла риза, бяхме боси тогава - нали лятно време. Така разнасяхме храната и се радваме. В. К.: Виждам тук едни големи бидони, грамадни чайници, с които наливат вода. Г. С.: Това са чайници за вечерно време, за чая. В. К.: Как преминаваше един събор тогава? Г. С.: Ами как? Сутринта започва с молитва, гимнастика, към 10 часа - беседа. През останалото време водят се разговори, разучават се песни по групи, хората се опознават. Много интересен живот беше. Най-интересен беше съборът 1927 година. Имаше много хора от София и провинцията. Но и нашите хора бяха добре организирани, не позволяваха да се влиза произволно на събора от външни хора. Ако познаваш някого, ще повикаш някого от братството и с него ще можеш да влезеш, да разгледаш събора и после да излезеш. Не позволяваха тъй да се влиза, като на панаир. Имаше постове. И аз съм бил поставен на някоя врата да пазя и денонощно съборите се охраняваха така. И през деня, и през нощта. Същото беше и в Търново. Например, да не нападнат, когато хората спят или да крадат и да направят някакъв смут и пр. и пр. От такива съображения се правеше това, като се поставяха постове. Брат Петко от Шумен, капитан Петко Христов от Шумен, той беше на военна служба още, той беше тъй да се каже оторизиран да се грижи за охраняване на събора и той нареждаше младите хора на постовете. Всеки пазеше там по два часа - кой колкото може и така. Понеже споменах името на Стоян Ватралски, ще кажа нещо за него. Стоян Ватралски е бил съученик на Учителя, състуденти в Америка, в Бостън и оттам се познават и когато дойде тука, в България, той издаваше вестник „Зорница" на евангелистите, евангелистите - методисти, Те са няколко категории - евангелисти - методисти. Няколко приятели го поканиха на събора и той присъства. Беше на гимнастиките и аз бях даже зад него, когато правим гимнастики. И той казваше, после пишеше във вестниците: „Бях в плен на Белите братя". Да, в такава форма го писа и изказваше своите впечатления. Но то в самата книжка е писано кои са Белите братя. Казва: „Г-н Дънов се радва на такова обаяние, на което малко хора са се радвали - казва - приживе. На такова обаяние. Всички, като споменат името на Учителя, с особен трепет го изговарят и това е много рядко явление, и отношенията между хората от братството са брат и сестра. Няма Иван, няма Драган. С една топлота, което нещо е много хубаво, дано се запази!" Така пожелава той. В. К.: Аз тази книжка съм я чел, но данните, които дадохте, че са били съученици, това никой не го знаеше. Затова са необходими тези неща. Г. С.: За Неделчо Попов да ви кажа, тогава той (1926/1927 година), това бяха първите години на въвеждането на Неделчо в братството. Той, дето четеше беседи, четеше наши книги, обаче на събрание не беше идвал и затуй се смяташе като външен човек. И на събора не го пуснахме да влезе. Той гледаше отвънка как ние, младите братя, разнасяме яденето и той просто със завист гледаше на нас. „Виж, те са вътре, а пък аз тука, вън от оградата!" Като пренебрегнат и т.н. Та туй го казваше Неделчо, де. В. К.: Къде преспиваха приятелите в ония години? Г. С.: Времето беше хубаво, бяха си направили временно такива палатки с черги, с одеала или пък платнища си бяха направили и всеки си спеше под покрив. Всичко беше нагласено - в случай на дъжд, за всеки да има покрив. Но времето беше хубаво. Значи това са първите събори на Изгрева. Лятото на 1927 година го почнахме (салона) и същата година го завършихме и проведохме събора. Ето на, тука, още незавършен салонът. Незавършен салонът, стъклата не бяха поставени, нито столове имаше, нито нищо и сядахме направо на дюшемето сядахме така. А пък тези са отвънка, на снимките, които показвате, които не се събираха вътре, отвънка са. В. К.: Значи вътре, направо на дюшемето. Г. С.: Да, в първите години така беше, още не беше завършен салонът. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше в процес на работа. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше готов и в това състояние както е дадено тука, на снимката. В. К.: Значи, това е салонът и съборите в първите години. Картината е от събора. Всички с бели рокли, това е лятно време. Г. С.: Да, лятно време беше. Ето, някои с черги, някои с одеала, разни работи - всеки според възможностите си. Бяхме бедни, бедни години. В. К.: Сега тука, това са други събори, насядали на пейки много хора. Това са други години, също събори. Снимки на други събори. Г. С.: Ето най-първото положение на Изгрева. Всичко беше угар. Ето борчета, бяха току-що посадени скоро борчета. Наоколо няма никаква къща. Беше голо поле, ниви на селяните от с. Слабино. Изгревът на хоризонта се вижда на тази снимка. Това са първите заселници на Изгрева. Тука ги виждаме с палатки, с бараки. Ето я Верка Куртева, моята балдъза, това е Изгрева в първите години. Това е слънчевият часовник. Това е Иван Кисьов, на сестра Иринка Кисьова мъжът й. Тука виждаме Борис до клетката. В далечината се вижда. Обаче другите двама не мога да ги позная кои са. Ето я Гръблашева - съпруга на Васил Гръблашев, който живее в Америка. Там отиде, струва ми се, с Учителя заедно, и след туй Учителят се връща, пък той си остава там. Продължава да си живее там. Той някои книги е превел, окултни книги, но не си спомням имената на книгите. Васил Гръблашев. В. К.: На тази снимка този тук се казваше Атанас Николов. Какво ще ми кажеш за него? Г. С.: Атанас Николов в Севлиево беше. Сава Калименов издаваше вестник „Братство". Той имаше издателство там. По едно време си разпредилиха работата. Печатницата беше в начало на Калименов, а пък издателството - на Атанас Николов. Той издаде и Есперанто-български речник. Същият издаваше и „Вегетарианска-есперантска библиотека" Беседите на есперанто ги превеждаше подзаглавие: „Нова култура". Това издаваше. В. К. : Атанас Николов. Той е, който издава на есперанто неща от Учителя. Може и други да са издавали, но той като библиотека, като серия ги издаваше поредно. Аз имам дори някои от тях, десетина брошури от тях имам. И други има, които са превеждали на есперанто. Брат Пампоров е превеждал на есперанто. Сестра Петра Шелингозова живее в провинцията. Той, брат й е женен, има деца. Има момиче, на коетозабравих името, 10-12 годишно. Тя не им се меси на техния живот и те не се месят на нейния живот, обаче момиченцето по своя инициатива става вегетарианка, а майката, като се отказало то да яде месо, майката изпада в тревога. И се върнала, и на кавга е готова така не само да избухне, ами така и на саморазправа, защо тя накарала дъщеря й да не яде месо. Пък сестра Петра й казала: „Бульо, нито съм й говорила - какво може да се говори на такова дете? Нито съм й говорила, нито нищо. Пък. като е решила, това е нейна работа." - „Ти си я убедила, ти си я накарала да не яде месо." - „Аз нито съм я накарала да не яде, нито ще мога да я накарам да яде", й казала Петра. Обаче родителите казали: „Сутринта ще заколим кокошка и ще и кажем да яде." И легнали с това решение. Тя, като се разтревожила - сега детето ще бъде подложено на тормоз и тогава вечерта до късно, като останала самичка, написала писмо на Учителя. Писала подробно как е изложено момиченцето на опасност. „И сутринта. Учителю, ще колят и ще я накарат да яде. Какво да правя, да й помогнем." И затворила писмото, и сутринта ще отива да го пусне на пощата. Преди да пусне писмото в пощата - писмото и до сега стои в нейната архива, не е пуснато в пощата - обаче сутринта никой не се сетил нито кокошка да заколи, нито да се занимава с детето. Всички отишли по работа, като че ли не е било въобще. И тъй се разминал случаят да. Писмото написано, обаче стои в архивата, а пък отговорът се получава, те забравили въпроса за този скандал. Писмото написано, мисълта заминала към Учителя и се получил отговорът и така момичето само станало вегетарианка. Друг интересен случай. Има един подобен случай с един брат на Изгрева, на Крум Няголов дядо му. Костадин се казваше, ама забравих презимето на дядо Костадин. Сетих се: Костадин Стойчев. Те са от Бургас. Жена му беше в болница. Тя работела в Бургас, в пощата. Било е много отдавна. Заболяла била от гърло, много тежко било положението. Просто лекарите не могат да помогнат и тогава той се е принудил да пише писмо на Учителя. Пише писмо на Учителя, какво е положението, какво са опитали, какво е, че не може да се помогне. Сега моли за бърза помощ. Написал писмото и сутринта отива на пощата първо да пусне писмото. Преди да пусне писмото, сутринта, като отива на пощата, получава телеграма - отговор на писмото, Писмото още в джоба му, пък Учителят му отговаря:" За жена ви така и така ще направите " И направили, и в скоро време тя оздравяла. А препоръчано щял да го праща. Това е ученикът, който има връзка с Учителя. Да, това е потвърждение на този закон. Ето, на снимката виждаме чешмата с надписи. Чешмичка хубава. Беше на ъгъла там, до боровете, имаше надписи, имаше и образи с един орел, една сърна, имаше и един човек така и т.н. Знам, че тях ги работи Борис Николов. Ама тези вътре кой е работил, може да е бил същият, А друга е чешмичката в елипсата. Имаше една елипса и около елипсата по кръгове на цимента фигури на зодиака. Чешмата е зодиакът. В. К.: Сега тука е тази клетка, астрономическата. Г. С.: Да, наблюдателница, метеоролическа. Има термометър, барометър и разни уреди, които само Георги Радев ги проверяваше. Георги Радев, той работеше там. Това е Изгревът по ония години. Представлява една поляна с насадени малки борчета. Да, туй е гората. Тази поляна се е казвала Баучер някога. Някога е била на някой си бивш американски консул. Казвал се Ваучер. От неговото име нарекли местността Баучер. Вилата на Баучер, на Баучер и така станало мястото на Баучер. В. К. : Това е първата сграда, която е построена, така ли? Г. С.: Това е първата сграда на Изгрева, която е жилище за Учителя. Дотогава Учителят квартирува на ул. „Опълченска" 66, у семейство Гумнерови, Петко и Гина Гумнерови. Те са мъж и жена, те са му дали прием, обаче след като се построява Изгрева и му се направя жилище, Учителят се изнася и напуска вече града. Напуска града, макар че там си има стая и т.н. Обаче той вече живее горе, на Изгрева. В. К.: Сега тука тази котва „Глава на Твоето Слово е истината", кой я прави? По идея на Учителя ли е ? Г. С.: Вероятно като символ е, но кой я е правил, не знам. Не мога да си спомня. В. К.: Искам да питам, това е сега балкона на Учителя, нали? Г. С.: Балконът на Учителя. Той там излизаше, салонът е отдолу, тука е стълбището. Тука е приемната. В. К.: Той излизаше ли горе на балкона? Г. С.: Някой път е излизал. В. К.: Какво представляваше тази сграда, солариум ли е била, какво? Г. С.: А, не, там имаше наблюдателница. Той имаше там астрономическа тръба, да наблюдава. Да наблюдава вечерно време звездите. Това беше построено по негова поръчка, то беше остъклена тераса. В. К.: Значи това е къщата на стенографките, „Парахода" - обикновени дървени бараки. Г. С.: Това са бараки, допълнително правени. Ето го и „Парахода", зад тази барака. Виж как е извит Параходът. В. К.: Разкажете ми спомена за д-р Иван Жеков. Г. С.: Д-р Жеков си беше ветеринарен лекар и беше облечен с бяла престилка и сестрите, които бяха дежурни около кухнята, и жена му беше между тях. Те се грижеха за кухнята, за уреждането там с големи казани, за около 1000-1200 души народ трябваше да се сготви ядене. Значи в няколко големи казана се приготвяше манджата и там същевременно имаше и големи бакърени чайници, да се сервира вода по всяко време. Всеки, който желае гореща вода, може да получи от там. Длъжни бяха да му дават. Един брат отива да иска гореща вода и пита: „Сестра Жекова, може ли да ми дадете една гореща вода?" Д-р Жеков, обаче, с всичката си сериозност - той обича да се шегува, ама онзи не знае това, не го познава - твърде сериозно го запитва: „А защо викаш на жена ми сестра, бе? Отгде ти е сестра на тебе, тя не те познава!" Той, оня, сконфузен се обръща към другите: „Тоз, кай, не е ли от братството?" Всички се усмихват. Д-р Жеков, такъв си беше той, обичаше да се шегува. Със сериозен тон говори и човек може да се смути.
  2. 3. НА ИЗГРЕВА Георги Събев: От 1930 до 1941 година живях на Изгрева. През това време съм имал срещи с Учителя, когато съм имал някаква нужда. Аз съм може би от ония хора, които са имали най-малко срещи с Учителя. Смятах, че сам трябва да разрешавам задачите си и няма какво да обременявам Учителя с това, докато всеки ден пред вратата на Учителя имаше цяла върволица, опашка имаше, да чакат за среща с Учителя. Аз съм отивал само в такива случаи, които са били много важни за мене. Един случай имах, когато през 1936 година завърших свободния университет, отидох при Учителя и му казах: „Учителю, по случай завършването на университета искам да дам една вечеря на братството тука. Може ли в събота вечер?" - ,.Не, рекох, отложете за неделя вечер, защото събота вечер съм зает." И така направихме вечерята в неделя вечерта. Беседата беше на обед, а вечерята - вечерта. На вечерята бяха към 120 души. Искам да кажа тогава колко евтино струваше. 120 души с половин заплата, 600 лева, можах да ги нахраня. Имаше сирене, халва, чай, такива работи. Много хубаво прекарахме. Тогава такава беше традицията: Който има някакъв весел случай в живота си, по тоя начин изразяваше своето отношение към обществото, като събере всичките на вечеря или на обяд и т.н. Така сме постъпвали. От 1930 до 1941 година аз съм бил на Изгрева. В разстояние на десет години съм бил на Изгрева, а там се печаташе Словото на Учителя Дънов. Словото се печаташе в печатницата на „Земеделско знаме" на ул. „Врабча" 2. „Житно зърно" мисля че печаташе друг печатар. Влад Пашов там работеше, мисля, че школните лекции се печатаха. Отначало ние си имахме печатница на ул. „Оборище" 24, там беше салонът и беше къща на брат Радославов Иван, който беше много известен като историк на времето. Един от най-добрите историци на времето. Вергилий Кръстев: Как се построи салонът на ул. „Оборище" 24? Г. С.: Аз отидох при заварено положение. Кой и как го постори, не зная. Наши приятели са го построили. В. К.: Значи това е било къща на Иван Радославов. Г. С.: Дворът на Иван Радославов, къщата си беше вътре и салонът беше до нея. В двора имаше барака и там беше печатницата. Знам, Влад и Сава Калименов отначало там са работили. Една сестра от Панагюрище, забравих й името, Виола ли беше забравих, тя работеше в печатницата, а аз тогава бях в държавна печатница. Това беше малка печатница, няколко каси там и тези необходими съоръжения - машини при избор на много букви - много малко бяха. Затуй отначало първите книги не са така добре технически издържани, защото нямаха условия приятелите. После така Влад беше самоук човек. По-нататък при братя Малджиеви в Русе са печатали. Не знам дали е бил наш човек или съмишленик, или пък като търговец просто е имал отношение към нашите хора, но нашите хора го предпочитаха. В Пловдив брат Стоицев - Михаил Стоицев. вземаше някои лекции, беседи отделни и ги печаташе на свои средства в Пловдив, в печатницата и след това ги раздаваше на приятелите, подаряваше ги - отделни брошурки. Туй правеше брат Стоицев и някои други хора са го правили. В Казанлък имаше печатница, обаче не успяха да я запазят и после държавата я взема.
  3. 18. СТРАНИЦА ОТ ВЕЛИКАТА КНИГА НА ЖИВОТА НА ИЗГРЕВА НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Случки от времето на Учителя ни показват от какво голямо значение е устройството на двойника, като проводник на силите и какви усилия правят Великите братя, Учителите на човека, за да го пригодят за едно по-съвършено възприятие. Между тези, които посещаваха беседите в салона имаше един - Игнат Котаров, който често държеше остър и предизвикателен език към Учителя, и го апострофираше понякога. Живееше на Изгрева. Явно беше, че този човек беше станал проводник на отрицателното в природата. Учителят го търпеше, но всички признаци показваха, че този приятел не беше изоставен от грижите му да го оправи. Мина доста време. Дойдоха бомбардировките над София. Учителят беше в село Мърчаево тогава. След една голяма бомардировка, Учителят предлага, някой да отиде на Изгрева, за да види какво става там. Един приятел с велосипед, с готовност тръгва. Идва на Изгрева и среща, най-напред този приятел, който между другото е в създадената тогава противовъздушна охрана. Нашият приятел, пратеникът, е готов вече да се връща, когато другият му казва: „И аз ще дойда в Мърчаево при Учителя, ето ми велосипеда, заедно ще отидем. Всичко е спокойно и невредимо" - казва той. Когато стигат в Мърчаево, Учителят ги посреща и без нищо да запита пратеника, с най-голяма топлота и сърдечност поканва другият, подостреният да дойде в стаята при него. Групата, която е всякога около Учителя и пратеника са изненадани от това изключително внимание, но разбират всичко, когато този всякога подострен и жлъчен опонент - Игнат, излиза след известно време от стаята, целият светнал, да казва с възторг: „Братя, аз вече съм друг човек. Аз разбрах Учителя". ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Какъв беше този Игнат? Н.Д.: Той беше иначе симпатичен човек, много активен и динамичен и беше с комунистически влияния. Не знам дали съм ти разправял една случка, която той ми разправя. Една вечер събрали се там, групата на комунистите там, защото там имаше такава група и разискват, правят протоколи, пишат нещо, позиви написали и разни такива писания, които подтикват към комунистическите идеи. До късна вечер всичкото туй правили. На Игнат му се доспало и оставят всичките позиви на масата. „По едно време, идва Учителя и ме пипа, и ми показва на масата, на мен ми се спеше и се обърнах на другата страна. Той сънува. Втори път идва Учителят и ме бута по-силно и ми показва на масата, а ми се спеше и се обърнах на другата страна. Трети път, като ме мушна с юмрук в корема и аз скочих, и грабнах всичкото, което имах и го сложих в печката, и го запалих. Тъкмо ги запалих и изгоряха, и полицията дойде. Ако ги беше намерила тези позиви на масата щях да пострадам много." В.К.: Спасява го Учителя. Значи, бил много остър и непрекъснато е апострофирал Учителя? Н.Д.: Обичаше да апострофира, да се заяжда в тоз смисъл сега, не че непрекъснато, но обичаше от време навреме така. В.К.: И накрая се промени? Н.Д.: Накрая, да, светна, промени се. Но и тази случка показва голямата грижа към него от Учителя. Ето и друг случай. Като първи заселници на Изгрева, ние с някои приятели, в свободното си време се занимавахме с обработка на градината, където садихме и някои зеленчуци. Изгревът тогава беше чуден кът, райска градина. Един ден, както копаех, идва при мене Учителят, погледнах го и видях, че беше сериозен и замислен. След малко идва при него сестра Василка и Му казва: „Учителю, дошли са мои близки, познати, искам да ги доведа при тебе". Учителят я погледна и й казва: „Не, не, не ми ги водете. Вече няма време". Явно беше при първият случай усилията на Учителя да оправи пътя на добрите сили в двойника на онзи опониращ приятел, бяха успели. И Игнат се промени и новороди чрез Духът. При вторият случай е имало непреодолими спънки, нямало е условия за това. В.К.: Имал ли си такива случаи, когато нали Учителя, както в този случай, помага, оправя някой, а за други като вижда, че пътя не им е тука, не са подходящи? Н.Д.: За да може едно разумно същество да оказва влияние на даден човек, то все пак трябва да има някаква основа в неговото звездно тяло за да може той наистина да приеме влиянието на тези висши разумни същества, а онези хора от света нямат още никаква основа, никаква подготовка. В случая с Игнат, ако е въпроса, той наистина реагираше, търсеше справедливостта и може би в тази лутаница той все пак имаше основа, база, където да има възможност тези разумни същества да посеят семето на доброто в тоз човек. В.К.: А при втория случай? Н.Д.: При втория случай не е имало база, не е имало основа, двойникът изцяло е погълнат от материалното и няма абсолютно никакъв стремеж за по- възвишени идеи да се посадят в тях. В.К.: Другото е насилие, ако реши Учителят да им прави нещо. Н.Д.: То не може с насилие. Той много пъти е казвал, че при нас и най-малкото насилие, каквото и да бъде то носи разрушение. В.К.: Това е за този случай. Продължаваме нататък. Н.Д.: Учителят за кометите се е изразил в същият смисъл - както учените от Александрийската школа /„Кометите това са изпарения, отпадъчен материал от дейността на слънцето и планетите"/, но много по-картинно. Той казва: „Кометите са боклукчийски коли". Юпитер има 12 спътника, най-много от всички планети, които разбира се носят своето въздействие върху живота на планетата със своите силови полета, както Луната прави това за нашата земя. Всичко това говори не само за грамадния творчески подем, който носи тази планета и създава у човека, но и голямото богатство и замах на подтици. Кои са те? Устремът му да създава, да твори, да гради, да поема инициатива, отговорност, самонадеяност за благополучният изход на всяка начената работа. Учителят казва: „Работата, творчеството е най-голямото удоволствие за човека". Тази сила, силата на Юпитер, обаче, за дълго време в развитието на човека остава без възможност за проява, поради липса на организиран двойник, който да провежда тези сили. Учителят е дал един много важен закон, който хвърля обилна светлина върху всички прояви на живота, от най-малките негови форми, до човека включително. Той казва: „Животът в началото е в ръцете на тъмните сили, на силите на злото, на силите на покоя. Ето защо всяка жива форма, по начало е инертна, мъчно се изтръгва от обятията на злото, мъчно се създава устрема за движение, активност". Всички примитивни форми на живота и на човешкият род, не биха се раздвижили, ако не бяха онези могъщи лостове, създадени от природата като глад, студ, охрана на живота и др., тъй наречени неблагоприятни условия. Всички примитивни народи, по начало са мързеливи, без какъвто и да било импулс, за проява и творчество. Учителят казва: „Човекът по начало е мързеливо същество. Природата се е видяла в чудо, докато го накара да работи, да твори, а оттам да се поучи". Успехът на човека в неговият път зависи доколко силите на Юпитер намират възможност да се проявят в човешкия двойник. Всеки човек, който е изгубил подтика си към дейност, тази сила в него е в сянка. Ние трябва да направим всичко възможно, за да създаваме подтик, простор и условия за творчество в човека. Това не само ще подхрани неговите качества, но ще му донесе и знания. Веднъж оформени мозъчните центрове, проводници на тези сили, които се намират в горните странични части на главния мозък, като дават там една ширина на главата и челото, то човешката еволюция тръгва с един по-бърз темп. Друг един основен принцип в Астрологията е даден от Учителя. Той казва: „Колкото една планета е по-отдалечена от слънцето, толкова на нея живеят по-разумни същества, по-могъщи". За отдалечени планети в слънчевата система ще приемем планетите: Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Колкото едно същество е по-разумно, по-напреднало, толкова за да може то да се прояви е необходим по-съвършен орган. В случая за проявлението на силовите полета, които тези планети носят, ще трябва да имаме и по-добра, по-съвършена организация на човешкия двойник. При един не добре организиран двойник, каквито в повечето случаи се срещат сега, то влиянието на тези планетни сили ще се изрази в отрицателна насока. САТУРН е също така голяма планета, втората по големина. От всички планети обаче, той има най-малка плътност 0,68, което ще рече, че веществото му е почти наполовина по-рядко от това на нашата вода. Всъщност това не е така, той е по-малък отколкото изглежда, но е обвит с дебела плътна атмосфера, която увеличава неговият обем. Учителят каза един път: „Лондонската мъгла е направила англичаните да мислят повече". На тази планета са онези същества, които най-много мислят. Те търсят законите в природата и последиците, които те създават. Покрай истината има и много заблуди. Това те разбират, затова са крайно придирчиви, взискателни, прецизни. Пътят до истината не е лек. Тя се постига с големи усилия. Дебелият слой атмосфера на тази планета, при организираният двойник ще се отрази като прецизност, точност, внимателен и добре обмислен подход към всяка стъпка. При неорганизираният - създава крайно отрицателни прояви на консерватизъм, фанатизъм, създава извънредно трудното проникване на всяка нова идея до съзнанието на човека. А трите пръстена около нея създават условията за злобна, заядлива критика, която е в състояние да отрови и най-доброто. Добрите отношения между хората се разсипват чрез отрицателната критика. „Не одумвайте, не съдете" - казват Великите Учители. Възприемането е първата стъпка към общуване, първата стъпка към по-доброто организиране на двойника ни, за правилното възприемане вибрациите на Сатурн. В това направление Учителят ни даде веднъж един хубав урок. На един обяд в малкия салон, който в дъждовно време ни служеше за трапезария, съм до Учителя. В този момент идва един, който Му подава нещо за ядене, приготвено от него самият, както той каза. Но този човек ми се видя така някак омърлен, мръсничък, нечистоплътен, че аз се погнуси, обърнах глава и си помислих: „Как ли Учителят ще яде това ядене?" След малко се обърнах пак, гледам Учителят ядеше от поднесеното му ядене с едно много добро разположение и ме гледаше с една топла, мека усмивка, с която искаше да ми каже: „Колко много има да учиш от закона на Любовта, да разбереш Бога, да обикнеш хората". Учителят беше готов да прави връзка с всякого, да обича всяко живо същество. Една млада жена ме помоли да й направя хороскоп. Явно беше, че иска да знае ще се ожени ли или не и защо е закъсняла за тази работа, тъй като годините й бяха вече доста напреднали за тази връзка. След като направих, казвам й: „Ти всеки човек посрещаш на нож. Може ли да се прегърне и целуне един свит на кълбо таралеж. Ти така си се обградила, с такава плътна Сатурнова обвивка, че е невъзможно с тебе да се общува. Ти всичко отблъскваш. Отвори се и приемай хората с разположение. Сатурн и Уран бяха в тежки позиции. Не е случайно този хубав обичай, когато отидем на гости, домакините с нещо да ни почерпят или пък ние да поднесем подарък. Самият факт, че ще има приемане, отваря, създава вече възможността за една дружеска, топла връзка между присъствуващите. Природата има здрави клещи за оправяне на хората, подали се на тази злъчна Сатурнова обграденост. Тя ги поставя в най-големите изпитания. В.К.: В случая на който си присъствувал - Учителят се обърна и почна да яде. Н.Д.: Именно, този човек ми се видя, както съм написал, нечистоплътен, малко омърлен и поднася на Учителя, грах мисля че беше. И си мисля, Учителят как ли ще яде от това ядене, защото аз се погнусих малко и се стъписах. Наведох глава и се обърнах, и гледам Учителят яде много приветливо, спокойно от това ядене. И един случай да ти кажа пак с Учителя, не знам дали съм ти го разправял. Учителят, Боян Боев и Галето. Галето ми го разправя този случай. Тръгваме за Витоша и аз казвам: „Учителю да отидем тука имам една позната, която има мляко, да закусим мляко". Учителят се съгласява, Боян Боев и той влизат в кухнята на селянката. Сварват там децата ядат паници със сланина, малко затоплена сланина, ядат. Те обичат да греят сланината, и така я ядат. Селянката подканва, хайде деца по-бързо. Грабва паниците хърц в кофата с вода и слага на масата без много, много да ги мие, хърц втората паница, хърц третата паница слага ги пред Учителя и Галето. И сипва мляко. Ние с Боян се споглеждаме, как така, в неумити паниците да ядем. Учителят почна да яде, заклати с глава и ни подсказва: „Хайде, хайде, почвайте, яжте!". Ако ме накара някой човек, да кажа всичките случки и преживелици, които съм имал през живота си с Учителя е невъзможно, но при дадени случаи създадени, изпъква в главата ми някои от случките. И аз тогава мога да ги разкажа. Но случаят ги изважда от съзнанието ми. Самотата е най-голямото изпитание, най-голямото страдание, при което една душа може да се постави - казваше Учителя. При тези страдания, човешката душа разкъсва тази плътна обвивка, двойникът се отваря и търси връзка със същества, търси да обича. Един ден разправям една своя опитност на Учителя. Затворен, хвърлен за първи път в един чудовищен мръсен арест, в един останал още от турско време зандан, в който по-късно разбрах, че са лежали и някои от нашите възрожденци като Тодор Каблешков. Прекарвах дни и нощи сам, измъчен, захвърлен, непотърсен от никого. Един ден, от една дупка излиза една мишка, завъртя се, озърна се и като ме видя, избяга отново в дупката си. Една радост, една светлина трепна в мене. Като я видях и извиках: „Чакай, стой, не бягай, остани тук!" От тогава аз обикнах повече, и станах по-добър. Учителят ме гледаше и се усмихваше доволен от урока, който съм научил. Беше много мръсен задан, останал от турско време и нощно време като дойдат дървеници не можеш да седнеш. Стоиш прав. УРАН е още по-отдалечен. Движи се с една легнала ос. Сливаща се и даже малко повече с плоскостта на неговата орбита. Едно крайно неблагоприятно положение, при което се създават от 21 наши години на тъмна непрогледна нощ, зима, след това, толкова години пролет, след нея лято, непрекъснат ден, цели 21 години, есен също толкова. Там са изпратени същества от голяма класа, за да я изправят. Всеки, който отрече Божествения порядък и иска да внесе друг, свой, непременно ще се събори, както тази планета. Тя е легнала и даже малко надолу с главата. В неподготвеният двойник, създава устрема да се отрича Божественият порядък, да създава човек някакъв свой нов ред. Имаме ли обаче един добре организиран двойник, то по него ще протекат силите на онези високоиздигнати, разумни братя, пратени там, които носят вечно новото, новите гениални идеи, каквито Бог създава всеки миг. НЕПТУН е още по-отдалечен. Планета на най-ярката светлина от всички планети, макар че с обикновено око не се вижда, поради грамадната си отдалеченост от нас. От всички планети на слънчевата система, тя не се подчинява на порядъка за дистанциите на планетите до слънцето, изразен в тъй нареченото правило на Тициос - Боде. Нептун прави изключение от това правило. В един несъвършен двойник създава ненаситна жажда за внимание и уважение от околната среда. В живота на човека създава обърканост и безизходни положения. А как се проявява тази сила в един организиран облагороден двойник. На тази планета са изпратени същества на много съвършената любов. Затова в организираният двойник създава рядка по своите качества нежност, деликатност, привлекателност, красота за каквато всеки жадува. Създава се човек така приятен да го гледаш, а още повече да общуваш с него. Той е едно съвършено, изключително явление от околната среда. Заема специално място в израза на човешките форми, както и самата планета заема специално място в слънчевото семейство. ПЛУТОН е последната и най-отдалечена позната планета. Тя има две отличителни качества - ексцентрична орбита и двойно по-голяма плътност на неговата маса от тази на Земята. За Плутон Учителят беше казал: „Той е октава на Земята. А Земята е място, школа за развитието на човешката воля". Тази планета носи и създава възможности човек да създава и твори необичайно великото, импозантното. При един несъвършен двойник създава една нахална, брутална мания, за някаква величественост, без да се имат елементите за това. Създава изненадващи, гръмотевични събития в живота на човека. Друго е, когато тази сила протича през един организиран двойник. Тогава имаме мощна воля, средствата да постигне и скромността да приемем Божествените подтици, които насочват в постигане на това. Няма нещо по-красиво, по-велико, по-приятно от един човек с добре организиран и хармонично устроен двойник, който създава условия за проява само на светлите, велики космични сили. Затова заслужава си времето и усилията да наблюдава човек себе си, да следи как и с какво качество протичат през него космичните сили, за да може да се поправи и усъвършенствува. Затова е даден и неговият живот. Когато планетата МАРС е силно застъпена в двойника на човека или тъй нареченото „звездно тяло" в човека, такъв човек не обича да му дават съвети. Той бурно реагира, когато някой го напътствува и т.н. Имат едно отрицателно отношение, към тези, които искат да ги напътстват да им дават съвети. В туй отношение, в случая с Игнат Котарев , аз знам, че той беше под силното влияние на Марс. Това беше моето впечатление, не само впечатление, но като съм го разгледал съм се убедил по един безспорен начин, че е под силното влияние на Марс. Следователно този човек не е обичал така да му даваш съвети, да го напътстваш и да приема тези съвети като едно благотворно за него явление. Това е за Марс. В.К.: За следващата планета Нептун, аз включих случаят за онази приятелка, която иска да направи среща с Учителя и Учителят не се съгласява. Н.Д.: За да може един човек да приеме духовното, по- възвишеното, по-висшите идеи, трябва горната част на мозъка да бъде добре развита. Центровете, които се намират в горната част на мозъка да бъдат добре развити. Тези центрове се създават и се управляват от планетата Нептун. Ако тези центрове не са развити, ако планетата Нептун не е оформила тези центрове, то на такъв човек каквото и да му приказваш за доброто и за възвишеното той няма органи да ги приеме. И следователно всичкото туй е празна работа. В.К.: Другият случай, в който Учителят казва, че Лондонската мъгла е направила много за англичаните. Н.Д.: От всичките планети в слънчевата система Сатурн има най-дебела въздушна обвивка. Най-плътна въздушна обвивка. Той действува на мисълта и затуй човек, когато се намери в ограничени условия, както в Лондон мъглата да не може да взема възприятия той почва да мисли, задълбава се във вътрешния живот, търси дълбочината във всяко едно явление. Ако човек приема външни възприятия, както при Меркуриевото действие, тогава такъв човек няма възможност да се задълбочи към онуй, което го приема. Трябва след като има известни впечатления, възприятия той трябва да се замисли, да спре, да възприема впечатленията и възприятията, за да може да проникне по- дълбоко във всичко онуй, което той вижда. Затуй именно лондончани след като работят или нещо друго идва мъглата за да ги накара да се замислят по-дълбоко върху онуй, което те са приели. Туй е действието на Сатурн. В.К.: Онзи случай, където си бил в затвора, с мишката, тогава под какво въздействие си бил, под Сатурн или? Н.Д.: Понеже за първи път се случва и то в много тежко състояние, значи тогава бях под действието на Сатурн. Да бъда подтиснат, измъчен. Сатурн създава мъките, които кара човека да се замисли и да възприеме по-висшето. Той създава у човека преди всичко една устойчивост, както на неговата психика, така и на неговите интелектуални способности. В.К.: А когато човек е под действието на Уран? Н.Д.: Когато човек е под действието на Уран той всякога търси новото. Той не приема този свят, с които е заобиколен, около него, той търси ново, други светове, друго нещо. В.К.: А Нептун? Н.Д.: Нептун създава контакт с идейния свят. В горната част на мозъчните центрове и между другото между двете хемисфери на главния мозък на човека има една малка жлеза наречена пениална жлеза. Нептун действува върху тази пениална жлеза и когато тя се развива по-добре, толкова тоз човек има по-добра интуиция и в края на краищата добива ясновидство. В.К.: А тука ти спомена, че Плутон е октава на Земята? В какъв смисъл може да се разгледа? Н.Д.: В този смисъл, че Плутон действува много бързо, брутално бих казал в своите неблагоприятни влияния, тогаз, когато има квадратури с другите планети. Действува бурно, брутално, изведнъж. В.К.: Ти си ми казвал веднъж, че като плутонов тип в политиката е бил Сталин. Н.Д.: Сталин, да. Жуков казва тъй: „Сталин, когато се разсърдеше очите му добиваха такъв мрачен вид, че никой не можеше да го търпи. Аз го изтърпявах, той пред мене не можеше да проявява тази твърдост и грубост. Беше крайно жесток и груб". Това е под влиянието на Плутон. Сталин според мен е Плутонов тип. В.К.: Как може да се разглежда този израз: „Колкото една планета е по-отдалечена от Слънцето, толкова на нея живеят по-разумни същества, по-могъщи, по-силно действуват върху двойника на човека". Н.Д.: За да се разбере този въпрос, че колкото една планета е по-далеч от Слънцето, толкоз на нея живеят по-разумни и по-могъщи същества, ние трябва да приемем, че слънчевата система не е създадена тъй както господата Кант и Лаплас приказват, че от някаква огнетечна маса изведнъж са се завъртяли и са станали планетите. Според мен това е крайно неприемливо. И моите разбирания за устройството на слънчевата система е, че всяко едно слънце се е родило, както децата се раждат в едно семейство. Всяко едно дете като се роди в едно семейство то полека, полека се откъсва от своите родители, докато стигне най-после до положението да може вече да живее без помощта на своите родители. Но все пак има една връзка с тях. По този случай планетата Плутон, която сега знаем за последна, но всъщност тя не е последна има зад нея друга една планета наречена Хано, тя най-напред се е отделила. И полека, полека на нея се заселват същества по силата на милиардите същества и те стават по-мъдри и по- могъщи. Затуй именно Учителя е казал че колкото една планета е по далеч от Слънцето, толкоз на нея живеят по-разумни същества. В.К.: Това означава, че тя първа се е създала? Н.Д.: Понеже приехме, че е последна планета, тя е първата всъщност зад нея има още една планета Хано, за която съм писал.
  4. 111. РАЗРУШАВАНЕТО НА ИЗГРЕВА Отбелязахме вече, че братските имоти са вече напълно и изцяло конфискувани и са станали собственост на държавата. Известно е, че всяко общество, организация или каквото и да било човешко сдружение, останало без една материална база е обречено на загиване и ние останали юридически без такава база бяхме обречени на пълна ликвидация. Оставаше да дойде и фактическото изземване, което нещо и не закъсня, за да бъдем хвърлени в трапа и погребани. Но Комитета на верите, намери за нужно да приложи една хитрина, за да бъде лицето на властта чисто пред световната общественост, по отношение изземването на братските имоти и нашето ликвидиране. Ето защо. Комитета на верите, изисква от Братския съвет, да му предостави трима хора, които да държат връзка между него и съвета. Братският съвет избира и делегира трима наши братя за такава връзка. Но Комитета на верите е сметнал навярно, че идва много натруфено и че с това се отдава много голямо внимание на Братството с едно такова представителство от трима души, затова Комитета елиминира двамата и оставя само един да бъде като връзка. Чрез този наш единствен представител, Комитета на верите изпраща едно искане, с което предлага на Братския съвет - Имотите на Изгрева, места и постройки там да се подарят за направа на легации. Интересно е, че след като вече имотите на Изгрева са както вече отбелязахме, конфискувани от държавата и са вече държавна собственост, естествено е тя свободно да разполага с тях. Тогава, защо е трябвало да иска съгласието на нашето Общество, тези имоти да се подаряват от нас за легации? Явно е, че е имало един страх, пред световното обществено мнение и най-вече пред Историята, че може би някой някога ще поиска обяснение: „Как така Изгрева център на едно такова велико движение в историята на България основано от българина Петър Дънов самородно не заимствувало нищо от другаде е заличен, пометен и на негово място стърчи легация. Да вярно е ще отговарят те: „Изгревът е пометен и на негово място е построена легация, защото Общество Бяло Братство, чрез своя Братски съвет, доброволно го е подарило за тази цел". Тази формула, този прийом на тази власт, много преди това успешно е била изпитана и с успех приложена, по отношение жилището на Учителя на улица „Опълченска" N 66, където е живял преди да се засели Той на Изгрева. Това жилище бе собственост на семейство Гумнерови. Понеже те не са имали наследници, още приживе, подаряват своя имот на Братството, като имота се записва на една наша сестра - Василка Иванова, която дълго време е живяла в една от стаичките на сутерена. Вече споменах, че под общ покрив там, постройки-близнаци две напълно симетрични сгради, в едната е живял Георги Димитров, а в другата - семейство Гумнерови, като в една от стаичките е бил Учителя. Антов, по предложение и угода на Партията, без да уведоми Братския съвет, подарява къщата на Гумнерови, за нуждите на музея Георги Димитров. Човекът просто с широка ръка, подарява този имот от името на Братския съвет. Съветът не е намерил тогава за нужно да реагира и направи някакви възражения, пък и да беше ги направил кой ще го слуша? И за да не се създават излишни неприятности, остави този въпрос така да мине. Тук обаче, размера на Изгревските имоти и неговото грамадно значение за делото на Учителя и историята на България, не са дали смелост и възможност, Антов и този път да направи такъв жест. Ето защо е било отправено и това официално искане. В Братския съвет по това искане на партията, Антов с цялата си стихия и ярост е настоявал да се направи това дарение. Щом Партията иска значи трябва. Но останалите членове на съвета твърдо устояли и дават следният достоен отговор на това искане: „Изгревът е вече заето място от историята. Там години наред е било център, в който Учителят Петър Дънов е провел своето велико дело като основа и създаде духовното общество „ Бяло Братство". Това място продължава и. сега да бъде център на това общество. Там се намира и салона, в който Учителят в продължение на почти 20 години проведе своето дело в беседи, лекции, музикални творби, много полезни назидателни разговори, както и гимнастически упражнения, на първо място Паневритмията. Следователно Изгревът не може да се подарява за да се използува за други цели. Историята не може да се заличава". Така приготвената декларация се подписва от сто души, само Софийските братя и сестри и се изпраща до Комитета на верите. Но тази декларация разбира се не даде никакъв резултат и не попречи да се помете и заличи Изгрева. Тя остава като парче непотребна хартия, захвърлена в кошчето. Изгревът е заличен и пометен. Салонът се затвори и всяка дейност в него и въобще на Изгрева се преустанови. Влизането в него беше забранено. Тежки катинари увиснаха на входните врати. Пазачи зорко го охраняваха. Стенографките, които живееха там и Ганка, една усърдна и работлива наша сестра, която беше поела цялата работа по малкото ни стопанство, след като Бай Ради се беше поминал, бяха изпъдени. Виждайки това деяние на властта, спомних си от историята за случая с Ян Хус, един ярък представител от епохата на възраждането. В 1415 г. Хус, който по това време е бил професор по богословие и декан по свободните изкуства, а после и ректор в Пражкия университет е бил поканен от папата и кардиналите, които са 70 архиереи съставляващи Папският съвет, да присъствува на черковният събор в град Констанца. Ян Хус е разбирал уловката, която му се поставя, тъй като е знаел много добре, че със своите разбирания и изказвания, пред студентите и обществото не е бил угоден на папската власт. Но не е намерил в себе си сили и смелост, да откаже на такова високо внимание и решава да отиде. Все пак, в желанието си за сигурност, за да се предпази от неприятни изненади и посегателство върху него, той успява да вземе от немския крал - Грамота за защита от посегателство, смятайки, че това ще го предпази от неприятни изненади. Но още с отиването си в Констанца той е арестуван и предаден на Инквизиторския съд. Показвайки своята грамота, дадена му от немския крал, инквизиторите му казали: „Да, вярно е, че ти имаш грамота, за защита против посегателство, но тази грамота те закриля и те защитава само срещу произволи от неотговорни фактори. Тук, обаче няма произвол, а напълно законно решение на върховно утвърдената власт. Тази власт те осъжда да ти предадем душата на дявола, а тялото ти на правосъдието, което те осъжда на смърт чрез изгаряне. Това нещо се повтори и на Изгрева. Нашето общество, без център и място за провеждане на своя колективен живот беше мъртво. Поставената цел беше постигната. Злокобното знамение, дошло през летуването ни на Рила в 1949 г. се изпълни. Това беше чудовищен удар върху всички искрени привърженици на делото, които жестоко страдаха. Симеон Симеонов и Никола Антов, които за да се покаже пред приятелите, че и той държи за делото, но по- скоро в устрема си да държи братята и сестрите под свое влияние и директива, поискват след това разрешение от властта в една от стаичките на техните домове, да се провеждат братски събрания, където да се прочита по някоя беседа. Но това беше от страна на Симеонов, ненужна инжекция в мъртвото вече тяло, а от страна на Антов, театрален жест. Не мина и много време и това беше ликвидирано, и забранено.
  5. 109. ИЗКУПУВАНЕ ВЕЩИТЕ НА ИЗГРЕВА[1] Приятелите ужасени от това, че и най-скъпите за нас вещи, вещите на Учителя, ще се продават на площада на търг, решават да съберат помежду си пари и да откупят поне тях. За тези вещи според оценката е трябвало да се дадат около 30 000 /тридесет хиляди/ лева. По това време бях вече изпратен в лагера и не можех да взема участие в цялата тъй тежко стоварила се грижа върху нас. Тези пари успяват да се съберат, като е имало и трогателни случаи на всеотдайност. В тази акция по събирането на парите сестра Елена Андреева, стенографката е взела най-дейно участие и тя описва един от случаите на тази всеотдайност. Идва при нея възрастна сестра и й казва: „Еленке, току-що получих пенсията си, ето вземи парите за изкупване на вещите". Но властта научава, че приятелите искат да откупят само вещите на Учителя. За да си гарантира обаче пълното и леко изкупване и на цялото движимо имущество, в което влизаше в много отношения стари и дълго употребявани вещи, и да получи за тях възможно най-добрата им стойност, то властта нарежда, че само вещите на Учителя не може да се изкупват. Или всичко, или нищо. Това решение да се изкупят само вещите на Учителя е било вътрешна работа на приятелите, без да му се дава гласност. Но... Вече изтъкнах, че още преди 9 септември, както във всички общества, така и в нашето, по нареждане отгоре, бяха проникнали комунисти, които сега, когато Партията им дойде на власт те бяха облагодетелствувани по всички направления с права, но и със задължението за всичко да донасят, един вид очи и уши на властта. Около себе си те успяха да привлекат и други, които бяха в нашето общество и те попаднаха под тяхното влияние, било за да угодничат и с това да имат разположението на току-що дошлата власт, било от материален интерес и те донасяха всичко на Антов и оттам на властта. Тази тяхна дейност се насърчаваше и поощряваше. На гърба си имах случая да изпитам сурово тяхната дейност, защото ме изпратиха в концлагер за две години. През 1951 г. имах място над село Симеоново, Софийско и бях почнал да си строя там вила. Един ден съм на мястото и идват при мене трима или четирима, които знаех, че са много предани братя и сестри от нашето общество. Беше хубав топъл летен ден. Седнали сме вън на полянката и гледахме незавършената още постройка. Тогава споделих радостта си с тях, че тук ще имаме един братски кът, където ще можем свободно да си говорим, пеем, свирим и да изживяваме нещичко от онова великото, което сме имали през времето на Учителя. Това нещо не бях споделил с никой друг. Не мина много време и при една среща с Антов, той иронично ни подхвърли: „Искал си да правиш на вилата си братски кът!" И всички други думи, които бях казал само пред тази групичка. Това ме порази. Още повече, че както вече казах, всички тези, които тогава бяха дошли при мене, смятах за здрави и предани на делото наши хора. Не мина много време и вилата ми беше взета, конфискувана. Настаниха се онези чиновници, които управляват парк Витоша. И това вътрешно решение на братята и сестрите, за изкупване само вещите на Учителя, беше донесено от такива доносници. Започнало се ново събиране на средства, защото всички вещи бяха оценени за около 90 000 /деветстотин хиляди/ лева по курс след първата обмяна. Сумата успява да се събере и вещите се изкупуват, като се разпределят за съхранение, между приятелите. ________________________________________________ [1]Виж„Изгревът" том IV, стр. 221; том IX, стр. 271-275.
  6. 107. УДАРИТЕ СРЕЩУ БРАТСТВОТО НА ИЗГРЕВА Животът на Изгрева, след тъй преживяното през тази година, зимната буря през лятото на Рила 1949 г., тръгна по своя път отново, но започна да се чувствува едно все по-голямо и по-голямо затягане. Салонът ни, където Учителят проведе своята дейност и където сега в същия дух провеждахме, не беше нищо повече от един молитвен дом. Място, където човек има желание, да влезне в досег с по-висшето, с едно благоговение, смирение и почитание. Следователно място за обикновени, делнични изяви там нямаше. Такива едни прояви, накърняват, потъпкват, тези висши чувства и са несъвместими с тази възвишена атмосфера, която цари там. И си спомням. След 9 септември 1944 г., когато Учителя току-що беше се прибрал на Изгрева от Мърчаево, Отечествено фронтовската организация, с Антов като председател на квартала, разпореждат една вечер в нашият салон да се прожектира филм със сцени от войната. Бях до вратата на салона и разбрах как привържениците на Антов, отидоха да поканят Учителя. Учителят обаче отказа да дойде. Пак по това време, пък и всякога преди това в салона си устройвахме забави с подходяща за една по- благородна изява програма, песни, рецитали, концерти. Един от обитателите на Изгрева, младеж, който нямаше нищо общо с идеите, но покрай своята майка, която беше наша съмишленичка се вреше из братските среди. С един номер на сцената, той искаше да се погаври и осмее говора и начина на обхода на брат Петко Епитропов. Този наш брат много мил и предан на делото, беше висок, строен с голяма и добре оформена глава, с меки черти и брада на лицето. Беше чиновник в застрахователно дружество и като такъв, имаше възможност да обикаля провинцията. Той беше една реална и много полезна връзка, необходима за делото на Учителя всред обществата ни в провинцията. Говореше много сладкодумно, с някакъв напевен оттенък, говореше увлекателно и със своята осведоменост приковаваше своите слушатели. Беше много приятно да го слуша човек. Навсякъде из братствата в провинцията го познаваха и уважаваха. Спомням си преди да дойда в София, той дойде в Габрово и гостува у нас. Цяла вечер до късно така сладкодумно и увлекателно говореше, че аз като го слушах останах в захлас. Този брат беше стълба на старейшините братя и знаех, че по уреждане на материалните ни въпроси, особено по време на съборните ни дни, той със своят организаторски талант, умело оправяше всичко. Разбрах също, че Учителя с него се е държал с особено разположение и внимание. Учителят беше разбрал, че ще има такава изява, бурно реагира и ние виждайки намерението на този младеж, отменихме това негово желание. Казваше се Тодор и бе голям комунист. В коя черкова, джамия или кой да е салон на верските общности се правят разни съобщения от съвсем светски характер? В този именно молитвен дом, нашият салон, Антов след изпълнението на установената програма, четене на беседи, молитви, песни дадени от Учителя, става и започва да прави всевъзможни съобщения, наредби на Отечественофронтовската власт, засягащи делничното. Това беше в пълен дисонанс със създадената вече атмосфера. Задачата му явно беше да се потъпче, да се измете това благородно чувство, да се насади и втълпи идеята, че салонът ни не е нищо друго освен партиен клуб. На тази негова проява ние бурно реагирахме, главно аз, като посочвахме, че вън на стената има окачена голяма табла, на която целта е там да се поставят всякакви обяви и съобщения на ОФ власт. Като допълвахме, че всички, които идват тука са грамотни хора и няма да им бъде трудно да разчетат закаченото там. Но това остана глас в пустинята. Аз направих тези табла, за да се залепват обявите на властта. Следващата му стъпка в подкрепа на тази негова и партийна цел, ликвидиране на нашето общество, беше да поиска от Братския съвет, да се отпусне от братската каса, сумата от 400 000 /Четиристотин хиляди/ лева за направа на партиен клуб. Клубът щял да се построи под Изгрева на мястото, където там имаше тухларна фабрика на Виларов. В Братския съвет Антов казва, че ако тази сума не се отпусне, то ОФ организация, ще вземе нашия салон за клуб. Останалите братя от съвета бурно реагират, но се поуплашват от заканата и гласуват сумата от 200 000 лева. За тази сума се получава разписка, уж нещо като заем. Разписката я имаше, но парите обратно никога не се върнаха и клуб не се направи. Парите изчезнаха по направление. Нашият салон и всички наши имоти, както вече отбелязах, бяха вече конфискувани от властта, по закона за едрата градска собственост и ние бяхме само като наематели. Това разбира се извънредно много улесняваше задачата да се вземе салона ни за клуб. Следващият удар дойде не след много време. Антов нарежда, пак разбира се като човек на властта, Просветният съвет да се разтури. Това дойде като чудовищен трясък върху главите ни. Младите братя и сестри, които очакваха, че ще могат да провеждат един културен, пълен със смисъл и съдържание живот на Изгрева, с беседи, реферати, издаване на списание и книги, бяха попарени като с тежка смъртоносна слана. Пръснаха се унили и разтроени. Така беше приключена прекрасната инициатива на Томалевски и младите братя и сестри. Не закъсня и поредният удар. Отбелязах вече, че властта бе наредила да се спре отпечатването на беседите в малката печатничка, която имахме. Сега пък се нарежда, да се конфискува и изземе печатарската ни машина. Ново учение, нова мъка. Малко след това със свити сърца и сълзи на очи гледахме как машината ни се демонтира за да се изпрати в града. Каква сериозна работа можеше да свърши тя. Един стар модел малка печатарска машина, която все пак задоволяваше нашите извънредно скромни нужди. Но.... Отпечатването на петдесет томчета лекции и беседи, при крайно ограничените условия, при които се намираха братята Борис, Жечо и Неделчо, нагърбили се с тази важна и отговорна задача, беше съпроводено с изключителни трудности. Липсата на хартия и другите за печат материали се търсеха на свободния пазар и се изкупуваха при най-различни условия и цени, за които не всякога е можела да се издават редовни документи. По това време в братските среди идва някой си Коста Стефанов по професия счетоводител. Един среден на ръст, възпълничък, с владишка осанка човек. Той имаше мек подкупващ глас, когато говореше или както сполучливо някои го определи, като зехтинен тембър. Но всъщност? Този човек преди това е бил в теософското общество и дочух, че там е изиграл една много незавидна роля в ликвидирването на това общество. Как попада в нашето Общество? Това не се разбра, но моето впечатление е, че той е бил изпратен от Партията, за да съдействува за ликвидирането и на нашето общество, защото още при идването си, влиза в много тесен контакт с Антов и Иванов. Още повече, че по предложение на Антов и Иванов в Братския съвет него го избират за счетоводител на Братството и като такъв влиза и във финансовия съвет, като измества Жечо Панайотов, а оттам и в Братския съвет. Как останалите членове са се съгласили с тази промяна? Чудно е! Не са ли разбирали зад тази промяна пъкленият план, който се крои? Да се измести старият и предан, крайно честен като касиер и счетоводител Жечо с някакъв нов човек е голяма грешка, фатална. Явно е, че малката пречка, която все пак Жечо е оказвал на останалите двама във финансовият съвет с това се премахва. Това ще трябва да се приеме като един голям успех на Антов. По това време някъде Манол Иванов умира и във финансовия съвет остават двамата. Защо Братският съвет не е избрал нов човек на мястото ма Иванов? Предполагам, че Антов в свой интерес не е повдигнал този въпрос и останалите членове от Съвета не са проявили внимание към този пропуск. С това Антов има още един успех. Във финансовия съвет остават двамата. Коста Стефанов и Антов вече крайно добри приятели и оттам господари да разпореждат с Братството.
  7. 61. СТОПАНСКАТА КРИЗА И ПЪРВАТА КЪЩИЧКА НА ИЗГРЕВА Поради неудобства, квартирата, която държахме на улица „Кракра" трябваше да напуснем. Моят брат - Борис Николов, който беше по-добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни под ред се блъскаше да търси квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лева на месец. Това беше равно на половин заплата на един сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности, при които бяхме поставени, такъв висок наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели, студенти дошли от провинцията. Напрежението ражда в човешкия ум идеи. И това напрежение, роди в главата на моя брат и някои други наши съмишленици, поставени при същите условия като нас, идеята да си направим жилище, някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място граничещо до Изгрева, който се съгласи, срещу скромен наем, да ни разреши да си построим там дъсчена къщичка. По това време през 1926 г. да се купи място, жилище, апартамент, беше толково лесно, колкото сега да се купи торба с картофи, стига да има човек пари, но ние нямахме. Само няколко години след Първата световна война, чудовищна стопанска криза, започна да залива света. Ярко изразени признаци на това нещастие бързо връхлиташе върху човешкия род, връхлетя и върху нашата малка България. То беше породено от непрогледната тъпота. Подчертавам тъпота, защото помня, гледал съм тези финансови министри, гледа като патка и няма смелостта, да направи крачка и по-смели стъпки за да се премахне тази стопанска криза. Защото непременно спазваха правилото за „златния еталон" да не се наруши, т.е. покритие между наличното злато и банкнотите, които са отпечатали да бъде в някакво равновесие. А какво трябваше да се направи? Трябваше да пуснат банкноти. Какво от това, че уж ще има инфлация? От една страна имаше пълни складове, пращяха със стоки в складовете и 1500 търговски пътници, обикаляхме България да търсим пласмент на стоките, а от друга страна са налице хората, които продават тези стоки. Липсваха само на банкнотите - пари. Работа - създай работа на хората, плати им с банкноти. Ама покритието щяло да се наруши, какво значение има. Такава тъпота беше в тези финансови министри. Аз съм бил в този търговски сектор. А насреща ни посрещаше скованост и липса на смелост, да се премахнат отживяли времето си и неподходящи за бързо развиващото се човешко общество порядки и разбирания от хората, които управляваха финансиите на всяка страна в света. Те не разбираха, че при наличието на стоки, както беше тогава, само интензивната обмяна на стоките чрез парите е в състояние да разреши стопанската криза. Поради слабото им обръщение, парите имаха голяма стойност. Предлагаше всичко, движими и недвижими ценности, но малко се купуваше, по липса на парично обръщение, а не затова, че нямаше нужди. Някаква демонична ръка, се беше разпростряла над човешкия род и беше парализирала инициативата и творческия замах в него. От една страна имаше хора с крещящи нужди от най-различно естество, от друга - складове претъпкани, със същите тези стопански ценности, от които те имаха нужда. Това създаваше големи трудности за живота, създаде и за нас младите, които искахме да живеем по-добре. И то защо, защото нямахме пари и не можехме да намерим начин с нашия честен труд, да ги имаме, тъй като не се намираше и работа. Всичко бавно но сигурно замираше. Стопанският живот замираше. Всеки, който имаше пари, здраво ги стискаше. За реализирането на нашия план, не бяха необходими много средства. Но да се търсят заеми в такова време, на тъй ревниво пазене на парите, беше много неудобно. Но стана някакво чудо и ние ги имахме. Когато човек има чисто и искрено желание да постигне нещо, задоволяващо неговите насъщни и справедливи нужди Разумният свят, всякога ще му се притече на помощ и ще улесни човека в изпълнение на неговата задача. Така стана и с нас. Събрахме се пет души приятели, все с крещящи жилищни нужди. Георги Радев беше един много интелигентен и начетен наш брат. Знаеше добре европейските езици, следваше математика, а през свободното си време, превеждаше някои интересни книги из онези области, предимно окултните науки, които най-много будеха интерес в нашите среди, пък и в хората от външния свят. Преведе между другото една астрология от Сефариал, хирология от Вреде, една интересна книга, за значението на формите и чертите по лицето, а също много нашумелия по онова време роман „Занони". Георги беше също много ценен сътрудник в издаваното от нас списание „Житно зърно". Написа и няколко оригинални трудове - „Учителят говори", „Живот за цялото", „В царството на живата природа". Димитър Стоянов /Димитрий/ беше един брат с редки технически дарби и рационализаторски хрумвания. Работеше в много известната по онова време печатница „Стайков", където с голямо умение изработваше от дърво, големи афишни букви. Никола Нанков, един брат с подчертан интерес към книгата, като техническо произведение, който малко по-късно издаде три книги, посрещнати с голям интерес от онези, които жадуваха за окултни знания. „Астрологията", „Хиромантията" и книгата „Лица и Души", книга, която разглеждаше различните типове хора, тях именно Георги Радев беше превел. Моят брат Борис Николов беше студент по естествени науки. Той между другото имаше редки качества в строителството. Тези качества, особено много и добре разви, като работеше през ваканцията при Бертоли, наш съмишленик, който беше един от първите двама майстори, мозайкаджии дошли от Италия, след Първата световна война. И аз, който по това време следвах математика. Къщичката си направихме сами в ранната пролет на 1926 г. Тогава беше свободно и за такива леки строежи, нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно, навсякъде в най-пълен асортимент и предлаган с най-голямо внимание и любезност. Направихме я по един своеобразен начин. Сглобяема от дъски. Идеята за този начин на направа, беше дадена от двамата подчертани вече техници Борис и Димитрий. Всички, които гледаха как я строим, не допускаха, че начина по който я правим е наш, оригинален по своя замисъл и изпълнение. Мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица, в непосредствено съседство с Изгревската поляна, а ние петимата братя, първите постоянни заселници и уредници на Изгрева, почти до самия му край. Къщичката беше от две стаички: по- малка от около десетина квадратни метра и по-голяма от около четиринадесет. В по-малката се настаниха Димитър и Никола Нанков, а в другата по-голямата - останалите трима. Едно малко килерче, от задната страна за багажите и една верандичка отпред, към южната страна, допълваха нейния образ. Братята и сестрите с тъй да кажем, голям житейски опит, като гледаха къщичката изградена от тънките два сантиметрови дъски, клатеха глава и казваха: „Докато е топло ще бъде добре, а през зимата как ще се живее в нея?" Като наближи зимата, отвътре я облицовахме с дебела амбалажна книга. Така при запалена печка, даже и тогава, когато беше твърде студено, ставаше приятно и уютно. Така без особени трудности прекарахме зимите и то такива зими, студени, дълги, каквито бяха през 1928-1929 г. Тогава се явиха приятели, които обясниха чудото, като напомниха, че в Сибир се строят къщи предимно от дърво, а други още по-добре уточниха, че една дъска дебела три сантиметра пази не по-лошо от зид дебел тридесет сантиметра. Тази малка къщичка стана център на интензивен братски живот. Идваха братя и сестри от София и провинцията, споделяха се и се разискваха въпроси от най-различно естество, идеи предимно от по-духовен характер. Този живот в нея, беше част от бликащия братски живот, който имаше в салона, на първо време този на улица „Оборище" N 14, а след това в салона на Изгрева, който се построи малко по-късно. Тази къщичка изгоря и изчезна по времето, когато беше пометено и разрушено всичко на Изгрева, и всичко скъпо за нас на самия Изгрев. Тази малка постройка, това малко жилище, като че ли отвори някаква врата, към един нов свят за очите на приятелите и те разбраха, колко приятно е да се живее тук, отколкото в задимената, опушена и потънала в прах и изпарения София, каквито всеки по-голям град има. И всички с един неудържим устрем, особено онези, които нямаха свое жилище, се впуснаха да купуват места с желанието и те да си построят.* ----- *Виж „Изгревът", том VIII, стр. 711 -712.
  8. 8. ПОСТРОЯВАНЕ НА ИЗГРЕВА В ул. „Опълченска" 66, както обикновено наричаха жилището на Учителя, имаше дворче, където заварихме и други наши братя и сестри, дошли при разни случаи при Него. Учителят беше излязъл на дворчето. Там се видях с Него, но тъй като бях едно мълчаливо и стеснително момче, не говорихме нищо. Поседях малко там. На излизане се изненадах от обстоятелството, че тази къща на ул. „Опълченска" 66, под един общ покрив приютява две напълно симетрични жилища, от сутерен и етаж, жилища „близнаци", както ги наричат. В едното от тях живееше Учителя, заедно със своите хазаи, наши съмишленици, които бяха го поканили да живее у тях, а в другата както разбрах, живееше Георги Димитров, водачът на комунистите в България. Случайност? Интересно съвпадение, за което дълго след това мислех. Учителят е казвал: „Случайности в Природата няма, те са закон от един друг свят." Така започна новата ера в моя живот. Второто нещо беше „ИЗГРЕВА". Когато за първи път чух тази дума, почувствувах голямата топлота, с която приятелите я произнасят. В ранно, чудно хубаво, ясно утро, тръгнахме през Орловия мост, по алеите покрай обсерваторията, къпалнята, която има сега близо до нея, тогава я нямаше. Минавахме по тесни, пълни с очарования и романтика пътеки, след това покрай разсадника и отново по пътечка, било всред борова, било всред широколистна млада гора. Накрая се озовахме в една чудно красива поляна. Тази разкошна поляна от около десет декара, намираща се на най-високата точка на Софийското поле, заобиколена от север, запад и отчасти от изток с млада борова горичка. Тя ми се видя като кът от Райската градина. На юг към Витоша се разкриваше величествена панорама, от леко нагънатото потънало в зеленина, на нивите, ливадите и зеленчуковите градини, Софийско поле. А в дъното на тази омайваща гледка се издигаше с чудния си релеф величествена Витоша. По-късно, когато пролетта дойде и времето се затопли, чистия въздух, напоен с аромата на младата борова гора, полските и горски цветя, топлите галещи лъчи на слънцето, приятната свежест и зеленина, всичко това създаваше от „Изгрева" усета, че наистина човек се намира в някакъв кът от Райската градина. Всички братя и сестри, биха се намерили в затруднение да изкажат своето възхищение от впечатлението, което са имали при своето посещение на Изгрева. Ето как описва брат Методи Константинов своето първо отиване на „Изгрева".*: „В 1922 година през месец март, отидох при Учителя в пределно скромната му квартира, жилище на улица „Опълченска" N 66. След приятни и полезни разговори, които имах беше станало късно и Той ме покани да нощувам там. На сутринта, в ранни зори, тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора. Когато стигнахме до нея тръгнахме по хубави и живописни пътечки минаващи през млада горичка, където за първи път минавах. Славеите разнасяха своята чудна песен, въздухът беше така чист и ароматен от горски и полски цветя, аромат на борова смола. Гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпваше, мълчалив и сериозен. Най- после пристигнахме на една чудно красива поляна, обсипана с утринните росни капки, които блестяха като брилянти, разхвърляни от щедрата ръка на природата, безкрайна по своето богатство, върху зеления килим на свежата трева. Поспряхме се за малко и Учителят ми каза: „Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето". На поляната вече имаше много мъже и жени, които помежду си се наричаха братя и сестри. " В заключителното си Слово през този ден Учителят казал: „Наближава първият ден на пролетта, пригответе се да го посрещнем, защото Той ще внесе във вас, онзи жизнен ток, които е необходим, не само за вашите тела, но и за вашите умове, сърца и души. Всяка година пролетта носи нещо ново, нещо неизказано дотогава. Животът е във възходящ и непрекъснат процес." През това посещение в Методи Константинов, тогава млад, пълен с живот и енергия, се заражда идеята, да си построи тук палатка и да остане да живее там. Тъй като преди това в разговора Учителят му е казал, да остане в София, за да се запише като студент по философия. Наистина след три дена, в първия ден на пролетта - 22 март, както отбелязва той, кацнала една бяла палатка на „Изгрева". Тази палатка е била подарена от италианеца Бертоли, вече наш съмишленик, на братството. В тази палатка Методи е останал да живее до месец ноември, когато силна буря през една нощ му разкъсва палатката. На сутринта отива на ул. „Опълченска" N 66 и Учителят го прибира там. След два-три дена прекарани там Методи се настанява в дома на наши съмишленици. При този случаи Учителят му казал: „Досега изучаваше законите на светлината, а сега ще слезнеш да учиш законите на тъмнината".* За посрещане първият пролетен ден на 22 март 1922 година Методи отбелязва: „В ранната утрин при първите блясъци на зората, мълчаливо с тихи стъпки, пристигаха братя и сестри. Те идваха на вълни от спящия град. Наредени в полукръг, чакаха със затаен дъх странната осанка на Учителя. Не след дълго пристигна и Той, наметнат с пелерина, застана в центъра на полукръга. Небето беше ясно като кристал, утринният хлад действуваше ободрително. Този ден, първият ден на пролетта, всяка година се очакваше с неизразимо ожидание, с най-голяма радост и внимание, като се прекарваше с подобаваща тържественост, като най-голям наш празник. В момента на първите лъчи на изгряващото слънце се чу тих напевен шепот на молитвите, излизащи от устата на братята и сестрите. Изгревът на слънцето беше величествен. След молитвите се изпя песента „Изгрей, изгрей ти мое слънце". След това чухме Неговата беседа. Тихите му Слова се разнесоха наоколо като шепот на дълбоко шумящи води. Словата му разкриваха за душите все нови и нови истини, ценни правила и методи, за един нов и красив живот. След беседата всички изпълнени с надежди и упования, тръгнаха обратно към равнините." Особена и приятна, и с неземна красота беше гледката от „Изгрева" към Витоша, сутрин, когато слънцето изгряваше и вечер при залеза. Косите слънчеви лъчи, някак особено се плъзгаха по гънките на планината и леките възвишения пред нас. като създаваха чудна феерия от приятно преливащи се багри в тъмни и по-светли тонове. Тишината и спокойствието нарушавано само от звънките тонове на пойните птички, допълваха красотата му. Градът със своите пушеци, изпарения и миризми, беше далеч. Хора почти не се мяркаха наоколо. Този чуден кът, стана постоянен обект на разходките ми, когато бях свободен.
  9. 60. РЕВИЗОРИ НА ИЗГРЕВА Ето, че се докосвам до известна истина, че човек помни преживяванията си от детинските и юношески години, а това преживяно след 60-та година, лесно се забравя. Ще опиша това, което помня от това късно време на живота ми. Ние, отговорниците на Братството, ред години бяхме под тормоза, че предстои да ни се направи финансова ревизия. Но нали съвестта ни беше чиста, лесно хвърляхме зад гърба си такива заплахи. Гледахме си работата, да бъдем полезни на общият братски съвет. Как започна всичко и как се развиха събитията през годините от 1958 до 1962 г.? - Не мога да се похваля, че съм ясновидец или че имам пророчески сънища, но няколко дни преди да дойдат ревизорите, сънувам че се движа по нашата улица, от дома ми към братския салон на Изгрева. Гледам по улицата, по сградите налепени афиши - дава се някаква опера и аз участвам като певец в главната роля! Чудя се - не съм нито артист, нито певец, защо са ме писали в тези афиши. Не мина много време, дойдоха ревизорите и всеки казва - „Жечо, дай тези книжа, обясни това писано тук или там". Как за всичко търсеха мен, разбрах, че съм главен изпълнител в „операта". Правеха ревизия на Общество „Бяло Братство", а всъщност мен считаха за отчетник, аз бях отговорен за всичко! Нали бях касиер-счетоводител, пазех документите и счетоводните книги и отчети. И така, една сутрин през есента на 1958 г., явиха се на Изгрева трима инспектори от Държавен контрол, повикаха ни да се запознаем с тях. Казаха и задачата си - да направят основна финансова ревизия на Бялото Братство. Единият от тях, който бе главен в комисията, се именуваше Самуил Захариев. Беше ми познат, понеже заедно следвахме курсове като частни ученици през 1934 година, за получаване гимназиално образование. По-после беше идвал и при брат Боян Боев, да му показва нещо от материала които учеше сам. Тогава аз вземах уроци от брат Боев, но той използва познанството ни за да го запозная. Като видях в комисията Самуил, казах си, че той ще ни защитава, но гледам го, в разговорите си с присъстващите, той не скрива познанството си с нас, напротив - разказва им всичко. Поговорих с него малко насаме и му казах - защо се издава, че сме познати. Отговори ми, че не иска да крие това наше познанство. Друг от комисията беше инспектора Георгиев, които имаше задача да проверява документацията на сметките и самото ни счетоводство. Явно беше, че инспекторите не бързаха да завършат работата, а дните минаваха с опознаване на работата. Като чиновници бяха на работа от 8 до 12 часа и от 2 до 6 часа. Вземаха счетоводните ми книги, папките с документи, касовата книга и започнаха да се занимават с тях. Една от първите им работи беше да сравнят, дали всичко записано в касовата книга е изнесено в счетоводният дневник. Повикаха в помощ и Коста Стефанов, който беше добър счетоводител и близък приятел на Никола Антов. Привършиха това сверяване на касовата книга с дневника за няколко дни. Запитах Стефанов за резултата, вярно ли съм работил и той потвърди, че е вярно. Може би за да ме компрометира добави: „Имаше един лев разлика!" Разбира се, такова нещо не съм допуснал, тъй като винаги проверявах, а и в действителност не ми се поиска да внасям „един лев". Действително, инспекторите бяха с убеждението, че в Бялото Братство няма злоупотреби. При възлагането на работата, Самуил Захариев понеже ни познаваше, е бил с това убеждение. Идвайки първият ден към Изгрева, казвал на колегите си: „Сега ще видите място, гдето всичко е в ред, няма да имаме много работа!" Така, но ето че отчетността ни имаше за цел да установи резултатите на парично-стопанската ни дейност, но без да спазваме стриктно всички отчетнически изисквания, като издаване на касови ордери с подписи на председател и счетоводител. Единственото нещо, което изисквах, беше да ми се представят документи и разписки от лицата, които получават суми за извършена работа. Действително, това нещо се установи от ревизорите при основната проверка, която направиха. Имаше няколко малки изключения и то в разходите по братската печатница „Житно зърно". По тяхната работа имаше най-много плащания: покупка на хартия, превози, заплати и др. Когато са плащали на каруцаря Иван Петров Иваницов, имало е 5-6 случая като е получил парите не е дал разписка - пропуснали са в печатницата да му поискат да подпише такава. Както всякога, идва при мен отговорника на печатницата - Влад Пашов, носи ми редица документи за отчитане, а между тях и разписки за платен превоз. Аз не всякога проверявах дали са с подписа на Иван Петров. После, когато записвах разходите, откривах, че някоя разписка е без подпис. Позволявах си само да отбележа на мястото на подпис, името на Иван Петров, с намерение да бъде потърсен и да подпише сам. Добре, но с течение на годините, останали са в това положение, само с моето отбелязване на името. Макар, че се касаеше за дребни суми, инспекторите отбелязаха това нарушение едва ли не като фалшификация от моя страна. При разглеждане на делото ни, в съда зададоха въпрос на Влад Пашов, дали е носил такива неподписани разписки, той призна това, но настояваше, че сумите по тях действително са платени на Иван Петров, че аз като касиер съм изплатил отбелязаните в разписките суми. Когато през време на ревизията се откри такава нередност, запитах нашия защитник адвоката Д-р Кирил Георгиев, за съвет какво да правя. Той ме успокои с думите: „Ще те извадим сух от водата!" А това значеше, че има оправдание за това нещо. След окончателната проверка на касовите разходи, ревизорът Георгиев установи, че има няколко суми записани в разход на касата, които не се одобряват; един вид ме начете с тях. Набра се една сума от около 300-400 лева и аз още тогава ги внесох в касата на Бялото Братство. Това са суми при първото преоценяване на лева, или по сегашният курс 30-40 лева. Нека се има предвид, че са неволни грешки в един период от 12 години.
  10. 23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Кажете нещо за Паша Теодорова. Милка Говедева (М.Г.): Много скромно си е дала спомените Паша. Нали в спомените й има там някои неща. И тя лично ми е разправяла. Но Паша беше малко така, как да кажа, въздържана. Тя, например, по време на бомбардировките се питам: „Къде да отида, къде да отида?" При Паша отивам, разбира се и лягаме на пода, слагаме дюшеци, туй, онуй. Цяла нощ ме завива и вика: „Моето дете, моето дете." Аз почувствувах майчина закрила от нея. Аз майка не помня, но ето от нея почувствувах майчина закрила. Това е едно. Второ, Паша беше иначе строга към мене. Нали, вика, ще четеш, ще учиш, д-то ти мазол трябва да хване. Така се учи, вика, не с разходки нагоре надолу. И, разбира се, послушах я. Аня също. Те ми се и караха, но бяха толкова благи и мили, каквито аз не съм виждала никъде, никъде. Защото аз съм расла в сурови условия. Към мене са били с ирония. Тонове, тонове подигравки и иронии, и омраза, и не знам какво да кажа още. Зли отношения към мен, но те не могат да кажат това. Те могат да ми се скарат, да кажат: „Ела, ела, Милке, има нещичко за теб." За хапване примерно или някой чаршаф, някой им подал нещо. Те и за мене мислят. Това е на Милка, това е на Милка. Хайде и на Милка да дадем това, хайде и на Милка... Това е било при Паша. За мене това е била и Аня за мене. Те бяха като две капки сестри, милеещи така, като че ли съм й дете, просто трепереха. Те много обичаха и Анина, защото и Анина я учиха. И на мен ми казваха: „Ти си мързелива. Анина учи по-добре от тебе." В.К.: Коя Анина? М.Г.: Анина Бертоли, която си замина. Или Йотка. И Йотка учиха по същото време. Те три тура ученици имаха. Първият тур е бил Иван Антонов и не знам кой друг е бил още. Вторият тур не знам кой е бил. Но ние сме третия тур. Аз, Колю Драгнев, Боянчо, Тамара, имаше една Маринка и Йотка. В.К.: Всичките с частни уроци, без да плащат. М.Г.: Всички частни уроци без да плащаме. Не само това, но ни хранеше. Па и някоя дрешка, па някой чаршаф и това, каквото има. Аз не съм получавала от роднини това, което съм получила от тях. Освен леля ми от Букурещ нещо, ако ми прати. А освен това отношението на Учителя към Паша бе така най-изискано, най-коректно, най-доброто, най-висше, за да й даде диплома на нея, само на нея, и да каже: „Ти най-малко си ми създавала трудности." В.К.: И какво представляваше тази диплома? М.Г.: А, не знам. Полицията я взема и ако могат сега да я вземат, да я издирят, хубаво ще бъде. В.К.: Но Учителят лично е написал за нея диплома. М.Г.: Учителят лично й е дал диплома на нея. А и тя има много писма от Учителя. Ама всичко взема полицията, милицията. В.К.: Вие виждали ли сте ги? М.Г.: Имаше много писма от Учителя. В.К.: Какво представляваше тази диплома? М.Г.: Не съм я виждала. В.К.: Като завършено окултно образование. М.Г.: Като завършено. Като ученичка добра. В.К.: А, като ученичка на Школата. М.Г.: Като ученичка на Школата. Тя е била. Тя ми разправяше един такъв случай: през 1923 година. Тя идва при Учителя още през 1914 или 1915 година, не знам. Била при Учителя и рязко казали двете с Аня, а този е бил слуга, Иван Антонов у тях: „От днес ние няма да ядем месо." И цялата пуйка я дават, пуйка ли било, какво, на Иван. „Иване, изяж я сам!" - „Как, госпожице, сам?" - „Да, сам да я изядеш, ние вече ставаме вегетарианци." Майка им, бащата вече починал, баща им много приличаше на Чайковски. Майка им казала: „Аз нямам нищо против, сега както решите, така. Иване, изяж я цялата пуйка." Така е била, ха-ха-ха. В.К.: Той слуга е бил при тях, така ли? М.Г.: Слуга бил, но те го учили. Те го учили и той завършил. Те го вземали от малко момче. Той мисля е такъв, без баща и без майка. Вземали го от малко момче и го изучават. Той завърши философия. И накрая той си отиде сърдит на тях. В.К.: Е, защо? М.Г.: Де да знам, нещо обидно. В.К.: Те са го учили от началото. М.Г.: Да, да. В.К.: И той заминава. Беше завършил гимназия и след това? М.Г.: философия. В.К.: Работеше ли някъде или не? М.Г.: Не, но вземаше много скъпо за астрологията, за хороскопите. Но за него знам такива случаи, казваха. За младежкия клас специално. Дойдат някои, казва: „Имаш приятелка - вънка, не може тука да влизаш!" Пазач, да. Викаха му „Иван Грозни", защото грозен беше той така малко. Възгрозничък. Но той на мене ми каза така, след тази екскурзия, която правехме със стомничките, аз там отидох и казва: „Ела, момиче, да ти кажа. Ти много хвърчиш, но теб решетки те чакат." - „А, ха, ха, ха" - аз се изсмях. И ми каза: „Ти идеш от Китай и ако искаш да се увериш, че идеш оттам, може да идеш и да си видиш развалините на твоя паметник. Току-така не си дошла в бялата раса. Направила си нещо добро за тоя народ там и затова си дошла в бялата раса." Това той ми го каза. В.К.: И кой паметник, не каза. М.Г.: Не каза, издигнали ми били паметник в памет когато съм убита ли, какво и що. И затова имам страх от насилствена смърт. Тъй и майка ми и баща ми, и двамата починаха, пък и аз, ако съм била в миналото тъй с карма. Това ми каза Иван Антонов, да, но после той ме намрази. Не ме поздравяваше. Ту-у. Така гледаше, не знам как, много лошо на мене. В.К.: Защо? Защото си била комунистка? М.Г.: Не знам причината, за която... Но аз си спомням, че и Иван се мяркаше там в тая партийна група. И после нещо се ядоса и напусна. Но беше в нея. Но не помня точно какво беше. Години оттогава, нали човек не може да запомни всичко, избледнява. С брат Боян Боев имахме много хубава връзка. Аз като каквато и да е мъка, тичам при брат Боев. Една от тези беше, нали, когато аз напуснах две години и се колебаех дали да вървя или да не вървя в Партията. А той ми каза: „Навсякъде трябва да се работи." Това ми отвори очите, навсякъде. И аз тогава се върнах в Партията. Но когато имах нещо мъчно, той казва: „Да, да, да." Слуша, слуша. Него си спомням един път когато дойде. Антов го би. Той беше много зъл. И дойдоха някои да му правят обиск. Имаше той Пентаграма над главата си така (на стената в рамка), от милицията сигурно искаха да я вземат нещо и той почна да вика: „Огън, огън, огън, огън, не пипай, не пипай, огън, огън!" И те не знам какво помислиха, но оставиха Пентаграмата. Брат Боев беше много скромен. Много тих, умерен, с ума си, разбира се. И сигурно няма да го забравя, който какво и да пита Учителя, ако се приближи, брат Боев винаги си носеше тефтерче и молив, и стенографираше всичко, всичко. Кой какво пита и какво отговаряше Учителят, той записваше. За всичко, за всичко. И спомням си веднъж една сестра ми казваха, нали по тая част бях. И казват: „Виждаш ли тая сестра Мери, французойка, той говореше на френски с нея." А той е следвал в Германия и доколкото знам от други съм чувала, сега доколко е вярно не знам, казали така. После ще кажа за тази сестра. Той като следвал там, там е бил Рудолф Щайнер и Влад Пашов имаше снимка на Рудолф Щайнер, аз не можех да издържам на погледа на тоя, на снимката на Рудолф Щайнер. Той имаше един поглед особен. И той като е говорил с него, той му казал: „Защо си дошъл при мене? Учителят е в България." Тогава научава за Учителя, тогава го потърся и аз не знам защо е окуцял той, във войната ли е била причината? За Мери, Мери й казваше той, но как се казва аз не знам, живееше в сестринските стаи, не тези, където аз, там, където брат Боев. Тя все говореше на френски, нещо искаше да го запита, той отговаряше. Но като че някакво приятелство имаше между тях, може да е било чисто, нали, но възрастни хора и двамата, някакво приятелство - предполагам аз, не знам, не си кривя душата, нали? Но тя често го забираше и казваше: „Брат Боев, това, брат Боев, онова." - „Да, да, почакайте малко, сестра, почакайте малко", той имаше такъв обичай - „Почакайте малко, почакайте малко, сега." Тъй че тая книга „Учителят за образованието" той я написа, тя е от него. Тя е една хубава книга. В.К.: Кажете нещо за Тодор Стоименов. М.Г.: Той бе не особено така ласкав. Сега по едно време нали разбраха, че съм комунистка и решиха да ме гонят от Изгрева и като ме гонят сега, рекох къде да ида? Реших да ида у Тодор Стоименов, щото там отиде една Димитрия, която аз доведох, една моя състудентка, която после стана на ОФ там председател. Аз я доведох на Изгрева. Но нея я приеха и тя е комунистка, но мене не ще. И Тодор Стоименов като се научи, вика: „Тая да я гоните, да я махате." Бях при негова племенница, забравих как се казваше - Мара, но коя беше, забравих. Стоях няколко дена и ме изгониха. Тодор Стоименов знам, Учителят много държеше на него и знам, че беше болен, слаб и т.н. Мария, една негова племенница, му помагаше, тя жива мисля че е още, не знам. Но Василка, която переше дрехите на Учителя още от „Опълченска" 66, дойде отдолу, тука дойде в една барака и един ден каза: „Брат Стоименчо е много тежко болен, трябва да ида, да му се помогне." Пък горката, тя си замина, а пък той остана. Нали, Василка, която беше едра, така, та доста време стоях, но не ме харесваше, че съм комунистка. В.К.: Балтова? М.Г.: Балтова с тоя Неделчо изглежда имаше връзка. И аз, когато живеех в Стефова горе, в хубавата стая... А даже и тук имам един случай с Учителя. Аз като се настаних там, Паша ме настани там, като дойдох и отивам с едни ябълки, не знам кой ми беше дал, при Учителя. И Той гледа една по една хубави, хубави такива, и каза: „Е, хубаво, сестра." Викам: „Много хубава стая, благодаря, Учителю." Тука те отвориха, кой ми отвори, не знам, беше заключена стаята. „Но сега гледайте, сестра да не се карате!" Пък аз викам: „С кого да се карам?" Не знам с кого да се карам. „Рекох, да не се карате!" - Повтори. Да, а то какво се случи. След три месеца ли, пет ли, колко стоях там, дойде Стефова. Тя е от Хасково ли, от Сливен ли, не знам от кой, оттам някъде. Дойде и каза: „Кой те пусна тебе тук в стаята ми? Веднага вън!" В.К.: Тази стая чия е? М.Г.: На Стефова. Тя е на най-горния етаж и прилича също, те направили също като на Учителя както е стая и балкон такъв в полумесец и тука същото нещо. И аз там като пеех, ме чуваше тази Капитанова, беше жива още и дадоха ми срок да напусна. И аз казвам: „Учителю", а той каза „Гледайте да не се карате!" - Викам: „Кани ме тази Капитанова." - „Ех, както решите." И аз отидох при Капитанова. Но беше много интересно, когато отидох втория път. Аз нали съм месоядка и съм отишла при гърнетата, масата с гърнетата, кърнаци, разни неща, такива пълни, суджуци два. И една по една върви и казва: „У, сестра, тук мирише на месо! Учителят не дава." Днес тъй, утре тъй и аз повиках сестра ми и: „Я обирай тия работи, да ги няма." А по едно време сестра ми, когато стачкуваха и когато чупеха прозорците на германската легация, дойде при мене да живее. Но тъй като аз се разполагах, а тя обичаше и тя да командва, един ден си прибира багажа и отива в общежитието във фабриката и ме напусна, Па и не беше удобно, ставаше сутрин рано в тъмно, минаваше през цялата гора, покрай линията, за да отиде до фабриката там. Та така стана. Та и тоя случай го има. Но Балтова идваше, нали, и чакаше на вратата, понеже вратите така, едно до друго така, малко антре. И аз имах чувството, че на моята врата се чука и отварям. Тя вика: „Пуле, пуле, пиленце" - викаше на Неделчо Попов. А той беше казал: „Аман от тука. Аман от нея." И така. Това знам за Балтова. В.К.: За Неделчо Попов да си спомняте нещо? М.Г.: Неделчо Попов беше с Методий Константинов, когато казаха, нали, войн?.1а че се отваря. Това бяха. Неделчо беше болен от цироза и така си замина. Брат Ради поддържаше братската градина нали изцяло и тая Ганка, гдето е сега на Черни връх, му помагаше. Знам това, че Учителят, когато някой се разболее: „Рекох, идете в санаториума!" А санаториумът беше братската градина и да покопаеш там, за да се излекуваш. „Идете в санаториума!" И това, пращаше ги да копаят. Или на лозето, Или там. А за лозето се грижеше този Колю Каишев, на Миката Каишева брат й. Той разбираше от пчели. Там имаше и кошери, и лозе, и той се грижеше за това. А имаше една череша, Паша ми разправяше, там до самото лозе накрая. И аз от нея съм вземала издънки. От Ангел взех, той ми даде две издънки от череши от братската градина и си ги насях, но то трябвало да се ашладисат. Аз не съм знаела за това и те раждат сладки, но мънинки, дребни, такива, толънки. Та едната ще я махна. Та на тази череша, която беше в градината, хубава, розова. И Паша ми казва: „Един ден отивам при Учителя, не ме среща Учителят в приемната и аз го намерих в градината. И аз така погледнах към черешата и Той каза: „Рекох, може да си откъснете, но само трички череши", нали. Можем да си откъснем само трички с позволение от черешата, разбира се. Значи казва, когато искаш да вземеш плод от някое дърво, ще му искаш разрешение, да ти даде и тогава ще вземеш. Но семките трябва да посееш обезателно. И един ден по тоя повод сме при Елена, след Учителя. И Томалевски идва и носи една шепа семки - ябълки. Вика: „Елена, нали Учителят вика семките да ги посеем. Я виж тука в Ганкината градина, посей ги някъде, каза, че нямам къде." Това е. В.К.: Георги Тахчиев? М.Г.: Тахчиев, да. Той искаше да остане неоженен, не можа да издържи на една певица и се ожени за нея, нали. И после смята може би, че тя е причината, че се е разболял, така чух в Стара Загора като бях и си е заминал. Той беше много предан брат, извънредно много предан брат. философия той беше завършил. Учител беше. Той много неща ни е разправял за Учителя, така хубави неща. За прераждането, как ще се виждаме в другия свят, ако отидем в друга някоя си планета, как ще бъде. Той ме е просвещавал. То и Веса Несторова. Те са ми като, аз наричам, кръстниците. А пък духовната ми майка е Паша. Нали от нея съм получила духовното, щото аз тука със стихотворението ще кажа, но тя когато отидох там, да се укрия, примерно, когато ме гони полицията, да се укрия след тая случка с легацията, тя каза: „Не бой се, каза, не бой се." И тогава те ми намериха стаята у Стефова. Те ми я намериха тая стая. Те отвориха, като смятаха, че Стефова няма да се сърди на Паша, че те са я отворили, но после вече се преместих там. А пък за бай Ради. Бай Ради беше, как да кажа - да кажеш куче вярно е малко. Не може да опиша човек по-верен от брат Ради на Учителя. Когато отиваха на езерата, Учителят каза: „Тука трябва да се пази. Ради!" Бай Ради спеше долу на земята, направо на земята, пред стълбите на Учителя. Че Елена каза: „Не може така, бе бай Ради!" Трябва, чакай, имаме дюшеци братски, имаме такова, завивки, как може така?" Че му дават дюшек, че му дават завивки, да не спи така на цимента. Бай Ради е бил семеен, имал деца, умряла ли е другарката му, не знам, как той е дошъл в Братството. Някъде от Добруджа ли, Елена ми разправяше това. Щото в един разговор Елена разправяше, че бай Ради се бил разболял и Елена взела да го разтрие. А той й рекъл: „Абе, Елена, не си била женена, пък виж как знаеш да се справиш с един мъж, да го разтриеш, да му помогнеш, когато е болен." И така А бай Ради беше много верен, много предан. По-предан човек от бай Ради не съм видяла. Вярно, възпростичък така, но нали бай Ради ми донесе апарата на гръб тъй през градината, за къдрене на косите. Нали, щом каже Учителят, изпълнителен до немай къде. А бай Ради поддържаше освен това градината, поддържаше лозето. Ако трябваше нещо, живееше до кухнята. Трябваше да се купуват продукти. Голяма част от градината се изкарваше, която той работеше. Но и когато трябваше нещо да се купува, дори когато трябваше въглища или когато трябваше да се пренася, или това в мазето продукти, все бай Ради беше. Може друг да е давал парите, но бай Ради беше изпълнителният човек. Учителят имаше пълна вяра в него, пълна вяра в него. По времето на Учителя се създаде един братски хор. И после Учителят даваше песни във време на беседите. Нали и като изпееше Той едната песен, тези, които разбираха от ноти и композиция, нотираха това нещо. Но спомням си Мария Тодорова все беше там. Имаше един хармониум и тя стоеше на него и веднага почваше да свири. А много често Учителят използваше Кисьова. Кисьова умееше много да хармонизира песните и разбира се Кирил Икономов, който беше учител в гимназията по него време. Кирил Икономов също така, той пък ръководеше хора. В тоя хор пеех и аз. Мичето Златева беше цигуларката, нали, беше известна цигуларка, предаваше уроци, но тя и пееше. Аз даже когато взимах уроци така оттук, оттам, защото нямах пари да плащам, като я слушах. Аз живеех в Капитанова, а тя над мене. Като я слушах да пее, аз я имитирах. И тя ме пита от кого вземам уроци. „Слушам те тебе и те имитирам." И се чудеше, че можех да я имитирам. Мичето беше една добра цигуларка и си спомням даже по езерата като ходехме, сутрин рано ставаше и с цигулката с една мелодия, не помня коя беше, събуждаше палатките - хората, нали. А Галилей беше един много добър цигулар също така. За композиция имам тука нещо в Паневритмията, малката Паневритмия, той е поизменил малко нещо. Нашите хора не го одобриха за това, което е направил. Но е помагал. Друг цигулар е този Филип Стоицев. Много добър цигулар беше. В.К.: Симеон Симеонов? М.Г.: Симеон Симеонов си спомням. Той, винаги той свиреше на беседите. Той свиреше. Това му беше приоритет на него, той да свири. „Аз съм най-добрият цигулар сред адвокатите" - той така се изказваше, нали, за себе си. Той свиреше на беседите. И когато Учителят даваше някоя песен, той я изсвирваше. А Учителят често ни събираше. Горе имаше така като амфитеатрално, където играеха, свиреха или пееха на подиума и там имаше едно пиано и там даваше песни да разучаваме. Аз за това казах вече как. Много песни даваше. А когато даваше някоя песен на беседа, казваше: „Ха да видим сега кой ще я изпее." И винаги тоя Пеню Ганев. Той не беше срамежлив. Ама може, не може да пее, той става и я изпява. Учителят казваше някоя сестра ние туй, онуй. Ние бяхме все свити, такива едни. Аз тогава се учех да пея, имах глас, но така когато сме целият салон, не смеех да стана да пея. А другите, тоя Пеньо Ганев, той най-много се проявяваше. Важен човек бе той. В.К.: Начо Петров? М.Г.: Начо Петров беше важен, той като комунист и за властта, и така, и с Учителя работеше. В.К.: Казваха, че бил германофил. М.Г.: Не знам да е бил германофил. Аз го знам, че е бил комунист. В.К.: Защото Учителят в Мърчаево бил казал на него, на Начо Петров и на Митко Грива да отидат и да бъдат представители пред властта. В.К.: А, да, Митко Грива също беше музикант, също. Не знам. В.К.: Петко Епитропов. М.Г.: Тоя с брадата. Той непрекъснато се караше с тоя Жеков. Не мога да разбера защо се караха. В.К.: Имаха проблеми за оградата. М.Г.: За ограда, за туй, за онуй. Учителят им каза, че това не е никак хубаво и че ако вие продължавате така, не зная какво щяло да бъде другия живот. Това помня за тях, че се разправяха. Щото Епитропов вдигна една голяма къща, най-голямата къща беше неговата - на три-четири етажа, а пък Жеков живееше до него в една малка къща такава. А по-късно един случай ще разправя с мене. Имаше една сестра, Каролева се казваше, от Самоков, която е леля на моята мащеха. Аз реших да си продам ливадата и тя ще я купи. В.К.: Коя ливада? М.Г.: Ливадата си в Самоков. Обаче аз не знаех, че когато съм продавала имота си, за нелегалните печатници и пр., понеже продавах къща и дюкян. Мислех, че ливадата е останала. А аз съм писала, че продавам частта от имота си от баща си на чичо ми, той да ми даде парите, а не съм изброила, че е само дюкян и къща. А ливадата не влиза. И когато стана това, аз знам, че ливадата не съм продала. Ще я продам на Каролева. И Каролева ми даде 200 лв. или 300 лева, ония пари стари, най-старите и исках сега да й я додам, обаче братовчедите ми се намесват, чичо ми е починал и в това време сестра ми става пълнолетна, тая преродената и въпреки че мащеха ми е взема частта нейната и на сестра ми като малолетна сега, понеже аз съм писала и сестра ми, така че продаваме частта си, без да изброяваме, каза братовчед ни: „Виж бе, Роза, Роза се казва сестра ми преродената, а ние знаем, че сестрите ти не са вземали ливада. Че са продали само дюкяни, но понеже ти искаш втори път да взимаш от нас имот, ето те са писали така, ние пък ще ощетим сестрите ти." А тя казва: „Малко искам да знам за сестрите си." И взима втори път това и сега понеже аз не знам този случай и Каролева дава зор за онези пари, а те са спирали ливадата и тя ще ме дава под съд. И аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сестра Каролева ще ме дава под съд." И разправям тоя случай. „Идете и кажете на сестра Каролева, че сестри не се съдят. Сестри се разправят с добро." И аз отивам и й казвам: „Сестра Каролева, Учителят ме прати и ми каза така и така." - „Той трябваше на мен да каже това." - След като Учителят я е излекувал нея един път. Тя е страдала от глава. „Ами, викам, сестра, ако на мен не ми вярвате, елате питайте Учителя." Пък тя цели улици дюкяни има и сега за моята ливада останала. И казвам: „Елате и питайте Учителя." - „Ех". И й казах това нещо. Но тя почина и не можа да ме осъди. Нещо такова стана. Не можа да ме осъди, не се яви на делото. В.К.: А как Учителят я е излекувал от главата й? М.Г.: Държал си е ръката над главата й, тя самата го е казвала, така и тя станала отново, и главоболието е изчезнало, и по тоя начин я е излекувал. Да. Разправих тая история заради материални неща между духовни хора. В.К.: За Савка Керемидчиева. М.Г.: За Савка си спомням като идваше, нали, носеше една такава чиния, излизаше от Учителя, тя много често беше при Учителя, почти все там и носеше една продълговата голяма чиния, пълна със залъчета, най-различни залъчета и ме среща мене, аз отивам при Паша. Цял ден киснех там. И казва: „Милке, вземи си, това е от Учителя. Виж хапчета, туй, онуй. Ял, оставил, това онова - за благословение." И аз си взимам едно. „Вземи си още едно." До трички. И така. Разправих аз това с палачинките, щото тя ми каза тогава де: „Учителят ми даваше от всичко, а пък виж сега от твоите палачинки не можах да хапна." Савка се разболя 40 дена след заминаването на Учителя. И се разболя тежко - рак на дебелото черво, нещо такова мисля беше. И Милка Аламанчева ми казваше, те бяха много близки приятелки, Милка е виждала как коленичи Савка пред Учителя, когато Учителят й диктува да пише тия „Свещените думи". И сега Савка ми даде една Библия, за която Мика Каишева ми я задържа, подвързана с кадифе и „Свещени думи", подвързани с кадифе и „Пътят на ученика", подвързани с коприна, много ми е мъчно и от други беседи късани отвътре, отгоре, отдолу, отзад, отпред, нали ей така, а неразрязани томове бяха. Аз не знам дали разправих защо тя ги къса? Когато вземаха книгите на Братството, аз ги дадох на Паша, защото вземаха на Паша всичката литература. Викам: Кой ще жали най-много? - Ще жали Паша, защото всичкото е минало през ръката й. Викам: „Сестра Паша, реших да ви подаря моите книги, цялото течение на вас, щото ваши са в края на краищата, вие сте ги работили." - „Милке, занеси ги при Мика Каишева, защото може да дойдат пак тука и да заварят." И вързопи цели ги нося аз там. И минава време и пак ще кажа. „Милке, виждаш, че не виждам вече, вземи си ги обратно." И отивам да си ги взема - разпарцальосани. И не ми дава. „Хайде комунистко, и това ти е много" - ми казва Мика Каишева. В.К.: А тя знае, че вие сте ги занесли. М.Г.: Ама знае, разбира се. В.К.: Защо ги е късала? М.Г.: За да дава на други. След като тя има цели две течения. Тя има за двете си деца по едно течение. В.К.: И тя къса отделни коли или? М.Г.: Не, който му давала да чете, някой му харесало нещо, скъсал, кой отзад, кой отпред, кой от средата, хей така, парцальосани. А неразрязани томчета бяха. И ми стана много, много мъчно и когато ги видях, й казах: „Ама може ли така, сестра Каишева?" - „Хайде, комунистке, и това ти е много" - ми каза тогава и много ме заболя, много ме заболя. В.К.: Не ви ли върнаха Библията? М.Г.: Не, нито Библията, нито друго. Библията беше на Савка. И Учителят е ръководел Савка, да си отбелязва кое е важно. Тя се е учила по тая Библия, нали, и тя все казваше: „Като я прочетеш, Милке, ще ми я дадеш." Когато се разболя, аз така мислено се молех, дано остане при мене. А пък то не остана при мене, Миката я взема, нали и „Свещените думи" и ... Да свърша със Савка. И Савка се разболя. И един ден заварвам там Милка Аламанчева при Савка в къщи. Отивам и казвам: „Абе ти си отслабнала, ма." Тя имаше така дебели крака, ханш. „Още, още трябва да отслабна, докато си замина." Така ми направи силно впечатление това, че тя трябва да отслабне, преди да си замине. Нали и така я видях, лежеше на кревата и това ми беше последното виждане. Те, нейният гроб беше на Редута, там тогава погребваха. После майка й почина. Например за Аламанчевите: Когато Антов ме би, тогава за тоя случай, за който разправяха, аз къде да отида, къде да отида, освен при тях. После отидох при Борис Николов та плаках, най-после при Учителя на мястото, нали? На тях майка им беше жива. Майка им беше много такава добра жена. Добра и милостива и към мене. За Милка Аламанчева си спомням, че тя ми е разправяла, не знам имам ли право аз да го разправям, тя имала връзка с този Иванов, в Париж. В.К.: Михаил Иванов. М.Г.: Да. И си спомням един ден, че тя ми чете едно стихотворение, нали, едно с което казва, тя пишеше хубави стихове, че за любовта си жертва и Бога ли, нещо от тоя род. Не помня, ще сгреша, ако кажа. Но беше в такъв вид, и аз казвам: „Много е силно." - „Ами видиш ли, аз страдах по тоя човек." А той мисля, че с малко ирония към нея беше, защото от Париж й праща, тя ми показа, някакви си дребни бонбончета, някакви-си мъниста. Той, милионерът там. Викам: „Милке, аз, ако бях на тебе, щях да му ги върна в плик обратно." Но тя беше много развълнувана от това. И тя каза, че сънувала един сън, тогава ми разправя: „Аз, каза, сънувах един сън. В миналото съм била някаква принцеса и съм била жена, която блудствува с тоя, с оня, и се видях в това си състояние, видях." И тя си замина. В.К.: А нейната сестра? М.Г.: Сестра й си замина, нали? В.К.: Нещо да си спомняте? М.Г.: Голямата им сестра, тя имаше връзка с този Богомил Малджиев, нали? Те бяха годени. Но интересното беше, че те отишли да питат Учителя, когато да се оженят. Той казал: „Вие последни ще се ожените." Какво значи? Значи да не се женят. В.К.: Значи последни ще се оженят. М.Г.: Значи да не се женят, нали, в тоя смисъл, не знам. А пък другата им сестра, те имат последната една сестра, тя беше женена. Женена и бяха й взели апартамента. Нея комунистите бяха я изселили, това, та и тя беше и накрая тя живееше на тавана на Савата. Имаше право, защото на това място на двамата, на мястото на Жеков и на тяхното се направи тая голяма къща. Но преди да си замине, слезе долу при един от синовете си и си замина, така - Цеца. В.К.: Сийка Каназирева? М.Г.: Банкова чиновничка и даже по време на едни бомбардировки спират асансьора. Тя останала в асансьора. „Учителю, колко се плашех!" Тя казва: "Учителю, сънувах един сън, че съм си отишла горе и виждам майка ми и викам: Мамо, мамо, мамо!" Пък тя много обичаше майка си. Казва: „Аз не съм ти майка, аз съм ти сестра тук." - „Да, казва, там не са вече майка и дъщеря, там сте сестри всичките", казва Учителят. Тя пееше също в нашия хор. И това. Тя така винаги любезна, винаги усмихната. Тая пружина оттатък в кухнята е от нея, от майка й е останала. В.К.: Катя Грива. М.Г.: Катя Грива беше може би така любимка на Учителя ли, аз не знам, как да кажа. В смисъл такъв, че Катя е завършила в Италия пеене. Тя е правила опити там да се излъчва. Не знам дали знаете за този случай. И като е правила тия опити и един път насмалко е щяла да остане, да остане отвън и да си замине. И тя казала това нещо на Учителя и Учителят казал: „Това нещо да не го правиш." Катя Грива, Милка Периклиева, не знам, те ми бяха приятелки, близки бяхме и аз понеже от моя занаят знам и масажи, и за това, и за онова, и един ден масажирам Катя Грива. Тя хубаво тяло, чудно има и болна беше. И отивам при Учителя да го питам каква да прави. Учителят каза, ще й кажете супа гореща, картофена, с една, две люти чушки вътре в нея, да може да се изпоти и да я разтрия. И аз отивам по тоя повод, в една барака зад Паша живееше, и това е. Та Катя беше в тоя смисъл, тя пееше хубаво. Тя разправяше един случай с Учителя, когато й дал - на Паша разправяше и аз бях там - „Запали се огънят". Учителят играл пред нея с движение, как да го направи и е пял, нали. И тя вика нямаш представа с каква красота, с какви жестове красиви, нали така, както е дал така „Запали се огънят", сложи се трапезата, както се е дала песента. А тя също разправяше един случай пак при Паша, защото и тя киснеше при Паша, както и аз цял ден, и казва: „Дойде една светска дама при Учителя. Учителят с цялата етикеция на такъв светски човек я посрещна и аз, каза, се почудих как Учителят може да бъде кавалер, такъв, каквито са, казва, в света." И такива случаи разправяше. Аз съм я виждала... После тя по едно време не искаше да работи. Нямаше работа ли, какво. Най-после си намери работа в Трън ли, къде беше. В.К.: В Трън. М.Г.: И отиде учителка там в Трън. Та така. А за Милка Периклиева, това ми направи много силно впечатление. Ние бяхме много близки с нея. И нея съм фризирала. И тя много хубава. Тя беше силно влюбена в тоя Милко Костов. А пък той малко търчи-лъжи ми се видя, защото на мен той ми извади два, три здрави зъба, че стигнах до мостове и после до протези, но както и да е. Митко не беше само с нея. Тя искаше на всяка цена с него да се ожени, но Учителят един път я смъмри и каза: „Ти не разбра ли, че на земята имаш карма само с баща си?" И тя в нейните спомени го е отразила това нещо. В.К.: Значи само с баща си. М.Г.: Само с баща си и според мен, значи тя приключила тогава на земята. Милка беше много хубава. Тя имаше едно голямо изпъкнало хубаво чело, после тя пишеше много хубаво. Някъде аз имах стихчета за децата - песнички, нали, с игрите, как да играе, как това. Свиреше и на пиано хубаво, композираше някои песнички. В.К.: Спомняте ли си? Защо не можаха да приложат Паневритмията? Казвала ли ви е тя? За Паневритмията? М.Г.: В училищата ли? Беше забранено. Понеже тя провеждаше някои неща така, песнички, това, онова, нали, стихчета в тоя дух. Забранено беше, забранено. В.К.: Георги Томалевски. М.Г.: Да, Томалевски беше един много умен човек. Той идваше при Паша, но повечето при Елена ходеше. Може би защото Елена е македонка и той македонец, и аз после се прехвърлих малко при Елена, защото там научаваш - връзка на науката с учението на Учителя. И Илиян идваше там, но той по-рядко. Илиян се криеше малко от мене, защото знаеха, че съм комунистка, но Томалевски много често ми е казвал: „Хайде, Милке, защо не им хвърлиш билета, де?" Казвам: „Ще дойде това време, ще го хвърля и искам да го хвърля." - „Ти, казва, си наша, бе, какво търсиш там?" А той имаше брат комунист, който е убит - Томалевски. После Томалевски имаше много хубаво дар-слово. Той много умно говореше. Така и есетата, които пишеше де, той е известен като писател и т.н. Но той е много добър и като физик и жена му много му се сърдеше, че той можеше да стане професор, а не стана. Той беше секретар при професор Драмлиев. А Драмлиев ми е на мене роднина. Драмлиев е първи братовчед с моя първи братовчед. Той по баща, пък ние по майка с мен. И моят братовчед е син на тая ми леля, при която аз бях в четвърто отделение, гдето в Кюстендил, гдето разправях. А когато Георги беше секретар при Драмлиев, аз бях студентка втора година. И Георги казваше: „Абе Милке, мога стипендия сега да ти издействувам за Бърно." - „О, викам, чешки език." Аз не обичам тоя език. „Абе там немски се говори." И до ден днешен съжалявам, че не отидох, за там съжалявам и после съжалявам за Италия. Не знам дали съм разправяла този случай. В.К.: Не. М.Г.: Бях. Първият път, когато отидох, имах писмо до д-р Мичев да бъда приета от него, той беше пълномощен министър в Рим. И аз, минавайки оттам, тогава имах да вземам един изпит, това е физико- химия проклета, за да се вземе държавния изпит, и той ме прати с една лекарка до тяхната Сорбона ли, факултета там, един прекрасен факултет с една градина, за да се провери какво може. Тя, те й казват там: „Тя може да изгуби само една година заради езика, ще й възстановим останалите изпити и по-нататък ще продължи." Какво ще продължа? Вземам може би един-два изпита и ще се дипломирам, и ще се върна с докторат - доктор-химик. А Томалевски гдето ме пращаше, там щях да бъда инженер-химик. Гледай - в Бърно, там инженери стават. А и в Букурещ леля ми ме викаше. И там можех да бъда инженер, ама аз дебела глава. И тука като отидох при този, д-р Мичев, той каза: „Вижте какво, аз ще ви намеря и някаква работа тука, нали? Поемам отговорността." А пък аз, а, как ще счупя партийната линия! Ще кажат другарите - във фашистка Италия остана. Тогава и в Париж ме караха да остана, и не останах. Тогава и в Хамбург ме канеше братовчедка ми и не останах. И във Виена ме канеха, и не останах. Въобще глупости колкото щете направих. В.К.: Славчо Печеников. М.Г.: Спомням си така, той беше богатият човек, той подпомагаше един вид Братството, той организираше, когато се ходеше на Рила, той докарваше камионите, денковете, това-онова. Една година и аз ходих и тогава с тия камиони ни стоварваха на Гюлечица и то Гюлечица пеш да Вада и нагоре. То беше много. Нощувахме там на Гюлечица, през нощта спяхме по денкове, по това. Такива гъби манатарки грамадни знам ставаха там и тръгвахме нагоре. Но Славчо подпомагаше понякой път и стола. Такива бедни като мене, хранехме се без пари, нали? Впрочем, какво, там всеки слагаше колкото иска в касичката, нали? А много хора идваха и студенти, и се хранеха без пари на тоя стол братски. Много хора. Пък Славчо така си го спомням, като днес. Знам за него, де, как се е оженил за Люба Славянска. Те са имали връзка така дълбока преди това. Тя забременяла и той искал да я остави, но отишъл при Учителя и казал: „Аз ще я оставя!" - „Ти трябвало да мислиш преди това. Сега няма да я оставиш, сега ще я вземеш!" И така се наложи и се оженил за Славянска. Знам децата - Бубата, голямото момиче, добра цигуларка, излизаше и свиреше, както и Желю Ганев - преди Златка. Тя сега е в Мароко. Те двете се състезаваха и излизаха на сцената. Свиреха и пред Учителя. Ирина Кисьова и тя, също тъй добра сестра, която бе много изпълнителна така към Учителя беше, но тя бе музикална, пееше добре, и свиреше, и композираше, нали? Тя аранжираше много песни от Учителя така, за разлика от Мика Тодорова, която не я одобряваха много нашите хора, както аранжираше тя. Макар че и тая, цигуларката Ружа Кисьова, дъщеря й с нея, беше по-друго. Свиреше и на цигулка и така беше по-хубаво. Но аз имам един не много хубав спомен от нея, че когато от Белчева се махнах, отидох при нея за уроци, пък тя ми предаде един- два урока, пък после каза: „Аз повече не мога." Искаше да се плаща, а пък аз нямах възможност. Същата история беше и с Митко Грива по пианото, нали? А иначе какво. Тя добра беше, Ирина Кисьова. Тя идваше винаги на нашите песни, когато Учителят даваше нова песен, разучавахме я с нея. Добре. В.К.: Боян Златарев. М.Г.: Боян, той беше много изпълнителен брат, много тих и скромен, тих и изпълнителен към Учителя. Каквото казваше Учителят, изпълняваше го. Той завърши гимназия заедно с мене. Един от честните, почтените, скромните братя беше той. И Гради Минчев, мога да кажа, нали, но Гради беше малко така по-инак, изпълняваше задачите, които му се възлагаха. Аз с него нямам добър спомен, със Стефан кога работеха. Той се плашеше от Стефан, щото като партизанин, да не го измести като бригадир, нали, и там този, Петър Филипов, нали работеха заедно мозайките и те все се включваха, ако дойде някой журналист. Стефан го елиминираха. В тоя смисъл нямам добър спомен. А от Петър нямам добър спомен това, че той ни свърза с един Желю, какъв беше не знам, от Пловдив, нали, който уж да ни помогне да се съберем, пък оня прави магиите. Та Стефан си замина. Ха-ха. В.К.: Със Стефан кой? М.Г.: Стефан Тафраджийски. В.К.: Вие не бяхте женени. М.Г.: Официално не успяхме. Той водеше разводни дела, не успя да се разведе и така остана. В.К.: Е, каква беше целта и задачата на тоя Желю? М.Г.: Желю щеше официално да го разведе и да се съберем ние. Ама, каза, дай 5000 лева. И тук Стефан малко сгреши, Бог да го прости. Взема от Борис Николов 5000 лева уж за братски нужди и ги даде на Желю. А Желю каза, че му трябват, за да си довършил къщата. А тоя същият Желю после 500, 300, 200 лева взимаше от мене, по колко пари вземаше, не знам. В.К.: А той какъв беше? Адвокат ли беше? М.Г.: Не, работник, тоя Желю. Петър го знаеше. Петър Филипов ни свърза с него. В.К.: Няма ли адвокат? М.Г.: Ама адвокатите отделно парите взимаха. В.К.: А, той да прави магически операции. Че и с такива работи ли се занимаваха? М.Г.: Ами хайде де! Петър ни свързва. В.К.: Значи такива ми ти работи. М.Г.: Да. Та затова аз към Петър нямам хубаво чувство. Бог да му прости, но... За съжаление, например, в младежкия клас трябваше да влизат само хора чисти, като Паша, нали, девици. Обаче в младежкия клас влизаше и Илия Узунов, който беше близък с неговата там, Стоянка Илиева и Борис Николов, който казват че бил също така живял с Мария, и Тодора и Ангел, не ги знам още кои бяха. И аз тогава си казах: аз съм разведена. Сега в момента нямам мъж. Защо да не вляза в младежкия клас? И по този повод аз казах, сънувах Учителя, той ми отваря вратата, но не ми казва „Влез." И аз не влезнах. И аз не влезнах. Но по-късно Той ми каза това: „Занимават те много тия любовните работи." И аз изтръпнах, когато ми го каза. Така щото на Изгрева имаше такива неща. Имаше и се говореше. Ето например Митко Грива с Райна на Дякона. Дяконът с Весела Несторова. Там вече какво е, не знам, но връзки такива има.
  11. 14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай. Аз се прочух като певица. Но преди това, чу се вече, че пея. Една имаше Белчева, една сестра там и ми предаваше уроци безплатно. Казва: „Като умра, поне една свещ ми запали." До днес не съм й запалила на тая жена. „Но искай от Учителя да ти разреши на братското пиано да учиш, защото да можеш да си акомпанираш." Един ден Учителят е долу и аз го питам: „Учителю, аз вземам уроци при сестра Белчева по пеене, бихте ли ми разрешили пианото да вземам?" - „Е-е, хайде де!" Ама баш така с ръцете - „Хайде де". Аз останах изненадана какво искаше да каже. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво значи това „Хайде де"? М.Г.: Не знам, и до ден днешен не знам. В.К.: Хайде, почвайте? М.Г.: Да, да, нещо от тоя род. И така стана. Почнах аз да уча пиано, Митко Грива ми предава. Но Митко Грива ми предаде 58 урока и каза: „Търси си друг филантроп! Повече не мога." А аз живея от подаяние. Аз нямам възможност. А какви подаяния? Един ден аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз съм фризьорка. Ще разрешите ли да си донеса апарата на Изгрева, защото това ми е препитанието, пък и бомби падат да не го ударят." - „Кажете на бай Ради да ви помогне, да дойде с вас, да вземете апарата." Тогава нямаше трамвай през гората. Казах на бай Ради. Бай Ради дойде и на гръб ми донесе апарата в квартирата на Изгрева, там, където живеех у Капитанов в мазето. Сега донесен апарата, отивам втори път при Учителя. „Учителю, ще разрешите ли тука да работя? Знам, че вие казвате, че не трябва да се горят косите, защото това са антени на мисълта." - „Ами на тебе това занаят ли ти е?" Казвам: „Да, Учителю." - „Ами тогава ще работиш." Трети път отивам при Учителя: „Учителю, ще разрешите ли стенографките да ги накъдря?" - „Ами това е тяхна работа." Отива Елена. Паша казва: „Не, аз в никакъв случай." В.К.: Ха-ха-ха. Паша не иска. М.Г.: Отивам при Савка. Савка казва: „Ще питам Учителя." - „Ти може да не се къдриш" - казва Учителят. Отивам при Елена. Елена казва: „Ще питам Учителя." Той й казва: „Когато всички се накъдрят, ти последна." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Всички, значи целият свят, последна. Не разрешава. Отивам пак при Учителя. „Учителю, ами аз разбирам от подстригване. Може ли да ви подстрижа аз косите?" - „Аз много добре си върша работата сам." А отива при Паша, която съм подстригала и я скуби. „Това що е, това що е?" Демек не одобрява както съм я направила, нали? Не ми одобрява работата, искам да кажа. Аз знаех, че там Панталей ходи, Галито, Галилей ходеше да ги подстригват, както и да е. Един ден, аз като певица вече, Паша отива при Учителя и казва: „Учителю, абе Милка нещо глас има, тука пее в братския хор, който Кирил Икономов ръководи. Ето той казва: Имала злато в гърлото, не знам какво си." Той на мене така ми каза: „Ти знаеш ли какво имаш в гърлото си, злато имаш в гърлото." Пък аз не можех да го разбера какво значи това. И един ден Паша казва: „Да я пратиме при Прокопова, Учителю, Милка, да й чуе гласа." - „Рекох, при Мамберг да отиде!" Мамберг. Имаше една сестра, Дарлинг й викаха. Дарлинг, да. Тя нали Доспевска се казваше. Нещо от Самоков, едни са Доспевски. Та тя вземаше уроци при тая Мамберг. Тя беше колоратурка. Беше на моите години, ама такива хубави горе високи тонове имаше. „Там, там рекох да отиде, при Мамберг." Паша пак: „Ама Учителю, ние имаме връзка с Прокопова. Така тя е капацитет." - „Рекох, при Мамберг да отиде, при Мамберг." Учителят пак повтаря. А и аз съм там. Накрая Паша казва: „Ама Учителю, ние даже, мъчно се ходи при тази Прокопова и успяхме да вземеме бележка за при нея да я изпита, нали, може и пари да не й вземе." - „Рекох, при Мамберг, при Мамберг да отиде." Учителят пак настояваше на своето си. Добре, ама тогава аз уж питам Учителя, пък слушам Паша и взех тая бележка. Беше една сряда и из гората разпявам се, тогава нали няма трамвай, няма автобус, и минавам, и вървя. И точно там, гдето играем гимнастики така, оттам се задава един младеж и Халачева ми беше казала, че я нападал един бранник. А аз казвам: „Че не можа да му удариш два шамара, викам, да беше на мене, аз щях да се разправям с него." - „Как бе, то високо момче, как ще му удариш два шамара?" Той й бе обрал чантата и на много други. На немци и не знам си какви. А се беше чуло, че не само чанти, а и кожени палта обирали и по входове влизали и така. Не щеш ли това момче среща мене. И понеже кална пътеката и то крачи голямо така, високо. Рекох да му направя път да мине - така казва Учителят - правете път на врага. Добре, ама той като се изравни с мене и ме прегърна. „Ха, рекох, какво искаш сега?" - „Искам да те целуна." Таман да кажа „Хлапак" и той ме удари тука и пипна чантата, носех я така под мишницата си и ми заплете крака и ме събори и грабна чантата. Аз таман да кажа „Ти ли си чантаджията", и хукна да бяга по диагонал. А горе имаше пост, накрая на гората - полицай. И аз както пеех А-а-а, колкото ми глас държи - пищя. Писъкът се чува чак там горе от полицая. А той като бяга из гората по диагонал близо до полицая и чантата беше от едната страна червена от другата синя и както я хванал червената, полицаят я вижда и стреля във въздуха и тоя страх го да не го убият. „Ама аз само чанта съм взел." - „Твойта кожа, твойта мама" и го завежда в подучастъка там и го били, били, и накрая го завеждат в 4-ти участък. Но аз не знам. И казвам си: „Да, сега ако кажа, че комунист се крие тука в гората, веднага ще го хванат, ама нали е крадец, никой си не мърда пръста." В това време идва Генчо, един художник от Бургас, много хубави картини рисуваше и Учителят казваше: „Много слънце има в неговите картини." И казва: „Какво стана?" - „Така и така." И се връщам с него. И отивам под прозорците и плача. Не, най-напред се качвам горе. А Учителят имаше едно стъкло така на прозореца и виждаше кой е на вратата, нали. И аз видях през прозореца, че той си извадил кърпата и се смее, и се смее. В.К.: Кой е това? М.Г.: Учителят. В.К.: Защо се смее? М.Г.: Ами аз чукам, нали, за какво, той знае за какво е и се смее. Защото не съм го послушала. Отивам при Прокопова. Най-напред отивах при една германка, да й правя ноктите и след това щях да ида при Прокопова. И той не ми отвори. Слизам долу. Пак не ми отвори, но на обед сме в трапезарията. И аз отивам и Олга Славчева: „Учителю, Милка обраха!" - „А, така ли? Аз колко пъти съм казвал на сестрите?" И пак извади кърпата и се смее. „Аз колко пъти съм казвал на сестрите да си носят лют червен пипер в джобчето, че като наближи, хвърли в очите и си свободен нататък", нали да се освободиш. Тогава Иван Антонов се обади и каза: „Учителю, аз идущия живот искам да бъда цар." - „Ще бъдеш, Иване." В.К.: Цар, ха-ха. М.Г.: Да. А тя каза: „Учителю, а аз ще стана ли директор?" Учителят мълчи. Олга: „Учителю, аз ще стана ли директор на училище?" - Два, три пъти попита. В.К.: Кой е това? М.Г.: Олга. В.К.: Олга Славчева. М.Г.: Учителят не потвърди това нещо. И накрая аз отидох да питам след храната, там полицая. „А, ти ли си Милка? А иди в 4-ти участък." Аз съм полулегална, аз се крия, как да отида сега там и отивам долу, но се забраждам с една кърпа така и казвам: „Аз съм от Братството, аз това, аз онова." А един полицай: „Ела бе!" и като с идването си така си подвижва крака, че го удря тука онзи в брадата. В.К.: Кого удря? М.Г.: Той, дето го е хванал. В.К.: Да. М.Г.: У-у, викам, така жестоко биете. „Такива християни като вас, във вас се навъдили апаши." Ах, аз си отдъхнах, нали не съм християнка, нали съм комунистка. Чантата ми дадоха, обаче откраднали ми там част от ножичките, парите, купоните, нямаше ги, може и полицаят да ги е вземал. Но, колко съм упорита. След тая случка отивам при Прокопова а глас никакъв нямам от преживяната случка. И тя казва: „Какво ще изпееш?" Почва да ме разпява. Както почна, казва: „Ами я ми изпей някаква песен. "А там при нея всички оперни певици преди да излязат на сцената идват да се разпеят и после отиват да пеят. Много просто облечена бях. Много скромно, много сиромашко и тя: „М-м-м, кариера ли искаш да правиш с тоя глас?" - „Мен ме нападна един крадец." Прокопова: „И утре да дойдеш, пак тая история." И така, нищо не стана с Прокопова. И се връщам. И минаха години, Учителят си замина и тогава се сещам за Мамберг и отивам. „Ама вие не знаете ли, ами тя катастрофира, тя е в болница." Пак минаха години и пак отивам. „Ама вие не знаете ли, тя почина." Тъй че аз не можах да изпълня това, което Учителят ми беше казал. То бях още като ученичка един ден. Аз обичах да чета на полянката, на мястото, където сега е Учителят, където е погребан, мястото. Там имаше една лоза с пейка и масичка. В.К.: Тази масичка е там преди да си замине Учителят? М.Г.: Преди, преди. Преди, на мястото, на мястото, където е погребан. В.К.: Преди да замине, преди там да му е гробът. М.Г.: Да, да. Аз искам да кажа и за погребението. Та, но преди това за зайчетата ще кажа. Един ден аз отивам да чета на поляната и обикновено ходех там да си чета, така. Гледам, имаше един зодиак преди на поляната - зодиак с чешмичка и там Учителят така като си махнал жакета, по жилетка и като гони едни зайчета, а в съседство имаше една бакалница и тоя, който държеше бакалницата, гледаше вероятно зайци и те пуснати на свобода. А имаше един триъгълник пред салона на Учителя, то по- право към зодиака така триъгълник от лалета. Триъгълник, така продължителен триъгълник от лалета - червени, всякакви, много красиви. И тия зайчета, ама такива хубави зайчета, красиви зайчета бяха и Учителят като ги гони, като ги гони, то щото бодлив тел, те минали, дошли отсам. Ама така намръщен към тях. И аз викам: „Колко хубави зайчета, Учителю." А той продължава да ги гони. И аз в тоя момент казвам: „Щом Учителят ги гони, трябва и аз да ги гоня." Почнах и аз да ги гоня заедно с него. И ги изгонихме оттатък да минат в другия двор. „Оплакаха ми се лалетата, че им ядат главичките тия зайчета." Лалетата му се оплакали, че им ядат главичките зайчетата, на лалетата главичките. Значи защо ги е гонил Учителят. Защото те яли главичките на лалетата. И това ми направи много силно впечатление, че лалетата са се оплакали на Учителя. Друг един път видях тоя Симеон, дякона му викат, знаете го. В.К.: Да. М.Г.: Седи на Учителя на пейката, там, където е мястото с Учителя и разговарят. Между впрочем аз знам тия истории де, на Веса Несторова със Симеон Арнаудов, на жената на Симеон с Митко Грива и т.н. Казват, че Учителят ги бил създал тия връзки, за да могат да творят. Симеон да пише стихове и певец беше той. Аз ще кажа и за певеца. А пък Веса да пише стихове, а и Райна Арнаудова да вдъхновява да пише композиции Митко Грива, на морето ходиха и т.н. Учителят е създавал дружба между хората така, но те са си виновни, че тая дружба е задълбочавала в други отношения. И така един ден, седят те, Симеон с Учителя там и аз щом станаха грабвам си книгите и отивам там да седна на същото място та да получа еманациите от Учителя. Нали, че ще мога да запаметявам, Учителят е седял. Гледам на същото място да седна, гдето е седял Учителят, да ми влезе в главата това, що уча. И по тоя повод, понеже мъчно ми влизаше в главата това, що уча, аз имах една връзка, но да не отплесвам за връзката - по-после мога да кажа. Гледам Симеон идва към мене и му казвам: „Какво толкова си приказвахте с Учителя? Че се смееше ти и Учителят леко се усмихваше?" - „Ами питах Учителя какъв полов контакт да имам с жена си. По колко пъти на месеца да има контакт. И той почва да ми разправя за животните. Ами кравата - един път в годината. - Това е много малко, Учителю. Учителят почва да намалява, казва не знам кои животни - шест месеца на годината. Не знам кои животни три месеца на годината. И не знам кои животни един път в месеца и дотам спира Учителят. Учителят казва: „А-а-а" и Симеон се смее: „Ха- ха-ха." Нали така гласно се смее. Това е, казва Учителят. По Божествено това е, а пък хората как са го изнамерили, то е вече друго. Това беше със Симеон. И Симеон ми разправя за Веса. „Не дава да я пипна, казва. Не дава да я пипна. Тя, вика, все за Учителя ми разправя, все това, все онова. А пише, вика, такива стихове." Но един ден Веса и той са в салона. В.К.: Симеон, дякона. М.Г.: Дякона. Веса на пианото, Симеон ще пее, а Учителят е до края на салона, имаше малка врата, която е близо до стълбите и отиваше се горе и до маси имаше там, бай Василчо, имаше един бай Василчо, продаваше книги на Учителя там. И аз като видях Учителя, и аз влязох вътре, и застанах права така до Учителя. Тогава бях аз певица. И Симеон се разпява и скъсва горе нещо. И аз: „Ха-ха-ха." Той се обърна и видя, че съм аз. В.К.: Учителят. М.Г.: Не, Симеон. А Учителят се обърна към мене, аз бях от лявата му страна. „Рекох, светът ще дойде тука да учи пеене." В тоя момент Симеон пак скъсва някаква височина и аз пак не можех да се въздържа: „Ха-ха." - „Рекох, светът тук ще дойде да учи пеене." И аз малко така като скандализирах се от това де, че няколко пъти ми повтори и аз не разбирам, че Учителят ми го е казал това нещо. В.К.: Какво е вашето тълкуване, в какъв смисъл го казва? М.Г.: Светът ще дойде да учи музика от окултната музика. В.К.: А, в такъв смисъл. М.Г.: Това е смисълът, но аз тогава го разбрах, че в салона ще дойде да учи. После разбрах, че окултната музика ще диктува в света. Един ден с Учителя сме се събрали да разучаваме една песен. „Аз мога да любя, добър да стана" или „Мога да постигна що желая", нещо такова. Може би и за двете песни. Маргарита Мечева и не знам още кои бяхме там, Кисьова на пианото. Но в това време Учителят я изпя, Кисьова я аранжира, изпя я тя и казва: „Хайде сега всички." - „Не, хайде сега да я изпее някой друг." И аз сега нали съм певица, перча се така. Какъв урок ми даде той. И викам: „Сега да ще да каже аз да я изпея", обаче Учителят ми обръща гръб. Обръща си гърба и казва през мене на тази Маргарита Мечева. „Как, викам пък аз на ума си, тя какъв глас има, тя е нищо..." Но тя я изпя сравнително хубаво. „Ех, хайде още някой да я изпее" - Учителят. Аз викам: „Мене да избере." Той пак си обръща гърба и даде на тази Сийка Динева. „У-у, викам аз на ума си, тая с треперливия си глас." Критикувам. Викам: „Е-е, той не ще мене да ме избере." И изведнъж се обръща към мене: „Ех, хайде, рекох, и вие да я изпеете." В.К.: Ха-ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха-ха. Ама ми каза: „Е, хайде и вие да я изпеете." И като реших да си отворя устата и гърлото: „А, а, а, а", тон не мога да извадя. И погледнах умилително към него, провикнах се на едно място, пак А, а, а, а, тон не мога да извадя. Същото нещо беше, както там при Прокопова, така и тука при него. Аз, която пеех така на всеослушание, на сила, не можах, от което разбрах: Не се смей на другите, защото по-лошо ще се смеят на тебе. И така се получи.
  12. 12. ПАРТИЙНАТА ГРУПА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега искам да ви питам. Аз понеже съм слушал, как стои въпросът с партийната група след 9 септември 1944 г. на Изгрева? Милка Говедева (М.Г.): След 9 септември.09.1944 г. В.К.: Партийната група. М.Г.: Тя се разтури. В.К.: Тя се разтури в 1945 година. Там участвуваха много хора. М.Г.: Аз когато участвувах, всичките не ги помня. Знам, че Тодор Михайлов беше секретар. Знам, че Антов се напира при нас, а ние после го изхвърлихме. Особено тогава, когато той взема да издава чии са местата на Изгрева. Имаше един Василев от Градския комитет, който отговаряше за строежите и аз му казах: „Защо не дойде мен да питаш, комунистката, бивш член на ЦК, ами си отишъл да питаш Антов кои са местата. Че Антов ти казва места, които са собствени на братята и сестрите там. Гита беше купила там една барака, не знам кои бяха купили и ти ги обяви, викам, тия за братски и ги взема. Това не е вярно, той обяви, казвам, за братски и вие ги вземахте. Това не е вярно." - „Е да, ама ти държиш за Братството и заради това нямаше да ни кажеш истината. А пък той ни ги даде всичките места." Оттогава го намразиха. Да не говорим за побоищата. Че той ходеше с бастун и наляво и надясно биеше. Първо с мене почна, нали. Защото въпросът беше такъв. Бях на квартира у Капитанов и ми каза: „Недей, за да не ти купувам разписки, да ти давам бележки за наема - 3 или 5 лева." Там живеех. „Все едно ще кажеш, че живееш без наем." И аз като го смятам Антов за брат, казвам. Пита ме, ама не ме пита, а така стреснато: „Колко?" А той бирник. „Ти ще лъжеш Партията?" Прас, прас. Викам: „Как биеш? Ти брат, ти комунист! Как си позволяваш да биеш?" Хайде още един, хайде още един. И аз пребита. Насреща Борис Николов. Отивам и му казвам. Пък отдолу Аламанчеви ме виждат разплакана и казвам: „Не ми е за ударите, ама как може така да ме унижава, как може това? Аз, ако отида сега в Партията, ще го направя на мат и маскара." А Борис казва: „Недей, Милке! Премълчи. Недей със зло." И отивам на мястото на Учителя и толкова плаках и така горчиво и как да кажа, за неправдата, нали. Така. Това беше. А искам да кажа нещо за погребението на Учителя. Аз съм грабната вече от Градския комитет за укрепване на властта от като съм студентка и отивам, а малко преди това...
  13. 10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И колко пъти си спомням аз, тука искам да кажа за Учителя. То беше по-късно де, ама когато той смръщи вежди. Вергилий Кръстев (В.К.): Я го разкажете точно тоя случай. М.Г.: Един ден с Учителя говорим, а и друго за зайчетата ме подсетете. Говорим с Учителя така и Той казва: „Не делете хората на такива и такива, на фашисти и това." И това точно пред стаята му, така малко встрани. „Всички са, казва, Божии хора, сред всички трябва да се работи. Бог ги е пратил на земята всички да се усъвършенствуват. Да работят." Аз така помислих, помислих, викам: „А, сред фашистите. Аз не искам сред фашистите. Аз, Учителю, ще работя сред комунистите." Учителят смръщи вежди, но нищо не каза. Но аз бях така рязка някак-си. Че аз викам: „Учителю, обичам комунистите и ще работя за тях." И тук искам да добавя. Когато Учителят си замина, аз две години прекъснах да ходя в Партията. Аз бях студентка вече. И не исках да ги виждам. Мислех, че те са виновни за смъртта на Учителя. Щото се получи такова нещо. Дойдоха на другия ден след смъртта Му да го арестуват. Толкова съм плакала, така ридала. „Учителю, прости ми, Учителю, прости ми." И отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, не искам да работя с комунистите. Какво да направя? Кажете." - „И там трябва да се работи. И сред тези хора трябва да се работи", ми каза брат Боев. И аз тогава отдъхнах и казах. А две години аз се мотая и при тях не ходя. И вече ме поставят за изключване. Да бях отпаднала от Партията тогава, ама къде? И казват: „Абе тя не идва на събранието." Един казва: „Абе тя живее далеко, ей там при дъновистите, къде ще идва на събрание?" - Защитават едни. Други казват: „Абе оставете я, бе, тя такова едно минало имаше." Но като ми каза така брат Боев и като се донесе това съобщение до Българо-съветското дружество, беше по повод на заминаването там на студентите, но това друг път ще го разправя. „Ами, казва, ами ние си я водим, бе, на партиен отчет." Един Раковски имаше и още един. „Тя си е наша добра другарка, ние си я водим, тя фигурира." Макар да беше отнесен въпроса до горе, до Районния комитет. И така почнах аз да ходя отново, поради приказките на брат Боев. Иначе нямаше да ходя. Мислех, борба в себе си, да вървя или не, да бъда или да не бъда, много голяма борба и ако щете оттогава към другарите имам още едно „не". Оттогава, това са четиридесет и колко години. Аз не взимам вече участие. Аз съм вземала участие само там, тука никак, абсолютно никак, макар че Дойнов ме обвинява. Тука искат да ме направят партиен секретар. Казах, че съм болна и отказах - излъгах. Турих си разни лепенки на гърдата, че уж имам някаква мастна тъкан, ама представих случая страшен. За операция и т.н. Отказах. Тук пък се намериха завистчии, че отидоха да ме питат и казаха, че там съм конфликтна личност. Защо? Защото им насъбрах всичките такива документации, кое и кои са, а те навързани като черва, мисля, че го разправих тоя случай. В.К.: Да. М.Г.: Тя е много, тя е обширна работа. В.К.: Значи Учителят смръщи вежди и не одобри. М.Г.: И не одобри Учителят. Това е, и като не го одобри, аз се отказах. Но когато Боев ми каза, така аз се възстанових. Възстанових се, обаче тия вежди ми бяха винаги пред очите. Винаги пред очите и когато на събрание се е говорило нещо за изселване на еди-кой си, да се гласува туй, онуй, аз не гласувах. Правя се на разсеяна. Не гласувах. В.К.: Сега, слушал съм, че на Изгрева имало голяма партийна група. М.Г.: Създаде се тая партийна група. В.К.: Как се развиха нещата, искам да ми разкажете отначало. М.Г.: Непосредствено след 9.09.1944 г. се създаде, една партийна група беше. В.К.: През време на Учителя. Там имало печатница нелегална, са ми разказвали. М.Г.: Имаше нелегална печатница, да. Имаше. Циклостил. То беше в къщата, където и аз живех, на таван, а пък долу в мазето живееше, и-й, как се казваше тази, забравих. Тя беше готвачка в съветската легация, забравих вече имената, нали. Единият й син, Иван, беше в затвора в Скопие. Палецът му беше отрязан, помня го по това, а другият, вторият й син беше скаут станал, а третият й син не помня какъв беше. Три сина имаше тя. Как се казваше? В.К.: Сега печатницата. М.Г.: Там беше циклостилът. В.К.: Печатницата. М.Г.: Печатница. Там работеше Бабев, който стана полковник ли, генерал ли, не помня - полковник, мисля, Бабев, с този циклостил. Там слушаше се радио Лондон, радио Москва, нали? Но те доста прикрито бяха. Руска, Руска се казваше жената. Бай Иван се казваше той, мъжа й, който беше в контролната комисия и ми викаше на мене: „Ти премного плуваш във водите на дъновистите!" Щото бях много близка с Паша, тя ме учеше, нали. И Учителят му каза: „Вие нали сте от Бургас?" Учителят дойде и му каза. А негов брат, Тодор Михайлов, беше секретар на партийната група, не Иван. И после те се преместиха в Княжево, напуснаха. В.К.: Учителят какво му каза? М.Г.: „Нали сте от Бургас, защо не си отидете в Бургас?" - „Това е моя работа." Така акцентирано. „Рекох, защо не се върнете в Бургас? Върнете се в Бургас, нали сте оттам?" Учителят не искаше да се създава такива с държавата конфликти или нещо, да го замесят с комунистите. Той беше уважаван, той беше изправен, аз мисля така. Не знам. Това е мое мнение. Но знам, че му е казал. Там живееше и една Стефанка, куцичката, до него в една барака. А до друга една барака пък беше тая, която ме питахте за снимката, една поетеса, не знам как се казва, забравих. В.К.: Сега, Учителят знае че има такава комунистическа група и че те са на Изгрева. М.Г.: Знае, че слушахме и радио Лондон. В.К.: Той ги прикрива, защото те ще докарат и полицията. Да дойдат, ще се разкрие. М.Г.: Може би и това да е била причината, но имаше и друго. Учителят сам е укривал, например членове на ЦК. В.К.: Например? М.Г.: Ама кои бяха? Аз забравих имената. В.К.: Е, как така на всичките ще забравите? Кои бяха? М.Г.: Случката беше такава. Там е била и Цола. До мене. В.К.: Цола Драгойчева. М.Г.: Да. До мене Игнат Котаров беше там, Бабев беше там и кой още живееше, не си спомням. В.К.: И какъв е случаят с Учителя? Каза, че ги прикривал. М.Г.: А, да. Идват, сега търсят нелегални, нали. Търсят ги и този куцият обущар, как са казваше, Божем скоро почина той. А, Колю обущаря, дето е сега кооперацията на ЦК, дето Рада Тодорова живее. Там живееше, на него място беше там неговата къща, на този обущаря и те го търсят него, нали, за да се скрият. Той отива - Учителят разположен към него и му казва: „Аз излизам, да се качат!" А Учителят излезе от стаята си. И те се качват. Идват полицаи и търсят, и казват: „При вас тука някакви нелегални комунисти да са се укрили?" Учителят казал: „Търсете. Ако ги намерите, търсете!" Но не казва: „Те са." Той казва: „Аз излизам." Демек не иска да лъже. „Аз излизам." Ама кои бяха, бе - секретар на партията беше. В.К.: Както и да е. Значи такива случаи има доста. М.Г.: Има, има. Там много комунисти са се крили. Не само аз. Много комунисти. В.К.: И после какво им беше отношението към тази работа? След като са били спасени, след 9.09.1944 г.? Забравиха ли тия неща или не смееха да ги признаят? М.Г.: След 9.09.1944 г. едната аз, която останах там да живея още, дойде една, с която бяхме в затвора и ми каза: „Докато си ти тука, - Христина Брадинска се казваше, - ти няма да си намериш работа. Слизай в града." И като слезнах от Изгрева, започнаха големите страдания. Отидох при една учителка по немски език, която идваше да се разхожда там и ме виждаше, че пея из гората и ми каза: „Момиченце, ела при мене, аз няма да ти вземам наем. Само ще ми почистваш и аз с удоволствие ще те слушам да пееш." Бях 25-26 годишна, най- много да съм била, нали? И отидох там, но тя после ми стана враг голям. Изгони ме, изхвърли ме и точно студентка бях вече, и знаех я от института, образователния институт - вечерния институт, където аз вечерна гимназия карах. А после ми изхвърли багажа, няколко дена преди изпита и аз се лутах насам-натам, отидох при една, беше получила двойка по химия, наш другар, който преди 9.09.1944 г. си слагаше масата и последните си залъчета, и хапки даваше да се храним, а сега каза да спася дъщеря му от двойката и като получи от двойка на петица по химия, ми изхвърли багажа - той и жена му. Аз бях в партийното бюро и нямаше къде да спя, и цяла нощ по улиците. Не трагедия, е, не искам да говоря.
×
×
  • Create New...