Търсене във форума

7. ПЪРВИ МАЙ 1935 г. - ЦЕНТРАЛНИЯТ ЗАТВОР (РОЗОВОТО КЪТЧЕ) Беше края на април 1935 година. Наскоро падналият сняг изстуди въздуха, но се оказа безсилен да спре ведрия полъх на пролетта. Дори през тъмничните решетки проникваше отвън дъх на цъфналите в близост дворове сливи, нахлуваха жизнерадостните птичи хорове. Пролетта пораждаше копнеж, вълнуваше младите сърца на 23-те политзатворнички от двете килии в източното крило на Централния затвор. Идваше празникът на международния ден на труда на пролетарската солидарност - Първи май. Необходимо бе да се отпразнува тоя светъл ден от политическите затворници в Централния затвор, така че да се почувствува непокорената им борческа воля при тъмничните условия. Тази година Първи май почти съвпадаше с християнския празник Великден. Грижите и вниманието на другарите вън от затвора и на нашите близки, улеснени от отслабналата поради църковния празник бдителност на надзиратели и тъмнична управа, се оказа в струпване на големи количества хранителни продукти в килиите ни - традиционните червени яйца, козунаци, печено агнешко и т.н. Това особено радваше двете малки затворничета - деца на двете майки другарки, за които не се бе намерил приют и топла грижа и те споделяха затвора на своите майки. Решихме да уговорим с другарите политически затворници празнуването на Първи май по твърде оригинален начин: няколко от най-младите политзатворнички - Ася, Рачето, Милка (аз -б.а.) и Елена се обявихме за годеници на неоженени другари от мъжкото политическо отделение. Така нашите килии се превърнаха в гнездо на любовни копнежи - „розово кътче". Управата бе уведомена. Разреши се на годениците да се срещнат в тъмничната приемна на свободно свиждане. Те получиха партийната задача да предадат някои материали и пренесат инструкциите за отпразнуването на 1 май. На Великден „срещата на годениците" се състоя: Рачето и Йордан, Ася с Нецо, Милка с Христо Ников и Елена със Стефан се спуснаха поривисто един към друг и в процеса на умишлена удължена прегръдка получихме необходимия материал. Целувахме се така „жадно в младенчески порив" да изпълним партийната задача, че ключарите вулгарно отбелязаха: „Стигате бре, изядохте ги вече тия моми!" Подготовката за 1 май се разгоря. От дълго се бяхме готвили, използувайки сполучливо различни форми на работа: в кръжока по марксизъм- ленинизъм, където изучавахме съчиненията на Ленин и Маркс, на Енгелс и Сталин; в кръжока по биология и математика - организиран от студентката Елена и по политикономия - ръководен от същата; по литература - от Рада Тодорова; в драматичния кръжок - от Милка. Милка бе млада, здрава девойка, работничка. Останала без средно образование, тя жадно поглъщаше поднасяните в кръжоците знания. За нея, както и за останалите политзатворнички - работнички пребиваването в затвора се превърна в здрава народна школа за политическа и обща култура. Политическите затворнички издаваха и вестник „Затворничка" под редакцията на др. Рада Тодорова и участието на всички останали. Милка правеше своите първи литературни опити чрез стихове и разкази, някои от които бяха отпечатани в РЛф (поемата „Провал" и разказ „Кървавият септември"). Във вестника участвуваха и другарките: Рачето - мургаво симпатично девойче - партиен отговорник, Ася, Елена, Любка Спасова, Христина (Роза), радомирките Венера, Вера и Калинка, Дончето от Марек, Пенка и Виолета и още някои старозагорки, чиито имена съм забравила. Милка списваше вестника на ръка с печатни букви. Тя го разпространяваше в ролята си на масовичка и след криминалните затворнички, от които бе завербувала две за комсомолки и една партийка. По това време левосектанският курс на партията налагаше чести масови акции. Партийната група взе решение да се проведе чествуването на 1 май чрез редица протестни прояви, към които да бъдат привлечени и криминалните затворнички. Още в предвечерието на празника Милка уговори с най-будната от тях - Цеца, да бъдат върнати чая и чорбата. Преди звънеца, предусещайки края на акцията в карцера, Милка се качи на тъмничния прозорец, за да види лъчистото синьо майско небе и своето любимо кътче от Витоша, огряно сега от майското слънце. В 6 часа сутринта, когато бяха пуснати за тоалетните, политзатворничките се събраха в първата стая, а във втората останаха майките с двете деца. Почистено бе бързо. Милка бе избрана за полпред (политически председател). Тя бе здрава, яка, бойка или както всички казваха: „Милка е яка, може да носи байряка". Често съзнателно тя поемаше вината на някоя по-слаба другарка и лежеше в карцера вместо нея. Наближи часът на баката. Рачето и Рада даваха своите последни инструкции. Милка погледна през шпионката. Насреща идеше ключарят Кольо Смъртта, който преценил момента, държеше бич в костеливата си ръка. Той не отвори вратата, предвидената трибуна не бе издигната. Тогава Милка викна с все сила от шпионката: „Другарки криминални, на протест, върнете чая и чорбата! Да живее първи май, международният ден на труда!" Последва тракане с канчета и бурна песен. Коридорите на затвора отекнаха от бодрата мелодия на „Интернационала". Акцията бе подета и от криминалните затворнички. Цеца, по внушение на Милка, бе успяла да убеди и част от тях - те отказаха чорбата и издигнаха лозунга: „Да живее първи май!" Кольо Смъртта изпадна в бяс. Той удряше с бича по вратата на първа килия и крещеше: „Дайте по-скоро ключа!" Побледнял, с изпъната суха кожа по черепа, той действително напомняше символична фигура на смъртта. Липсваше му само традиционната коса, заменена сега с по-свирепо оръжие - коженият бич, който свистеше яростно. Когато най-сетне вратата на килията се отвори, ударите на бича се понесоха върху главите на затворничките. На предна линия бе Милка. Кожената змия се уви около раменете и разкъса блузата, израни лицето - потеклата кръв обагри страните й. Политзатворничките бяха натикани в карцера - циментена тясна дупка с желязна решетка вместо врата. Карцерът бе разположен под клозета на горния етаж. Оттам се просмукваха нечистотии и таеха върху главите ни, проникваше смрад. В десния ъгъл имаше дупка - гнездо на плъхове, които свободно пъплеха между нас. Не можахме нито да легнем, нито да седнем дори - така плътно бяхме натъпкани. Но влагата до известна степен можахме да ограничим, тъй като предусещайки карцирането като последица от майската акция, бяхме се облекли добре. В знак на протест обявихме гладна стачка. Протестираха и другарите политзатворници от мъжкото отделение, криминалните затворници. Протестът проби тъмничните зидове, развълнува се целият квартал „Банишора", населен с бедни трудови хора. Задачата на Милка се усложни - трябваше да се поддържа висок боен дух. Тя пееше, играеше на място казачок и ръченица, не оставаше за миг съзнанието свободно, за да предотврати колебанията, които още от втория ден се промъкваха всред карцираните, особено между криминалните. Разлагащо влияеше и ключарката. В определения час три пъти дневно тя заставаше пред решетката с една топла чорба, чиито пари дразнеха празните стомаси и се обръщаше към криминалните: „Вие сте крадли, мари, що ги слушате! Те горе имат сандъци с храна!" Тия призиви действително деморализираха. Ръководството на политзатворничките започна разяснение. Убеждавахме разколебаните, че всичко, което имаме, ще се консумира общо, без да подозираме, че храната ни е конфискувана. Др. Рада рецитираше стихове, Милка пееше шлагери и играеше комични пантомими. Ася и Рачето и Елена разказваха смешни разкази и анекдоти. Така преминаха четири гладни дни. „Работнически вестник" бе отбелязал нашето бойно държание и алармираше за спасението ни. Зад стените на затвора нарастваше мълвата за гладуващите политзатворнички. На петия ден вечерта дойде прокурорът с директора на затвора. Той започна да запитва всяка една поотделно защо гладувате. Едни мълчаха, други отговаряха: „Ние имаме полпред". Милка изложи исканията, а Рачето ги допълни. - Какво, пропаганда ли ще правите? - каза прокурорът иронично. - Тогава стойте си в карцера! Всички извикахме в един глас: „Долу фашизма в България! Да живее Съветският съюз!" Под напора на протестите срещу нашето карциране, които непрекъснато заливаха затвора и прокуратурата, на шестия ден след обяд ни пуснаха. Напуснахме карцера изпити, изтощени като смъртници, но с бодър дух за победата. Дневната светлина причини смущение в зрението на някои от другарките, други получиха ревматизъм, синузит, бъбречни заболявания и други, а Милка, най-здравата на вид, едва след 9.09.1944 година при рентгенов преглед като студентка разбра, че е преминала сух плеврит. Така карцерът дарява всеки, който го е посетил даже и само за 24 часа. В тия дни на жестоки произволи и посегателство върху здравето на политическите затворници, духът не падаше и знамето на пролетарската солидарност победно плющеше в душите ни, изпълваше с бодрост и пламенни копнежи младите ни сърца. „Из моите спомени" - Милка П. Говедева политзатворник от процеса „Кофарджиева печатница" Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Същата статия със съкращения е публикувана във в. „Работническо дело" на 1 май 1971 г„ в брой 121 под заглавие „На Първи май в Централния затвор."